Песента на Сузана

ЕДНО

Или ка беше сложила този автобус на пътя на таксито им, или това си беше чисто и просто съвпадение. Подобни въпроси винаги провокират размисъл — независимо дали става дума за обикновени улични проповедници (ще ми кажете ли „алилуя“?) или за най-големите светила в теологията (кажете „амин“). Някои дори могат да го сметнат за маловажен — ала грандиозните последствия, чиито сенки се мержелеят зад въпроса, опровергават напълно това — Един градски автобус, наполовина празен.

Ала ако той не беше спрял на ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа, Мия едва ли щеше да забележи човека с китарата. И ако тя не се бе спряла да послуша песента му, кой би могъл да каже каква част от последвалите събития щяха да се развият по различен начин?

ДВЕ

— Еййййй, мамка му, какви ги върши този шибаняк? — изруга шофьорът на таксито и протегна ръка през сваленото стъкло на прозореца, размахвайки среден пръст. Някакъв рейс беше спрял на ъгъла на „Лексингтън“ и Шейсет и първа, дизеловият му двигател пърпореше, а примигващите му задни светлини сякаш изпращаха сигнали за бедствие (или поне така се стори на Мия). Шофьорът на автобуса стоеше до една от задните гуми, взирайки се в тъмните кълба дим, които бълваше ауспухът на превозното средство.

— Госпожо — обърна се шофьорът на таксито към чернокожата жена, — имате ли нещо против да ви спра на ъгъла на Шейсета?

— Имам ли? — обърна се Мия към Сузана. — Какво да му отговоря?

— Не, разбира се — отвърна отнесено тя. — Шейсета звучи добре.

Въпросът на ничията дъщеря я накара да се върне от нейната версия на Когана, където тя отчаяно се опитваше да влезе във връзка с Еди. Този път обаче нямаше късмет, а и бе ужасена от състоянието на контролната зала. Пукнатините в пода бяха станали още по-дълбоки, а част от панелите на тавана се бяха срутили, завличайки със себе си флуоресцентните лампи и цели гроздове електрически кабели. Някои от контролните табла бяха помръкнали, а от други се виеха струйки задушлив дим. Стрелката на дисплея „СУЗАНА-МИЯ“ вече бе потънала изцяло в червената зона. Под нозете и подът вибрираше и машините виеха. Който твърдеше, че това не е истинско, че е плод единствено на метода и на визуализация, май просто не внимаваше в картинката, нали? Тя бе съумяла да спре един сложен и могъщ процес, ала ето, че сега тялото и плащаше цената за това. Гласът на Когана я бе предупредил, че това, с което се е захванала, е опасно; че не е (все едно слушаше някаква телевизионна реклама) хубаво да се мами майката природа. Сузана нямаше представа кои от жлезите и органите и бяха подложени на най-голяма опасност, ала нямаше съмнение, че уврежданията щяха да засегнат нея. Нея, а не Мия. Беше крайно време да спре тази лудост, преди всичко да се е взривило във въздуха.

Първо обаче трябваше да се свърже с Еди, Сузана не знаеше колко пъти изкрещя името му в микрофона, носещ надписа „НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС“, ала ефектът от усилията и беше нулев. Изкрещяването на името на Роланд също не доведе до нищо. Ако бяха мъртви, щеше да го почувства — бе абсолютно сигурна в това. Ала да не може да се свърже с тях изобщо… какво ли можеше да означава това?

— Означава, че още веднъж си била преебана, миличка — каза и Дета и се изкиска. — Така става, когато се забъркваш с бели дрисльовци.

— Мога ли да сляза тук? — попита Мия, срамежлива като момиче на първата си танцова забава. — Близко ли сме?

Сузана щеше да се плесне по челото, стига да владееше тялото си. Боже, колко сме плахи, когато става въпрос за бебето ни!

— Да, смело напред. Имаш само една пресечка — а при авенютата разстоянието между преките не е голямо. — Шофьора… колко трябва да платя на шофьора? — Дай му десетачка и му кажи да задържи рестото. Ето, аз ще му…

Сузана почувства нежеланието на Мия и се престори, че е засегната не на шега. Същевременно се стараеше да не показва, че се забавлява.

— Чуй ме добре, сладурче — измивам си ръцете и се от казвам от теб! Разбра ли? Дай му каквато шибана банкнота си поискаш!

— Не, не, всичко е наред — смири се ничията дъщеря. Беше изплашена. — Вярвам ти, Сузана. — И тя извади доларите, останали от Матс, разпервайки ги ветрилообразно — все едно бяха карти — пред очите си.

Сузана се чудеше дали да и откаже, ала после се замисли дали щеше да има някаква полза от това? Пристъпи напред, пое контрола над кафеникавите ръце, държащи банкнотите, избра една десетачка и я подаде на шофьора.

— Задръжте рестото — каза.

— Благодаря ви, госпожо!

Сузана отвори вратата откъм тротоара и в същия момент чу някакъв роботов глас, който сепна както нея, така и Мия, напомняйки и да не забрави багажа си. Гласът, който принадлежеше на някоя си Упи Голдбърг, можеше да си гледа работата — Сузана-Мия нямаше никакъв багаж, а скоро и двете щяха да бъдат освободени от бремето, което носеха.

После чу китарата. Точно в мига, когато натъпкваше останалите банкноти в джоба си и още не беше стъпила на тротоара. Мия отново беше поела контрола над управлението, след като Сузана разреши поредното и затруднение, и съпругата на Еди Дийн изпита гняв — този път истински, (моето тяло, това е моето тяло, мамка му, поне от кръста нагоре, а това включва главата и мозъка вътре в нея!) ала после се примири. Имаше ли смисъл? Мия беше по-силната. Сузана нямаше никаква представа защо бе така, но фактът си беше факт.

Тъмнокожата жена започваше да се поддава на отчаянието. То се явяваше при нея под формата на измамното спокойствие, което обзема шофьорите, натискащи безпомощно спирачките, докато колите им се носят стремително към железопътните прелези, пилотите на самолетите, чиито двигатели са замрели… и стрелците, изправени пред последното си изпитание. По-късно навярно щеше да се бори, ако преценеше, че борбата си заслужава… Щеше да се бори, за да спаси себе си или бебето, но не и Мия — това бе категоричното и решение. Похитителката и сама беше премахнала всичките си шансове за спасение в лицето на Сузана.

Засега може би нямаше какво друго да стори, освен да върне стрелката на циферблата „РОДИЛНИ БОЛКИ“ обратно на 10. Помисли си, че сигурно беше в състояние да свърши поне тази работа.

Преди това обаче… музиката. Китарата. Тя бе слушала тази песен — дори я знаеше много добре. Самата тя я беше пяла пред жителите на Кала Брин Стьрджис вечерта на пристигането им в градчето.

След всичко, което беше преживяла, след като бе срещнала Роланд, да чуе „Затворник на вечната печал“ на тази нюйоркска улица не и се стори като елементарно съвпадение. Навярно това беше въплъщението на всички народни песни, на които се бе наслаждавала, докато беше младо момиче… на всички онези парчета, които я бяха прелъстили и я бяха вдъхновили да се захване с борбата за граждански права на чернокожите… и благодарение на които най-накрая се бе озовала в Оксфорд, Мисисипи. Онези дни бяха безвъзвратно отминали — сега се чувстваше толкова остаряла — ала тъжната и простичка история в тази песен продължаваше да я вълнува. „Дикси Пиг“ се намираше на една пряка оттук. След като Мия преминеше през вратата му, Сузана вече щеше да се намира във Владенията на Пурпурния крал. Нямаше никакви илюзии по отношение на това. Не очакваше да излезе оттам, нито пък се надяваше да види някой от приятелите си или любимия си отново… като не изключваше и възможността да умре заедно с Мия, докато измамената и похитителка надаваше кански вой пред Уолтър. Всички тези мисли обаче останаха на заден план — в момента за нея съществуваше единствено песента, на която се наслаждаваше. Дали това бе предсмъртната и песен? Ако беше така, чудесно. Сузана, дъщеря на Дан, си помисли, че положението би могло да бъде къде-къде по-лошо.

ТРИ

Уличният музикант се бе разположил пред едно кафене, наречено „Черна меласа“. Калъфът за китарата му лежеше отворен пред него, а в кадифената му пурпурна вътрешност (с абсолютно същия цвят като килимчето в спалнята на сай Кинг в Бриджтън, кажете „амин“) се търкаляха монети и банкноти, които като че ли трябваше да подсетят завеяните минувачи какво точно трябваше да сторят. Мъжът бе седнал на дървен куб, който изглеждаше досущ като онзи, на който заставаше преподобният Ърл Хариган, докато изнасяше проповедта си.

Сузана си помисли, че човекът, изглежда, бе привършил за тази вечер — бе облякъл якето си с нашивка на „Ню Йорк Янкис“ на ръкава, а на главата си беше сложил шапка с надпис „ДЖОН ЛЕНЪН Е ЖИВ“ точно над козирката. Табелката, която вероятно е стояла пред него, сега лежеше в калъфа с буквите надолу. Ала нито Мия, нито Сузана се интересуваха какво е изписано на нея.

Мъжът погледна към тъмнокожата жена, усмихна се и престана да свири. Тя му подаде една от останалите банкноти и му каза:

— Ще ви дам това, ако изсвирите отново тази песен. Обаче цялата.

Човекът изглеждаше на около двайсет години. Не можеше да се каже, че изглеждаше добре с бледата си, петниста кожа, златната халка, пробила една от ноздрите му и цигарата, стърчаща от ъгълчето на устата му, ала поне имаше предприемчив дух. Очите му се разшириха, когато видя чий лик се мъдреше на банкнотата, която непознатата чернокожа държеше.

— Госпожо, за петдесет кинта ще ви изсвиря всяка песен на Ралф Стенли, която знам…, а аз-поназнайвам доста негови парчета.

— Тази ще е достатъчна — рече Мия и му подхвърли петдесетачката. Тя се завъртя във въздуха и се приземи в калъфа с пурпурна подплата. Пъпчивият младеж я зяпаше така, сякаш не вярваше на очите си.

— Побързай — каза Мия. Сузана мълчеше, но похитителката и усети, че наостря уши. — Имам важна работа. Започвай да свириш.

И така уличният китарист, разположил се на едно дървено блокче пред кафенето „Черна меласа“, започна да изпълнява песента, която Сузана бе чула за пръв път в „Гладното око“, песента, която бе слушала безброй пъти, която бе пяла на толкова много забави, че вече не помнеше броя им, а веднъж дори и зад един мотел в Оксфорд, Мисисипи. Това бе станало в нощта, преди да ги хвърлят в затвора. Така беше. Тогава трите момчета, които се бореха за правото на глас на чернокожите, се намираха в неизвестност вече над трийсет дни. Най-вероятно телата им гниеха в черната пръст на Мисисипи, някъде в общинската земя на Филаделфия (всъщност впоследствие труповете им бяха открити в градчето Лонгдейл, ще извикате ли „алилуя“, браво, хайде сега кажете „амин“). Селяндурите отново бяха започнали да размахват прословутия Бял чук, ала въпреки всичко те продължиха да пеят. Одета Холмс — или Дет, както я наричаха в онези дни — бе подела тази песен и тогава всички бяха последвали примера и (само дето момчетата пееха „затворник“, а момичетата — „затворничка“). Сега, погълната от Когана, който се бе превърнал в неин концлагер, Сузана слушаше как този блед младеж, който още не е бил роден в онези кошмарни дни, я изпълняваше отново. Бентът на паметта и изведнъж се сгромоляса и могъщата вълна на болезнените и спомени помете Мия, която ни най-малко не очакваше подобно нещо.

ЧЕТИРИ

В страната на спомените времето винаги е сега. В Кралството на предходното часовниците тиктакат… ала ръцете им никога не помръдват. Има Неоткрита врата (О, изгубено) и паметта е ключът, който я отваря.

ПЕТ

Техните имена са Чейни, Гудман, Шуърнър; това са тези, които падат под ударите на Белия чук на 19 юни 1964 година. О, Дискордия!

ШЕСТ

Те са отседнали в някакво хотелче, наречено „Моторът при синята луна“, в негърската част на Оксфорд, Мисисипи. То е собственост на Лестър Бамбри, чийто брат Джон е пастор на Първа афроамериканска методистка църква в Оксфорд, ще извикате ли „алилуя“, браво, хайде сега кажете „амин“.

Датата е 19 юли 1964 година — един месец след изчезването на Чейни, Гудман и Шуърнър. Три дни след изчезването им нейде около Филаделфия в църквата на Джон Бамбри имаше събрание и местните чернокожи активисти казаха на присъстващите бели северняци, че в светлината на текущите събития са свободни да се прибират по домовете си. Някои от тях наистина се прибраха вкъщи, слава на Бога, ала Одета Холмс и осемнайсет други останаха. Да. Именно те са отседнали в хотела „Моторът при синята луна“. От време на време излизат през нощта, Делбърт Андерсън носи китарата си и всички пеят. „Ще бъда освободен“, пеят те, както и

„Джон Хенри“, пеят, ще замахнем със сабите (велики Боже, кажете Госпот-Бомб), а също и „Отнесени от вихъра“, и

„Блусът на колебанието“ от преподобния Гари Дейвис, и всички се смеят на малко неприличния текст: „Доларът си е долар и центът си е цент, ех, колко жени щях да имам, ако бях президент“, пеят те, както и

„Няма да марширувам повече“,

в Страната на спомените и Кралството на предходното те пеят,

в пламтящата им кръв и силата на телата им,

в смелостта на умовете им те пеят,

отричайки Дискордия,

отричайки кан-тои в подкрепа на Ган Създателя, Ган Зло-губителя

те не знаят тези имена

те знаят всички тези имена

сърцето пее онова, което трябва да запее,

кръвта знае онова, което кръвта знае

на Пътя на Лъча сърцата ни знаят всички тайни

и те пеят

пеят

Одета започва и Даръл Андерсън засвирва; тя пее:

— Аз съм затворничка на вечната печал…

и скитам се нещастна по света…

сбогувам се със Кентьки сега…

СЕДЕМ

И така Мия е запратена през Неоткритата врата в Страната на спомените и се озовава в обраслия с плевели двор зад хотела „Моторът при синята луна“, собственост на Лестър Бамбри, и ето какво чу… (чува)

ОСЕМ

Мия чува как жената, която после ще се превърне в Сузана, пее своята песен. Тя чува как останалите се присъединяват към нея един по един, докато накрая всички пеят заедно като в хор, а над тях е надвиснала луната на Мисисипи, обливаща лицата им — някои черни, други бели — със сиянието си, както и студените стоманени релси, които се простират зад хотела. Тези релси водят на юг, към градчето Лонгдейл, където на 5 август 1964 година ще бъдат открити жестоко обезобразените трупове на техните приятели — Джеймс Чейни, на двайсет и една; Андрю Гудман, на двайсет и две; Майкъл Шуърнър, на двайсет и четири. О, Дискордия! Радвайте се, поклонници на мрака, гдето сияе аленото Око.

Тя ги чува как пеят.

Нищо не отваря окото на паметта така както една песен и Мия се издига на крилете на спомените на Сузана, които я отнасят там, където Дет и нейните ка-другари пеят под сребристите лунни лъчи. Ничията дъщеря ги гледа как вървят със сплетени ръце, пеещи (о, дълбоко във сърцето си аз зная… аз вярвам…) друга песен — тази, която според тях ги характеризира най-точно. Лицата, които ги наблюдават от двете страни на улицата, са изкривени от омраза. Юмруците, които биват размахвани срещу тях, са покрити с мазоли. Устните на жените се присвиват, за да изстрелят храчките им върху бузите на демонстрантите — жени с мръсни коси, безцветни ризи и боси крака, напъхани в изподраскани, безформени обувки. Има мъже в работни комбинезони (някой да каже „алилуя“). Има и тийнейджъри с чисти бели пуловери и прически тип „канадска ливада“, един, от които крещи към Одета, произнасяйки отчетливо всяка дума:

— Ще убием! Всяка! Шибана! Чернилка! Която стъпи в двора на Университета!

И другарство. Въпреки страха. А може би именно заради страха. Чувството, че вършат нещо от изключителна значимост — в името на вечността. Те ще променят Америка и ако цената е кръвта — е, голяма работа — ще я платят. Истина ви казвам, кажете „алилуя“, слава на Господа, хайде сега извикайте „амин“!

После се появява бялото момче на име Даръл и отначало той не можеше, беше мек и не можеше, ала после го вдигна и онази другата в нея — кресливата, подиграваща се, грозна друга — не посмя да се приближи. Даръл и Дет лежат заедно до настъпването на изгрева, заспали в поза „лъжица“ под луната на Мисисипи. Заслушани в цвърченето на щурците. Заслушани в крясъците на совите. Заслушани в тихото бръмчене на Земята, която се върти около своята ос, навлизайки все по-навътре и по-навътре в двайсети век. Те са млади, кръвта им ври и кипи и изобщо не се съмняват в способността си да променят всичко.

Настана време да ти кажа аз „сбогом“, о, любими мой…

Това е нейната песен сред буренясалия двор зад хотела „Моторът при синята луна“; това е нейната песен под лунните лъчи.

Навярно няма аз да зърна отново твоето лице…

Това е апотеоз на живота на Одета Холмс и Мия е там! Тя вижда и усеща всичко, погълната от бляскавата и според някои наивна надежда (ах, ала аз ще кажа „алилуя“, а после всички ще извикаме „Госпот-Бомб“!). Ничията дъщеря разбира как постоянният страх прави приятелите на Дет още по-скъпи; как той разтяга времето, докато всеки ден не се превърне във вечност, преливаща в кадифена нощ, и те знаят, че Джеймс Чейни е мъртъв (истина ви казвам) знаят, че Андрю Гудман е мъртъв (кажете „алилуя“) знаят, че Майкъл Шуърнър — най-големият от всички тях и същевременно младок на двайсет и четири — е мъртъв. (Извикайте „амин!“ с пълно гърло!)

Те знаят и че всеки от тях също може да свърши в калта на Лонгдейл или Филаделфия. По всяко време. В нощта след скромната им демонстрация зад хотела „Моторът при синята луна“ повечето от тях, включително и Одета, ще бъдат хвърлени в затвора и това щеше да отбележи началото на униженията. Тази нощ обаче тя беше със своите приятели, със своя любим, всички бяха едно цяло, а Дискордия беше прогонена. Тази нощ те пеят, прегърнали се един друг.

Момичетата пеят „затворничка“, а момчетата — „затворник“.

Мия е поразена от силната им обич един към друг; тя е въодушевена от простотата на онова, в което вярват.

В началото, твърде зашеметена, за да се засмее или да заплаче, тя е в състояние единствено да слуша унесено.

ДЕВЕТ

Когато младежът с китарата запя четвъртия куплет, Сузана се присъедини към него — отначало колебливо, а после — след като видя окуражаващата му усмивка — с пълно гърло, извисявайки глас над неговия:

ДЕСЕТ

Младежът спря да свири след този куплет и вдигна поглед към Сузана-Мия.

— Мислех си, че само аз знам тази част — рече той, очевидно приятно изненадан. — Това е начинът, по който Волните ездачи обичаха да…

— Не — каза тихо Сузана. — Не те. Хората, ратуващи за гласоподавателни права, пееха за кучешкото. Хората, които дойдоха в Оксфорд през лятото на 1964. Когато бяха убити онези момчета.

— Шуърнър и Гудман — заяви младежът. — Не мога да се сетя за името на третия…

— Джеймс Чейни — промълви Сузана. — Имаше страхотна коса.

— Говориш така, сякаш го познаваш — отбеляза уличният музикант. — Но ти едва ли си на повече от… трийсет?

Сузана смяташе, че изглежда на доста повече от трийсет години, особено тази вечер, ала да не забравяме, че този млад мъж сега имаше петдесет долара повече в калъфа на китарата си и навярно това се бе отразило на зрението му.

— Майка ми е прекарала лятото на шейсет и четвърта в Нешоба Каунти — рече Сузана и само с тези две спонтанно подбрани думи — „майка ми“ — нанесе на похитителката си повече вреди, отколкото някога можеше да си представи. Тези думи отвориха кървава рана в сърцето на Мия.

— Браво на майка ти! — възкликна младежът и се усмихна. После усмивката му помръкна. Той взе петдесетачката от калъфа и и я подаде. — Вземете си парите. За мен беше удоволствие да попея с вас, мадам.

— Наистина не мога — усмихна се и тъмнокожата жена. — Помни борбата, това ще е напълно достатъчно за мен. И не забравяй Джими, Анди и Майкъл, ако обичаш. Това ще ми бъде предостатъчно.

— Моля ви — продължи да настоява младият мъж. Усмивката отново бе разцъфнала на устните му, ала този път в нея имаше и нещо тревожно. Той можеше да е всеки от онези младежи от Страната на предходното, които пееха на лунната светлина между порутеното здание на хотела и блестящите железопътни релси; можеше да бъде всеки в красотата и безгрижния цъфтеж на младостта си. В този миг дори Мия го обикна — мъничето и сякаш премина на заден план на фона на неговото сияние. Тя знаеше, че в много отношения това беше фалшиво сияние, породено единствено от реминисценциите на Сузана, обаче в дълбините на сърцето си усещаше, че в него има нещо до болка истинско. Беше абсолютно сигурна в едно — само такова създание като нея, което притежава безсмъртието и се е отказало от него, може да оцени храбростта, която е необходима, за да се опълчиш срещу силите на Дискордия. Да рискуваш крехката красота, като поставиш убежденията си пред личната си безопасност.

— Направи го щастлив, вземи си парите — рече ничията дъщеря на Сузана, ала без да пристъпи напред и да накара безногата жена да стори това. Нека тя сама направеше своя избор.

Преди съпругата на Еди Дийн да може да отговори, аларменият сигнал в Когана изведнъж се включи, изпълвайки двойното им съзнание с пронизителен шум и червена светлина.

Сузана незабавно се обърна в тази посока, ала в същия момент Мия я сграбчи за китката, заковавайки я на място.

— Какво става? Какво не е наред?

— Пусни ме!

Безногата жена се изтръгна от болезнената хватка и преди похитителката и да успее да я докопа отново, вече беше изчезнала.

ЕДИНАЙСЕТ

Коганът на Сузана пулсираше и пламтеше в червена светлина. От високоговорителите над главата и се разнасяше пронизителен вой. Всички телевизионни екрани, с изключение на два-единият, от които продължаваше да показва уличния музикант от ъгъла на „Лексингтьн“ и Шейсета, а другият — спящото бебе — бяха угаснали. Пропуканият под вибрираше под краката и, а от пукнатините изригваха облаци прах като необичайни гейзери. Едно от контролните табла беше потъмняло, а друго бе обгърнато от пламъци. Това не изглеждаше добре. Сякаш в потвърждение на преценката и подобният на Блейн глас на Когана внезапно заговори отново:

— ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! ПРЕТОВАРВАНЕ НА СИСТЕМИТЕ! АКО НЕ СЕ НАМАЛИ МОЩНОСТТА В СЕКТОР АЛФА, СЛЕД 40 СЕКУНДИ ОЧАКВАЙТЕ ПЪЛНО ИЗКЛЮЧВАНЕ НА ЦЯЛАТА СИСТЕМА!

Сузана не помнеше никакъв сектор Алфа от предишните си идвания тук, ала ето, че сега видя табелка, носеща точно това наименование. Това никак не я изненада. Едно от таблата наблизо изведнъж избухна в дъжд от оранжеви искри, които подпалиха седалката на стола. Още няколко от панелите на тавана се продъниха, завличайки със себе си плетеници от електрически кабели.

— АКО НЕ СЕ НАМАЛИ МОЩНОСТТА В СЕКТОР АЛФА, СЛЕД 40 СЕКУНДИ ОЧАКВАЙТЕ ПЪЛНО ИЗКЛЮЧВАНЕ НА ЦЯЛАТА СИСТЕМА!

Какво ли беше състоянието на скалата за „ЕМОЦИОНАЛНО СЪСТОЯНИЕ“?

— Майната и! — измърмори на себе си Сузана. Добре, ами на „МЪНИЧЕТО“? Как стояха нещата там?

След моментен размисъл тъмнокожата жена премести ръчката от „СПИ“ на „БУДНО“ и обезпокояващите сини очи веднага се отвориха, взирайки се в Сузана с нещо като свирепо любопитство.

„Детето на Роланд — помисли си с болезнени чувства. — Което същевременно е и мое. Ами Мия? Момиче, ти не си нищо повече от ка-май. Съжалявам за теб.“

Ка-май, да. Не просто жертва, а жертва на ка — жертва на съдбата.

— АКО НЕ СЕ НАМАЛИ МОЩНОСТТА В СЕКТОР АЛФА, СЛЕД 25 СЕКУНДИ ОЧАКВАЙТЕ ПЪЛНО ИЗКЛЮЧВАНЕ НА ЦЯЛАТА СИСТЕМА!

Е, значи от събуждането на бебето нямаше никаква полза — поне що се отнася до предотвратяването на тоталния срив на системата. Беше време за план Б.

Тя се протегна към регулатора на абсурдно изглеждащия циферблат с надпис „РОДИЛНИ БОЛКИ“, който приличаше толкова много на циферблата на фурната у дома. Връщането на стрелката към пункт 2 се оказа доста трудно и адски болезнено. Завъртането в другата посока бе по-лесно и — нещо много важно — не бе съпроводено с никакви болки. Сузана просто почувства известно облекчение дълбоко в главата си като че ли някаква мускулна група, подложена на непрекъснато натоварванепрез последните часове, сега най-накрая се освободи от напрежението. Пронизителният вой на високоговорителите престана. Тъмнокожата жена спря стрелката на „РОДИЛНИ БОЛКИ“ на 8, спря се, после сви рамене. Какво пък, мамка му, беше време да приключи с тази работа веднъж завинаги. Завъртя регулатора на 10 и в същия миг неизмерима болка присви корема и, след което се затъркаля надолу, вкопчвайки се в таза и. Сузана трябваше да стисне устни с всички сили, за да не изпищи. — МОЩНОСТТА В СЕКТОР АЛФА БЕ НАМАЛЕНА — избумтя гласът, след което добави с типичния провлачен говор ала Джон Уейн, който безногата жена познаваше много добре. — БЛАГОДАРНОСТИ, МАЛКА КАУБОЙКЕ. Тя отново стисна устни, потискайки друг писък — този път не от болка, а от страх. Опитваше се да си внуши, че Блейн Моно бе мъртъв и че този глас идва от някой гаден шегобиец от собственото и подсъзнание, ала това не прогони тревогите и.

— РАЖДАНЕТО… ЗАПОЧНА — каза усиленият от тонколоните глас, зарязвайки гласа на Джон Уейн. — РАЖДАНЕТО…ЗАПОЧНА. — След което, имитирайки носовия тембър на Боб Дилън, запя, разпращайки тръпки на ужас по цялото и тяло: — ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН… БЕБЕНЦЕ!… ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН… ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН… СКЪПИ МОРДРЕД… ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

Сузана си представи, че на стената зад нея виси пожарогасител и когато се обърна, той беше там (е, не си беше представяла малкия надпис, който гласеше: „САМО ВИЕ И «СОМБРА» МОЖЕТЕ ДА ПРЕДОТВРАТИТЕ РАЗПРОСТРАНЕНИЕТО НА ПОЖАРА“ — това заедно с картинката на мечока Шардик с шапката на мечето Смоуки беше дело на онзи незнаен шегобиец). Докато прекосяваше неравния напукан под, заобикаляйки падналите панели с флуоресцентни лампи, бе раздрана от нов пристъп на болка, която възпламени корема и бедрата и. Изведнъж и се прииска да се превие на две, докато изгарящата вълна на агонията, предизвикана от непосилното бреме в утробата и, не отшумеше.

„Няма да продължи много дълго — каза си тя с глас, който беше отчасти на Сузана и отчасти на Дета.

— Не, мадам. Мъничето идва с експресния влак!“ Ала ето че болката понамаля. Когато почувства това, Сузана свали пожарогасителя от конзолата му и го насочи към горящото контролно табло. Пяната, избълвана от тънкия черен мундщук, потуши пламъците. Чу се противен съскащ звук и се разнесе мирис на изгоряла коса.

— ПОЖАРЪТ… Е ЗАГАСЕН — каза Гласът на Когана. — ПОЖАРЪТ… Е ЗАГАСЕН. — После светкавично се промени, превръщайки се в плътния акцент на британски лорд: — ИЗЗЗ-КЛЮ-ЧИТЕЛНО ДОБРО ПРЕДСТАВЛЕНННИЕ, СУУ-ЗАНННА! АБ-СОЛЮТНО БРИЛЛЛЛ-ЯтНО!

Тъмнокожата жена се заклатушка отново по вибриращия, пропукан под на Когана, приближи се до микрофона и го включи. Погледна нагоре и видя на един от работещите монитори, че Мия тъкмо пресича Шейсета улица. Тогава забеляза зелената тента с нарисуваното прасе и сърцето и се сви. Не Шейсета, а Шейсет и първа. Крадливата май-кучка най-накрая бе стигнала до целта си.

— Еди! — извика тя в микрофона. — Еди или Роланд! — Мамка му, защо не се опиташе да се свърже с целия ка-тет. — Джейк! Татко Калахан! Стигнахме до „Дикси Пиг“ и съвсем скоро ще родим проклетото бебе! Елате, ако можете, ала бъдете много предпазливи! Тя погледна отново към екрана. Мия бе пресякла улицата и вече се намираше от страната на заведението, загледана в зеления навес. Изглежда, се колебаеше. Дали можеше да прочете думите „Дикси Пиг“? Най-вероятно не, ала със сигурност щеше да се досети по рисунката. Това усмихнато, димящо прасе. В такъв случай колебанието и едва ли щеше да продължи дълго, особено и след като раждането бе започнало.

— Еди, трябва да тръгвам. Обичам те, захарче! Запомни това — каквото и да се случи! Никога не го забравяй! Обичам те! Гово… — Погледът и попадна върху полукръглия дисплей на контролното табло до микрофона. Стрелката беше напуснала червеното поле. Сузана си помисли, че щеше да остане в жълтия сектор, докато раждането не приключеше, след което щеше да се насочи към зеления. Освен ако нещо не се объркаше.

Тя осъзна, че все още стиска микрофона.

— Говори Сузана-Мия. Прекъсвам връзката. Бог да бъде с вас, момчета. Бог и ка.

Тъмнокожата жена остави микрофона и затвори очи.

ДВАНАЙСЕТ

Сузана веднага почувства, че с Мия става нещо. Макар че бяха стигнали до „Дикси Пиг“ и родилният процес бе започнал, съзнанието на ничията дъщеря се намираше другаде. То бе насочено към Одета Холмс и към онова, което Майкъл Шуърнър бе нарекъл „Летен проект Мисисипи“. (Оксфордските селяндури пък го бяха кръстили „Чифутчето“.) Емоционалната атмосфера, с която Сузана се сблъска при завръщането си, беше натежала като застиналия есенен въздух преди разразяването на бясна септемврийска буря.

— Сузана! Сузана, дъще на Дан!

— Да, Мия.

— Аз приех смъртния живот.

— Да, така ми каза.

Ничията дъщеря определено изглеждаше смъртна във Федик. Смъртна и страшно бременна.

— И въпреки това съм пропуснала повечето неща, които изпълват със смисъл краткотрайния човешки живот. Нали? — Мъката, с която бяха изречени тези думи, бе непоносима; още по-ужасна обаче беше неочакваната им поява. — И не разполагаме с никакво време да ми разкажеш. Не и сега.

— Да отидем някъде другаде — предложи Сузана без особени надежди. — Можем да извикаме такси и да отидем в някоя болница. Ще го родим заедно, Мия. Можем дори да го отгледаме за…

— Ако го родим на което и да е друго място освен това, мъничето ще умре, а и ние заедно с него. — Ничията дъщеря беше сто процента убедена в думите си. — И аз ще го родя. Бях измамена от всички, с изключение на мъничето ми, и ще го родя сама. Обаче… Сузана… преди да влезем… ти каза нещо за майка си.

— Излъгах. Самата аз бях в Оксфорд. Да излъжа беше по-лесно, отколкото да тръгна да обяснявам за пътуванията във времето и паралелните светове.

— Покажи ми истината. Покажи ми майка си. Покажи ми я, моля аз!

Нямаха никакво време да обсъждат желанието на Мия; Сузана можеше или да го отхвърли, или да задоволи любопитството на похитителката си. Тя избра второто.

— Погледни — рече.

ТРИНАЙСЕТ

В Страната на спомените времето винаги е Сега. Има Неоткрита врата (О, Изгубено) и когато Сузана я намери и я отвори, Мия видя жена с прибрана тъмна коса и изумително красиви сиви очи. На шията и има брошка. Тя седи на кухненската маса, тази жена, обляна от вечните слънчеви лъчи. В този спомен часът е винаги два и десет следобед, месецът е октомври, Голямата война е свършила, по радиото се чува гласът на Ирен Дей, а ароматът на джинджифилов сладкиш изпълва стаята.

— Одета, ела и седни при мен — казва жената на масата. — Вземи си нещо сладичко. Изглеждаш много добре, момиче. И тя се усмихва.

О, ти, изгубен безвъзвратно, единствено от вятъра оплакан, самотен дух, отново се върни!

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Колко прозаично, навярно бихте възкликнали. Младо момиче се връща вкъщи от училище, понесло чантата с учебниците в едната си ръка и сака за физкултура в другата, облечено с бяла блузка и плисирана карирана пола, с чорапки с панделки отстрани (оранжева и черна, цветовете на училището). Майка и, която седи на кухненската маса, вдига очи и предлага на дъщеря си парченце джинджифилов сладкиш, който току-що е извадила от фурната. Това е само един миг от милиардите такива мигове, един мъничък атом от веригата събития, наречени човешки живот. Ала този миг остави Мия буквално без дъх (много добре изглеждаш, момиче) и и показа по един конкретен начин онова, което тя не бе осъзнавала преди — какво прекрасно нещо беше майчинството…стига да имаше възможността да измине естествения си, необезпокояван от никого път. Отплатата? Неизмерима.

Накрая ти можеше да бъдеш жената, обляна от слънчевите лъчи. Ти можеше да си тази, която съзерцава детето, отплаващо от спокойното заливче на детството. Ти можеше да си вятърът в разперените платна на това дете. Ти.

„Одета, ела и седни при мен.“

Дъхът на Мия застина в дробовете и.

„Вземи си нещо сладичко.“

Очите и се замъглиха — образът на ухиленото прасе първо стана двоен, а после — четворен.

„Изглеждаш много добре, момиче.“

Някакво време беше по-добре от никакво време. Дори пет години — или три — беше по-добре от нищо. Тя не знаеше да чете, не беше ходила в „Морхаус“, нито пък в „Мор и хаос“, ала можеше без проблеми да извърши следното математическо действие — три = по-добре от нищо. Дори едно = по-добре от нищо. Да… Да, но…

Мия си представи как синеокото и момче пристъпва през вратата, тази, която беше открита, а не изгубена. Представи си как му казва:

„Изглеждаш много добре, сине!“

Ничията дъщеря започна да ридае.

„Какво направих?“ — беше ужасен въпрос.

„Какво още бих могла да сторя?“ — бе навярно още по-лош.

О, Дискордия!

ПЕТНАЙСЕТ

Това бе единствената възможност Сузана да стори нещо — сега, докато Мия стоеше в подножието на стъпалата, водещи към гибелта и. Тъмнокожата жена бръкна в джоба на дънките си и докосна костенурката — skolpadda. Шоколадовите и пръсти, отделени от бялата кожа на бедрото на ничията дъщеря единствено от тънкия хастар, се сключиха около статуетката.

Сузана я измъкна и я подхвърли зад себе си. Миниатюрната костенурка се превъртя и се изтърколи в канавката. От нейната ръка в скута на ка.

В този момент Мия я замъкна нагоре по трите стъпала към двойните врати на „Дикси Пиг“.

ШЕСТНАЙСЕТ

Вътре беше доста мрачно и в началото Мия не можа да види нищо друго освен мъждукащите червеникаво оранжеви лампи. Електрически версии на факлите, които все още осветяваха някои от помещенията в замъка Дискордия. Обонянието и обаче нямаше нужда от адаптиране и въпреки че контракциите разтърсваха болезнено утробата и, стомахът и веднага реагира на миризмата на печено прасенце, надавайки вой да бъде напълнен. Мъничето и искаше да бъде нахранено.

— Това не е свинско, Мия — каза Сузана, ала похитителката и не и обърна никакво внимание.

Когато вратите зад нея се затвориха — до всяка бе застанал по един мъж (или подобно на мъж създание) — тя започна да вижда по-добре. Намираше се в единия край на продълговато, тясно помещение, изпълняващо ролята на трапезария. На всяка маса имаше свещ, поставена в боядисан в оранжево свещник. Пламъчетата блестяха като лисичи очи. Подът във фоайето бе облицован с черен мрамор, ала от бюрото на оберкелнера нататък вече беше покрит с килим с тъмнопурпурен цвят.

Там бе застанал мъж на около шейсет години, чиято бяла коса бе сресана назад, разкривайки изпитото му, хищно лице. Това бе лице на интелигентен човек, ала дрехите му — крещящо жълтото спортно сако, червената риза, черната вратовръзка — напомняха облеклото на продавач на автомобили втора ръка или на комарджия, специализирал се в ограбването на селските лапни-шарани. На челото му се виждаше червена дупка с диаметър над два сантиметра, сякаш някой го бе прострелял от упор. В нея бълбукаше кръв, която обаче все не потичаше по бледата му кожа. На масите в трапезарията седяха петдесетина мъже и не повече от трийсет жени. Повечето бяха облечени в също толкова безвкусни и крещящи тоалети като белокосия джентълмен. На месестите им пръсти блестяха масивни пръстени, а от ушите на дамите висяха диамантени обици, които проблеснаха на оранжевата светлина.

Сред присъстващите имаше и една неголяма част, която носеше по-обикновени дрехи — тяхната униформа се състоеше от дънки и бели ризи. Тези екземпляри имаха бледи лица, а бдителните им очи сякаш се състояха само от зеници. Около телата им се виждаше синя аура, която изчезваше от време на време, а после пак се появяваше. Тези същества се сториха на ничията дъщеря по-човешки от натруфените отрепки от мъжки и женски пол. Това бяха вампири — нямаше нужда да види заострените им зъби, които усмивките им разкриваха, за да разбере това — ала пак и приличаха повече на хора, отколкото сбирщината на Сейър. Може би, защото едно време поне са били хора. Докато другите…

„Лицата им са само маски — помисли си тя с нарастваща тревога. — Под маските на Вълците се виждаха електрически хора — роботи — какво ли обаче се криеше под тези лица?“

В продълговатото помещение цареше мъртвешка тишина, ала от нейде наблизо до слуха и достигаше приглушеният шум от разговори, смях, звън на чаши и дрънчене на метални прибори в порцелан. Чуваше се разливане на течности — вода или вино, предположи тя — както и силен кикот.

Двама от присъстващите отрепки — извънредно дебел мъж в смокинг с карирани ревери и червена папийонка и не по-малко пълна жена в сребриста рокля без презрамки от ламе — се обърнаха към източника на тези звуци с очевидно недоволство. Смехът и разговорите сякаш се чуваха иззад пищния гоблен, изобразяващ пируващи рицари и техните дами. Когато дебелата двойка завъртя глави натам, Мия забеляза, че лицата им се набръчкаха като сплъстен памук и за миг под извивката на челюстта им се мярна нещо тъмночервено и обрасло с косми.

— Сузана, това кожа ли е? — попита Мия. — Мили Боже, това кожата им ли е?

Безногата жена не каза нищо — нито „Нали ти казах“, нито дори „Не те ли предупредих?“. Вече нямаше смисъл от подобни неща. Беше твърде късно за гняв (или за каквито и да било други чувства) и Сузана изпита искрено съжаление към жената, която я бе довела тук. Да, Мия беше лъгала и я беше предала; бе направила всичко възможно да убият Еди и Роланд, ала имаше ли изобщо някакъв избор? Сузана си помисли с горчивина, че вече можеше да даде точно определение на ка-май — това означаваше да ти дадат надежда, но не и възможност за избор.

„Все едно да подариш мотоциклет на слепец“ — помисли си.

Ричард Сейър — кокалестият мъж на средна възраст с пълни устни и широко чело, който не бе лишен от известен чар — започна да ръкопляска. Пръстените по ръцете му проблеснаха. Жълтият му блейзър искреше на мъждивата светлина.

— Хайл, Мия! — извика той.

— Хайл, Мия! — подеха останалите.

— Хайл, Майко!

— Хайл, Майко! — извикаха вампирите и отрепките, след което също взеха да ръкопляскат. Въпреки че аплодисментите им бяха доста възторжени, акустиката на помещението притъпяваше звука и го превръщаше в нещо като пърхане на прилепови криле. Хищен, гладен звук, който караше стомаха на Сузана да се свива от отвращение. В същото време бе разтърсена от поредната контракция, а краката и се подкосиха. Тя залитна напред, почти приветствайки болката, която замъгляваше сетивата и притъпяваше тревогите и. В същия миг обаче Сейър пристъпи към нея и я хвана под мишниците, предотвратявайки падането и. Сузана си мислеше, че пръстите му ще са ледени, ала всъщност се оказаха горещи като на болен от холера.

Внезапно зърна някаква висока фигура, която излезе от сенките в дъното на помещението. Тя не принадлежеше нито на отрепка, нито на вампир; носеше дънки и обикновена бяла риза, от чиято яка се подаваше главата на птица. Тя бе покрита с гладки тьмножълти пера, а очите и бяха черни. Съществото започна да ръкопляска и тогава тъмнокожата жена забеляза с нарастващ ужас, че дланите му завършват с ястребови нокти вместо с човешки пръсти.

Половин дузина огромни хлебарки изпълзяха изпод една от масите и впериха в нея изпъкналите си очи, с които завършваха антените им. Чудовищно интелигентни очи. Страховитите им мандибули затракаха със звук, наподобяващ смях.

— Хайл, Мия! — чу в главата си тя. Гласовете наподобяваха бръмченето на насекоми.

— Хайл, Майко! — след което отново се скриха сред сенките.

Жената се обърна рязко към двойната врата и видя двама от отрепките, които бяха препречили изхода. О, да, това наистина бяха маски — от такова разстояние беше невъзможно да не за бележи лъскавите черни косми, върху които бяха нарисувани човешките лица. Мия се завъртя към Сейър с натежало сърце. Беше прекалено късно. Прекалено късно за каквото и да било. Единственото, което и оставаше, беше да свърши онова, заради което бе дошла тук.

СЕДЕМНАЙСЕТ

Когато се обърна към вратата, Мия се бе изплъзнала от хватката на Сейър. Сега той отново я сграбчи — този път за лявата ръка. В същия миг тъмнокожата жена почувства как нещо я хваща за дясната длан. Погледна натам и видя дебелата жена в сребристата рокля от ламе — огромният и бюст буквално преливаше от деколтето и което енергично се бореше да го задържи там. Кожата на китките и потрепваше, изпускайки задушливия мирис на талк. На челото и имаше червена кървава рана, която нито преливаше, нито се съсирваше.

„Ето как дишат — помисли си Мия. — Ето как дишат, когато носят тези…“

Обзета от ужас, тя беше забравила напълно както за Сузана Дийн, така и за Дета. Ето защо когато Дета Уокър пристъпи напред — по дяволите, когато се хвърли напред — ничията дъщеря бе неспособна да я спре. Тя забеляза как ръцете и се изстреляха едновременно и пръстите и потънаха в подпухналите бузи на жената със сребристата рокля. Дебеланата изпищя, ала останалите — включително и Сейър — само се изсмяха гръмогласно, сякаш това бе най-смешното нещо, което бяха виждали през живота си.

Маската на човешкия облик се пропука под озадачения поглед на отрепката, след което Дета я съдра. Сузана се сети за онези последни мигове в Замъка над Бездната, когато всичко изведнъж бе застинало неподвижно и небето се беше разкъсало като лист хартия. Дета бе смъкнала маската почти изцяло. От върховете на пръстите и висяха разпарцаливени остатъци, които наподобяваха латекс. Онова, което се показа, представляваше главата на огромен червеникав плъх — отвратителен мутант, чиито жълтеникави зъби стърчаха от устата му, а от ноздрите му висяха някакви неща, подобни на бели червеи.

— Непослушно момиче — рече плъхът, поклащайки заострения си пръст към Сузана-Мия. С другата си ръка отново бе уловил нейната. Спътникът на съществото — отрепка с лъскав яркозелен смокинг — се заливаше от толкова силен смях, че буквално се беше превил на две. Мия забеляза нещо да се подава от дъното на панталоните му — беше твърде костеливо, за да е опашка, ала нямаше какво друго да е.

— Хайде, Мия — каза и Сейър, повеждайки я напред. Той се наведе към нея и се вгледа изпитателно в очите и, все едно и беше любовник. — Или може би си ти, Одета? Така е, нали? Това си ти, досадна, прекалено образована, противна чернилке.

— Не, аз съм, плъхолико бяло копеле! — изграчи Дета и се изплю в лицето му.

Човекът, с жълтото сако зяпна от изумление. После затвори уста и физиономията му се изкриви от злоба. В помещението отново се бе възцарила гробовна тишина. Той избърса с ръка плюнката от лицето си — от маската, която носеше върху лицето си — и се вгледа невярващо в изцапаната си длан.

— Мия? — попита той. — Мия, и ти и позволи да направи такова нещо с мен? С мен — с кръстника на твоето дете?

— Ти ли, бе, кучешко лайно такова! — извика Дета. — Ти смучеш кура на своето ка-татенце, докато същевременно бъркаш с пръст в задника му! Само за това ставаш ти! Ти…

— РАЗКАРАЙ я! — прогърмя гласът на Сейър.

И пред погледите на всички вампири и отрепки в ресторанта Мия направи точно това. Резултатът не закъсня. Гласът на Дета започна да заглъхва, сякаш охранителят я бе хванал за врата и я бе замъкнал към изхода. Тя престана да се опитва да говори и само се изсмя хрипливо, ала след малко и от смеха и не остана и следа.

Сейър стоеше със скръстени пред гърдите си ръце и се взираше мрачно в Мия. Останалите също я наблюдаваха съсредоточено. Нейде зад гоблена с пируващите рицари смехът и разговорите на незнайната компания продължаваха.

— Няма я вече — проговори най-накрая ничията дъщеря. — Проклетата жена я няма. — Въпреки че в ресторанта беше тихо, гласът и едва се чуваше, защото Мия шепнеше. Очите и бяха сведени боязливо надолу, а страните и бяха смъртнобледи. — Моля ви, господин Сейър… сай Сейър… след като направих това, което поискахте от мен, моля ви, сай, кажете ми, че не сте ме излъгали… че аз ще отгледам мъничето си. Моля ви! Ако направите това, никога повече няма да чуете за онази другата, кълна се в лицето на баща си и в името на майка си!

— Та ти нямаш нито баща, нито майка — процеди Сейър. Гласът му беше изпълнен с презрение. В очите му нямаше никакво място за състраданието и милостта, за които молеше Мия. Червената дупка на челото му се пълнеше с кръв, ала нито капчица от бълбукащата алена течност не потече навън.

Нов пристъп на болка — най-силният досега — заби зъбите си в нея. Мия се олюля, но този път мъжът с пригладената назад коса изобщо не си направи труда да я подхване. Тя се строполи на колене пред него и сложи длани върху лъскавата повърхност на ботушите му от щраусова кожа, вдигайки поглед към бледото му лице. Свирепите му очи я изгледаха надменно над яката на крещящо жълтото спортно сако.

— Моля ви — рече тя. — Умолявам ви, сай, чуйте ме, моля аз! Моля ви — спазете обещанието си, което ми дадохте!

— Мога да го спазя — каза Сейър, — а мога и да не го направя. Знаеш ли, че никога не са облизвали ботушите ми? Представяш ли си? Да съм живял толкова дълго и никога досега да не съм се насладил поне веднъж на едно хубаво, старомодно близане на ботуши.

Някаква жена се изкиска.

Мия се наведе напред.

— Недей, Мия, не трябва да правиш това — изстена Сузана, ала ничията дъщеря изобщо не и обърна внимание. Парализиращата болка, раздираща вътрешностите и, също не я възпря. Тя изплези език и започна да лиже лъскавата повърхност на ботушите на Ричард Сейър. Нейде много отдалеч Сузана усети вкуса им — имаха вкус на прах, кожа, скръб и унижение.

Известно време Сейър я наблюдаваше с ледено задоволство, след което каза:

— Стига. Достатъчно.

Ръцете му се протегнаха към нея, той я сграбчи за раменете и я изправи. Каменното му лице застина на пет сантиметра от нейното. Сега, след като бе узнала какво представляваха, вече бе невъзможно да не различи маските, които той и останалите носеха. Изпитите му бузи бяха почти прозрачни и под тях се забелязваха тъмноалени косми.

А може би по-точната дума беше козина, след като окосмяването покриваше цялото лице.

— Молбите ти няма да доведат до нищо, Мия — рече той, — ала трябва да призная, че усещането беше забележително.

— Вие ми обещахте! — извика тя, опитвайки се да се освободи от хватката му. В този миг започна поредната контракция и тя се преви на две, опитвайки се да не изкрещи. Когато агонията я поотпусна малко, продължи: — Вие казахте пет години… или може би седем… да, седем… най-доброто за моето мъниче, така казахте…

— Да — отвърна Сейър. — Спомням си това, Мия. Той се намръщи подобно на човек, изправен пред особено труден проблем, след което лицето му се оживи. Онази част от маската му, която покриваше плътта около ъгълчето на устата му, се набръчка за момент, когато мъжът се усмихна. Устните му се разделиха и разкриха дълъг, пожълтял зъб, напомнящ бивна на глиган. Той вдигна ръка и размаха назидателно показалеца си.

— Най-доброто, о, да. Въпросът е дали ти се вписваш в това изискване?

Одобрителен шепот премина през насъбралото се множество — някои от присъстващите дори се изхилиха на духовитостта на Сейър. Мия си спомни как я бяха нарекли „Майко“ и как я поздравяваха с „хайл“, ала в момента това и се струваше адски далечно — като безсмислен фрагмент от забравен сън.

— Обаче беше достатъчно добра да го износиш, нали? — попита Дета от някакво място дълбоко навътре в нея — от карцера всъщност. — Мамка му! Беше достатъчно добра да го износиш, нали?

— Ала бях достатъчно добра, за да го износя, нали? — изстреля Мия в лицето му. — Достатъчно добра, за да изпратя другата в блатото да яде жаби, докато си въобразяваше, че това всъщност е черен хайвер! Бях достатъчно добра за това, нали? Мъжът пред нея примигна, изненадан от тази реакция. Ничията дъщеря посмекчи тона си: — Сай, помисли за всичко онова, от което се отказах!

— Та ти нямаше нищо! — отвърна и Сейър. — Ти беше чисто и просто един незначителен дух, чието съществуване се въртеше около това да се чукаш с някой случаен пътник! Курви на ветровете — така наричаше себеподобните ти Роланд.

— Тогава помисли за другата — продължаваше Мия. — За тази, която нарича себе си Сузана. Ограбих целия и живот… всичко, което имаше… заради своето мъниче, и то по твоя заповед.

Човекът с жълтото сако махна презрително с ръка.

— Бръщолевенето ти няма да доведе до нищо, Мия. Следователно ще е по-добре да си затвориш плювалника.

Той кимна към една отрепка с широко лице, наподобяващо муцуната на булдог, обрамчено от къдрава сива грива. Съществото пристъпи напред — червената дупка на челото му беше тясна и продълговата и приличаше на окото на китаец. То бе последвано от свирепо гледащо създание с глава на ястреб и тениска, на която пишеше „СИНИТЕ ДЯВОЛИ“. Отрепките минаха от двете и страни и я сграбчиха — хватката на птицата беше особено противна заради грапавите му, люспести пръсти, завършващи с остри закривени нокти.

— Ти беше чудесен опекун — заяви Сейър. — За това няма две мнения. Хайде обаче да не забравяме, че приятелката на Роланд от Гилеад всъщност беше тази, която зачена детето.

— Това е лъжа! — изкрещя ничията дъщеря. — Долна, гнусна, отвратителна… ЛЪЖА!

Той продължи, все едно не я беше чул:

— А и всяка работа изисква конкретни умения. За всяка работа си има майстор, както се казва.

— МОЛЯ ВИ!!! — изпищя Мия.

Човекът-ястреб се хвана с ноктестите си длани за главата и заподскача наляво-надясно, все едно бе оглушал. Пантомимата породи още смях в залата — някои от присъстващите дори заръкопляскаха.

Сузана изведнъж усети как нещо топло се разля по бедрата и — по бедрата на Мия — погледна надолу и видя, че дънките и са потъмнели от влага. Водите и най-накрая бяха изтекли.

— Хайде сега да се приго-ооо-ооо-отвим… за раждането на БЕБЕТО! — заяви възторжено Сейър като че ли беше водещ на някое телевизионно шоу. Имаше твърде много зъби в тази усмивка — по два реда горе и долу. — А после ще видим. Обещавам, че молбата ти ще бъде взета под внимание. Междувременно… Хайл, Мия! Хайл, Майко!

— Хайл, Мия! Хайл, Майко! — подеха останалите и Мия осъзна, че е повлечена към дъното на помещението — мъжът с лице на булдог бе сграбчил лявата и ръка, а човекът-ястреб — дясната. Последният издаваше хриплив, бръмчащ звук всеки път, когато издишваше. Краката и почти не докосваха килима, докато я приближаваха към отрепката с жълтите пера. Човекът-канарче, помисли си тя.

Сейър им махна с ръка да спрат и заговори на човека-канарче, посочвайки към двойните врати, откъдето ничията дъщеря бе влязла. Мия чу името на Роланд, както и това на Джейк. Човекът-канарче кимна. Мъжът с жълтото сако отново посочи към вратата и поклати глава.

„Никой да не влиза — казваше този жест. — Никой.“

Съществото с жълтите пера кимна отново, след което заговори с отвратително цвърчене, от което на Мия и се прииска да закрещи. Тя погледна към отсрещната стена и взорът и попадна на гоблена с рицарите и техните дами. Масата, зад която седяха, и се стори позната — в залата за пиршества на замъка Дискордия имаше същата. Артур Елд седеше начело на масата с корона на главата си, а съпругата му беше заела мястото от дясната му страна. Знаеше, че очите му са сини, понеже ги бе сънувала неведнъж.

Навярно ка абсолютно преднамерено избра точно този момент за внезапно появилото се течение, което премина през „Дикси Пиг“ и повдигна гоблена. Беше само за секунда или две, ала това бе напълно достатъчно за Мия да види другата столова — частна столова — зад него.

На дълга дървена маса под сияещ кристален полилей се бяха разположили може би дузина мъже и жени, чиито хищни лица бяха сбръчкани и деформирани от възраст и зло. Устните им разкриваха закривени букети от зъби; дните, когато тези чудовища можеха да затворят устите си, отдавна бяха отминали. Очите им бяха черни и от ъгълчетата им непрекъснато сълзеше някаква отвратителна смолиста течност. Жълтеникавата им кожа бе покрита с назъбени люспи, а редките туфи козина и придаваха още по-морбиден вид.

— Какви са тези? — извика Мия. — Какви, в името на боговете, са тези същества?

— Мутанти — отвърна Сузана. — А може би хибриди не е точната дума. Това обаче не е толкова важно, Мия. Ти видя онова, което наистина е важно, нали?

Така беше и Сузана го знаеше. Макар че кадифеният гоблен се повдигна съвсем за кратко, и двете успяха да зърнат скарата, поставена в средата на дългата маса, както и обезглавения труп, който се въртеше на нея, докато кожата му хващаше коричка, пукаше се и цвърчеше, отделяйки ароматни сокове. Не, миризмата във въздуха изобщо не беше на печено прасенце. Нещото, което бе нанизано на шиша, кафяво като гълъб, беше човешко бебе. Създанията около него бяха сложили порцеланови чашки под него, в които събираха соковете му… след което изведнъж вдигнаха наздравица и отпиха.

Течението замря. Кадифеният гоблен възвърна предишното си положение. И преди раждащата жена отново да бъде хваната за ръцете и понесена към дълбините на сградата, издигаща се в множество светове по протежение на Лъча, тя осъзна зловещия хумор на картината. Това, което Артур Елд приближаваше до устата си, не беше агнешко бутче, както човек си мислеше на пръв поглед; това бе бебешко краче. Вокалът, с който Роуина вдигаше тост, бе пълен не с вино, а с кръв.

— Хайл, Мия! — извика Сейър отново. О, та той се намираше в превъзходно настроение — нали пощенският гълъб отново се бе завърнал в гълъбарника си!

— Хайл, Мия! — подеха и другите. Звучеше досущ като скандиране на футболен мач. Съществата зад гоблена също се присъединиха към възгласа със своите гласове, наподобяващи гърлено ръмжене. Ала да не забравяме, че устите им все пак бяха натъпкани с храна.

— Хайл, Майко! — Този път Сейър дори и се поклони подигравателно, като че ли искаше да и покаже колко я уважава.

— Хайл, Майко! — викаха вампирите и отрепките, докато я отнасяха в дълбините на „Дикси Пиг“ — първо в кухнята, после в килера и накрая надолу по стълбите. Там, естествено, имаше врата.

ОСЕМНАЙСЕТ

Сузана разбра, че се намира в кухнята на ресторанта, по гнусната миризма на готвено — не свинско, в никакъв случай; по-скоро онова, което пиратите от осемнайсети век наричаха опърлено прасе.

Откога тази сграда служеше за преден пост на вампирите и отрепките в Ню Йорк? От времето на Калахан — седемдесетте и осемдесетте? А може би от нейното време — от шейсетте години? Най-вероятно от доста по-рано. Тъмнокожата жена предположи, че, тук се е издигала версия на „Дикси Пиг“ още по времето на холандските заселници, изкупили земята на индианците с лъскавите си дрънкулки, забивайки християнските си убеждения дори още по-надълбоко от знамената си. Практични хора, холандците обичаха свинските ребърца и не можеха да понасят никакви магии — били те бели или черни.

Жената зърна съвсем малко от кухнята, ала то беше съвсем достатъчно да се убеди, че тя бе пълно копие на тази в замъка Дискордия. Там Мия беше убила един плъх, който се опитваше да изяде последното ястие, останало в помещението — печеното прасенце във фурната.

„Само дето нямаше никаква фурна и никакво печено — мина през ума и. — По дяволите, нямаше и никаква кухня. Прасенцето беше зад хамбара на Тян и Заля Джефърдс. И аз бях тази, която го уби и изпи кръвта му, а не тя. По онова време Мия почти ме беше обсебила, макар че още не го знаех. Чудя се дали Еди…“

Едва когато ничията дъщеря я изблъска назад за последен път, откъсвайки я от мислите и, запращайки я в мрака, Сузана разбра до каква степен отвратителната кучка бе овладяла живота и. Знаеше, че Мия е направила това — заради мъничето си, естествено. Въпросът беше защо тя, Сузана Дийн, бе позволила това да се случи. Защото бе обладана и преди? Защото бе до такава степен пристрастена към непознатата вътре в нея, както Еди беше пристрастен към хероина? Боеше се това да не се окаже вярно.

Вихрушки мрак. И когато отново отвори очи, вече се намираше под жестоката луна, увиснала над Дискордия, а примигващото червено сияние (ковачницата на Краля) блестеше на хоризонта.

— Ела тук! — извика един женски глас, също както бе извикал и преди. — Ела тук, където не духа толкова! Сузана погледна надолу и видя, че няма крака и седи в същата грубо изработена количка, както и при предишното си посещение на Замъка. Същата жена, висока и красива, с черни коси, които се развяваха на вятъра, и махаше да отиде при нея. Мия, естествено, и всичко това бе не по-истинско от смътните спомени на Сузана от залата за пиршества.

„Федик, обаче, беше реален — помисли си тя. — Тялото на Мия е тук, тъй както моето в момента го мъкнат през кухнята зад «Дикси Пиг», където готвят чудовищни ястия за нечовешки клиенти. Замъкът над Бездната е убежището на Мия, нейният остров на спасението, нейният Коган.“

— При мен, Сузана от Средния свят! Скрий се от аленото сияние на Краля! Ела тук, където вятърът не духа толкова силно, на завет зад този зъбер!

Безногата жена поклати глава.

— Кажи, каквото имаш за казване и да привършваме с това, Мия — рече тя. — Трябва да раждаме детето — веднъж само да излезе от утробата ни и сме квит! Ти отрови живота ми!

Ничията дъщеря я изгледа съсредоточено — коремът и изпъкваше под дебелото вълнено наметало, а вятърът развяваше косите и.

— Ти сама изпи отровата, Сузана! Ти сама я преглътна! И то още, когато детето не беше нищо повече от неразпъпило се семенце в утробата ти!

Беше ли вярно това? Дори и да беше, коя от тях бе позволила на Мия да влезе в нея, също както човек трябваше да покани вампира да влезе в дома му? Сузана или Дета? Нито една от тях, помисли си тъмнокожата жена.

Най-вероятно това беше Одета Холмс. Одета, която никога не би счупила чинията на синята жена. Одета, която обожаваше куклите си, въпреки че повечето от тях бяха бели като памучните и гащички.

— Какво искаш от мен, Мия, ничия дъще? Кажи и да свършваме с това!

— Съвсем скоро ще бъдем заедно — да, ще лежим заедно в едно и също легло, докато раждаме мъничето. Искам да те помоля само за едно нещо — ако възникне възможност да избягам оттук с мъничето си, да ми помогнеш да го направя.

Безногата жена се замисли. Сред каменната пустош, осеяна със зейнали пропасти, се изкикотиха хиени. Вятърът беше вледеняващ, ала не можеше да се сравнява с болката, която изведнъж стисна корема и в челюстите си. Лицето на Мия бе изкривено от същата агония и жената на Еди Дийн отново си помисли как цялото и съществуване се бе превърнало в един огледален лабиринт. Както и да е, с какво би и навредило подобно обещание? Едва ли щеше да възникне подобна възможност, ала ако се появеше, дали наистина щеше да остави съществото, което Мия искаше да нарече Мордред, да попадне в лапите на служителите на Пурпурния крал?

— Добре — каза накрая. — Съгласна съм. Ако мога да ти помогна да избягаш с мъничето си, ще ти помогна.

— Навсякъде! — изграчи Мия с хриплив шепот. — Дори и… — Ничията дъщеря внезапно замлъкна. Преглътна и едва тогава продължи. Насили се да продължи: — Дори и в тодашния мрак. Защото, ако трябва да се скитам завинаги със своя син, това няма да е кой знае какво наказание.

„Може би няма да е наказание за теб, сестро“ — помисли си Сузана, ала не каза нищо. Беше и писнало от проявите на униние на Мия.

— А ако няма възможност да бъдем свободни — рече ничията дъщеря, — тогава ни убий.

Единствените шумове тук горе бяха воят на вятъра и кикотът на хиените, ала Сузана усещаше какво се случва с физическото и тяло — макар и истинският свят да се бе притаил зад някаква извънредно тънка мембрана. В момента вече бяха излезли от кухнята и я смъкваха надолу по стълбите. Безногата жена си каза, че навярно бе нужна доста голяма сила от страна на Мия да я транспортира тук, в Замъка — особено при положение че раждаше. Жалко, че тази сила не можеше да бъде насочена в друга посока.

Очевидно Мия възприе продължителното мълчание на Сузана за израз на несъгласие, защото затрополи с тежките си обувки към мястото, където се намираше безногата жена, сграбчи я за раменете и я разтърси силно.

— Ей! — извика яростно. — Ако се наложи, ще ни убиеш! По-добре да сме заедно в смъртта, отколкото да… — Отново замлъкна, след което каза с горчивина: — През цялото време те лъгах. Нали?

Сега, след като моментът бе настъпил, Сузана не почувства нито желание за възмездие, нито състрадание, нито тъга. Само кимна безмълвно.

— Дали смятат да го изядат? Да нахранят тези престарели чудовища с неговото трупче?

— Едва ли — рече безногата жена. — Може и да ти отпуснат шест месеца да се грижиш за него, ала дори това… — Поклати глава, после прехапа долната си устна, когато поредните контракции се врязаха в нея, превръщайки всички мускули на корема и слабините и в натрошено стъкло. Щом болката понамаля малко, довърши: — Не ми се вярва.

— Тогава ни убий, ако се стигне дотам! Кажи, че ще го направиш, Сузана, кажи го, моля аз!

— И ако ти обещая това, Мия, какво ще сториш ти за мен? Ако предположим, че повярвам на думите, излизащи от лъжливата ти уста?

— Ще те освободя…, ако имам тази възможност.

Сузана се замисли и реши, че неизгодната сделка все пак е по-добра от никаква сделка. Улови ръцете, които бяха сграбчи ли раменете и.

— Добре — рече. — Съгласна съм.

Тогава, също както бе станало в края на предишното им съвещание на това място, небето се раздра, както и зъберът зад тях и въздухът около тях. Отвъд се мярна някакъв движещ се коридор — образът беше замъглен, неясен. Тя разбра, че гледа през собствените си очи, които през повечето време бяха затворени. Булдогът и Човекът-ястреб продължаваха да я държат. Носеха я към някаква врата в дъното на коридора — откакто Роланд се беше появил в живота и, винаги имаше и друга врата — и Сузана предположи, че я мислят за припаднала. Навярно бе станало точно така.

В този момент се завърна в хибридното тяло с белите крака…, ала кой знаеше каква част от шоколадовата и кожа сега бе станала бяла? Помисли си, че поне това унижение щеше да свърши скоро, и изведнъж се почувства малко по-добре. С удоволствие щеше да размени тези бели крака, колкото и здрави и жизнени да бяха, за малко душевен покой. За малко покой в нейната душа.

ДЕВЕТНАЙСЕТ

— Идва на себе си — изръмжа някой. „Сигурно онзи с муцуната на булдог“ — помисли си Сузана. Не че имаше някакво значение — под човешките си лица всички изглеждаха като хуманоидни плъхове с туфи рядка козина, поникнала от твърдата им като кост плът.

— Това е добре — обади се Сейър, който очевидно вървеше зад тях. Тя се огледа и видя, че антуражът и се състоеше от шест отрепки, Човека-ястреб и трима вампири. Отрепките носеха пистолети в кобури под мишниците си, а двама от вампирите бяха въоръжени с ба — подобното на арбалет оръжие на жителите на Кала. Третият държеше бръмчащ електрически меч — като онези, които бяха носили Вълците.

„Десет към едно — помисли си Сузана хладно. — Не е добре… ала можеше да е и по-зле.“

— Можеш ли да… — започна Мия някъде отвътре.

— Млъкни — сряза я тя. — Разговорът ни приключи. Погледна към вратата отпред и там видя следния надпис:

„НОРТ СЕНТРАЛ ПОЗИТРОНИКС ООД Ню Йорк/Федик

Ниво на защита — максимално

ЗВУКОВ КОД ЗА ДОСТЪП ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН“

Звучеше и познато и Сузана веднага разбра защо. Беше видяла подобен знак по време на краткото си посещение във Федик. Федик, където истинската Мия — съществото, което бе загубило безсмъртието в най-лошата сделка на всички времена — беше заточена.

Когато най-накрая се добраха до целта си, Сейър излезе напред, изблъсквайки Човека-ястреб, наведе се към вратата и за почна да издава някакви дълбоки гърлени звуци. Сузана си помисли, че никога не би могла да произнесе подобно звукосъчетание.

„Няма значение — прошепна и Мия. — Аз мога да го кажа и ако се наложи, мога да те науча на някои други заклинания. Ала сега… Сузана, съжалявам за всичко. Прощавай.“

Вратата към експериментална станция „Дъга 16“ във Федик се отвори. Сузана чу някакъв неприятен бръмчащ звук и до ноздрите и достигна миризмата на озон. Никаква магия не захранваше този портал между световете; той бе дело на древните и вече се рушеше. Тези, които го бяха сътворили, бяха изгубили вярата си в магията и се бяха отрекли от Тъмната кула. И сега на мястото на магията се намираше това бръмчащо, умиращо нещо. Това глупаво смъртно нещо. Отвъд него се виждаше залата с леглата. Огромната зала със стотици легла.

„Тук оперират мозъците на децата. Тук изтръгват от тях онова, което е необходимо на Разрушителите.“

Сега само едно от креватчетата беше заето. До таблата му бе застанала жена с глава на плъх. Най-вероятно изпълняваше ролята на медицинска сестра. До нея стоеше някакъв човек — Сузана не мислеше, че е вампир, ала не можеше да е сигурна в това, тъй като гледката, откриваща се през вратата, трептеше като въздуха над нажежена пещ. Той погледна към тях и веднага изкрещя:

— Бързо! Размърдайте се малко! Трябва веднага да ги свържем и да приключваме по-скоро с това! В противен случай и двамата ще умрат! — Лекарят — навярно никой друг освен лекар не би си позволил такава дързост в присъствието на Ричард П. Сейър — махаше нетърпеливо с ръце към тях. — Донесете я тук! Закъснявате, мътните ви взели!

Сейър я блъсна грубо през вратата. Отвратителното бръмчене се вряза още по-дълбоко в главата и, последвано от краткото прозвъняване на тодашните камбанки. Погледна надолу, ала беше прекалено късно — белите крака на Мия бяха изчезнали и тя лежеше пред Човека-ястреб и Булдога, които тъкмо се навеждаха да я вдигнат.

Сузана се надигна на лакти и погледна нагоре, осъзнавайки, че за пръв път от незнайно колко време — може би за пръв път, откакто беше изнасилена в каменния пръстен — принадлежеше единствено на себе си. Мия бе изчезнала.

После, сякаш за да опровергае това, наскоро изоставилата я похитителка нададе пронизителен писък. Жената на Еди Дийн последва примера и — болката беше прекалено силна, за да остане безмълвна — и за един кратък миг гласовете им запяха в пълен синхрон, прогласявайки неизбежната поява на мъничето.

— Исусе! — каза един от пазачите на Сузана — тя не знаеше дали е вампир или отрепка. — Тече ли ми кръв от ушите? Звучат така, сякаш…

— Вдигни я, Хейбър! — изръмжа Сейър. — Джей! Хващай я! Вдигнете я от пода, в името на бащите си!

Булдога и Човека-ястреб — или Хейбър и Джей, ако това ви харесва повече — я сграбчиха под мишниците и бързо я понесоха по пътечката между стотиците празни креватчета.

Мия се обърна към Сузана и се усмихна измъчено. Лицето и бе плувнало в пот, а косата и беше залепнала за зачервената и кожа. — Срещата ни беше добра…, ала и лоша — промълви тя.

— Вземете това легло! — викаше лекарят. — По-бързо, да сте проклети дано! Защо се туткате като шибани християни?

Две от отрепките, придружаващи Сузана, се наведоха над най-близкото празно легло и го поставиха до това на Мия, докато Хейбър и Джей продължаваха да я държат. На леглото имаше нещо, което изглеждаше като кръстоска между сешоарите тип „каска“ от дамските фризьорски салони и космическите шлемове от старите сериали за Флаш Гордън. Сузана имаше чувството, че го използват за изсмукване на мозъци.

Междувременно сестрата с глава на плъх бе застанала между широко разтворените крака на пациентката си и в момента надничаше под болничната нощница, която ничията дъщеря носеше. Тя потупа коляното на Мия с подпухналата си ръка и изскимтя. Най-вероятно по този начин искаше да успокои пациентката, ала Сузана потръпна от отвращение.

— Какво ми стоите там с ръце на кръста, идиоти такива! — продължаваше да крещи лекарят. Той бе набит мъж с кафяви очи, румени бузи и сресана назад черна коса — всеки зъбец на гребена като че ли бе оставил след себе си бразда, широка колкото улична канавка. Носеше бяла лабораторна престилка от найлон върху костюма си от туид. На алената му вратовръзка се виждаше нарисувано око. Този сигул ни най-малко не изненада Сузана.

— Чакаме нарежданията ви — каза Джей, по-известен като Човека-ястреб. Нечовешката му реч беше бавна и монотонна, също толкова неприятна като скимтенето на сестрата, ала поне бе напълно разбираема.

— Изобщо не ви трябват нарежданията ми! — сопна се лекарят и махна пренебрежително с ръка. — Всичките деца на майките ви ли са измрели?

— Аз… — започна Хейбър, ала лекарят беше побеснял.

— Откога чакаме този момент, а? Колко пъти сме репетирали процедурата? Как може да сте толкова тъпи, толкова мудни, като някакви християнски тутки? Сложете я на лег…

Сейър се изстреля напред с такава бързина, на каквато според Сузана и Роланд едва ли бе способен. В един момент стоеше до Хейбър, отрепката с муцуната на булдог, а в следващия вече се бе нахвърлил върху лекаря и извиваше ръката му зад гърба му.

Гневното изражение на лекаря изчезна за по-малко от секунда и той запищя като малко дете. По долната му устна потече слюнка, а чаталът на панталоните му от туид мигновено потъмня в резултат на изпразнилия се пикочен мехур.

— Стига! — изпищя той. — Няма да имате никаква полза от мен, ако ми счупите ръката! Ох, стига, стига, ужасно БОЛИИИИИИИ!

— Ако счупя ръката ти, Скоутър, просто ще извикам някой наркоман от улицата, който да свърши тази работа, след което ще го убия. И защо не? Става дума за жена, която ражда, а не за мозъчна операция, в името на Ган!

Въпреки това той поразхлаби малко хватката си. Скоутър се гърчеше, стенеше и пъшкаше така, все едно бе правил секс по време на нетърпима жега.

— И когато всичко свърши, а ти не си взел никакво участие в него — продължи Сейър, — ще те дам за храна… на тях. — И мъжът с жълтото сако кимна към вратата.

Сузана погледна натам и видя, че пътечката между леглата, по която бяха дошли, бе покрита с големите хлебарки, които беше зърнала в „Дикси Пиг“. Техните интелигентни, хищни очи бяха вперени в пълничкия лекар. Мандибулите им изтракаха.

— Какво… какво да сторя, сай?

— Помоли ме за прошка.

— М-м-моля за прошка!

— Трябва да помолиш и останалите, които засегна:

— Господа, м-моля ви за п…

— Докторе! — внезапно извика сестрата, която продължаваше да стои наведена между бедрата на Мия. Гласът и беше доста нисък, ала думите и се разбираха. — Бебето излиза!

Сейър пусна ръката, която бе сграбчил в желязната си хватка. — Продължавайте, доктор Скоутър. Свършете си работата. Всички искаме детето да се роди без усложнения, нали? — Мъжът с жълтото сако се наведе напред и погали Мия по бузата с необикновена загриженост. — Не унивай и не губи надежда, лейди-сай — рече. — Някои от мечтите ти могат тепърва да се сбъднат.

Тя го изгледа с благодарност и сърцето на Сузана се сви. „Не му вярвай, лъжите му нямат край!“ — и се искаше да и каже, ала връзката помежду им беше разрушена.

Безногата жена бе захвърлена като чувал с брашно върху съседното легло. Бе неспособна да направи нищо, докато поставяха зловещото приспособление на главата и; поредните контракции бяха избрали точно този момент, за да забият острието си в утробата и. Двете жени отново изкрещяха едновременно.

До ушите и достигаше мърморенето на Сейър и останалите. Някъде отдолу се чуваше и цвърченето на хлебарките. Изпъкналите метални части от вътрешната страна на шлема се притиснаха болезнено до слепоочията и и тя почувства главата си като в менгеме. Изведнъж някакъв приятен женски глас каза:

— Добре дошли в света на „Норт Сентрал Позитроникс“, част от корпорацията „Сомбра“. „Сомбра“, където прогресът никога не спира! Очаквайте включване!

Гласът бе заменен от силно бръмчене. В началото беше само в ушите и, ала после и се стори, че постепенно започва да дълбае в главата и, пробивайки си път все по-навътре в мозъка и. Имаше чувството, че два нажежени куршума се движат един към друг в черепа и. Смътно, сякаш от другия край на стаята, вместо от съседното легло, чу как Мия крещи:

— О, не, стига, това боли!

Лявото и дясното бръмчене се срещнаха в центъра на мозъка и, създавайки пронизващ телепатичен тон, който със сигурност щеше да унищожи способността и да мисли, ако се задържеше за по-дълго време. Беше мъчително, ала тя стисна зъби. Нямаше намерение да крещи пред тези отрепки. Нека видят сълзите, стичащи се от затворените и клепачи, обаче Сузана беше стрелец и нямаше да я накарат да пищи.

След, както и се стори, цяла вечност бръмченето най-накрая заглъхна.

Безногата жена разполагаше с миг или два, през които да се наслади на блажената тишина в главата си, след което дойде поредната контракция. Този път тя удари съвсем ниско — долу в слабините — и със силата на тайфун. Пометена от вълната на агонията, сега жената си позволи да изкрещи. Беше много различно — да крещиш, когато раждаш детето си, не бе недостойно.

Тя обърна глава и видя, че подобна метална качулка е нахлузена и върху мократа от пот черна коса на Мия. Сегментираните стоманени маркучи, излизащи от двата шлема, бяха свързани по средата. Това бяха същите приспособления, които използваха при похитените близнаци, ала ето че сега служеха на някаква друга цел. Каква ли беше тя?

Сейър се наведе към нея — достатъчно близо, че да усети одеколона му. Заприлича и на „Инглиш Ледър“.

— За да довършим процеса на раждането и всъщност да изтласкаме бебето навън, се нуждаем от тази физическа връзка — обясни и той. — Да те доведем тук, във Федик, беше от жизненоважно значение. — Мъжът я потупа по рамото. — Късмет. Няма да продължи дълго. — Той се усмихна. Маската, която носеше, се набръчка, разкривайки малко от червения ужас, който се криеше под нея. — Тогава вече ще можем да те убием. Усмивката му стана по-широка.

— И да те изядем, разбира се. В „Дикси Пиг“ нищо не се прахосва на вятъра — дори такава арогантна кучка като теб. Преди Сузана да успее да отвърне, женският глас в главата и отново проговори:

— Моля, кажете името си — бавно и отчетливо.

— Да ти го начукам! — изръмжа безногата жена.

— Дати Гоначукам не фигурира като валидно име в базата ни с данни — рече приятният женски глас. — Засякохме враждебно отношение, ето защо се извиняваме предварително за бъдещата процедура.

За един продължителен миг не последва нищо, след което съзнанието на Сузана се възпламени от болка, надминаваща всяко страдание, с което се беше сблъсквала през живота си. Никога не бе предполагала, че подобна болка е възможно да съществува. Независимо от това устните и останаха здраво стиснати, докато агонията бушуваше из тялото и. Помисли си за песента и я чу в главата си въпреки грохота на болката: „Аз съм затворнияка… на вечната печал… с метална каска… на главата си… лежа…“ Най-накрая агонията замря.

— Моля, кажете името си — бавно и отчетливо — отново се обади приятният женски глас в центъра на черепа и, — или ще повторим тази процедура с десетократно увеличение.

„Няма нужда — изпрати мислено Сузана. — Убедихте ме.“

— Сууууууууууу-зааааааааа-наааааааааа — каза тя. — Суууууууу-зааааааа-нааааа…

Те стояха и я наблюдаваха — всички с изключение на господин Плъхоглав, който се взираше с възторг в покритата с мъх главичка на бебето, която се бе подала от вагината на Мия.

— Мииииииииииййй-яаааааааааааа… — Сууууууу-зааааааа-нааааааааа… — Мииййй… — анааааааа…

Когато започнаха следващите контракции, доктор Скоутьр вече стискаше форцепс в ръката си. Гласовете на жените се сляха в едно, мълвейки име, което не беше нито „Сузана“, нито „Мия“, а комбинация от двете.

— Връзката — каза приятният женски глас — е осъществена. — Чу се тихичко изщракване. — Повтарям, че връзката е осъществена. Благодарим ви за съдействието.

— Това е, хора — рече Скоутър. Изглежда, бе забравил за болката и страха — беше развълнуван. Той се обърна към сестрата: — Ако се разциври, Алая, изобщо не го докосвай, в името на баща си! Обаче не заплаче ли, веднага отпуши устата му!

— Да, докторе — устните на жената с глава на плъх се отдръпнаха назад, оголвайки двойна редица остри зъби. Това гримаса ли беше, или усмивка? Скоутър изгледа всички присъстващи със самодоволен вид и нареди:

— Стойте, където сте, докато не ви кажа, че можете да се приближите. Никой от нас не знае какво точно представлява детето. Знаем само, че принадлежи на самия Пурпурен крал…

Мия изведнъж изкрещя. От болка, но и от негодувание.

— Ах, ти, тъпанар такъв! — каза Сейър и зашлеви лекаря през лицето с такава сила, че косата му се разроши, а на бялата стена разцъфнаха миниатюрни капки кръв.

— Не! — изпищя ничията дъщеря.

Опита се да се изправи на лакти, ала не успя и отново падна по гръб.

— Не, вие ми казахте, че аз ще си го отгледам! Умолявам ви… поне за съвсем мъничко, моля аз…

В този миг най-страшната болка връхлетя Сузана — връхлетя и двете, погребвайки ги под себе си. Те изкрещяха пронизително в унисон и безногата жена нямаше нужда от наставленията на Скоутър, който я караше да се напъне, да напъне СЕГА!

— Излиза, докторе! — извика сестрата в нервен екстаз.

Сузана затвори очи и напъна с всички сили, усещайки как болката започна да се оттича от нея, подобно на вода, оттичаща се в тъмен канал, ала същевременно почувства и най-дълбоката печал, която някога бе изпитвала. Защото сега бебето преливаше в Мия; това бяха последните няколко реда на живото послание, което тялото на Сузана трябваше да предаде. Беше дошъл краят. Каквото и да се случеше после, с тази част от живота и вече беше свършено и Сузана Дийн нададе вик, в който се преплитаха едновременно облекчение и съжаление; вик, който сам по себе си беше като песен.

И понесен на крилете на тази песен, Мордред Дисчейн, син на Роланд (и на още едного, о, можете ли да кажете „Дискордия“), се появи в света.