Под купола (Том II)

1.

Ръсти стоеше пред болницата и наблюдаваше пламъците, издигащи се над главната улица, когато мобилният телефон, закачен за колана му, изпя кратката си песничка. Туич и Джина бяха с него. Джина държеше Туич за ръката, сякаш търсеше закрила. Джини Томлинсън и Хариет Бигълоу спяха във фоайето за персонала. Възрастният доброволец Търстън Маршал провеждаше визитация. Справяше се изненадващо добре с възложените му задачи. Осветлението и апаратурата работеха и поне засега всичко беше спокойно. Преди сирената да запищи, Ръсти се беше осмелил да се почувства добре.

Той видя, че на екранчето пише „Линда“, и каза:

— Скъпа? Всичко наред ли е?

— Тук, да. Децата заспаха.

— Знаеш ли какво го…

— Редакцията на вестника. Сега замълчи и ме слушай, защото смятам да изключа телефона си след минута и половина, за да не могат да ме привикат да гася огъня. Джаки е тук. Тя ще наглежда децата. Трябва да се срещнем пред погребалната агенция. Стейси Могин също ще е там. Тя е дошла по-рано. С нас е.

Името на тази жена звучеше познато на Ръсти, но той не можа веднага да си представи лицето й. В съзнанието му отекваше изречението „с нас е“. Вече започваха да се оформят противостоящи си страни — тя е с нас, той е с тях.

— Лин…

— Ще те чакам там. Десет минути. Можем да го направим по време на гасенето, защото братята Бауи са в отряда. Така казва Стейси.

— Как събраха отряд толкова…

— Не знам и не ми пука. Можеш ли да дойдеш.

— Да.

— Хубаво. Не спирай отпред на паркинга. Мини отзад и паркирай там. — Гласът на жена му заглъхна.

— Какво гори? — попита Джина. — Знаеш ли?

— Не — отвърна парамедикът. — Защото никой не се е обаждал. — Той ги погледна строго.

Джина не го разбра, но Туич вдяна:

— Да, никой.

— Аз съм тръгнал нанякъде, вероятно съм отишъл на повикване, но вие не знаете къде. Не съм ви казал. Ясно?

Джина все още изглеждаше озадачена, но въпреки това кимна. Защото сега тези хора бяха нейните хора. Това беше извън всякакво съмнение за нея. И защо да се съмнява? Тя беше само на седемнайсет. „Ние и те“ — помисли си Ръсти. А това обикновено не води до добро. Особено за седемнайсетгодишните.

— Вероятно на повикване — каза тя. — Ние не знаем къде.

— Така е — съгласи се Туич. — Ти си важен скакалец, а ние сме прости мравчици.

— Не правете от мухата слон — каза Ръсти. Но работата беше сериозна и той вече знаеше това. Имаше проблеми. А Джина не беше единственото дете; той и Линда имаха две, които сега спяха дълбоко, без да знаят, че майка им и баща им навлизат в буреносна зона с твърде малка лодчица.

И въпреки това.

— Ще се върна — каза Ръсти, като се надяваше наистина да изпълни обещанието си.

2.

Сами Буши, която караше малибуто на семейство Еванс, сви към паркинга на „Катрин Ръсел“ малко след като Ръсти се отправи към погребалната агенция на Бауи. Двамата се разминаха на Таун Комън Хил.

Туич и Джина се бяха прибрали вътре и пред главния вход на болницата нямаше никого. Сами обаче не спря там — човек става предпазлив (Фил би казал параноичен), когато държи оръжие на предната седалка. Тя мина отзад и паркира на паркинга, предназначен за персонала. Сграбчи четирийсет и петкалибровия пистолет, мушна го в колана на дънките и го покри с фланелката си. Пресече паркинга и спря пред вратата на пералнята, където пишеше: „От 1 януари тук е забранено да се пуши“. Погледна топката на вратата, осъзнавайки, че ще се откаже, ако тя не се завърти. Това щеше да е знак от Бога. От друга страна, ако вратата беше отключена…

Отключена беше. Тя се шмугна вътре, приличаше на блед накуцващ призрак.

3.

Търстън Маршал беше изморен — по-скоро капнал, — но се чувстваше по-щастлив от всякога. В това без съмнение имаше нещо перверзно — той беше уважаван професор; поет, чиито стихосбирки се публикуваха, и редактор на престижно литературно списание. Освен това делеше леглото си с прекрасна млада жена, жена, която беше интелигентна и която го смяташе за чудесен човек. Фактът, че раздаваше хапчета, мажеше с мехлеми и изхвърляше съдържанието на подлоги (без да споменаваме, че преди час се наложи да избърше дупето на бебето на Буши), го караше да се чувства наистина щастлив. Може би това беше перверзно, но той се чувстваше щастлив. Миризмата на дезинфектанти и препарати за почистване на подове го връщаше в младостта. Спомените бяха много ясни тази вечер — от острата миризма на масло от пачули в апартамента на Дейвид Перна до лентата за глава с ориенталски мотиви, която Търстън носеше на погребението на Боби Кенеди.

Докато обикаляше стаите, той тихичко си тананикаше „Биг Лег Уомън“.

Той надникна във фоайето и видя, че сестрата с разбития клюн и дребничката симпатична младша сестра (Хариет) спят на пренесените на това място койки. Кушетката беше свободна; той смяташе скоро или да подремне няколко часа на нея, или да се прибере в къщата на Хайленд Авеню, която сега беше негов дом. Май щеше да направи второто.

Странно развитие на нещата.

Странен свят.

Първо обаче пак щеше да нагледа хората, които вече смяташе за свои пациенти. Това нямаше да му отнеме много време, защото болницата беше миниатюрна. А и повечето стаи бяха празни. Бил Олнът, който беше принуден да будува до девет часа заради нараняването, получено при мелето във „Фуд Сити“, сега спеше дълбоко, а даже и похъркваше. Беше се обърнал настрани, за да не притиска раната на тила си.

Уонда Кръмли беше две стаи по-нататък. Мониторът бибиткаше ритмично; кръвното й налягане беше малко по-ниско, но тя беше на кислород и Търстън се опасяваше, че тази кауза е загубена. Твърде голямо затлъстяване и твърде много цигари. Съпругът й и по-малката й дъщеря седяха до нея. Търстън показа на Уендъл Кръмли знака за победа (който в неговите младежки години беше знака на мира), а Уендъл се ухили и също разтвори средния пръст и показалеца си.

Танси Фрийман, която беше оперирана от апендицит, четеше списание.

— Защо пищеше пожарната сирена — попита го тя.

— Не знам, скъпа. Все още ли те боли?

— Не много — отвърна спокойно тя. — По-скоро слабо. Ще мога ли утре да се прибера вкъщи?

— Доктор Ръсти ще реши, но моята кристална топка казва „да“. — Когато видя как лицето й засия, на него му се доплака. Така и не разбра защо.

— Майката на онова бебе се върна — каза Танси. — Видях я да минава по коридора.

— Хубаво — отговори Търстън. Бебето не му беше създавало големи неприятности. Да, беше проплакало няколко пъти, но през повечето време спеше, ядеше или лежеше в кошарката си, взирайки се апатично в тавана. Името му беше Уолтър (на картона на вратата беше изписано цялото му име — Литъл Уолтър), но за Търстън Маршал то беше торазиненото бебе.

Той отвори вратата на стая 23 — тази с жълтия надпис „бебе на борда“, прикрепен с помощта на вакуумна гума — и видя, че младата жена (Джина му беше прошепнала, че тя е жертва на изнасилване) седи на стола до леглото. Държеше бебето в скута си и го хранеше с шишето.

— Добре ли сте… — Търстън погледна другото име, което беше изписано на картона. — Госпожо Буши?

Той произнесе името й като „Бучез“, но Сами не си направи труда да го поправи, нито пък да поясни, че момчетата я наричаха Буши Дупенцето.

— Да, докторе — отговори.

Търстън също не си направи труда да я извади от заблуждението й. Странната радост — тази, в която имаше скрити сълзи — се засили още малко. Само като се замислеше по каква случайност беше станал доброволец… ако Каро не го беше окуражила… той щеше да пропусне това.

— Доктор Ръсти ще се зарадва, че сте се върнали. Уолтър със сигурност е доволен. Имате ли нужда от болкоуспокояващи?

— Не. — Това беше самата истина. Все още усещаше пулсираща болка, но можеше да я изтърпи. Имаше чувството, че се рее над себе си, завързана за земята с много тънка нишка.

— Добре. Това означава, че състоянието ви се подобрява.

— Да — отговори Сами. — Скоро ще се оправя.

— Нали ще си полегнете малко, когато го нахраните? Доктор Ръсти ще ви прегледа сутринта.

— Да, добре.

— Лека нощ, госпожо Бучез.

— Лека нощ, докторе.

Търстън затвори внимателно вратата и тръгна по коридора. В края му беше стаята на Ру. Щеше да хвърли един поглед там, а после щеше да се отдаде на заслужена почивка.

Тя изглеждаше сънена, но не спеше. За разлика от младия мъж, който беше дошъл да я посети. Той седеше в ъгъла и дремеше; в скута му лежеше спортно списание, а дългите му крака бяха протегнати.

Джорджия направи знак на Търстън да дойде и прошепна нещо, когато той се наведе над нея. Тъй като говореше тихо и тъй като повечето й зъби ги нямаше, той схвана само няколко думи.

— Не го буи. — На Търстън тя му звучеше като Хоумър Симпсън. — Само той доде да м види.

Търстън кимна. Времето за свиждания отдавна беше отминало, разбира се; а и като се имаше предвид, че младият мъж носеше синя риза и пистолет, сигурно щяха да му се скарат, че не е реагирал на пожарната сирена, но какво пък чак толкова? С него или без него, все тая, и щом сирената не беше успяла да го събуди, той едва ли щеше да помогне много при гасенето. Търстън допря показалец до устните си и каза „шшшт“, за да покаже, че двамата са съучастници. Тя се опита да се усмихне и потрепери.

Въпреки това не й даде болкоуспокояващи — съгласно графиката, намираща се на таблата на леглото, Джорджия беше получила достатъчно. Той излезе, затвори внимателно вратата зад себе си и тръгна. Не забеляза, че вратата на стаята „бебе на борда“ отново е открехната.

Кушетката във фоайето се опита да го съблазни, но Търстън беше решил да се върне в къщата на Хайленд Авеню, за да види как са децата.

4.

Сами седя до леглото, държейки Литъл Уолтър в скута си, докато новият доктор не отмина. После целуна сина си по двете бузки и по устата.

— Бъди добро бебе — каза тя. — Мама ще те види в рая, ако й позволят да влезе там. Мисля, че ще й позволят. Тя вече е била достатъчно време в ада.

Сложи бебето в кошарката и отвори чекмеджето на масичката до леглото. Беше оставила пистолета вътре, за да не може Литъл Уолтър да го усети, докато го хранеше за последен път. Сега го извади.

5.

Долната част на главната улица беше блокирана от спрели една до друга полицейски коли, чиито буркани примигваха. Зад тях се беше събрала тълпа, която наблюдаваше случващото се.

Коргито Хорас обикновено не вдигаше много шум, ограничавайки вокалния си репертоар до залпове от излайвания за добре дошъл и небрежни изджавквания, чрез които напомняше на Джулия, че все още съществува. Но когато стопанката му паркира до „Къщата на цветята“, той започна да вие. Без да се обръща, Джулия протегна ръка назад, за да го погали по главата. Искаше да успокои и себе си, а не само него.

— Боже Господи, Джулия! — възкликна Роуз.

Те излязоха навън. Първоначално Джулия смяташе да остави Хорас вътре, но когато той отново зави тъжно, сякаш знаеше, сякаш наистина знаеше, тя измъкна каишката изпод задната седалка, отвори вратата, за да може той да изскочи навън, а после закачи каишката за нашийника му. Преди да затвори вратата, извади малкия си фотоапарат от джоба на седалката. Те започнаха да си проправят път през струпалата се на тротоара тълпа; Хорас водеше, дърпайки силно каишката.

Братовчедът на Пайпър Либи Руп — полицай на непълно работно време, който беше дошъл в Мил преди пет години — се опита да ги спре.

— Никой не може да преминава тази линия, дами.

— Това е моята къща — каза Джулия. — Горе е всичко, което притежавам — дрехи, книги, лични вещи. Долу е редакцията на вестника, който моят прадядо създаде. Не е излизал само четири пъти за повече от сто и двайсет години. А сега всичко се превръща в пепел. Ако искаш да ми попречиш да гледам отблизо, ще трябва да ме застреляш.

Руп изглеждаше разколебан и когато тя отново тръгна напред (Хорас вървеше до нея и гледаше недоверчиво плешивия мъж), той се дръпна встрани. Но само за момент.

— Ти не — каза на Роуз.

— Да, и аз. Ако не искаш в шоколадовото фрапе, което си поръчваш, да има слабително.

— Госпожо… Роуз… изпълнявам заповеди.

— Я върви по дяволите с твоите заповеди — каза по-скоро уморено, отколкото предизвикателно Джулия. Тя хвана Роуз под ръка и я поведе по тротоара. Спря чак когато лицето й се зачерви от засилващата се топлина.

Редакцията на „Демократ“ беше същински ад. Десетината полицаи дори не се опитваха да изгасят пожара, въпреки че имаха доста ръчни пръскачки (на някои от тих все още имаше стикери с надпис: „Новата специална разпродажба на «Бърпис»!“), а само мокреха аптеката и книжарницата. Джулия си помисли, че липсата на вятър в момента ще им помогне да спасят и двете… а така и останалите сгради в източния край на главната улица.

— Оказаха се доста бързи, това е добре — рече Роуз.

Джулия не каза нищо, само погледна свистящите в тъмнината пламъци, които замъгляваха розовите звезди. Не можеше дори да се разплаче, защото беше твърде шокирана.

„Всичко, всичко“ — помисли си.

Тогава си спомни за връзката вестници, която беше метнала в багажника, преди да тръгне за срещата с Кокс, и се поправи: „почти всичко“.

Пит Фрийман премина през обръча от полицаи, които поливаха с вода фасадата и северната страна на аптеката на Сандърс. Единствените чисти места по покритото му със сажди лице бяха пътечките, по които бяха текли сълзи.

— Джулия, страшно много съжалявам! — простена той. — За малко да го спрем… щяхме да го спрем… но последната… последната бутилка, която хвърлиха копелетата, падна върху купчината вестници до вратата и… — Той избърса лицето си с обгорелия ръкав, размазвайки още повече саждите. — Толкова много съжалявам, по дяволите!

Тя дръпна Пит към себе си така, сякаш той беше дете, а не мъж, по-висок от нея с двайсет сантиметра и по-тежък с почти петдесет килограма. Прегърна го, като се опитваше да не докосва изгорената му ръка, и попита:

— Какво стана?

— Коктейли „Молотов“ — проплака той. — Онзи шибаняк Барбара.

— Той е в затвора, Пит.

— Приятелите му! Гадните му приятели! Те го направиха!

— Какво? Ти си ги видял?

— Чух ги. — Той се отдръпна назад, за да я погледне в очите. — Как няма да ги чуя. Те имаха мегафон. Казаха, че ако Дейл Барбара не бъде освободен, ще подпалят целия град. — Той се усмихна горчиво. — Да го освободим? Трябва да го обесим. Дай ми въже и аз сам ще свърша тази работа.

Големия Джим се приближи бавно. Пожарът беше обагрил бузите му в оранжево. Очите му блестяха, а усмивката му стигаше чак до ушите.

— Сега какво мислиш за приятеля си Барбара, Джулия?

Тя пристъпи към него, а той, стреснат от това, което беше изписано на лицето й, отстъпи крачка назад. Сякаш се страхуваше, че ще го зашлеви.

— Това е абсурдно. Така е, и ти го знаеш.

— О, не съм съгласен. Ако се опиташ да възприемеш идеята, че Дейл Барбара и неговите приятелчета са създали Купола, ще видиш, че съвсем не е абсурдно. Това чисто и просто си е терористичен акт.

— Глупости. Аз застанах на негова страна, което означава, че и вестникът беше на негова страна. Той го знаеше.

— Но те казаха… — подхвана Пит.

— Да — рече тя, но не го погледна. Продължаваше да гледа озареното от пожара лице на Рени. — Те казаха, те казаха, но кои, по дяволите, са те? Задай си този въпрос, Пит. Ако не е Барби, който няма никакъв мотив, тогава кой има мотив? Кой има интерес от това да бъде затворена мръсната уста на Джулия Шамуей?

Големия Джим се обърна и махна на двама от новите полицаи, чиито единствени отличителни знаци бяха сините кърпи, завързани на ръцете им. Единият беше висок и едър, но по лицето му личеше, че все още е дете. Другият очевидно беше от семейство Килиан, тази глава нямаше как да бъде сбъркана.

— Майки, Ричи. Разкарайте тези две жени оттук.

Хорас беше изпънал каишката и ръмжеше към Големия Джим. Градският съветник изгледа презрително дребното куче.

— А ако не си тръгнат доброволно, разрешавам ви да ги вдигнете и да ги преметнете над капака на близката полицейска кола.

— Това съвсем не е краят — рече Джулия и посочи Рени с пръст. Сега вече се разплака, но сълзите й бяха прекалено топли и болезнени, за да са предизвикани от мъка. — Не е краят, кучи сине.

На лицето на Големия Джим отново изгря усмивка. Бляскава като боята на хамъра му. И също толкова черна.

— Краят е — заяви той. — Приключихме.

6.

Големия Джим тръгна към пожара — искаше да гледа как къщата на любопитната сврака се превръща в купчина пепел — и тогава в устата му влезе дим. Сърцето му изведнъж спря да бие, а светът заплува отстрани като някакъв странен декор. После отново затуптя, но неравномерно и Големия Джим започна да се задъхва. Той потупа с юмрук гърдите си и се изкашля силно — трик за справяне с аритмията, който беше научил от доктор Хаскел.

Отначало сърцето му продължи да препуска неравномерно (удар… пауза… удар, удар, удар… пауза), но после възстанови нормалния си ритъм. За момент той си го представи — беззащитен мускул, обвит в кълбо от гъста жълтеникава мас; малко същество, което е погребано живо и което се бори да се освободи, преди въздухът да е свършил. След това прогони образите.

„Добре съм. Просто съм се претоварил. Един хубав здрав сън ще ме излекува.“

Появи се началник Рандолф. На широкия му гръб беше прикрепена пръскачка. По лицето му се лееше пот.

— Джим? Добре ли си?

— Добре съм — отвърна Големия Джим. Така беше. Наистина беше така. Това беше връхната точка в живота му, неговият шанс да се сдобие с величието, което заслужаваше. Кекавият мускул се опитваше да му попречи, но нямаше да успее. — Просто съм изморен. Не съм спирал да работя.

— Прибирай се вкъщи — посъветва го Рандолф. — Досега не ми беше минавало да благодаря на Купола, а и сега също няма да му благодаря, но не мога да отрека, че спира вятъра. Ние ще се справим. Изпратил съм хора на покривите на аптеката и книжарницата, защото се опасявам да не прескочи някоя искра, така че се прибирай и…

— Кои си изпратил? — Сърцето му биеше все по-равномерно. Добре.

— Хенри Морисън и Тоби Уилън — на книжарницата, Джорджи Фредерик и едно от онези новите момчета, май Килиан — на аптеката. Роми Бърпи прояви желание да отиде с тях.

— Тук ли ти е радиостанцията?

— Разбира се.

— А Фредерик има ли радиостанция?

— Всички редовни полицаи имат.

— Кажи на Фредерик да държи под око Бърпи.

— Роми? Защо, за бога?

— Не му вярвам. Възможно е да е приятел на Барбара — Друго нещо обаче го тревожеше. Бърпи беше приятел на Бренда, а освен това беше умен.

Потното чело на Рандолф се беше сбърчило.

— Колко мислиш, че са те? Колко мислиш, че са на страната на кучия син?

Големия Джим поклати глава.

— Трудно е да се каже, Пит, но това нещо е сериозно. Сигурно са го планирали дълго време. Не можем просто да обвиним новите хора в града. Някои от замесените сигурно са живели тук години наред. Десетилетия дори. Ни това му се вика дълбоко прикритие.

— Господи! Но защо, Джим? Защо?

— Не знам. Може би си правят опити с нас като с морски свинчета. А може и да става въпрос за власт. Не бих се изненадал, ако е замесен онзи разбойник в Белия дом. Важно е да засилим мерките за сигурност и да държим под око лъжците, които пречат на опитите ни да въдворим ред.

— Мислиш ли, че тя… — Рандолф кимна към Джулия, която гледаше как целият й бизнес се превръща в дим. Кучето, изплезило език до земята заради жегата, седеше до нея.

— Не съм сигурен, но съдейки по начина, по който тя се държа този следобед… беснееше в управлението и крещеше, че иска да го види. Какво означава това според теб?

— Да — отвърна Рандолф. Той гледаше Джулия със студен преценяващ поглед. — Какво по-добро прикритие от това да изгориш собствената си къща?

Големия Джим посочи началника на полицията с пръст, сякаш искаше да каже: „Ти май уцели бингото.“

— Трябва да си почина. Свържи се с Джордж Фредерик. Кажи му да си отваря очите на четири за онзи луистънски канадец.

— Добре. — Рандолф откачи радиостанцията от колана си.

Фърналд Бауи изкрещя зад тях:

— Покривът пада! Всички, които са на улицата, да се отдръпнат! Вие по покривите на съседните сгради, бъдете готови, бъдете готови!

Големия Джим се беше хванал за дръжката на вратата на хамъра и гледаше как покривът на сградата се продънва, изхвърляйки фонтан от искри в черното небе. Мъжете, разположени по съседните сгради, провериха дали пръскачките са готови и зачакаха искрите.

Изражението на Шамуей се отрази много добре на сърцето на Големия Джим, по-добре от всички лекарства и пейсмейкъри на света. В продължение на дълги години той беше принуден да търпи тирадите й и въпреки че никога не би признал, че се страхува от нея, със сигурност се дразнеше много.

А вижте я сега само. Изглежда така, сякаш се е прибрала вкъщи и е видяла, че майка й е умряла.

— Изглеждаш по-добре — каза Рандолф. — Цветът на лицето ти се върна.

— Чувствам се по-добре — потвърди Големия Джим, — но въпреки това ще се прибера вкъщи. Ще поспя малко.

— Много добра идея — съгласи се полицейският началник. — Нуждаем се от теб, приятелю. А сега дори повече от всякога. Ако този купол не се вдигне… — Той поклати глава, влажните му очи се взираха в лицето на Рени. — Не знам как бихме я карали без теб. Обичам Анди Сандърс като брат, но на него не му сече пипето. А Андрея Гринъл не става за нищо, откакто падна и си удари гърба. Ако не си ти, Честърс Мил ще се разпадне.

Големия Джим се разчувства от думите му. Сграбчи ръката му и я стисна.

— Бих дал живота си за този град. Толкова много го обичам.

— Знам. Аз също го обичам. Няма да позволим да ни го вземат.

— Точно така — потвърди Рени.

Той подкара джипа, като се качи на тротоара, за да избегне загражденията, които бяха поставени в северния край на района. Сърцето му вече биеше равномерно (е, почти), но въпреки това се притесняваше. Налагаше се да отиде на преглед при Евърет. Тази идея изобщо не му харесваше; Евърет беше същата любопитна сврака като Джулия, освен това беше склонен да създава проблеми, а градът сега трябваше да е единен. А и той не беше истински лекар. Големия Джим по-скоро би поверил здравето си на ветеринар, само че в града нямаше такъв. Нищо друго не му оставаше, освен да се надява, че Евърет знае кое е лекарството, което може да се справи с аритмията му.

„Е, каквото и да ми предпише, мога да го изпробвам върху Анди.“

Да, но не това го тревожеше най-много. Пит беше казал: „Ако този купол не се вдигне…“

Рени не се притесняваше, че Купола няма да се вдигне. Точно обратното. Ако Купола се вдигнеше твърде скоро, щеше да има доста неприятности дори и да не откриеха лабораторията за наркотици. Със сигурност мръсниците щяха да започнат да критикуват взетите от него решения. Едно от правилата в политиката, което беше научил преди време, беше: „Тези, които могат, действат; тези, които не могат, поставят под съмнение решенията на тези, които могат.“ Те можеха и да не разберат, че всичко, което беше направил или беше поръчал да бъде направено, дори хвърлянето на камъни в супермаркета, е било за добро. Най-вече външните приятели на Барбара щяха да са склонни към неразбиране, защото нямаше да искат да разберат. Големия Джим не се съмняваше, че Барби има влиятелни приятели отвън, особено след като видя писмото от президента. Но засега те не можеха да направят нищо. Големия Джим искаше нещата да си останат такива поне няколко седмици. Дори месец или два.

Всъщност той харесваше Купола.

И щеше да го харесва, поне докато пропанът, складиран до радиостанцията, не бъдеше разпределен. Докато лабораторията не бъдеше демонтирана, а хамбарът, в който тя се намираше, не изгореше до основи (още едно престъпление, в което щяха да бъдат обвинени конспираторите на Барбара). Докато Барби не бъдеше осъден и екзекутиран. Докато вината за действията, предприети по време на кризата, не бъдеше разпределена между възможно най-много хора, а заслугите не бъдеха струпани само върху един — него самия.

Дотогава Купола можеше да си стои.

Големия Джим реши преди лягане да падне на колене и да се помоли за всичко това.

7.

Сами куцукаше по болничния коридор, оглеждайки изписаните по вратите имена. Влизаше в стаите, на чиито врати не беше написано нищо, просто за да е сигурна. Вече започваше да се тревожи, че кучката не е тук, когато стигна до последната стая и видя прикрепената с кабарче картичка. На нея имаше рисувано куче, което казваше: „Чух, че не се чувстваш много добре.“

Сами измъкна пистолета на Джак Еванс от колана на дънките си (коланът беше по-хлабав от преди — тя най-накрая беше успяла да свали някой и друг килограм; по-добре късно, отколкото никога) и с дулото отвори картичката. Вътре кучето ближеше топките си и казваше: „Искаш ли да те близна отзад?“ Най-отдолу пишеше: „От Мел, Джим Младши, Картър и Франк“. Сами не се изненада от „добрия вкус“ на четиримата.

Бутна вратата с дулото на пистолета. Джорджия не беше сама. Това изобщо не смути Сами, която почти беше постигнала душевен мир. Може би щеше да се смути, ако спящият в ъгъла мъж беше невинен — бащата на кучката или чичо й да кажем, — но това беше Франки Цицомана. Този, който я беше изнасилил пръв и който и беше казал да си пази устата, защото ще й трябва, когато коленичи. Това, че той спеше, не променяше нищо. Защото такива като него винаги се събуждаха и отново започваха да вършат гадости.

Джорджия не спеше; болеше я твърде много, а дългокосият, който беше дошъл да я види, не й беше дал още болкоуспокояващи. Тя видя Сами и се облещи.

— Мах са отук — каза.

Сами се усмихна:

— Звучиш ми като Хоумър Симпсън.

Джорджия видя пистолета и очите й се разшириха още повече. След това отвори беззъбата си уста и изпищя.

Сами продължи да се усмихва. Всъщност усмивката и стана още по-широка. Писъкът беше музика за ушите й и балсам за раните й.

— Давай, кучко — каза. — Нали така, Джорджия? Нали така каза, безскрупулна мръсницо?

Франк се събуди и се огледа объркано. Задните му части се бяха плъзнали до ръба на стола и когато Джорджия изпищя отново, той трепна и падна на пода. Посегна към кобура си и каза:

— Свали пистолета, Сами, просто го свали! Тук всички сме приятели, нека да си останем приятели!

Тя отговори:

— Пази си устата, защото ще ти трябва, когато паднеш на колене, за да лапаш оная работа на приятеля си Младши.

Дръпна спусъка на спрингфийлда. Изстрелът беше оглушителен заради малките размери на стаята. Първият куршум прелетя над главата на Франки и разби прозореца. Джорджия отново изпищя. Тя се мъчеше да стане от леглото; интравенозните тръбички се откачиха. Сами я бутна и тя падна по гръб.

Франки все още не беше извадил пистолета си. Толкова беше уплашен и объркан, че дърпаше кобура, а не оръжието, като по този начин само изтегляше колана нагоре. Сами направи две крачки към него, сграбчи пистолета с две ръце (по телевизията беше виждала, че се прави така) и отново натисна спусъка. Лявата част на главата на Франки се пръсна. Едно голямо парче от скалпа му се удари в стената и залепна там. Той притисна раната с ръка. Покрай пръстите му бликаше кръв. След това пръстите му изчезнаха, потъвайки в капещата гъба, в която се беше превърнал черепът му.

— Стига! — изкрещя. Очите му бяха ококорени, пълни със сълзи. — Стига, недей! Не ме наранявай! — После започна да хленчи: — Мамо! Майчице!

— Не си прави труда, майка ти не те е възпитала както трябва — каза Сами и му пусна още един куршум, този път в гърдите. Той отхвърча към стената. Ръката, с която досега държеше разбитата си глава, тупна на пода, разплисквайки локвата кръв, която вече се беше събрала там. Тя стреля в него веднъж, точно в мястото, което й беше причинило болка. После се обърна към леглото.

Джорджия се беше свила на топка. Мониторът над нея пиукаше като полудял, може би защото тя беше измъкнала жиците. Кичур коса беше паднал върху очите й. Тя не спираше да крещи.

— Нали така каза? — попита Сами. — Давай, кучко, нали?

— Съжявам!

— Какво?

Джорджия опита отново.

— Съжявам! Съжявам, Сами! — Тогава каза нещо невероятно абсурдно: — Ше опрая нешата!

— Не можеш — Сами стреля и улучи Джорджия в лицето, а после и във врата. Полицайката подскочи, също като Франки, след това застина.

Сами чу, че някой тича по коридора и вика. От съседните стаи проехтяха писъци на сънени хора. Тя съжаляваше, че причинява бъркотия, но си каза, че понякога човек няма избор. Понякога човек трябваше да действа. А когато работата бъдеше свършена, идваше спокойствието.

Доближи дулото до слепоочието си.

— Обичам те, Литъл Уолтър. Маминка обича момченцето си.

Натисна спусъка.

8.

Ръсти мина по Уест Стрийт, за да заобиколи пожара, след това сви по шосе 117 и навлезе в долната част на главната улица. Погребалната агенция на Бауи тънеше в мрак, отпред светеха само няколко малки крушки. Той заобиколи отзад, както го беше инструктирала жена му, и паркира до катафалката — дълъг сив кадилак. Някъде наблизо тракаше генератор.

Тъкмо протегна ръка към дръжката на вратата и телефонът му изчурулика. Изключи го, без дори да погледне кой го търси, а когато отново вдигна поглед, видя, че до прозореца стои полицай. Полицай с изваден пистолет.

Беше жена. Когато тя се наведе, Ръсти видя облак къдрава руса коса, а накрая и лицето на жената, за която му беше споменала Линда. Полицейската диспечерка на дневната смяна. Ръсти предположи, че след появата на Купола тя е започнала да работи и нощно време. Предположи също така, че тя сама си е възложила настоящата задача.

Тя прибра пистолета в кобура.

— Здравейте, доктор Ръсти. Стейси Могин. Преди две години се ожулих на отровен дъб. Вие ме излекувахте. Нали си спомняте, получих обрив на… — Тя потупа задника си.

— Спомням си. Радвам се да ви видя с вдигнати панталони, госпожо Могин.

Тя се засмя по същия начин, по който беше говорила досега — тихичко.

— Надявам се, че не съм ви изплашила.

— Само малко. Тъкмо изключвах мобилния си телефон, когато ви видях.

— Съжалявам. Влизайте вътре. Линда чака. Нямаме много време. Аз ще стоя на пост отвън. Ако някой се появи, ще кликна два пъти на радиостанцията на Лин. Братята Бауи паркират на страничния паркинг, така че ако дойдат те, ще можем да се измъкнем незабелязано по Ийст Стрийт. — Тя наклони леко глава и се усмихна. — Е… това е твърде оптимистично, но поне няма да разберат кои сме. Ако имаме късмет.

Ръсти тръгна след нея, като се ориентираше по буйната й коса.

— С взлом ли влезе вътре, Стейси?

— Не, разбира се. Имаше ключ в полицията. Повечето собственици на офиси са ни оставили ключове.

— А защо реши да ни съдействаш?

— Защото за всички глупости е виновен страхът. Дюк Пъркинс отдавна да се е справил. Хайде. И действай бързо.

— Не мога да ти обещая такова нещо. Всъщност нищо не мога да ти обещая. Аз не съм патолог.

— Колкото се може по-бързо тогава.

Ръсти влезе вътре и малко след това се озова в прегръдките на Линда.

9.

Хариет Бигълоу изврещя два пъти и припадна. Джина Буфалино гледаше втрещено.

— Разкарай Джина оттук — каза сепнато Търстън.

Той беше излязъл на паркинга, но се върна на бегом, когато чу изстрелите. За да намери това. Това клане.

Джини обгърна с ръка раменете на Джина и я изведе в коридора, където се бяха насъбрали пациентите, които можеха да ходят (в това число Бил Олнът и Танси Фрийман).

— Премести я — каза Търстън на Туич, като сочеше Хариет. — И дръпни роклята и надолу, нека бедното момиче поне да изглежда благоприлично.

Туич се подчини. Когато двамата с Джини влязоха отново в стаята, Търстън оглеждаше тялото на Франк Делесепс, който загина, защото дойде тук вместо приятеля на Джорджия и защото остана след времето за свиждания. Търстън беше метнал чаршаф върху Джорджия, по белия плат вече избиваха кървави макове.

— Можем ли да направим нещо, докторе? — попита Джини. Тя знаеше, че той не е лекар, просто се беше объркала заради шока. Гледаше тялото на Франк, притиснала длан към устата си.

— Да. — Търстън се изправи и коленете му изпукаха шумно. — Обадете се в полицията. Тук е било извършено престъпление.

— Всички, които са на смяна, се борят с пожара — поясни Туич. — А онези, които не са, или пътуват за натам, или спят, защото са си изключили телефоните.

— Е, обади се все пак на някого и разбери какво трябва да направим, преди да започнем да почистваме. Снимки или пък нещо друго. Не че е много трудно да се разбере какво се е случило. Ще трябва да ме извините за момент. Ще повърна.

Джини се отдръпна встрани, за да може Търстън да отиде в тоалетната. Той затвори вратата, но въпреки това се чуваше съвсем ясно как повръща — звук на форсиран двигател, задръстен от прах.

Джини усети лек световъртеж, нещо сякаш я подхвана и я издигна нагоре. Тя обаче устоя. След това погледна Туич и видя, че той затваря телефона си.

— Ръсти не отговаря — каза той. — Оставих му съобщение. Някой друг? А Рени?

— Не! — Тя потрепери. — Не на него.

— А сестра ми? Имам предвид Андрея?

Джини само го изгледа.

Туич издържа погледа й за момент, след това сведе очи.

— Май не — промърмори.

Джини го докосна над китката. Кожата му беше студена заради шока. Тя предполагаше, че и нейната също е студена.

— Ако това ще те успокои — каза тя, — мисля, че Андрея опитва да се изчисти. Дойде да се види с Ръсти и аз съм почти сигурна, че това е самата истина.

Туич прокара длани по бузите си, превръщайки за момент физиономията си в трагична маска.

— Това е кошмар.

— Да — потвърди Джини, след това извади телефона си.

— На кого ще се обадиш? — Туич се усмихваше плахо. — На ловците на духове?

— Не. Ако изключим Андрея и Големия Джим, кой тогава остава?

— Сандърс, но той е напълно безполезен и ти го знаеш. Защо просто не почистим кървищата? Търстън е прав, ясно е какво се е случило тук.

Търстън излезе от тоалетната. Бършеше устата си с хартиена кърпичка.

— Защото има правила, младежо. А като се вземат предвид обстоятелствата, сега е още по-важно да ги спазваме. Ако не друго, то поне трябва да се опитваме пи ги спазваме.

Туич вдигна поглед и видя, че на една от стените съхнат парченца от мозъка на Сами Буши. Това, с което тя някога беше мислила, сега приличаше на купчинки мокри овесени ядки. Той се разплака.

10.

Анди Сандърс беше в квартирата на Дейл Барбара и седеше на леглото му. На прозореца танцуваха оранжеви отблясъци, които бяха резултат от пожара, обхванал редакцията на „Демократ“. Чуваше стъпки и приглушени гласове. Помисли си, че това сигурно са хората, които са изпратени на покрива.

Беше минал през аптеката отдолу и се беше качил по вътрешното стълбище. Сега извади съдържанието на кафявата торба, която беше донесъл — стъклена чаша, бутилка вода и шишенце с лекарство. Хапчетата бяха оксиконтин, розови на цвят, от двайсетмилиграмовите. На етикета пишеше: „За А. Гринъл“. Изсипа част от хапчетата в дланта си, преброи ги, след това изсипа още няколко. Двайсет. Четиристотин милиграма. Това количество може би не беше достатъчно да убие Андрея, чийто организъм беше привикнал към подобни медикаменти, но за него щеше да свърши работа.

Горящият наблизо огън нагряваше стените, затова по кожата му бяха избили капки пот. Имаше чувството, че температурата в стаята превишава четирийсет градуса. Избърса лицето си с кувертюрата на леглото.

„Няма да се пържа още дълго. В рая ще духа хладен ветрец, а всички ние ще седим на божията маса и ще вечеряме.“

Започна да троши розовите хапчета (използваше шишето), за да е сигурен, че ефектът ще е мигновен. Като чук в главата на добиче. Просто лягаш на леглото, затваряш очи и казваш: „Лека нощ, мили аптекарю, нека ята ангели да ти пеят успокоителни песнички.“

„Аз… и Клоди… и Дуди. Заедно цяла вечност.“

„Не смятам така, братко.“

Това беше гласът на Когинс — много строг и много високомерен. Анди престана да троши хапчетата.

„Самоубийците не сядат да вечерят на една маса с любимите си хора, приятелю мой; те отиват в ада и се натъпкват с нагорещени въглени, които остават вечно да горят в стомасите им. Би ли се зарадвал на това? Би ли казал «амин»?“

— Глупости — прошепна Анди и продължи да чупи хапчетата. — Ти беше същият като нас. Защо да ти вярвам?

„Защото говоря истината. Сега жена ти и дъщеря ти те гледат и ти се молят да не го правиш. Чуваш ли ги?“

— Не — отвърна той. — А и това не си ти. Просто чувам страхливата част от разума си. Тя е ръководела живота ми досега. Големия Джим ме контролира с нейна помощ. Така се забърках с тези мръсни амфетамини. Аз нямам нужда от парите, дори не мога да си представя за какво могат да послужат толкова много пари. Просто не можех да отказвам. Но сега вече мога. Не, господине. Нямам за какво да живея и затова си тръгвам. Още нещо да имаш да ми казваш?

Лестър Когинс като че ли нямаше. Най-накрая Анди счука хапчетата на прах, после напълни чашата с вода. Изтласка с длан розовия прах настрани и го изсипа в чашата. Започна да бърка с пръст. Чуваше единствено шума от пожара, неясните викове на хората, които се бореха с него, и топуркането на краката на онези, които бяха на покрива.

— Хайде сега в гърлото — каза той… но не отпи. Държеше чашата, но онази страхлива част от разума му — онази част, която не искаше да умира, въпреки че животът вече нямаше смисъл — му пречеше да изпие разтворените хапчета.

— Не, този път няма да спечелиш — каза той, но остави чашата, за да избърше отново потното си лице с кувертюрата. — Няма да стане, не и този път.

Доближи чашата до устните си. Вътре плуваше сладкото розово забвение. И отново остави чашата на масичката.

Страхливата част все още го контролираше. Дяволите да я вземат тази страхлива част.

— Господи, дай ми знак — прошепна. — Потвърди, че трябва да изпия чашата. Па макар и не за друго, а просто защото това е единственият начин да се махна от този град.

Покривът на „Демократ“ се свлече сред облак от искри. Горе на покрива някой (май беше Ромео Бърпи) изкрещя:

— Пригответе се, момчета, пригответе се!

Пригответе се. Това май беше знакът. Анди Сандърс вдигна отново смъртоносната чаша и този път страхливата част не задържа ръката му. Страхливата част сякаш се беше отказала.

Мобилният му телефон изсвири началните тонове на „Ти си красива“ — сантиментално парче, което беше избрала Клоди. Той вече надигаше чашата, когато един глас му прошепна, че това също може да е знак. Не можеше да определи дали този глас е на страхливата част или на Когинс, или на сърцето му. И точно защото не можеше да определи, отговори на повикването.

— Господин Сандърс? — Женски глас. Изморена, нещастна и уплашена жена. Анди стигна до този извод. — Обажда се Вирджиния Томлинсън от болницата.

— А, Джини! — Звучеше като едно време, сякаш беше щастлив и гореше от желание да помогне. Странна работа.

— За съжаление тук стана инцидент. Можете ли да дойдете.

Лъч светлина прониза мрака в главата на Анди. Той се смая, но в същото време изпита благодарност. Жената беше поискала той да отиде. Май беше забравил колко е приятно някой да разчита на него. Странно, та нали точно затова се беше кандидатирал за градски съветник. Не заради властта — тя беше приоритет на Големия Джим. Беше се кандидатирал, за да може да подава ръка за помощ. Такъв беше той в началото, а може би такъв щеше да бъде и в края.

— Господин Сандърс, там ли сте?

— Да. Затвори, Джини. Идвам веднага. — Той замълча за момент. — И престани да ме наричаш „господин Сандърс“. Наричай ме Анди. Всички сме в един отбор, нали така?

Той прекъсна връзката, занесе чашата в банята и изля розовата течност в тоалетната чиния. Настроението му се беше подобрило, но когато дръпна лостчето ни казанчето, нещата отново се влошиха. Депресията пак го обгърна като вмирисано старо палто. Нужен? Колко смешно. Той беше просто глупавият стар Анди Сандърс, нещастникът, който седеше в скута на Големия Джим. Подлогата. Дърдоркото. Човекът, който възприемаше ходовете и предложенията на Големия Джим като свои. Човекът, който през две години трябваше да прави предизборна агитация, разчитайки на селския си чар. Нещо, което Големия Джим или не можеше да прави, или не желаеше да прави.

В шишенцето имаше още хапчета. А в хладилника на долния етаж имаше още вода. Но Анди вече не мислеше за тези неща; той беше обещал на Джини Томлинсън да отиде в болницата и вече не можеше да се отметне. Все още обаче не се беше отказал от самоубийството, просто го беше отложил. Отлагане за неопределено време — това беше нещо характерно за политиката в малките градчета. А и му се искаше да се махне от спалнята, в която за малко щеше да загине.

Тя се пълнеше с дим.

11.

Моргата на погребалната агенция беше под земята и Линда се престраши да включи лампите. Ръсти се нуждаеше от светлина.

— Виж каква мръсотия само — каза той, посочвайки калните следи по пода, кутийките от бира и безалкохолни напитки по масите и отворената за боклук кофа в ъгъла, над която жужаха мухи. — Ако някой от Щатската комисия за погребални услуги или Здравния отдел види това, ще последва незабавно отнемане на разрешителното.

— Не сме в Ню Йорк — напомни му жена му. Тя гледаше металната маса, която се намираше в центъра на стаята. Повърхността й беше зацапана със субстанции, които вероятно всеки човек би предпочел да не бъдат споменавани, а в един от каналите за оттичане на течности се търкаляше смачкана опаковка от вафла. — Дори не сме в Мейн вече, така ми се струва. Побързай, Ерик, тук мирише.

— В преносния смисъл също — отговори Ръсти. Мръсотията го обиждаше, възмущаваше го дори. Вероятно би ударил Стюарт Бауи по лицето само заради опаковката, изхвърлена върху масата, на която се източваше кръвта на мъртъвците.

В далечния край на стаята имаше шест метални камери за мъртъвци. Ръсти чу, че някъде отзад буботи компресорът на охладителната система.

— Тук няма недостиг на пропан — промърмори той. — Добре си живеят братята Бауи.

В жлебовете пред камерите нямаше картончета с имена — още едно доказателство за немарливост, — така че издърпа и шестте камери. Първите две бяха празни, което не го изненада. Повечето хора, умрели след появяването на Купола, включително Рон Хаскел и семейство Еванс, бяха погребани набързо. Тялото на Джими Сиройс, който нямаше близки роднини, все още беше в малката морга на „Катрин Ръсел“.

В следващите четири камери бяха труповете, които бе дошъл да види. Веднага щом издърпа чекмеджетата, засмърдя на разлагаща се плът. Смрадта надделя над неприятните, но по-малко агресивни миризми на консерванти и погребални мазила. Линда отстъпи още по-назад и закри устата си с длан.

— Само да не повърнеш, Лини! — каза Ръсти и отиде в далечния край на стаята, където имаше шкафове. В първото чекмедже бяха нахвърляни списания за лов и риболов, затова той изпсува. В чекмеджето отдолу обаче намери това, което търсеше. Бръкна под един трокар, който изглеждаше така, сякаш никога не е бил почистван, и извади две нови найлонови маски.

Подаде едната на Линда, а другата сложи на лицето си. От следващото чекмедже взе гумени ръкавици, които изглеждаха адски жизнерадостни заради яркожълтия си цвят.

— Ако мислиш, че ще повърнеш въпреки маската, качи се горе при Стейси.

— Ще се оправя. Трябва да присъствам.

— Не смятам, че свидетелските ти показания ще имат голяма тежест — ти си ми съпруга все пак.

Тя повтори:

— Трябва да присъствам. Просто се опитай да работиш бързо.

Рамките, на които лежаха телата, бяха мръсни. След всичко, видяно досега, Ръсти не се изненада, но въпреки това изпита отвращение. Линда се беше сетила да донесе стария касетофон от гаража. Той натисна копчето за запис и направи проба, която за негова изненада се оказа доста сполучлива. Постави малкия „Панасоник“ върху една от празните рамки, след това нахлузи ръкавиците. Тази проста операция му отне доста време — ръцете му се потяха. Сигурно тук някъде можеше да намери талк, но не искаше да губи повече време. Чувстваше се неловко, сякаш правеше нещо нередно. Да, по дяволите, наистина правеше нещо нередно.

— Добре, да започваме. Часът е десет и четирийсет и пет вечерта, денят — двайсет и четвърти октомври. Този оглед се извършва в стаята за подготовка на погребална агенция „Бауи“. Която между другото е мръсна. Срам. Виждам четири трупа, три на жени и един на мъж. Две от жените са млади, на около двайсет години. Казват се Анджела Маккейн и Дуди Сандърс.

— Дороти — поправи го Линда. — Казва се… казваше се… Дороти.

— Поправка. Дороти Сандърс. Третата жена е на средна възраст. Името й е Бренда Пъркинс. Мъжът е на около четирийсет години. Преподобният Лестър Когинс. Мога да идентифицирам всички тези хора.

Той махна на жена си и посочи телата. Тя хвърли един поглед и очите й се наляха със сълзи. Придърпа нагоре маската и каза:

— Аз съм Линда Евърет, полицай от Честърс Мил. Номерът на значката ми е седемстотин седемдесет и пет. Аз също познавам мъртвите. — Тя намести маската върху лицето си. Очите й гледаха умоляващо.

Ръсти й направи знак да се отдръпне. Това беше просто една игра на думи. Той го знаеше, а и Линда вероятно също. Въпреки това той не се чувстваше потиснат. От малък мечтаеше да стане лекар и със сигурност щеше да стане, ако не се беше наложило да напусне училище, за да гледа родителите си, а и любопитството, което го беше мотивирало да прави дисекция на жаби и телешки очи в часовете по биология, го мотивираше и сега. Той искаше да знае. И щеше да узнае. Може би не всичко, но поне някои неща.

Тук мъртвите помагат на живите. Линда ли беше казала това?

Нямаше значение. Той беше сигурен, че те ще помогнат, ако могат.

— Не виждам да са правени козметични промени по телата им, но и четиримата са балсамирани. Не знам дали процесът е завършен, но подозирам, че не е, защото бедрените артерии все още са запушени.

— Анджела и Дуди, моля за извинение, Дороти, са пребити жестоко и са в напреднал стадий на разложение. Когинс изглежда също е пребит и също се разлага, но е в по-ранен стадий — мускулатурата на лицето и ръцете му е започнала да се отпуска съвсем скоро. Бренда, Бренда Пъркинс… — Той замлъкна и се наведе.

— Ръсти? — каза нервно Линда. — Скъпи?

Той протегна ръка, но размисли, решавайки първо да свали ръкавицата си. Докосна гърлото на Бренда, след това повдигна главата й и опипа огромната бучка, която се намираше точно под тила й. Остави внимателно главата й и завъртя тялото й настрани, за да огледа гърба и задните й части.

— Господи! — възкликна той.

— Ръсти! Какво?

„Тя все още е изцапана с лайна“ — помисли си той и реши, че този факт не трябва да бъде записван. Не трябва да бъде записван, въпреки че Рандолф или Рени вероятно просто щяха да прослушат първите шейсет секунди от записа, а после да счупят касетата с токовете на обувките си и да изгорят това, което е останало от нея. Щеше да скрие този грозен факт.

Но щеше да го запомни.

— Какво?

Той облиза устни и каза:

— Бедрата и задните части на Бренда Пъркинс са посинели, което означава, че тя е умряла преди около дванайсет до четиринайсет часа, по-скоро четиринайсет. Има сериозни натъртвания по двете бузи. Следи от ръце, аз лично не се съмнявам в това. Някой я е хванал за лицето и е извил главата й рязко наляво, счупвайки първия и втория шиен прешлен. Гръбнакът й вероятно също е прекъснат.

— О, Ръсти! — простена Линда.

Той повдигна един след друг клепачите на Бренда. Опасенията му се потвърдиха.

— Съдейки по контузиите на бузите и кръвоизливите в склерите, стигам до извода, че смъртта не е настъпила мигновено. Жертвата не е можела да си поеме дъх и се е задушила. Не е ясно дали е била в съзнание или не. Да се надяваме, че не е била. За съжаление само това мога да кажа. Момичетата — Анджела и Дороти — са умрели най-рано. Стадият на разложение показва, че телата им са били на топло.

Той изключи касетофона.

— С други думи, не виждам нищо, което безспорно да доказва невинността на Барби, и нищо, което вече не знаем.

— Ами ако отпечатъците от пръстите му не съвпаднат със следите по лицето на Бренда?

— Белезите са твърде неясни. Лин, чувствам се като най-големия тъпанар в света.

Той избута в тъмнината камерите на двете мъртви момичета, които сега трябваше да обикалят моловете, да си купуват обеци и дрехи, и да обсъждат приятелите си. След това се обърна към жена си:

— Дай ми една кърпа. Видях, че до мивката има няколко. Дори ми се сториха чисти, което си е цяло чудо и тази кочина.

— Какво смяташ…

— Просто ми дай една кърпа. Всъщност, две. Първо ги намокри.

— Имаме ли време да…

— Ще се намери време.

Линда гледаше безмълвно как съпругът й бърше внимателно бедрата и задника на Бренда Пъркинс. Когато свърши, той хвърли мръсните кърпи в ъгъла, като си мислеше, че ако братята Бауи бяха тук, щеше да ги набута в устите им.

Той целуна студеното чело на Бренда и избута камерата назад. Канеше се да прибере и Когинс, когато нещо го накара да замръзне на място. Лицето на преподобния не беше почистено много хубаво; все още имаше кръв по ушите, носа и веждите му.

— Линда, намокри още една кърпа.

— Скъпи, вече изминаха почти десет минути. Разтапям се от обич към теб, когато те гледам как се грижиш за мъртвите, но трябва и за живите…

— Може и да открием нещо тук. Той не е убит по същия начин. Личи си дори без… намокри една кърпа.

Тя се отказа да спори, намокри още една кърпа, изстиска я и му я подаде. Той почисти останалата по лицето на мъртвеца кръв, като работеше старателно, но не проявяваше същата почит, която беше проявил към Бренда.

Линда не беше голям фен на Лестър Когинс (по едно от ежеседмичните си предавания по радиото той беше заявил, че децата, които отидат да видят Майли Сайръс, вероятно ще попаднат в ада), но от това, което виждаше, й ставаше много мъчно.

— Боже, той прилича на плашило, което група деца са замеряли с камъни.

— Нали ти казах. Той е пребит по друг начин. Тези наранявания не са от юмруци или ритници.

Линда посочи с пръст и попита:

— Какво е това на слепоочието му?

Ръсти не отговори. Взираше се смаяно в трупа. Започваше да разбира.

— Какво, Ерик? Прилича на… не знам… шевове.

— Точно така. — Маската му се размърда, защото той се усмихваше. Не от щастие, а от задоволство. Мрачно задоволство. — На челото му също, виждаш ли? И челюстта му. Това нещо е счупило челюстта му.

— Кое оръжие оставя такива следи?

— Бейзболна топка6 — каза Ръсти и затвори чекмеджето. — Не обикновена, а позлатена? Да. При силен удар може да се получи това, със сигурност ще се получи това.

Ръсти сведе челото си към нейното и маските им се допряха. Погледна я в очите.

— Джим Рени има такава топка. Когато отидох да говоря с него за липсващия пропан, тя беше на бюрото му. За другите нямам представа, но вече знам къде е умрял Лестър Когинс. И кой го е убил.

12.

След като покривът се срути, Джулия престана да гледа. Не можеше повече.

— Ела вкъщи — каза Роуз. — Стаята за гости е твоя, за колкото време искаш.

— Благодаря, но сега искам да остана сама, Роузи. Нали разбираш… с Хорас. Трябва да помисля.

— Къде ще отседнеш? Ще се оправиш ли?

— Да — отвърна тя, въпреки че не знаеше. Разумът й май не беше размътен, мисловният й процес протичаше нормално, но имаше чувството, че някой е инжектирал голяма доза новокаин в емоциите й. — Може и да дойда по-късно.

Когато Роузи мина на отсрещния тротоар (там тя се обърна и й махна притеснено с ръка), Джулия се върна при тойотата, качи Хорас на предната седалка и седна зад кормилото. Потърси с поглед Пит Фрийман и Тони Гуей, но не ги видя. Реши, че Тони е закарал Пит в болницата, за да намажат ръката му с мехлем. Беше цяло чудо, че никой от тях нямаше сериозни наранявания. А ако не беше взела кучето със себе си, когато тръгна за срещата с Кокс, то щеше да изгори заедно с цялото й имущество.

Когато мисълта се появи, тя осъзна, че емоциите и са се притъпили само временно. Отвори уста и започна да вие пронизително. Хорас наостри големите си уши и я погледна разтревожено. Тя се опита да спре, но не успя.

Вестникът на баща й.

Вестникът на дядо й.

Вестникът на прадядо й.

Пепелища.

Тя мина по Уест Стрийт и когато стигна до изоставения паркинг зад „Глоуб“, спря. Изключи двигателя, придърпа Хорас към себе си и плака пет минути над него. Хорас беше добро куче и стоически издържа.

Щом се наплака, тя се почувства по-добре. По-спокойна. Това спокойствие може би беше измамно, но ако не друго, сега поне можеше да мисли. И вече си мислеше за връзката вестници в багажника. Надвеси се над Хорас, който я близна приятелски по врата, и отвори жабката. Вътре беше пълно с какви ли не неща, но според нея някъде… вероятно…

Най-накрая тя я намери. Малка пластмасова кутия, пълна с кабарчета, ластичета и кламери. Ластичетата и кламерите нямаше да й свършат работа, но кабарчетата…

— Хорас — каза тя. — Искаш ли разходка?

Хорас излая, за да покаже, че иска разходка.

— Добре. И аз искам.

Тя взе връзката вестници и се върна на главната улица. Сградата на „Демократ“ сега представляваше тлееща купчина отломъци, която ченгетата обливаха с вода (от онези толкова удобни ръчни пръскачки, които се бяха оказали пълни догоре). От гледката я заболя сърцето, но не много силно, защото сега имаше какво да прави.

Тя тръгна по улицата (Хорас крачеше тържествено отстрани) и започна да закача вестниците по стълбовете. Заглавието: „КРИЗАТА СЕ ЗАДЪЛБОЧАВА, РАЗМИРИЦИ И УБИЙСТВА“ се виждаше съвсем ясно на светлината от пожара. Прииска й се да беше избрала една-единствена дума: „ВНИМАВАЙТЕ“.

Не след дълго вестниците свършиха.

13.

Радиостанцията на Питър Рандолф изпращя три пъти. Спешно. Ужасен от това, което можеше да чуе, той натисна бутона и каза:

— Началник Рандолф, казвай.

Обаждаше се Фреди Дентън, който командваше нощната смяна и затова сега на практика беше заместник на Рандолф.

— Току-що ми се обадиха от болницата, Пит. Двойно убийство…

— Какво? — изкрещя Рандолф. Един от новите полицаи — Майки Уордлоу — се опули в него като монголски селянин, който за първи път вижда панаир.

Дентън продължи, говореше спокойно, а може би дори самодоволно. Беше на път да си навлече гнева на началника на полицията.

— … и самоубийство. Убийствата е извършило момичето, което твърдеше, че е било изнасилено. Загинали са наши хора, шефе. Ру и Делесепс.

— Ти… се… будалкаш!

— Изпратих там Руп и Мел Сиърлс — каза Фреди.

Хубавото е, че всичко е приключило и че няма да се наложи да я прибираме в кафеза при Бар…

— Ти трябваше да отидеш там, Фред. Ти си старши полицай.

— А кой щеше да остане тук?

Рандолф не можа да му отговори — оправданието бе или твърде умно, или твърде тъпо. Реши, че трябва да завлече задника си до „Катрин Ръсел“.

„Не искам повече тази работа. Не. Въобще не я искам.“

Но вече беше твърде късно. А и щеше да се справи с помощта на Големия Джим. Върху това трябваше да се концентрира — Големия Джим щеше да го избави.

Марти Арсено го потупа по рамото. Рандолф се обърна, като с мъка се въздържа да не го удари. Арсено не се усети, защото гледаше към отсрещния тротоар, където Джулия Шамуей разхождаше кучето си. Разхождаше кучето си и… какво?

Закачаше вестници по шибаните стълбове, ето какво.

— Тази кучка няма да се откаже — прошепна той.

— Искаш ли да отида при нея и да я накарам да спре? — попита Арсено.

Полицаят като че ли гореше от желание да изпълни тази задача и Рандолф за малко щеше да се върже. Размисли и поклати глава.

— Тя просто ще започне да ти опява за гражданските права. Сякаш не разбира, че всяването на паника не е в интерес на града. — Пак поклати глава. — Вероятно не разбира. Тя е невероятно… — Опита се да намери точната дума и след известно време успя. — Невероятно самомнителна.

— Ще я спра, шефе, ще успея. Какво ще направи, ще се обади на адвоката си ли?

— Остави я да се забавлява. Така ще стои далече от нас. Аз ще трябва да отида в болницата. Дентън каза, че онова момиче Буши е убило Франк Делесепс и Джорджия Ру, а после се е самоубило.

— Боже — прошепна Марти и пребледня. — И в това ли е замесен Барбара, как мислиш?

Рандолф се канеше да отговори „не“, но размисли. После се сети за обвиненията в изнасилване, които беше отправило момичето. При това положение самоубийството й изглеждаше логично, но слуховете, че полицаи от Мил биха могли да извършат подобно нещо, нямаше да се отразят добре на морала на служителите в управлението, а оттам и на целия град. Той беше разбрал това дори без да пита Големия Джим.

— Не знам, но е възможно — отговори.

Очите на Марти се насълзиха. Или от дима, или от мъка. А може би и от двете.

— Трябва да запознаеш Големия Джим с всичко това, Пит.

— Ще го направя. Междувременно… — кимна към Джулия — … дръж я под око, а когато се измори и си тръгне, свали онези лайнени вестници и ги хвърли, където им е мястото. — Посочи кладата, в която се беше превърнала сградата на вестника. Боклуците на боклука.

Марти се изкикоти:

— Разбрах, шефе.

И точно това направи полицай Арсено. Но преди това няколко човека (не повече от десет) успяха да се снабдят с вестници, които през следващите два-три дена биваха четени и предавани от ръка на ръка, докато буквално не се разпаднаха.

14.

Когато пристигна в болницата, Анди видя, че Пайпър Либи е дошла преди него. Тя седеше на една от пейките във фоайето и разговаряше с две момичета, облечени в бели престилки. На него му се струваше, че те са твърде млади, за да са истински медицински сестри. Двете очевидно бяха плакали и като че ли имаше вероятност пак да се разплачат, но Анди забеляза, че преподобната Либи им действа успокояващо. Той никога не беше срещал проблеми при оценката на човешките емоции. Понякога му се приискваше да се справя също толкова добре и с мисленето.

Джини Томлинсън разговаряше с някакъв възрастен мъж. Двамата изглеждаха шокирани от случилото се. Джини видя Анди и се приближи, а възрастният мъж я последва. Тя му представи мъжа като Търстън Маршал и му обясни, че той помага в болницата.

Анди се усмихна широко на Търстън и стисна ръката му.

— Приятно ме е да се запозная с теб, Търстън. Аз съм Анди Сандърс. Председател на градския съвет.

Пайпър му хвърли поглед от пейката и рече:

— Ако наистина си председател, Анди, трябва да обуздаеш един от подопечните си.

— Знам, че последните няколко дни бяха трудни за теб — каза Анди с усмивка на уста. — Всички ние изпитваме затруднения.

Тя го изгледа много студено, а след това попита момичетата дали не биха желали да пият с нея чай в кафенето.

— Аз определено бих пийнала един чай — добави.

— Първо се обадих на теб, а след това на нея — извини се Джини, когато преподобната поведе двете младши сестри по коридора. — Обадих се и в полицейското управление. Свързах се с Фред Дентън. — Тя сбърчи нос, сякаш беше усетила някаква неприятна миризма.

— О, Фреди е добро момче — каза сериозно Анди, Мислите му бяха другаде (имаше чувството, че все още седи на леглото на Дейл Барбара и се кани да изпие отровната розова вода), но въпреки това старите му навици бързо се задействаха. Оказа се, че желанието да оправя нещата и да успокоява бурните води за него е като карането на велосипед. — Разкажи ми какво стана тук.

Тя му разказа. Анди я изслуша твърде спокойно, като се имаше предвид, че познава семейство Делесепс от много отдавна, а и че в гимназията веднъж беше излизал на среща с майката на Джорджия Ру (тогава Хелън го целуна с отворена уста, което беше прекрасно, но той усети лош дъх, което не беше прекрасно). Сега емоциите му бяха притъпени, може би защото ако телефонът не беше звъннал, той вече щеше да е в безсъзнание. Дори мъртъв. Един такъв факт променя начина, по който човек гледа на света.

— Двама от новите ни полицаи — каза. Имаше чувството, че гласът му прилича на записа, който зазвучава, когато човек се обади в киното, за да провери кога са прожекциите. — Ру, вече тежко пострадала, докато се опитваше да потуши размириците в супермаркета. Боже, боже!

— Сега май не му е времето да говоря тези работи, но не ми харесва много вашето полицейско управление каза Търстън. — Все пак е безсмислено да подавам жалба, след като полицаят, който ме удари, е вече мъртъв.

— Кой полицай? Франк или Ру?

— Младият мъж. Познах го, въпреки че беше… доста обезобразен.

— Франк Делесепс те е ударил? — Анди просто не можеше да повярва. Четири години Франки му беше носил броевете на „Луистън Сън“, без да пропуска нито ден. Е, може би беше пропуснал някой и друг ден, но тогава имаше снежни бури. А и веднъж се беше разболял от шарка. Или пък от заушки?

— Не знаех, че се казва така, но да, той е.

— Брей… това е… — Какво е? И има ли някакво значение? Изобщо има ли нещо значение? И все пак Анди продължи смело: — Това е много жалко. Ние в Честърс Мил вярваме в отговорното поведение. В доброто. Просто в момента сме под напрежение. Обстоятелствата са извън контрола ни, нали разбираш?

— Разбирам — отговори Търстън. — Язовирът е прелял, така да се каже. Но онези полицаи бяха ужасно млади. Не бяха в час. — Той замълча за момент. — Нападнаха и жената, с която живея.

Анди не можеше да повярва, че този мъж говори истината. Полицаите в Честърс Мил не посягаха на хората без причина (без сериозна причина); такива неща се случваха само в големите градове, където има повече нарушители на реда. Разбира се, преди той би казал, че в Мил не е възможно едно момиче да убие двама полицаи, а после да се самоубие.

„Няма значение — помисли си Анди. — Той не само че не е от този град, но не е и от този щат. Това ще да е проблемът.“

Джини каза:

— Ти вече си тук, Анди, но не знам с какво можеш да помогнеш. Туич прибира труповете и…

Точно в този момент вратата се отвори. Вътре влезе млада жена, която водеше за ръка две сънени деца. Търстън я прегърна, а децата — момче и момиче — вдигнаха очи. Бяха обули маратонките си на бос крак и носеха фланелки вместо пижами. На фланелката на момчето, която стигаше до глезените му, пишеше: „Затворник 9091“ и „Собственост на щатския затвор «Шоушенк»“. „Дъщерята и внуците на Търстън“ — предположи Анди и още повече му домъчня за Клодет и Дуди. Опита се да не мисли за мъртвите си близки. Джини беше поискала помощ от него и той трябваше да й помогне. Което без съмнение означаваше да изслуша историята, която тя със сигурност вече беше разказала няколко пъти за собствено успокоение. Тя несъмнено се опитваше да приеме фактите и да постигне душевен мир. Анди нямаше нищо против. Той беше добър слушател, а и предпочиташе да слуша, отколкото да гледа три трупа, единия от които на бившето му вестникарче. Слушането е съвсем проста работа, като се замисли човек; дори идиотите могат да слушат, макар че Големия Джим така и не беше хванал цаката на това занимание. Големия Джим беше по-добър в говоренето. И в планирането. Не беше ли цяло щастие, че във времена като тези разполагат с такава личност.

Докато Джини разказваше, Анди се сети нещо. Нещо важно може би.

— Дали някой…

Търстън се приближи, следван от новодошлите.

— Съветник Сандърс… Анди, това е моята партньорка Каролин Стърджис. А това са децата, за които се грижим. Алис и Ейдън.

— Искам си биберона — каза навъсено Ейдън.

— Вече си голям за биберон — възрази сестра му.

Момченцето едва не се разплака.

— Алис — каза Каролин Стърджис, — държиш се зле. А какви са лошите хора?

Лицето на Алис просветна.

— Лошите хора са гадни! — изкрещя и започна да се кикоти. Братчето й се присъедини към нея след кратко колебание.

— Съжалявам — каза Каролин на Анди. — Нямаше кой да ги наглежда, а и Търс ми се стори много смутен, докато разговаряхме по телефона.

Беше трудно за вярване, но като че ли възрастният мъж практикуваше нощни спортове с младата дама. Анди не се заинтересува от това чак толкова, въпреки че при други обстоятелства щеше да си представи вероятните пози и да се запита как точно го целува тя със сочните си устни. Сега обаче главата му беше заета с други мисли.

— Дали някой е казал на Фил, че жена му е мъртва? — попита той.

— Фил Буши? — възкликна Дъги Туичъл, който влезе при тях. Раменете му бяха отпуснати, а лицето му имаше пепеляв цвят. — Кучият му син я напусна и се чупи от града. Още преди няколко месеца. — Погледът му се спря върху Алис и Ейдън Епълтън. — Извинявайте, дечица.

— Няма проблеми — отвърна Каролин. — В нашата къща е позволен всякакъв език. Така всичко изглежда много по-реалистично.

— Точно така — изчурулика Алис. — Ние можем колкото си искаме да казваме „лайно“ и „пикня“, поне докато мама не се върне.

— Но не и „кучка“ — поясни Адам. — Вече не.

Каролин не обърна внимание на новата тема на разговор.

— Търс? Какво се е случило?

— Не пред децата — каза той. — Независимо че сме либерални по отношение на езика.

— Родителите на Франк са извън града — поясни Туич, — но успях да се свържа с Хелън Ру. Тя го прие доста спокойно.

— Пияна ли беше? — попита Анди.

— Като мотика.

Анди се поразходи по коридора. Няколко пациенти, облечени с болнични халати и обути в чехли, стояха с гръб към него. Той предположи, че гледат към стаята където се беше разиграла трагедията. Нямаше желание да се присъедини към тях, а и беше изключително доволен, че Дъги Туичъл е направил каквото трябва. Като аптекар и политик неговата работа беше да се грижи за живите, а не за мъртвите.

Освен това той знаеше нещо, което тези хора не знаеха. Да, не можеше да им каже, че Фил Буши е все още в града и че живее като отшелник в студиото на радиостанцията, но можеше да каже на Фил, че жена му е мъртва. Можеше да му съобщи и трябваше да го направи. Разбира се, не знаеше каква ще е реакцията на Фил, защото той напоследък не беше на себе си. Ами ако започнеше да буйства? Ами ако убиеше носителя на лошите новини? А дали това наистина щеше да е чак толкова ужасно? Самоубийците вероятно отиваха в ада и цяла вечност се тъпчеха с нагорещени въглени, но убитите (Анди беше почти сигурен в това) отиваха в рая, където сядаха на масата на Господ и се хранеха с печено говеждо и подсладено вино.

Заедно с любимите си хора.

15.

Въпреки че беше поспала през деня, Джулия се чувстваше по-изморена от всякога. Ако не приемеше предложението на Роузи, оставаше на улицата. Колата също беше вариант, разбира се.

Тя се върна при тойотата, откачи каишката на Хорас, за да може той да скочи на предната седалка, а после седна зад кормилото и се опита да мисли. Харесваше Роуз Туичъл, но ако отидеше при нея, тя щеше да започне да предъвква събитията от изминалия тежък ден. Щеше да поиска да разбере дали може да се направи нещо по отношение на Дейл Барбара. Щеше да попита Джулия, а тя нямаше никакви идеи.

Междувременно Хорас се взираше в нея, наострените му уши подсказваха, че очаква следващия й ход. Като го гледаше, се сети за жената, която беше загубила кучето си — Пайпър Либи. Преподобната щеше да й предложи подслон, а и нямаше да й досажда. След като се наспеше хубаво, Джулия сигурно щеше да може да мисли отново. Дори да прави някакви планове.

Запали двигателя и потегли към къщата на Пайпър. Когато стигна там, видя, че прозорците са тъмни и че на вратата е закачена бележка. Извади кабарчето, занесе бележката в колата и я прочете на светлината на вътрешната лампичка.

„Отивам в болницата. Някой е открил стрелба там.“

Джулия отново зави пронизително, но когато Хорас започна да й приглася, спря. Включи на задна, след това изключи от скорост и слезе, за да остави бележката там, където я беше намерила. Имаше вероятност някой друг нещастен енориаш да потърси помощ от единственото духовно лице, останало в Мил.

А сега накъде? Може би при Роузи? Но дали тя вече не си беше легнала? Болницата? Въпреки че беше стресирана и уморена, Джулия щеше да се насили да отиде там, ако виждаше смисъл. Само че вестникът вече не съществуваше и тя нямаше къде да публикува фактите, така че каква беше ползата да се подлага на новите ужасии?

Излезе от алеята и подкара по Таун Комън Хил Нямаше никакви идеи, докато не стигна до Престил Стрийт. След около три минути паркира пред къщата на Андрея Гринъл, която също тънеше в мрак. Почука леко на вратата, но никой не се появи. Тъй като нямаше как да знае, че Андрея си е легнала в спалнята на горния етаж и че е заспала дълбоко за първи път, откакто престана да взима хапчета, Джулия предположи, че е отишла при брат си Дъги или при някоя приятелка.

Хорас седеше на изтривалката, гледаше стопанката си и я чакаше да предприеме нещо. Само че Джулия беше твърде объркана, за да предприеме нещо, и твърде изморена, за да тръгне нанякъде. Беше почти сигурна, че ако подкара колата отново, ще катастрофира и ще убие и себе си, и кучето.

Мислите, които се въртяха непрекъснато в главата й, не бяха свързани с изгорялата сграда, а с изражението на полковник Кокс, след като тя го беше попитала дали са ги изоставили.

Той беше отрекъл. Но докато отричаше, сведе глава, за да не срещне погледа й.

На верандата имаше дървена скамейка. Ако се наложеше, щеше да се свие там. Но може би…

Натисна дръжката на вратата и откри, че не е заключено. Поколеба се, за разлика от Хорас. Очевидно вярвайки, че е добре дошъл навсякъде, той веднага се шмугна вътре. Каишката се изпъна и тя го последва, като си каза, че сега кучето й взима решенията.

— Андрея — провикна се неуверено. — Андрея, тук ли си? Джулия е…

Андрея лежеше по гръб и хъркаше като шофьор на камион след четиридневно пътуване. Само лявото й стъпало помръдна — все още не беше изчезнал нервният тик, причинен от спирането на лекарствата.

В дневната не светеше лампа, но въпреки това там не беше съвсем тъмно; Андрея беше оставила включена лампата в кухнята. Усещаше се неприятна миризма. Прозорците бяха отворени, но тъй като нямаше никакъв вятър, миризмата на повръщано не беше изчезнала напълно. Дали някой не й беше споменал, че Андрея е болна? От грип?

Може и да беше грип, но може и да беше заради спирането на лекарствата.

Както и да е, болестта си е болест, а болните хора обикновено мразят да остават сами. Което означаваше, че в къщата няма никого. А тя беше страшно изморена. В другия край на стаята имаше хубава дълга кушетка, която сякаш я викаше. Андрея нямаше да се разсърди, ако сутринта я завареше да спи там.

— Може би дори ще ми направи чаша чай — изрече Джулия. — Двете ще се посмеем на това. — В момента обаче идеята, че е възможно някога да се разсмее, й изглеждаше абсурдна. — Хайде, Хорас.

Тя откачи каишката му и се затътри до кушетката. Хорас я изчака да легне и да подпре глава на малката възглавничка, след това се отпусна на пода и положи муцуната си върху лапите.

— Бъди добро момче — каза тя и затвори очи. Тогава си припомни как Кокс сведе поглед. Защото полковникът смяташе, че Купола няма да се вдигне скоро.

Тялото обаче често проявява такова милосърдие, на каквото мозъкът е неспособен. Джулия заспа. Кафявият плик, който Бренда се беше опитала да й достави сутринта, лежеше на един метър от главата й. По едно време Хорас скочи на кушетката и се сгуши между коленете на Джулия. Когато слезе долу на сутринта, Андрея, която за първи път от години насам се чувстваше добре, ги намери в тази поза.

16.

В дневната на семейство Евърет се бяха събрали четирима — Линда, Джаки, Стейси Могин и Ръсти. Той им сервира чай с лед, а след това им разказа накратко какво е открил в погребалната агенция. Първият въпрос зададе Стейси, един чисто практичен въпрос:

— Сети ли се да заключиш?

— Да — отговори Линда.

— Дай ми ключа. Трябва да го оставя на мястото му.

„Ние и те — помисли си отново Ръсти. — Разговорът ще е на тази тема. Вече е на тази тема. Нашите тайни. Тяхната сила. Нашите планове. Техните планове.“

Линда подаде ключовете на Стейси, след това попита Джаки дали момичетата не са й създали някакви проблеми.

— Нямаше пристъпи, ако за това се тревожиш. През цялото време, докато ви нямаше, спаха като агънца.

— Какво ще направим по въпроса? — попита Стейси. Беше крехка на външен вид, но непоколебима. — Ако искаме Рени да бъде арестуван, ще трябва да убедим Рандолф. Ние, трите жени — в ролята на полицейски служители, а Ръсти — в ролята на патолог.

— Не! — извикаха едновременно Линда и Джаки. Джаки — решително, а Линда — уплашено.

— Имаме хипотеза, но не и доказателства — каза Джаки. — А и не съм сигурна, че Пит Рандолф ще ни повярва дори ако му покажем снимки, на които се вижда как Големия Джим чупи врата на Бренда. С Рени сега са дупе и гащи, каквото и да се случи. Освен това повечето полицаи ще застанат на страната на Пит.

— Особено новите — добави Стейси и подръпна един от стърчащите си руси кичури. — Голяма част от тях не са много умни, но пък са верни като кучета. И обичат да носят пистолети. Има и друго. — Тя се приведе напред. Тази вечер се появиха още седем-осем нови. Просто деца от гимназията. Големи, тъпи и ентусиазирани. Направо се плаша, като ги гледам. И още нещо. Тибодо, Сиърлс и Рени Младши са помолили новобранците да им препоръчат още хора. Само след няколко дена полицията няма да е вече полиция, а армия от тийнейджъри.

— Никой ли няма да ни послуша? — попита Ръсти. Не че не вярваше на Стейси, просто искаше да е съвсем сигурен. — Абсолютно никой?

— Хенри Морисън може би — каза Джаки. — Той вижда какво става и изобщо не е очарован. Но другите? Те са верни на началниците си. Отчасти, защото се страхуват и отчасти, защото харесват властта. Тези като Тоби Уилън и Джордж Фредерик никога не са имали власт, а тези като Фреди Дентън са си просто гадняри.

— Какво се опитваш да кажеш? — попита Линда.

— Опитвам се да кажа, че засега трябва да си траем. Ако Рени е убил четирима, това би означавало, че той е много, много опасен човек.

— Изчакването ще го направи още по-опасен — възрази Ръсти.

— Трябва да мислим за Джуди и Джанел, Ръсти — каза Линда. Тя гризеше ноктите си, нещо, което Ръсти не я беше виждал да прави от години. — Не можем да рискуваме живота им. Аз няма да го рискувам, няма да позволя и ти да го рискуваш.

— Аз също имам дете — обади се Стейси. — Калвин. Той е само на пет. Едва събрах кураж да стоя на пост в погребалната агенция. Само при мисълта да информирам онзи идиот Рандолф… — Нямаше нужда да се доизказва, пребледнялото й лице беше красноречив знак.

— Никой не иска от теб да правиш това — каза Джаки.

— В момента не бих могъл да докажа нищо друго, освен че Когинс е бил убит с бейзболната топка — поясни Ръсти. — Всеки може да е нанесъл ударите. По дяволите, дори синът на Рени може да е убил Когинс.

— Това не би ме изненадало чак толкова — заяви Стейси. — Младши се държи странно напоследък. Изритали са го от Боудуин за побой. Не знам дали баща му знае, но полицията е посетила салона, в който се е случил инцидентът. Видях рапорта. А двете момичета… ако са били изнасилени…

— Изнасилени са били — отговори Ръсти. — И то много брутално. Не ти трябват повече подробности.

— Но Бренда не е била малтретирана сексуално — отбеляза Джаки. — За мен това означава, че при Бренда и Когинс е по-различно.

— Може би Младши е убил момичетата, а баща му — Бренда и Когинс — каза Ръсти и си помисли, че някой ще му се изсмее. Никой не се изсмя. — Ако е така, тогава какво?

Те поклатиха глави.

— Трябва да има някакъв мотив — продължи той, — но се съмнявам, че мотивът е секс.

— Ти смяташ, че той се опитва да скрие нещо — каза Джаки.

— Да, така смятам. Има един човек, който вероятно знае нещо по въпроса. Той е заключен в сутерена на полицейското управление.

— Барбара? — попита Джаки. — Защо мислиш, че Барбара знае?

— Защото той си имаше приказка с Бренда. На следващия ден след появяването на Купола те доста задушевно са разговаряли в задния й двор.

— Откъде, за бога, знаеш това? — попита Стейси.

— Семейство Буфалино са съседи на семейство Пъркинс и спалнята на Джина Буфалино гледа към задния двор на Пъркинс. Тя ми спомена, че ги е видяла. — Ръсти забеляза, че Линда го гледа, и сви рамене. — Какво бих могъл да кажа? Градът е малък. Всички ние подкрепяме отбора.

— Надявам се, че си й казал да си държи езика зад зъбите — предупреди го жена му.

— Не съм, защото нямах никакви причини да подозирам, че Големия Джим е убил Бренда. Или че е размазал главата на Лестър Когинс със сувенирна бейзболна топка. Дори не знаех, че те са мъртви.

— Все още не сме сигурни дали Барби знае нещо — каза Стейси. — Освен, разбира се, как се прави страхотен омлет със сирене и гъби.

— Някой трябва да го попита — поправи я Джаки. — Аз бих могла да свърша тази работа.

— Дори и да знае нещо, каква полза? — попита Линда. — Сега живеем в нещо като диктатура. Вече започвам да осъзнавам това. Предполагам, че това ме прави бавна.

— По-скоро доверчива, отколкото бавна — каза Джаки — А обикновено не е лошо човек да е доверчив. Що се отнася до полковник Барбара; докато не го попитаме, няма как да разберем дали може да ни помогне. — Тя замълча за момент. — Но въпросът е в друго. Той е невинен. В това е въпросът.

— Ами ако го убият? — попита Ръсти. — Могат да се оправдаят, че се е опитал да избяга.

— Почти съм сигурна, че няма такава опасност — каза Джаки. — Големия Джим иска показен процес. Така се говори в управлението. — Стейси кимна. — Те искат да втълпят на хората, че Барбара е създал широка конспиративна мрежа. Тогава вече ще могат да го екзекутират. Но дори и да се разбързат, пак ще им трябват поне няколко дена. Седмици, ако имаме късмет.

— Няма да извадим такъв късмет — предположи Линда — Не и ако Рени иска всичко да приключи бързо.

— Може би си права, но Рени първо трябва да избута специалната градска среща в четвъртък. А и ще иска да разпита Барбара. Щом Ръсти знае, че той е разговарял с Бренда, и Рени също знае.

— Разбира се, че знае — вметна нетърпеливо Стейси. — Те бяха заедно, когато Барбара показа на Джим писмото от президента.

Те обмисляха казаното в продължение на минута.

— Ако Рени крие нещо, ще му трябва време да го разкара — предположи Линда.

Джаки се засмя. Смехът й стресна другите присъстващи в стаята.

— Пожелавам му късмет. Каквото и да е това нещо, той няма как да го натовари на камион и да го извози извън града.

— Дали не е свързано с пропана? — попита Линда.

— Може би — каза Ръсти. — Джаки, ти си била в армията, нали?

— Две мисии. Военната полиция. Не съм участвала в битка, но съм виждала много ранени, особено при втора мисия. Вюрцбург, Германия, Първа пехотна дивизия. Нали се сещаш, голямата червена единица? Предимно прекратявах сбиванията в баровете или пък охранявах местната болница. Познавах хора като Барби и бих направила всичко, каквото мога, само и само да го измъкна от килията. Добре е да имаме такъв човек на наша страна. Президентът неслучайно му възложи ръководни функции. Всъщност, опита се. — Тя замълча. — Вероятно ще успеем да го измъкнем. Струва си да помислим по въпроса.

Другите две жени, които освен полицайки бяха и майки, замълчаха, но Линда отново гризеше ноктите см, а Стейси приглаждаше косата си.

— Разбирам — каза Джаки.

Линда поклати глава.

— Ако нямаш деца, които спят на горния етаж и на които сутринта трябва да направиш закуска, значи не разбираш.

— Вероятно си права, но я си задай този въпрос — ако сме отрязани от външния свят, а ние сме, и ако шефът е смахнат убиец, а това е много вероятно, ще се подобрят ли нещата, при условие че просто си траем и не правим нищо?

— Ако го освободиш, какво ще направиш после? — попита Ръсти. — Няма как да го включиш в Програмата за защита на свидетели.

— Не знам — отвърна Джаки и въздъхна. — Знам само, че президентът заповяда Барбара да поеме командването, а Големия Джим Рени го накисна, за да осуети заповедта.

— Засега няма да правиш нищо — настоя Ръсти. — Дори няма да се опитваш да влизаш в контакт с него. Има едно нещо, което би могло да измени ситуацията.

Той им разказа за Гайгеровия брояч — как се беше сдобил с него, на кого го беше дал и какво Джо Макклачи смяташе, че е открил.

— Ами не знам — каза неуверено Стейси. — Звучи твърде добре, за да е истина. На колко е Макклачи? Четринайсет?

— Май на тринайсет. Но е умно момче и щом казва, че има повишаване на радиацията на Блек Ридж Роуд, аз му вярвам. Ако те действително са намерили устройството, което генерира Купола, и ако ние успеем да го изключим…

— Тогава край! — изкрещя Линда. Очите й светеха. — И Джим Рени ще се сгромоляса като… спукания балон на Мейси!

— Това наистина звучи чудесно — каза Джаки Уетингтън — Ако го бяха казали по телевизията, сигурно щях да повярвам.

17.

Фил? — провикна се Анди. — Фил?

Налагаше се да крещи, защото иначе Буши със сигурност нямаше да го чуе. Бони Нандела и „Спасението“ изпълняваха „Душата ми е очевидец“. Уредбата бе усилена до дупка. Всички онези охкания и ахкания го объркваха. И ярката светлина в сградата на радиото го объркваше — чак когато застана под тези флуоресцентни лампи, Анди разбра колко тъмна е останалата част от Мил и колко силно е привикнал към тъмнината.

— Готвачо?

Никакъв отговор. Той хвърли един поглед на телевизора (Си Ен Ен с изключен звук), след това се взря и дългия прозорец, зад който се намираше студиото. Лампите вътре също светеха и апаратурата работеше (той потръпна, въпреки че Лестър Когинс се беше похвалил, че всичко се управлява с компютър), но от Фил нямаше и следа.

Изведнъж му замириса на пот, на застояла пот. Обърна се. Фил беше точно зад него, сякаш беше изникнал от пода. В едната му ръка имаше нещо подобно на дистанционно за гараж, а в другата — пистолет. Пистолетът беше насочен към гърдите на Анди. Ставите на пръста, който се беше увил около спусъка, бледнееха, а дулото потрепваше лекичко.

— Здравей, Фил — поздрави го Анди. — Исках да кажи Готвачо.

— Какво правиш тук? — попита Готвача Буши. Миризмата на пот обгръщаше всичко наоколо. Дънките и фланелката му, на която пишеше „Радиото на Исус“, бяха мръсни. Беше бос (по стъпалата му имаше черни петна), вероятно затова беше успял да се промъкне безшумно зад Анди. Косата му изглеждаше така, сякаш не я беше мил поне една година. Кървясалите му очи блуждаеха.

— Ей, пич, казвай бързо, иначе ще замлъкнеш завинаги.

Анди, който неотдавна едва не беше изпил смъртоносната розова вода, прие заплахата хладнокръвно, даже изглеждаше доволен.

— Прави каквото искаш, Фил… Готвачо.

Готвача вдигна изненадано вежди.

— Така ли?

— Точно така.

— Защо си дошъл?

— Нося ти лоши новини. Много съжалявам.

Готвача се замисли над думите му, след това се ухили, показвайки няколкото си оцелели зъба:

— Няма лоши новини. Исус идва и това е добрата новина, която поглъща всички лоши новини. Голям бонус, нали?

— Съгласен съм с теб, хвала на Бог. За нещастие или може би за щастие жена ти е вече при него.

— Какво, какво?

Анди протегна ръка и бутна дулото на пистолета надолу към пода. Готвача не се опита да го спре.

— Саманта е мъртва, Готвачо. За съжаление тя се самоуби тази вечер.

— Сами? Мъртва? — Готвача остави пистолета върху едно бюро. Задържа обаче дистанционното. През последните два дни не се разделяше с него дори през редките периоди, през които се унасяше в сън.

— Съжалявам, Фил. Готвачо.

Анди му разказа при какви обстоятелства е умряла Сами, като накрая го успокои с новината, че детето е добре (въпреки че в момента беше отчаян, Анди си оставаше непоправим оптимист).

Готвача махна небрежно с ръка, явно не му пукаше дали Литъл Уолтър е добре или не.

— Тя е гръмнала две прасета?

Сандърс се вцепени.

— Те бяха полицейски служители, Фил. Добри хора. Сигурен съм, че тя е била объркана, но това, което е направила, е много лошо. Трябва да си върнеш думите назад.

— Какво, какво?

— Няма да позволя да наричаш нашите полицаи прасета.

Фил се замисли.

— Да, да, полицаите, връщам си думите назад.

— Благодаря ти.

Готвача приведе високата си фигура (приличаше на кланящ се скелет) и се взря в лицето на Анди.

— Храбър мръсник си ти, а?

— Не — отговори му искрено той. — Просто не ми пука.

Готвача като че ли видя нещо, което го разтревожи. Сграбчи Анди за рамото.

— Добре ли си, братко?

Анди избухна в сълзи и се отпусна в един стол, зад който висеше табела, предупреждаваща: „Исус гледа всички телевизионни канали, Исус слуша всички радио честоти.“ Облегна глава на стената, точно под този странен зловещ лозунг, плачейки като дете, което е било наказано, защото е откраднало бурканче със сладко. Не бях аз, братът беше, онзи появил се изневиделица брат.

Готвача дръпна стола, който беше зад шефското бюро, след това седна и се загледа в Анди с изражение на биолог, попаднал на рядко диво животно. После каза:

— Сандърс! Да не би да си дошъл тук, за да те убия?

— Не — изхлипа той. — Може би. Да. Не съм сигурен. Но всичко в живота ми тръгна на зле. Жена ми и дъщеря ми са мъртви. Мисля, че Господ ме наказва, защото продавам тези лайна…

Готвача кимна:

— Възможно е.

— А и търся отговори. Или решение. Каквото и да е. Разбира се, исках и да ти кажа за Сами, важно е човек да постъпва правилно…

Готвача го потупа по рамото.

— Ти постъпи правилно. Благодарен съм ти. Тя не готвеше много добре, а и чистеше така, че къщата беше заприличала на кочина, но се чукаше божествено, когато беше надрусана. Защо е имала зъб на онези две ченгета?

Въпреки че беше потънал в скръб, Анди нямаше никакво намерение да му споменава, че има вероятност Сами да е била изнасилена.

— Предполагам, че Купола я е стресирал. Чу ли за Купола, Фил? Готвачо?

Другият махна небрежно с ръка, явно беше чул. Прав си за амфетамините. Грехота е да се продават. Обидно е. Производството им обаче, това е божията воля.

Анди отпусна ръце и вторачи зачервените си очи в Готвача.

— Така ли мислиш? Защото на мен не ми се вярва.

— Взимал ли си някога?

— Не! — изписка, сякаш го бяха попитали дали някога имал сексуални връзки с кокер шпаньол.

— Ако докторът ти ти предпише някакво лекарство, ще го вземеш ли?

— Е, да… разбира се… но…

— Метамфетамините са лекарство. — Готвача го изгледа важно, след това го посочи с пръст, за да наблегне на казаното. Беше си изгризал нокътя до живеца. — Метамфетамините са лекарство. Повтори!

— Метамфетамините са лекарство — повтори Анди. Като че ли беше готов да се съгласи.

— Точно така. — Готвача стана. — Те са лекарство против меланхолия. Това го е казал Рей Бредбъри. Чел ли си нещо от Рей Бредбъри?

— Не.

— Голям мозък е той. Знаел е. И е написал шибаната книга. Ела с мен. Ще ти променя живота.

18.

Председателят на градския съвет налетя на метамфетамините като жаба на мухи.

Зад редицата от печки имаше старо изтърбушено канапе. Анди и Готвача Буши седяха на него и си подаваха един на друг лулата. На стената до тях имаше плакат, на който беше изобразен Христос, яхнал мотоциклет (на плаката пишеше: „Твоят невидим приятел на пътя“). Когато горят, метамфетамините миришат на застояла пикня, събрана в непохлупено гърне, но след първото предпазливо дръпване Анди се убеди, че Готвача е прав. Продаването може би беше сатанинска работа, но ползването определено беше божия. Светът придоби изящен оттенък, какъвто той не беше виждал преди. Сърцето му заби учестено, вените на врата му се издуха и запулсираха, венците му изтръпнаха, както и тестисите му, само че по много приятен, характерен за юношеството начин. Най-хубавото от всичко беше, че умората, която налягаше тялото му и размътваше мозъка му, изчезна. Той имаше чувството, че може да премести планини само с ръчна количка.

— В Райската градина има дърво — каза Готвача и му подаде лулата. От двата й края се проточиха нишки зеленикав дим. — Дървото на доброто и злото. Схващаш ли?

— Да. Пише го в Библията.

— Точно така. И на това дърво има ябълка.

— Да, да. — Анди си дръпна съвсем лекичко. Искаше още, всъщност искаше да се нагълта, но се страхуваше, че ако напълни дробовете си с дим, главата му ще се отдели от врата и ще полети из лабораторията като ракета, изхвърляйки огнени езици.

— Сърцевината на тази ябълка е истината, а кората й — метамфетамините — каза Готвача.

Сандърс погледна към него.

— Това е невероятно.

Буши кимна:

— Да, Сандърс. Така е. — Взе отново лулата. — Как ти се вижда производството ми?

— Невероятно е.

— Исус ще дойде на Хелоуин — информира го Готвача. — Или няколко дена по-рано, не мога да кажа със сигурност. Вече е сезонът на Хелоуин, нали ме разбираш? Сезонът на шибаната вещица. — Той подаде лулата ми Анди, след това посочи с ръката, в която държеше дистанционното за гаража. — Виждаш ли онова нещо? В дъното на коридора. Над вратата към склада.

Анди погледна.

— Какво? Онази бялата буца? Прилича ми на глина.

— Не е глина — обяви Готвача. — Това е тялото на Исус, Сандърс.

— А какви са тези жици, които излизат от него?

— Вени, през които тече кръвта на Исус.

Анди се замисли върху това сравнение и стигна до извода, че е брилянтно.

— Добре. — Позамисли се още мъничко. — Обичам те, Фил. Готвачо, исках да кажа. Не сбърках, че дойдох тук.

— И аз те обичам — увери го Готвача. — Искаш ли да се поразходим? Някъде тук има кола, така поне си мисля. Проблемът е, че ми треперят ръцете.

— Разбира се — отговори Анди и стана. Светът се залюля за момент, след това застина неподвижно. — Къде искаш да отидеш?

Той му каза.

19.

Джини Томлинсън спеше на бюрото на рецепцията, подпряла глава на един от броевете на списание „Пийпъл“ — Брат Пит и Анджелина Джоли се веселяха на брега на един от онези шикозни малки острови, на които коктейлите се сервират с хартиено чадърче. Нещо я събуди в два без петнайсет през нощта. Когато отвори очи, видя, че пред нея стои привидение — висок, кльощав мъж с празни очи и щръкнала на всички страни коса. Носеше фланелка с надпис „Радиото на Исус“ и дънки които доста се бяха смъкнали. Отначало си помисли, че сънува ходещи трупове, но после долови миризмата. Кошмарите не миришеха толкова лошо.

— Аз съм Фил Буши — изрече привидението. — Дошъл съм да прибера тялото на жена си. Смятам да я погреба. Покажи ми къде е.

Джини не му възрази. С удоволствие би му дала всички трупове само и само да се махне. Тя го поведе. Минаха покрай Джина Буфалино, която стоеше до една носилка и гледаше уплашено Готвача. Когато той се обърна, за да я огледа, тя отстъпи крачка назад.

— Имаш ли костюм за Хелоуин, момиче? — попити Готвача.

— Да…

— Коя ще си?

— Глинда — отговори плахо момичето. — Само че май няма да ходя на партито. То е в Мотън.

— Аз ще съм Исус — каза Готвача и тръгна след Джини. Разръфаните му кецове заскърцаха по коридора. След това отново се обърна. Усмихваше се. Очите му бяха празни. — И ще съм ядосан.

20.

След десетина минути Буши излезе от болницата, носейки увитото в чаршаф тяло на Сами. От чаршафа се поклащаше босо стъпало, розовият лак по ноктите беше започнал да се лющи. Джини отвори вратата и я задържа, за да може той да мине. Тя не си направи труда да погледне кой е зад волана на колата, която беше спряла пред входа, и Анди беше сравнително доволен от този факт. Сандърс изчака Джини да се прибере, след това излезе да отвори багажника. Готвача не срещаше особени затруднения при пренасянето на Сами, което изглеждаше странно, като се имаше предвид, че беше само кожа и кости. Сандърс си помисли, че метамфетамините вероятно дават сили. Независимо дали беше така или не, неговите сили се стопяваха. Депресията изпълзяваше отново. Умората също.

— Чудесно — каза Готвача. — Карай. Но първо ми подай онова нещо.

Той беше оставил дистанционното на Анди, заръчвайки му да го пази. Анди му го подаде.

— Към погребалната агенция?

Готвача го изгледа странно, сякаш му се чудеше на ума.

— Обратно в радиото. Исус ще дойде първо там.

— На Хелоуин.

— Точно така — каза Готвача. — Вероятно дори по-рано. Ще ми помогнеш ли да погреба това Божие чедо.

— Разбира се — отвърна Анди, след това предложи плахо: — Хайде преди това да попушим малко?

Готвача се засмя и го удари по рамото.

— Хареса ти, нали? Знаех, че ще ти хареса.

— Лекарство против меланхолия — промърмори Анди.

— Само така, братко. Само така.

21.

Барби лежеше на леглото и чакаше да дойде утрото. Какво ли щеше да му донесе то? По време на престоя си Ирак той се беше поучил да не се тревожи за бъдещето, макар че от това нямаше кой знае каква полза. В края на краищата съществуваха само две правила по отношение на страха (Барби беше стигнал до извода, че е невъзможно страхът да бъде преодолян) и сега, докато лежеше и чакаше, той си ги повтори.

Трябва да приема фактите, които не мога да контролирам.

Трябва да превърна недостатъците в предимства.

Второто правило означаваше, че ресурсите трябва да се използват внимателно и че плановете трябва да се съобразяват с тях.

Един от ресурсите му беше скътан в матрака — швейцарското ножче. То беше малко и имаше само две остриета, но дори по-късото с лекота можеше да пререже гърлото на човек. Барби знаеше, че е извадил късмет с него.

Хауард Пъркинс беше мъртъв и правилата при арестуване, които той беше наложил, вече не се съблюдаваха. След случилото се в града през последните четири дена беше нормално полицейското управление да изпитва проблеми, но имаше и нещо друго. Рандолф беше тъп и немарлив, а във всяка една бюрократична система подчинените следват примера на началниците си.

Да, бяха му взели отпечатъци и го бяха снимали, по Хенри Морисън (той изглеждаше изморен и отвратен) дойде долу след цели пет часа. Застана на два метра от килията, явно се страхуваше Барби да не го докопа.

— Забравил си нещо, а? — попита Барби.

— Обърни си джобовете и изсипи съдържанието им в коридора — настоя Хенри. — След това трябва да си свалиш панталоните и да ми ги подадеш през решетките.

— Ако се подчиня, ще получа ли нещо за пиене или пак ще се наложи да сърбам от тоалетната чиния?

— Какви ги дрънкаш? Младши ти донесе вода. Видях го.

— Беше сипал сол в нея.

— Да бе, да, сол — възрази полицаят, но като че ли не беше съвсем сигурен. Май все пак тук имаше и мислещи същества. — Прави каквото ти казвам, Барби. Исках да кажа Барбара.

Барби изпразни джобовете си, изваждайки портфейла, ключовете, монетите, банкнотите и медальона на Свети Кристофър, който носеше за късмет. Швейцарското ножче щеше да си остане скътано в матрака.

— Нямам нищо против да ме наричаш Барби дори когато ми слагаш въже на шията. Такава ли е идеята на Рени? Бесило? Или разстрел?

— Млъкни и ми подай панталоните! Ризата също.

Хенри се правеше на провинциален педант, но на Барби му се стори, че е доста разколебан. Това беше добре като за начало.

Двама от новите голобради полицаи бяха слезли долу. Единият държеше флакон със сълзотворен газ, а другият — електрошокова палка.

— Имаш ли нужда от помощ, полицай Морисън? — попита по-високият от двамата.

— Не, но няма да е зле да стоите до стълбите и да хвърляте по едно око, докато приключа тук — беше им казал той.

— Не съм убил никого. — Барби говореше спокойно, като се стараеше думите му да звучат искрено и честно. — Мисля, че ти знаеш това.

— Знам само, че ако не млъкнеш, ще бъдеш ударен с палка.

Хенри провери дрехите, но не накара Барби да си свали гащите и да разтвори бузите на задника си. Претърсването беше позакъсняло и доста повърхностно, но поне някой се беше сетил да го извърши.

Когато приключи, Хенри ритна дънките към решетките (преди това конфискува всички вещи, както и колана).

— Може ли да си получа медальона?

— Не.

— Хенри, само помисли. Защо бих…

— Млъквай.

Хенри мина покрай двете голобради полицайчета носейки личните вещи на Барби в ръка. Беше свел глава. Момчетата го последваха, едното обаче поспря за момент, ухили се на Барби и прекара недвусмислено пръст по гърлото си.

След това той остана сам; нямаше какво друго да прави, освен да гледа прозореца (тясно матово стъкло, подсилено с тел), да чака изгрева и да се чуди дали наистина ще го измъчват с вода. Може би Сиърлс само така си дрънкаше, правейки се на интересен? Ако и в мъченията бяха толкова добри, колкото в приемането ми затворници, имаше голяма вероятност да го удавят.

Той се чудеше също така дали някой няма да слезе долу при него преди изгрев-слънце. Някой, притежаваш ключ. Някой, който да дойде твърде близо до вратата. При наличието на ножа бягството не беше чак толкова невъзможно, но на сутринта шансовете вече щяха да са много малки. Може би трябваше да опита, когато Младши му подаде през решетките чашата със солена вода… само че Младши гореше от желание да използва пистолета си. Рискът щеше да е голям, а Барби не беше толкова отчаян. Все още не беше.

Освен това… Къде щеше да отиде?

Ако избягаше и се скриеше някъде, щеше да изложи на опасност приятелите си. А след тежки „разпити“, проведени от ченгета като Мелвин и Младши, те може би щяха да стигнат до извода, че Купола е най-малкият им проблем. Големия Джим вече се беше метнал на седлото, а такива като него яздеха здраво. Често изтощаваха коня до смърт.

Той се унесе в неспокоен сън. Сънува русото момиче, което караше стария пикап. Сънува, че то го качва и че успяват да се измъкнат от Честърс Мил точно навреме. Тъкмо когато момичето разкопчаваше блузката си, за да му покаже бледолилавия си дантелен сутиен, един глас каза:

— Как я караш, гадино? Хайде ставай!

22.

Джаки Уетингтън прекара нощта в къщата на семейство Евърет. Въпреки че децата кротуваха и че леглото в стаята за гости беше удобно, тя не мигна. Към четири часа сутринта вече беше решила какво трябва да се направи. Осъзнаваше рисковете, осъзнаваше също така, че няма да се успокои, докато Барби е затворен в килията. Ако й беше по силите да организира някаква съпротива (или просто да предизвика задълбочено проучване на убийствата), отдавна щеше да го е направила. Познаваше се обаче много добре и затова такива мисли дори не й минаваха през главата. В Гуам и Германия се беше справяла добре със задачите си, които основно се състояха в будене на заспали в баровете войници, преследване на избягали и разчистване след катастрофи, но случващото се в Честърс Мил не беше работа за един главен сержант. Нито пък за единствената в градчето полицайка ма редовна служба, чиито колеги мъже я наричат зад гърба й „цицана“. Те си мислеха, че тя не знае, но тя знаеше. Сега обаче пубертетският сексизъм на училищно ниво беше най-малкият й проблем. На това трябваше да бъде сложен край и президентът на Съединените щати беше възложил тази задача на Дейл Барбара. Но волята на главнокомандващия не беше най-важното в случая. Най-важното беше да не изоставяш другарите си в беда. Свещеното правило. Като за начало Барби трябваше да разбере, че не е сам. Така той щеше да може да планира по-добре действията си.

Когато в пет сутринта Линда слезе на долния етаж, първите слънчеви лъчи се опитваха да се промъкнат през прозорците. Дърветата и храстите отвън не помръдваха, нямаше абсолютно никакъв вятър.

— Трябва ми пластмасова купа — каза Джаки. — Трябва да бъде малка и непрозрачна. Имаш ли?

— Разбира се, но защо ти е?

— Защото ще занесем закуска на Дейл Барбара. Овесени ядки. На дъното ще оставим бележка.

— Какви ги говориш? Джаки, не мога да направя такова нещо. Имам деца.

— Знам. Но ти ми трябваш, защото няма да ме пуснат долу сама. Ако бях мъж, може би щяха да ме пуснат, но тези тук са пречка. — Тя посочи гърдите си. — Имам нужда от теб.

— Каква бележка?

— Ще го освободя утре вечерта. — По гласа й не си личеше, че се вълнува. — По време на градската среща. В това няма да те намесвам.

— Няма да ме намесваш! — Линда стискаше нощницата си.

— По-тихо! Може би Ромео Бърпи… ако успея да го убедя, че Барби не е убил Бренда. Ще си нахлузим чорапи на главите, за да не ни познаят. Никой няма да се изненада, местните хора вече си мислят, че той има много поддръжници.

— Те си полудяла!

— Не. По време на градската среща в участъка ще има съвсем малко полицаи. Трима-четирима, ако имаме късмет — двама. Сигурна съм.

— Аз не съм!

— Има време до утре вечерта. Преди това той трябва да ги залъже. А сега ми дай купата.

— Джаки, не мога да го направя.

— Да, можеш — обади се Ръсти, който неочаквано се беше появил на прага. Носеше шорти и фланелка на „Ню Ингланд Пейтриътс“. — Трябва да поемем някакъв риск, въпреки децата. Нещата няма да се оправят от само себе си.

Линда го изгледа, хапейки долната си устна. След това се наведе и започна да тършува из един от шкафовете.

— Купата е тук някъде.

23.

Когато влязоха в сградата на полицейското управление, те видяха, че на рецепцията няма никого — Фреди Дентън се беше прибрал вкъщи да поспи. Наоколо обаче се мотаеха неколцина от новите полицаи, пиеха кафе и разговаряха на висок глас — за тях беше вълнуващо да са на крак в такъв ранен час. Джаки забеляза двама от многобройните братя Килиан, рокерката Лорън Конри, която беше редовен посетител на „Дипърс“, и Картър Тибодо. Не знаеше имената на другите, но двама от тях познаваше по физиономия, момчета, които редовно припкаха от училище, вземаха наркотици и нарушаваха Правилника за движение по пътищата. Новите полицаи (най-новите от новите) не носеха униформи. Те бяха завързали сини ленти на ръцете си.

Почти всички имаха пистолети.

— Какво правите тук толкова рано? — попита Тибодо и се приближи. — Аз поне имам извинение — свършиха ми обезболяващите.

Другите започнаха да се кикотят като тролове.

— Донесохме закуска на Барбара — отговори Джаки. Не искаше да поглежда Линда, защото се страхуваше, че изражението на приятелката й е издайническо.

Тибодо надникна в купата.

— Без мляко?

— Не му трябва мляко — изсъска тя и се изплю в купата — Аз ще намокря овесените ядки.

Част от полицаите нададоха възторжени викове. Чуха се и ръкопляскания.

Двете полицайки бяха стигнали до стълбите, когато Тибодо каза:

— Дайте ми това.

Джаки застина на място. За момент си представи как хвърля купата в лицето му, а после си плюе на петите. Спря я един прост факт — нямаше къде да избягат. Дори и да успееха да се измъкнат от участъка, онези щяха да ги спипат още преди да са стигнали до военния мемориал.

Линда взе купата от ръцете на Джаки и я показа ни Тибодо. Той надникна вътре. Вместо да започне да рови и купата, търсейки скрити предмети, също се изплю в нея.

— Моят принос — поясни.

— Чакайте, чакайте — каза Конри — високо, червенокосо момиче, с тяло на модел и съсипани от акнето бузи. Леко фъфлеше, защото си беше завряла показалеца в носа. — Имам тук една мръсотийка. — Госпожица Конри извади един голям сопол и го постави в купата.

Гръмнаха аплодисменти, а някой се изкряска:

— Лори изкопа зелено злато!

— Във всяка кутия с овесени ядки трябва да има играчка — каза тя и се усмихна глуповато. После постави ръката си върху дръжката на четирийсет и петкалибровия пистолет, който носеше. Джаки си помисли, че колкото е кльощава, ако изобщо някога се наложи да натисне спусъка, откатът ще я събори на земята.

— Всичко е готово — каза Тибодо. — Ще дойда да ви правя компания.

— Добре — отвърна Джаки. Изтръпна, когато си помисли, че за малко не беше сложила бележката в джоба си, за да се опита по-късно да я подаде на Барби. Изведнъж рискът, който поемаха, й се стори безумен… но вече беше твърде късно. — Но стой близо до стълбите. А ти, Линда, върви зад мен. Няма да поемаме никакви рискове.

Тя си помисли, че Тибодо ще възрази, но той си затрая.

24.

Барби се надигна и седна на леглото. Джаки Уетингтън стоеше пред килията, в едната си ръка държеше бяла пластмасова купа. Стоящата зад нея Линда Евърет беше извадила пистолета си, стискаше го с две ръце, като го държеше насочен към пода. Картър Тибодо беше най-отзад, до стълбите. Косата му беше разрошена, а под закопчаната му синя риза се виждаше превръзка — кучето очевидно здраво го беше захапало за рамото.

— Здравейте, полицай Уетингтън — каза Барби. През тесния прозорец се процеждаше слаба светлина. От тези първи слънчеви лъчи, които правят живота да изглежда смешен. — Невинен съм по всички обвинения. Това дори не са обвинения, защото аз не съм бил…

— Млъквай — изсъска отзад Линда. — Твърденията ти не ни интересуват.

— Давай, русокоске — каза Картър. — Ти си на ход. — Той се прозя и почеса превързаното си рамо.

— Стой там — нареди Джаки на Барби. — И никакво мърдане. — Барби се подчини. Тя пъхна пластмасовата купа през решетките и я остави на пода.

Той вдигна купата. Вътре имаше сухи овесени ядки. Най-отгоре блестеше плюнка. Имаше и още нещо — голям зелен, влажен сопол, по който се виждаха кървави жилки. И въпреки това стомахът му изкъркори. Беше много гладен.

Чувстваше се и обиден. Защото беше смятал, че Джаки Уетингтън, за която от пръв поглед беше разбрал, че е служила в армията (отчасти по прическата й и основно по поведението й), не може да направи подобно нещо. Не се беше трогнал много от презрението на Хенри Морисън. Но сега беше по-тежко. А и другата полицайка — жената на Ръсти Евърет — го гледаше така, сякаш е някакъв рядък вид жилещо насекомо. Той се беше надявал, че поне малка част от редовните полицаи…

— Яж — провикна се Тибодо откъм стълбището. Приготвихме ти хубава храна. Нали така, момичета?

— Така е — съгласи се Линда. Устните й потрепнаха. Нищо и никакъв тик, но заради него сърцето на Барби се поотпусна. Той стигна до извода, че тя се преструва. Може би беше твърде голям оптимист, но…

Тя се премести лекичко, закривайки Джаки от погледа на Тибодо… не че имаше нужда да го прави. Точно в този момент Тибодо се опитваше да надникне под превръзката си.

Джаки погледна назад, за да се увери, че е чисто, след това посочи купата, обърна дланите си нагоре и вдигна вежди — „Съжалявам“. Посочи Барби с пръст — „Внимавай“.

Той кимна.

— Приятна закуска, мръснико — каза Джаки. — Ще ти приготвим нещо още по-хубаво за обяд. Може би лайнен хамбургер.

Тибодо, който човъркаше превръзката, се изсмя гадно.

— Не знам обаче дали тогава все още ще имаш зъби, с които да дъвчеш — смотолеви Линда.

На Барби изобщо не му хареса, че тя проговори. В гласа й не се долавяше нито злоба, нито гняв, а само страх. Бедната жена явно мечтаеше колкото се може по-скоро да се махне оттук. Тибодо като че ли не се усети. Той все още проверяваше какво е състоянието на рамото му.

— Хайде — каза Джаки. — Не искам да го гледам как се храни.

— Достатъчно ли са мокри? — попита Тибодо. Той стана, когато двете жени стигнаха до стълбището. Линда прибра пистолета си в кобура. — Защото ако не са… — Той се изкашля, за да изкара храчка.

— Ще се справя и така — отговори Барби.

— Разбира се, че ще се справиш — каза Тибодо. — Засега. После вече ще ти е трудно.

Те се заизкачваха по стълбите. Тибодо вървеше най-отзад и възползвайки се от това, шляпна Джаки по задника. Тя се засмя и го перна игриво. Справяше се добре, много по-добре от Линда. Но и двете бяха проявили голям кураж. Невероятен кураж.

Барби извади сопола от овесените ядки и го метна в ъгъла, където се беше изпикал. Избърса ръцете си в ризата, след това започна да рови из купата. Пръстите му напипаха хартия.

Барби наистина знаеше.

25.

Един час след като изяде бележката, а после и овесените ядки, по стълбите заехтяха тежки стъпки. Идваше големия Джим Рени, докаран с костюм и вратовръзка и готов и днес да направлява живота под Купола. Следваше го Картър Тибодо и едно момче — Килиан, съдейки по фирмата на главата му. Момчето, което някои биха нарекли „бавнозагряващ“, мъкнеше стол. То подаде стола на Тибодо, който от своя страна го постави пред килията в края на коридора.

Рени седна, като преди това внимателно дръпна нагоре крачолите на панталоните си, за да не се измачкат.

— Добро утро, господин Барбара. — Като че ли с удоволствие натърти на „господин“.

— Съветник, Рени — отвърна Барби. — Какво мога да направя за вас, освен да ви кажа името, званието и номера си, който… вече не съм сигурен дали помня?

— Признай си. Така ще ни спестиш известни неприятности и ще се погрижиш за душата си.

— Миналата вечер господин Сиърлс спомена нещо за мъчения с вода — каза Барби. — Попита ме дали съм виждал такива в Ирак.

Устата на Рени се изви в усмивчица, която сякаш казваше: „Говори ми, говори ми, говорещите животни са изключително интересни.“

— Да си призная честно, виждал съм. Нямам представа колко често се използва тази техника, в докладите не се споменава много точно, но съм присъствал два пъти. Един от мъжете си призна, но признанията му не струваха пукната пара. Човекът, който според него правел бомби за „Ал Кайда“, се оказа учител, напуснал Ирак преди четиринайсет месеца. Другият мъж получи конвулсии и мозъкът му „изгърмя“, така че нищо не призна. Ако можеше обаче, щеше да го направи. Всички, които биват измъчвани по този начин, признават, обикновено за минути. Аз едва ли ще съм изключение.

— Тогава защо не си спестиш неприятностите?

— Изглеждате ми изморен, сър. Добре ли сте?

Усмивчицата се превърна в леко смръщване, което произлизаше от дълбоката бръчка между веждите на Рени.

— Не се занимавай със здравословното ми състояние. Това е просто съвет, господин Барбара. Не се шегувай с мен и аз няма да се шегувам с теб. Мисли за собственото си здраве. Сега може би си добре, но всичко на този свят е изменчиво. Промените стават за минути. Нали разбираш, аз наистина се чудя дали да не те поизмъчвам. Всъщност сериозно обмислям тази идея. Така че признай, че си извършил тези убийства. Спести си болката и неприятностите.

— Не съм съгласен. Ако ме подложите на мъчения, ще започна да дрънкам какво ли не. Имайте това предвид, когато решавате кой да присъства на излиянията ми.

Рени се позамисли. Имаше доста спретнат вид, особено пък за такъв ранен час, но жълтеникавият цвят на лицето му и синкавите петна около очичките му не говореха за добро здраве. Ако Големия Джим просто се строполеше мъртъв, последиците вероятно щяха да са две. Първо, гадните политически ежби в Мил щяха да престанат. Второ, в последвалата кървава баня щеше да пострада не само Барби (сигурно щяха да го линчуват, а не да го разстрелят), но и предполагаемите му съмишленици. Джулия сигурно щеше да е първа в списъка. А номер две — Роуз. Уплашените хора са склонни да правят странни асоциации и да търсят вина къде ли не.

Рени се обърна към Тибодо:

— Дръпни се назад, Картър. Иди до стълбите, ако обичаш.

— Но ако той се опита да те нападне…

— Тогава ще го убиеш. Той знае това. Нали така, господин Барбара?

Барби кимна.

— Освен това аз нямам намерение да се приближавам повече. Затова искам да се дръпнеш назад. Ще си поговорим с него насаме.

Тибодо се дръпна назад.

— Така, господин Барбара, за какви неща има вероятност да се раздрънкаш?

— Знам всичко за лабораторията за производство на метамфетамини. — Барби говореше съвсем тихо. — Началник Пъркинс знаеше и се канеше да те арестува. Бренда намери файла в компютъра му. Затова си я убил.

Рени се усмихна.

— Невероятна измислица.

— Щатският прокурор ще е на друго мнение, като се имат предвид мотивите ти. Тук не говорим за някаква си лабораторийка, а за завод за наркотици.

— До края на деня компютърът на Дюк Пъркинс ще бъде унищожен. Нейният също. Предполагам, че има копия на разни документи в домашния сейф на Дюк. От тях няма никаква полза, разбира се. Гадни политически боклуци, изсмукани от мозъка на човек, който винаги ме е мразил. Но дори и да има копия, сейфът ще бъде отворен, а документите — изгорени. За благото на града, не за моето. Ситуацията е кризисна. Всички ние трябва да сме единни.

— Преди да умре, Бренда предаде копие от файла на един човек.

Големия Джим се ухили, показвайки два реда дребни зъби.

— Както сме се разприказвали дружески, да ти кажи и аз нещо, а?

Барби разтвори длани, за да покаже, че няма нищо против.

— Представете си, че Бренда идва да ме види и ми казва същото нещо. Тя ми обяснява, че е дала копието за което говориш, на Джулия Шамуей. Но аз знам, че това не е вярно. Може и да е искала да го даде, но не го е направила. Дори и да беше… — Той сви рамене. Миналата вечер твоите приятели изгориха редакцията на вестника. Каква грешка от тяхна страна само. Или пък идеята беше твоя?

Барби повтори:

— Има още едно копие. Знам къде е то. Ако ме измъчвате, ще посоча местонахождението му. На висок глас.

Рени се засмя:

— Наистина изглеждаш доста искрен, господин Барбара, но аз цял живот съм се занимавал с пазарене и веднага подушвам блъфовете. Може би просто трябва да заповядам незабавно да те екзекутират. Градът ще се радва.

— Колко ще се радва, ако го направиш, преди да са открил моите съмишленици? Възможно е дори Питър Рандолф да се възпротиви, а той е само един глупав, уплашен подлизурко.

Големия Джим се изправи. Увисналите му бузи бяха придобили цвета на добре изпечена тухла.

— Ти май не разбираш с кого се будалкаш.

— Много добре разбирам. Виждал съм много такива като теб в Ирак. Носят тюрбани вместо вратовръзки, но иначе са същите. По същия начин дрънкат и за Господ.

— Добре де, разубеди ме, няма да те измъчваме — каза Големия Джим. — Много жалко, защото винаги съм искал да присъствам на такова нещо.

— Не се съмнявам.

— Засега ще те държим в тази уютна килия, става ли? Съмнявам се, че ядеш много, защото храната пречи на мисленето. Знае ли човек. Ако си сговорчив, може и да реша да те оставя жив. Интересувам се например от имената на тези, които са против мен. Пълен списък. Давам ти четирийсет и осем часа. След това, ако не ме убедиш, че заслужаваш друго, ще заповядам да те екзекутират на площада пред военния мемориал. Целият град ще присъства. Ще се получи истински нагледен урок.

— Наистина нямаш добър вид, съветник.

Рени го изгледа мрачно.

— Такива като теб създават повечето проблеми в света. Ако не смятах, че екзекуцията ти ще обедини града и ще доведе до така желаното пречистване, бих накарал Тибодо да те застреля веднага.

— Направи го, и всичко ще излезе наяве тогава — каза Барби. — Всички в града ще разберат какви ги вършиш. Да видим после как ще постигнеш консенсус на шибаната среща, тиранин такъв.

Вените по врата на Големия Джим се издуха, а друга вена запулсира в центъра на челото му. За момент той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще експлодира. След това се усмихна:

— Имаш отличен за усилията, господин Барбара. Не лъжеш.

Той си тръгна. Всички си тръгнаха. Облян в пот, Барби седна на леглото. Знаеше колко близо до ръба беше отишъл. Рени имаше причини да го държи жив, но на тях едва ли можеше да се разчита много. А бележката, която Джаки Уетингтън и Линда Евърет донесоха? Очевидно Линда знаеше доста неща и затова се страхуваше и то не само за себе си. За него щеше да е по-малко рисковано да се опита да избяга, използвайки ножа. Като се имаше предвид сегашното ниво на професионализъм в полицейския участък на Честърс Мил, едва ли щеше да му е кой знае колко трудно. Да, щеше да му трябва и късмет, но можеше да се справи.

Той обаче нямаше как да им каже, че иска да опита да се измъкне сам.

Барби легна и сплете пръсти под главата си. Един друг въпрос обаче го измъчваше най-много — какво се беше случило с копието от файла „Вейдър“, предназначено за Джулия? Защото то не беше стигнало до нея. Барби беше сигурен, че по този въпрос Рени не греши.

Нямаше как да разбере. Нищо друго не му оставаше, освен да чака.

И Барби зачака, легнал по гръб, загледан в тавана.