Песента на Сузана

КОДА: СТРАНИЦИ ОТ ДНЕВНИКА НА ЕДИН ПИСАТЕЛ

Човече, толкова е хубаво, че сме отново в Бриджтън. В „Бабоград“ (както обича да казва Джо) се отнасят прекрасно с нас, ала Оуън нервничеше. Откакто се върнахме вкъщи, се държи далеч по-добре. По пътя спряхме само веднъж — в Уотървил, за да хапнем в „Тихата жена“ (трябва да отбележа, че този път нещо не бяха на ниво).

Както и да е, реших да спазя обещанието, което си бях дал, и веднага след като се прибрахме, се отправих на лов за онази история за Тъмната кула. Почти се бях отказал, когато намерих страниците в далечния ъгъл на гаража, под един кашон със стари каталози на Таби. Отнякъде се беше просмукала доста влага и особените сини листове миришеха на мухъл, ала важното беше, че текстът се четеше. След като си го припомних, седнах и добавих една малка част в главата за Крайпътната станция (там, където Стрелеца среща момчето Джейк). Помислих си, че ще бъде забавно да сложа вътре водна помпа, захранвана от миниатюрен атомен реактор, и веднага го направих. Обикновено работата по стар разказ е като да ядеш сандвич, направен от сух хляб, но сега се чувствах съвсем различно… все едно обувах удобни стари обувки.

За какво обаче трябваше да се разказва в тази история?

Не мога да си спомня — знам само, че тя ме връхлетя преди много, много време. Докато се връщахме от „Бабоград“ и цялото ми домочадие дремеше в колата, се замислих за времето, когато с Дейвид бяхме избягали от леля Етелин. Планирахме да се върнем в Кънектикът, предполагам. Възрастните обаче ни хванаха и ни накараха да работим в плевника — наказанието ни се състоеше в това да нарежем дърва. „Да си изкупим вината“ както бе казал чичо Орен. Имам чувството, че нещо здравата ме изплаши тогава, ала проклет да съм, ако мога да си спомня нещо друго освен това, че беше червено. Тогава си измислих един герой — нещо като вълшебен стрелец — който да ме пази от него. Имаше и нещо за магнетизъм, за някакви Лъчи на Силата… Сигурен съм, че тази случка положи началото на историята, ала странно колко смътно ми изглежда всичко сега. Кой обаче помни всички тъмни ъгълчета от детството си? И кой иска да си ги спомни?

Иначе няма кой знае какво. Джо и Наоми си играха на двора, а плановете на Таби за пътуването и до Лондон са напълно готови. Момче, тази история за Стрелеца обаче не ми излиза от главата!

Ще ти кажа от какво се нуждае Роланд — от приятели!

Тази вечер отидох с мотоциклета си да гледам Междузвездни войни и си мисля, че това ще е последният път, когато се качвам на мотоциклет, преди нещата да се поуталожат малко. Изядох цял тон хамбургери. Говорим за протеини!

Продължавам да си мисля за Роланд, моя Стрелец от поемата на Робърт Браунинг (с малко примеси от Хатлос Хат и Серджо Леоне, разбира се), докато карам. В това, че ръкописът е роман, няма съмнение, ала си мисля, че отделните глави също имат известна самостоятелност. Чудя се дали не бих могъл да ги продам на някое от фентъзи списанията? Може би дори на Фентъзи и Сайънс Фикшън, което е, така да се каже, Светият граал на жанра.

Навярно идеята е глупава.

Иначе не правя друго, освен да гледам бейзболни мачове (7 от националната лига и 5 от американската). Здравата се омотах, преди да свършат. Таби хич не беше доволна.

Кърби Макколи16 изпрати първата глава от старата ми работа за Тъмната кула на Фентъзи и Сайънс Фикшън! Човече, направо не мога да повярвам! Това е просто супер! Кърби казва, че според него Ед Фърман (главният редактор на списанието) най-вероятно ще пусне всичко от историята за Тъмната кула, което имам. Смятал да нарече първата част („Човекът в черно се носеше из пустинята, а Стрелеца го следваше, и т.н., и т.н., дрън-дрън, бум-бум“) „Стрелеца“, което май не е лишено от смисъл.

Никак не е зле за овехтяла историйка, която до миналата година мухлясваше забравена в най-влажния ъгъл на гаража. Фърман казал на Кърби, че в Роланд имало „усещане за реализъм“, което липсвало в по-голямата част от фентъзи произведенията, и искал да знае дали щяло да има още приключения. Аз съм сигурен, че има още приключения (или е имало, или ще има — кое е правилното граматическо време, когато говорим за ненаписани произведения?), но нямам никаква представа какви ще бъдат те. Знам само, че Джон „Джейк“ Чеймбърс ще се върне в историята.

Дъждовен, задушен ден край езерото. Децата не могат да си играят навън. Тази вечер извикахме Анди Фълчър да се грижи за големите, докато Таби и Оуън и аз отидохме в бриджтънското автокино. Таби мислеше, че филмът (Отвъд полунощ… някаква миналогодишна продукция) ще е пълен боклук, но не я чух да ме моли да се прибираме вкъщи. Що се отнася до мен, направи ми впечатление, че съзнанието ми отново се отплесна към онзи проклет тип Роланд. Този път към изгубената му любов. „Сюзан, прекрасното момиче на прозореца.“ Коя ли, питам се, е тя?

Получих първия си екземпляр от октомврийския брой със „Стрелеца“ в него. Човече, изглежда невероятно.

Бърт Хетлън17 се обади днес. Предложи ми да направя едногодишен курс по творческо писане в Университета в Мейн като хоноруван преподавател. Само Бърт може да дръзне да предложи на драскач като мен подобна работа. Обаче идеята ми се струва интересна все пак.

Уф, мамка му, пак се напих. Едва виждам проклетата страница, обаче ми се ще да нахвърлям нещо, преди да се пъхна в кревата. Получих писмо от Ед Фърман. Ще публикува втората глава от Тъмната кула — онази, в която Роланд се среща с хлапето — под заглавието „Крайпътната станция“. Той действително иска да пусне всички части на историята и аз нямам нищо против. Даже ми се иска да бяха повече. Междувременно трябва да мисля върху Сблъсък — и Мъртвата зона, естествено.

Всичко това в момента изобщо не ме вълнува. Мразя да вися тук в Орингтън — а най-много мразя адски натовареното шосе наблизо. Оуън за малко да бъде прегазен от един от огромните камиони, които профучават покрай къщата. Изкарах си ангелите. Обаче ми хрумна една идейка за роман, свързана с онова странно гробище за домашни любимци, дето е зад къщата. ГРОБИШТЕ ЗА ДУМАШНИ ЛЮБИМЦИ пише на табелата, не е ли шантаво? Забавно е, ала същевременно и страшничко. Почти като излязло от комиксите Подземието на ужаса.

Току-що говорих по телефона с Кърби Макколи. Обадил му се е Доналд Грант, който издава страшно много фентъзи под собственото си име (Кърби обича да се шегува, че Дон Грант е „човекът, който срина ореола на Робърт Е. Хауърд18“). Както и да е, Дон искал да публикува разказите за моя Стрелец под оригиналното им заглавие, Тъмната кула (с подзаглавие Стрелеца). Не е ли супер, а? Мое собствено „издание с ограничен тираж“. Ще издаде 10 000, плюс 500, които ще бъдат номерирани и подписани от мен. Казах на Кърби да продължава смело напред и да сключи сделката.

Както изглежда, май преподавателската ми кариера приключи и ще е добре да взема да отпразнувам това. Извадих ръкописа на Гробище за домашни любимци и го прегледах. Боже Господи, каква мрачна книга! Читателите ще ме линчуват, ако я публикувам, мисля аз. Ето един роман, който никога няма да бъде издаден…

В Пъблишърс Уикли (синът ни Оуън го нарича „Пръдливи дрисли“, което е доста точно определение) имаше рецензия на последната книга на Ричард Бакман… и, бейби, отново бях здраво насолен. Написали, че е скучна — може да е всякаква, мама му стара, ама пък точно това не е. Е, голям праз, с мисълта за това ми беше по-лесно да отида до Норт Уиндъм и да купя две бъчонки с бира за купона. Взех ги от „Дискаунт Бивъридж“. Също така отново пропуших, тъй че можеш да почваш с конското. Ще ги откажа в деня, когато стана на четирийсет — заклевам се.

Ох, и Гробище за домашни любимци ще излезе точно след два месеца от днес… Тогава с кариерата ми наистина ще бъде свършено (шегичка… е, поне се надявам да е шегичка). След кратък размисъл добавих Тъмната кула към списъка с мои книги на титулната страница. В края на краищата защо пък не? Да, прекрасно знам, че е разпродадена — та тиражът беше само 10 000 бройки, за Бога — ала това си е истинска книга, излязла е както си му е редът и аз се гордея с нея. Не мисля, че някога ще се върна при стария Роланд — Рицаря с патлаците — ала наистина се гордея с този роман.

Добре, че не забравих да отида за бира.

Човече, днес следобед ми се обади Сам Вон от „Дабълдей“ (той редактира Гробище за домашни любимци, ако си спомнят), и беше побеснял. Знам, че има фенове, които искат Тъмната кула и са вбесени, че не могат да се сдобият с нея, защото и аз получавам писма от читателите си. Ала Бен разправи, че са получили над ТРИ ХИЛЯДИ!! писма. И защо, питаш ти? Защото бях достатъчно тъп, че да сложа Тъмната кула в списъка с произведенията си. Мисля, че Сам има пълното право да е нервен. Каза ми, че да обявя публично книга, която феновете искат да имат и не могат да намерят, е все едно да размахаш парче месо пред носа на гладно куче и после да го скриеш казвайки: „Не, не, няма да ти го дам, ха-ха.“ Боже и Човеко Исусе, хората са толкова разглезени! Изглежда, си мислят, че ако някъде по света има книга, която искат, то имат пълното право да притежават тази книга. Това щеше да се стори доста интересно на онези люде от Средновековието, които са чували разни слухове за книгите, ала никога не са виждали подобно нещо през живота си — хартията е била много скъпа (няма да е зле да сложа нещо подобно в следващия роман за Стрелеца/Тъмната кула, ако изобщо го напиша) и книгите са представлявали истински съкровища, които човек е пазил като зеницата на окото си. Обожавам обстоятелството, че мога да си изкарвам прехраната с писане на истории, обаче всеки, който разправя, че този занаят няма тъмна страна, значи нищо не разбира. Някой ден ще напиша роман за психясал колекционер на редки издания! (Шегичка).

Между другото днес е рожденият ден на Оуън. Става на седем! Възрастта на разума! Не мога да повярвам, че най-малкият е на седем, а дъщеря ми е на тринайсет — прекрасна млада жена.

(Ню Йорк) Току-що се върнах от среща с Илейн Костьр от „Ню Американ Лайбръри“ и агента си, стария Кърбо. И двамата се съдраха да ме убеждават да пусна Стрелеца в голям тираж с меки корици, ала не се съгласих. Някой ден може би, обаче засега не искам да дам на толкова много хора шанс да прочетат нещо в такъв недовършен вид, освен ако (или докато) не се захвана сериозно с историята.

Което най-вероятно никога няма да стане. Междувременно в главата ми се върти идея за дълъг роман за един клоун, който всъщност е най-страшното чудовище на света. Идеята си я бива — клоуните са страшнички. Поне за мен, де. (Клоуни и пиленца, представи си само!)

Снощи сънувах един сън, който според мен разчупва творческия ми замисъл за То. Да предположим, че има някакъв Лъч, който крепи Земята (или дори множеството Земи). И че генераторът на този Лъч е разположен върху корубата на костенурка.

Мога да вкарам това в кулминацията на книгата. Знам, че звучи налудничаво, ала съм сигурен, че съм чел някъде, че в хиндуистката митология има огромна костенурка, която носи всички нас върху черупката си и че тя служи на Ган, върховната съзидателна сила. Също така си спомних и онзи виц, в който една жена казва на някакъв прочут учен: „Всичко това за еволюцията е пълна глупост. Всеки знае, че вселената лежи на гърба на огромна костенурка.“ А ученият (как искам да си спомня името му, ама не мога) я пита: „Може и така да е, мадам, но кой тогава държи костенурката?“ Презрителен смях от страна на дамата, която казва: „О, не можете да ме заблудите! Под нея има друга костенурка, под нея още една и така чак до долу!“ Ха! На ви това, рационални мъже на науката!

Както и да е, държа си един бележник до леглото, в който си записвам много сънища и фрагменти от сънища, понякога дори и в полусънно състояние. Тази сутрин бях написал Запомни костенурката! Както и това: КОСТЕНУРКАТА огромна погледни! Света върху черупката съзри. Мислите и бавни са, но винаги добри; и всички ние живи сме в съзнанието и. Не е кой знае каква поезия, ала хич не е зле за човек, който е бил три четвърти заспал, докато е писал това! Таби отново ми натякна, че пия прекалено много. Предполагам, че е права, но…

(Ловъл/Търтълбек Лейн) Човече, много съм доволен, че купихме тази къща! Доста се притеснявах заради големите разходи, обаче никога през живота си не съм писал по-добре! И — малко е страшничко, ала е вярно — мисля, че искам да се върна към повествованието за Тъмната кула. В дълбините на сърцето си мислех, че никога няма да направя това, но снощи, докато бях отишъл за бира до „Сентьр Дженерал“, почти чух Роланд да казва: „Има много светове и много истории, ала не и много време.“ В края на краищата завих при първата възможност и се върнах вкъщи. Не мога да си спомня кога за последен път съм бил абсолютно трезвен вечерта, ала днешният ден спадаше към този изчезващ вид. Всъщност се чувствам малко прецакан, задето не си прецаках вечерта. Което е малко тъжно, откъдето и да го погледнеш.

Събудих се посреднощ с ужасен махмурлук и нужда да се изпикая. Докато стоях над клозетната чиния, имах чувството, че почти мога да видя Роланд от Гилеад. Как ми казва да започна с омарите-чудовища. Така и ще направя.

Знам какво представляват те.

Днес започнах нова книга. Не мога да повярвам, че отново се занимавам с тоя грозен каубой, обаче писането ми тече като по вода още от първата страница. По дяволите, още от първата дума. Реших структурата и да бъде почти като на класическа вълшебна приказка — Роланд се разхожда по брега на Западното море, докато състоянието му се влошава непрекъснато, при което попада на няколко врати към нашия свят. През всяка от тях ще изтегли по един нов герой. Първият ще е пристрастен към хероина младеж на име Еди Дийн…

Страх ме е, зацепи ли? Усещам, че има нещо — Нещо — което не иска да завърша тази книга. Което даже не искаше да я започна. Знам, че звучи доста шантаво („Също като нещо от роман на Стивън Кинг, ха-ха!“), ала същевременно ми се струва и абсолютно истинско. Навярно е добре, че никой никога няма да прочете този дневник — иначе като нищо ще ме пратят в лудницата. Някой да иска да си купи използван плодов сладкиш?

Мисля да я нарека Трите карти.

Не мога да повярвам!!! Искам да кажа, че ръкописът лежи на бюрото пред мен, така че трябва да си повярвам, ала пак не мога. Написал съм!!! 300!!! СТРАНИЦИ през последния месец, а текстът почти няма нужда от поправки. Никога не съм се чувствал като онези писатели, които си приписват всички заслуги за творчеството си, които казват, че планират предварително всеки ход и всяка случка, но същевременно никога не съм писал и книга, която да се излее от мен с такава лекота. Сякаш обсеби живота ми от първия ден, в който започнах да работя по нея. И знаеш ли, струва ми се, че много от другите неща, които съм написал (особено То) са като „пробни снимки“ за тази история. Иначе никога не бих подхванал нещо, при положение че е лежало в забвение петнайсет години! Добре де, побутнах тук и там разказите, които Ед Фърман пусна както и си поиграх малко повече, когато Дон Грант издаде Стрелеца, ала нищо от това не може да се сравни със сегашния случай. Та аз дори сънувам тази история. Има дни, в които ми се иска да спра да пия, ала ще ти кажа нещо — страх ме е да направя това. Знам, че вдъхновението не идва от гърлото на бутилката, но има нещо…

Готова е. Трите карти е готова. Напих се, за да отпразнувам случая. Също така и се надрусах. Какво следва? Ами, То ще излезе до един месец, а след два дни аз ще стана на трийсет и девет. Човече, не мога да повярвам. Струва ми се, че само допреди седмица живяхме в Бриджтьн и децата бяха мънички бебенца.

О, мамка му. Май е време да приключвам. Писателят нещо се разлигави.

Днес получих първия си авторски екземпляр от Трите карти от Дон Грант. Изглежда страхотно. Освен това реших да оставя „Ню Американ Лайбръри“ да карат напред и да пуснат и двете книги за Тъмната кула с меки корици. Така ще дам на хората онова, което искат… и защо не?

Естествено, пак се напих, за да отбележа случая…, само че кой се нуждае от извинение в тези дни?

Книгата е добра, обаче в много отношения ми се струва, че изобщо не съм я написал аз…, че тя просто се изля от мен като пъпната връв от бебешко пъпче. Онова, което се опитвам да кажа, е, че вятърът вее, люлката се люлее и понякога ми се струва, че никоя от тези книги не е моя и че аз не съм нищо друго освен шибана секретарка на Роланд от Гилеад. Знам, че звучи тъпо, но част от мен е убедена в това. А може би Роланд също си има шеф… Кой ли е той? Ка?

Напоследък нещо се депресирам, когато погледна живота си — алкохолизъм, дрога, цигари. Като че ли се опитвам да се самоубия. Или пък нещо друго иска да стане така…

19 октомври 1987 Тази вечер съм в Ловъл, в къщата до Търтълбек Лейн. Дойдох тук, за да поразмишлявам малко над начина, по който живея. Нещо трябва да се промени, човече, защото в противен случай мога просто да съкратя процедурата, като взема пистолета и си пръсна мозъка.

Нещо трябва да се промени.

Следващата статия е от издавания в Норт Конуей вестник „Планинско ухо“ и е залепена в писателския дневник под датата 12 април 1988:

Останалата част от статията липсва.

Никъде няма обяснение защо Кинг е включил този откъс в дневника си.

Току-що се върнах от сбирката на „Анонимните алкохолици“ — днес се навършва една година, откакто ги посещавам. Не мога да повярвам — цели дванайсет месеца без дрога и махмурлук! Изобщо не съжалявам; „отрезвяването“ без съмнение спаси живота ми (и навярно брака ми), само дето писането ми не върви както преди. Хората от „Програмата“ ми казват да не насилвам нещата, успокояват ме, че всичко ще се нареди с времето, обаче има един друг глас (мисля за него като за Гласа на Костенурката), който ме кара да побързам, защото времето изтича и аз трябва да наостря инструментите си. За какво? За Тъмната кула, естествено, и то не само защото съм заринат от писма на читатели, прочели Трите карти и изгарящи от желание да узнаят какво се случва после. Нещо вътре в мен иска да се върна към тази история, ала проклет да съм, ако знам как точно ще стане това.

В библиотеката ни в Ловъл има удивителни съкровища! Знаеш ли какво открих тази сутрин, докато си търсех нещо за четене? Шардик на Ричард Адамс. Но не историята за зайците19, а тази за голямата митична мечка. Мисля, че отново ще я прочета.

Писането ми още едва-едва крета…

Добре, това е малко шантаво, така че се подготви предварително.

Около 10 сутринта, докато пишех (по-точно, докато зяпах екрана на компютъра си и си мечтаех колко хубаво би било да имам една бъчонка леденостудена „Бъдвайзер“ до мен), се чу звънецът на входната врата. Оказа се някакъв човек от бангорския „Дом на цветята“, който бе донесъл дузина рози. Не за Таби, а за мен. На картичката пишеше: Честит рожден ден от семейство Мансфийлд — Дейв, Санди и Меган.

Напълно бях забравил, че днес ставам на четирийсет и две. Както и да е, извадих една от розите и като че ли се изгубих в нея. Знам, че звучи странно, повярвай ми, но така беше. Сякаш чух това прекрасно жужене и изведнъж започнах да пропадам надолу и надолу, следвайки извивките на цветето, сякаш се плисках в капчиците роса, които ми изглеждаха големи като езера. И през цялото това време жуженето ставаше все по-силно и по-опияняващо, а розата ставаше… ами, по-розова. Осъзнах, че съм се замислил за Джейк от първата книга за Тъмната кула, за Еди Дийн и за една книжарничка. Дори се сещам за името и — „Манхатьнски ресторант за мисълта“.

И изведнъж — Бум! Усетих нечия ръка на рамото си, обърнах се и видях Таби. Тя искаше да разбере кой ми е изпратил розите. Попита ме и дали не съм бил заспал. Казах и, че не, но като че ли бях направил точно това — бях заспал в кухнята!

Знаеш ли на какво ми прилича това? На онази сцена в крайпътната станция от Стрелеца, в която Роланд хипнотизира Джейк с куршум. Аз обаче съм неподатлив на хипноза. Когато бях хлапе, един тип ме изкара на сцената на панаира в Топшъм и пробва да ме хипнотизира, но не успя. Доколкото си спомням, брат ми Дейв беше доста разочарован. Илюзионистьт искаше да започна да кудкудякам като кокошка.

Както и да е, мисля, че искам да се върна отново към Тъмната кула. Не знам дали съм готов за нещо толкова мащабно и заплетено — след някои от издънките през последните години нека кажем, че се колебая — но същевременно искам да се пробвам. Чувам как тези измислени хора ме викат. И кой знае? Навярно в този роман ще се намери местенце и за една голяма мечка, като Шардик от романа на Ричард Адамс!

Днес започнах следващата книга за Тъмната кула и — също както беше с Трите карти — в края на деня се запитах защо, мамка му, чаках толкова дълго. Да бъдеш с Роланд, Еди и Сузана е като да отпиеш глътка леденостудена вода. Или като да се срещнеш със стари приятели след дълго отсъствие. Отново, както и предишния път, имам чувството, че аз не разказвам историята, а само осигурявам канал, по който тя се излива от мен. Искаш ли да ти кажа и още нещо? Чувствам се супер. Тази сутрин седях четири часа зад компютъра и нито веднъж не си помислих за пиене или за някаква дрога. Мисля, че ще нарека тази част Опустошени земи.

Не — Пустош. Една дума, както е в стихотворението на Томас Елиът (при него всъщност е „Пустошта“, мисля си аз).

Тази вечер завърших Пустош след истински маратон от пет часа непрекъснато писане. На хората никак няма да им хареса начинът, по който свършва — толкова много въпроси остават неразрешени — аз самият също си мислех, че историята няма да спре дотук, ала нищо не мога да направя. Чух един глас, който проговори ясно в главата ми (както винаги звучи като Роланд): „Засега приключи с работата си — затваряй книгата, Словострелецо.“ Като оставим настрана отворения финал, историята ми се струва страхотна, но както винаги не прилича много на другите неща, които пиша. Ръкописът е истинска тухла — над 800 страници! — и аз съм създал тази тухла за малко повече от три месеца.

Не е за вярване.

Отново, както беше и с Трите карти, почти няма нужда от поправки и редакции. Е, тук-там доизкусурих някои неща, но като се има предвид обемът на книгата, броят на корекциите е направо незначителен. Още не мога да повярвам как когато изпитвах нужда от някакво вдъхновение, точната книга веднага попадаше в ръцете ми. Също както в Куинкънкс20 на Чарлс Палисър с неповторимия жаргон от XVII век: „Да, право казваш“, „Така ще сторим, друже мой“ и „сладурче мое“. Този начин на говорене залепна перфектно на Гашър (поне според мен). И колко готино стана, че Джейк отново се върна в историята по този начин!

Едно нещо, което ме тревожи, е какво ще се случи със Сузана Дийн (която преди беше Дета/Одета). Тя е бременна и се боя кой (или какво) ще се окаже бащата. Някакъв демон? Едва ли ще е точно така. Може би няма да се наложи да се занимавам с това поне още няколко книги. Във всеки случай опитът ми нашепва, че когато в някоя дълга книга дадена жена забременее и никой не знае кой е бащата, историята винаги се размирисва. Не знам защо, но като сюжетен ускорител бременността просто куца.

Е, добре, може би пък това изобщо не е чак толкова важно. Чувствам се уморен от Роланд и неговия ка-тет. Мисля, че ще мине известно време, преди отново да се върна към него, въпреки че феновете ще нададат кански вой, когато стигнат до отворения финал, оставящ героите в компанията на Блейн Моно. Помни ми думите.

Много съм доволен, че го написах — за мен краят е перфектен. В много отношения Пустош ми се струва като връхната точка на моите „реалистични измишльотини“.

Май е по-добра даже и от Сблъсък.

27 ноември 1991 Помниш ли, като ти казах, че ще ме насолят здраво за финала на Пустош? Виж това!

Следва писмо от Джон Т. Спайър от Лоурънс, Канзас:

Следващото писмо обаче ме накара да се почувствам още по-зле.

Приложеното писмо е от госпожа Корета Вит от Стоу, Върмонт.

Чувствам се ужасно, когато си помисля колко нехайно се отнесох към финала на Пустош. Трябва да отговоря на писмото на Корета Вийл, ала не знам как. Ще мога ли да я накарам да повярва, че не знам нищо повече от нея по отношение на това как завършва историята на Роланд? Съмнявам се, и все пак „това е истината“, както бе казал Джейк в своето есе. Знам какво има вътре в проклетата Кула не повече от… ами, от Ко! Дори нямах и най-бегла представа, че се намира сред поле от рози, докато пръстите ми не го натракаха на клавиатурата на новия ми компютър „Макинтош“! Дали Корета ще възприеме това? Как ли ще реагира, ако и кажа: „Кори, слушай: Вятърът повява и историята се появява. После той спира да вее и тогава единственото, което мога да направя, е да чакам — също като теб.“ Те всички мислят, че аз контролирам нещата. Всички — от най-проникновения критик до най-изкуфелия читател. И това е най-големият майтап.

Защото не е така.

Изданието на Грант на Пустош се разпродало напълно, а книжката с меки корици също се движи много добре. Трябва да съм щастлив и сигурно е така, обаче продължавам да получавам купища писма за отворения финал. Мога да ги разпределя в три основни категории: 1) хора, които са вбесени от края, 2) хора, които искат да разберат кога ще излезе следващата книга от поредицата и 3) вбесени хора, които искат да разберат кога ще публикувам следващата част на Кулата.

Ала ръцете ми са вързани. Вятърът на четвъртата част още не е задухал. Поне засега.

Междувременно ми хрумна идеята за роман за една жена, която си купува една картина от заложна къща и по някакъв начин пропада в нея. Хей, може би ще пропадне в Средния свят и дори ще срещне Роланд!

С Таби не се караме много, откакто спрях да пия, обаче тази сутрин малко се поспречкахме. Отседнали сме в къщата в Ловъл, естествено, и аз тъкмо се приготвях да изляза на сутрешната си разходка, когато тя ми показа една статия в днешния люистънски Сън. Някакъв жител на Стоунхам — Чарлс „Чип“ Макосланд — е бил блъснат и убит на шосе № 7 от неизвестен шофьор, който се изпарил веднага след инцидента. Това е пътят, по който се разхождам всяка сутрин. Таби се опита да ме убеди да остана в Търтълбек Лейн, а аз пък се опитах да я убедя, че имам толкова право да използвам шосе № 7, колкото и всеки друг (пък и ако трябва да сме честни пред Бога, изминавам по-малко от километър по асфалта). Накрая тя ме помоли поне да спра да се разхождам по Слаб Сити Хил, където банкетът е толкова тесен, че няма къде да отскочиш, ако някое превозно средство случайно излезе от пътя. Казах и, че съм мислил по този въпрос (ако бяхме продължили да си говорим, щеше да стане обяд), ала проклет да съм, ако взема да се притеснявам за подобни неща отсега нататък. Освен това ми се струва, че горкият човек от Стоунхам е намалил шансовете да блъснат мен, докато се разхождам по същия път, поне до милион към едно. Казах това на Таби и тя ми рече: „Вероятността да станеш толкова известен писател, колкото си в момента, беше още по-малка. Сам си ми го казвал.“ Боя се, че нямах какво да отвърна на това.

19юни 1995(Бангор) С Таби току-що се върнахме от бангорската обществена зала, където най-малкият ни син (и още близо четиристотин негови съученици) получиха дипломите си. Вече е абитуриент — гимназията и прогимназията са зад гърба му. Отива в колеж през есента и тогава с Таби ще трябва да се сблъскаме с популярния „синдром на празното гнездо“. Всички разправят, че времето тече страшно бързо, ти кимаш с глава и казваш: да да да…, ала наистина е така.

Мамка му, тъжно ми е.

Чувствам се изгубен. За какво е всичко това? (Какъв е смисълът на всичко това, Алфи?) За какво е цялото това боричкане от люлката до гроба? „Полянката в края на пътя“? Исусе, ужасно е.

Междувременно решихме да отидем в Ловъл и къщата на Търтълбек Лейн този следобед, а Оуън ще се присъедини към нас след ден-два. Таби знае, че искам да пиша край езерото и, момче, има такава интуиция, че чак ме побиват тръпки. Когато се връщахме от церемонията по връчването на дипломите, ме попита дали вятърът вее отново.

Всъщност вятър е доста слабо казано — този път става въпрос за истински ураган. Нямам търпение да започна следващия том от поредицата за ТК. Време е да разберем какво точно се случва в състезанието по гатанки (това, че Еди взривява компютърния мозък на Блейн с „тъпи въпроси“ — които пак са си гатанки — е нещо, което знам от няколко месеца), но не мисля, че това ще е главната история, за която ще разказвам сега. Искам да пиша за Сюзан — първата любов на Роланд — и смятам да ситуирам „каубойския им романс“ в една измислена част на Средния свят, наречена Меджис (тоест Мексико).

Време е да оседлаем конете и отново да препуснем с Дивата банда.

Другите деца са добре, макар че Наоми е развила някаква алергична реакция (мисля, че към стриди).

(Търтълбек Лейн, Ловъл) Също както и в предишните си експедиции до Средния свят се чувствам така, сякаш съм прекарал цял месец на реактивна шейна. Или като надрусан с райски газ. Мислех си, че тази книга ще бъде много трудна, много, ала всъщност се оказа приятна и удобна като стари обувки или онези каубойски боти, които си купих от „Бали“ в Ню Йорк преди три-четири години и сърце не ми дава да ги изхвърля.

Вече съм написал над 200 страници и ми беше голям кеф да открия как Роланд и неговите приятели се натъкват на последствията от супергрипа; как виждат доказателствата за съществуването както на Рандал Флаг, така и на майка Абигейл.

Мисля, че не е изключено Флаг да се окаже Уолтър, старият противник на Роланд. Истинското му име е Уолтър о’Дим и навремето е бил едно обикновено селско момче. Връзва се идеално според мен. В момента виждам как всяка история, която някога съм написал, до голяма или малка степен е за тази история. И знаеш ли, изобщо не се притеснявам от това. Писането на тази история винаги ме кара да се чувствам така, все едно се прибирам у дома.

Защо обаче имам усещането, че ме дебне някаква опасност? Защо съм толкова убеден, че ако ме намерят проснат по очи на бюрото ми, починал от инфаркт (или пометен от своя „Харли“, навярно на шосе № 7), това ще се е случило по време на работата ми върху някой от тези свръхестествени уестърни? Толкова много хора разчитат на мен да завърша цикъла… И аз искам да го завърша! Господи, как искам само! Никакви Кентърбърийски разкази или Мистерията на Едуин Друуд не, мерси. Същевременно не мога да се отърва от усещането, че някаква антикреативна сила непрекъснато слухти около мен и си мисля, че мога да бъда забелязан много по-лесно, когато работя върху тези истории.

Добре, стига вече с тези врели-некипели. Излизам на разходка.

Очаквам до пет седмици книгата да бъде готова. Тази се оказа голямо предизвикателство, ала историята продължава да ме връхлита с изключително ярки детайли. Снощи гледах Седемте самураи на Акира Куросава и се зачудих дали пък това няма да се окаже правилната насока за том № 6, Върколаците от Средния свят (или нещо от сорта). Може би трябва да пообиколя и да проверя дали в някоя от видеотеките покрай шосето не може да се намери Великолепната седморка, която всъщност е американизираната версия на филма на Куросава.

Като стана дума за шосето, днес почти да падна в канавката заради един пич с микробус, който караше на зиг-заг по шосе № 7, очевидно пиян. Това стана на последния участък от пътя, точно преди да поема по относително по-безопасния Търтълбек Лейн. Едва ли ще кажа това на Таби — тя ще побеснее. Както и да е, вече се сблъсках със своя „пешеходен кошмар“ и за щастие това не се случи на онази част на пътя, минаваща покрай Слаб Сити Хил.

Отне ми малко повече време, отколкото предполагах, ала тази вечер завърших Магьосникът…

С Таби си взехме довиждане с Джо и приятната му жена; те се прибират в Ню Йорк. Бях щастлив да им подаря екземпляр от Магьосникът. Първият пакет готови книги пристигна днес. Кое изглежда и ухае по-хубаво от нова книга, особено пък от такава с твоето име на корицата? Това е най-невероятната работа на света — истински хора ми плащат истински пари, за да се гмурнат в света на моето въображение. Където, трябва да добавя, единствените, които ми изглеждат напълно реални, са Роланд и неговият ка-тет.

Мисля, че тази книга ще хареса много на верните ми читатели, и то не само защото завършва историята за Блейн Моно. Чудя се дали върмонтската баба с мозъчния тумор е все още жива? Предполагам, че не, ала ако е, ще бъда щастлив да и изпратя екземпляр с автограф…

Таби, Оуън, Джо и аз отидохме до Оксфорд тази вечер, за да гледаме филма Армагедон. Хареса ми повече, отколкото очаквах, може би и защото семейството ми беше до мен. Филмът изобилстваше от специални ефекти и се заиграваше с темата за края на света. Накара ме да се замисля за Тъмната кула и Пурпурния крал. Не е кой знае колко изненадващо.

Тази сутрин работих върху виетнамската си история, като писах както на ръка, така и на новия си „Пауър Бук“, което май означава, че съм започнал да бачкам сериозно. Хареса ми начинът, по който Съли Джон се появява повторно там. Въпрос: Дали Роланд Дисчейн и неговите приятели някога ще се срещнат с приятеля на Боби Гарфийлд — Тед Бротиган? И какви всъщност са тези отрепки, които преследват стария Тедстър? Работата ми все повече заприличва на фуния, през която всичко се стича в Средния и Крайния свят.

Тъмната кула е моята свръхистория — няма никакво съмнение в това. Когато я завърша, възнамерявам да си почина малко. А може и да се оттегля завинаги.

Днес следобед отново направих обичайната си разходка, след което взех Фред Хоузър с мен на срещата на Анонимните алкохолици във Фрайбърг. По пътя към къщи той ме помоли да му стана гарант и аз се съгласих; мисля, че наистина е решил сериозно да се откаже от пиенето, което е много добре. Говорихме си за така наречените „Пришълци“. Той разправя, че районът около Седемте града гъмжал от тях, че никога до сега броят им не е бил толкова голям и че всички хора приказвали само за това, разпространявайки какви ли не слухове.

— Добре, как тогава аз не съм чул нищо за тях? — попитах. Не получих никакъв отговор, освен странния начин, по който ме изгледа Фред. Продължих да упорствам и той най-накрая каза:

— Хората не обичат да говорят за тях пред теб, Стив, защото през последните осем месеца в района на Търтълбек Лейн са забелязани поне две дузини от тях, а ти твърдиш, че не си видял нищичко.

Това ми се стори напълно лишено от всякаква логика и аз предпочетох да не отговоря. Едва след като оставих новия си повереник у дома му, осъзнах какво се опитваше да ми каже той — хората не говорят за „Пришълците“ пред мен, защото си мислят, че по някакъв шантав начин АЗ СЪМ ОТГОВОРЕН за тях! Мислех си, че вече съм свикнал с това да бъда „Плашилото на Америка“, ала това просто е нелепо…

2 януари 1999 (Бостън)

Тази вечер двамата с Оуън сме в „Хаят Харбърсайд“, а утре пътуваме за Флорида. (С Таби си говорехме да купим някаква къща там, но не сме казали на децата. Та те са само на 27, 25 и 21 — още не са достатъчно големи, че да разберат подобни неща, ха-ха!) По-рано се видяхме с Джо и гледахме филма Хърли-бърли по пиесата на Дейвид Рейб. Много странен. Като казах странен, точно в новогодишната нощ (преди да тръгнем от Мейн) сънувах кошмар. Не мога да се сетя какъв беше точно, ала на сутринта видях, че съм написал две неща в бележника си. Едното беше Бебето Мордред, като нещо, излязло от комикс на Час Адамс. Това донякъде го разбирам — навярно се отнася за бебето на Сузана от повествованието за Тъмната кула. Притеснява ме другото нещо. То гласи: 19.06.99, О, Дискордия.

Дискордия също ми звучи като нещо от историята за ТК, но не е нещо, което аз да съм измислил. Що се отнася до 19.06.99, това е дата, нали? И то знаеш ли каква? 19 юни тази година. С Таби трябва да сме в къщата на Търтълбек Лейн, ала доколкото си спомням, никой от познатите ми няма рожден ден тогава.

Може би това е денят, в който ще срещна първия си пришълец!

Чудесно е да сме отново край езерото!

Реших да си направя 10 дни почивка, след което да се върна към книгата за писането. Любопитен съм за Сърца в Атлантида; хората ще искат ли да разберат дали приятелят на Боби Гарфийлд Тед Бротиган взима участие в сагата за Кулата? Истината е, че всъщност не знам отговора на този въпрос. Както и да е, популярността на историите за Тъмната кула е поспаднала доста напоследък — продажбите са направо отчайващи в сравнение с другите ми книги (изключение прави единствено Роуз Мадър, която се оказа голямо дърво — по отношение на пазара, разбира се). Обаче това няма никакво значение (поне за мен) — когато завърша поредицата, продажбите могат и да се увеличат.

С Таби пак се дърлихме за маршрута, по който се разхождам; тя отново ме помоли поне да не излизам на главния път. Освен това ме попита: „Вятърът започна ли да вее?“ Тоест, дали съм започнал да мисля върху следващата книга от поредицата за Тъмната кула. Казах и, че не, комала-ком-ком-ка, историята още се подготвя… засега. Ала скоро ще се излее и вътре в нея има един танц, наречен комала. Това е едно от нещата, които виждам ясно — как Роланд танцува. Защо или за кого, нямам представа.

Както и да е, стана ми интересно защо Т. ме пита за Тъмната кула и тя ми рече:

— Когато си в компанията на стрелци, си в по-голяма безопасност.

Шегува се, предполагам, ала това е необичайна шега за Т. Изобщо не е в неин стил.

Тази вечер говорих с Ранд Холстен и Марк Карлинър. И двамата са въодушевени от идеята да се прехвърлим от Бурята на века към Червена роза (или Кралска болница21) — който и да изберат, ще е добре.

Снощи сънувах, че се разхождам и се събудих разплакан.

Кулата ще се срине, помислих си. О, Дискордия, над света се спуска мрак.

Заглавие от Портландския „Прес-Хералд“, 18 юни 1999:

Това е един от онези случаи, когато всички планети се подреждат една до друга, само дето сега цялото ми семейство се е събрало на Търтълбек Лейн. Джо и неговите пристигнаха около пладне — малкият му син е очарователен. Право казвам! Понякога се поглеждам в огледалото и си казвам: Вече си дядо. А — онзи Стив отсреща само ми се изсмива, защото идеята е толкова абсурдна! Стив от огледалото знае, че още съм второкурсник в колежа, като през деня ходя на училище и протестирам срещу войната във Виетнам, а през нощта пия бира в „Пате Пипа“ с Флип Томпсън и Джордж Маклеод. Ами моят внук, красивият Итън? В момента дърпа балона, привързан за крака му, и се смее.

Дъщеря ми Наоми и синът ми Оуън пристигнаха късно снощи. Вечерята ни по случай Деня на бащата беше страхотна; а присъстващите ми казаха такива приятни неща, че трябваше да се ощипя по бузата, за да се уверя, че не съм умрял! Господи, толкова съм щастлив, че имам семейство, толкова съм щастлив, че имам още истории за разказване, толкова съм щастлив, че съм още жив. Най-лошото нещо през тази седмица, надявам се, ще бъде леглото на жена ми, което се строши под тежестта на сина ни и снаха ни — идиотите се боричкали върху него!

Знаеш ли какво? Мислех си дали да не се върна към историята на Роланд в крайна сметка. Веднага след като завърша книгата за писането (която ще се казва За писането; името изобщо не е лошо, простичко е и е директно). Сега обаче слънцето грее, денят е прекрасен и аз възнамерявам да се поразходя малко.

Като се върна, ще напиша още.

От портландския „Сънди Телеграм“, 20 юни 1999:

СТИВЪН КИНГ УМИРА КРАЙ ДОМА СИ В ЛОВЪЛ

ПОПУЛЯРНИЯТ ПИСАТЕЛ ОТ МЕЙН УБИТ ПРИ КАТАСТРОФА, ДОКАТО ПРАВЕЛ СЛЕДОБЕДНАТА СИ РАЗХОДКА. СПОРЕД ВЪТРЕШНА ИНФОРМАЦИЯ ЧОВЕКЪТ, КАРАЛ СМЪРТОНОСНИЯ МИКРОБУС, „ОТМЕСТИЛ ПОГЛЕД ОТ ПЪТЯ“, ДОКАТО СЕ НОСЕЛ КЪМ КИНГ ПО ШОСЕ № 7.

От Рей Рутиър ЛОВЪЛ, МЕЙН. (Извънредно) Най-известният писател на щата Мейн бе блъснат и убит от микробус, докато се разхождал недалеч от лятната си къща вчера следобед. Превозното средство е било управлявано от Брайън Смит от Фрайбърг. Според надеждни източници злополучният шофьор признал, че „отместил поглед от пътя“, когато един от ротвайлерите му се измъкнал от задната част на буса и започнал да души около хладилната чанта под шофьорската седалка.

— Изобщо не го видях — казал Смит малко след инцидента, разиграл се на мястото, познато на местните като Слаб Сити Хил.

Кинг, автор на такива известни романи като „То“, „Сейлъмс Лот“, „Сиянието“ и „Сблъсък“, е бил закаран в Мемориалната болница в Бриджтьн, където е починал в 18 часа и 2 минути в събота вечерта. Той бе на 52 години.

Източник от болницата сподели, че причината за смъртта са били многобройните рани по главата на писателя. Семейството му, събрало се да отпразнува Деня на бащата, тази вечер е потънало в уединение…

Комала-ком-ком-ка, започна битката сега.

Залезе слънцето и спусна се нощта!

Започна битката и всички врагове, на хората и розата Окото ще сбере.