Песента на Сузана

ЕДНО

Изведнъж тя отново се намери в тялото си и усещането пробуди един невероятно ярък спомен — Одета Холмс на шестнайсет години, която седи на леглото само по комбинезон, огряна от топлите слънчеви лъчи, и си обува дълъг копринен чорап. За миг пред нея възкръсна уханието на парфюма „Бели рамене“ и сапуна „Езерна красота“, които бе взела от майка си — вече беше достатъчно голяма, за да и позволят да си сложи парфюм — а в главата и се въртеше радостната мисъл: „Пролетния бал! Отивам на пролетния бал с Нейтън Фрийман!“

После споменът избледня. Сладостният аромат на езерния сапун бе заменен от чистия и студен (ала малко влажен) нощен ветрец и единственото, което остана, беше странното и същевременно страхотно усещане, че се напъхва в новото си тяло, сякаш то бе копринен чорап, който опъваше по прасеца и коляното си.

Сузана отвори очи. Вятърът свистеше, запращайки ситни песъчинки в лицето и. Тя присви очи, намръщи се и вдигна ръка като че ли можеше да отблъсне порива.

— Ела тук! — извика и женски глас. Това не бе гласът, който Сузана очакваше да чуе — пронизителното, триумфално грачене, което свързваше с похитителката си. — Ела тук, където не духа толкова!

Тя се огледа и видя стройна, добре изглеждаща жена, която и махаше. Сузана за пръв път съзираше Мия от плът и кръв и гледката я порази — майката на мъничето всъщност беше бяла. Очевидно Одета имаше и европеидни черти в своята личност… Как ли щеше да реагира на това Дета Уокър, която бе пословично чувствителна на расистка тема?

Сузана отново беше без крака и седеше в някаква странна, грубо изработена едноместна количка. Тя бе паркирана в една от чупките на невисокия парапет върху крепостната стена. Гледката наоколо представляваше най-страховитият и отблъскващ пейзаж, който бе съзирала през живота си. Огромни скални образувания се зъбеха към небето, простирайки се чак до линията на хоризонта, заблестели като чудовищните кости на незнайни пришълци под студения поглед на зловещия лунен сърп. Черните небеса бяха осеяни с милиарди звезди, пламтящи като нагорещени късчета лед. Сред исполинските скали с техните изпочупени ръбове и зейнали пропасти се забелязваше тясна пътечка, която лъкатушеше в далечината и се губеше сред каменния ад. Докато я гледаше, Сузана си помисли, че ако някакви хора поемеха по нея, трябваше да вървят в индийска нишка. „И да си носят много провизии. Тук няма да намерят нито гъби, нито дребни плодове.“ Нейде в далечината проблесваше бледо, призрачно сияние — източникът му с положителност се намираше отвъд линията на хоризонта — което пулсираше в пурпурночервено, като ту се увеличаваше, ту се свиваше. „Сърцето на розата — каза си Сузана, след което си помисли: — Не, едва ли е това. Повече ми прилича на Ковачницата на краля.“ Жената се загледа като хипнотизирана в зловещото сияние, безпомощна да откъсне взора си от него. То набъбваше… и чезнеше. Нарастваше… и се свиваше. Като зараза, която предупреждаваше за застрашителното си присъствие.

— Ела при мен, ако изобщо имаш намерение да поговорим, Сузана от Ню Йорк! — извика и Мия. Тя носеше дебело вълнено наметало и нещо като кожени панталони, които стигаха под коляното и. Голите и пищяли бяха покрити със струпеи и драскотини. На краката и имаше тежки обувки с дебели подметки. Тя отново повиши глас, опитвайки се да надвика воя на вятъра:

— Идвай веднага при мен, защото Кралят може да те омае дори и от голямо разстояние — рече ничията дъщеря. — Намираме се в онази част на Замъка, известна като Дискордия. Искаш ли да намериш смъртта си върху острите шипове, които стърчат от земята в подножието на стените? Ако той те заплени и ти нареди да скочиш, ти ще го направиш, без да се замислиш. Не забравяй, че жалките ти приятелчета стрелци ги няма тук, за да ти помогнат… Съвсем самичка и безпомощна си, жено.

Сузана се опита да отмести поглед от примигващото пурпурно сияние, но не успя. Острието на паниката проряза съзнанието и (ако той те заплени и ти нареди да скочиш) и тя го сграбчи, опитвайки се да разреже с него оковите на вцепенението си. За миг нищо не се случи, а после се отблъсна назад с грубата си количка толкова рязко, че за малко да се преобърне върху каменните плочи на пода. Вятърът продължаваше да вие, запращайки песъчинки и прах в лицето и косата и, все едно и се присмиваше.

Ала онази притегляща сила… която я беше омаяла… магията… каквото и да беше, бе изчезнала.

Сузана погледна към количката си (приличаше и на онези каручки, които се теглят от кучешки впряг) и веднага разбра как трябва да я задвижи. След като нямаше кучета, налагаше се тя да влезе в тяхната роля. Превозното средство беше на километри от удобния, лек инвалиден стол, който бяха намерили в Топика и на светлинни години от способността да се придвижва на силните крака, които я бяха пренесли от малкия парк до хотела. Господи, как и липсваха нозете! Вече…

Ала сега трябваше да запретне ръкави и да се залавя за работа.

Тъмнокожата жена сграбчи дървените колела на количката и се опита да ги завърти. Никакъв ефект. Напрегна се и тъкмо когато си мислеше, че ще се наложи да се смъкне на земята и да пропълзи разстоянието, което я делеше от Мия, колелата се завъртяха с протяжно скърцане, издаващо, че отдавна не са били смазвани. Тя затрополи към ничията дъщеря, която бе застанала зад една от закръглените каменни колони, които се издигаха по крепостната стена. Сузана предположи, че някога (преди светът да се промени), стрелците са се прикривали зад тях, докато атакуващата ги войска е обсипвала Замъка със стрели и катапултите са запращали нажежения си до червено смъртоносен товар по бранителите на крепостта. После са пристъпвали встрани от укритията и са започвали да стрелят със собствените си оръжия по врага. Колко време ли е минало оттогава? Какъв ли свят е бил този? И на какво разстояние се е намирал от Тъмната кула? Сузана си мислеше, че навярно е бил доста близко.

Тя затътри тромавата си, скърцаща количка към жената с дебелото наметало, докато вятърът я брулеше безмилостно. Не бе изминала и десетина метра, а вече се беше задъхала. Тъмнокожата жена си пое дълбоко дъх от влажния — и като че ли каменен — въздух. Колоните — сега се сети, че се наричаха „зъбери“ или нещо подобно — се издигаха вдясно от нея. Вляво се виждаше овално езеро от тъмнина, заобиколено от порутени каменни стени. Две внушителни кули се извисяваха над външната стена на крепостта — ала когато Сузана се вгледа по-добре, видя, че горната част на едната е полуразрушена, сякаш от светкавица или от някаква мощна експлозия.

— Това място, където се намираме сега, се нарича „алюра“ — поясни Мия. — Пътеката опасва крепостната стена на Замъка над Бездната, някога известен като Дискордия. Каза, че искаш малко чист въздух. Надявам се, че сега си доволна, сай, както биха казали в Кала. В момента сме много далеч от там, Сузана, намираме се дълбоко навътре в Крайния свят, близо до мястото, където вашето пътешествие ще завърши — за добро или за зло. — Похитителката и направи кратка пауза, след което продължи: — За зло, най-вероятно. Изобщо не ми пука какво ще стане с вас — хич даже. Аз съм Мия и може да съм ничия дъщеря, ала съм майка. Единственото, което ме интересува, е моето мъниче. То ми е напълно достатъчно! Искаш да си поговорим? Чудесно. Ще ти кажа онова, което мога да ти споделя, и ще бъда искрена. И защо не? Това никак няма да ми навреди.

Сузана се огледа наоколо. Когато завъртя глава към централната част на Замъка — там, където би трябвало да се намира вътрешният двор — долови миризмата на разложение. Мия забеляза как тъмнокожата жена сбърчи нос и се усмихна.

— Да, те са умрели отдавна — машините, които бяха изоставени, са намерили своя покой, ала миризмата на смъртта им продължава да витае във въздуха. Миризмата на смърт никога не изчезва напълно. Най-добре питай своя приятел Стрелеца — истинския стрелец. Той знае, защото е изцапал с кръв ръцете си. Роланд е отговорен за много неща, Сузана от Ню Йорк. Вината за толкова много светове виси около врата му като разлагащ се труп. Той отиде твърде далеч и привлече погледа на висшите сили с деянията си. Роланд ще бъде унищожен, както и всички онези, които останат на негова страна. Аз нося гибелта му в утробата си и не се съмнявам, че часът му скоро ще настъпи. — Брадичката и щръкна напред, гърдите и се издигнаха и Сузана видя очертанията на изпъкналия и корем под лунната светлина. В този свят бременността на Мия недвусмислено си личеше.

Какво ти личеше — тя изглеждаше така като че ли всеки момент щеше да се пръсне.

— Задай въпросите, които имаш към мен — рече ничията дъщеря. — Само да ти напомня, че съществуваме и в другия свят — онзи, където сме неотделимо обвързани една с друга. В момента сме в леглото в странноприемницата, все едно сме заспали…, ала ние не спим, нали, Сузана? Ни най-малко. И когато телефонът звънне, когато моите приятели се обадят, напускаме това място и отиваме веднага при тях. Ако дотогава си получила отговорите на въпросите, които те интересуват, чудесно. Ако не си — пак е чудесно. Питай. Или… ти нали също беше стрелец? — Устните и се изкривиха в презрителна усмивка.

Сузана си каза, че Мия се държи доста нахакано за човек, който не може да отиде сам от Четирийсет и шеста до Четирийсет и седма улица в света, в който трябваше да се върнат.

— Тогава стреляй! Аз ще отговарям.

Сузана отново погледна към тъмния, порутен кладенец, който представляваше централната част на Замъка. Със сигурност някъде долу трябваше да има и зала за пиршества — същата онази зала, откъдето се беше снабдила с храна преди известно време. Ала дните и на омитане на богати трапези бяха свършили. Ако Мия я блъснеше малко по-силно или малко по-далеч, веднага щеше да разбере това. Междувременно си помисли, че няма да е зле да започне с нещо по-лесничко:

— Ако това е Замъкът над Бездната — започна, — къде е самата Бездна тогава? Не виждам нищо подобно наоколо — само едно минно поле от скали. Както и онова червено сияние на хоризонта. Мия посочи с ръка към далечната крепостна стена, докато разкошната и коса (която за разлика от тази на Сузана беше права и гладка като коприна) се развяваше зад гърба и. Тъмнокожата жена погледна натам и видя двете високи кули — пътечката, на която стояха, лъкатушеше между тях.

— Това е вътрешната крепост — каза похитителката. — Отвъд нея се намира безлюдният град Федик, чиито жители измряха от Алената смърт преди хиляда години, а може би и повече. А отвъд него…

— Алената смърт? — попита озадачено Сузана (изведнъж я полазиха тръпки). — Алената смърт на Едгар По? Като в разказа му „Маската на Алената смърт“? — И защо пък не? Не бяха ли се скитали — и излезли — от страната Оз на Лиман Франк Баум? Какво ли ги чакаше занапред? Белият заек и Червената кралица от „Алиса в страната на чудесата“?

— Не зная, сай. Всичко, което мога да ти кажа, е, че зад външната стена на Замъка има огромна пукнатина в земята, гъмжаща от чудовища, които искат да изпълзят оттам. Едно време над нея имаше мост, но той е рухнал много отдавна. „Преди още хората да започнат да отброяват времето“, както имаше една приказка. Това са кошмарни същества, чийто вид може да накара всеки мъж или жена, които ги зърнат, да загубят разсъдъка си.

Мия изведнъж се усмихна и погледна към Сузана, а в очите и грейна насмешливо пламъче.

— Ала това не се отнася за стрелците. Определено не се отнася за такива като вас.

— Защо ми се подиграваш? — попита тихо тъмнокожата жена.

Мия изглеждаше учудена, а после лицето и придоби мрачно изражение.

— Моя ли беше идеята да дойдем тук? Да стоим на този кучешки студ, където Окото на Краля опетнява хоризонта и замърсява дори луната с противната си светлина? Не, многоуважаема госпожо! Ти си причината за това, така че хич не ми се дръж по този начин!

Сузана можеше да и отговори, че изобщо не е била нейна идеята да зачева деца от разни демони, ала по този начин само щяха да нагазят още по-дълбоко в безсмисления спор от типа „ти си виновна — не, не съм!“.

— Не съм те обвинявала за нищо — рече тъмнокожата жена. — Само попитах нещо.

Мия пренебрежително махна с ръка, сякаш искаше да каже „Не ми се обяснявай!“, после се обърна настрани и измърмори под носа си:

— Не съм ходила в „Морхаус“, не съм ходила в „Мор и хаос“! Каквото и да стане, смятам да родя мъничето си, чу ли ме добре? Без значение какви карти ще ми се паднат! Ще го износя и ще го отгледам!

Изведнъж Сузана прозря много неща. Мия се държеше по този начин, защото умираше от страх. Въпреки всичко, което знаеше, голяма част от нея всъщност беше Сузана.

„Не съм ходила в «Морхаус» или в «Мор и хаос»“ например бе от „Невидимият човек“ на Ралф Елисън. Когато ничията дъщеря беше сключила сделка с тъмнокожата жена, тя бе получила най-малко две личности на цената на една. В крайна сметка именно Мия бе върнала Дета Уокър към живота (пробуждайки я от дълбокия и зимен сън), а това беше един от любимите изрази на нахаканата негърка. Той изразяваше дълбоко вкорененото презрение (и подозрение) на чернокожите към онова, което бе станало известно като „по-задълбоченото следвоенно образование на тъмнокожите“. Нито в „Морхаус“, нито в „Мор и хаос“; с други думи — аз знам каквото знам, чух слуховете, до мен също достигна новината, разбрах за какво става въпрос, научих го по телеграфа в джунглата.

— Мия — попита Сузана, — имаш ли представа кой демон е бащата на твоето мъниче?

Ничията дъщеря се усмихна. Усмивката и никак не се хареса на тъмнокожата жена — твърде много от Дета Уокър имаше в нея, твърде много сарказъм, твърде много горчив житейски опит.

— Значи знаеш, многоуважаема… Права си — наистина беше демон, и то много могъщ демон, право казвам аз! Човешки демон! Така и трябваше да бъде, защото истинските демони, онези, които са останали по бреговете на тези светове, които се въртят около Кулата, когато Първоначалието започна да крее, са безплодни и това е хубаво.

— Тогава как…

— Твоят дин е бащата на моето мъниче — рече Мия. — Роланд, от Гилеад, самият той. Стивън Дисчейн най-накрая се сдоби с внук, макар че лежи в гроба си и никога няма да узнае за това.

Жената в дървената количка се взираше изумено в Мия, без да забелязва ледения вятър, който беснееше из опустошените земи на Дискордия.

— Роланд…, Ала как е възможно това? Та той беше до нас с Еди, когато демонът проникна в мен, и измъкваше Джейк от къщата на Дъч Хил… Едва ли си е мислел за шибане точно в тази минута… — гласът и заглъхна и тя се замисли за бебето, което бе видяла в Когана. Припомни си очите му. Тези пронизващи сини очи. „Не. Не, отказвам да повярвам в това!“

— Вярваш или не, Роланд е неговият баща — продължаваше ничията дъщеря. — И когато мъничето се роди, ще му избера име от твоето съзнание, Сузана от Ню Йорк; оттам, откъдето си научила за зъберите, вътрешните дворове, катапултите и бар-биканите. И защо не? Името е хубаво и ще му прилегне.

„Въведение в средновековната история“ на професор Мъри — ето за какво говори тя — мина през ума на Сузана.

— Ще го кръстя Мордред — заяви Мия. — Той ще порасне много бързо — миличкото ми момченце — по-бързо от който и да е човек, благодарение на демонската си природа. Ще стане изключително силен. Истинско въплъщение на всички стрелци, които някога са съществували. И също като Мордред от твоята история ще убие баща си.

След като изрече тези думи, Мия, ничията дъщеря, вдигна ръце към обсипаното със звезди небе и изкрещя пронизително; дали обаче от мъка, от страх или от радост, Сузана не можеше да каже.

ДВЕ

— Гуадна съм — ухили се Мия. — Мисля да си хапна.

Тя извади чепка грозде изпод вълненото си наметало, а също и хартиена кесия, пълна с някакви оранжеви плодове, закръглени като корема и. Откъде ли, запита се Сузана, се беше сдобила с тези плодове? Дали тялото, което споделяха, се движеше като сомнамбул из парк-хотела? Навярно в стаята им е имало купа с плодове, която просто е убягнала от вниманието на тъмнокожата жена. А може би това беше само плод на въображението им?

Не че имаше особено значение. Апетитът и се бе изпарил, прогонен от думите на Мия. Обстоятелството, че това беше невъзможно, само засилваше и бездруго чудовищната същност на тази идея. Тя не можеше да престане да си мисли за бебето, което бе видяла на един от чернобелите телевизионни екрани в Когана. Тези сини очи.

„Не, това е абсолютно невъзможно, чуваш ли? Не-въз-мож-но!“ Вятърът, който свистеше покрай зъберите, я пронизваше до костите. Тя прилепи грубата количка до крепостната стена, недалеч от Мия, след което вдигна глава и се загледа в студените чужди звезди, заслушана в несекващия вой на вятъра и шумното мляскане на похитителката си.

Мия тъпчеше устата си с грозде — от ъгълчето на устните и се стичаше тънка струйка сок, докато плюеше семенцата от другия край на устата си със скоростта на картечен пистолет. Преглътна, избърса брадичката си и каза:

— Може. Не е невъзможно. Нещо повече — напълно възможно е и това е самата истина. Продължаваш ли да се радваш, че дойде тук, Сузана от Ню Йорк? Или вече ти се иска да не бе задоволявала любопитството си?

— Ако ще износвам бебе, което не съм искала, мисля, че трябва да узная всичко за него. Разбираш ли това?

Мия примигна, без да покаже, че се е засегнала от думите и след което кимна и сви рамене.

— Щом смяташ така.

— Кажи ми как може това дете да е от Роланд. И ако искаш да ме накараш да повярвам на думите ти, най-добре първо ме накарай да повярвам в това.

Ничията дъщеря заби ноктите си в ципата на един от оранжевите плодове, обели я набързо и го глътна на една хапка. Помисли си дали да не обели още един, ала когато взе следващия, само го повъртя между дланите си (тези смущаващо бели длани), затопляйки го. Сузана знаеше, че след известно време обвивката сама ще се свлече от плода. После започна да говори.

ТРИ

— Колко на брой са Лъчите, Сузана от Ню Йорк?

— Шест — отвърна тъмнокожата жена. — Или поне толкова са били едно време. Мисля, че сега са останали само два, които… Мия махна нетърпеливо с ръка, сякаш искаше да каже: „Не ми губи времето.“

— Шест, право казваш. И когато Лъчите са били създадени от някогашната всеобхватна Дискордия, супата на съзиданието или първичния бульон, която някои (включително и манихейците) наричат Отвъдното, а други — Първоначалието — знаеш ли кой точно ги е създал?

— Не знам — рече Сузана. — Господ ли?

— Навярно има Господ, ала Лъчите са възникнали от Първоначалието благодарение на магията, истинската магия, която е изчезнала преди много, много време. Дали Господ е създал магията, или магията е създала Господ? Не зная. Това е въпрос, над който трябва да си блъскат главата философите, а аз съм просто една майка, която се интересува само от мъничето си. Ала някога, много, много отдавна, всичко е било Дискордия и от нея са произлезли шестте Лъча. Могъщи и издръжливи, те се пресичали в една определена точка. Магията ги крепяла и трябвало да ги крепи за вечни времена, обаче, когато магията изчезнала от всички места, с изключение на Тъмната кула (наричана от някои Кан Каликс или Замъкът на обновяването), в сърцата на хората се вселило отчаянието. Когато Епохата на магията отминала, дошла Епохата на машините.

— „Норт Сентрал Позитроникс“ — измърмори Сузана. — Биполярните компютри. Свръхзвуковите влакове. — Тя замълча за момент. — Блейн Моно. Но това не се отнася за нашия свят.

— Така ли мислиш? Смяташ, че твоят свят е извън тези неща? Ами знакът във фоайето на хотела? — Оранжевият плод изскочи от кожичката си и Мия лакомо го напъха в устата си. Сдъвка го и се ухили многозначително, при което тъмнокожата жена забеляза парченца от него между зъбите и.

— Мислех си, че не можеш да четеш — рече. Това нямаше особена връзка с насоката на разговора им, ала не знаеше какво друго да каже. Съзнанието и непрекъснато се връщаше към образа на бебето — към искрящите му сини очи. Очи на стрелец.

— Така е, но познавам цифрите, а когато съм в твоето съзнание, чета много добре. Само не ми казвай, че не си спомняш табелката във фоайето на хотела. Така ли е?

Естествено, че си я спомняше много добре. Според надписа „Ню Йорк Плаза Парк Хаят“ щеше да се превърне в част от организацията, известна като „Сомбра“/„Норт Сентрал“ само след месец. И когато бе казала „Това не се отнася за нашия свят“, бе повече от ясно, че си мислеше за 1964 — света на чернобялата телевизия, абсурдно големите компютри, заемащи цели стаи, и ченгетата от Алабама, които насъскваха кучетата си по чернокожите протестанти, борещи се за правото да гласуват. Нещата се бяха променили драстично през последвалите трийсет и пет години. Например комбинацията от телевизор и пишеща машина на екзотичната рецепционистка — откъде Сузана можеше да е сигурна, че това не е биполярен компютър, захранван от някакъв незнаен източник на енергия?

— Продължавай — каза на Мия.

Ничията дъщеря вдигна рамене.

— Вие сами сте се обрекли, Сузана. Всичко винаги се свежда до едно — вярата ви се пропуква и вие я заменяте с рационално мислене. Ала забравяте, че буренът на разума задушава любовта, че нищо красиво не може да разцъфне от дедукцията и че рационализмът означава смърт.

— Какво общо има това с твоето мъниче?

— Не знам. Има много неща, които не знам. — Вдигна ръка. — Не си мисли, че се опитвам да спечеля време или да те заблудя по някакъв начин; говоря онова, което диктува сърцето ми. Ще продължиш ли да ме слушаш или не?

Сузана и кимна с безразличие. Щеше да изтърпи онова, което Мия възнамеряваше да и каже… поне за още известно време. Обаче, ако разговорът не се насочеше скоро към бебето, сама щеше да го насочи натам.

— Магията се изгуби. Мерлин се оттегли в пещерата си в един от световете, мечът на Елд отстъпи пред пистолетите на стрелците в друг и магията започна да крее. През дъгата на вековете великите алхимици се замениха от велики учени, а те на свой ред — от велики — как ли да ги нарека? — техничари. Велики мъже на мисълта, това искам да кажа — велики мъже на дедукцията — те пристъпиха на преден план и създадоха машини, които да захранват Лъчите. Това бяха огромни машини, ала все пак смъртни машини. Учените замениха магията с машините — чаткаш ли? — и сега тези машини се развалят. В някои светове страшни епидемии заличиха всичките им обитатели.

Сузана кимна.

— Видяхме последиците от нещо такова — каза тихо. — Бяха го нарекли супер грип.

— Разрушителите на Пурпурния крал само ускоряват един процес, който вече е започнал. Машините обезумяват. Със собствените си очи си видяла това. Хората непрекъснато се залъгват, че винаги ще има още хора като тях, които да правят нови и нови машини. Никой обаче не можа да предвиди това, което се случи. Това… това вселенско изтощение.

В съзнанието на тъмнокожата жена изплуваха думите, които Роланд обичаше да казва, и тя несъзнателно ги повтори:

— Светът се е променил.

— Да, многоуважаема. Право казваш. И не остана никой, който да замени машините, благодарение на които се крепи последната останала магия в цялото мироздание, защото и Първоначалието отдавна крее. Скоро и самата Тъмна кула ще се срине. Навярно ще има време колкото за един последен изблик на рационалната мисъл, преди тъмнината да се спусне завинаги. Няма ли да е чудесно това?

— Добре де, няма ли и Пурпурният крал да бъде унищожен, когато Кулата се сгромоляса? Той и всичките му поддръжници? Хората с кървящи дупки в челата си?

— Обещано му е негово собствено кралство, където ще господства за вечни времена и Ще се наслаждава на тъмните си удоволствия. — В гласа на Мия се прокрадваха погнуса и страх.

— Обещано му е? От кого? Та кой е по-могъщ от него?

— Не знам, многоуважаема. Може и сам да си е обещал това. — Ничията дъщеря сви рамене. Очите и избягваха погледа на Сузана.

— Нищо ли не може да предотврати рухването на Кулата?

— Твоят приятел стрелец дори и не се надява да предотврати това — изгледа я многозначително Мия, — а само да забави процеса, като освободи Разрушителите и — ако успее — да срази Пурпурния крал. Но да я спаси? Не ви ли е казал това? Та знаете ли изобщо каква е целта на пътешествието ви?

Сузана поклати замислено глава. Не можеше да си спомни да е чувала подобно нещо от Роланд — ако Стрелецът бе казал нещо подобно, със сигурност би го запомнила.

— Ясно — заключи ничията дъщеря. — Не ви го е казал, защото не е искал да лъже собствения си ка-тет, освен ако не е крайно наложително. Това, което иска той от Кулата, е само да я зърне. — После добави, макар и доста неохотно: — О, навярно желае също така и да влезе вътре, и да се изкачи до стаята на върха и — сигурно амбициите му се простират чак дотам. Вероятно си мечтае как стои на върха и, както ние с теб стоим на тази крепостна стена, произнася имената на падналите си другари и изброява цялото си родословие чак до Артур Елд. Но да я спаси… Не, многоуважаема. Само възвръщането на магията би могло да я спаси, а както знаеш много добре — твоят дин разрешава проблемите си единствено с олово.

Сузана никога досега не беше чувала някой да представя мисията им в подобна светлина. Докато Мия и обясняваше, че начинанието им е абсолютно безсмислено, тя усети как в гърдите и започват да кипят гняв и тъга…, ала се постара да прикрие тези чувства.

— Кажи ми как така твоето мъниче може да е син на Роланд — настоя тъмнокожата жена. — Изгарям от любопитство да науча това.

— Добре, ала си мисля, че един от жителите на Ривър Кросинг вече ти е обяснил това.

Сузана се сепна. — Откъде би могла да знаеш толкова много за мен?

— Защото си обладана от демон — изсъска и Мия — и аз съм този демон. Мога да надзърна и в най-съкровените ти спомени. Мога да чета онова, което съзират очите ти. Сега бъди тиха и слушай, ако искаш да научиш нещо, защото времето ни изтича.

ЧЕТИРИ

Ето какво съобщи демонът на Сузана:

— Както сама каза, има шест Лъча, но дванайсет Пазители — по един за края на всеки Лъч. Този — понеже все още се намираме върху него — е Лъчът на Шардик. Ако продължиш по него отвъд Кулата, той вече ще бъде Лъчът на Матурин, огромната костенурка, върху чиято коруба се намира светът. Тъмнокожата жена я наблюдаваше изпитателно. — Съществуват и шест Демона на стихиите, по един за всеки Лъч. Под тях се намира невидимият свят — всички онези създания, които са останали на брега на съществуванието, когато Първоначалието е започнало да крее. Това са говорещи демони, домашни демони, болестотворни демони, които някои — най-вече създателите на машини и поклонниците на лъжливия бог Разум — наричат епидемии. Има безброй дребни демони, ала само шест Демона на стихиите. Тъй като обаче има дванайсет Пазители за шестте Лъча, тези Демони имат по две проявления, което означава, че са общо дванайсет. Всеки Демон е едновременно мъжки и женски.

Сузана започна да разбира накъде върви разговорът и усети как стомахът и се свива. Нейде от пустинния пейзаж, осеян с назъбени скали, се разнесе сух, трескав кикот. Незнайният присмехулник скоро бе последван от втори, трети, четвърти и пети. Изведнъж на тъмнокожата жена и се стори, че целият свят и се присмива. Навярно имаше причина за това, ако шегата беше добра. Ала дали беше така всъщност?

Докато хиените — или каквото и да бяха там — се кикотеха в нощта, тя изрече:

— Казваш ми, че Демоните на стихиите са хермафродити. Затова ли са безплодни — защото са двуполови?

— Точно така. Там, където се срещна с Оракула, твоят дин се е съвкупил с едно от тези същества, за да получи информация — това се нарича „пророчество“ на Свещения език. Той не е имал основания да мисли, че Оракулът е представлявал нещо по-различно от сукубус, тъй като сукубусите често обитават подобни усамотени места…

— Ясно — обобщи Сузана. — Просто поредният крайпътен пункт за сексуални услуги от демон.

— Щом така ти допада повече — сви рамене ничията дъщеря. Тя изведнъж предложи от оранжевите плодове на Сузана, която се поколеба за момент, ала после си взе. Постави го между дланите си и го разтърка. Не беше гладна, но усещаше, че гърлото и е пресъхнало. Преглъщаше с усилие.

— Този Демон е взел семето на Стрелеца, докато е бил в женския си облик, и ти го е върнал в мъжкото си проявление.

— Когато бяхме в говорящия пръстен — каза мрачно Сузана. Спомняше си как проливният дъжд шибаше обърнатото и към небето лице, усещането за невидими ръце, които притискаха раменете и, както и огромното мъжество на съществото, което я изпълваше до краен предел и заплашваше да я разкъса. Най-лошото беше ледената студенина на огромния член вътре в нея. Имаше чувството, че я чукат с грамадна ледена висулка.

И как се беше справила със ситуацията? Като бе извикала Дета, естествено. Като бе призовала онази кучка, победителка в безброй сексуални схватки по паркингите на десетки крайпътни ресторантчета и кръчми. Дета, която така го беше приклещила, че…

— Онова същество се опита да се изплъзне — каза тя на Мия. — След като разбра, че е напъхал онази си работа в нещо подобно на онези китайски кутийки, от които не можеш да извадиш пръста си и колкото повече се опитваш да се освободиш, толкова повече се заклещваш, се опита да избяга.

— Ако наистина е искал да избяга — спокойно рече ничията дъшеря, — щеше да го направи.

— Защо му е трябвало да ме заблуждава? — попита Сузана, ала в следващия миг осъзна, че въпросът и е излишен. Демонът имаше нужда от нея. Нуждаеше се от нея, за да износи бебето. Бебето на Роланд. И неговата гибел.

— Вече знаеш всичко, което искаше да разбереш за мъничето — каза Мия. — Нали?

Тъмнокожата жена си помисли, че навярно беше така. Някакъв Демон бе приел семето на Роланд в женския си облик; беше успял да го съхрани по някакъв начин; и после го бе изхвърлил в утробата на Сузана Дийн чрез мъжката си половина. Ничията дъщеря беше права. Наистина бе узнала всичко, което искаше да разбере.

— Аз спазих обещанието си — рече Мия. — Хайде да се връщаме. Тук е прекалено студено за мъничето.

— Само минутка още — каза тъмнокожата жена. Тя вдигна оранжевия плод пред лицето си. Кожичката му се беше разпукала. — Само да изям това. Имам още един въпрос.

— Питай и яж, ала бързо.

— Коя си ти? Коя си всъщност? Ти ли си този Демон? Тя има ли си име? Ами той? Как се наричат двете половини на това същество?

— Никак — отговори и ничията дъщеря. — Демоните на стихиите, нямат нужда от имена. Дали аз съм този Демон? Това ли искаше да узнаеш? Да, предполагам, че съм аз. Или поне бях. Всичко това е смътно сега, като избледняващ сън.

— И ти не си аз… или си?

Жената с наметалото не продума нищо. И Сузана разбра, че навярно не знае.

— Мия? — попита тихо.

Никакъв отговор. Ничията дъщеря бе приклекнала до внушителния зъбер, а дебелото и наметало се бе нагънало между коленете и. Безногата жена видя, че глезените и са подути, и за момент изпита съжаление към събеседничката си. После се отърси от това чувство. Нямаше никакво време за съжаление, защото това не беше истинско.

— Ти не си нищо повече от една детегледачка, момиче.

Реакцията не само оправда очакванията и, но дори ги надхвърли. На лицето на Мия първо се изписа потрес, а после — гняв. Какъв ти гняв, направо ярост.

— Лъжеш! — изсъска тя. — Аз съм майката на това мъниче! И когато той се роди, Сузана от Ню Йорк, Пурпурният крал вече няма да претърсва световете за Разрушители, защото моят син ще бъде най-великият от тях! Той ще може да унищожи и двата Лъча, които са останали — съвсем самичък! — Гласът и бе преизпълнен с гордост до такава степен, че звучеше на границата на лудостта. — Моят Мордред! Чу ли ме добре?

— О, да — отвърна Сузана. — Чух те. И ти смяташ да отидеш право при онези, които са си поставили за цел да сринат Кулата, нали така? Само да те повикат и веднага ще доприпкаш при тях. — Замълча, след което продължи, вече с по-мек тон: — И когато отидеш при тях, те ще вземат мъничето ти, ще ти кажат едно мерси и ще те запратят в оная първична супа, от която си изпълзяла.

— Напротив! Аз ще се грижа за него, ще го отгледам, защото така са ми обещали! — Мия сложи ръце на корема си. — Той е мой, аз съм неговата майка и именно аз ще си го отгледам!

— Момиче, защо не помислиш малко с главата си? Нима вярваш, че те ще удържат обещанието си? Те? Как можеш да знаеш толкова много неща и да не разбираш точно това?

Сузана прекрасно знаеше отговора. Майчинството я беше заслепило.

— Защо пък да не ми позволят да си го отгледам? — попита пискливо ничията дъщеря. — Кой би се справил по-добре? Кой, ако не Мия, която е създадена за две неща — да износи в утробата си своя син и да го отгледа?

— Обаче ти не си просто себе си! — изтъкна и Сузана. — Ти си досущ като децата от Кала — ти си близначка, Мия! Аз съм твоята друга половина, твоето спасително въже. Ти виждаш света през моите очи и дишаш с моите дробове. Аз износвам твоето мъниче, защото ти не можеш, не разбираш ли това? Ти си безплодна също като онези Демони на стихиите или каквито и да бяха там! И след като получат твоето дете — тяхната атомна бомба сред Разрушителите — те ще се отърват от теб със същата лекота, с каквато ще се опитат да се отърват и от мен.

— Те са ми обещали — продължи да упорства Мия, забила поглед в земята. — Обещали са ми.

— Постави се на мое място — каза безногата жена. — Постави се на мое място, моля аз. Ако аз бях на твое място и ти — на мое какво щеше да си помислиш, ако ти говорех за подобни обещания?

— Щях да ти кажа веднага да си затваряш скапания плювалник!

— Коя си ти всъщност? Къде, по дяволите, те намериха? Може би с обява във вестника — „Търсим жена за износване на дете, добро заплащане, краткосрочен трудов ангажимент“? Коя си ти всъщност?

— Млъкни!

Сузана се приведе напред, облегнала ръце на бедрата си. Тази поза и беше доста неудобна, ала тя не обръщаше никакво внимание нито на дискомфорта, нито на недоизядения плод в ръката си.

— Хайде стига! — изграчи с арогантния тон на Дета Уокър. — Що не си свалиш дрисливата превръзка от очите и не ги отвориш, сладурано, както направи с мен преди малко? Изплюй шибаното камъче! Коя, мамка му, си ти?

— Не знам! — изкрещя Мия, а хиените сред камънаците мигом отвърнаха на нейния вик, кикотейки се подигравателно. — Не знам коя съм, нямам никаква представа, не знам, сега доволна ли си?

Тъмнокожата жена не беше доволна и тъкмо възнамеряваше да притисне по-силно ничията дъщеря, когато Дета Уокър изведнъж започна да и говори.

ПЕТ

Ето какво каза другият демон на Сузана:

— Съкровище, струва ми се, че трябва да напрегнеш сладкото си мозъче и да помислиш мъничко. Тя е няма като риба, не мож’ да чете, не мож’ да пише, едва различава числата, не е ходила в „Морхаус“, нито пък в „Мор и хаос“, ала ти си била, госпожица О-Дета Холмс е завършила Колумбийския университет, тра-ла-ла, Перлата на океана, не е ли супер т ’ва.

— Трябва да се замислиш как точно е забременяла. Тя каза, че първо се е шибала с Роланд, докато е имала путка, после се е превърнала в мъжки демон в говорящия пръстен и е изстреляла семето му вътре в теб. От този момент ти носиш в себе си малкото гнусно изродче… Добре. Сега обаче си седиш на тая крепостна стена и гълташ ония гнусотии, които тая кучка ти даде да ядеш, и аз се питам къде се намира тя в момента? Ей-туй искам да разбера. Как тъй си седи пред теб, увита в тоя дебел парцал, издула шкембе… Туй не е ли нещо като… как го нарече — „метод на визуализация“ ли беше?

Сузана нямаше отговор на този въпрос. Единственото, което знаеше, беше, че в момента Мия я наблюдава през зловещо присвитите си клепачи. Без съмнение тя също дочуваше нещо от този монолог. Ала до каква степен? Едва ли беше много, предполагаше безногата жена — по някоя дума тук и там, ала по-голямата част вероятно и звучеше като неразбираем брътвеж. Каквото и да си говорим обаче, Мия наистина се държеше като майка на това същество. Бебето Мордред! Все едно се бяха пренесли в комикс на Чарлс Адамс!

— Да, точно тъй — обади се отново Дета. — Държи се баш като майка — или по-скоро като момиченце, което е увило парцали около купчина клонки и си въобразява, че си има бебенце. Вживяла се е напълно е ролята си.

„Ала навярно това си е просто нейната природа — помисли си Сузана. — Може би, след като се преодолее майчинският инстинкт, няма да има никаква Мия.“

Една студена ръка се протегна и сграбчи китката на безногата жена.

— Кой е това? Онази с мръсната уста? Ако е тя, веднага я разкарай. Плаши ме.

Казано честно, Сузана също се боеше мъничко от Дета, ала това беше нищо в сравнение със страха и когато за пръв път осъзна, че арогантната негърка е истинска, а не някаква халюцинация. Двете не бяха успели да станат приятелки и навярно никога нямаше да бъдат, обаче бе повече от ясно, че Дета Уокър можеше да бъде могъщ съюзник. Ако човек се абстрахираше от идиотския и акцент, щеше да види, че освен адски хитра и отракана, тя е доста проницателна и интелигентна.

— Тая Мия също мож’ да ти стане могъщ съюзник, ако успееш да я привлечеш на своя страна. На света едва ли има нещо по-опасно от една вбесена майка.

— Връщаме се — каза Мия. — Отговорих на твоите въпроси, студът може да навреди на бебето, а и онази злобната е тук. Съвещанието ни приключи.

Сузана обаче се изплъзна от хватката и и се отдръпна малко назад, извън досега на ничията дъщеря. Когато се озова между два от зъберите, леденият вятър я проряза като нож през тънката и ризка, ала също така успя да прочисти съзнанието и.

— Част от нея съм аз, защото тя има достъп до спомените ми. Пръстенът на Еди, хората от Ривър Кросинг, Блейн Моно… Ала тя трябва да е и нещо повече от мен, понеже… понеже…

— Давай, момиче, не се справяш зле, ама си малко бавна.

— Понеже тя знае и всички тези неща за демоните — хем и за малките, хем и за Демоните на стихиите. Тя знае как са се появили Лъчите — до известна степен, знае и за онази магическа супа на първозданието — Първоначалието. Никога преди не съм чувала тази дума и просто не е възможно да я е взела от паметта ми.

Мина и през ума, че този разговор напомня начина, по който родители обсъждат новороденото си бебе. Тяхното дългоочаквано мъниче. Има твоя нос, да, обаче очите му са същите като твоите, направо ти е одрал кожата, ала откъде, за Бога, е наследил тази коса?

— И не забравяй, че Мия има някакви приятелчета в Ню-Йорк — продължи Дета, — или поне иска да ги смята за такива. — Значи тя всъщност представлява някой друг или нещо друго. Нещо от невидимия свят на болестотворните или домашните демони. Ала какво точно? Дали наистина е някой от Демоните на стихиите?

Дета се изсмя.

— Тя твърди това, обаче съм сигурна, че лъже като дърт циганин, захарче! Сигурна съм!

— Тогава какво представлява? Каква е била, преди да стане Мия?

Изведнъж телефонът, усилен до някаква невъобразима, спукваща тъпанчетата височина, започна да звъни. Звучеше толкова не на място на крепостната стена на този изоставен замък, че отначало Сузана не можа да разбере какво беше това. Тварите, които бродеха из Дискордия — чакали, хиени или каквито там бяха — тъкмо бяха поутихнали, когато пронизителният звън ги накара отново да започнат да се кикотят и да вият.

Ала Мия — ничията дъщеря, майка на Мордред — веднага се досети за произхода на необичайния за този пейзаж звук. Тя пристъпи напред и Сузана веднага почувства как светът потрепна и изгуби реалните си очертания. Сякаш всичко около нея внезапно застина, превръщайки се в нещо като лошо нарисувана картина.

— Не! — извика тя и се хвърли към Мия.

Обаче Мия — бременна или не, изподрана или не, с подути глезени или не — лесно я надви. Роланд им беше показал няколко по-специални трика от ръкопашния бой (онази част от нея, където бе живяла Дета, направо беше изцвилила от удоволствие при мръснишката им същност), ала се оказаха безполезни срещу Мия — тя съумя да ги отбие, преди Сузана дори да ги е изпълнила.

— Разбира се, много ясно, та тя знае за тия трикове, както знае за леля Талита от Ривър Кросинг и Гашър от Луд, защото има достъп до спомените ти, защото до известна степен е самата теб…

Тук потокът на мислите и секна, тъй като Мия бе извила ръцете и зад гърба и и — о, Боже! — болката беше непоносима.

— Ама ти си най-лигавата шунда на света! — каза и Дета със странна смесица от топлота и презрение в гласа си. Преди Сузана да успее да и отговори, се случи нещо удивително — светът се разкъса като тънък лист хартия. Съдраното място започваше от мръсния калдъръм на крепостната стена, минаваше през най-близкия зъбер и стигаше чак до небето. Там лъкатушеше зигзагообразно сред обсипания със звезди небосвод и разделяше сърповидната луна на две.

За секунда Сузана си помисли, че това разкъсване беше ясен знак за рухването на последните два Лъча и сгромолясването на Тъмната кула. После обаче видя през зейналия процеп как две жени лежат на едното от двете легла в стая 1919 на хотел „Плаза Парк Хаят“. Ръцете на всяка обгръщаха другата и очите им бяха затворени. Бяха облечени в едни и същи изцапани с кръв ризки и сини дънки. Чертите на лицата им бяха идентични, обаче краката на едната продължаваха и под коляното, тя имаше права, подобна на коприна коса и млечнобяла кожа.

— Не си играй с мен! — изсъска Мия в ухото и. Сузана усети как от устата на жената изхвърча слюнка. — Не си играй с мен, нито пък с мъничето ми! По-силна съм от теб, разбираш ли какво ти говоря? По-силна съм!

Нямаше никакво съмнение в това, помисли си Сузана, докато се приближаваше неумолимо към уголемяващия се отвор. Поне засега.

Тя пропадна в прореза, който щеше да я отведе в реалността. За момент почувства кожата си едновременно пламтяща и покрита с лед. Нейде, незнайно къде, се чуваше приглушеният звън на тодашните камбанки и изведнъж…

… тя се надигна от леглото и седна. Една жена, не две, но поне имаше крака. Сузана бе изблъскана безцеремонно назад и сега Мия управляваше автобуса. Ничията дъщеря се протегна към телефона, вдигна слушалката и я приближи до ухото си — първоначално наопаки, ала после я завъртя.

— Ало? Ало?

— Здравей, Мия. Казвам се…

Тя безцеремонно прекъсна непознатия:

— Ще ми позволите ли да задържа мъничето си? Защото тази кучка разправя, че нямало да стане така!

Настана пауза — отначало дълга, а после — много дълга.

Сузана почувства страха на Мия — първо бликащ като ручейче, а после — като наводнение.

„Не трябва да се държиш така — опита се да и каже. — Ти имаш онова, което искат те, това, от което се нуждаят… не разбираш ли?“

— Ало, там ли сте? За Бога, там ли сте? МОЛЯ ВИ, КАЖЕТЕ МИ, ЧЕ СТЕ ТАМ!

— Тук съм — рече спокойно мъжът. — Вече ще говорим ли нормално, Мия, ничия дъще? Или по-добре да затворя и да изчакам, докато не се почувстваш… повече като себе си?

— Не! Не, не правете това, не го правете, моля аз!

— Ще ме прекъсваш ли отново? Защото няма никакво оправдание за неприличното ти държание.

— Обещавам!

— Казвам се Ричард П. Сейър. — Сузана беше чувала това име, ала къде ли? — Знаеш какво трябва да направя, нали?

— Да! — вече звучеше по-кротко. Даже се мъчеше да се хареса. — „Дикси Пиг“. Шейсет и първа и „Лексингуърт“.

— „Лексингтън“ — поправи я мъжът. — Одета Холмс ще ти помогне да я намериш, сигурен съм в това.

На тъмнокожата жена и се искаше да изкрещи: „Не се казвам така!“, обаче не каза нищо. На Сейър щеше да му хареса тя да крещи — определено. Щеше да му хареса тя да изгуби самообладание.

— Там ли си, Одета? — Тонът му беше приятно закачлив. — Там ли си, нахална кучко?

Тя не отговори.

— Тук вътре е — рече Мия. — Не знам защо не отговаря. В момента се крие някъде.

— О, мисля, че се досещам защо — рече снизходително Сейър. — Май не и харесва много да я наричат така. — След което добави нещо, което тъмнокожата жена не можа да разбере: — „Не ме наричайте Клей повече — Клей е име на роб, наричайте ме Мохамед Али!“ Нали така, Сузана? Или това май беше след твоето време? Малко по-късничко, нали така? Съжалявам. Времето може да е толкова объркващо понякога, нали? Няма значение. Трябва да ти кажа нещичко, скъпа. Боя се, че няма да ти хареса особено, ала мисля, че трябва да го знаеш. Сузана запази мълчание. Нямаше да и бъде много лесно.

— Що се отнася до непосредственото бъдеще на твоето мъниче, Мия, изненадан съм, че изобщо смяташ за необходимо да питаш — рече Сейър. Гласът му звучеше уравновесено и гладко и беше пропит с точно толкова гняв, колкото трябваше. Какъвто и да беше този човек, владееше се до съвършенство. — Кралят държи на думата си и спазва обещанията си, за разлика от някои, които мога веднага да ти назова. И като оставим настрана въпросите, засягащи нашето сътрудничество, помисли си за практическата страна на нещата! Кой друг може да се заеме с отглеждането на най-значимото дете, което някога се е раждало… по-значимо от Христос, от Буда, от пророка Мохамед… На чия друга гръд, ако позволиш грубостта ми, можем да го поверим, за да суче от нея…

„Това е музика за ушите и — помисли си мрачно Сузана. — Всичко, което тя иска да чуе. И защо? Защото е Майка.“

— Ще го поверите на мен! — извика Мия. — На мен! Само на мен, разбира се, че на мен! Благодаря ви! Благодаря ви!

Тъмнокожата жена най-накрая проговори. Каза и да не му вярва. Естествено, беше пренебрегната по най-груб начин.

— Да излъжа пред теб би било все едно да наруша обещание, което съм дал на собствената си майка — заяви гласът в слушалката. („Имал ли си някога майка, а, захарче?“, искаше да разбере Дета.) — Макар че истината понякога боли, лъжите често се връщат обратно при нас и ни нараняват жестоко, не е ли така? Истината в този случай е, че няма да бъдеш до своето мъниче за дълго, Мия, защото детството му няма да е като на другите, нормалните деца…

— Зная! О, зная!

— … ала през петте години, през които ще се грижиш за него… или може би седем, възможно е и да са седем… той ще получава най-доброто от всичко. От теб, естествено, но и от нас. Нашата намеса ще бъде минимална…

Дета Уокър внезапно се хвърли напред, бърза и попарваща като изгаряне от врящо олио. Тя бе способна да подчини гласните струни на Сузана Дийн само за миг, ала това беше безценен миг.

— Баш тъй, скъпа, баш тъй! — закиска се тя. — Той няма да свърши в устата ти, нито пък ще ти изцапа косичката!

— ВЕДНАГА ЗАТВОРИ УСТАТА НА ТАЗИ КУЧКА! — изплющя гласът на Сейър и тъмнокожата жена почувства внезапното раздрусване, когато Мия изблъска Дета — която не спираше да се кикоти — назад, към затънтената част на съзнанието, което споделяха. В карцера.

„Да бъда проклет, как можах да направя подобно нещо! — извика Дета. — Да постъпя така с тази хубава устичка!“

— Гласът от телефонната слушалка бе леденостуден и болезнено отчетлив. — Мия, можеш ли да се контролираш, или не?

— Да! Да, мога! Мога!

— Тогава не позволявай подобно нещо да се случи отново.

— Няма!

Тогава някъде — Сузана имаше чувството, че е над нея, макар че в затънтената част на общото им съзнание нямаше истински посоки — нещо издрънча и се затръшна. Звучеше като масивна желязна врата.

„Наистина сме в карцера“ — каза тя на Дета, ала арогантната негърка не спираше да се кикоти като обезумяла.

„Вече съм почти сигурна коя е тя“ помисли си Сузана.

Сега истината и изглеждаше очевидна. Онази част от Мия, която не беше нито Сузана, нито нещо, призовано от празнотата по волята на Пурпурния крал… третата част беше Оракулът. Тъмнокожата жена не знаеше дали той бе Демон на стихиите или не, ала това определено беше онази женска сила, която първо се бе опитала да прелъсти Джейк, а после се беше съвкупила с Роланд. Този опечален, ненаситен дух най-накрая беше получил тялото, от което се бе нуждаел. Тялото, което бе в състояние да износи мъничето.

— Одета? — Гласът на Сейър, подигравателен и жесток. — Или Сузана, ако ти допада повече? Обещах ти новини, нали така? Обаче се опасявам, че са както добри, така и лоши. Искаш ли да ги чуеш?

Тъмнокожата жена не отговори.

— Лошата новина е, че мъничето на Мия навярно няма да успее да изпълни предначертаната му мисия — да убие баща си — в крайна сметка. А добрата е, че Роланд почти със сигурност ще умре през следващите няколко минути. Що се отнася до Еди, боя се, че няма какво да си говорим за него. Той няма нито рефлексите на твоя дин, нито неговия боен опит. Така че съвсем скоро ще станеш вдовица, скъпа. Това е лошата новина.

Тя не можеше да мълчи повече, а и Мия и позволи да говори:

— Лъжеш! Лъжеш за всичко!

— Изобщо не е така — спокойно отвърна Сейър и Сузана се сети откъде знаеше името му — от завършека на разказа на Калахан. Детройт. Където бе престъпил най-святата забрана на своята църква и бе извършил самоубийство, за да не попадне в ръцете на вампирите. Отецът беше скочил от прозореца на небостъргача, за да избегне тази участ. Ала вместо да умре, някогашният свещеник се беше озовал в Средния свят, а оттам се бе пренесъл в пограничните райони на Кала през Неоткритата врата. Мисълта, която го крепяла (той сам им беше споделил това), била: „Не мога да им позволя да победят. Не мога да им позволя да победят.“ И беше абсолютно прав за това, по дяволите! Ала ако Еди умреше…

— Знаем точно мястото, където твоят дин и съпругът ти ще се прехвърлят в този свят, минавайки през една точно определена врата… — информира я Сейър. — И се обадихме на някои хора, като започнем с един тип на име Енрико Балазар… Уверявам те, Сузана, че беше невероятно лесно. Безногата жена долови искреността в гласа му. Ако не вярваше в онова, което изрича, навярно Ричард П. Сейър бе най-изпеченият лъжец на света.

— Как бихте могли да разберете подобно нещо? — попита тя. Не получи никакъв отговор и понечи да отвори уста, за да зададе въпроса си отново, ала преди да успее да го стори, беше от хвърлена брутално, назад. Каквато и да беше Мия преди, изглежда, се бе сдобила с невероятна сила вътре в Сузана.

— Разкара ли я? — попита Сейър.

— Да, пратих я в карцера. — Гласът и звучеше раболепно. Отново се опитваше да се хареса на мъжа от другата страна на линията.

— Тогава ела при нас, Мия. Колкото по-скоро дойдеш при нас, толкова по-скоро ще можеш да зърнеш сладкото личице на мъничето си.

— Да! — извика ничията дъщеря извън себе си от радост и тъмнокожата жена изведнъж бе осенена от видение, ярко като светкавица. Все едно бе надзърнала изпод долния ръб на някоя циркова палатка по време на някой забележителен номер. Или по-скоро зловещ трик…

Това, което проумя, беше колкото простичко, толкова и ужасяващо — отец Калахан, който си купува парче салам от един продавач. Продавачът безспорно е янки. Собственик на магазин в малкото градче Ийст Стоунхам в щата Мейн през 1977 година. Калахан им бе разказал за това в своя дом в Кала… и Мия беше подслушвала.

Прозрението я връхлетя като алено слънце, изгряващо над поле, където хиляди бойци са намерили смъртта си. Сузана се хвърли напред, без да обръща внимание на силата на Мия, крещейки отново и отново, и отново:

— Кучка! Мръсна предателска кучка! Ти си им казала къде ще ги отведе Вратата! Къде ще изпрати Еди и Роланд! Ах, ти, проклета КУЧКА такава!

СЕДЕМ

Мия беше силна, ала неподготвена за тази неочаквана атака. Щурмът бе особено свиреп, понеже Дета също бе присъединила своята отмъстителна енергия към прозрението на Сузана. За миг похитителката беше запратена назад с ококорени от изумление очи. В хотелската стая телефонът се изплъзна от ръката на Мия и падна на пода. Тя се заклатушка тромаво и едва не падна върху едно от леглата, после се завъртя рязко като подпийнал танцьор. Сузана я зашлеви и на бузата и се появиха червени белези, наподобяващи удивителни знаци.

— Какво правя всъщност? Удрям себе си — помисли си тъмнокожата жена. — Все едно да трошиш оборудването — пълна глупост. — Въпреки това обаче не можеше да се спре. Чудовищният характер на онова, което Мия бе направила, отвратителната и предателска постъпка…

Нейде вътре, на някакъв ринг, който не беше материален (ала не беше и изцяло мисловен), Мия най-накрая успя да сграбчи Сузана/Дета за гърлото и да я отблъсне. Очите на похитителката продължаваха да са ококорени от изненада. „Както и от срам“ — помисли си Сузана. Безногата жена се надяваше, че ничията дъщеря е способна да изпитва срам, че не е надживяла това.

„Сторих онова, което трябваше — не спираше да повтаря Мия, докато я изтласкваше към карцера. — Става въпрос за моето мъниче — всички са против мен, всички! Затова просто сторих онова, което трябваше.“

— Ти обрече на смърт Еди и Роланд заради своето чудовище! Ето какво си направила! — изкрещя Сузана. — Според това, което си подслушала и после си изпяла, Сейър се е уверил, че ще използват Вратата, за да продължат пътешествието към Кулата, нали така? Колко души е изпратил срещу тях?

Единственият отговор беше издрънчаването на желязната врата. Само че този път звукът се повтори… и потрети. Мия бе впила ръце в гърлото на домакинята си и очевидно не искаше да поема никакви рискове. Този път вратата на карцера бе тройно залостена. Карцер? По дяволите, повече би му прилегнало Черната дупка на Калкута.

— Когато се измъкна оттук, ще се върна в Когана и ще изключа всички машини! — извика Сузана. — Не мога да повярвам, че се опитвах да ти помогна! Е, майната му! Отсега нататък се оправяй сама!

Ти не можеш да се измъкнеш оттук — отговори Мия, а тонът и беше почти извинителен. — По-късно, ако мога, ще те оставя на спокойствие…

— Колко ли ще съм спокойна, като знам, че Еди е мъртъв? Нищо чудно, че искаше да сваля този пръстен! Как би могла понесеш допира му до кожата си, след като знаеш какво си направила!

Мия вдигна слушалката и се заслуша, ала Ричард П. Сейър не я чакаше от другата страна на линията. Навярно имаше места за обикаляне и болести за разпространяване, помисли си Сузана.

Ничията дъщеря постави телефона на мястото му и огледа празната, стерилна стая така, както правят хората, които нямат намерение да се връщат повече на дадено място и искат да са сигурни, че са взели всичко, което им трябва. Тя потупа единия джоб на дънките си и почувства тънката пачка банкноти. Плъзна ръката си по другия и напипа подутината, свидетелство за наличието на костенурката — нейната skolpadda.

— Съжалявам — изрече Мия. — Трябва да се грижа за мъничето си. Всички са срещу мен.

— Не е вярно — обади се Сузана от заключената стая, където бе захвърлена. Къде ли се намираше всъщност? Може би в най-дълбоките и скрити подземия на Замъка над Бездната? Вероятно. Имаше ли някакво значение изобщо? — Аз бях на твоя страна. Аз ти помогнах. Аз спрях проклетите ти родилни болки, когато бяха нетърпими. А виж какво направи ти. Как ми се отплати. Как можеш да бъдеш толкова мерзка и долна?

Мия застина с ръка върху дръжката на вратата на стаята, а страните и се обагриха в червено. Да, тя наистина се срамуваше. Ала срамът едва ли щеше да я спре. Нищо не можеше да я спре. Поне докато не настъпеше онзи прекрасен момент, в който Сейър и приятелчетата му не и забиеха нож в гърба, предавайки я на свой ред.

Да, обаче кой знае защо мисълта за подобно неизбежно развитие на събитията не донесе никакво удовлетворение за Сузана.

— Ти си прокълната — рече тя. — Знаеш това, нали?

— Хич не ми дреме — отвърна ничията дъщеря. — И цяла вечност да прекарам в Ада, това пак ще бъде прекалено ниска цена за един-единствен поглед към лицето на моето мъниче. Чуй ме добре, моля аз.

След което, понесла Сузана и Дета със себе си, Мия отвори вратата на хотелската стая, излезе в коридора и направи първите крачки по пътя си към Дикси Пиг, където я очакваха зловещи хирурзи, за да изродят не по-малко зловещото и дете.