Песента на Сузана

ЕДНО

По времето, когато стигнаха до малкия търговски център на градчето Бриджтьн — който включваше супермаркет, пералня и изненадващо голяма дрогерия — и Роланд, и Еди го почувстваха осезаемо: не просто някакво си пеене, а истинска концентрация на магическа сила. Тя ги повдигаше като лудешки, удивителен асансьор; усещането беше сходно с това да се приближаваш към розата, ала същевременно не бе съвсем същото. В това малко градче в Нова Англия човек нямаше чувството за святост или пречистване от злото, ала определено тук имаше нещо — и то изключително силно.

Докато караше дотук от Ийст Стоунхам, следвайки знаците за към Бриджтьн по второстепенните пътища, Еди бе доловил и нещо друго — невероятната крехкост на този свят. Наситенозелените борови гори изглеждаха толкова гъсти и истински, а птиците, които прелитаха по лазурното небе, буквално спираха дъха му — даже и най-обикновените врабчета. Дори сенките по земята като че ли имаха някаква кадифена плътност, сякаш човек можеше да се наведе, да ги вземе и да ги сгъне на руло като най-обикновен килим.

В един момент Еди попита Роланд дали е почувствал нещо от това.

— Да — отвърна Стрелеца. — Усещам го, виждам го, чувам го… Дори го докосвам, Еди.

Младият мъж кимна. И той изпитваше абсолютно същото. Този свят беше реален отвъд реалността. Той представляваше… пълната противоположност на тодаша. Не можеше да измисли по-добро определение. И още нещо — намираха се в самата сърцевина на Лъча. Еди усещаше как той ги носи като река, устремена по стръмен пролом към висок водопад.

— Ала същевременно малко се страхувам — рече Роланд. — Имам чувството, че се приближаваме към средоточието на всички неща — към самата Тъмна кула може би. Ако е така, означава, че след всички тези години моето пътешествие най-сетне е достигнало до своя край, и това ме изпълва със страх.

Младият стрелец кимна. Разбираше своя дин много добре. Той също се боеше. Ако тази поразителна сила не извираше от Кулата, тогава първоизточникът и навярно беше някакво могъщо и страховито същество, подобно на розата. Ала не съвсем същото. Някакъв неин близнак? Може би.

Роланд погледна към паркинга и хората, които пристигаха и си отиваха, без да забелязват как целият свят пее около тях, както и че пухкавите, бавно реещи се облаци следваха същата древна пътека в лазурните небеса. Те не съзнаваха дори своята собствена красота.

— Преди си мислех, че най-лошият вариант ще е да достигнем до Тъмната кула и да открием, че стаята на върха е безлюдна. Че Богът на всички вселени или е мъртъв, или просто никога не е съществувал. Ала сега ми хрумна, че… да предположим, че там все пак има някой, Еди. Някакво всемогъщо същество, което всъщност е… — Роланд не можеше да довърши изречението си.

Ала младият стрелец го направи вместо него:

— Което всъщност е просто поредният тъпанар? Бог, който не е мъртъв, а само слабоумен и малко злобничък?

Стрелеца кимна. Не беше имал точно това предвид, но Еди горе-долу бе схванал смисъла.

— Как може да е така, Роланд? Като имаме предвид това, което и двамата усещаме?

Неговият дин само сви рамене, сякаш искаше да каже, че всичко е възможно.

— Както и да е — имаме ли изобщо някакъв избор?

— Не — отвърна мрачно по-възрастният мъж. — Всичко на света служи на Лъча.

Каквато и да беше тази могъща пееща сила, изглеждаше, че идва от пътя, който водеше на запад от търговския център, дълбоко навътре в горите. Знакът ги уведоми, че той носи името Канзас Роуд и това наведе Еди на мисли за Дороти, Тото и Блейн Моно. Той даде газ и взетият назаем форд пое натам. Сърцето на младия мъж туптеше бавно в гърдите му, но всеки удар сякаш го изпълваше с небивал възторг. Той се зачуди дали Мойсей се е чувствал така, когато се е приближил към горящия храст, побрал в себе си Бога. Зачуди се дали Яков се е чувствал по този начин, когато се е събудил и е видял онзи сияен и ослепително красив непознат в своя лагер (с когото по-късно се борил). Най-вероятно да, помисли си младият стрелец. Беше повече от сигурен, че още един етап от пътешествието им наближава към своя край — поредният отговор ги очакваше нейде пред тях.

Бог, който живее на Канзас Роуд, в малкото селище Бриджтьн, щата Мейн? Би трябвало да звучи налудничаво, ала не бе ше.

„Само не ме убивай — помисли си Еди и зави на запад. — Трябва да се върна при своята любима, затова, моля те, не ме убивай, който или каквото да си ти.“

— Човече, да знаеш само колко ме е страх — възкликна той.

Роланд се протегна и го стисна окуражително за китката.

ДВЕ

На пет километра от търговския център поеха по един черен път, който се отделяше от шосето и се губеше сред боровете от лявата им страна. Еди бе подминал доста други отклонения, без въобще да намали скоростта от петдесетина километра в час, която поддържаше, ала сега изведнъж закова на място стария автомобил.

Прозорците и на двете предни врати бяха свалени. До слуха на стрелците достигаше шумоленето на вятъра сред клоните, киселите крясъци на врана, далечното бучене на моторница, както и приглушеното ръмжене на двигателя на форда. Като изключим стотиците хиляди гласове, пеещи в божествена хармония, това бяха единствените звуци. Табелата, отбелязваща отклонението, ги информираше единствено, че става дума за „ЧАСТЕН ПЪТ“. Еди обаче кимна.

— Това е.

— Да, знам. Как е кракът ти?

— Боли. Не се тревожи за него. Ще го направим ли?

— Трябва — каза Роланд.

— Беше дяволски прав, когато поиска да дойдем тук. Онова, което е тук, е другата половина от това. — При тези думи Стрелеца потупа хартията в джоба си — договорът, който прехвърляше собствеността върху празния парцел на корпорация „Тет“.

— Ти смяташ, че този Кинг е близнакът на розата.

— Право казваш. — По-възрастният мъж се усмихна заради думите, които бе избрал.

Еди си помисли, че никога не е виждал своя дин да изглежда толкова печален.

— Гледай как усвоихме тертипа на говорене на хората от Кала! Първо Джейк, а после и всички ние. Ала това ще отшуми с времето.

— Чака ни още много път — промълви младият стрелец.

— Да, и много опасности. Ала все пак… едва ли ще бъде по-опасно от това. Ще потегляме ли?

— След минутка. Роланд, спомняш ли си един човек, за когото Сузана беше споменала, преди да отидем в Кала… На име Моузес Карвър?

— Да… — Стрелеца се замисли. — Той беше някакъв делови човек, поел бизнеса на баща и след смъртта на сай Холмс, прав ли съм?

— Точно така. Също така е и неин кръстник. Сюз каза, че напълно му се доверява. Спомни си само колко се ядоса, когато с Джейк подхвърлихме, че той може да отмъкне милионите на баща и…

Роланд кимна.

— Аз се доверявам на преценката и — каза Еди.

— Ами ти?

— И аз.

— Ако този Карвър наистина е честен човек, навярно ще можем да го направим нещо като дин, който да следи за нещата, които трябва да свършим в този свят.

Това изобщо не изглеждаше важно в сравнение със силата, която Еди усещаше навсякъде около себе си, ала той бе дълбоко убеден в значението на онова, за което говореше. Навярно имаха една-единствена възможност да защитят розата сега и да осигурят по-нататъшното и оцеляване. Трябваше да си свършат работата както трябва и младият стрелец знаеше, че това означава да се вслушат във волята на съдбата. С една дума, ка.

— Сюз казва, че корпорацията „Холмс Дентал“ е била оценявана за осем или десет милиона по времето, когато ти си я грабнал от Ню Йорк. Ако Карвър е толкова добър, колкото се надявам, сега компанията вероятно е на стойност дванайсет или четиринайсет милиона.

— Това много ли е? — попита Роланд.

Еди само изпръхтя и разпери ръце, за да илюстрира нагледно размера на това състояние.

Стрелеца кимна.

— Звучи ми забавно да си говорим как дивидентите от някакви зьболекарски нововъведения могат да спасят вселената, ала въпросът стои точно така. А и парите, които феята на зъбчетата е оставила на Сузана, могат да бъдат само началото. „Майкрософт“ например. Помниш ли, че споменах това име пред Тауър?

— Да — отвърна Стрелеца, след което каза: — Малко по-бавно, Еди. Успокой се, моля аз.

— Съжалявам — рече съпругът на Сузана Дийн и си пое дълбоко дъх. — Това е мястото. Пеенето. Лицата… виждаш ли лицата по дърветата? Сред сенките?

— Виждам ги много добре.

— Всичко това ме кара да се чувствам малко шантаво. Искам да го споделя с теб. Това, което имам предвид, е да слеем „Холмс Дентал“ и корпорация „Тет“, след което, използвайки нашите знания за бъдещето, да я превърнем в една от най-богатите компании, съществували някога. С възможности не по-малки от тези на корпорацията „Сомбра“… или може би дори на „Норт Сентрал Позитроникс“.

Роланд сви рамене, после вдигна ръка, сякаш искаше да попита как така Еди може да говори за пари в присъствието на изключителната сила, която се лееше по протежението на Лъча и през тях, карайки косъмчетата по врата им да настръхват, а синусите им да бучат… която превръщаше всяка горска сянка в наблюдаващо ги лице, сякаш тук се бе събрало цяло множество — безмълвна публика, гледаща с интерес как изиграват една съдбоносна сцена от тяхната драма.

— Знам как се чувстваш, ала това е много важно — подчерта Еди. — Повярвай ми, така е. Да предположим за миг, че компанията ни се разрасне толкова бързо, че успеем да купим „Норт Сентрал Позитроникс“, преди да се е превърнала във водещ икономически фактор? Роланд, та ние ще можем да обърнем посоката на развитието и, тъй както човек може да обърне посоката и на най-голямата река, без да му е необходимо нещо повече от най-обикновена лопата — стига да се намира близо до извора и където тя е още малко ручейче.

В този момент очите на Стрелеца заискриха.

— Да я превземем — продума той. — Да я насочим към изпълнението на нашите цели, а не на тези на Пурпурния крал. Да, струва ми се възможно.

— Възможно или не, това, което не трябва да забравяме, е, че не се борим само за 1977 или 1987, от която дойдох, нито пък за 1999, където отиде Сюз. — Еди си даде сметка, че в този свят и Калвин Тауър, и Арон Дипно можеха да умрат. Тогава последното им участие в драмата около Тъмната кула — спасяването на отец Калахан от братята Хитлер — нямаше да се осъществи. И двамата щяха да бъдат съборени от сцената и да се озоват на полянката в края на пътя заедно с Гашър и Хутс, Бени Слайтман, Сюзан Делгадо (Кала, Калахан, Сюзан, Сузана) и Тик-Так, Блейн и Патриша. Роланд и неговият ка-тет също щеше да стигне до тази полянка рано или късно. Накрая — и то ако имаха фантастичен късмет и проявяха самоубийствена храброст — щеше да остане единствено Тъмната кула. Ако можеха да пресекат развитието на „Норт Сентрал Позитроникс“ в зародиш, навярно щяха да спасят всички Лъчи, които сега бяха разрушени. Ала дори и да не успееха да сторят това, и последните два Лъча щяха да са достатъчни, за да удържат Кулата изправена — розата в Ню Йорк и мъжът на име Стивън Кинг в Мейн. Разумът на Еди нямаше доказателства, че случаят е точно такъв…, но дълбоко в сърцето си беше убеден в това. — Това, за което се борим, Роланд, е вечността.

Стрелеца сви дланта си в юмрук, удари лекичко по прашното табло на стария форд и кимна.

— Този изоставен парцел може да се превърне в абсолютно всичко, разбираш ли това? Във всичко. Там може да се построи сграда, да се направи парк, да се издигне паметник, да се изгради Националният грамофонен институт. Докато розата я има. Този човек Карвър може да успее да направи корпорацията „Тет“ легална, а защо не и да работи заедно с Арон Дипно…

— Да — каза Роланд. — Харесвам Дипно. Има честно лице.

Младият стрелец си мислеше същото.

— Както и да е, те могат да съставят документи, които да осигурят съществуването на розата — каквото и да се случи, тя винаги да си бъде там. Имам чувството, че така и ще стане. 2007, 2057, 2525, 3700… мамка му, ами 19 000 година? Мисля, че тя винаги ще си бъде там. Защото тя може да е крехка, ала също така е и безсмъртна. Трябва колкото се може по-бързо да направим това — докато още имаме възможността да го сторим. Защото това е ключовият свят. В този свят не можеш да извадиш ключа и да го поиздялкаш още малко, ако не се върти в ключалката. В този свят няма възможност за поправяне на стореното.

Роланд се замисли над това, после посочи към прашния път, губещ се между дърветата сред гората, изпълнена с наблюдаващи ги лица и пеещи гласове. Прелестна симфония от звуци, изпълващи живота със значение и смисъл, която поддържаше истината и възпяваше Бялото.

— Ами мъжът, който живее в края на този път, Еди? Ако той е човекът, който ни трябва?

— Мисля, че е той, и то не само заради това, което каза Джон Кълъм, а защото го усещам ето тук — и Еди потупа гърдите си точно над сърцето.

— Аз също.

— Наистина ли мислиш така, Роланд?

— Да. Той дали е безсмъртен, как мислиш? Защото през живота си съм видял много неща и съм се наслушал на какви ли не слухове, ала никога не съм чувал за мъж или жена, които да живеят вечно.

— Не мисля, че той се нуждае от безсмъртие. Според мен единственото, от което има нужда, е да напише правилната история. Защото някои истории наистина живеят вечно.

Разбирането озари очите на Роланд.

„Най-накрая — помисли си Еди. — Най-накрая прозря.“

Колко време обаче му бе трябвало на самия него да съзре това и да го преглътне? Бог му бе свидетел, че трябваше да е способен на това след всички невероятни неща, с които се беше сблъскал, и въпреки всичко тази последна стъпка все му се изплъзваше… досега. Дори знанието, че отец Калахан бе придобил плът и кръв от някакво си романче, наречено „Сейлъмс Лот“, не бе достатъчно за него, за да направи тази съдбоносна стъпка. Това, което го подтикна към нея, беше откритието, че Ко-Оп Сити се намираше в Бронкс, а не в Бруклин. Е, поне в този свят. Единственият свят, който имаше значение.

— Може би не си е вкъщи — каза Роланд, докато всичко около тях бе застинало в очакване. — Може би този човек, който ни е измислил, просто не си е вкъщи.

— Знаеш, че не е така.

Стрелеца кимна. Старата светлина отново изгря в очите му — светлината на онзи огън, който никога не бе угасвал, който бе озарил целия му път по протежението на Лъча още от древния Гилеад.

— Тогава потегляй! — извика дрезгаво той. — Потегляй, в името на баща си! Ако той е Бог — нашият Бог! — ще Го погледна в очите и ще Го попитам за пътя към Кулата!

— Няма ли първо да го попиташ за пътя, по който да стигнем до Сузана?

Веднага след като зададе този въпрос, Еди съжали за стореното и се замоли Стрелеца да не му отговори.

Роланд така и направи. Само завъртя останалите пръсти на дясната си ръка и рече:

— Тръгвай, тръгвай!

Еди форсира стария форд на Кълъм и зави по прашния черен път. Той ги поведе към великата пееща сила, която сякаш ги пронизваше като вятър, превръщайки ги в нещо илюзорно и незначително — досущ като мисъл или сън в главата на някакъв спящ бог.

ТРИ

Половин километър по-нататък пътят се разделяше на две. Еди пое по лявото разклонение, макар че на знака, сочещ към него, пишеше „РОУДЪН“, а не „КИНГ“. Облаците прах, вдигнати от колата им, бавно се разсейваха в огледалото за обратно виждане. Пеенето се бе превърнало в опияняващ сладостен поток, който ги обливаше като нектар. Косъмчетата по врата му продължаваха да стърчат наежени, а мускулите му трепереха. Еди си помисли, че ако трябваше да извади пистолета си, най-вероятно щеше да изтърве проклетото желязо. Дори и да успееше да го задържи, едва ли щеше да е в състояние да се прицели. Нямаше никаква представа как мъжът, когото търсеха, можеше да живее в такава близост до това пеене, да се храни и да спи, да не говорим пък и да пише своите истории. Ала Кинг не просто беше близо до звука — ако Еди бе прав, писателят беше самият източник на омайното пеене.

„Какво ще правим обаче, ако има семейство? А дори и да живее сам, все пак ще има съседи, нали така?“ Ето сега по това отклонение вдясно…

— Еди, спри! — изведнъж каза Роланд с променен глас.

Придобитият в Кала загар изглеждаше като тъничък прозрачен пласт върху пребледнялото му като на мъртвец лице.

Младият стрелец се подчини. Роланд затърси трескаво дръжката на вратата от своята страна, не можа да я отвори, след което се промуши през прозореца почти до кръста (Еди чу издрънчаването на токата на колана му в хромирания ръб на вратата) и повърна върху прашната земя. Когато се отпусна с въздишка на седалката, изглеждаше едновременно изтощен и въодушевен. Очите, с които срещна погледа на спътника си, бяха пронизващо сини, древни, искрящи.

— Тръгвай — изрече той.

— Роланд, сигурен ли си, че…

Стрелеца само завъртя пръстите си, вперил взор в прашното предно стъкло на стария форд.

— Тръгвай, тръгвай. Тръгвай, в името на баща си!

Еди подкара колата.

ЧЕТИРИ

Къщата, която се появи пред очите им, беше от онзи тип, който агентите по недвижими имоти наричат „ранчо“. Еди ни най-малко не бе учуден. Това, което го изненада обаче, беше колко скромна изглеждаше тя всъщност. Тогава младият мъж си напомни, че не всеки писател е богат, което навярно важеше с двойна сила за младите автори. Някаква печатна грешка очевидно беше направила втория му роман голяма ценност сред библиоманите, ала Еди се съмняваше дали Кинг изобщо е взел комисиона за това нещо. Или хонорар, както му викаха в писателския бранш.

От друга страна, колата, паркирана на алеята пред къщата, беше съвсем нов на вид джип „Чероки“ с елегантни индиански шарки отстрани, което подсказваше, че Стивън Кинг все пак не умира от глад с писането си. В предния двор се виждаше дървена катерушка с множество пластмасови играчки, разпръснати около нея.

Сърцето на Еди се сви при тази гледка. Един от уроците, които бе научил в Кала, беше, че децата винаги усложняват нещата. Съдейки по вида на играчките, тук живееха доста малки деца, а ето, че сега при тях идваха мъже с голямокалибрени оръжия. Мъже, които не изглеждаха много с всичкия си в този конкретен момент.

Еди изгаси двигателя на форда. Изграчи врана. Някаква моторница — съдейки по звука, по-голяма от онази, която бяха чули преди — се носеше наблизо. Отвъд къщата яркото слънце хвърляше отблясъци върху синята вода. И гласовете пееха: „Ком-ком, ком-ком-комала.“ Чу се изщракване, когато Роланд отвори вратата и слезе от форда, накуцвайки леко — стар хълбок, сухо разкривяване. Еди се изправи на краката си, които му се сториха вкочанени като дървени пръчки.

— Таби? Ти ли си?

Гласът се чу иззад дясната страна на къщата. И ето че изведнъж, понесла се пред гласа и човека, на когото принадлежеше, се появи неговата сянка. Никога досега Еди не беше виждал сянка, която да му подейства по такъв начин, изпълвайки го до такава степен с трепет и очарование. Той си помисли: „Ето го създателя ми; ще го зърна аз след миг“, а гласовете запяха: „Комала-ком-три, той измисли те, нали?“

— Забрави ли нещо, скъпа? — Последната дума бе произнесе на по типичния за Нова Англия провлачен начин: скъъъ-пааа; сякаш самият Джон Кълъм я беше изрекъл. И тогава… тогава се появи мъжът иззад къщата — появи се той. Писателят ги видя и замръзна на мястото си. Видя Роланд и се вцепени. Пеещите гласове внезапно замлъкнаха, а шумът от двигателя на моторницата сякаш също заглъхна. За един дълъг миг целият свят сякаш увисна на косъм. После мъжът се обърна и побягна. Ала не и преди Еди да забележи ужасения, втрещен израз на лицето му, сигурен белег, че е разпознал Стрелеца.

В следващия миг Роланд се втурна след него като котка след птичка.

ПЕТ

Ала сай Кинг беше човек, а не птичка. Той не можеше да лети, а нямаше и къде да избяга. Отстрани на къщата имаше ливада, която се спускаше по полегатия склон, чиято цялост бе нарушена единствено от бетонното съоръжение, представляващо или кладенец, или помпа за вода. Отвъд ливадата се виждаше миниатюрна плажна ивица, осеяна с още повече играчки, а зад нея се простираше езерото. Мъжът стигна до брега, зашляпа навътре, след което се завъртя толкова непохватно, че едва не цамбурна във водата.

Роланд се спря на пясъчната ивица. Той и Стивън Кинг се загледаха втренчено един в друг. Еди спря на около десетина метра от своя дин, без да изпуска от поглед и двамата. Пеенето отново се бе възобновило, както и бръмченето на моторницата. Навярно звуците изобщо не бяха утихвали, ала младият стрелец мислеше другояче. Човекът във водата закри очите си с ръце като малко дете и промълви:

— Ти не си там.

— Тук съм, сай. — Гласът на Роланд бе едновременно спокоен и изпълнен с благоговение. — Махни ръце от очите си, Стивън от Бриджтън. Махни ги и ме виж добре.

— Сигурно имам психическо разстройство — каза мъжът във водата, ала въпреки това бавно свали длани от лицето си. Стъклата на очилата му бяха дебели, с прости черни рамки. От едната страна бяха залепени със скоч. Косата му беше или черна, или тъмнокестенява. Брадата му определено беше черна, тук-там прошарена. Носеше сини дънки и тениска, на която пишеше „Рамоунс“, „Ракета към Русия“ и „Габа-Габа-Хей“. Изглеждаше така, сякаш е поел по пътя на типичното за средната възраст затлъстяване, ала още не беше дебел. Бе сравнително висок, а лицето му беше пребледняло също като това на Роланд. Еди установи без особена изненада, че Стивън Кинг прилича на Стрелеца. Заради разликата във възрастта никой не би ги взел за близнаци, ала за баща и син? Да. Без проблеми.

Роланд потупа три пъти по гърлото си, после поклати глава. Не беше достатъчно. Нямаше да свърши работа. Еди гледаше потресен и изумен как неговият дин пада на колене сред безпорядъка от ярки пластмасови играчки и допира свитата си в юмрук ръка до челото си.

— Хайл, плетачо на истории — изрече той. — Роланд от Гилеад идва при теб, заедно с Еди Дийн от Ню Йорк. Ще се откриеш ли пред нас, тъй както ние се открихме пред теб?

Кинг се изсмя. На фона на тържествените думи, които бе произнесъл неговият дин, този звук му се стори потресаващ.

— Аз… човече, това не може да се случва наистина. — След което промълви тихо, сякаш на себе си: — Не може да е истина, нали?

Стрелеца, който продължаваше да стои на колене, сякаш човекът във водата не се бе изсмял и не бе проговорил, каза:

— Знаеш ли какви сме и какво е делото ни?

— Ако бяхте истински, щяхте да сте стрелци. — Кинг се втренчи в Роланд през дебелите си очила. — Стрелци, отправили се в търсене на Тъмната кула.

„Това е — помисли си Еди, докато ехото от гласовете на двамата мъже затихваше, а слънцето озаряваше сините води. — Това забива всяко нещо на мястото му.“

— Право казваш, сай. Дирим помощ и подкрепа, Стивън от Бриджтън. Ще ни я дадеш ли?

— Господине, не знам кой е вашият приятел, но що се отнася до вас… Човече, та аз те измислих. Не можеш да стоиш там, защото единственото място, където наистина съществуваш, е тук. — Той потупа с юмрук челото си, сякаш пародираше жеста на Роланд. После посочи към къщата си — към ранчото си: — И там. Също така си и там, предполагам. В някое чекмедже или пък кутия в гаража. Ти си недовършена работа. Не съм се сещал за теб от… от…

Гласът му внезапно беше изтънял. Сега писателят се полюшваше като човек, който чува едва доловима, но прекрасна музика, и коленете му изведнъж го предадоха. Той рухна.

— Роланд! — изкрещя Еди, хвърляйки се напред. — Човекът получи шибан инфаркт! — Ала знаеше, че не е така, понеже пеенето бе още по-силно, а лицата сред дърветата и сенките никога не бяха изглеждали толкова истински.

Стрелеца се бе навел напред със светкавична бързина и беше уловил Кинг — чието тяло потръпваше конвулсивно — под мишниците.

— Припадна — каза спокойно Стрелеца. — Кой може да го вини? Помогни ми да го внесем в къщата.

ШЕСТ

Голямата спалня имаше страхотен изглед към езерото и отвратителен пурпурен килим на пода. Еди седна на леглото и се загледа към банята, където Кинг свали подгизналите си гуменки и връхните си дрехи, след което се скри за момент зад облицованата с плочки стена, за да се преоблече. Не беше възразил, когато Еди го последва в спалнята. Откакто дойде на себе си — а той беше прекарал в безсъзнание не повече от трийсетина секунди — демонстрираше почти свръхестествено спокойствие. Сега излезе от банята и се приближи до големия скрин.

— Това да не е някаква лоша шега, а? — попита, докато ровеше за сухи дънки и чиста риза. За Еди къщата на Кинг говореше за известно благосъстояние, ала един бог знаеше за какво говореха дрехите му. — Да не е нещо, замислено от Мак Макътчън и Флойд Калдъруд?

— Не познавам тези хора, сай, и това не е никаква шега.

— Дори и да е така обаче, онзи мъж не може да е истински — писателят намъкна дънките си. Говореше на младия стрелец със спокоен, разумен тон. — Имам предвид, че съм писал за него!

Съпругът на Сузана Дийн кимна.

— Мога да си представя това. Ала мога да ви уверя, че е истински. С него съм от… — От колко време Еди нямаше пред става. — От доста време — завърши. — Писали сте за него, но не и за мен, така ли?

— Пренебрегнат ли се чувстваш?

Младият стрелец се засмя, ала наистина се чувстваше пренебрегнат. Е, до известна степен. Най-вероятно Кинг още не беше стигнал до него. Ако случаят беше такъв, май положението му бе доста рисковано, нали?

— Нямам чувството, че имам психическо разстройство — каза Кинг, — ала предполагам, че едва ли някой умопобъркан съзнава, че се е побъркал.

— Вие нямате психическо разстройство — успокои го Еди. — Разбирам ви прекрасно как се чувствате, сай. Този човек…

— Роланд. Роланд от… Гилеад?

— Право казвате.

— Не знам дали вече писах за Гилеад или не — каза Кинг. — Трябва да прегледам страниците, ако успея да ги намеря. Обаче е добро. Като в „Утеха няма в Гилеад“.

— Май не ми е много ясно за какво говорите.

— Спокойно, нито пък на мен. — Кинг се пресегна за цигарите си „Пал Мал“, които лежаха върху скрина, и запали една. — Довърши това, което щеше да кажеш.

— Той ме изтегли през една врата между неговия свят и този свят. И аз имах усещането, че имам психическо разстройство. — Еди не беше изтеглен от този свят и по това време умираше за хероин, ала положението бе достатъчно объркано и без да добавя тези подробности. Обаче имаше един въпрос, който искаше да зададе, преди да се присъединят към Роланд и съвещанието им да започне.

— Кажете ми нещо, сай Кинг — знаете ли къде се намира Ко-Оп Сити?

В този момент писателят прехвърляше монетите и ключовете си от мокрите си дънки в сухите, присвил дясното си око заради дима от цигарата, затъкната в ъгълчето на устата му. Щом чу въпроса, изведнъж се спря и изгледа Еди с вдигнати вежди.

— Това да не е някакъв мръсен номер?

— Не.

— И няма да ме застреляш с този револвер, който носиш, ако не отговоря правилно?

Младият стрелец се усмихна. Кинг имаше доста приятен нрав за бог. После си напомни, че Господ бе убил малката му сестричка, използвайки пиян шофьор за тази цел, а също и брат му Хенри. Господ бе създал Енрико Балазар и беше изгорил Сюзан Делгадо на кладата. Усмивката му помръкна и той изрече:

— Никой няма да бъде застрелян тук, сай.

— В такъв случай мисля, че Ко-Оп Сити е в Бруклин. Откъдето идвате и вие, съдейки по акцента ви. Е, печеля ли пуйката в празничния ден?

Младият стрелец се сепна като че ли го бяха уболи с карфица.

— Моля?

— А, нищо особено — просто нещо, което майка ми обичаше да казва. Когато с брат ми Дейвид си изпълнехме всички домашни задължения за деня, тя ни казваше: „Момчета, вие спечелихте пуйката в празничния ден.“ Беше шега. И така, печеля ли наградата?

— Да — отвърна Еди. — Определено.

Кинг кимна и загаси цигарата си.

— Ти си готин пич. Виж, за твоя приятел не ми пука особено. И никога не ми е пукало, като се замисля. Това е и една от причините да зарежа историята.

Младият стрелец отново се сепна при тези думи и скочи на крака, за да прикрие изненадата си.

— Зарязали сте я?

— Ами да. „Тъмната кула“, така се наричаше. Щеше да бъде моят „Властелин на пръстените“, моят „Горменгаст“, моят ти го кажи. Когато си на двайсет и две, имаш големи амбиции. Не ми трябваше много време, за да видя, че това нещо просто се оказа твърде голямо за малкия ми мозък. Твърде… де да знам… пресилено? Както и да е. Пък и — добави той сухо — изгубих плана, който бях нахвърлял.

— Какво сте направили?

— Звучи шантаво, нали? Ала писането може да бъде много шантава работа. Знаеш ли, че Ърнест Хемингуей веднъж изгубил цял сборник с разкази във влака?

— Наистина ли?

— Наистина. Нямал нито бележки, нито копия на индиго. Само коректурите били в него и… край. Нещо подобно се случи и на мен. Една страхотна пиянска нощ — или пък бях на мескалин, вече не мога да си спомня — направих подробен план за цялата тази епична фентъзи сага, която трябваше да е дълга пет или десет хиляди страници. Беше хубав план — придаваше на историята някаква форма. Някакъв стил. И после го изгубих. Сигурно съм го изръсил от багажника на мотоциклета си, докато съм се прибирал от някой шибан бар. Нищо подобно не ми се беше случвало преди. Обикновено съм много внимателен по отношение на работата си, ако не към друго.

— Ааа-ха — въздъхна Еди и си помисли дали да не попита: „Случайно да видяхте някакви типове с ярки, безвкусни дрехи, от ония типове, дето карат лъскави коли, по времето, когато го изгубихте? Отрепки, ако ми простите грубия израз? Хора с червени белези на челата? Все едно имат малки кървави кръгчета? Каквито и да е признаци, казано с две думи, че някой е откраднал ръкописа ви? Някой, който има интерес да направи всичко възможно «Тъмната кула» никога да не бъде довършена?“

— Хайде да отидем в кухнята. Чака ни съвещание — рече Еди. Чудеше се за какво ли точно щяха да се съвещават. За каквото и да беше обаче, трябваше да го направят както трябва, защото това бе истинският свят, където стореното веднъж вече не можеше да бъде променено.

СЕДЕМ

Роланд нямаше никаква представа как да включи причудливата кафемашина върху кухненския плот, ала после забеляза олющен чайник на една от полиците, който не изглеждаше много по-различно от онова, което приятелят му Алан Джонс носеше в торбата си — това беше много, много отдавна, когато трите момчета бяха отишли в Меджис да броят добитъка. Печката на сай Кинг работеше с електричество, но дори и дете би се досетило как се включват котлоните. Когато Еди и писателят влязоха в кухнята, джезвето вече се бе сгорещило.

— Обикновено не пия кафе — рече Кинг и се приближи до студилника (като внимаваше да не се доближава до Роланд). — Обикновено и бира не пия преди пет следобед, ала мисля, че днес май ще направя изключение. Господин Дийн?

— Кафето ще ми дойде добре.

— Господин Гилеад?

— Дисчейн, сай Кинг. Аз също бих предпочел кафе, казвам благодаря.

Писателят си отвори тенекиена кутия бира, използвайки вградения пръстен на върха (приспособление, което Роланд сметна едновременно за хитро и излишно). Чу се съскане, последвано от приятен аромат (комала-ком-ком) на мая и хмел. Кинг изпи почти половината от съдържанието на един гълток, избърса пяната от мустаците си и сложи кутията на кухненския плот. Все още беше блед, обаче изглеждаше спокоен и владееше емоциите си. Стрелеца си помисли, че писателят се справя много добре — поне досега. Дали бе възможно Кинг да е очаквал тяхната поява? Да е знаел, че те ще дойдат?

— Имаш жена и деца — рече Роланд. — Къде са?

— Родителите на Таби живеят на север, близо до Бангор. Дъцеря ми прекара последната седмица при баба си и дядо си. Габи взе най-малкия — Оуън, той е още бебе — и тръгна натам преди час. Аз трябва да тръгна с другия ни син — Джо — след… той погледна часовника си — след около час. Исках да довърша писането си, ето защо този път пътуваме с двете коли.

Стрелеца се замисли. Навярно беше така. От това, което им каза писателят, беше повече от ясно, че ако нещо се случеше с него, щяха да забележат изчезването му на мига.

— Не мога да повярвам, че това става наистина. Казах ли го достатъчно пъти, че да ви писне от мен? Както и да е, прекалено прилича на някоя от моите истории, за да е вярно.

— Като „Сейлъмс Лот“ например — подметна Еди.

Писателят вдигна вежди.

— Значи знаеш за това. Да не би там, откъдето идвате, да има Сдружение на писателите? — Довърши бирата си.

Пиеше, помисли си Роланд, като човек с талант за това.

— Преди няколко часа на другия край на езерото виеха сирени, а в небето се издигаха гъсти кълба черен дим. Видях ги от кабинета си. Тогава си помислих, че най-вероятно става въпрос за горски пожар, сигурно в Харисън или Стоунхам, ала сега се съмнявам в това. Има ли нещо общо с вас, момчета? Има, нали?

Еди не му обърна внимание.

— Той пише за това, Роланд. Или е писал. Казва, че е спрял. Обаче го е кръстил „Тъмната кула“. Значи знае.

Кинг се усмихна, ала Стрелеца си помисли, че за пръв път изглежда много уплашен. Като се изключи моментът, когато се появи иззад къщата и ги видя — видя своето творение. „Това ли всъщност представлявам аз? Негово творение?“ Имаше чувството, че е прав и че греши в еднаква степен. От тази мисъл главата на Роланд го заболя, а стомахът му отново се разбърка.

— Той знае — обади се писателят. — Не ми харесва как звучи това, момчета. В книгите, когато някой каже „Той знае“, обикновено следващият ред гласи „Значи ще трябва да го убием“.

— Повярвай ми, когато изричам тези слова — обърна се към него Роланд, подчертавайки всяка дума. — Да те убием е последното нещо, което искаме, сай Кинг. Твоите врагове са и наши врагове, а тези, които ти помагат по пътя ти, са наши приятели.

— Амин — заяви Еди.

Кинг отвори студилника и си извади още една бира. Роланд видя, че вътре има още много, строени като замръзнали войници. Повече кутии бира от всичко останало.

— В такъв случай — рече той — по-добре ме наричайте Стив.

ОСЕМ

— Разкажи ни историята, в която участвам — подкани го Роланд.

Кинг се облегна на кухненския плот и косата му улови сноп лъчи от жаркото слънце. Той отпи от бирата си и се замисли над въпроса на Стрелеца. Тогава Еди я видя за пръв път, и то доста смътно — заради яркото слънце може би. Прашна, черна сянка, която като че ли се увиваше около мъжа. Почти не се забелязваше. Ала всъщност беше там. Като тъмнината, в която бродеха най-различни същества, докато бяха в тодаш. Дали случаят бе такъв? Еди се съмняваше. Почти не се забелязваше. Ала всъщност беше там.

— Знаете ли — започна Кинг, — не съм толкова добър в разказването на истории. Звучи като парадокс, но не е; точно поради тази причина ги пиша.

„Като Роланд ли говори, или като мен?“ — питаше се младият стрелец. Не можеше да каже. Едва много по-късно щеше да осъзнае, че писателят говореше като всички тях — дори като Роса Муньос, прислужницата на отец Калахан в Кала.

После Кинг се оживи.

— Знаете ли какво ще ви кажа — защо не проверя дали пък не мога да намеря ръкописа? Имам поне четири или пет кашона със захвърлени истории долу. „Тъмната кула“ би трябвало да е в някой от тях. — „Захвърлени. Захвърлени истории.“ Еди изобщо не се интересуваше как звучи. — Може да прочетете малко от нея, докато отида да взема сина си. — Брадатият мъж се усмихна, разкривайки големите си криви зъби. — Навярно, когато се върна, вас ще ви няма и аз ще мога да си внуша, че никога не сте били тук. Еди погледна към Роланд, който леко поклати глава. На котлона първото мехурче кафе примигна в стъкленото око на чайника.

— Сай Кинг… — започна съпругът на Сузана.

— Стив.

— Добре, Стив. Трябва да свършим работата си сега. Нямаме абсолютно, никакво време.

— Добре, добре, разбирам, надпревара с времето. — Кинг се засмя. Смехът му прозвуча доста глуповато. Еди предположи, че бирата вече е започнала да действа, и се зачуди дали пък човекът не е алкохолик. Бе невъзможно да се каже със сигурност за краткото време, от което го познаваха, ала младият стрелец си помисли, че някои от признаците са налице. Не си спомняше много неща от часовете по литература в гимназията, ала се сети, че един учител — или някой друг — му беше казал, че писателите наистина си падали по чашката. Хемингуей, Фокнър, Фицджералд, онзи тип с „Гарванът“. Писателите обичаха да пият.

— Не се смея на вас, момчета — рече Кинг. — Против религията ми е да се смея на мъже, които носят пистолети. Просто в книгите, които пиша, героите почти винаги се надпреварват с времето. Искате ли да чуете първото изречение от „Тъмната кула“?

— Да, ако си го спомняш — подхвърли Еди.

Роланд нищо не каза, ала очите му проблеснаха под веждите, осеяни с бели нишчици.

— О, естествено, че си го спомням. Това е може би най-доброто начално изречение, което съм писал през живота си. — Писателят остави бирата си, после вдигна ръце от двете страни на главата си, изправяйки показалеца и средния си пръст, сякаш изобразяваше кавички.

— „Човекът в черно се носеше из пустинята, а Стрелеца го следваше.“ Останалото може да крета едва-едва, ала това си го бива, човече. — Отново се пресегна за бирата си. — За четирийсет и трети път питам — това наистина ли се случва?

— Човекът в черно Уолтър ли се нарича? — попита Роланд.

Бирата на Кинг избликна внезапно от устата му, изпръсквайки чистата му риза.

Стрелеца кимна, сякаш това беше отговорът, който му трябваше.

— Само недей да припадаш отново — малко остро му рече Еди. — Веднъж беше достатъчно, за да ме впечатлиш.

Кинг кимна, отпи още една глътка от кутията и като че ли отново се взе в ръце. Погледна към часовника си.

— Джентълмени, наистина ли ще ме оставите да взема сина си?

— Да — отвърна Роланд.

— Ти… — Писателят се замисли за момент, след което каза усмихнато: — Залагаш ли главата си?

— Да — каза Стрелеца без усмивка.

— Добре тогава. „Тъмната кула“, в съкратен вариант на „Рийдърс Дайджест“. Като се има предвид, че устното разказване не е моята специалност, ще се постарая да направя всичко, което мога.

ДЕВЕТ

Роланд слушаше с такова внимание, сякаш всички светове зависеха от това (както бе сигурен всъщност). Кинг бе започнал своята версия за живота на Стрелеца с лагерните огньове и това бе допаднало на сина на Стивън Дисчейн, защото подчертаваше човешката природа на Уолтър. После, както каза авторът, историята се връщала към срещата на Роланд с един фермер от граничещите с пустинята земи. Името му било Браун. „Ще съживи твоите посеви!“ — чу Стрелеца през ехото на годините, а отговорът на пустинника гласеше: „Ще съживи и теб самия!“ Бе забравил за Браун и неговия домашен любимец — гарвана Золтан, — ала този непознат не беше.

— Много ми харесваше — каза Кинг — как историята се обръщаше назад към миналото. От чисто техническа гледна точка това беше доста интересно. Започнах с теб в пустинята, след което се върнах към момента, в който срещаш Браун и Золтан. Между другото Золтан го кръстих на един кънтри-рокпевец и китарист, когото познавах от Университета в Мейн. Както и да е, от колибата на пустинника историята се прехвърля към пристигането ти в Тул… който пък кръстих на една рокгрупа…

— „Джетро Тъл“ — обади се Еди. — Естествено, мътните го взели! Знаех си, че това име ми звучи познато! Ами „Зи Зи Топ“11, Стив? Чувал ли си за тях? — Младият стрелец погледна към Кинг, видя неразбирането в очите му и се усмихна. — Май още не им е дошло времето. Или пък, ако е, сигурно не ти е попаднал някой техен албум.

Роланд завъртя нетърпеливо пръстите си. „Продължавай! Продължавай!“ — сякаш казваше този негов жест. После хвърли строг поглед на Еди, с който красноречиво му намекна да престане да прекъсва писателя. — Както и да е, след като Роланд отива в Тул, историята отново се връща назад, за да разкаже как пристрастеният към дяволската трева Норт умира и бива възкресен от Уолтър. Виждате кое ми беше интересно, нали? Цялата първа част бе разказана на заден ход. От гъза към главата, дето има една приказка. Роланд изобщо не се интересуваше от техническите аспекти, които толкова запленяваха Кинг; ставаше въпрос за живота му в края на краищата, за неговия живот, и за него той си се движеше само в една посока — напред. Поне докато не стигна до Западното море и порталите, през които изтегли своите спътници.

Ала ето че Стивън Кинг не знаеше нищо за порталите. Беше писал за крайпътната станция и за срещата на Стрелеца с Джейк Чеймбърс; беше писал за пътуването им към планините и прехода им през тях; беше писал за предателството на мъжа, тъкмо когато момчето бе започнало да му вярва и да го обича.

Писателят забеляза как Роланд наведе глава по време на тази част от историята и се опита да го успокои:

— Няма защо да се чувствате засрамен, господин Дисчейн. В крайна сметка ви накарах да постъпите така.

Тези думи накараха Стрелеца отново да се запита така ли бе всъщност.

Кинг бе писал за съвещанието на Роланд и Уолтър сред прашната Голгота, осеяна с кости, за предсказанието с картите Таро и за страховитото видение, което човекът в черно му бе изпратил. Беше писал за това как Стрелеца се бе събудил след дългата нощ, изпълнена с пророчества, и бе открил, че е остарял с години, а от Уолтър не е останало нищо друго, освен кости. Най-накрая, каза писателят, той бе написал как Роланд се приближава до брега на морето и присяда там.

— И тогава изрече: „Обичах те, Джейк.“

Стрелеца кимна.

— И все още го обичам.

— Говориш за него така, сякаш наистина съществува.

Роланд го изгледа равнодушно.

— Аз съществувам ли? Ами ти?

Кинг мълчеше.

— Какво стана после? — попита Еди.

— После, сеньор, излязох от историята — или бях принуден да го направя, ако това ви харесва повече — и край.

Еди също искаше да сложат край на това. Виждаше как сенките в кухнята започват да се удължават и искаше да се отправят след Сузана, преди да е станало твърде късно. Помисли си, че двамата с Роланд вече имат представа как да се измъкнат от този свят — навярно самият Стивън Кинг щеше да ги упъти до Търтълбек Лейн в Ловъл, където реалността бе изтъняла и — според Джон Кълъм — напоследък гъмжеше от пришълци. На вярно Кинг щеше да бъде щастлив да ги упъти. Щеше да е щастлив да се отърве от тях. Обаче още не можеха да потеглят и въпреки нетърпението си Еди съзнаваше това.

— Спрял си, защото си изгубил сонета — каза Роланд.

— Сюжета. Но не, всъщност не. — Кинг вече пиеше третата си бира и на Еди започваше да му става ясно защо домакинът им се позакръгляше в кръста; вече бе погълнал калоричната равностойност на самун хляб и сега подхващаше самун номер две. — Рядко работя по предварително планиран сюжет. Всъщност, като се замисля… това май беше единственият път, когато си направих подробни бележки за бъдещите книги. Историята се оказа прекалено мащабна за мен. Прекалено странна. Ти също се оказа проблем, сър или сай, или както там се наричаш. — Кинг направи гримаса. — Каквато и форма на обръщение да е това, не съм си я измислил.

— Така е — отбеляза Роланд.

— Ти започна като вариант на Мъжа без име на Серджо Леоне.

— От спагетените уестърни! — обади се Еди. — Исусе, ама, разбира се! Гледал съм стотици от тях в кино „Маджестик“ с брат ми Хенри, а колко пък в къщи по телевизията… Когато Хенри отиде във Виетнам, ходех или сам, или с един приятел — Чъги Котър. Бяха убийствени! Абсолютно мъжки филми!

Писателят се усмихна.

— Да — каза той. — Ала жена ми също е луда по тях, представи си!

— Браво на нея! — възкликна Еди.

— Да, Таб е много готина. — Кинг погледна отново към Роланд. — Като Мъжа без име — фентъзи вариант на Клинт Ийстууд — ти беше супер. Беше ми много забавно да пиша за теб.

— Така ли възприемаш нещата?

— Да. После обаче се промени. Промени се под ръцете ми. Стана така, че не можех да кажа дали си положителен, отрицателен или никакъв герой изобщо. Говоря за момента, когато остави детето да падне в бездната.

— Нали каза, че ти си ме накарал да сторя това.

Кинг погледна Роланд право в очите — синевата срещна синева сред безкрайния хор от пеещи гласове — и изрече:

— Излъгах, братко.

ДЕСЕТ

Възцари се мълчание и тримата се замислиха над тези думи. После писателят каза:

— Ти започна да ме плашиш и аз спрях да пиша за теб. Сложих те в кашона, заключих те в чекмеджето и се захванах да пиша кратки разкази, които после продавах на най-различни мъжки списания. — Той се замисли, сетне кимна. — След като те оставих, нещата при мен потръгнаха, друже. Предложих на Таби да се омъжи за мен. Малко преди това бях започнал една книга на име „Кери“. Тя не беше първият ми роман, ала бе първият, който успях да продам, и ме дръпна здраво напред. Всичко това се случи, след като те зарязах, Роланд, прав ти път и всичко най-хубаво. Какво става после? Излизам иззад ъгъла на къщата си един ден шест или седем години по-късно и те виждам да стоиш на шибаната ми алея, едър като мечка, както обичаше да казва майка ми. Единственото оптимистично обяснение, което ми хрумва, е, че си халюцинация, предизвикана от умствена преумора. Обаче не го вярвам. Как мога да повярвам в това? — Гласът на Кинг изведнъж се извиси и стана писклив. — Как мога да повярвам в това, когато виждам сянката, която хвърляш, виждам кръвта по крака ти… — посочи към Еди — и праха по лицето ти? — рече, обръщайки се отново към Роланд. — Ти ми отне всички възможности за самозаблуда и сега усещам как съзнанието ми… ох, откъде да знам… се сгромолясва? Така ли се казва? Май беше така. Сгромолясва се.

— Ти не просто си спрял — каза Роланд, без да обръща никакво внимание на безсмислиците, които писателят бе наговорил току-що.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че разказването на истории е като да изтласкваш нещо. Да изтласкваш самата несъзидателност може би. И един ден, докато правиш това, усещаш как нещо те изтласква обратно.

Кинг остана замислен над тези думи доста дълго време (или поне на Еди му се стори така). После кимна.

— Навярно си прав. Определено имаше нещо повече от обичайното чувство на пресъхване на вдъхновението. Свикнал съм с него, макар и да не ми се случва особено често. То е като… откъде да знам, един ден просто преставаш да се забавляваш толкова, докато тракаш по клавишите. Преставаш да виждаш толкова ясно нещата. Вече не ти е интересно да разказваш историята. И тогава, за да се влошат нещата още повече, изведнъж ти хрумва някаква нова идея, която е толкова лъскава и блестяща, че направо сияе в изложбената зала, а по нея няма и драскотина. Ни най-малко не е прецакана от теб — е, поне засега. И… ами…

— И тогава усещаш как нещо те изблъсква обратно — изрече Роланд със същия равен тон.

— Да. — Гласът на писателя бе станал толкова глух, че Еди едва го чуваше. — „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. „ВХОД ЗАБРАНЕН“. „ВИСОКО НАПРЕЖЕНИЕ“. — Той направи кратка пауза. — Може би дори „ОПАСНО ЗА ЖИВОТА“.

„Изобщо няма да ти хареса тази сянка, която виждам около теб — помисли си Еди. — Този черен ореол. Не, сай, не мисля, че ще ти хареса изобщо, ала каква ли е причината за нея? Дали са цигарите? Или бирата? Нещо друго, към което си пристрастен? Автомобилна катастрофа през някоя пиянска нощ? Кога ли ще се случи това? След колко години?“

Младият стрелец погледна към часовника над кухненската маса и бе обезпокоен да види, че е станало четири без петнайсет.

— Става късно, Роланд. Пък и този човек трябва да прибере детето си. — „А ние ще трябва да намерим жена ми, преди Мия да е родила бебето и Пурпурният крал да реши да се отърве от вече безполезната Сузана.“

— Още съвсем мъничко — рече Стрелеца, след което наведе глава и се замисли. Опитваше се да реши кои въпроси бяха правилните. Може би им трябваше само един правилен въпрос. Еди нямаше никакви съмнения, че това беше от жизненоважно значение, понеже никога нямаше да могат да се върнат в деветия ден на юли от 1977 година. Навярно можеха да се озоват на същата дата в някой друг свят, но не и в този. Дали Стивън Кинг щеше да съществува в някой от другите светове? „Едва ли — помисли си Еди. — Най-вероятно не.“

Докато Роланд се бе умислил, съпругът на Сузана попита писателя дали името Блейн му говори нещо.

— Не. Не особено.

— Ами Луд?

— Това да не е свързано с лудитите? Те не бяха ли някаква религиозна секта, която ненавиждаше машините? От деветнайсети век, ако не се лъжа, ала може да е възникнала и по-рано. Доколкото си спомням, тези от деветнайсети век нахлували във фабриките и правели машините на пух и прах. — Той се ухили, отново разкривайки кривите си зъби. — Били са нещо като „Грийнпийс“ за онова време.

— Берил Еванс? Това име говори ли ти нещо?

— Не.

— Ами Хенчик? Хенчик манихееца?

— Не. Какви са тези манихейци?

— Сложно е за обяснение. Клаудия и Инес Батчман? Това познато ли…

Внезапно Кинг избухна в толкова бурен смях, че Еди се стресна, което на свой ред стресна и писателя, съдейки по изражението на лицето му.

— Жената на Дики! — възкликна той. — Откъде, по дяволите, знаете за това?

— Не знам. Кой е Дики?

— Ричард Бакман. Започнах да публикувам някои от ранните си романи като издания с меки корици под псевдонима Ричард Бакман. Една нощ, когато бях много пиян, му измислих цялата биография — чак до момента, в който се бори с левкемията в напреднал стадий, горкият Дики! Както и да е, жена му се казваше Клаудия. Клаудия Инес Бакман. Само не знам откъде се е взела частицата с „и“ и защо Бакман е станало Батчман…

Еди се почувства така, все едно огромен невидим камък изведнъж бе повдигнат от гърдите и живота му. Клаудия Инес Бакман имаше само седемнайсет букви. Ето защо някой бе до бавил едно „и“ и бе променил леко фамилията и. За да ги направи деветнайсет, разбира се. Клаудия Бакман беше само едно име. А Клаудия и Инес Батчман… тя беше ка-тет.

Младият стрелец си помисли, че току-що се бяха натъкнали на едно от нещата, за които бяха дошли тук. Да, Стивън Кинг ги беше създал — най-малкото беше създал Роланд, Джейк и отец Калахан. Още не бе стигнал до останалите. Писателят бе местил неговия дин като фигура по шахматната дъска — иди в Тул, Роланд, преспи с Алис, Роланд, преследвай Уолтър през пустинята, Роланд. Ала когато местеше своя главен герой по дъската, Кинг също биваше преместван. Промяната в името на съпругата на неговия псевдоним бе категоричен знак за това. Нещо искаше Клаудия Бакман да стане деветнайсет. Ето защо…

— Стив…

— Да, Еди от Ню Йорк? — усмихна се писателят малко смутено.

Съпругът на Сузана усещаше как сърцето му блъска в гърдите.

— Какво означава числото деветнайсет за теб?

Кинг се замисли. Навън вятърът шептеше в клоните на дърветата, моторницата бръмчеше, а враната — или някоя друга — изграчи отново. Съвсем скоро по брега на езерото щеше да настане време за барбекю, след което хората навярно щяха да отидат до града, за да послушат състава, свирещ на площадчето в този най-добър от всички възможни светове. Или поне най-истинският.

Най-накрая домакинът им поклати глава и Еди въздъхна разочаровано.

— Съжалявам. Единственото, което мога да кажа за него, е, че е просто число. Простите числа ме запленяват още от часовете по алгебра на господин Сойчак в лисбънската гимназия. Също така си мисля колко стар съм бил, когато се запознах с бъдещата си жена, ала тя сигурно ще оспори това. Таби много обича да спори.

— Ами деветдесет и девет?

Кинг отново се замисли, после започна да изброява на пръсти:

— Бая сериозна възраст — „Деветдесет и девет лета върху старата скала“. Песен, която се казваше — не съм много сигурен — „Корабокрушението на старата «99»“. А може и да си мисля за „Корабокрушението на «Венера»“. „Деветдесет и девет бирени шишета на стената, взехме ний едно и го изпихме без остатък, деветдесет и осем са бутилките сега, защо не пресушим и още една“ и така нататък. Освен тези неща обаче, нищо. Сега Кинг си погледна часовника.

— Ако не тръгна скоро, Бети Джоунс ще се обади да провери да не би случайно да съм забравил, че имам син. След като го взема, ме чакат двеста километра на север, които ще измина много по-лесно, ако спра да се наливам с бира. А това на свой ред щеше да бъде значително по-лесно, ако не се намирах в компанията на два въоръжени призрака, разположили се в собствената ми кухня.

Роланд кимаше с глава. Той посегна към патрондаша си, извади един патрон и започна разсеяно да го върти между палеца и показалеца на лявата си ръка.

— Само още един въпрос, ако нямаш нищо против. После ние поемаме по нашия път, а ти — по своя.

— Питай — каза писателят. Погледна към третата си бира, после я изля в мивката.

— Ти ли написа „Тъмната кула“?

За Еди този въпрос бе напълно безсмислен, ала очите на Кинг веднага засияха и той се усмихна лъчезарно.

— Не! — отговори. — И ако някога направя книга за писането — което най-вероятно ще сторя, преди да се откажа от занаята — там ще кажа това. Нито тази история, нито която и да било от моите книги. Знам, че има писатели, които наистина пишат, ала аз не съм от тях. Всъщност всеки път, когато вдъхновението ми пресъхне и прибягна до фабулиране, историята, върху която работя, става на нищо.

— Не разбирам за какво говориш — каза Еди.

— Абе, то е като да… хей, човече, това е супер!

Патронът, който се въртеше напред-назад между палеца и показалеца на Роланд, се беше преметнал без никакви усилия към опакото на дланта му, където се търкаляше между грапавите кокалчета на ръката му.

— Да — рече Стрелеца. — Нали?

— Така хипнотизира Джейк в крайпътната станция. Така го накара да си спомни как е бил убит всъщност.

„И Сюзан — помисли си Еди. — Хипнотизира Сюзан по същия начин, само дето още не знаеш за това, сай Кинг. Или пък знаеш? Навярно нейде в дълбините на сърцето си знаеш цялата история.“

— Подлагал съм се на хипноза — каза домакинът им. — Всъщност един човек ме качи на сцената на панаира в Топшъм, кога то бях малко хлапе, и се опита да ме накара да кудкудякам като кокошка. Не стана. Това беше по времето, когато умря Бъди Холи. И Биг Бопър12. И Ричи Валънс. Тодана! О, Дискордия!

Той внезапно поклати глава, сякаш да прочисти съзнанието си, после отмести поглед от патрона към лицето на Роланд.

— Казах ли нещо току-що?

— Не, сай. — Стрелеца се взря в танцуващия куршум — напред и назад се търкаляше той, напред и назад — който съвсем естествено прикова вниманието и на сай Кинг.

— Какво става, когато пишеш една история? — поинтересува се Роланд. — Моята история например.

— Тя просто се появява — вдигна рамене писателят. Гласът му бе станал плах и объркан. — Разказът ме връхлита — това е хубавата част — и после излиза от мен, когато раздвижа пръстите си. Никога не идва от главата ми — по-скоро от пъпа или някъде там. Имаше един редактор… Май беше Максуел Пъркинс… който бе нарекъл Томас Улф…

Еди прекрасно разбираше какво прави неговият дин и съзнаваше, че не би било добре да се намесва, ала просто не се сдържа.

— Роза — каза той. — Роза, камък и неоткрита врата. Лицето на Кинг буквално засия от радост, ала очите му си останаха приковани в танцуващия около кокалчетата на Стрелеца патрон.

— Всъщност е „камък, лист и врата“ — рече, — но с розата ми харесва още повече.

Беше напълно подчинен. Еди си помисли, че навярно би могъл да чуе всмукващия звук, с който съзнанието на писателя се оттичаше. Изведнъж му хрумна, че нещо съвсем обикновено като телефонен звън в този критичен момент би могло да промени целия поток на съществуването. Младият стрелец се изправи и — като се опитваше да се движи съвсем тихо въпреки болката в ранения си крак — се приближи до телефона на стената, сграбчи кабела, уви го около пръстите си и го скъса.

— Роза, камък и неоткрита врата — съгласи се Кинг. — Това е Улф, точно така. Максуел Пъркинс го бе нарекъл „божествена камбанка, раздвижвана от вятъра“. О, ти, изгубено завинаги, оплакано единствено от вятъра! И всичките забравени лица! О, Дискордия!

— Как идва историята при теб, сай? — попита тихо Роланд.

— Не ми харесва много това сравнение, ала имам чувството, че тя идва при мен посредством някакъв канал…

— Или може би лъч? — попита Роланд.

— Всичко на света служи на Лъча — каза писателят и въздъхна. Звукът прозвуча зловещо на фона на безмълвието им. Еди усети как кожата по гърба му настръхва, ала бе неспособен да го предотврати.

ЕДИНАЙСЕТ

Стивън Кинг стоеше в своята кухня, облян от следобедните слънчеви лъчи. Те озаряваха бузата му, извивката на лявото му око, трапчинката в ъгъла на устата му, превръщайки всеки бял косъм от лявата страна на брадата му в златиста нишка. Той стоеше сред светлината и тя караше едва забележимата тъмна сянка около него да изпъкне по-ясно. Дишането му се беше забавило и домакинът им си поемаше дъх не повече от три или четири пъти в минута.

— Стивън Кинг — каза Роланд, — виждаш ли ме?

— Хайл, Стрелецо, виждам те много добре.

— Кога ме видя за пръв път?

— Днес.

Роланд се изненада от този отговор и изглеждаше малко разочарован. Беше ясно, че не това е отговорът, който бе очаквал.

Тогава писателят продължи:

— Видях Кътбърт, не теб. — Кратка пауза. — Ти и Кътбърт натрошихте хляб и разпиляхте трохите под бесилката. Това го има в частта, която вече е написана.

— Да, така направихме. Докато трупът на Хакс готвача се люлееше над нас. Тогава бяхме още момчета. Бърт ли ти разказа тази история?

Домакинът им обаче не отговори на този въпрос.

— Видях Еди. Видях го много добре — изрече той и отново се възцари продължително мълчание. — Кътбърт и Еди са двойници.

— Роланд — започна съпругът на Сузана шепнешком. Стрелеца му кимна рязко да млъкне и сложи патрона, който бе използвал, за да хипнотизира Кинг, на масата. Домакинът им продължаваше да гледа към дланта на Роланд като че ли все още виждаше куршума там. Кой знае — може и така да беше. Около рошавата глава на писателя кръжаха прашинки.

— Къде беше, когато видя Кътбърт и Еди?

— В плевника. — Кинг изведнъж понижи глас. Устните му започнаха да треперят. — Леля ме изпрати там, защото се опитахме да избягаме.

— Кои бяхте?

— Аз и брат ми Дейв. Хванаха ни и ни върнаха обратно. Казаха, че сме лоши, лоши момчета.

— И трябваше да отидете в плевника.

— Да, и да нарежем дърва.

— Това беше наказанието ви.

— Да. — Сълза проблесна в ъгълчето на окото на Кинг. Тя се търкулна по бузата му и се изгуби в брадата му.

— Пиленцата са умрели.

— Пиленцата в плевника?

— Да, те.

— Още сълзи последваха първата.

— Какво ги е убило?

— Чичо Орен каза, че било птичи грип. Очичките им са отворени. Малко са… страшнички.

„Едва ли «малко» е точната дума“ — мисли си Еди, като гледа сълзите и пребледнелите страни на техния домакин.

— Не можеш ли да излезеш от плевника?

— Не и докато не нарежа моя дял дърва. Дейвид изпълни своята част от наказанието, сега е мой ред. В пиленцата има паяци. Вътре в тях има паяци — малки червени паячета като зрънца червен пипер. Ако пропълзят върху мен, ще се заразя от птичи грип и ще умра. Само че тогава сигурно ще се завърна.

— Защо?

— Ще стана вампир. Ще се превърна в негов роб. Негово перо може би. Негов придворен писател.

— На кого?

— На Властелина на паяците. Пурпурният крал, Заточеникът в Кулата.

— Господи, Роланд! — прошепна Еди. Целият трепереше. На какво се бяха натъкнали тук? Какво гнездо бяха разровили?

— Сай Кинг, Стив, на колко години беше — си ти?

— На седем. — Кратка пауза. — Напишках се. Не искам паяците да ме ухапят. Червените паяци. Ала тогава дойде ти, Еди, и аз бях избавен. — Той се усмихна лъчезарно, а страните му блестяха от сълзите по тях.

— В момента спиш ли, Стивън? — попита Стрелеца.

— Да.

— Заспи по-дълбоко тогава.

— Добре.

— Ще преброя до три. На три ще потънеш в най-дълбокия си сън.

— Добре.

— Едно… две… три. — Когато Роланд каза „три“, главата на Кинг се люшна напред. Брадичката му клюмна и се подпря на гърдите му. Тъничка сребриста слюнка се проточи от устата му и увисна като махало във въздуха.

— Ето, че узнахме нещо — каза Роланд на Еди. — Нещо съдбоносно може би. Той е бил докоснат от Пурпурния крал, когато е бил съвсем малко дете, ала, изглежда, сме го спечелили на наша страна. Или ти си направил това, Еди. Ти и моят стар приятел Бърт. Както и да е, това го прави доста специален.

— Щях да се чувствам по-добре, ако помнех героичната си постъпка — усмихна се младият стрелец, след което каза: — Ти даваш ли си сметка, че когато този тип е бил на седем, аз дори не съм бил роден?

Роланд се усмихна.

— Ка е като колело. Ти го въртиш под различни имена от доста дълго време. И както изглежда, Кътбърт е само едно от тях.

— Какво беше това за Пурпурния крал — че бил Заточеник в Кулата?

— Нямам никаква представа.

Стрелеца отново се обърна към техния домакин:

— Как мислиш, колко пъти Властелинът на Дискордия се е опитвал да те убие, Стивън? Да те убие и да спре перото ти? Да затвори опасната ти уста? След онзи случай в плевника на леля ти?

Кинг сякаш започна да изброява наум, после поклати глава:

— Много са.

Еди и Роланд се спогледаха.

— И винаги ли някой се намесваше? — попита Стрелеца.

— Не, сай, не мисля. Не съм толкова безпомощен. Понякога аз отстъпвам.

Роланд се засмя при тези думи — смехът му наподобяваше сухото изпращяване на пръчка, строшена на две в коляно.

— Знаеш ли какво представляваш?

— Първо баща. После съпруг. На трето място писател. После брат. След братството съм безмълвен. Така ли е?

— Не. Не е така. Знаеш ли какво представляваш?

Продължителна пауза.

— Не. Казах ти всичко, което мога. Спри да ме разпитваш.

— Ще спра, когато ми кажеш истината. Знаеш ли…

— Да, добре, знам накъде биеш. Доволен ли си?

— Не още. Кажи ми какво…

— Аз съм Ган, или съм обладан от Ган, не съм много сигурен, пък и навярно няма голяма разлика. — Писателят започна да плаче. Сълзите му бяха безмълвни и покъртителни. — Ала това не е Дис, аз се отказах от Дис, отричам се от Дис, и това трябва да е достатъчно, обаче не е, ка никога не е доволна, злобната стара ка, това беше казала тя, нали? Това бяха думите на Сюзан Делгадо, преди да я убиеш… или аз да я убия…или Ган да я убие… „Злобната стара ка, само колко я мразя.“ Без значение кой е причинил смъртта и, аз я накарах да изрече това, защото също я ненавиждам. Аз се гърча под остена на ка и ще продължа да го правя до деня, в който стигна до полянката в края на пътя.

Роланд седна на масата, беше пребледнял от споменаването на името на Сюзан.

— Ка продължава да идва при мен, да идва от мен, а аз я превеждам, аз съм създаден да я превеждам и ка се лее от мен като лента. Аз не съм ка, не съм и лентата, просто тя протича през мен и аз я мразя, мразя я! Пиленцата бяха пълни с паяци, разбираш ли това, пълни с паяци!

— Стига си хленчил! — сряза го Роланд (с явна липса на каквото и да е съчувствие, както забеляза Еди) и Кинг се усмири.

Стрелеца продължаваше да седи с клюмнала глава, ала след известно време вдигна поглед.

— Защо спря да пишеш историята, когато стигнах до Западното море?

— Глух ли си? Защото не исках да съм Ган! Отрекох се от Дис, трябва да мога да се отрека и от Ган. Обичам жена си. Обичам децата си. Обичам да пиша истории, ала не искам да пиша твоята история. Непрекъснато се страхувам. То непрекъснато се оглежда за мен. Окото на Краля.

— Но не и след като си спрял — рече Стрелеца.

— Не, оттогава той нито ме търси, нито ме вижда.

— Въпреки това трябва да продължиш.

Лицето на Кинг се изкриви сякаш от болка, след което отново възприе предишното си сънливо изражение.

Роланд вдигна осакатената си дясна ръка.

— Когато се върнеш към нея, ще започнеш с това как изгубих пръстите си. Спомняш ли си?

— Чудовищните ракообразни — отвърна домакинът им. — Те ти ги отхапаха.

— И откъде знаеш това?

Кинг се усмихна и подсвирна тихичко:

— Вятърът вее.

— Ган носеше света, ала го захвърли — рече Стрелеца. — Това ли искаше да кажеш?

— Да, и светът щеше да се сгромоляса в бездната, ако не беше голямата костенурка. И вместо да пропадне, светът се приземи на гърба и.

— Така знаем и ние, казваме ти благодаря, сай. Ще започнеш с това как чудовищните омари отхапаха пръстите ми.

— Дад — а — чум, дад — а — джъсти, проклетите омари отхапаха твоите пръсти — каза писателят и се засмя.

— Да.

— Щеше да ми спестиш много главоболия, ако беше умрял, Роланд от Гилеад.

— Зная. Както и на Еди, и на другите си приятели. — Някакво призрачно подобие на усмивка докосна ъгълчетата на устните на Роланд. — После, след омарите…

— Идва Еди, идва Еди — прекъсна го Кинг и махна отнесено с ръка, сякаш искаше да каже, че знае всичко това и че Стрелеца не бива да му губи времето. — Затворникът, Смъртта, Господарката на сенките. Хора от сол и въже13.

— Той се усмихна. Така го казва синът ми Джо. Кога?

Роланд примигна изненадано.

— Кога, кога, кога? — Кинг вдигна ръка и Еди видя как тостерът, миксерът и съдомиялната машина, пълна с чинии, се издигнаха във въздуха и се зареяха под слънчевите лъчи.

— Питаш ме кога ще започнеш отново?

— Да, да, да! — Един нож се надигна от левитиращата съдомиялна машина и прелетя чак до другия край на помещението, където се заби в стената. Докато вибрираше там, уредите се върнаха обратно по местата си. Роланд рече:

— Песента на Костенурката, ревът на Мечока. Матурин от романите на Патрик О’Брайън. Шардик от романа на Ричард Адамс.

— Да. Щом казваш така.

— Пазителите на Лъча.

— Да.

— На моя Лъч.

Роланд го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си?

— Напълно.

— Тогава така да бъде. Когато чуеш песента на Костенурката или рева на Мечока, значи трябва да започнеш отново.

— Когато отворя окото си към твоя свят, той ме съзира. — Кратка пауза. — То ме съзира.

— Зная. Ще се опитаме да те защитим, както възнамеряваме да опазим и розата. Писателят се усмихна.

— Обичам розата.

— Виждал ли си я? — попита Еди.

— Всъщност да, в Ню Йорк. Нагоре по улицата от хотел „Плаза“ към Обединените нации. Беше до някаква закусвалня. „Том и Джери“. От задната и страна. Сега се намира в запустелия парцел, където се издигаше закусвалнята.

— Ще разказваш нашата история, докато се измориш — рече му Роланд. — Когато усетиш, че не можеш да разказваш повече, когато песента на Костенурката и ревът на Мечока започнат да заглъхват в ушите ти, тогава ще се отдадеш на почивка. И когато си в състояние отново да започнеш, отново ще започнеш да разказваш. Ти… — Роланд?

— Сай Кинг?

— Ще сторя, каквото ми заръча. Ще се ослушвам за песента на Костенурката и всеки път, когато я чуя, ще продължавам с историята. Ако съм жив. Ала вие също ще трябва да се ослушвате. За нейната песен.

— Чия?

— Песента на Сузана. Бебето ще я убие, ако не сте бързи. А и ушите ви трябва да са наострени.

Еди погледна обезпокоено към Роланд. Неговият дин му кимна. Беше време да тръгват.

— Чуй ме добре, сай Кинг. Срещата ни в Бриджтън беше добра, ала сега трябва да те оставим.

— Добре — каза Кинг с такова непресторено облекчение, че Еди за малко да се засмее.

— Ще останеш тук, където си сега, още десет минути. Разбра ли ме?

— Да.

— После ще се събудиш. Ще се чувстваш много добре. Няма да си спомняш, че сме били тук — единствено в най-съкровените дълбини на сърцето си ще знаеш това.

— В калните ями.

— В калните ями, да. На повърхността ще си мислиш, че си дремнал мъничко. Една чудесна, освежаваща дрямка. Ще прибереш сина си и ще отидеш там, където трябва да отидеш. Ще се чувстваш прекрасно. Ще продължиш да живееш както преди. Ще напишеш много нови истории, ала всяка от тях в една или друга степен ще се отнася за тази история. Разбираш ли?

— Да — отвърна Кинг и прозвуча почти като Роланд, когато Стрелеца бе изтощен и скапан. Еди усети как кожата на гърба му настръхва отново. — Защото онова, което е видяно, не може да не бъде съзряно. Което се знае, не може да стане неведомо. — Писателят млъкна за момент. — Освен в смъртта, може би.

— Да, навярно. Всеки път, когато чуеш песента на Костенурката — ако я възприемаш по този начин, разбира се — ще подхващаш отново нашата история. Единствената истинска история, която трябва да разкажеш. А ние ще направим всичко възможно, за да те защитим.

— Страх ме е.

— Знам, ала ще направим…

— Не става въпрос за това. Страхувам се да не би да не съм в състояние да я довърша. — Понижи глас. — Страхувам се, че Кулата ще се срине и аз ще бъда виновен за това.

— Това зависи от ка, а не от теб — каза Роланд. — Или от мен. До този момент съм доволен от себе си. А сега… — Кимна към Еди и тъкмо щеше да се изправи, когато Кинг го спря.

— Почакай — рече домакинът им.

Стрелеца го изгледа с вдигнати вежди.

— Разрешиха ми да изпращам разни неща…, ала това е ставало само веднъж.

„Говори като военнопленник“ — помисли си съпругът на Сузана. След което попита на глас:

— Кой ти разреши това, Стиви?

Челото на писателя се набръчка.

— Ган? — рече той. — Дали беше Ган? — След което, също както слънчевите лъчи разпръскват утринната мараня, челото му се изглади и той се усмихна. — Мисля, че бях аз! Можех да изпратя писмо до себе си… навярно дори и малък пакет… ала само веднъж. — Усмивката му стана по-широка. — Всичко това… то е като приказка, нали?

— Така е — кимна Еди, мислейки си за стъкления дворец, до който ги беше отвела магистралата в Канзас.

— И какво искаш да направиш? — намеси се Роланд. — До кого би искал да изпратиш послание?

— До Джейк — мигом отвърна Кинг.

— И какво ще му съобщиш?

Гласът на писателя изведнъж се превърна в гласа на Еди Дийн. Не ставаше въпрос за прилика — беше абсолютно същият! Младият стрелец потрепери.

— Дад — а — чум, дад — а — чий — изтананика домакинът им, — ти имаш ключа, не се тревожи!

Роланд и Еди очакваха да има и още, ала това бе всичко. Двамата мъже се спогледаха и този път съпругът на Сузана направи въртеливия жест с пръстите си, означаващ „хайде да тръгваме“. Неговият дин му кимна и те се запътиха към вратата.

— Това си беше доста зловещичко — рече Еди.

Роланд нищо не каза.

Съпругът на Сузана го хвана за ръката.

— Хрумна ми нещо, Роланд. Защо не му кажеш да спре да пие и да пуши, докато още е под въздействието на хипнозата? Особено цигарите. Та той пуши като комин — навсякъде из къщата имаше шибани пепелници! Роланд го гледаше развеселен.

— Еди, ако човек изчака дробовете му да се развият напълно, тютюнът ще удължи, а няма да съкрати живота му. Поради тази причина всички в Гилеад пушеха — с изключение на най-бедните, но дори и те си имаха своите начини да се насладят на дима. Тютюнът прогонва зловредните изпарения, ако не друго. Както и множество опасни насекоми. Всеки знае това.

— Министърът на здравеопазването на Съединените щати ще бъде очарован да чуе това, което всички в Гилеад знаят — сухо изрече младият стрелец. — Добре, ами алкохолът? Представи си, че обърне джипа си някоя пиянска вечер или пък излезе на междущатското и блъсне някого? Роланд се замисли над това, после поклати глава.

— Поиграх си със съзнанието му — и със самата ка — дотолкова, доколкото сметнах за добре. Дотолкова, доколкото се осмелявам. Добре ще е да се връщаме и да хвърляме по едно око на всеки… Защо клатиш глава? Та историята извира от него!

— Навярно е така, ала едва ли ще можем да се върнем преди двайсет и две години… освен, ако не решим да зарежем Сузана, а аз никога няма да направя това. Скочим ли веднъж в 1999, вече няма да има връщане назад. Не и в този свят.

За един дълъг миг Стрелеца не продума нищо — само погледна към мъжа, облегнал се на кухненския плот, заспал с отворени очи и паднала над челото му коса. След седем или осем минути Кинг щеше да се събуди, без да си спомня нищо за двамата си странни посетители…

Еди не вярваше, че Роланд ще изостави Сюз, ала ето че беше оставил Джейк да падне в бездната, нали? Бе оставил Джейк да полети в бездната много, много отдавна.

— Значи ще трябва да се справи сам — рече Стрелеца и съпругът на Сузана въздъхна облекчено.

— Сай Кинг!

— Да, Роланд.

— Запомни — когато чуеш песента на Костенурката, трябва да захвърлиш всички други неща и да подхванеш тази история.

— Обещавам. Най-малкото, ще се опитам.

— Добре.

Тогава писателят изрече:

— Кълбото трябва да бъде отнесено отвъд ръба и да бъде строшено.

Стрелеца се намръщи.

— Кое кълбо? Черната тринайсетица?

— Ако тя се пробуди, ще се превърне в най-опасното нещо във вселената. В момента се пробужда на едно друго място. На едно друго къде и кога.

— Благодаря ти за пророчеството, сай Кинг.

— Дад — а — чим, дад — а — чула. Занеси кълбото до двойната кула.

Роланд остана безмълвен, а на лицето му бе изписано объркване. Еди докосна челото си с юмрук и се поклони леко:

— Хайл, словострелецо.

Кинг се усмихна едва-едва, сякаш думата му прозвуча глупаво, ала нищо не каза.

— Дълъг живот и приятни нощи — рече му Роланд. — Вече няма да си мислиш за пиленцата.

Брадатото лице на писателя изведнъж се озари от повея на сърцераздирателна надежда.

— Наистина ли?

— Да. И нека отново се срещнем по пътя, преди да се озовем на полянката в края му. — С тези думи Стрелеца се завъртя и напусна къщата на Стивън Кинг.

Еди хвърли още един поглед към високия прегърбен мъж, облегнал неголемия си задник на кухненския плот. „Следващия път, когато те видя, Стиви — помисли си той, — ако се видим — брадата ти ще е доста по-бяла, лицето ти ще е набраздено от бръчките…, а аз ще продължавам да съм все така млад. Как е кръвното ти налягане, сай? Ще ти създава ли проблеми през следващите двайсет и две години? Надявам се, че не. Ами сърцето ти? Как сте с рака в семейството — пълзи ли в телата ви и ако е така, на каква дълбочина?“

Естествено, нямаше време за нито един от тези въпроси. Или за който и да е друг. Съвсем скоро писателят щеше да се събуди и да продължи живота си от точката, в която се бяха появили те. Еди последва своя дин в късния следобед и затвори вратата зад себе си. Започваше да си мисли, че когато ка го бе изпратила тук вместо в Ню Йорк, в крайна сметка е знаела какво прави.

ДВАНАЙСЕТ

Младият стрелец спря до лявата врата на форда на Джон Кълъм и погледна към Роланд, който се намираше от другата страна на автомобила.

— Видя ли онова нещо около него? Онази черна мъгла?

— Тоданата ли? Да. Благодари се на баща си, че още е едва забележима.

— Какво е тодана? Звучи ми като тодаш.

Стрелеца кимна.

— Просто разновидност на думата. Означава „чувал на смъртта“. Той е белязан.

— Господи! — отрони Еди. — Още е смътна, както ти казах. — Ала е там.

Роланд отвори вратата.

— Нищо не можем да сторим. Ка белязва часа на всеки мъж и жена. Да тръгваме, Еди.

Ала ето, че сега, когато най-накрая отново бяха готови да потеглят, младият стрелец се колебаеше. Терзаеше го чувството, че не са си свършили докрай работата със сай Кинг. Пък и мразеше мисълта за тази черна аура.

— Ами „Търтълбек Лейн“ и пришълците? Смятах да го попитам за…

— И сами ще го намерим.

— Сигурен ли си? Защото наистина трябва да отидем там.

— И аз мисля така. Хайде, Еди. Още много работа ни чака.

ТРИНАЙСЕТ

Отблясъците от задните светлини на форда тъкмо бяха изчезнали от алеята, когато Стивън Кинг отвори очи. Първото нещо, което направи, беше да погледне към часовника. Почти четири. Трябваше да е тръгнал към Джо преди десетина минути, ала дрямката му се беше отразила добре. Чувстваше се прекрасно. Освежен. Пречистен по някакъв странен начин. „Ако всяка дрямка имаше такъв ефект, трябваше да се прокара национален закон за следобедния сън“ — помисли си писателят.

Това добре, ала Бети Джоунс щеше да се притесни, ако не видеше черокито му да завива в училищния двор към четири и половина. Кинг се протегна към телефона да и се обади, когато погледът му попадна на един бележник на рафта под него. Над всеки лист пишеше „ЗА ВСИЧКИ САМОХВАЛКОВЦИ“ — подарък от една от балдъзите му.

С пребледняло лице писателят се пресегна към бележника и химикалката до него. Наведе се и написа:

„Дад — а — чум, дад — а — чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“

Спря за момент, загледан втренчено в това странно изречение, сетне продължи:

„Дад — а — чун, дад — а — чен, виж го, Джейк! Ключът е червен!“ Отново се замисли и пак прописа:

„Дад — а чум, дад — а — муч, дайте на момчето пластмасов ключ.“

Погледна към това, което бе написал, с дълбока привързаност. Почти любов. Боже всемогъщи, чувстваше се прекрасно! Тези изречения не означаваха нищо, ала ето, че изписването им го бе дарило с такова дълбоко удовлетворение, което граничеше с екстаза. Кинг откъсна листчето. Смачка го на топка. Изяде го.

То заседна за момент в гърлото му, ала после — хлъц! — и слезе надолу. Браво! Той взе (дад — а — чий) ключа за джипа от дървената дъска за ключове (която имаше формата на ключ) и се затътри навън. Щеше да вземе Джо, после щяха да дойдат тук, да си опаковат нещата и да се отбият да хапнат в „Мики Ключа“ в Саут Парис. Поправка, „Мики Клюна“. Имаше чувството, че сам може да изяде две от стограмовите им пържоли плюс пържени картофки, естествено. Мамка му, колко добре се чувстваше само!

Когато стигна до Канзас Роуд и зави към града, включи радиото и попадна на „Макойс“, които пееха „Дръж се, скъпа“ — страхотно парче. Той се отнесе нанякъде, както правеше почти всеки път, докато слушаше някоя готина песен, и се замисли за героите от онази стара история, „Тъмната кула“. Не че бяха останали много, де — доколкото си спомняше, бе избил повечето от тях, включително и хлапето. Навярно защото не знаеше какво друго да направи с него. По принцип това беше основната причина, поради която писателите убиваха героите си — защото не знаеха какво друго да направят с тях. Как се казваше това момче — Джак? Не, това беше обладаният татко в „Сиянието“. Хлапето от „Тъмната кула“ се наричаше Джейк. Чудесен избор на име за история с привкус на уестърн от типа на тези на Уейн Д. Овърхолсър или Рей Хоган. Дали бе възможно Джейк да се върне в историята, може би като призрак? Естествено, че можеше. Хубавото на свръхестествените разкази, замисли се Кинг, беше, че никой не трябваше да умира наистина. Понякога те се завръщаха, също като онзи тип Барнабас от „Тъмни сенки“. Барнабас Колинс бе вампир.

— Навярно детето би могло да се появи отново като вампир — каза Кинг на глас и се засмя. — Внимавай, Роланд, вечерята е сервирана и това си ти! — Ала нещо куцаше в това. Какво да бъде тогава? Нищо не му идваше наум, обаче нямаше защо да се притеснява. С времето мозайката щеше да се подреди сама. Сигурно, когато най-малко го очакваше; докато хранеше котката, сменяше пеленките на бебето или просто се разхождаше, изпаднал в мрачни настроения, както бе казал Уинстън Одън в онова стихотворение за страданието.

Днес обаче страданието беше забранено. Днес се чувстваше божествено. „Да, наричайте ме Тони Тигъра.“

По радиото „Макойс“ бяха заменени от Трой Шондел, който пееше „Този път“.

Онази история, наречена „Тъмната кула“, в крайна сметка май не беше за изхвърляне. „Може би когато се върнем от север, ще е добре да я изровя от кашоните. Да и хвърля едно око.“ Идеята му се стори доста добра.