Песента на Сузана

ЕДНО

През зимата на 1984–1985, когато хероинът на Еди крадешком се прокрадваше през границата от Страната на забавните наркотици към кралството на наистина лошите навици, Хенри Дийн срещна едно момиче, в което се влюби за известно време. Според Еди Силвия Голдоувър беше не просто вонливка, а Вонливка El Supremo (вечно изпотени подмишници и драконов дъх, който се разнасяше от уста а ла Мик Джагър), обаче си държеше устата затворена, защото Хенри я смяташе за красива, а по-малкият брат не искаше да наранява чувствата на по-големия. Младите влюбени прекараха тази зима предимно в разходки по бруления от вятъра плаж на Кони Айлънд и ходене в някое от кината на Таймс Скуеър. Там се разполагаха почти винаги на последния ред и се натискаха, след като ометяха до шушка пликовете с пуканки и големите опаковки фъстъци.

Еди беше философски настроен към новата личност, която се бе появила в живота на Хенри; ако брат му можеше да издържи на зловонния дъх и се осмеляваше да пъха езика си в устата и — е, ами тогава браво на него! Самият Еди прекара тези три скучни месеца съвсем сам и предимно надрусан в нюйоркския апартамент на семейство Дийн. Нямаше нищо против — всъщност това дори му харесваше. Ако Хенри беше при него, щеше да настоява да гледат телевизия и през цялото време да се подиграва на Еди за неговите аудиокниги. (Олеле мале! Еди ще слуша мауката си истоуийка за еуфите и оуките и суадките мауки джуджета!) Той винаги наричаше орките „оуки“, а ентите — „загубените ходещи дъувета“. Хенри смяташе всички фантастични истории за „педерастки забавления“. Понякога по-малкият му брат се опитваше да го убеди, че няма нищо по-измислено от глупостите, които даваха следобед по телевизията, ала той изобщо не вдяваше; можеше да ти каже всичко за гадните близнаци в „Общинската болница“ и не по-малко гадната мащеха от „Пътеводна светлина“.

В много отношения любовната връзка на Хенри Дийн — която приключи, когато Силвия Голдоувър открадна деветдесет долара от портфейла му, остави бележка, гласяща: „Съжалявам, Хенри“, и избяга на някакво неизвестно място с предишното си гадже — представляваше облекчение за Еди. Той си седеше на канапето във всекидневната, заслушан в гласа на Джон Гилгуд, който четеше на глас „Властелинът на пръстените“ на Толкин, забил иглата в дясната си китка, докато бродеше в полусън с Фродо и Сам из Мраколес или мините на Мория.

Еди обичаше хобитите и си мислеше, че би могъл да прекара целия си живот в Хобитово, където най-силната дрога беше пушилистът и големите братя не прекарваха цялото си време в дразнене на малките. Къщичката на Джон Кълъм сред дърветата го върна към онези дни и мрачно очарователната история на Толкин с изненадваща сила. Тя приличаше досущ на жилище на хобит! Мебелировката във всекидневната беше оскъдна, но изглеждаше идеална — канапе и два тапицирани стола с бели покривчици на облегалките за главата и ръцете. На едната стена бе закачена черно-бяла снимка, поставена в златна рамка, на която се виждаха родителите на Джон, а фотографията на срещуположната стена вероятно бе запечатала образите на неговите баба и дядо. Еди забеляза и благодарствена грамота (също в рамка) от доброволната пожарна команда на Ийст Стоунхам. Върху печката се бе излегнала котка, която веднага вдигна глава към новодошлите, стрелвайки ги със зеления си поглед, след което отново задряма. Другото животно в помещението бе папагалът, който не спираше да крещи в кафеза си. До креслото на Кълъм имаше пепелник с две лули — едната беше направена от царевичен кочан, а другата — от корен на изтравниче. Нямаше телевизор, ала за сметка на това младият стрелец видя голям старомоден радиограмофон, чието радио имаше скала с най-различни честоти и голямо кръгло копче за настройка. Дневната ухаеше приятно на тютюн и сушени розови листа. Съвършената и подреденост говореше недвусмислено, че мъжът, който живее тук, не е женен. Холът на Джон Кълъм представляваше скромна възхвала на прелестите на ергенския живот.

— Как е кракът ти? — попита домакинът им. — Май че е спрял да кърви, ама като те гледам, бая понакуцваш.

— Боли страшно много, мамка му, но поне мога да вървя, което ме прави голям късметлия — засмя се Еди.

— Банята е ей-там, ако искаш да се измиеш — каза Кълъм посочи с ръка.

— Това е добра идея — съгласи се Еди и закуцука натам.

Миенето се оказа доста болезнено, ала му донесе и известно облекчение. Раната на крака му бе дълбока, но за щастие куршумът не бе засегнал костта. Що се отнася до тази на ръката му, нямаше защо да се кахъри — куршумът бе преминал през нея, слава на Бога, а и в аптечката на Кълъм се намираше кислородна вода. Еди изля малко в грозната дупка и заскърца със зъби от болка, след което отиде още по-далеч и използва дезинфектанта върху крака си и наранения си скалп, преди да е изгубил кураж. Опита се да си спомни дали Фродо и Сам някога се сблъсквали с нещо, доближаващо се дори и в малка степен до кошмара на кислородната вода, ала не можа да се сети. Е, тяхната беше лесна — нали си имаха елфи, които да ги лекуват.

— Мисля, че ми се намира нещо, дето ще ти помогне — каза Кълъм, когато младежът се върна от банята. Домакинът им влезе в съседната стая и се върна с кафяво шишенце. Вътре имаше три хапчета. Изсипа ги в дланта на Еди с думите:

— Това ми остана откакто паднах на леда миналата зима и си натъртих проклетата ключица. Нарича се „перкодан“. Не знам дали не са изветрели, ама…

Еди се оживи.

— Перкодан казваш, а? — рече и хвърли хапчетата в устата си, преди Джон Кълъм да каже нещо друго.

— Не искаш ли малко вода, синко?

— Тцъ — поклати глава младежът, докато дъвчеше лекарството. — Чисто и неразредено най-приятно е за мене.

На масата до камината се виждаше стъклена купа с бейзболни топки и Еди се приближи до тях, за да ги разгледа.

— О, Боже мой! — възкликна. — Имаш автограф от Мел Парнъл! И от Лефти Гроув! Не мога да повярвам!

— Това не е нищо — каза Кълъм, докато взимаше лулата си. — Погледни на горната лавица. — Домакинът им взе пакетче тютюн „Принц Албърт“ от едно чекмедже и започна да пълни лулата си. Докато правеше това, погледна към Роланд и го попита:

— Ти пушиш ли?

Стрелеца кимна и извади лист от джоба на ризата си.

— Може и да свия една.

— О, ще ти намеря нещо по-добро. — Кълъм отново излезе от дневната. Стаята, където отиде, представляваше нещо като кабинет, а по размери бе малко по-голяма от килер. Макар че дикенсовото писалище в центъра и не беше много голямо, домакинът им трябваше да се извърти настрани, за да мине покрай него.

— Мама му стара! — продължаваше да се диви Еди, докато се взираше в бейзболната топка, която Кълъм му беше посочил. — Подписана лично от Бейб6!

— Ам’, че да — кимна мъжът с бархетната риза. — Но не и когато беше от „Янкис“. Не ми трябват топки с автографи от играчи на „Янкис“. Когато ми я надписа, Бейб Рут все още играеше за „Ред Сокс“… — Мъжът замлъкна за момент, след което додаде: — Ето ги, знаех си, че са някъде тук. Може да са поизветрели малко, но по-добре изветряло, отколкото никакво, както обичаше да казва майка ми. Заповядайте, господине. Племенникът ми ги остави. И без това не е достатъчно голям, че да пуши…

Домакинът им подаде на Роланд пакет цигари, от които липсваха не повече от една четвърт. Стрелеца заразглежда пакета, въртейки го в ръката си, а после посочи към логото.

— Виждам картинка на едногьрба камила, но едва ли пише това, нали?

Джон се усмихна и изгледа внимателно Роланд.

— Не съвсем — каза той. — Само „Кемъл“7.

— Аха — рече Стрелеца и се опита да си придаде разбиращ вид. Той взе една от цигарите и взе да изучава филтъра, после постави края с тютюна в устата си.

— Не, не така — обясни му Кълъм. — Обърни я наопаки.

— Право ли казваш?

— Ам’, че да.

— Исусе, Роланд! Той има автограф от Боби Доуър… два от Тед Уилямс… от Джони Пески… от Франк Малзоун…

— Тези имена не ти говорят нищо, нали? — обърна се Джон към Стрелеца.

— Тъй си е — потвърди той. — Моят приятел… благодаря ти, — запали цигарата си от клечката, която Кълъм услужливо му бе предложил. — Моят приятел не е идвал във вашия свят от много отдавна… Мисля, че му липсва.

— Олеле, майчице! — възкликна домакинът им. — Още не мога да го повярвам! Пришълци! Пришълци в моя дом!

— Къде е Дюи Еванс? — попита Еди. — Нямаш топка с автограф от Дюи Еванс.

— Моля? — попита Кълъм. Думата прозвуча като „мооооооля“?

— Може би вече не го наричат така — промърмори Еди почти на себе си. — Дуайт Еванс? Десният защитник?

— О — кимна Джон. — Ами, аз събирам само автографите на най-добрите, нали разбираш?

— Дюи е сред най-добрите, повярвай ми — изтъкна младият стрелец. — Навярно още не е дорасъл до залата на славата на Джон Кълъм, обаче само изчакай няколко години. Изчакай до осемдесет и шеста. И между другото, Джон, като един запален почитател на бейзбола, искам да ти кажа нещичко. Навит ли си?

— Давай — каза Кълъм. Думата прозвуча точно така, както биха я казали жителите на Кала — „даа-аай“.

Междувременно Роланд бе успял да си дръпне от цигарата. Той издиша бавно дима и се вгледа намръщено в папироската си.

— Роджър Клемънс — каза Еди. — Запомни това име.

— Клемънс — продума домакинът им със съмнение в гласа. От другата страна на езерото Кийуейдин се чуха още сирени. — Роджър Клемънс. Ам’ че хубуу, ще го запомня. Кой е той?

— Ще ти кажа само, че ще поискаш от все сърце да имаш автографа му — рече Еди. А може и да сложиш топката с подписа му на лавицата с Бейб, кой знае?

Очите на Кълъм проблеснаха.

— Кажи ми нещо, синко! Искам да знам едно — „Ред Сокс“ спечелиха ли? Дали най-накрая…

— Това не е дим, а само тъмен въздух — изведнъж се обади Роланд. Той дари Кълъм с такъв укорителен поглед, който беше толкова нехарактерен за него, че Еди се ухили. — Никакъв вкус няма. Тукашните хора наистина ли пушат такива неща?

Кълъм взе цигарата на Роланд, откъсна филтъра и отново му я подаде.

— Опитай я сега — каза и отново се обърна към Еди: — Е, и? Измъкнах ви от бъркотията от другата страна на езерото. Предполагам, че ми дължите нещо. Печелили ли са някога купата? В твоето време?

Младият стрелец престана да се усмихва и изгледа сериозно човека пред себе си.

— Ще ти кажа онова, което искаш да разбереш, Джон. Ала сигурен ли си, че наистина искаш да узнаеш?

Домакинът им се замисли и издиша дима от лулата си. После каза:

— Май че не. Ако разбера, ще си разваля удоволствието.

— Ще ти кажа едно нещо — рече Еди развеселено. Хапчетата, които мъжът с бархетната риза му беше дал, бяха подействали и това бе подобрило настроението му. — Няма да искаш да умреш преди 1986. Тогава ще се случи нещо изключително.

— Право ли думаш?

— Абсолютната истина — заяви му младият мъж, след което се обърна към Стрелеца: — Какво ще правим с багажа си, Роланд?

Неговият дин изобщо не се бе замислил за това. Всичките им придобивки — от чудесния нов нож за дялкане, който Еди си беше купил от магазина на Тук, до вехтата мешка на Роланд, която баща му беше подарил преди цели епохи от другата страна на хоризонта на времето — бяха останали, отвъд когато преминаха през вратата. Когато бяха засмукани през вратата. Стрелеца предполагаше, че мешките им са останали пред смесения магазин в Ийст Стоунхам, макар че не беше много сигурен в това. Тогава бе прекалено зает да замъкне Еди и себе си на някое безопасно място, преди главорезът с дългоцевната пушка да е пръснал мозъците им. Заболяваше го при мисълта, че дългогодишните им спътници бяха изгорели в пожара, който без съмнение бе погълнал целия магазин на Чип. Ала това все пак беше по-добрият вариант — Роланд не можеше да понесе мисълта как Джак Андолини увесва неговата мешка на колана си като своеобразен вражески скалп.

— Роланд? Какво ще правим с…

— Важното е, че револверите ни са при нас — каза Стрелеца с малко по-груб тон, отколкото възнамеряваше. — Джейк има своята книжка „Чарли Пуф-Паф“, а аз винаги мога да направя нов компас, ако ни потрябва. Иначе…

— Да, но…

— Ако говориш за нещата ви, синко, мога да подпитам тоя-оня за тях, когато му дойде времето — каза Кълъм. — Засега обаче мисля, че приятелят ти е прав.

Еди знаеше, че приятелят му е прав. Та той почти винаги беше прав и именно това бе едно от нещата, които младият мъж не можеше да понася у него. Искаше торбата си, мамка му, и не само заради чистите дънки и двете нови ризи. Не само заради запасите от патрони или ножа за дялкане, колкото и да беше хубав той. В кожения му вързоп имаше кичур от косата на Сузана и той все още носеше нейния аромат. Ето това му липсваше. Ала стореното си е сторено.

— Джон — каза той, — кой ден сме днес?

Гъстите сиви вежди на възрастния човек се повдигнаха.

— Сериозно ли говориш?

Еди кимна.

— Девети юли. Лето хиляда деветстотин седемдесет и седмо от рождението на нашия Господ.

Младият стрелец издиша беззвучно през стиснатите си устни.

Междувременно Роланд се беше приближил до прозореца, за да хвърли поглед навън. Между пръстите му още димеше угарката от цигарата, чиято емблема беше едногърбата камила. Зад къщата нямаше нищо подозрително — само стволовете на дърветата и сините отблясъци на онова, което Кълъм бе нарекъл „Кийуейдин“. Кълбящият се черен дим обаче продължаваше да се издига в небето като обвинителен пръст, сякаш, за да му напомня, че всяко усещане за покой на това място е измамно и илюзорно. Трябваше да се махнат по-скоро оттук. И колкото и да се тревожеше за Сузана Дийн, след като вече бяха тук, трябваше да открият Калвин Тауър и да довършат работата си с него. И то колкото е възможно по-бързо. Защото… Изведнъж Еди се обади, като че ли четеше мислите му:

— Роланд? Нямаме много време. Времето от тази страна тече по-бързо…

— Знам.

— И освен това каквото и да направим тук, трябва да го свършим както трябва от първия път, защото в този свят не можеш да се върнеш назад. Тук няма възможност да поправиш грешката си. Роланд съзнаваше и това.

ДВЕ

— Човекът, който ни трябва, е от Ню Йорк — каза Еди на Джон Кълъм.

— Ам’ че да, няма нищо чудно в туй. Много нюйоркчани идват тук лятоска.

— Казва се Калвин Тауър. Вероятно е дошъл с един свой приятел на име Арон Дипно.

Кълъм отвори остъклените врати на шкафчето, където държеше сувенирните си бейзболни топки, извади една с името Карл Ястржемски, изписано с онзи идиотски почерк, на който май само професионалните спортисти са способни (според Еди правописът бе едно от нещата, които най-много им куцаха) и започна да я подхвърля от едната си ръка в другата.

— Много хора идват тук отдалеч през юни — давате си сметка за това, нали?

— Разбира се — каза Еди, а в душата му вече пропълзяваше безнадеждността. Мислеше си, че е възможно Стария грозник да се е добрал до Кал Тауър. Може би засадата пред магазина е била по идея на Джак — нещо като апетитен десерт. — Ако не можеш да…

— Ако не мога, по-добре да се пенсионирам — изрече самоуверено Кълъм и подхвърли топката с автографа на Ястржемски към младия стрелец. Той веднага я улови с дясната си ръка и прокара върховете на пръстите на лявата по червените и шевове. От допира им в гърлото му неочаквано се появи буца. Ако една бейзболна топка не пробуди в теб усещането, че си у дома, то какво друго би могло? Само че този свят вече не беше негов дом. Джон бе абсолютно прав — той бе пришълец.

— Какво искаш да кажеш? — попита Роланд. Еди му подхвърли топката и Стрелеца я улови светкавично във въздуха, без дори да отмества погледа си от Джон Кълъм.

— Хич не помня имена, ала знам физиономиите на всички, които са дошли в този град — отвърна домакинът им. — Видя ли някой човек, не го забравям. Иначе какъв собственик на лодкарница ще бъда? Човек трябва да знае кой се подвизава на неговата територия. — Роланд кимна.

— Кажете ми как изглеждат тия двамата.

— Висок е около метър и седемдесет и тежи… към сто и десет килограма — каза Еди.

— Набит, значи.

— Точно така. Освен това отстрани на главата косата му е опадала — младият стрелец вдигна ръце към черепа си и дръпна косата си назад, така че да разкрие слепоочията си (едното от тях продължаваше да кърви следствие от сблъсъка му с Неоткритата врата). Той потрепна от болката, която това движение провокира в лявата му ръка, ала поне там кървенето вече бе спряло. В момента се притесняваше най-вече от огнестрелната рана в крака си. Засега перкоданът на Кълъм се справяше успешно с болката, но ако куршумът бе останал в плътта му — а Еди не изключваше подобна вероятност — то трябваше да бъде изваден оттам.

— На колко години е? — попита домакинът им.

Младият мъж погледна към своя дин, който само поклати глава в отговор. Дали Роланд беше успял да зърне Тауър? В момента Еди не можеше да си спомни. Май отговорът беше „не“.

— На петдесетина — каза накрая.

— Той е колекционерът на книги, нали? — изстреля мъжът с бархетната риза и се засмя, когато съпругът на Сузана Дийн го изгледа изненадано. — Казах ви, че имам набито око за летните посетители. Човек никога не знае кой от тях ще се окаже мошеник. Не и крадец даже. Преди осем-девет години тук беше дошла една жена от Ню Джьрси, която се оказа подпалвачка. — Кълъм поклати глава. — Изглеждаше като библиотекарка от някое забутано градче, от онзи тип жени, дето и на мравките път правят, ала ето че изведнъж подпали всички плевници в Стоунхам, Ловъл и Уотърфорд.

— Откъде си разбрал, че е търговец на книги? — попита Роланд, подхвърляйки топката обратно на Кълъм, който пък светкавично я подаде на Еди.

— Не съм го разбирал — каза домакинът им. — Джейн Саргъс ми го каза. Онзи му разправил, че колекционира книги. Джейн държи магазинче на мястото, където Димити Роуд се отклонява от шосе № 5. Това е на около километър южно оттук. Вашите приятели са отседнали баш там, ако говорим за същите хора. Но си мисля, че едва ли греша.

— Неговият спътник се казва Дипно — рече Еди и подхвърли топката към Роланд. Стрелеца я улови и я метна към Кълъм, после се приближи до огнището и запрати угарката от цигарата си към купчинката цепеници, издигаща се върху решетката.

— Както ти казах, не помня имена. Приятелят е кльощав и изглежда на около седемдесет. Върви тъй, сякаш хълбоците го наболяват. Носи очила със стоманени рамки.

— Същият — отвърна Еди.

— Магазинчето на Джейни се казва „Павилион на колекционера“. Вътре има най-различни мебели, скринове, гардероби и тем подобни неща, но това, в което се е специализирала, е кувертюри, стъклария и стари книги. Отпред има табела, на която пише това, дет’ ви го казах преди малко.

— Значи Кал Тауър… какво? Просто е влязъл вътре и е започнал да се рови из книгите? — Еди не можеше да повярва, ала навярно бе станало точно така. Тауър се боеше да напусне Ню Йорк дори и след като Джак Андолини и Джордж Бионди бяха заплашили да изгорят най-ценните му книги пред очите му. И ето че след като той и Дипно бяха дошли тук, глупакът се бе регистрирал в пощенския клон — или поне приятелят му Дипно бе направил това. Калахан им бе оставил бележка, в която им казваше да спрат да огласяват присъствието си в Ийст Стоунхам. „Как може да си толкова тъп?“, бе последното нещо, което отецът беше казал на сай Тауър, ала ето че отговорът се бе оказал по-тъп и от цяло стадо овце.

— Ам’ че да — измърмори Кълъм, — само дето не се е спрял до ровенето. В очите му, сини като на Роланд, проблеснаха многозначителни пламъчета. — Купил си е четива за неколкостотин долара. Платил с пътнически чекове. После я помолил да му даде списък с другите магазини из района, които продавали книги. Те са бая малко — дори и ако броим „Знание“ в Норуей и „За теб боклук, за мен съкровище“ във Фрайбърг. Освен това поискал Джейни да му напише имената на някои местни жители, които разполагали с богати колекции и понякога продавали част от тях. Джейни беше много развълнувана. Разправи за това на целия град.

Еди се хвана за главата и изохка. Да, това бе напълно в стила на човека, с когото се беше срещнал — Калвин Тауър си беше точно такъв и едва ли нещо можеше да го промени. Какво ли си мислеше той? Че като е заминал на север от Бостън, вече е в пълна безопасност?

— Можеш ли да ни кажеш как да го намерим? — попита Роланд.

— О, та това е най-малкото — усмихна се домакинът им. — Мога да ви заведа направо там, където е отседнал.

Стрелеца подхвърляше топката от едната си ръка в другата. Сега спря и поклати глава.

— Не — рече. — Ще отидеш на друго място.

— Къде?

— Където и да е, стига да си в безопасност — каза му Роланд. — Повярвай ми, сай, не ти трябва да знаеш повече. За твое добро е.

— Тая работа не ми харесва много-много.

— Това няма никакво значение. Времето ни притиска — каза, после се замисли. — Имаш ли коламобил?

Кълъм го изгледа недоумяващо, след което се усмихна.

— Ам’ че да, имам коламобил, че и камиономобил даже. Направо съм луд на тема лодки и коли. — Думата „луд“ бе произнесена така, че напомни на двамата стрелци за града, през който бяха минали.

— Тогава ще ни заведеш до жилището на Тауър на Димити Роуд с едната машина, докато Еди… — Роланд се поколеба за момент. — Еди, нали не си забравил да караш?

— Роланд, обиждаш ме.

Стрелеца, който никога не се беше славел с чувство за хумор, не се усмихна и този път. Вниманието му бе насочено към дан-тета — малкият спасител — който ка бе изпречила на пътя им.

— След като намерим Тауър, ще продължиш по своя път, Джон. А това означава всеки друг път с изключение на нашия. Направи си кратка почивка, ако те устройва. Два дни ще бъдат напълно достатъчни, а после можеш да се върнеш към работата си. — Роланд се надяваше, че ще успеят да приключат с работата си в Ийст Стоунхам до залез слънце, но не искаше да предизвиква съдбата, ето защо премълча това.

— Май не разбираш — в момента съм адски зает — започна Кълъм. — Той вдигна ръце и Стрелеца му подхвърли топката. — Трябва да пребоядисам лодкарницата… да постегна плевника…

— Ако останеш с нас — заяви Роланд, — надали ще имаш възможност да постегнеш друг плевник през живота си.

Кълъм повдигна вежди и изгледа внимателно Стрелеца, опитвайки се да прецени сериозността на думите му. Това, което видя, едва ли му хареса.

Междувременно Еди отново се бе замислил над въпроса, дали Роланд всъщност е успял да види Тауър със собствените си очи. Сега осъзна, че първоначалният отговор на въпроса му е бил грешен — неговият дин беше видял Тауър.

„Определено. Нали Роланд издърпа онова шкафче, пълно с безценните първи издания на собственика на «Ресторант за мисълта», в Пещерата на портала. Тогава Стрелеца се взираше право в Тауър. Е, образът пред очите му навярно беше малко поизкривен, но…“

Този мисловен поток изведнъж се разпръсна, заменен от привидно неизбежния процес на асоциации, който отведе съзнанието на младия стрелец към ценните издания на Тауър — книги като „Коганът“ на Бенджамин Слайтман младши и „Сейлъмс Лот“ на Стивън Кинг.

— Само да си взема ключовете и потегляме — каза Кълъм, ала преди да се обърне, Еди го спря:

— Почакай.

Домакинът им го изгледа озадачено.

— Имаме да си кажем още някои неща — рече младежът и вдигна ръце в очакване на топката.

— Еди, нямаме никакво време — напомни му Роланд.

— Съзнавам това — гласеше отговорът. „Навярно дори повече от теб, понеже животът на моята жена виси на косъм.“ — Ако можех, щях да оставя този задник Тауър на Джак и да се концентрирам върху намирането на Сузана. Ала ка няма да ми позволи да постъпя така. Твоята проклета стара ка.

— Трябва да…

— Млъкни — никога преди не беше казвал подобно нещо на Роланд, но думите се изплъзнаха сами от устата му и той не изпита никакво желание да ги върне назад. В съзнанието му не спираше да звучи призрачният Кала-напев: „Ком — ком — комала, играта още не е спряла.“

— Какво се върти в главата ти? — попита мъжът с бархетната риза.

— Мисля си за един човек на име Стивън Кинг. Говори ли ти нещо?

По очите на Кълъм видя, че отговорът на въпроса му е утвърдителен.

ТРИ

— Еди — каза Роланд. В гласа му се долавяха нотки на колебание, каквито младият мъж не беше чувал никога преди. „И той е не по-малко объркан от мен“ — мина му през ума. Тази мисъл никак не го успокои. — Навярно Андолини продължава да търси. Нещо повече, сигурно в момента се е съсредоточил върху намирането на Тауър, след като ние му се изплъзнахме. А както научихме от сай Кълъм, Тауър е направил всичко възможно, за да бъде открит.

— Изслушай ме — рече му Еди. — Мисля, че съм напипал нещо, макар и да не знам точно какво. В Кала срещнахме човек на име Бен Слайтман, който е написал книга в един друг свят. В света на Тауър. В този свят. Запознахме се и с Доналд Калахан, който пък е герой от книга, излязла в друг свят. Отново в този свят. — Кълъм му бе подхвърлил топката и сега младият стрелец я запрати към Роланд. Неговият дин я улови без никакви усилия.

— Това може и да не ти се струва важно, ала буквално сме преследвани от книги, не мислиш ли? „Коганът“. „Магьосникът от Оз“. „Чарли Пуф-Паф“. Есето на Джейк. А сега и „Сейлъмс Лот“. Мисля, че ако този Стивън Кинг е истински…

— О, ам’ че той е истински — обади се домакинът им. Хвърли един поглед към езерото Кийуейдин и се заслуша във воя на сирените от другата му страна. После се вторачи в димния стълб, който протягаше черните си мазни пипала в красивата синева на небето, и протегна ръце за топката. Роланд му я подхвърли с изящна парабола, чийто връх почти обърса тавана. — Даже съм чел книгата, за която говорите. Попадна ми в града, в една книжарница. Много ми хареса.

— Разказва се за вампири, нали?

— Ам’, че да, даже го чух да говори за нея по радиото. Каза, че заимствал идеята от „Дракула“.

— Чул си автора да говори по радиото — каза Еди. В момента отново бе обладан от онова „първо през огледалото, а после през заешката дупка“ чувство и се опита да го припише на перкодана. Не се получи. Изведнъж се почувства странно нереален за самия себе си — една сянка, през която погледът ти минава с лекота, тънка като… ами, тънка като страница от книга. Не му помогна и осъзнаването, че този свят — излегнал се в лятото на 1977 върху лъча на времето — изглеждаше реален по такъв начин, който запращаше в сферата на илюзорното всички останали „къде“ и „кога“, включително и неговите собствени. И това чувство беше изцяло субективно, нали? Откъде можеха да знаят, че не са просто персонажи от някоя измислена история, случайна приумица в главата на неизвестен пътник в автобуса или прашинка, попаднала за миг в божието око? Да мислиш за такива неща беше доста налудничаво, нещо повече — самото мислене за тях можеше да те тласне, към безумието. И въпреки това…

„Дад-а-чум, дад-а-чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“

„Ключове — помисли си Еди. — Моята специалност. — След което: — Кралят е ключът, нали така? Кала, Калахан. Пурпурният крал, Стивън Кинг. Дали Стивън Кинг е Пурпурният крал на този свят?“

Роланд изглеждаше успокоен. По-младият мъж бе сигурен, че никак не му е било лесно, ала ако беше лесно, за Стрелеца не беше интересно.

— Ако имаш някакви въпроси, питай — изрече неговият дин и махна с ръка.

— Роланд, изобщо не знам откъде да започна. Идеите, които се въртят в главата ми, са толкова мащабни… толкова… грандиозни, че направо ме плашат…

— Тогава най-добре се опитай да го кажеш по-простичко. — Стрелеца улови топката, когато Еди му я подхвърли, ала изглеждаше нетърпелив час по-скоро да приключват с тази игра. — Наистина трябва да побързаме.

Еди прекрасно съзнаваше това. Би задал въпросите си по време на пътуването им до Тауър, ако всички се намираха в едно превозно средство. Това обаче беше невъзможно, а и Роланд не знаеше как се управлява автомобил, което автоматично изключваше варианта Еди и Джон да бъдат в едно купе.

— Добре — каза, — кой е той? Да започнем с това. Кой е Стивън Кинг?

— Един писател. — Кълъм погледна Еди по такъв начин, все едно му казваше „Абе ти да не си паднал от Марс, бе, синко?“ — Живее в Бриджтьн със семейството си. Приятен човек, според това, което съм чул.

— Колко далеч се намира Бриджтън?

— Ам’ че… има-няма трийсет-трийсет и пет километра.

— На колко години е? — Еди подхождаше слепешката, болезнено съзнавайки, че правилните въпроси са нейде в главата му, ала беше неспособен да ги разпознае.

Джон Кълъм присви очи и започна да пресмята.

— Ам’ че не е много възрастен. Съвсем скоро е ударил трийсетака.

— Тази книга… „Сейлъмс Лот“… тя бестселър ли е?

— Де да знам — вдигна рамене човекът с бархетната риза. — Много хора тук я прочетоха, ако това значи нещо. Може би, защото действието и се развива в Мейн. И заради рекламите по телевизията, нали разбирате? Знам, че са направили филм8 по първата му книга, ала не съм ходил да го гледам. Май ми се стори, че ще е твърде кървав за мен.

— Как се казваше?

Домакинът им се замисли, после поклати глава.

— Не мога да се сетя. Беше само една дума и съм сигурен, че бе някакво име на момиче, обаче нали знаете колко помня имена… Може пък да се сетя по-нататък.

— Той пришълец ли е, как мислиш?

Джон се изсмя.

— Роден е в Мейн и е израснал тук, в щата Мейн. Мисля, че това го прави стопроцентов кореняк.

Нетърпението, с което Роланд наблюдаваше Еди, беше повече от очевидно и младият мъж реши да спре дотук. Това бе по-трудно дори от играта „Двайсет въпроса“. Обаче, дявол да го вземе, отец Калахан беше истински и в същото време беше герой от някаква книга, измислена от този тип Кинг… Той пък от своя страна живееше в район, който привличаше като магнит онези същества, наричани от Кълъм „пришълци“. Описанието на един от тези пришълци бе навело Еди на мисълта, че е слуга на Пурпурния крал. Жена с плешива глава и кървяща дупка на челото, беше казал домакинът им.

Ала сега трябваше да загърбят тези мисли и да се доберат до Тауър. Колкото и да беше досаден, Калвин Тауър притежаваше един празен парцел, където растеше най-ценната роза в цялата вселена. Освен това той знаеше всякакви неща за редките книги и типовете, които ги бяха написали. По всяка вероятност щеше да знае повече за автора на „Сейлъмс Лот“ от сай Кълъм. Беше време да се отправят на път. Ала…

— Добре — каза Еди и подхвърли топката към домакина им. — Сложи това нещо обратно в шкафа и да се отправяме към Димити Роуд. Само още няколко въпроса.

Кълъм сви рамене и прибра топката зад стъклените вратички.

— Давай.

— Знам, че… — започна младият стрелец и изведнъж, за втори път, откакто беше преминал през вратата, Сузана му се стори адски близо. Той я видя как седи в стая, пълна със старомодни наблюдателни уреди. Коганът на Джейк по всяка вероятност…, ала такъв, какъвто Сузана си го беше представила. Еди видя как тя говори в някакъв микрофон и въпреки че не можеше да я чуе, забеляза подутия и корем и изплашеното и лице. Където и да се намираше, бременността и определено бе много напреднала. Навярно можеше да роди всеки момент. Мъжът бе повече от сигурен какво казваше тя: „Ела, Еди, ела и ме спаси, спаси и двама ни, преди да е станало прекалено късно!“

— Еди? — обади се Роланд. — Целият си посивял. Заради крака ли?

— Да — отвърна младият мъж, макар че точно в този момент кракът изобщо не го болеше. Помисли си за ключа, който бе издялкал за Джейк. За ужасяващата отговорност да направиш този ключ перфектен до най-малката подробност, за да може да свърши работа. Ето че отново се беше озовал в подобна ситуация. Бе напипал нещо, беше убеден в това, ала… какво точно? — Да, кракът ми. Много ме боли.

Той избърса потта от челото си.

— Джон, искам да ми кажеш нещо за заглавието на книгата. „Сейлъмс Лот“. Това идва от Джирусълъмс Лот, нали така?

— Ам’ че да. — Така се казва градчето, описано в книгата, нали?

— Ам’ че да.

— Втората книга на този Стивън Кинг.

— Ам’ че да. — Вторият му роман.

— Еди — предупреди го меко Роланд, — мисля, че това е достатъчно.

По-младият мъж вдигна дланта си във въздуха, сякаш искаше да каже: „Изчакай само още малко“ и в същия момент потръпна от болката, която проряза ръката му. Въпреки това след секунда вниманието му отново бе съсредоточено върху Джон Кълъм.

— Не съществува град на име Джирусълъмс Лот, нали?

Кълъм изгледа Еди така, сякаш младежът беше луд за връзване.

— Разбира се, че не — рече той. — Това е измислена история за измислени хора, които живеят в измислен град. Та тя е за вампири, за Бога!

„Да — помисли си младият стрелец. — Ами ако ти кажа, че имам основания да вярвам, че вампирите наистина съществуват…, без да споменаваме невидимите демони, магическите сфери, вещиците… ще бъдеш абсолютно убеден, че съм изперкал, нали?“

— Случайно да знаеш дали този Стивън Кинг е живял в Бриджтън през целия си живот?

— Не, той се премести тук със семейството си преди две, а може би и три години. Мисля, че първо са живели в Уиндъм, преди да се спуснат от северната част на щата. Или май беше Реймънд… Както и да е — помня, че беше един от градовете на Биг Себаго…

— Мислиш ли, че тези пришълци, за които спомена, са започнали да се появяват наоколо, след като този тип се е нанесъл в района?

Рошавите вежди на Кълъм първо се повдигнаха, а после се съединиха. В този момент от езерото се разнесе някакво глухо бучене, наподобяващо корабна сирена.

— Знаеш ли, синко — рече домакинът им, — май си напипал нещичко. Може да е съвпадение, а може и да не е.

Еди кимна. Чувстваше се емоционално изцеден, като адвокат след края на продължителен и изтощителен кръстосан разпит.

— Хайде да се мятаме на колите и да изчезваме оттук — каза той на Роланд.

— Добра идея — заяви Кълъм и посочи в посоката, откъдето се чуваше ритмичното бучене.

— Това е лодката на Теди Уилсън. Той е тукашният полицай. Както и нещо като горски пазач, дет’ отговаря за дивеча. — Сега онова, което подхвърли на Еди, беше не топката, а връзка ключове. — Давам ви тази с автоматичната предавка, за да ви е по-лесно, понеже камионът е със скоростен лост. Карайте след мен и ако нещо я закъсате, веднага надуйте тромбата.

— Нямаш проблеми — усмихна се Еди.

Докато вървяха към превозните средства, Роланд попита:

— Сузана ли беше? Затова ли лицето ти изведнъж посивя?

Младият мъж кимна.

— Ще и помогнем, ако можем, Еди — рече Стрелеца, — ала това навярно е единственият начин, по който можем да се доберем до нея.

Съпругът на Сузана съзнаваше това. Съзнаваше също така и че по времето, когато най-накрая успееха да се доберат до нея, вече можеше да е прекалено късно.