Песента на Сузана

ЕДНО

Отец Калахан бе направил кратко посещение на пощенската служба в Ийст Стоунхам почти две седмици преди престрелката пред магазина на Чип Макавой, оставяйки кратка бележка. Макар и адресирана до Арон Дипно и Калвин Тауър, текстът и беше предназначен за втория от тях, а тонът не бе особено дружелюбен:

Калахан бе рискувал живота си, за да остави тази бележка, а Еди, който бе попаднал под пагубното влияние на Черната тринайсетица, за малко да изгуби своя. И какъв бе резултатът от тези опасни действия?

Калвин Тауър се разхождаше с усмивка на уста из магазините на Западен Мейн, купуваше си редки или колекционерски издания и огласяваше проклетото си хоби на всеки продавач.

Докато караше след камиона на Джон Кълъм по шосе № 5, а после и по Димити Роуд, с Роланд, седнал на седалката до него, Еди усещаше как гневът му постепенно нараства и се приближава до опасната червена зона.

„Май ще трябва да държа ръцете си в джобовете, а езика си — зад зъбите“ — помисли си той, ала не беше никак сигурен дали това щеше да има някакъв ефект.

ДВЕ

На около три километра от шосе № 5 камионът на Кълъм (модел „Форд“ Ф-150) зави вдясно и изостави Димити Роуд. Завоят бе отбелязан с два знака, закачени на ръждясал стълб. Горният гласеше: РОКЕТ РОУД, а долният бе целият покрит с ръжда и от малкото, което се четеше, се разбираше, че обещава „Бунгала на езерния бряг“. Рокет Роуд представляваше обикновен черен път, лъкатушещ между дърветата, и Еди гледаше да спазва по-голяма дистанция от камиона на Кълъм заради облаците прахоляк, които вдигаше таратайката. Техният „коламобил“ също беше „Форд“, ала някакъв незнаен модел с две врати, който Еди никога не би разпознал, без да погледне към хрома на задната броня или в книжката с инструкциите. Усещането да кара отново кола обаче се доближаваше до религиозен екстаз — нищо не можеше да се сравни с това да имаш не една, а неколостотин конски сили под себе си, готови да се изстрелят напред при най-лекото движение на десния ти крак. Да не говорим и че беше адски приятно да чуват как воят на сирените зад гърба им заглъхва. Сенките на надвисналите дървета ги погълнаха. Ароматът на ела и борова смола беше едновременно сладостен и остър.

— Прекрасна природа — каза Стрелеца. — Човек може да си почине добре тук — гласеше неговият коментар.

Камионът на Кълъм започна да минава покрай множество алеи, които се отклоняваха от пътя. Всяка от тях имаше някакъв номер, а под него неизменно пишеше: „Собственост на Джафърдс за отдаване под наем“. Еди си помисли дали да не изтъкне на Роланд, че познаваха един Джафърдс от Кала, и то много добре, ала после се отказа. Така само щеше да подчертае очевидното.

Минаха покрай 15, 16 и 17. Кълъм спря за малко пред номер 18, ала след кратък размисъл им махна с ръка през прозореца на кабината и отново потегли напред. Еди бе готов да продължи още преди това, защото знаеше със стопроцентова сигурност, че бунгало № 18 не е това, което им трябва.

Кълъм сви в следващата алея. Еди последва камиона и почувства как гумите на седана зашептяха по дебелия килим от нападали борови иглички. Сините отблясъци отново се мернаха между дърветата, ала когато най-накрая достигнаха до бунгало № 19 и пред погледа им се откри водната ивица, Еди видя, че за разлика от езерото Кийуейдин това имаше естествен произход и бе не по-голямо от футболно игрище. Самото бунгало приличаше на двустайна барака. Имаше оградена с мрежа против комари веранда с изложение към водата, където се виждаха два разръфани, ала удобни на вид люлеещи се стола. От покрива стърчеше тънък комин. Нямаше гараж; не се виждаше и никаква кола, паркирана пред хижата. Еди си помисли, че ако хвърли едно око на терена, сигурно лесно би открил някакви следи от гуми, ала после си даде сметка, че наслоилият се прах и борови иглички доста ще го затруднят.

Кълъм загаси двигателя на камиона и младият мъж веднага последва примера му. Сега единствените звуци наоколо бяха плискането на водата в крайбрежните скали, шумоленето на разлюлените от бриза клонки и нежното чуруликане на птиците. Когато Еди погледна надясно, видя, че Стрелеца си седи спокойно и съзерцава природата, скръстил смъртоносните си ръце с дълги пръсти пред гърдите си.

— Как ти се струва това място? — попита младият мъж.

— Спокойно. — Думата бе произнесена по маниера на жители те на Кала: „спокоо-оойно“.

— Има ли нещо тук?

— Да, така мисля.

— Опасност?

— Право казваш.

— Къде точно?

— Тук до мен.

Младият стрелец го изгледа намръщено.

— Да, Еди. Това си ти. Ти искаш да го убиеш, нали?

Само след миг съпругът на Сузана призна пред себе си, че беше точно така. Тази черта на характера му, която Роланд току-що бе отбелязал, толкова простичка, колкото и свирепа, понякога го караше да се чувства неспокоен, ала той не можеше да я отрече. А и кой в крайна сметка я бе извадил на бял свят и я беше наточил като бръснач?

Стрелеца кимна.

— Преди много време, след доста години, през които се скитах из пустинята съвсем сам като някой отшелник, при мен дойде един хленчещ и самовглъбен млад мъж, чиято единствена амбиция беше да продължи да взима дрогата си, благодарение на която сумтеше и се чувстваше сънлив. Той беше един егоистичен, нахакан, креслив позьор, който едва ли притежаваше и едно хубаво качество…

— Ама беше хубав, нали? — усмихна се Еди. — Не забравяй това! Котаракът беше истинска секс машина. Роланд го изгледа напълно сериозно.

— Както аз се въздържах да не те убия тогава, Еди от Ню Йорк, така и ти можеш да се въздържиш да не убиеш Калвин Тауър сега. — След което отвори вратата от своята страна и излезе от колата.

— Е, щом казваш — рече младежът на празното купе и също се измъкна от форда.

ТРИ

Кълъм продължаваше да седи зад волана на своя камион, когато Роланд и Еди дойдоха при него.

— Мястото ми се струва изоставено — рече той, — ала май виждам някаква светлинка в кухнята.

— Аха — изхъмка най-младият мъж. — Джон, искам да…

— Не думай! Да не би да имаш още въпроси? Единственият човек, който има повече въпроси от теб, е племенникът ми Ейдън, който току-що навърши три. Давай, не се срамувай!

— Можеш ли да определиш точно центъра на най-голяма активност от страна на пришълците в района през последните три години? — Еди нямаше и най-бегла представа защо задава този въпрос, ала изведнъж му се стори, че това е жизненоважно.

Човекът с бархетната риза се замисли, после каза:

— „Търтълбек Лейн“, в Ловъл.

— Струваш ми се прекалено сигурен.

— Ам’ че да. Помниш ли, дето ти споменах за приятеля ми Дони Ръсърт — професора по история от Ванди?

Младият стрелец кимна утвърдително.

— Е, ами след като той се срещна лично с един от тези чудаци, започна сериозно да се интересува от явлението. Написа няколко статии за него, макар че ми каза, че нито едно уважаващо себе си списание няма да ги публикува, без значение до каква степен фактите са документирани и подкрепени от доказателства. Каза ми, че докато пишел за пришълците в Западен Мейн, научил нещо, дето хич не очаквал да научи на дърти години — че хората просто отказват да повярват в някои неща, дори и да ги докажеш, както си му е редът. Цитира ми някакъв гръцки поет: „В колоната на истината зее дупка“.

Роланд погледна към Еди, ала младежът само сви рамене. Този стих не му говореше нищо.

— Както и да е — продължи Кълъм. — Та той направи карта на района, която закачи на стената в кабинета си — тя обхващаше градовете Стоунхам, Ийст Стоунхам, Уотърфорд, Ловъл, Суидън, Фрайбърг и Ийст Фрайбърг. Забиваше топлийки на всяко място, където хората бяха видели пришълец, нали ме разбираш?

— Разбирам те чудесно, казвам благодарност, сай — рече Еди.

— И това, дето щях да кажа…, ами, „Търтьлбек Лейн“ е сърцето на тия неща. Там имаше шест или седем топлийки, а проклетият път едва ли е по-дълъг от три километра! Той се отклонява от шосе № 7, минава покрай езерото Кийзър и после се връща отново към шосе № 7.

Роланд се бе загледал в бунгалото. Сега се завъртя наляво, спря се и положи лявата си ръка върху ръкохватката от сандалово дърво на револвера си.

— Джон — каза той, — срещата ни беше добра, ала настъпи времето да се разделим.

— Тъй ли? Сигурен ли си?

Стрелеца кимна.

— Хората, които са дошли тук, са глупаци. Това място все още мирише на глупаци, което обяснява до известна степен откъде знам, че не са се преместили. Ти обаче не си такъв човек.

Джон Кълъм се усмихна едва-едва.

— Май трябва да ти благодаря за комплимента — каза, след което почеса посивялата си глава, — ако това е комплимент, естествено.

— Не се връщай към главния път и не започвай да си мислиш, че съм си измислил това, което съм ти казал. Или — още по-лошо — че изобщо не сме били тук и че си измислил всичко това. Не се връщай в къщата си — дори и да си вземеш още една риза. Там вече не е безопасно за теб. Иди някъде на сигурно място. Поне на три погледа към хоризонта.

Кълъм затвори едното си око и започна да пресмята нещо.

— През петдесетте прекарах десет мизерни години като надзирател в щатския затвор на Мейн — рече той, — където се запознах с един страхотен човек на име…

Роланд поклати глава и допря двата си оцелели пръста на дясната си ръка до устните на услужливия им спътник.

Той кимна.

— Абе, нещо не си спомням името му, обаче съм сигурен, че живее някъде във Върмонт, както съм сигурен, че ще се сетя как се казва — продължи Джон. — Навярно той все още живее там — и ще живее там, когато прекося границата с Ню Хемпшир. Нещо в тези думи прозвуча малко фалшиво на Еди, ала той и бе в състояние да каже точно какво, ето защо реши да не подхранва излишно параноята си. Джон Кълъм беше верен боц… нали?

— Пожелавам ти успех — каза и стисна ръката на стария човек. — Дълъг живот и приятни нощи!

— Същото и на вас, момчета! — рече Кълъм и се ръкува с Роланд, задържайки трипръстата му длан малко по-дълго. — Дали Господ спаси живота ми там, в магазина, как мислите? Когато куршумите започнаха да летят?

— Да — отвърна Стрелеца. — Ако така ти харесва повече. И нека и занапред да бъде с теб.

— Що се отнася до стария ми форд…

— Ще го оставим или тук, или някъде наблизо — успокои го Еди. — Не се тревожи — или ти, или някой твой приятел ще го намери.

Кълъм се усмихна.

— Направо ми взе думите от устата.

— Vaya con dios — рече му младият стрелец.

Кълъм се усмихна.

— Да ти се връща двойно, синко! И внимавайте с тези пришълци! — Направи кратка пауза. — Според разказите на очевидците някои от тях хич не са дружелюбни.

След тези думи мъжът с бархетната риза запали двигателя на камиона и потегли. Роланд се загледа след отдалечаващото се превозно средство и само каза:

— Дан-тет.

Еди кимна. Дан-тет. Малкият спасител. Тази дума описваше Джон Кълъм — вече изчезнал от живота им като старците от Ривър Кросинг — почти толкова точно като всяка друга. Той се бе отдръпнал завинаги от пътя им, нали? Само дето Еди не можеше да потисне усещането си, че имаше нещо в начина, по който Джон говореше за приятеля си във Върмонт…

Параноя.

Чисто и просто параноя.

Еди изхвърли тази мисъл от съзнанието си.

ЧЕТИРИ

Тъй като нямаше никаква кола и следователно никаква постелка пред шофьорската седалка, под която да надзърнат, Еди възнамеряваше да провери стъпалото на верандата. Преди обаче да направи и една крачка в тази посока, Роланд го сграбчи за рамото с лявата си ръка и посочи с другата. Това, което младият стрелец видя, беше обрасъл с храсталак склон, спускащ се към водата, както и покривът на нещо, което по всяка вероятност представляваше друг навес за лодки. Зелените му керемиди бяха покрити с тънък пласт изпопадали борови иглички.

— Там има някой — прошепна Стрелеца, а устните му се движеха едва-едва. — Най-вероятно по-малко глупавият от двамата. Мисля, че в момента ни гледа. Вдигни си ръцете.

— Роланд, мислиш ли, че това е разумно?

— Да — отвърна по-възрастният мъж и вдигна ръце.

Еди си помисли дали да не го попита откъде е толкова сигурен в това, ала и бездруго знаеше как щеше да му отговори неговият дин — интуиция. Интуицията беше неговата специалност.

Въздъхвайки тежко, младият мъж вдигна ръце до раменете си.

— Дипно! — извика Роланд към навеса за лодки. — Арон Дипно! Ние сме приятели, а времето ни изтича! Ако си там, покажи се! Трябва да проведем съвещание!

След малко се чу старчески глас:

— Как се казвате, господине?

— Роланд Дисчейн от Гилеад, наследник на Елд. Мисля, че знаеш това.

— И какъв е занаятът ви?

— Разговарям с олово! — извика Стрелеца и Еди усети как кожата му настръхва. Продължителна пауза. След това:

— Те убиха ли Калвин?

— Това е нещо, което не знаем — обади се по-младият стрелец. — Ако знаеш повече от нас, защо не дойдеш тук и не ни кажеш?

— Ти ли си онзи младеж, който се появил, докато Кал се пазарял с оня никаквец Андолини?

Еди почувства как гневът му се възпламенява отново при думата „пазарял“. Тя представяше в много интересна светлина събитията, които се бяха разиграли в задната стаичка на книжарничката на господин Колекционер на редки издания.

— Пазарлък? Така ли ти каза Тауър? — После, без да чака отговор, продължи: — Да, аз съм този човек. Ела тук, за да си поговорим.

Никакъв отговор. Изтекоха най-малко двайсет секунди. Младият стрелец тъкмо си пое дъх, за да извика отново на Дипно, ала Роланд сложи ръка на устата му и поклати глава. Изнизаха се още двайсет секунди, след което се чу изскърцването на ръждясалите панти и един висок, кльощав мъж излезе от лодкарницата, примигвайки като бухал на светло. В едната си ръка държеше за дулото голям черен пистолет. Дипно го вдигна над главата си.

— Това е „Берета“, не е зареден! — извика. — Има само един пълнител и той е в спалнята под чорапите ми. Заредените оръжия ме изнервят. Чухте ли?

Еди въздъхна. Такива хорица бяха своите най-големи врагове, както би казал брат му Хенри.

— Чухме — рече му Роланд. — Няма от какво да се притесняваш.

И — чудесата май нямаха край — Дипно отиде при тях.

ПЕТ

Кафето, което им направи, беше по-хубаво от това, което бяха пили в Кала Брин Стърджис, по-хубаво от всяко, което Роланд беше опитвал от времето, което бе прекарал в крайморското баронство Меджис. Дипно им предложи и ягоди — култивирани и купени от магазина, както им каза, ала Еди беше буквално опиянен от сладостта им. Тримата седяха в кухнята на бунгало № 19, собственост на Джафърдс за отдаване под наем, отпиваха от ароматното кафе и топяха сочните червени плодове в купа със захар. Към края на разговора им и тримата мъже изглеждаха като наемни убийци, изцапани пръстите си с кръвта на последната си жертва. Незареденият пистолет на Дипно лежеше забравен на перваза на прозореца.

Възрастният мъж бил излязъл да се поразходи по Рокет Роуд, когато чул стрелбата — ясно и отчетливо — а след това и експлозиите. Той забързал обратно към бунгалото (не че можел да върви кой знае колко бързо в сегашното си състояние) и щом зърнал облаците дим, издигащи се на юг; си помислил, че в крайна сметка май нямало да е зле да се върне под навеса за лодки. Бил абсолютно сигурен, че това е дело на онзи италиански гангстер Андолини, така че…

— Какво искаш да кажеш с това да се върнеш под навеса? — попита Еди.

Дипно размърда крака изпод масата. Лицето му бе страшно пребледняло, с морави сенки под очите. На главата му имаше няколко косъма, фини като пух на глухарче. Младият стрелец си спомни как Тауър му бе казал, че на Дипно са му открили рак преди няколко години. Днес не изглеждаше много добре, ала Еди беше виждал хора — особено в Луд — които бяха далеч по-зле. Старият приятел на Джейк — Гашър — беше един от тях.

— Арон? — попита младият мъж. — Какво искаше да кажеш с това?

— Чух въпроса ти — ядоса се той. — Получихме бележка в пощата — тоест Кал я получи — в която пишеше да се преместим от бунгалото на някакво друго място и да не се набиваме много-много на очи. Беше от някакъв човек на име Калахан. Познавате ли го?

Двамата стрелци кимнаха.

— Този Калахан… може да се каже, че той искаше Кал да се премести в някаква барака.

„Кал, Кала, Калахан…“ — помисли си Еди и въздъхна.

— В много отношения Кал е разбран човек, ала хич не му стана приятно, когато разбра, че трябва да заживее в някаква барака. Както и да е, преместихме се в лодкарницата и там изкарахме няколко дни… — Дипно млъкна за момент, вкопчен в кратка схватка с паметта си. — Всъщност два дни. Само два. Тогава Кал ми каза, че сме били откачени, че влагата долу само влошавала и без това изострения му артрит, както и че хъркането ми го вбесявало. „Така само ще се озовеш в малката дрислива болница в Норуей — каза ми той — с диагноза бронхопневмония плюс рак.“ Рече ми, че нямало никакъв шанс Андолини да ни намери тук, понеже младежът… — Посочи с кривия си, изцапан с ягодов сироп показалец към Еди — с други думи, ти си му бил взел страха. „А и тези нюйоркски мафиоти са толкова тъпи, че не могат да се ориентират северно от Уестпорт без компас“ — каза ми още.

Еди тежко въздъхна. За пръв път в живота си се чувстваше отвратително гадно, задето се бе оказал прав.

— Рече ми, че сме били много внимателни. И когато му възразих: „Ама този Калахан ни намери, нали?“, Кал ми отвърна: „Разбира се“. — Старецът отново посочи с пръст към Еди: — Ти си му бил казал къде да погледне за пощенския код, след което останалото било направо фасулска работа. После Кал добави: „А и докъде стигна той? До пощата, нали? Повярвай ми, Арон, тук сме на сигурно място. Никой не знае местонахождението ни освен жената от агенцията, а тя е в Ню Йорк.“

Дипно ги изгледа изпод рошавите си вежди, после потопи една ягодка в захарта и я отхапа наполовина.

— По този начин ли ни намерихте? Чрез агенцията?

— Не — отвърна Еди. — Един от местните. Заведе ни право при теб, Арон.

— Опааа! — възкликна старецът и се облегна назад.

— Опа я! — каза Еди. — Значи сте се върнали в хижата и Кал веднага е тръгнал да си купува книжки, вместо да се крие тук и да си чете само една. Нали така?

Погледът на Арон не се отделяше от покривката.

— Трябва да разберете, че Кал е много отдаден на това. Книгите са неговият живот.

— Не — поклати глава Еди. — Кал не е отдаден. Кал е откачен.

— Разбрах, че си писар — каза Роланд, проговаряйки за пръв път, откакто Дипно ги бе въвел в бунгалото. Запали още една от цигарите на Кълъм (след като предварително откъсна филтъра, както го беше научил той) и започна да пуши с такова изражение, което нямаше нищо общо със задоволството според Еди.

— Писар ли? Не разби…

— Адвокат.

— Ооо. Ами, да. Обаче съм се оттеглил от практиката още през…

— Трябва да се уединим някъде, за да уредим едни документи — каза Роланд, след което обясни за какво точно става дума.

Дипно закима, преди още Стрелеца да е стигнал до същината на въпроса, и Еди предположи, че Тауър вече е разказал на приятеля си за намеренията им относно запустелия парцел. В това нямаше нищо лошо, ала онова, което не му хареса, бе изражението на стареца. Въпреки това Дипно остави Стрелеца да довърши.

Изглежда, не беше забравил как да се държи с потенциалните си клиенти, без значение дали се беше пенсионирал или не. Когато се увери, че Роланд е свършил да говори, Дипно рече:

— Струва ми се, че трябва да ви осведомя за нещо — Калвин реши да задържи този свой имот за още известно време.

Еди се плесна по челото, като внимаваше да не докосне раната си. Лявата му ръка вече се вкочаняваше, а кракът му отново започваше да пулсира между коляното и глезена. Предположи, че добрият стар Арон със сигурност носеше със себе си някакви болкоуспокояващи от тежката артилерия, напомняйки си да се помоли за известно количество при първия удобен момент.

— Извинявай — каза младият стрелец, — ала ударих здравата главата си, когато пристигнах в това прекрасно градче, и мисля, че оттогава недочувам малко. Помислих си, че каза, че сай… че господин Тауър е решил да не ни продаде парцела.

Възрастният човек отегчено се усмихна.

— Значи си чул точно това, което казах.

— Но той трябва да го продаде на нас! Тауър пази едно писмо от Стефан Торен, неговия прапрапрадядо, в което се казва точно това!

— Кал разправя други работи — отговори меко Дипно. — Вземете си още една ягодка, господин Дийн.

— Не, мерси!

— Вземи си още една ягодка, Еди! — изгледа го Роланд и сам му подаде.

Младият стрелец я взе. Представи си как я размазва по носа на този грозен, кльощав и дългунест дядка — със сигурност щеше да е голямо удоволствие — после обаче се примири с положението и я потопи първо в купичката със сметана, а после и в захарницата. Отхапа половината и бавно започна да я дъвче. И, дяволите го взели, беше му трудно да бъде злостен с цялата тази сладост, която изпълваше устата му. Без съмнение и Роланд, и Дипно добре съзнаваха това обстоятелство.

— Според Кал — започна старецът — в плика, оставен му от Стефан Торен, нямало нищо друго освен името на този човек — при тези думи посочи Стрелеца с костеливия си пръст. — Завещанието на Торен — или онова, което в старите времена са наричали „последната дума на покойника“ — е било изгубено преди много, много години.

— Аз познах какво има в плика! — извика Еди. — Той ме попита и аз познах!

— Същото ми каза и той — изгледа го безизразно Дипно. — Каза ми, че това било номер, който всеки уличен фокусник може да направи.

— Каза ли ти също така, че обеща да ни продаде парцела, ако назова името? Че ми обеща, мамка му!

— Кал твърди, че бил под влиянието на значителен стрес, когато направил това обещание. И аз съм напълно сигурен, че е било така.

— Този кучи син да не би да си мисли, че се опитваме да го измамим? — попита Еди. Слепоочията му пулсираха от напиращата ярост. Дали някога се бе чувствал толкова ядосан? Само веднъж, помисли си. Когато Роланд беше отказал да го пусне обратно в Ню Йорк, за да си набави малко хероин. — Това ли е причината? Защото нямаме такива намерения. Ще му дадем всеки шибан цент, който иска, че и повече. Кълна се в лицето на баща си! И в сърцето на своя дин!

— Изслушай ме внимателно, млади човече, защото това, което ще ти кажа, е много важно!

Еди хвърли бърз поглед към Роланд. Стрелеца му кимна едва забележимо, след което смачка изгорелия фас в тока на ботуша си. Младежът се обърна отново към Дипно и макар че остана безмълвен, очите му сякаш прегаряха дупки в лицето на възрастния мъж.

— Той казва, че точно там е проблемът. Казва, че ще му платиш някаква смешна предплата — един долар или нещо подобно, каквато е практиката в подобни случаи — след което ще го изпързаляш за останалото. Кал ми сподели, че си се опитал да го хипнотизираш и да го накараш да повярва, че си свръхестествено същество, или поне такова с достъп до свръхестествени сили… да не споменаваме милионите на зъболекарската корпорация „Холмс Дентал“… ала той не се хванал на въдицата ти.

Еди го гледаше с отворена уста.

— Това са нещата, които Калвин разправя — рече Дипно. — Не е задължително да съвпадат с нещата, в които той вярва.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— На Калвин му е много трудно да се разделя с нещата си — обясни старецът. — Той е страшно добър в намирането на редки и стари книги, нали ме разбирате — един истински литературен Шерлок Холмс — и не се спира пред нищо, докато не се докопа до онова, което търси. Виждал съм го как преследва собственика на издание, което иска да притежава, докато човекът отстъпи и му го продаде. А в някои случаи — твърдо съм убеден в това — само за да се избави от непрекъснатите телефонни обаждания на Кал.

Младият стрелец си взе още една ягодка.

— Имайки предвид тези негови умения, местожителството му и значителната сума пари, върху която получи неограничени права на двайсет и шестия си рожден ден, Кал можеше да се превърже в един от най-преуспелите търговци на антикварни книги в Ню Йорк или дори в цялата страна. Неговият проблем обаче не е купуването, а продаването. След като веднъж се сдобие със заглавие, за което е положил много усилия, не иска да се раздели с него. Помня как един колекционер от Сан Франциско, не по-малко страстен букинист от самия Калвин, най-накрая успя да го накара да му продаде екземпляр от първото издание на „Моби Дик“ с автограф лично от Мелвил. Кал спечели над седемдесет хиляди долара от тази сделка, ала също така не можа да мигне цяла седмица.

Роланд и Еди се спогледаха многозначително.

— Той се чувства почти по същия начин и по отношение на празния парцел на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста. Това е единственото истинско нещо, като изключим книгите, което Кал все още притежава. И той е убеден, че вие искате да му го отнемете.

За известно време цареше мълчание.

После Роланд се обади:

— Той не чувства ли нещо друго в сърцето си?

— Господин Дисчейн, не разбирам какво…

— Напротив, разбираш — прекъсна го Стрелеца. — Е, как мислиш?

— Да — въздъхна накрая възрастният човек. — Вярвам, че чувства.

— Не чувства ли в сърцето си, че ние сме хора от нашия свят, които ще му платят за собствеността, освен, ако не умрем?

— Да, възможно е. Но…

— Не разбира ли, че ако прехвърли собствеността на парцела на нас и ние уведомим за извършената сделка дина на Андолини — неговият бос на име Балазар…

— Чувал съм това име — каза сухо Дипно. — Появява се във вестниците от време на време.

— Че тогава Балазар ще остави приятеля ти на мира? — продължи Роланд. — Ако Балазар бъде накаран да разбере, че празният парцел вече не е собственост на Тауър и че всеки опит да му отмъсти ще му струва много скъпо? Не разбира ли това?

Възрастният мъж скръсти ръце пред гърдите си, загледан мълчаливо в Роланд. Изражението му представляваше смесица от притеснение и интерес.

— С две думи, ако твоят приятел Калвин Тауър ни продаде парцела, проблемите му ще приключат. Мислиш ли, че той съзнава това!

— Да — продума Дипно. — Просто изведнъж му хрумна тази… тази приумица да не продава още имота.

— Извади един лист и започвай да пишеш — нареди Стрелеца. — Обект: празният парцел върху запустялата площ на ъгъла на онези две улици. Продавач: Тауър. Купувач: ние.

— Корпорация „Тет“ като купувач — вметна Еди.

Възрастният мъж поклати глава:

— Аз мога да напиша това, ала вие едва ли ще го убедите да продаде мястото. Освен ако не разполагате с цяла седмица и нямате нищо против да залепяте горещи ютии за ходилата му. Или за топките му.

Младият стрелец измърмори нещо.

Дипно го помоли да го повтори по-високо, ала Еди замълча. Това, което беше изрекъл, бе: „Идеята хич не е лоша.“

— Ние ще го убедим — каза Роланд.

— На твое място не бих бил толкова сигурен, друже.

— Ние ще го убедим — повтори Стрелеца с най-сухия тон, на който бе способен.

В този момент някаква неразпознаваема малка кола (взета под наем от „Херц“, ако това име изобщо говореше нещо на Еди) изпърпори по полянката и спря.

„Дръж си езика зад зъбите, дръж си езика зад зъбите“ — повтаряше си Еди, но докато Калвин Тауър слизаше от колата си (удостоявайки новото превозно средство в дворчето само с бегъл поглед), младият стрелец усети как слепоочията му започват да пламтят. Пръстите му се свиха в юмруци и когато ноктите се впиха в дланите му, той се усмихна, мрачно наслаждавайки се на болката.

Тауър отвори багажника на своя шевролет (да, марката определено бе „Шевролет“, макар че не можеше да разпознае модела) и извади оттам голяма чанта. „Последната му придобивка“ — помисли си Еди. Мъжът хвърли поглед на юг, към черния дим, който се издигаше в небето, после му обърна гръб и се запъти към бунгалото.

„Точно така — помисли си младият мъж. — Точно така, кучи сине, просто някакъв си пожар, нали? Голяма работа! Нали теб не те засяга!“ Въпреки болката, която предизвикваше това в наранената му ръка, Еди стисна по-силно юмруци, забивайки ноктите си още по-дълбоко.

— Не можеш да го убиеш, Еди — проговори му Сузана. — Осъзнаваш това, нали?

Дали наистина го осъзнаваше? Дори и да беше така, можеше ли да се вслуша в гласа на Сюз? Или в гласа на разума? Не знаеше. Това, което знаеше, беше, че истинската Сузана беше изчезнала, че някаква маймунка на име Мия се беше качила на гърба и и че двете бяха потънали в търбуха на бъдещето. От друга страна, Тауър беше тук и това не бе лишено от известен смисъл. Някъде беше чел, че единствените същества, които биха оцелели след ядрена война, вероятно ще са хлебарките.

„Няма значение, захарче, просто дръж проклетия си език зад зъбите и остави Роланд да се оправи с тази работа. Не можеш да го убиеш, набий си това в главата. Не можеш да го убиеш!“

Да, Еди предполагаше, че май беше така.

Поне не и докато сай Тауър не сложеше подписа си върху пунктираната линия. След това обаче… след това…

ШЕСТ

— Арон! — извика Тауър, докато изкачваше стъпалата на верандата.

Роланд видя как очите на Дипно веднага се обърнаха към новодошлия и сложи пръст на устните му.

— Арон! Хееей, Арон! — Гласът на Тауър звучеше силно и бодро — глас на човек, който се радва на живота и в момента не се крие от опасни преследвачи, а е отишъл на чудесна екскурзия сред природата. — Арон, днес отидох до къщата на онази вдовица в Ийст Фрайбърг… Няма да повярваш, но тя има всички романи на Хърман Уоук! И то не някакви си издания за клубовете на приятелите на книгите, както мислех, а…

Изскърцването на вратата с мрежата срещу комари бе последвано от глухи стъпки по верандата.

— … а първите издания на „Дабълдей“! „Марджъри Морнингстар“! „Бунтът на Каин“! Горещо се надявам застраховката и против пожар да е платена, защото в противен случай…

Той влезе вътре. Видя Арон. Видя Роланд, който седеше срещу възрастния човек, вперил вледеняващите си сини очи с дълбоки бръчки покрай ъгълчетата в новодошлия. И най-накрая забеляза и Еди. Младият мъж обаче не го видя. В последния момент съпругът на Сузана Дийн спусна сключените си ръце между коленете си, след което наклони глава така, че съсредоточи погледа си върху тях и покрития с дъски под отдолу. Буквално се опитваше да държи езика си зад зъбите, напрягайки всички сили. На десния му палец се виждаха две капки кръв. Той съсредоточи погледа си върху тях. Вниманието му беше концентрирано върху тези две капчици. Защото, ако погледнеше към собственика на този жизнерадостен глас, със сигурност щеше да го убие.

„Забелязал е нашата кола. Забелязал я е, ала изобщо не се е приближил да я погледне. Нито извика приятеля си отвън, нито го попита дали всичко е наред. Дали с Арон всичко е наред. Само защото си мислеше за някакъв тип на име Хърман Уоук, не за някакви си пършиви клубни издания, а за истински редки екземпляри. Нямаш грижи, приятелче. И ти имаш същото ограничено въображение като Джак Андолини. И ти, и Джак сте като две противни хлебарки, щъкащи по пода на вселената. Единственото, което ви интересува, е да ударите кьоравото, нали така?“

— Ти — каза Тауър, Възторгът и вълнението бяха изчезнали от гласа му. — Човекът от…

— Човекът отникъде — изрече Еди, без да вдига глава. — Този, който обработи Джак Андолини, докато ти всеки момент щеше да напълниш гащите. Виж как ни се отплащаш сега. Голям мъж си, няма що!

Веднага след като каза това, младият стрелец отново прехапа езика си. Сключените му ръце трепереха. Бе очаквал Роланд да се намеси — със сигурност трябваше да се намеси, Еди не можеше да се справи сам с това егоистично чудовище — ала Стрелеца не продума нищичко.

Тауър се засмя. Смехът му прозвуча изнервено и обидено, като гласа му, когато осъзна, че всъщност се намира в кухнята на наетото от него бунгало.

— О, сър… господин Дийн… Наистина мисля, че преувеличавате сериозността на онази ситуация…

— Това, което си спомням — отново заговори Еди, без да вдига очи, — е мирисът на бензин. Стрелях с револвера на своя дин, спомняш ли си това? Предполагам, че сме късметлии, задето във въздуха нямаше достатъчно изпарения, както и че гръмнах в правилната посока. Те бяха разлели бензин по шкафчето със стъклени вратички, където държиш съкровищата си… и възнамеряваха да изгорят любимите ти книги. Или може би трябва да кажа „най-добрите ти приятели, твоето семейство“? Защото книгите представляват точно това за теб, не съм ли прав? Дипно? Какъв е този Дипно? Просто някакъв си старец, болен от рак, който потегли с теб на север, когато имаше нужда от спътник в бягството си. Веднага ще го оставиш да пукне в канавката, стига някой да ти предложи първо издание на Шекспир или някой по-специален Ърнест Хемингуей.

— Изобщо не съм съгласен с това! — извика Тауър. — За твое сведение разбрах, че книжарницата ми е била изгорена, а аз бях забравил да я застраховам! В момента съм разорен и това е изцяло по твоя вина! Искам да се разкараш веднага оттук!

— Не си погаси вноските, понеже имаше нужда от пари в брой заради онази колекция на Хопалонг Касиди, която купи от имението на Кларънс Мълфорд миналата година! — обади се Арон Дипно. — Каза ми, че прекратяването на застраховката ти е само временно, ето защо…

— Точно така си беше! — възкликна Тауър. Беше едновременно засегнат и изненадан, като че ли никога не бе очаквал предателство от верния си другар. Навярно си беше точно така. — Прекратяването беше само временно, мама му стара! После щях да я подновя!

— … ето защо ми се струва, че е абсолютно несправедливо да обвиняваш този младеж — продължи Дипно със същия сдържан, но изпълнен със съжаление тон.

— Искам да се разкараш оттук! — зъбеше се Тауър на Еди. — Както ти, така и твоят приятел! Нямам никакво желание да сключвам каквито и да било сделки с вас! Ако сте си мислели, че някога съм бил склонен на такова нещо, значи е било някакво… недоразумение! — Той се бе вкопчил яростно в тази последна дума така, сякаш беше награда, и почти я изкрещя.

Еди стисна още по-силно ръцете си. Никога досега не бе усещал толкова осезаемо револвера си — оръжието като че ли бе придобило някаква гибелна тежест. Младежът бе подгизнал от пот; миризмата се набиваше в носа му. Тънките струйки кръв вече се процеждаха между пръстите му и капеха на пода, а зъбите му се впиваха все по-дълбоко в езика му. Е, по този начин определено забравяше за болката в крака си. Реши да пусне още веднъж затворника в устата си — под гаранция, естествено.

— Това, което си спомням най-ясно от посещението си при теб…

— В теб има едни книги, които са мои — посочи го с пръст Тауър. — Искам си ги обратно. Настоявам да…

— Млъкни, Кал! — сряза го Дипно.

— Моля? — собственикът на печално изгорелия „Ресторант за мисълта“ вече не беше засегнат, а направо шокиран. Не можеше да си поеме дъх.

— Чуй го добре — сухо изрече Роланд.

— Това, което си спомням най-ясно — продължи мисълта си младият стрелец, — е колко изплашен изглеждаше, когато казах на Джак, че с приятелите ми ще затрупаме Бруклин с трупове. Че някои от тях ще бъдат на жени и деца. На теб това изобщо не ти хареса, но искаш ли да ти кажа нещо, Кал? Джак Андолини и хората му сега са тук — в Ийст Стоунхам.

— Лъжеш! — изсъска букинистът. Докато изричаше това, си пое рязко дъх, при което думата прозвуча като кошмарен, вдишан навътре писък.

— Господи! — въздъхна Еди. — Де да беше така. Видях как две невинни жени умряха, Кал. В смесения магазин на Чип, ако мястото ти говори нещо. Там Андолини ни бе устроил засада. Ако имаш навика да се молиш на Бога — предполагам, че не го правиш, освен, ако не чувстваш, че някое безценно първо издание го грози опасността да се изплъзне от теб — може би ще поискаш да паднеш на колене и да се помолиш на Бога на егоистичните, вманиачени, алчни и нечестни собственици на книжарници една жена на име Мия да е съобщила на дина на Балазар къде ще се появим. Тя, а не ти. Защото, ако са проследили теб, Калвин, вината за смъртта на тези две жени лежи изцяло върху твоята душа!

Гласът на младия мъж постепенно се повишаваше и въпреки че погледът на Еди беше насочен неотклонно надолу, цялото му тяло бе започнало да трепери. Усещаше как очите му сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, а също и обтегнатите струни на напрежението във врата си. Усещаше как скротумът му се е прибрал нагоре, а тестисите му са се сгърчили, смалени и твърди като костилки на праскова. Ала най-вече усещаше изгарящото желание да скочи на крака, и да полети с грацията на танцьор към другия край на стаята, и да стисне дебелата бяла шия на Тауър. Очакваше Роланд да се намеси — надяваше се да се намеси — ала Стрелеца не направи нищо, ето защо гласът на Еди продължи да се издига до неизбежната кулминация на натрупалия се гняв.

— Едната от тези жени се строполи веднага на земята, ала другата… остана изправена за няколко секунди. Куршумът бе откъснал горната част на главата и. Мисля, че беше от автоматично оръжие… В продължение на няколко секунди тя остана на крака — изглеждаше като жив вулкан… Само дето бълваше кръв вместо лава. Е, най-вероятно Мия се е раздрънкала. Имам чувството, че е станало така. Не е много логично, ала — за твой късмет — е много силно. Мия е използвала онова, което Сузана знае, за да защити детето си.

— Мия? Млади човече — господин Дийн — не познавам никаква…

— Затваряй си устата! — изкрещя му Еди. — Да не си казал и една дума, плъх такъв! Подла, отвратителна, долна твар! Алчна, самовлюбена, егоистична пародия на човек! Защо не сложи няколко билборда по шосетата наоколо?

„ЗДРАВЕЙТЕ, АЗ СЪМ КАЛ ТАУЪР!

ОТСЕДНАЛ СЪМ НА РОКЕТ РОУД В ИЙСТ СТОУНХАМ!

ЗАЩО НЕ ДОЙДЕТЕ НА ГОСТИ НА МЕН И НА ПРИЯТЕЛЯ МИ АРОН ДИПНО?

НОСЕТЕ СИ ОРЪЖИЯТА!“

Еди бавно започна да надига глава. По лицето му се стичаха сълзи от ярост.

Тауър бе отстъпил назад, залепил гърба си към отсрещната стена, а изцъклените му очи проблесваха насред кръглата му месеста физиономия. Потта се стичаше по челото му и се събираше над веждите му. Изплашеният букинист държеше торбата с новозакупените си редки книги пред гърдите си като щит.

Еди не откъсваше очи от него. Кръвта капеше от здраво стиснатите му ръце, а червеното петно на ръкава на ризата му бе започнало отново да се уголемява. Тънка струйка кръв се стичаше и от лявото ъгълче на устата му. В същото време младият мъж предполагаше, че разбира безмълвието на своя дин. Това беше работа, която Еди Дийн трябваше да свърши. Защото той познаваше Тауър не само отвън, но и отвътре, нали така? Познаваше го много добре. Та нали някога, не толкова отдавна, и той самият смяташе, че всичко на света, с изключение на хероина, е незначително. Не мислеше ли тогава, че всичко на света, което не беше хероин, става само за продаване и купуване? Не беше ли стигнал до момента, в който би накарал майка си да проституира по улиците, само и само да изкара пари, с които да се снабди със следващата доза? И не беше ли именно затова толкова ядосан?

— Този парцел на ъгъла на Второ и Четирийсет и шеста никога не е бил твой — каза Еди. — Нито на твоя баща, на неговия баща и така нататък чак до Стефан Торен. Вие сте били само пазители на имота — тъй както аз съм пазител на оръжието, което нося.

— Не е вярно!

— Така ли? — попита Арон. — Колко странно. Чувал съм те да говориш за това парче земя с почти същите думи…

— Арон, млъквай веднага!

— … много, много пъти — завърши спокойно Дипно.

Това вече беше прекалено. Еди скочи на крака, при което целият му крак от раната в пищяла нагоре бе прорязан от надигналата се вълна на изгарящата болка. Това бе истински двубой.

Роланд запали още една цигара. Откъснатият филтър лежеше на лекьосаната покривка на масата до другите два. На Еди му приличаха на непознати хапчета.

— Ето какво ми каза тогава — изрече той и изведнъж се успокои. Яростта го бе напуснала като отрова, изцедена от змийско ухапване. Роланд го беше оставил да направи толкова много и въпреки болката в езика и дланите му, които не спираха да кър вят, съпругът на Сузана беше благодарен.

— Всичко, което съм казал тогава… Бях под влияние на силен стрес… Страхувах се, че можеш да ме убиеш!

— Тогава ми спомена, че притежаваш един плик с дата от март 1846 година. Каза, че в плика има лист хартия, на който е изписано някакво име. Каза ми още и че…

— Отричам! Отричам да съм казал тези неща!

— Каза, че ако ти назова името, написано на листа, ще ми продадеш парцела. За един долар. Със знанието, че ще получиш още много повече — милиони — между настоящия момент и… 1985 година, да речем.

Тауър се изсмя шумно. Смехът му наподобяваше кучешки лай.

— Защо не ми предложиш и моста на Бруклин, докато сме на тази вълна?

— Ти ми даде обещание. И сега баща ти гледа как се опитваш да го нарушиш.

Калвин Тауър изкрещя:

— ОТРИЧАМ ВСЯКА ДУМА, КОЯТО КАЗВАШ!

— Отречи се от думата си и бъди проклет! — рече му Еди. — Сега ще ти кажа нещо, Кал, нещо, което знам. Залъкът, който сега поглъщаш, е горчив — ала ти не знаеш това, защото някой ти е казал, че е сладък, пък и вкусовите ти рецептори са се парализирали.

— Нямам никаква представа за какво ми говориш! Ти си се побъркал!

— Не — обади се Арон, — не е. Ти си този, който се е побъркал, ако не се вслушаш в думите му. Мисля… мисля, че той ти дава възможност да възвърнеш смисъла на живота си.

— Откажи се — рече Еди. — Поне веднъж се вслушай в по-добрия ангел. Другият те ненавижда, Кал. Той само иска да те убие. Повярвай ми.

В бунгалото настана тишина. От езерото се разнесе писък на гмурец. От другия му бряг продължаваше да се чува не толкова приятният вой на сирените.

Калвин Тауър облиза устните си и попита:

— Това, което ми каза за Андолини, вярно ли е? Той наистина ли е в този град?

— Да — отвърна младият стрелец. До ушите му достигна бръмчащ звук, наподобяващ „уппа-уппа-уп“ — най-вероятно знак за приближаването на неголям хеликоптер. Еди се зачуди дали вертолетът беше на някаква телевизия. Струваше му се малко раничко за подобни неща — след пет години може би да, ала по това време и точно пък в този пущинак…

Погледът на колекционера на книги изведнъж се насочи към Роланд. След първоначалната изненада от присъствието на двамата стрелци и словесната канонада, на която го беше подложил Еди, Тауър доста бързо възвръщаше хладнокръвието си. Когато младият мъж забеляза това, той се замисли (не за пръв път) над това колко по-простичък би бил животът, ако хората не излизаха от чекмеджетата, в които първоначално си ги напъхал. Еди нямаше никакво намерение да си губи времето, като мисли Калвин Тауър за храбрец или дори за втори братовчед на добрите герои, ала ето че в него живееха частици от тези две неща. Да го вземат дяволите!

— Ти наистина ли си Роланд от Гилеад?

Стрелеца го изгледа през надигащата се пелена от цигарен дим.

— Право казваш, сай, благодаря аз.

— Роланд, наследникът на Елд?

— Да.

— Син на Стивън?

— Да.

— Внук на Аларик?

В очите на Роланд проблесна нещо, което най-вероятно беше изненада. Самият Еди също бе изненадан, ала това не беше единственото, което изпитваше. Чувстваше се облекчен. Въпросите, които Тауър задаваше, можеха да означават само две неща. Първо, до него бе достигнало нещо повече от името на неговия дин и заниманието му. И второ — изглежда, букинистьт най-накрая започваше да осъзнава сериозността на ситуацията.

— На Аларик, точно така — рече Роланд. — Аларик с червената коса.

— Не знам нищо за косата му, ала знам, че е отишъл в Гарлан. Така ли е?

— Да. За да срази един дракон.

— И успял ли е?

— Не, било твърде късно. Последният дракон в тази част на света бил убит от един друг крал, който впоследствие бил отровен.

И в този момент за огромна изненада на Еди Тауър изведнъж заговори (малко неуверено) на Роланд на някакъв непознат език, който в най-добрия случай беше нещо като втори братовчед на английския.

Неговият дин кимна и отговори на същия език, произнасяйки думите бавно и отчетливо. Когато приключи, Тауър се облегна с въздишка на стената, а торбата с книгите му падна на пода.

— Какъв глупак съм бил — поклати глава.

Никой не го опроверга.

— Роланд, би ли излязъл за малко навън с мен? Трябва да… трябва… да… — Букинистьт заплака. Той каза още нещо на този странен език, пак завършващо с възходяща интонация, сякаш представляваше въпросително изречение.

Стрелеца се изправи, без да каже нещо. Еди също стана, потръпвайки от болката в крака си. Мдаамм, май все пак куршумът наистина бе останал в месото му — можеше да се закълне, че го усеща. Той стисна ръката на Роланд, дръпна го надолу и прошепна в ухото на своя дин:

— Не забравяй, че Тауър и Дипно имат среща в перачница „Търтъл Бей“ след четири години. Кажи му — на Четирийсет и седма улица, между Второ и Първа. Със сигурност знае мястото. Тауър и Дипно бяха… са… ще бъдат тези, които ще спасят живота на Дон Калахан. Сигурен съм в това.

Стрелеца кимна и се приближи до Тауър, който се бе свил в ъгъла и трепереше. Роланд му подаде ръка по обичая в Кала и колекционерът на книги се изправи, след което и двамата излязоха навън.

Когато Еди и Дипно останаха сами, младият мъж се обърна към по-възрастния:

— Състави договора. Твоят приятел ще ни продаде имота.

Арон го изгледа скептично.

— Наистина ли мислиш така?

— О, да — отвърна Еди. — Сигурен съм в това.

СЕДЕМ

Подготвянето на договора не отне много време. Дипно намери хартия в кухнята (в горната част на всеки лист имаше нарисуван бобър, който приличаше на герой от анимационен филм, и надпис „СПОСОБЕНТ НА ВАЖНИ НЕЩА“). Старецът започна да пише на един от листовете, като от време на време се спираше, за да зададе на Еди по някой въпрос.

Когато приключиха, Арон погледна към плувналото в пот лице на младежа и му каза:

— Имам малко таблетки перкосет. Искаш ли да ти дам от тях?

— Познай — рече му съпругът на Сузана Дийн. Помисли си, че ако ги вземеше сега, щеше да бъде готов за онова, което искаше да свърши неговият дин, когато се върнеше. Или поне се надяваше да е така. Куршумът продължаваше да си стои в плътта му и трябваше да бъде изваден. — Какво ще кажеш за четири, а?

Дипно го изгледа преценяващо.

— Знам какво правя — успокои го младият мъж. После добави: — За нещастие.

ОСЕМ

Арон намери две лентички детски лейкопласт в медицинската аптечка на бунгалото (на едната се виждаше Снежанка, а на другата — Бамби) и ги залепи върху раната на ръката на Еди, след като я поля обилно с дезинфектант. После, докато му наливаше чаша вода, с която да изпие таблетките, попита младия стрелец откъде е всъщност.

— Защото — каза, — макар и да носиш това невиждано пушкало с безспорен авторитет, говориш много повече като Кал и мен, отколкото като своя спътник.

Еди се ухили.

— Имам си напълно основателни причини за това. Израснал съм в Бруклин. В Ко-Оп Сити. — Помисли си: „Да предположим, че сега ти кажа, че точно в този момент се намирам там, а? Как ще реагираш? Еди Дийн, най-загорялото за секс петнайсетгодишно хлапе на света, което навярно върши поредната си простотия по улиците на Бруклин в този момент? Защото за този Еди Дийн най-важното нещо на света е чукането. Такива неща като рухването на Тъмната кула или някакъв си гаден пич с идиотското име Пурпурния крал изобщо, ама изобщо не го интересуват.“

Тогава обърна внимание на начина, по който Арон Дипно го гледаше, и бързо се върна към действителността.

— Какво има? — попита той, — Да не би да ми виси сопол от носа или нещо подобно?

— Ко-Оп Сити не е в Бруклин — рече Дипно. Говореше по онзи начин, по който възрастните обичат да се обръщат към малките деца. — Ко-Оп Сити е в Бронкс. И винаги е бил там.

— Това е… — започна Еди, искайки да каже „пълна глупост“, ала преди да успее да го изрече, светът сякаш потрепери по цялата си ос. Отново беше връхлетян от това усещане за крехкост, от чувството, че цялата вселена (или целият континуум от вселени) е направена от стъкло вместо от стомана. Той не можеше да даде никакво рационално обяснение за онова, което бе почувствал, защото в това, което се случваше, нямаше нищо рационално.

— Има повече светове от този — рече младият мъж. — Точно това е казал и Джейк на Роланд, преди да умре. „Върви тогава има и други светове освен този.“ И се е оказал прав, тъй като се завърна.

— Господин Дийн? — възрастният човек изглеждаше загрижен. — Не разбирам за какво говорите, обаче изведнъж страшно пребледняхте. Май ще е по-добре да седнете.

Еди позволи на Арон да го отведе обратно до помещението, което представляваше едновременно кухня и дневна. Той самият разбираше ли за какво говори? Или как Арон Дипно — който най-вероятно бе прекарал целия си живот в Ню Йорк — може да настоява с такава убеденост, че Ко-Оп Сити се намира в Бронкс, при положение, че Еди беше сигурен, че е в Бруклин?

Не съвсем. Обаче разбираше, че е наговорил достатъчно глупости, за да изкара акъла на стария човек. Други светове. Безброй вселени, които се въртят около оста, която представляваше Тъмната кула. Всички те бяха подобни един на друг, ала съществуваха и различия. Различни политици. Различни марки автомобили — „Такуро Спирит“ вместо „Датсун“ например — както и различни бейзболни отбори във висшата лига. В тези светове, един от които бе опустошен от страшна чума, наречена „супер-грип“, можеш да прескачаш напред и назад във времето, в миналото и в бъдещето. Защото… „Защото поради някаква незнайна причина те не са истинският свят. А дори и да са истински, не са ключовият свят.“

Да, това беше по-точно. Той бе дошъл от един от тези други светове и се беше убедил сам в това. Както и Сузана. И Джейк Едно и Две — този, който беше паднал, и този, който буквално бе измъкнат от пастта на чудовището и се беше спасил.

Ала ето че този свят беше ключовият. Еди го знаеше, понеже се оказа ключар по призвание: „Дад — а — чим, дад — а — чий, ти имаш ключа, не се тревожи!“

Берил Еванс? Не беше съвсем истинска. Клаудия и Инес Батчман? Истинска.

Свят с Ко-Оп Сити в Бруклин? Не беше съвсем истински. Свят с Ко-Оп Сити в Бронкс? Истински, колкото и да беше трудно да се преглътне това.

На Еди му хрумна, че Калахан е прекрачил границата между истинския свят и някой от другите дълго преди да поеме по тайните си пътища; бе прекосил тази граница, без дори да го знае. Отецът беше споменал нещо за погребението на някакво малко момче, след което…

— След което, както каза той, всичко се променило — промълви младият стрелец, докато се отпускаше на стола. — След това всичко се променило.

— Да, да — каза Арон Дипно, потупвайки го по рамото. — Седи си спокойно, синко.

— Отецът се преместил от семинарията в Бостън в енорията в Лоуъл — истински град. Сейлъмс Лот — не съвсем истински. Измислен от онзи писател на име…

— Ще сложа студен компрес на челото ти.

— Добра идея. — Еди затвори очи. Виеше му се свят. Истински, не съвсем истински. Да живее „Меморекс“. Онзи приятел на Джон Кълъм — пенсионираният професор — беше напълно прав: в колоната на истината наистина зееше дупка.

Замисли се дали някой знаеше колко дълбока е тази дупка всъщност.

ДЕВЕТ

Онзи Калвин Тауър, който се върна в бунгалото заедно с Роланд петнайсет минути по-късно, беше доста по-различен от предишния. Новият Калвин Тауър бе тих и смирен; той попита приятеля си дали е подготвил документа за продажбата и когато Арон Дипно му кимна, букинистьт също кимна в отговор, без да промълви и дума. После отиде до хладилника и се върна с няколко кутии бира „Блу Рибън“, които раздаде на останалите. Еди отказа, защото не искаше да смесва перкосета с алкохол.

Тауър изпи половината от бирата си на един дъх, без да вдига тост, после изрече:

— Не всеки ден бивам наричан отрепка от човек, който обещава да ме направи милионер и да ме избави от най-тежкото бреме на сърцето ми. Арон, това нещо ще послужи ли пред съда?

Възрастният човек кимна.

— Добре тогава — заяви колекционерът на книги. — Хайде да свършваме работата.

Ала документът продължаваше да чака неговия подпис.

Тогава Роланд се обърна към Тауър и отново му заговори на онзи странен език. Собственикът на изгорялата книжарничка видимо потрепери, след което сви устни, надраска подписа си върху листа. Еди се подписа от името на корпорация „Тет“, отбелязвайки колко странно бе усещането отново да държи химикалка в ръката си — не можеше да се сети кога за последен път беше хващал писалка.

Когато документът бе готов, сай Тауър отново се върна към предишното си състояние — погледна към младия стрелец и изкрещя с прегракнал глас:

— Ето на! Вече съм бедняк! Дай си ми моя долар! Обеща, че ще ми дадеш един долар! Чувствам как лайното в мен напира да излезе и имам нужда от нещо, с което да си избърша задника!

И след като каза това, той внезапно закри лицето си с ръце. Остана така в продължение на няколко секунди, по време на които Роланд сгъна подписания документ (Дипно бе засвидетелствал автентичността и на двата подписа) и го прибра в джоба си.

Щом букинистьт отдели длани от лицето си, очите му вече бяха сухи и бе възвърнал спокойствието си. Дори пепелявите му по принцип бузи сякаш се бяха изпълнили с цвят.

— Мисля, че сега се чувствам по-добре — каза, след което се обърна към Арон: — Мислиш ли, че тези двама кокухи също са добре?

— Според мен е напълно възможно — усмихна се Дипно.

Междувременно Еди бе измислил начин да разбере със сигурност дали това са същите онези мъже, които ще спасят Калахан от братята Хитлер — или почти със сигурност. Единият от тях беше казал…

— Изслушайте ме — каза той, — има една фраза, мисля, че е на идиш. „Гей кокниф ен иом.“ Знаете ли какво означава?

Дипно отметна главата си назад и се засмя.

— Да, прав си, наистина е на идиш. Майка ми често я изричаше, когато и кипваше от нас. Означава „ходи да сереш в океана“.

Еди кимна на Роланд. През следващите няколко години единият от тези мъже — най-вероятно Тауър — щеше да си купи пръстен с думите „Екс Либрис“, гравирани върху него. Може би — не, това звучеше прекалено налудничаво — защото самият Еди Дийн му бе подхвърлил тази идея. И Тауър — този егоистичен, алчен, окаян и жалък събирач на книги — щеше да спаси живота на отец Калахан, докато този пръстен стоеше на ръката му. Навярно щеше да умира от страх (както и Дипно), ала щеше да направи това. И…

В този момент младият мъж погледна към химикалката, с която Тауър беше подписал договора за продажба — съвсем обикновен „Бик“ — и едва сега осъзна неизмеримите мащаби на онова, което се бе случило преди малко. Те притежаваха празния парцел. Те, а не корпорацията „Сомбра“. Те притежаваха розата!

Чувстваше се така, все едно току-що го бяха простреляли в главата. Розата вече беше собственост на корпорация „Тет“, която всъщност бе фирмата на Дисчейн, Дийн, Дийн, Чеймбърс и Ко. Отсега нататък отговорността беше тяхна — за добро или за зло. В този рунд бяха излезли победители. Това обаче не променяше факта, че имаше куршум в крака си.

— Роланд — каза той, — има едно нещо, което трябва да направиш за мен…

ДЕСЕТ

Пет минути по-късно Еди лежеше на покрития с линолеум под на бунгалото по смешните си, дълги до коленете наполеонки от Кала Брин Стърджис. В едната си ръка държеше кожен колан, чието предишно предназначение бе да придържа панталоните на Арон Дипно. До тялото му имаше леген, пълен с някаква тъмнокафява течност.

Раната в крака му беше на около седем сантиметра под коляното и малко вдясно от пищяла. Плътта около нея се бе надигнала и втвърдила в неголям конус. Миниатюрният вулкан в момента бе запушен от пурпурночервена коричка съсирила се кръв. Две сгънати кърпи бяха сложени под прасеца на младия мъж.

— Възнамеряваш ли да ме хипнотизираш? — обърна се той към Роланд. После погледна към колана, който стискаше, и веднага разбра отговора. — Мамка му, значи няма да го направиш!

— Няма време — отговори му неговият дин, докато тършуваше из чекмеджетата вляво от умивалника. Когато намери това, което му трябваше, се приближи към Еди с щипци в едната си ръка и остър нож за белене на плодове в другата. Младият мъж си помисли, че това е една изключително грозна комбинация.

Стрелеца коленичи до него.

Тауър и Дипно ги наблюдаваха от дневната — прави един до друг, ококорили очи.

— Когато бяхме момчета, Корт ни каза нещо — рече Роланд. — Искаш ли да го чуеш, Еди?

— Ако смяташ, че ще помогне, защо не.

— Болката расте. От сърцето към главата, болката расте. Сега сгъни на две колана на сай Арон и го сложи в устата си.

Младият стрелец го послуша и направи точно така. Беше уплашен и едновременно с това се чувстваше глупаво. В колко ли филма за Дивия запад бе наблюдавал различни варианти на тази сцена? Понякога Джон Уейн захапваше пръчка, а понякога Клинт Ийстууд слагаше куршум между зъбите си и Еди беше убеден, че е виждал по телевизията как Робърт Кълп поставя колан в устата си.

„Ала така или иначе ние трябва да извадим куршума — помисли си той. — Нито една подобна история няма да е пълна и завършена без поне една сцена, в която…“

Внезапно бе връхлетян от ослепително ярък спомен, който го разтърси и коланът падна от устата му. Беше извикал.

Роланд тъкмо възнамеряваше да потопи грубите си инструменти в легена, където бяха излели остатъка от дезинфектанта. Сепнат от вика на Еди, той веднага го погледна загрижено и го попита:

— Какво има?

За един дълъг миг младият мъж не можа да каже нищо. Бе останал буквално без дъх и усещаше дробовете си сплескани като стари вътрешни гуми. Това, което си бе спомнил, беше филмът по телевизията, който братята Дийн бяха гледали един следобед в семейния им апартамент в (Бруклин) (Бронкс) Ко-Оп Сити. Обикновено Хенри избираше какво да гледат, защото беше по-големият и по-силният. Еди не протестираше много — все пак по онова време той обожаваше брат си (когато все пак протестираше, разбираше или как гори старото индианско въже, или колко е болезнен холандският шамар по задната част на врата). По това време Хенри си падаше най-вече по уестърните (манията му по сапунените сериали още не се бе проявила). Тези филми, в които рано или късно някой от героите трябваше да захапе пръчката, колана или куршума.

— Роланд — продума Еди. Той не говореше, а хриптеше. — Роланд, чуй ме.

— Чувам те много добре.

— Имаше един филм… Казвал съм ти какво представляват филмите, нали?

— Истории, разказани с движещи се картинки.

— Понякога с Хенри обичахме да си стоим вкъщи и да гледаме филми по телевизията. Телевизорът е нещо като машина за домашно кино.

— Машина за лайна, ако питаш мен — обади се Калвин Тауър.

Младият мъж не му обърна внимание.

— Един от филмите, които гледахме, беше за някакви мексикански селяни. Те наеха стрелци, за да ги защитят от лошите бандити, които всяка година опустошаваха селото и отмъкваха реколтата им. Да ти звучи познато?

Неговият дин го изгледа сериозно и малко печално.

— Да — рече. — Звучи ми познато.

— И името на градчето на Тян. Винаги съм си мислел, че ми звучи познато, но нямах представа защо. Сега обаче знам. Филмът се казваше „Великолепната седморка“… Между другото, Роланд, спомняш ли си колко от нас бяха залегнали в канавката през онзи ден, когато чакахме появата на Вълците?

— Извинете, момчета, бихте ли ни казали за какво си говорите? — обади се Дипно. Ала въпреки че тонът му беше учтив, нито Роланд, нито Еди го удостоиха с отговор.

Стрелеца се замисли за момент, след което каза:

— Ти, аз, Сузана, Джейк, Маргарет, Заля и Роса. Имаше и още хора — близнаците Тавъри и момчето на Бен Слайтман — ала бойците бяха седем.

— Да. А другото нещо, което едва сега ми просветна, всъщност е свързано с режисьора на филма. Когато правиш филм, се нуждаеш от режисьор, който да ръководи работата. Той е нещо като дин.

Роланд кимна.

— Та въпросният дин на „Великолепната седморка“ е човек на име Джон Стърджис.

Стрелеца остана безмълвен за известно време, отдавайки се на размишления. Най-накрая изрече само:

— Ка.

Еди избухна в смях. Просто не можеше да се въздържи.

Роланд винаги имаше отговор за всичко.

ЕДИНАЙСЕТ

— За да успееш да уловиш болката — рече Стрелеца, — трябва да захапеш с всички сили колана точно на секундата, в която я усетиш. Разбираш ли? На секундата. Забий зъбите си в нея.

— Ясно. Само го направи по-бързо.

— Ще сторя всичко, което мога.

Роланд потопи първо щипците, а после и ножа в дезинфектанта. Еди го чакаше с колана между зъбите си, усещайки вкуса на кожа в устата си. Да, наистина — само да забележиш основния рисунък, вече не можеш да го забравиш, нали? Роланд беше героят на този филм — прошареният стар воин, който в холивудската версия трябваше да бъде изигран от някоя прошарена, ала все още жизнена звезда като Пол Нюман или може би Клинт Ийстууд. Той самият бе един млад наперен мъжкар и навярно ролята му трябваше да бъде поверена на някой млад, нахъсан актьор като Том Круз, Емилио Естевес или Роб Лоу. Ето го и мястото, което всички очакваме — малкото бунгало, сгушено в гората — и ситуацията, която сме гледали толкова много пъти преди, но въпреки това продължаваме да и се наслаждаваме. Ваденето на куршума. Единственото, което липсваше, беше зловещият тътен на барабани в далечината. На Еди му хрумна, че барабаните навярно липсват, защото вече бяха минали през момента на Зловещите барабани в тяхната история — господните барабани. Ритъмът на песента на „Зи Зи Топ“ „Цепки с лепки“, усилен хилядократно, който ги бе залял през свръхмощните високоговорители в Луд. Ставаше все по-трудно да се отрече, че приличаха досущ на герои от нечия история. Целият този свят…

„Отказвам да повярвам в това. Отказвам да повярвам, че съм израснал в Бруклин само заради някаква си писателска грешка… заради нещо, което най-вероятно е могло да бъде изчистено на втора коректура. Хей, отче, аз съм с теб — отказвам да повярвам, че съм измислен герой. Това е шибаният ми живот, по дяволите!“

— Давай, Роланд! — каза младият мъж. — Разкарай това нещо от мен!

Стрелеца изля малко от дезинфектанта върху крака на Еди, после използва върха на ножа, за да отлюспи съсирената коричка на раната. След като направи това, взе щипците и ги приближи до мястото, където бе влязъл куршума.

— Бъди готов да захапеш болката, Еди — измърмори и в следващия миг младият стрелец направи точно това.

ДВАНАЙСЕТ

Роланд прекрасно съзнаваше какво върши — беше го правил и преди — пък и куршумът не беше проникнал много надълбоко. Цялата процедура отне не повече от деветдесет секунди, ала това бе най-дългата минута и половина от живота на Еди. Най-накрая Стрелеца побутна с щипците свитата в юмрук ръка на младия мъж. Когато Еди успя да разтвори пръстите си, приятелят му пусна сплескания куршум в дланта му.

— Сувенир — каза му. — Спряла го е костта. Ето откъде е идвало стърженето, което си усетил.

Съпругът на Сузана погледна към смачканото парче олово и го изстреля по покрития с линолеум под като топче за игра.

— Не го искам — рече и изтри потта от челото си.

Тауър обаче, верен на колекционерския си дух, веднага грабна захвърления патрон, докато Дипно разглеждаше с интерес следите от зъби по колана си.

— Кал — каза Еди, изправяйки се на лакти, — имаше една книга в шкафчето ти…

— Искам си тези книги обратно — прекъсна го букинистът. — Внимавай да не се случи нещо с тях, млади човече!

— Сигурен съм, че са в отлично състояние — отвърна Еди, напомняйки си за пореден път да държи езика си зад зъбите, когато се налагаше. „Или вземи колана на Арон и го захапи отново, щом езикът ти е толкова непокорен.“

— Най-добре да е така, млади човече, защото сега те са всичко, което ми е останало.

— Да, заедно с още четирийсет-петдесет в най-различни сейфове — допълни Дипно, напълно пренебрегвайки изпепеляващия поглед, който му хвърли Тауър. — Екземплярът на „Одисей“ с автограф от Джойс навярно е най-ценният измежду тях, ала да не забравяме и няколкото разкошни издания на Шекспир, както и пълните събрани съчинения на Фокнър — всичките с автографи…

— Арон, не можеш ли да си затваряш устата?

— … плюс един „Хъкълбери Фин“, който можеш за нула време да превърнеш в последен модел „Мерцедес-Бенц“, стига само да поискаш — завърши възрастният мъж.

— Както и да е, една от тези книги беше „Сейлъмс Лот“ — продължи Еди. — Авторът и се казва…

— Стивън Кинг — включи се Тауър. Той погледна куршума за последно и го сложи на масата до купата със захар. — Казаха ми, че живеел някъде наблизо. Взех си два екземпляра от „Сейлъмс Лот“ и три от първия му роман „Кери“, тъй като се надявах, че ще мога да отскоча до Бриджтън и да си взема автограф. Предполагам, че това едва ли ще е възможно при сегашния развой на събитията.

— Не разбирам какво ги прави толкова ценни! — заяви младият стрелец, след което изохка: — Роланд, това боли!

Неговият дин бе зает с нагласяването на превръзката на крака му.

— Не мърдай — нареди той.

Букинистът не обърна никакво внимание на тази сцена. Младият мъж го беше насочил към любимата му тема, към неговата страст, към неговата любов. Към онова, което според Еди героят на Толкин Ам-гъл от „Властелинът на пръстените“ би нарекъл „безценното му“.

— Спомняте ли си какво ви казах, когато обсъждахме „Хоганът“, господин Дийн? Или „Коганът“, ако така предпочитате? Обясних ви, че стойността на една рядка книга или рядка монета, пощенска марка и други подобни неща — се определя по различни начини. Понякога само подписът на автора е достатъчен…

— Твоят екземпляр на „Сейлъмс Лот“ няма автограф.

— Не защото конкретният автор е твърде млад и още не е толкова известен. Някой ден може да се превърне в нещо голямо, а може и да не стане така. — Тауър сви рамене, сякаш искаше да каже, че това зависи единствено от ка. — Ала точно тази книга… ами, първото издание се състоеше само от седем хиляди и петстотин бройки и почти целият тираж се разпродаде в Нова Англия.

— Защо? Защото авторът живее тук ли?

— Да. Както често се случва, книгата съвсем случайно е станала толкова ценна. Една местна фирма решила да предприеме масирана промоция. Започнали да излъчват реклами и по телевизията, което било нещо нечувано за търговията на дребно в местен мащаб. Подходът се оказал печеливш. От „Книжен свят“ от Мейн поръчали пет хиляди тираж от първото издание — почти седемдесет процента — и го продали почти целия. Освен това, както беше и с „Хоганът“, на корицата имало печатни грешки. Е, в този случай не става въпрос за грешка в заглавието, а на задната корица. Можеш да познаеш автентичното първо издание на „Сейлъмс Лот“ по променената цена — в последния момент „Дабълдей“ решили да вдигнат цената от седем долара и деветдесет и пет цента на осем и деветдесет и пет — както и по името на свещеника на обложката. Роланд веднага наостри уши.

— Какво за името на свещеника?

— В книгата той се казва отец Калахан. Ала на подвързията някой написал отец Коди, който всъщност е местният лекар.

— И заради тези дреболии цената на романа е скочила от девет кинта на деветстотин и петдесет? — вдигна вежди Еди.

Тауър кимна.

— Точно така. Изчерпан тираж, повторно отпечатана цена, печатна грешка. Освен това в колекционирането на редки издания има и нещо друго, което намирам за… особено вълнуващо.

— Сещам се за една друга дума — каза сухо Дипно.

— Да предположим, че този човек Кинг стане известен или пък получи одобрението на критиката? Признавам, че шансовете за това са малки, ала да предположим, че това стане? Наличните екземпляри от първото издание на втората му книга са толкова редки, че вместо да струва деветстотин и петдесет долара, цената на моя екземпляр може да стане десетократно по-висока. — Букинистът изгледа намръщено Еди. — Затова гледай да се грижиш добре за нея.

— Сигурен съм, че нищо няма да и се случи — рече младият стрелец и се запита как ли би реагирал Калвин Тауър, ако разбереше, че един от героите на романа всъщност държеше тази книга на нощното си шкафче в измисленото си (малко спорен въпрос) жилище. Жилище, което се намираше в градче-близнак на селцето от онзи архивен филм, в който близнакът на Роланд се наричаше Юл Бринър, а този на Еди — Хорст Бюхолц. „Ще си помисли, че си изперкал — ето как би реагирал.“ Младият мъж се изправи на крака, олюля се за миг и се хвана за кухненската маса. След няколко секунди замайването му премина.

— Ще можеш ли да вървиш? — попита Роланд.

— Щом преди можех, какъв е проблемът?

— Преди никой не е ровичкал в крака ти.

Еди направи няколко крачки, после кимна утвърдително. Пищялът му пламваше от болка всеки път, когато преместваше тежестта си върху десния крак, но… важното бе, че можеше да върви.

— Ще ти дам и остатъка от перкосета — каза Арон. — Аз мога да си купя и още.

Младият стрелец тъкмо отвори уста да каже „мерси много, дай го насам“, когато забеляза начина, по който го гледаше неговият дин. Ако Еди приемеше предложението на Дипно, Стрелеца нямаше да каже нищо… ала съпругът на Сузана се съмняваше, че ще може да понесе безмълвното обвинение в очите му.

Еди си помисли за онова, което бе наговорил на Тауър — всички онези поетични глупости за горчивия залък и тра-ла-ла. Това си беше самата истина — била тя поетична или не. Очевидно обаче казаното не бе достатъчно, за да възпре младия стрелец от връщането към пътя, който отдавна беше изоставил. Първо няколко перкодана, после няколко перкосета. В конски дози за облекчаване на болката. Колко ли дълго щеше да издържи, преди да се отегчи от тях и да започне да се оглежда за някое истинско болкоуспокояващо?

— Мисля, че ще ти откажа. — рече Еди. — Отиваме в Бриджтън.

Неговият дин го изгледа изненадано.

— Сериозно ли говориш?

— Да. По пътя мога да си купя аспирин от някоя аптека.

— Астин — въздъхна Роланд с нескрита любов.

— Сигурен ли си? — попита Дипно.

— Напълно — усмихна му се младият мъж. — Какво да се прави!

ТРИНАЙСЕТ

След пет минути и четиримата бяха излезли в покритото с борови иглички дворче, заслушани във воя на сирените и вперили погледи в пушека, който вече започваше да се разсейва. Еди подрънкваше нервно с ключовете на форда на Джон Кълъм. Роланд го попита още два пъти дали това пътуване до Бриджтън наистина е необходимо и мъжът на Сузана и двата пъти му отвърна, че е почти сигурен в това. Втория път дори добави, че като негов дин Стрелеца би могъл да отхвърли тази идея, ако наистина смята, че няма смисъл да предприемат пътуването.

— Не. Щом смяташ, че трябва да се срещнем с този плетач на истории, ще го сторим. Само се надявам, че знаеш защо. Мисля, че когато отидем при него, и двамата ще разберем.

Стрелеца кимна, но не изглеждаше много доволен.

— Знам, че ти си не по-малко нетърпелив от мен да напуснем този свят — това ниво на Кулата. Навярно имаш много силно предчувствие, щом толкова държиш да се срещнем с този човек.

Така беше, ала имаше и нещо друго — Еди отново бе чул гласа на своята съпруга, до него бе достигнало още едно послание от нейната версия на Когана. Тя бе пленница в собственото си тяло — или поне той бе останал с впечатлението, че Сузана се опитва да му каже точно това — ала в момента се намираше в 1999 година и засега беше добре.

Това се случи, докато Роланд благодареше на Тауър и Дипно за помощта им. Еди беше в тоалетната. Беше отишъл да се изпикае, но изведнъж забрави за това и просто седна на капака на тоалетната чиния, навел глава и затворил очи. Опитваше се да изпрати отговор на посланието и. Опитваше се да и каже да забави Мия колкото е възможно по-дълго, стига да е по силите и. От посланието и бе узнал, че при нея е ден — прекрасен следобед от началото на лятото в Ню Йорк — и това хич не беше добре. Джейк и Калахан бяха запратени от Неоткритата врата в Ню Йорк през нощта — младият стрелец бе видял това със собствените си очи. Навярно можеха да и помогнат, но само ако Сузана съумееше да забави Мия достатъчно, за да…

„Провали и деня! — изпрати той на жена си. — Провали и деня, преди да те е отвела на мястото, където ще роди детето. Чуваш ли ме? Сюз, чуваш ли ме? Отговори ми, ако ме чуваш! Джейк и отец Калахан са тръгнали по следите ти. Трябва да удържиш фронта, докато те намерят!“

— Юни — отвърна му един глас с въздишка. — Юни 1999 година. Момичетата се разхождат наоколо с голи пъпчета и…

В този момент Роланд почука на вратата на тоалетната и го попита дали е готов да потеглят. Трябваше да стигнат преди здрачаване до „Търтълбек Лейн“ в градчето Ловъл — мястото, където пришълците се срещаха най-често според Джон Кълъм и където реалността бе изключително тънка — ала първо щяха да отскочат до Бриджтън, надявайки се да се срещнат с човека, който бе сътворил Доналд Калахан и градчето Сейлъмс Лот.

„Ще бъде голям майтап, ако този Кинг в момента е в Калифорния, пишейки сценарий за филм или нещо подобно“ — помисли си Еди, ала дълбоко в себе си не вярваше, че е така. Все още се намираха на Пътя на Лъча, на пътеката на ка. Както и сай Кинг най-вероятно.

— Май забравяте някои неща, момчета — обади се Дипно. — Наоколо гъмжи от ченгета, да не говорим пък за Джак Андолини и за веселите му разбойници…

— Като каза Андолини — отвърна му Роланд, — мисля, че е крайно време вие двамата да се преместите някъде, където го няма.

Тауър се наежи:

— Да се преместим? Ти сигурно се шегуваш! Имам списък на поне дузина хора от района, които колекционират книги — купуват, продават, разменят… Някои са наясно с това, което правят, ала други… — направи красноречив жест с дясната си ръка, сякаш стрижеше овца.

— Във Върмонт също ще има хора, които искат да се отърват от старите книги, гниещи в мазетата — подхвърли Еди. — Не забравяйте колко лесно ни беше да ви намерим. Заслугата за това беше изцяло твоя, Кал.

— Прав е — подкрепи го Арон и когато Калвин Тауър не каза нищо, а само наведе глава, впервайки поглед в обувките си, възрастният човек рече на Еди: — Ала поне аз и Кал имаме шофьорски книжки, които да покажем при полицейска проверка. Което едва ли може да се каже за вас.

— Дяволски си прав — въздъхна младият стрелец.

— Пък и силно се съмнявам, че притежавате и разрешително за носенето на тези ужасно големи патлаци.

Еди погледна към огромния — и изключително старинен — револвер, който се поклащаше на хълбока му, после се усмихна на Дипно:

— За това също си прав.

— Тогава внимавайте. Щом оставите Ийст Стоунхам зад гърба си, рискът вече няма да бъде толкова голям.

— Благодаря ти за съвета — отвърна Еди. — Дълъг живот и приятни нощи.

Старецът поклати глава.

— Това е чудесно пожелание, синко, ала се боя, че нощите ми не са особено приятни напоследък. А ако нещата на медицинския фронт не вземат по-добър обрат в скоро време, и животът ми няма да бъде толкова дълъг.

— Ще бъде по-дълъг, отколкото си мислиш — рече му младият стрелец. — Знам със сигурност, че ще изкараш поне още четири години.

Приятелят на Тауър допря пръст до устните си и после посочи към небето:

— От твоята уста в божиите уши.

Еди се обърна към колекционера на книги, докато Роланд се ръкуваше с Арон Дипно. За миг съпругът на Сузана Дийн си помисли, че Тауър няма да пожелае да си стиснат ръцете, но собственикът на изгорелия „Ресторант за мисълта“ все пак се ръкува с него. С явно нежелание.

— Дълъг живот и приятни нощи, сай Тауър. Направихте правилния избор.

— Бях принуден и ти прекрасно осъзнаваш това — каза букинистът. — Книжарничката ми я няма… имотът ми го няма… май наистина ще трябва да се отдам на първата си истинска почивка от десет години насам…

— „Майкрософт“ — изведнъж изстреля Еди. След което добави: — Лимони.

Тауър примигна.

— Моля?

— Лимони — повтори младият стрелец и гръмко се изсмя.

ЧЕТИРИНАЙСЕТ

Към края на своя доста безполезен живот великият мъдрец и непоправим наркоман Хенри Дийн обичаше най-много две неща — да се надруса; да се надруса и да говори как щял да направи страхотен удар на пазара на ценни книжа. По въпросите на инвестициите той се смяташе за един истински Е. Ф. Хътьн.

— Обаче има едно нещо, в което никога няма да инвестирам, братко — му каза веднъж Хенри, докато бяха на покрива. Това беше малко преди Еди да отпътува за Бахамите в ролята си на кокаиново муле. — Това, в което аб-софт-лютно няма да хвърля парите си, е целият този компютърен бълвоч — „Майкрософт“, „Макинтош“, „Саньо“, „Санкьо“, „Пентиум“ и прочие.

— Напоследък доста нашумяха — подхвърли Еди. Не че го интересуваше особено, ала нали трябваше да каже нещо, за да върви разговорът. — Особено „Майкрософт“. И май ще стават все по-популярни.

Хенри се засмя снизходително и направи красноречив жест с ръка, все едно мастурбираше.

— Ще ми стане оная работа — ето какво ще стане.

— Но…

— Да, да, знам, хората се нахвърлят като обезумели на тези боклуци. Така само вдигат цената. Когато гледам малоумното им поведение, знаеш ли за какво си мисля?

— За какво?

— За лимони!

— За лимони? — изумено попита Еди. Смяташе, че следи мисълта на Хенри, ала май беше изгубил нишката. Залезът тази вечер беше невероятен, а и той се бе надрусал като за световно.

— Чу много добре какво ти казах! — сопна се по-големият брат, връщайки се към темата. — Шибани лимони! На нищо ли не са те научили в училище, братко? Лимоните са едни малки животинки, дето живеят в Швейцария или някъде там. От време на време — май беше на всеки десет години, не съм много сигурен — ги прихваща някаква самоубийствена мания и те се хвърлят от скалите9.

— А, така ли било! — каза Еди, хапейки вътрешната страна на бузата си, за да не избухне в див кикот. — Тези лимони. Аз пък си мислех, че ми говориш за ония, от които се прави лимонада.

— Голям си тъпак — заяви Хенри, ала го изрече с онзи снизходителен тон, с който понякога великите и всезнаещите се отнасят към незначителните и неинформираните. — Както и да е, това, което искам да кажа, е, че тези хора, дето се избиват да инвестират в „Майкрософт“, „Макинтош“ и, де да знам, шибаните чипове за бързо набиране на „Норвус“, само правят шибаните Бил Гейтс и Стив Джобс-а-рино заринати в мангизи. Тези компютърни простотии ще се продънят с гръм и трясък до 1995, всички експерти твърдят това, и какви ще бъдат тогава ония пръдльовци, инвестирали в тях? Шибани лимони, дето се мятат от скалите в шибания океан!

— Направо шибани лимони — съгласи се Еди и изпъна гръб на приятно топлия покрив, така че Хенри да не може да забележи колко се беше отрязал и как всеки момент можеше да изгуби напълно нишката на разговора. В момента виждаше как милиарди лимони се тътрят към високите скали, облечени с червени ризки за джогинг и малки бели маратончици — досущ като бонбонките М и М от рекламите по телевизията.

— Така е то, ама бих искал да пипна шибания „Майкрософт“ през осемдесет и втора — каза Хенри. — Знаеш ли, че акциите, които продаваха за петнайсет кинта парчето тогава, сега струват трийсет и пет? Олеле, божке!

— Лимони — продума замечтано Еди, загледан в избледняващите цветове на залеза. Оставаше му по-малко от месец живот в този свят — в света, където Ко-Оп Сити се намираше в Бруклин и винаги си е бил там — както и на Хенри. Житейският път на брат му обаче беше спрял завинаги. Точка.

— Така е то — бе казал той, докато се излягаше до Еди. — Да знаеш само колко искам да се върна в осемдесет и втора!

ПЕТНАЙСЕТ

И сега, докато продължаваше да държи ръката на Тауър, Еди изрече:

— Аз съм от бъдещето. Знаеш това, нали?

— Знам, че той твърди същото — букинистът посочи към Роланд с лявата си ръка, после се опита да измъкне дясната от хватката на младия мъж.

— Чуй ме, Кал. Ако ме изслушаш и после направиш това, което ти кажа, ще можеш да изкараш пет, а навярно и десет пъти повече от стойността на парцела ти на пазара за недвижими имоти.

— Големи приказки от човек, който няма даже и чорапи. — Тауър отново се опита да измъкне дланта си.

Еди отново не му позволи. Помисли си, че едно време едва ли би бил способен на това, но сега ръцете му бяха станали много по-силни. Както и волята му.

— Големи приказки от човек, който е видял бъдещето — поправи го младият стрелец. — А бъдещето са компютрите, Кал. Бъдещето е „Майкрософт“. Можеш ли да запомниш това?

— Мога, разбира се — включи се Арон. — „Майкрософт“.

— Никога не съм чувал за тия — сбърчи нос колекционерът на книги.

— Така е — отвърна Еди. — Най-вероятно компанията още не съществува. Скоро обаче ще се появи и ще започне да се развива със значителна бързина. Компютри, нали запомнихте? Компютри за всеки, или поне такъв беше планът. Ще бъде планът. Шефът се казва Бил Гейтс. Винаги Бил, никога Уилям.

Мина му през ума, че след като този свят се различаваше от онзи, в който двамата с Джейк бяха израснали — светът на Клаудия и Инес Батчман вместо на Берил Еванс — навярно големият компютърен гений нямаше да се казва Гейтс; можеше да бъде Чин Хо Фук или Бог знае как. Обаче не му се вярваше да е така. Този свят беше доста сходен с неговия — същите коли, същите марки („Кока-кола“ и „Пепси“ вместо „Ноз-а-ла“, същите хора на позициите на властта. Най-вероятно можеше да разчита, че Бил Гейтс (да не споменаваме и ринещия мангизи Стив Джобс-а-рино) ще се появят в подходящия момент. Пък и, казано честно, не му пукаше чак толкова. В много отношения Калвин Тауър си беше пълен дрисльо. От друга страна обаче, букинистът бе устоял на натиска на Андолини и Балазар толкова дълго, колкото трябваше. Той бе съхранил запустелия парцел, благодарение на което сега Роланд имаше договора за продажбата в джоба си. Трябваше да се отплатят на Тауър за розата, която бе минала в тяхно притежание. Това нямаше нищо общо с обстоятелството дали го мразеха или го харесваха, което навярно бе добре дошло за Кал.

— Въпросните акции на „Майкрософт“ — продължи Еди — могат да бъдат закупени за петнайсет долара всяка през 1982 година. През 1987 — когато аз излязох в, така да се каже, постоянна ваканция — ще струват по трийсет и пет кинта. Това е сто процента печалба. Всъщност даже повече.

— Това ти го казваш — измърмори скептично Тауър и най-накрая успя да си измъкне ръката.

— Щом той го твърди, обади се Роланд, — значи е вярно.

— Казвам благодаря — рече Еди. Хрумна му, че предлага на колекционера на книги да направи голям скок въз основа на наблюденията на един надрусан младеж, ала после си помисли, че с оглед на конкретния случай едва ли трябваше да взима това присърце.

— Хайде. — Стрелеца завъртя пръстите си по онзи особен начин. — Трябва да потегляме, ако искаме да се срещнем с плетача на истории.

Еди се настани зад кормилото на колата на Кълъм, внезапно изпитал увереността, че никога вече няма да види Тауър или Арон Дипно. Единствено отец Калахан щеше да се срещне с тях. Бе дошло времето на разделите.

— Всичко добро — обърна се към двамата възрастни мъже. — Пожелавам ви всичко добро.

— И на вас — отвърна Дипно.

— Да — включи се и Тауър и за пръв път не беше намусен. — Късмет и на двама ви. Дълъг живот и приятни нощи или каквото беше там.

След тези думи младият стрелец запали двигателя. Мястото му стигна, колкото да обърне колата — не беше сигурен, че ще се справи с карането на заден ход. После, щом потеглиха по Рокет Роуд, Роланд се обърна и махна на букиниста и неговия приятел. Това бе доста необичайно за него и навярно учудването на Еди се беше изписало на лицето му, защото неговият дин му каза:

— Вече сме в края на играта. Всичко, за което се борех и което очаквах през тези дълги години. Краят наближава. Усещам го. А ти?

Младият стрелец кимна. Това му напомняше онази част на някое рокпарче, когато китарите, басът и барабаните започваха да жулят бясно, устремени към неизбежната разтърсваща кулминация.

— Сузана? — попита Роланд.

— Още е жива.

— Мия?

— Още владее положението.

— Бебето?

— Още не се е родило.

— Ами Джейк? Отец Калахан?

Еди спря форда, огледа се в двете посоки и зави наляво по Димити Роуд.

— Не знам — каза. — Нищо не съм чул от тях. Ами ти?

Роланд поклати глава. Безмълвие — тази дума най-точно определяше това, което бе чул от Джейк — запратен някъде в бъдещето заедно с бивш католически свещеник и едно дребно животинче за закрила. Стрелеца се надяваше, че с тях всичко е наред.

Това беше единственото, което можеше да стори в настоящия момент.