Песента на Сузана

ЕДНО

Преди първи юни 1999 година Труди Дамаскъс беше една здравомислеща жена, която би ви казала, че повечето НЛО всъщност са метеорологични балони (с изключение на онези, изфабрикувани от хората, жадуващи да се покажат по телевизията), че Плащаницата на Тюрин2 е чисто и просто дело на неизвестен шарлатанин от четиринайсети век и че духовете — в това число и този на Джейкъб Марли — са или плод на възприятията на душевноболните, или последствие от лошо храносмилане.

Труди Дамаскъс беше здравомислеща жена, гордееше се с това и в главата и нямаше място за нищо спиритуалистично, докато вървеше по Второ Авеню към работното си място (счетоводната кантора на име „Гутенбърг, Фърт & Пейтъл“) с платнената си торба за покупки и чантичката си, преметната през рамо. Един от клиентите на „Гутенбърг, Фърт & Пейтъл“ беше веригата детски магазини „Кидс Плей“ и те дължаха на счетоводната кантора значителна сума. Обстоятелството, че фирмата за продажба на играчки все отлагаше изплащането на сумата, предоставяше златна възможност за Труди. Тя искаше тези 69 211 долара и 19 цента и бе прекарала по-голямата част от обяда си (в закусвалнята „Гофретите и палачинките на Денис“, която преди беше сладкарница и се наричаше „Ам-Ам мама“) в умуване над най-различни начини да се сдобие с тези пари. През последните две години жената бе предприела няколко сериозни стъпки към промяната на „Гутенбърг, Фърт и Пейтъл“ в „Гутенбърг, Фърт, Пейтьл и Дамаскъс“; ако успееше да накара „Кидс Плей“ да кихнат мангизите, със сигурност щеше да съкрати значително разстоянието до бленуваната си цел.

И така, тя пресече Четирийсет и шеста улица пред големия, покрит с тъмни стъкла небостъргач, който се издигаше сега на горния ъгъл на Четирийсет и шеста и Второ (едно време там имаше някаква закусвалня, а после — празен парцел). Докато вървеше, Труди изобщо не си мислеше за разни там богове, призраци или посетители от света на духовете. Беше се концентрирала върху Ричард Голдман, изпълнителния директор на компанията за търговия с детски играчки, и за това как да го…

Ала точно в този момент животът на Труди се промени. В 13 часа и 19 минути източно време, ако трябва да бъдем точни. Тъкмо беше стигнала бордюра от долната страна на улицата и вдигаше крака си, за да стъпи върху него, когато някаква жена изведнъж се появи на тротоара пред нея. Чернокожа жена с големи очи. В Ню Йорк имаше много чернокожи жени и сигурно голяма част от тях имаха големи очи, обаче Труди никога преди не беше виждала някой да се появи изневиделица пред погледа и, както стори тази непозната. Ала имаше и нещо друго. Само преди десет секунди счетоводителката би се изсмяла презрително, заявявайки, че няма нищо по-невероятно от това някаква жена да се появи ей-така от въздуха пред нея на тротоара в една от централните части на града, обаче имаше. Определено имаше.

Изведнъж разбра как се чувстват всички онези, които твърдят, че са видели летящи чинии (без да споменаваме привиденията, окичени с дрънчащи вериги), как биват посрещани с неверие и скептицизъм от хората като… е, от хората като Труди Дамаскъс — каквато беше в 13 часа и 18 минути през този юнски ден, когато остави зад гърба си долната страна на Четирийсет и шеста улица. Можеше да изкрещиш на хората: „Вие не разбирате, това НАИСТИНА СЕ СЛУЧИ!“ и никой нямаше да ти обърне внимание. Щяха да ти кажат нещо от рода на „Вероятно жената през цялото време е била зад автобусната спирка и просто се е приближила“ или „Сигурно е излязла от някое магазинче наоколо и вие просто не сте забелязали“. Тогава можеше да им заявиш, че на горната страна на Четирийсет и шеста няма никакви автобусни спирки (нито пък на долната, ако това имаше някакво значение) и пак нямаше да постигнеш нищо. Можеше да им кажеш, че в този район вече няма никакви магазинчета, тъй като построиха огромния търговски център „Хамаршолд3 2“, обаче дори и това едва ли щеше да ти бъде от полза. Труди съвсем скоро щеше да открие тези неща за себе си и те щяха да я приближат доста близо до лудостта. Тя не беше свикнала възприятията и да я подвеждат — не и за нещо повече от недоварен картоф или прекалено лютива горчица.

Никаква автобусна спирка. Никакви магазинчета. От мястото си виждаше стълбите към „Хамаршолд 2“, където бяха приседнали да обядват неколцина мъже и жени с хартиени кесии в ръце, ала призрачната жена не се беше появила оттам. Фактите бяха следните — когато Труди Дамаскъс бе поставила лявото си стъпало върху бордюра, тротоарът пред нея беше абсолютно празен. А в мига, в който беше преместила центъра на тежестта си и бе отлепила десния си крак от уличната настилка, пред нея се беше появила чернокожата жена.

За един кратък миг Труди можеше да види Второ Авеню през нея, както и нещо друго, което и заприлича на вътрешността на пещера. После то изчезна, образът на жената изгуби своята прозрачност и стана по-плътен. Това се случи за не повече от секунда или две, доколкото Труди можеше да прецени; по-късно щеше да се замисли за онази поговорка — само да мигнеш и си го изпуснал — и и се прииска да беше мигнала. Защото негърката не просто се материализира на съвършено празния тротоар на Четирийсет и шеста улица.

На нея и пораснаха крака пред изумения поглед на Труди Дамаскъс. Точно така — пораснаха и крака.

Счетоводителката нямаше никакви проблеми със зрението си и впоследствие щеше да разказва на хората (все по-малко от които щяха да искат да я слушат), че и най-дребничкият детайл от тази кратка среща се е врязал дълбоко в паметта и като ярка татуировка. Привидението бе високо около метър и двайсет малко нисичко дори и за набита жена, освен, ако не е джудже, — ала Труди смяташе, че ръстът му беше напълно нормален за човек, чиито крака липсват от коленете надолу.

Призрачната жена носеше бяла риза, която бе изцапана или с тъмночервена боя, или с кръв, и джинси. Дънките бяха изпъкнали и заоблени на бедрата, там, където имаше крака в тях, обаче от коленете надолу крачолите им се бяха прострели по плочките като старите кожи на някакви причудливи сини змии. После изведнъж се издуха. Издуха… Труди си даваше сметка, че думата звучи налудничаво, ала точно това се беше случило. В същия миг чернокожата внезапно порасна пред очите и, издигайки се от безкракия си, не по-голям от кинта и двайсет ръст до нормалната си височина от метър и шейсет и пет или метър и седемдесет. Беше като да гледаш някой филм със специални ефекти, само дето това не беше никакъв филм. Това бе животът на Труди.

На лявото си рамо непознатата носеше торбичка с ленени кантове, която изглеждаше така, все едно бе изплетена от слама. Счетоводителката имаше чувството, че е пълна с някакви чинии или блюда. В дясната ръка на негърката се поклащаше износена червена чанта с ремък, наподобяваща спортен сак, в която имаше нещо голямо и четвъртито, очевидно тежко. Труди не можеше да прочете всичко, написано на сака, ала забеляза, че част от него гласеше: „СРЕДНИЯ УЛЕЙ“. В следващата секунда непознатата сграбчи Труди за ръката.

— Какво носиш в чантата? — попита тя. — Имаш ли обувки?

Този въпрос накара Труди да погледне към краката на негърката и да направи поредното си смайващо откритие — стъпалата на чернокожата бяха бели. Бели като нейните.

Счетоводителката беше чувала за хора, които онемяват от потрес; сега това се случваше с нея. Езикът и бе залепнал за небцето. Със зрението и обаче всичко беше наред и очите и не пропуснаха нищичко. Белите стъпала. Капките върху лицето на жената, които най-вероятно бяха от засъхнала кръв. Силната миризма на пот, сякаш появата на Второ Авеню по такъв внезапен начин бе свързана с неистови физически усилия.

— Ако имаш обувки, госпожо, най-добре ми ги дай веднага. Не искам да те убивам, ама трябва да се добера до едни хора, дето да ми помогнат за мъничето, и не мога да отида дотам боса.

Никой от присъстващите в тази част на Второ Авеню не и обърна внимание. Хората — вярно, че не бяха много — си седяха спокойно на стълбите на търговския център „Хамаршолд 2“, като някои гледаха точно към Труди и тъмнокожата жена (добре де, почти тъмнокожата жена). Погледите им обаче бяха напълно равнодушни — те не само че ни най-малко не бяха разтревожени, ами и въобще не се интересуваха от случващото се… Какво, по дяволите, им ставаше? Слепи ли бяха?

Е, в крайна сметка, не те са сграбчени от някаква луда непозната, която на всичкото отгоре я заплашва да я убие…

Платнената торба, в която се намираха обувките и за офиса (изключително удобни, от мека кожа, със средно високи токчета), бе изтръгната от рамото и. Негърката надзърна вътре, после отново впери взор в Труди.

— Какъв размер са тези? — попита.

Езикът на счетоводителката най-накрая успя да се отлепи от небцето, ала от това нямаше кой знае каква полза, понеже изведнъж натежа като оловен, потъвайки в устата и.

— Ня’а значение. Сузана разправя, че като те гледа, сигурно носиш седми номер. Тези трябва да свършат ра…

Лицето на призрачната жена изведнъж потрепери. Непознатата вдигна едната си ръка — тя се понесе неуверено във въздуха с леко разтворен юмрук (изглеждаше все едно жената не умееше да си служи с нея) и я удари по челото, точно между очите. Внезапно изражението и се промени. Навремето Труди беше ходила на доста театрални представления и това и напомни за начина, по който комиците, специализирали се в изкуството на пародията, кривяха физиономиите си. Когато тъмнокожата заговори отново, гласът и също се беше променил. Сега говореше като интелигентна, образована жена, при това (Труди можеше да се закълне в това) доста уплашена.

— Помогнете ми — каза тя. — Казвам се Сузана Дийн и аз… Аз… Аз… о, не… О, Боже…

Лицето на негърката отново се изкриви, ала този път от неизразима болка, и тя се преви, притискайки ръце към корема си. Когато пак вдигна глава, счетоводителката забеляза, че я гледат очите на първата жена — онази, която я заплашваше, че ще я убие заради един чифт обувки. Тъмнокожата отстъпи крачка назад, както си беше боса, продължавайки да стиска в ръце торбата с прекрасните обувки марка „Ферагамо“ на Труди Дамаскъс и новия брой на „Ню Йорк Таймс“.

— О, Боже! — възкликна тя. — Леле, колко боли само! Майчице мила! Трябва да го спреш. Хич не му е времето сега, особено пък на тази мръсна улица, наистина ще трябва да го забавиш за известно време.

Труди се опита да повиши глас и да изкрещи за помощ — току-виж успяла да привлече вниманието на някой полицай. Ала от устата и се отрони приглушена, хриплива въздишка.

Привидението посочи към нея.

— Ти искаш да се махнеш оттук веднага, нали? — ухили се заплашително чернокожата. — Само се опитай обаче да извикаш някое ченге или да отидеш в полицията… Гарантирам ти, че ще те спипам където и да си, и ще ти отрежа скапаните цици.

При тези думи непознатата извади една от чиниите от плетената торба. Труди с ужас забеляза, че ръбът на предмета всъщност беше от метал и бе остър като касапски нож… Счетоводителката трябваше да напрегне всичките си сили, за да не се подмокри.

„Ще те спипам и ще ти отрежа скапаните цици“, кънтеше в главата и, докато се взираше с ужас в страховития прибор за хранене, изобретен навярно от някой психопат. Със сигурност щеше да свърши работа. Клъц-клъц, незабавна мастектомия. О, мили Боже!

— Приятен ден, мадам — се чу да казва Труди. Звучеше като човек, който се опитва да говори на зъболекаря си, преди действието на новокаина да е изтекло. — Дано обувките са ви удобни и да си ги носите със здраве.

Не че привидението изглеждаше особено здраво. Със и без тези странни бели стъпала то излъчваше нещо, от което Труди искаше да се разкара час по-скоро.

След тези думи счетоводителката бавно тръгна по Второ Авеню. Опита се да си внуши (безуспешно), че не е видяла никаква жена, която да се материализира от нищото пред нея близо до „Хамаршолд 2“ — сградата на новия търговски център, наричан от работещите в него „Черната кула“. Опита се да си каже (с не по-голям успех), че така и се пада, след като се бе натъпкала с печено говеждо и пържени картофи на обяд. Трябваше да се придържа към обичайните си гофрети с яйца — човек отиваше за това в „Гофретите и палачинките на Денис“, а не за да се наплюска с тежко месо и мазни картофки, с последствията от които трябваше да се оправя сега. Ето — привиждаха и се някакви призрачни чернилки, а и… Торбата и! Платнената и торба! Сигурно я бе изпуснала някъде!

Трябваше да се успокои. През цялото време очакваше непознатата жена да се втурне след нея, надавайки смразяващ кръвта вой като ловец на глави от най-затънтените джунгли на Папуа. Имаше един участък от гърба и — там усещаше плътта си изтръпнала и схваната, — където очакваше всеки момент да се забие с хрущящ звук чинията на призрачната жена. После онази щеше да изпие кръвта и и да изяде единия и бъбрек, преди да я остави да лежи на плочките на тротоара на Второ Авеню с пречупен гръбначен стълб. Труди бе сигурна, че щеше да чуе как чинията свисти във въздуха като невинно детско фризби, преди да се вреже в плътта и и топлата и кръв да рукне по долната част на гърба и, хълбоците и задната част на бедрата и…

Не се сдържа. Мехурът и освободи съдържанието си, урината и потече и предницата на панталоните и — част от убийствено скъпия и костюм на „Норма Камали“ — издайнически потъмня. Вече бе стигнала почти до ъгъла на Второ и Четирийсет и пета. Труди Дамаскъс — която никога вече нямаше да бъде онази здравомислеща жена, гордееща се с практичността и здравия си разум — най-накрая се спря и се огледа наоколо. Вече не чувстваше гърба си толкова изтръпнал и схванат. В момента повече я притесняваше топлата влага между краката и.

Тъмнокожата жена — онова безумно привидение — беше изчезнала.

ДВЕ

Труди държеше някакви дрехи за софтбол — разни тениски и два чифта джинси — в кабинета си в счетоводната кантора. Когато влезе в „Гутенбърг, Фърт и Пейтьл“, първата и задача беше да смени мокрото си бельо и панталона. Втората бе да звънне в полицията. Офицерът, който прие обаждането и, се наричаше Пол Антаси.

— Казвам се Труди Дамаскъс — започна тя — и току-що бях ограбена на Второ Авеню.

Полицай Антаси се държеше изключително мило по телефона и счетоводителката си го представи като италианска версия на Джордж Клуни. За това не беше необходима кой знае каква фантазия — Труди просто събра името на Антаси и тъмната коса и очи на звездата от „Спешно отделение“. Полицаят изобщо не приличаше на прочутия актьор, ала счетоводителката и бездруго не очакваше чудеса и филмови звезди в живота си — все пак това бе реалният свят, скъпа, не забравяй това… що се отнася до срещата на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста в 13 часа и 19 минути…

Полицай Антаси пристигна към 15.30 и жената му разказа за всичко — за всичко, което и се беше случило, включително и за това как бе усещала гърба си вкочанен и изтръпнал, треперейки от страх чернокожата да не запрати острата си чиния по нея…

— Казвате, че чинията имала остър ръб, нали така? — попита любезно полицай Антаси, докато драскаше нещо в бележника си. Труди потвърди и той и кимна съчувствено. Нещо в жеста му и се стори познато, ала умът и беше ангажиран с разказването на историята и и тя не обърна внимание на асоциацията, която възникна за миг в съзнанието и. Впоследствие обаче се замисли как можеше да е толкова тъпа. Беше се нагледала на подобни съчувствени кимвания с глава във всички филми за откачили жени — като се започне от сравнително скорошния „Луди години“ с Уинона Райдър и се стигне до праисторическия „Лудницата“ с Оливия де Хавиланд.

Ала вече наистина се беше поувлякла. Прекалено бе заета да разказва на симпатичния офицер Антаси как крачолите на дънките на привидението се влачели по плочките от коленете надолу. Когато приключи, за пръв път чу предположението, че чернокожата жена най-вероятно е чакала зад автобусната спирка. Както и — е това вече направо ще ме разбие — че негърката навярно се е мотала из някое малко магазинче, с каквито е пълна тази част на града, и чисто и просто е излязла оттам. Тогава Труди пък за пръв път възрази, че на този ъгъл няма никакви автобусни спирки — нито там, нито на долната страна на Четирийсет и шеста, камо ли пък на горната. Що се отнася до глупавите малки магазинчета, жената заяви, че те изчезнали от района след построяването на „Хамаршолд 2“. Така се роди най-популярната песен от репертоара на Труди и през следващите месеци счетоводителката я повтаряше толкова често, че и тя, и всички около нея я научиха наизуст.

Полицай Антаси беше първият човек, който я попита какво е яла на обяд — преди срещата с негърката. Тогава Труди Дамаскъс осъзна, че менюто и представляваше съвременна версия на онова, което Дикенсовият герой Ебънизър Скрудж бе вечерял, преди да го навести отдавнашният му (и отдавна мъртъв) бизнеспартньор — картофи и печено говеждо. Без да броим няколкото лъжици горчица.

Счетоводителката изведнъж изби от главата си всички мисли как предлага на полицай Антаси да вечерят заедно. Всъщност тя буквално го изхвърли от кабинета си. Малко след това Мич Гутенбърг надникна в стаята:

— Смяташ ли, че ще успеят да ти върнат чантата, Тру…

— Разкарай се — отвърна му жената, без даже да го поглежда. — Веднага.

Гутенбърг забеляза пребледнелите и страни и здраво стиснатите устни и затвори вратата.

ТРИ

Труди си тръгна от кантората в 16 часа и 45 минути, което си беше доста раничко за нея. Тя отново мина покрай ъгъла на Второ Авеню и Четирийсет и шеста улица и въпреки че онова усещане за изтръпналост пак се появи (този път запълзя нагоре по краката и и се загнезди в стомаха и), щом наближи „Хамаршолд 2“, жената не се разколеба да стори онова, за което бе дошла. Застанала на ъгъла, без да обръща внимание на периодично сменящата се бяла и червена светлина на светофара, счетоводителката се суетеше на тротоара, описвайки малки кръгчета, игнорирала напълно минувачите, които на свой ред проявяваха същата липса на интерес към нея.

— Ето тук — говореше си тя. — Случи се точно тук. Знам, че беше така. Тя ме попита какъв размер нося и преди да и отговоря — щях да и отговоря, щях да и кажа дори какъв цвят са пликчетата ми, стига да ме беше попитала — бях уплашена до смърт! Та, преди да и отговоря, тя каза…

„Ня’а значение, Сузана разправя, че като те гледа, сигурно носиш седми номер. Тези трябва да свършат работа.“

Е, непознатата не беше довършила последната част, ала Труди беше сигурна, че щеше да каже точно това. Точно тогава лицето и се беше променило. Като на някой комик, който имитира Бил Клинтън или Майкъл Джаксън, или може би дори Джордж Клуни. И тъмнокожата бе извикала за помощ. Бе извикала за помощ и бе казала, че името и е… името и е…

— Сузана Дийн — рече Труди. — Така беше. Пропуснах да кажа за това на полицай Антаси.

Е, голяма работа, полицай Антаси да върви на майната си. Полицай Антаси с шибаните му автобусни спирки и магазинчета… Просто го заеби.

Тази жена — Сузана Дийн, Упи Голдбърг, Карета Скот Кинг или която и да е там — си мислеше, че е бременна. Мислеше си, че ражда. Почти съм сигурна в това. На теб изглеждаше ли ти бременна, Трудс?

— Не — отвърна Труди Дамаскъс.

На горната страна на Четирийсет и шеста белият надпис „ПРЕМИНИ“ беше заменен от червения „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Труди си даде сметка, че вече се чувства по-спокойно. Тук, близо до „Хамаршолд 2“, имаше нещо, което и действаше успокояващо. Като хладна длан върху пламнало чело или нежна дума, която те уверява, че няма нищо, ама абсолютно нищо, заради което да изтръпваш и да се вкочаняваш.

Тогава осъзна, че чува тихото жужене. Някакво приятно, едва доловимо жужене.

— Това не е жужене — си каза, докато червеният надпис на светофара за пореден път се сменяше от белия (спомни си едно свое гадже в колежа, което веднъж и беше казало, че най-ужасното кармично проклятие, което би могло да си представи, е да се прероди в светофар). — Това не е жужене, това е пеене.

И точно в този момент някъде съвсем близо до нея — Труди подскочи от изненада, ала не се изплаши — внезапно проговори някакъв мъжки глас:

— Точно така — рече той. Счетоводителката веднага се обърна и видя непознат мъж на четирийсетина години с куфарче в ръката си, който бе застанал вдясно от нея. — Редовно минавам оттук само за да послушам тази божествена песен. Ще ви кажа и още нещо, тъй като ние с вас сме като кораби, които се разминават в нощта — когато бях младеж, страдах от най-ужасния случай на акне в света. Мисля, че именно идванията ми тук го излекуваха по някакъв начин.

— Искате да кажете, че стоенето на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста е изцерило акнето ви? — попита Труди Дамаскъс.

Усмивката му — лека, но много добродушна потрепери за момент. — Знам, че звучи налудничаво, но…

— Аз видях как една жена се появи от нищото точно на това място — каза счетоводителката. — Това се случи преди три часа и половина. Когато се материализира пред очите ми, нямаше никакви крака от коленете надолу. После и пораснаха. Така че как смяташ, кой е лудият, приятелю?

Мъжът я гледаше с широко отворени очи — просто някакъв си нагаждач в костюм, поразхлабил вратовръзката си в края на работния ден, който случайно я бе чул какво си говори и веднага бе решил да се включи. Ала в следващия миг жената забеляза белезите от акнето по бузите и челото му и преди да може да каже нещо, непознатият я изпревари:

— Това истина ли е?

Труди Дамаскъс вдигна дясната си ръка.

— Да пукна, ако лъжа. Кучката открадна обувките ми. — После се замисли. — Не, не беше кучка. Съмнявам се, че е била кучка. Тя беше изплашена, боса и си мислеше, че ражда. Просто ми се иска да и бях дала гуменките си, които щяха да и свършат по-добра работа от проклетите ми обувки „Ферагамо“.

Непознатият я изгледа предпазливо и Труди Дамаскъс изведнъж се почувства изморена. Хрумна и, че занапред трябва да свиква с този поглед.

Светофарът отново светна бяло и човекът, с когото бе разговаряла, се завъртя към улицата и тъкмо стъпваше на платното, когато тя му извика:

— Господине!

Той продължи да върви, обаче обърна глава.

— Какво имаше тук, когато идвахте за лечението на акнето си?

— Нищо — отвърна мъжът. — Беше просто празен парцел, около който имаше ограда. Смятах, че песента ще секне, след като построят тази сграда, ала за щастие не стана така.

Труди остана на мястото си, загледана в непознатия, който прекоси улицата и стигна до отсрещния тротоар, задълбочена в мислите си, „Смятах, че песента ще секне, след като построят тази сграда, ала за щастие не стана така.“

— Защо? — попита тя и се обърна, за да разгледа по-добре сградата на търговския център „Хамаршолд 2“. Черната кула. Сега, след като вече се беше концентрирала върху него, жуженето бе станало по-силно. И по-приятно. Не само един глас, а много такива. Като църковен хор.

После изведнъж изчезна. Изчезна така внезапно, както се бе появила чернокожата жена.

„Не, не е изчезнало — помисли си Труди. — Просто изгубих способността да го чувам, това е всичко. Ако остана тук достатъчно дълго, се обзалагам, че ще се появи отново. Боже господи, това е откачено. Сигурно съм откачила.“

Дали наистина вярваше на думите си? Отговорът беше отрицателен. Изведнъж светът и се стори изключително крехък, по-скоро като идея, отколкото като нещо действително. Никога преди Труди Дамаскъс не се бе чувствала по-малко здравомислеща. Другото, което чувстваше, беше ужасната слабост в коленете, придружена от гадене и виене на свят. Жената се намираше на ръба на припадъка.

ЧЕТИРИ

От другата страна на Второ Авеню имаше малък парк с фонтан, чиято струя се плискаше върху изваяна от метал скулптура на костенурка. В момента обаче на Труди не и беше до никакви фонтани или костенурки — тя искаше да се добере колкото се може по-бързо до парка, защото там имаше и пейки.

Зеленият цвят светна отново и Труди закуцука по Второ Авеню като жена, която е на осемдесет и три, а не на трийсет и осем. Щом стигна до парка, тя се отпусна тежко на една пейка и започна да диша бавно и дълбоко. След няколко минути се почувства по-добре.

Недалеч от пейката имаше неголям контейнер за смет, на който беше написано: „ДРЪЖТЕ БОКЛУКА НА МЯСТОТО МУ“. Под тези букви се виждаше избелял, надраскан с розов спрей надпис, гласящ: „КОСТЕНУРКАТА огромна погледни.“ Труди погледна към металната костенурка. Изобщо не и се струваше огромна, даже напротив — размерите и си бяха повече от скромни. Забеляза обаче нещо друго — някакъв брой на „Ню Йорк Таймс“, сгънат така, както тя винаги сгъваше своя, особено ако искаше да го запази за по-дълго и носеше чанта, където да го прибере. Никой не се съмняваше, че най-малко един милион копия на „Ню Йорк Таймс“ се търкаляха из Манхатън през този ден, ала Труди знаеше, че това си е нейният вестник. Беше абсолютно сигурна в това още преди да го извади от кошчето за смет и когато отгърна на кръстословицата, която бе попълнила почти докрая със светловиолетовата си химикалка по време на обяда в „Гофретите и палачинките на Денис“, видя, че е била напълно права.

Труди захвърли вестника обратно в контейнера и се загледа към мястото, където представите и за живота се бяха преобърнали. Може би завинаги. „Отмъкна обувките ми. Прекосила е улицата, седнала е тук до костенурката и си ги е сложила. Запазила е торбата ми, но е изхвърлила вестника. За какво и е притрябвала чантата ми? Та тя нямаше обувки, които да прибере вътре…“ Ала Труди се досещаше. Чернокожата бе сложила вътре чиниите си. Току-виж някой полицай забелязал тези остри метални ръбове и полюбопитствал какви ястия се сервират в съдове, които могат на секундата да срежат пръстите ти до кокал, ако ги хванеш не там, където трябва. „Добре де, къде е отишла след това обаче?“ На ъгъла на Първо и Четирийсет и шеста имаше някакъв хотел — на мястото, където преди се издигаше сградата на Обединените нации. Счетоводителката нямаше никаква представа как се нарича сега, пък и, да си го кажем честно, това изобщо не я интересуваше. Нито пък и се искаше да отиде там и да попита на рецепцията дали една тъмнокожа жена с дънки и изцапана бяла риза не се е настанила преди няколко часа. Труди имаше силното предчувствие, че нейната версия на призрака на Джейкъб Марли е постъпила точно така, ала интуицията и също така и нашепваше, че е най-добре да не тръгва по дирите на белоногата негърка. Най-добре да престане да се занимава с нея. Градът беше пълен с обувки, ала от никъде не можеше да си купи здрав разум.

Най-добре да се прибере вкъщи, да си вземе един душ и просто да… забрави. Само дето…

— Искат да я унищожат — изрече тя на висок глас и някакъв мъж, който вървеше по тротоара, се обърна към нея и я изгледа продължително. Жената отвърна смело на погледа му. — Искат да я сринат. Тя вече се…

„Олюлява“ беше думата, която първо и дойде наум, ала счетоводителката не се осмели да я изрече на глас. Боеше се, че ако го направи, онова, което се олюляваше, щеше да се сгромоляса.

Това лято беше лятото на кошмарите за Труди Дамаскъс. В някои от тях виждаше жената, която първо се бе появила пред очите и, а после и бяха пораснали крака. Тези сънища бяха ужасни, ала имаше и по-лоши. В най-лошите стоеше сама в мрака, наоколо ехтеше зловещ камбанен звън и тя чувстваше как нещо се клати все по-силно и по-силно, заплашвайки да се сгромоляса всеки момент.