Пандора

8

Събудих се. Чувах птиците. Не бях сигурна, н изчислих, че е все още сутрин — средата на сутринта.

Отидох боса в другата стая, а оттам преминах в колонадата. Тръгнах по покритата с плочи пръст и погледнах синьото небе. Слънцето още не се бе издигнало достатъчно високо на небосвода.

Отворих вратата и отидох боса до портата. Попитах първия човек, когото видях — някакъв бедуин с дълъг воал на главата:

— Кое време е? Пладне ли?

— О, не, госпожо — отвърна той. — Още не сме преполовили деня. Успахте ли се? Каква късметлийка сте. — Той кимна и продължи пътя си.

Във всекидневната светеше лампа. Влязох там видях, че тя стои върху бюрото, подготвено за мен от прислугата.

Отгоре имаше мастило и писалки, както и няколко неизписани пергамента.

Седнах и написах всичко, което си спомнях за сънищата. Напрягах очи, за да мога да виждам на фона на тази мъждукаща в сенките лампа, прекалено отдалечена от светлината, която изпълваше свежата зелена градина зад колонадата.

Накрая ръката ме заболя заради бързината, с която пишех. Описах подробно последния сън: факлите, усмивката на Кралицата, начина, по който ми кимна с глава.

Приключих. Докато пишех, оставях страниците да се сушат на пода около мен. Нямаше нито бриз, нито по-силен вятър, който да ги разпилее. Събрах ги една върху друга.

Отидох нарочно в края на градината, за да погледна синьото небе, притиснала към гърдите си купчината листа. То бе синьо и ясно.

— И ти покриваш този свят — казах. — И не се променяш, ако изключим една светлина, която изгрява и залязва — говорех аз на небето. — А после идва нощта, със своите измамни и изкусителни образи!

— Госпожо! — Зад мен стоеше Флавий, много сънен. — Почти не сте спали. Имате нужда от почивка. Върнете се в леглото.

— Веднага върви да ми донесеш сандалите, побързай — казах аз.

И щом той изчезна, същото направих и аз — минах през предния вход на къщата, вървях възможно най-бързо.

Бях изминала почти половината път до Храма на Изида, когато осъзнах колко неудобно е да стъпваш бос по мръсната улица. Осъзнах, че съм облечена с измачканите ленени дрехи, с които бях спала. Косата ми се вееше, но вървях все така бързо.

Бях въодушевена. Не се чувствах безпомощна, както когато напуснах дома на баща си. Не бях изнервена и изправена пред голяма опасност, както предната вечер, когато Луций ме бе причакал с римските войници.

Не бях скована от страха, който изпитах от усмивката на Кралицата в съня. Нито треперех, както при събуждането си.

Не спирах да вървя. Бях завладяна от неописуемата драма и щях да я изгледам до последното действие.

Разминавах се с разни хора — сутрешни работници, един старец с извита тояга. Почти не ги забелязвах.

Изпитах леко хладнокръвно удоволствие от това, че те виждат моята разпиляна коса и изпомачканите ми дрехи. Питах се какво ли е усещането да се откъснеш от цивилизования свят и никога вече да не се притесняваш за вида на облеклото или прическата си, да спиш на тревата, да не се боиш от нищо!

Да не се боиш от нищо! О, това ми се стори така прекрасно.

Стигнах до Форума. Тържищата бяха оживени, просяците бяха плъзнали навсякъде. Носачите разнасяха покрити със завеси носилки във всички посоки. Философите проповядваха своите учения под портиците. Чувах онези оглушителни странни звуци, които винаги долитат от пристанищата — вероятно от разтоварването на стоката, не бях сигурна. Усещах мириса на Оронт. Надявах се тялото на Луций да се носи из нея.

Изкачих стъпалата и влязох направо в Храма на Изида.

— Върховният жрец и жрицата — казах. — Трябва да ги видя. — Минах покрай млада жена, която очевидно бе девица, и отидох в страничната стая, където за първи път бях говорила с тях. Нямаше маса. Бе останало само леглото. Отидох в друго помещение в Храма. Там видях маса. И свитъци.

Чух забързани стъпки. Жрицата дойде при мен. Дневният й грим вече бе положен, а перуката и накитите бяха на мястото си. Не изпитах ужас, щом я погледнах.

— Чуйте — казах. — Сънувах нов сън. — Посочих листата, които грижливо бях подредила на масата. — Описах всичко, за да го прочетете.

Пристигна и жрецът. Приближи се до масата и погледна листата.

— Прочетете всичко, всяка една дума. Прочетете ги сега. Бъдете мои свидетели, за да не се случи нещо с мен!

Жрецът и жрицата стояха от двете ми страни и мъжът внимателно вдигаше всяка една страница, за да я разгледа, без всъщност да прелиства купчината.

— Душата ми не може да намери покой — казах аз. — Тя иска някаква разплата или услуга от мен, не зная кое точно, но тя е жива! Не е просто статуя.

Те се втренчиха в мен.

— Е? Говорете? Всички идват при вас за съвет.

— Но, госпожо — отвърна жрецът, — ние не можем да разчетем това.

— Какво?

— Написано е на най-древната и сложна форма на пиктографското писмо.

— Какво??

Погледнах страниците. Виждах единствено собствените си думи, леещи се задъхано от съзнанието ми, които моята ръка и писалка бяха записали. Не можех да съсредоточа погледа си върху вида на буквите.

Взех последната страница и прочетох на глас:

— Усмивката й бе лукава. Изпълни ме със страх.

Подадох им страницата.

Те категорично поклатиха глави.

Внезапно настана суматоха и Флавий, останал почти без дъх и зачервен, бе въведен в стаята. Носеше сандалите ми. Хвърли ми един поглед и се облегна на стената с видимо облекчение.

— Ела тук — казах.

Той се подчини.

— Сега погледни тези страници и ги прочети, не са ли на латински?

Дойдоха двама боязливи роби, които набързо измиха краката ми и закопчаха сандалите. Флавий се надвеси над мен и погледна страниците.

— Това е древноегипетско писмо — каза той. — Най-древната форма, която съм виждал. В Атина би струвало цяло състояние!

— Току-що го написах! — отвърнах аз. Погледнах към жреца, после към жрицата. — Повикайте вашия висок русокос приятел — казах. — Доведете го тук. Онзи, който умее да чете мисли и да тълкува древните писания.

— Не можем, госпожо. — Жрецът безпомощно погледна жрицата.

— Защо не? Къде е той? Идва само по тъмно, нали? — попитах.

И двамата кимнаха.

— А когато купува книги, всички онези книги за Египет, и това ли прави на нощно осветление? — Вече знаех отговора.

Те се спогледаха безпомощно.

— Къде живее?

— Госпожо, не знаем. Моля, не се опитвайте да го намерите. Той ще дойде веднага щом се здрачи. Снощи ни предупреди, че сте му много скъпа.

— Не знаете къде живее. — Изправих се. — Добре — рекох и взех купчината листа, моето невероятно древно писмо.

— А обгорелият — попитах, докато излизах от стаята, — убиващият кръвопиец. Дойде ли снощи? Остави ли ви своята жертва?

— Да — отвърна жрецът. Изглеждаше унизен. — Госпожо Пандора, починете си и хапнете нещо.

— Да — потвърди моят предан Флавий, — трябва да го направите.

— Няма да стане — заявих аз. Грабнах страниците и прекосих големия коридор, който водеше към входа. Те ме молеха настоятелно. Не им обърнах внимание.

Излязох сред топлината на деня. Флавий ме последва. Жрецът и жрицата ни умоляваха да останем.

Огледах огромния пазар. Всички продавачи на книги се намираха в далечния ляв край на Форума. Прекосих площада.

Флавий полагаше усилия да върви редом с мен.

— Госпожо, моля ви, какво възнамерявате да правите? Изгубили сте разсъдъка си.

— Не съм и ти го знаеш — отвърнах. — Снощи го видя!

— Госпожо, изчакайте го в Храма, както ви помоли — каза Флавий.

— Защо? Защо да го правя? — попитах. Книжарниците бяха много и в тях продаваха ръкописи на всякакви езици.

— Египет! Египет! — виках аз на латински и гръцки. Беше много шумно заради множеството купувачи и продавачи. Платон се намираше навсякъде, както и Аристотел. Видях цял куп от книгата за живота му, която Цезар Август бе успял да довърши през годините преди смъртта си.

— Египет! — извиках.

Търговците сочеха стари свитъци. Откъси.

Навесите плющяха заради бриза. Разглеждах стая след стая, където групи роби усилено преписваха, топваха писалките в мастилниците, без да дръзнат да вдигнат глава от заниманията си.

Отвън, на сянка, също имаше роби, които пишеха писма, диктувани им от скромни мъже и жени. Кипеше оживена дейност.

В един от магазините внасяха сандъци. Собственикът, един възстар мъж, дойде при мен.

— Мариус — казах аз. — Праща ме Мариус, високият рус мъж, който идва в магазина само нощем.

Мъжът не каза нищо.

Влязох в следващия магазин. Там всичко бе египетско, не само изложените свитъци, но и фрагментите от рисунки по стените, и гипсовите отливки, увековечили профила на някой владетел, и редиците малки делви, и фигури, дошли от някоя отдавна осквернена гробница. Египтяните обожаваха да изработват онези миниатюрни дървени фигурки.

И там видях точно този тип човек, когото търсех, истинския антиквар. Този сивокос мъж с голяма неохота вдигна поглед от книгата, която четеше — един кодекс на съвременен египетски.

— Нямате ли нещо, което да представлява интерес за Мариус? — попитах, докато влизах в магазина. На всяка крачка се блъсках в сандъци и кутии. — Нали се сещате, високият римлянин, Мариус, който изучава древните ръкописи и купува най-ценните от тях? Познавате човека, за когото говоря. Много сини очи. Руса коса. Идва нощно време, не затваряте заради него.

Мъжът кимна. Погледна Флавий и като вдигна вежди, каза:

— Слоновата кост на този крак е много качествена. — Образован грък. Прекрасно. — Гръцка, от Ориента и съвършено бяла.

— Идвам от името на Мариус — рекох.

— Пазя всичко за него, както ме е помолил — отвърна човекът и леко сви рамене. — Не продавам нищо, без първо да съм го показал на Мариус.

— Убедена съм, че е така. Дошла съм от негово име. — Огледах се. — Мога ли да седна?

— О, заповядайте, простете — каза мъжът. Посочи един твърд сандък. Смутен, Флавий остана прав. Мъжът отново седна зад претрупаната с вещи маса.

— Ще ми се да имах подходяща маса. Къде ли е робът ми? Знам, че тук някъде има вино. Аз… тъкмо четях най-невероятната история на света!

— Така ли? — отвърнах. — Е, погледнете тази! — пъхнах листовете в ръката му.

— Боже мой, та това е прекрасно копие — каза той, а и толкова ново! — Зашепна нещо под нос. Успя да разчете много от думите. — Мариус ще бъде много заинтригуван от това. Става въпрос за легендите за Изида, точно тях изучава той.

Аз деликатно дръпнах листата.

— Аз съм ги написала за него!

— Написали сте ги?

— Да, но нали разбирате, искам да му направя някаква изненада, подарък! Нещо новопристигнало, което още не е виждал.

— Ами, има доста такива неща.

— Флавий, пари.

— Госпожо, нямам никакви.

— Не е вярно, Флавий. Ти не би напуснал къщата без ключовете и пари. Дай ми ги.

— О, мога да ви дам на вересия, щом е за Мариус — каза старецът. — Хм-м, само тази седмица на пазара се появиха няколко неща. То е заради глада в Египет. Хората са били принудени да продават, предполагам. Човек никога не знае откъде е дошъл някой египетски ръкопис. Но тук… — Той се протегна и свали един крехък папирус от мястото му върху прашния лабиринт от дървени лавици.

Постави го на масата почтително и го разтвори съвсем внимателно. Папирусът бе добре запазен, но по краищата се лющеше. Щеше да се разпадне, ако не се пипаше внимателно.

Станах, за да го погледна през рамото на човека. Зави ми се свят. Видях пустинята и град от колиби с покриви от палмови клони. Положих усилия да отворя очи.

— Това — каза старецът — със сигурност е най-старият египетски ръкопис, който някога съм виждал! Хайде, успокойте се, мила моя. Облегнете се на рамото ми. Нека ви дам стола си.

— Не, няма нужда — отвърнах аз, втренчена в буквите. Зачетох на глас: — „За моя господар, Нармер, владетел на Горен и Долен Египет. Кои са онези мои врагове, които твърдят, че не следвам пътя на справедливостта? Има ли случай Ваше Величество да е смятал, че не съм справедлив? Впрочем, аз винаги се стремя да правя повече от онова, което изискват или очакват от мен. Кога не съм изслушвал всяка една дума на обвиняемия, за да бъде той справедливо осъден, каквато е волята на Ваше Величество?…“

Престанах да чета. Главата ми се замая. Появи се някакъв откъслечен спомен. Бях дете и всички заедно се изкачвахме по планината над пустинята, за да помолим бог Озирис — бога на кръвта, да погледне в сърцето на злосторника. „Вижте“ — казаха хората около мен. Богът бе съвършено създание с бронзова кожа и стоеше под луната, той пое осъдения и източи кръвта му. Една жена до мен прошепна, че богът е произнесъл присъдата си, като е наложил наказание и лошата кръв ще бъде върната, за да се пречисти и прероди в друго тяло, където няма да върши злини.

Опитах се да пропъдя това видение, това усещане от обгърналия ме спомен. Флавий бе много разтревожен и ме хвана за раменете.

Стоях раздвоена между два свята. Гледах ярката слънчева светлина, огряла камъните на Форума, а живеех някъде другаде, където млад мъж тичаше по една планина, твърдейки, че съм невинна. „Призовете стария бог на кръвта! Той ще погледне в сърцето на моя съпруг и ще види, че лъже. Никога не съм била с друг.“ О, блажена тъмнина, ела! Нуждаех се от мрака, за да покрие планината, защото богът на кръвта спеше скрит през деня, да не би Ра, богът на слънцето, да го открие и унищожи от завист.

— Защото тя е покорила всички тях — прошепнах. Говорех за Кралица Изида. — Флавий, прегърни ме.

— Държа ви, госпожо.

— Елате — каза старецът, който бе станал и ме сложи да седна на стола му.

Над Египет се спусна звездна нощ. Виждах я така ясно, както и магазина в Антиохия, където се намирах по пладне. Погледнах звездите и разбрах, че съм победила. Богът щеше да отсъди, „О, наш многообичан Озирис, моля те да слезеш от тази планина и да погледнеш в сърцето ми и в това на моя съпруг и ако видиш, че съм съгрешила, то, нека кръвта ми да стане твоя.“ Той идваше! Стоеше там, както го бях виждала в детството си, преди жреците на Ра да забранят древния култ. „Справедливост, справедливост, справедливост!“ — скандираше тълпата. Мъжът, който бе мой съпруг, се сниши от страх, щом богът размаха пръст към него, произнасяйки присъдата си. „Дайте ми тази зла кръв, за да я изпия“ — каза богът. — „А после ми донесете дарове. Не се страхувайте от някакви богати жреци. Намирате се пред Бог.“ — Той посочи всеки един от селяните и назова имената им. Владееше занаята си. Можеше да чете мислите им! Устата му се разтегна в гримаса, която разкри кучешките му зъби. Видението изчезна. Гледах втренчено вещите около себе си, сякаш бяха одушевени и отровни.

— О, боже — изрекох с искрена мъка. — Трябва да намеря Мариус. Незабавно трябва да го намеря! — Щом чуеше тези неща, Мариус щеше да ми разкрие истината. Трябваше да го направи.

— Наеми носилка за господарката си — каза на Флавий старият книжар. — Прекомерно е изтощена, а пътят по хълма е твърде дълъг!

— Хълм ли? — надигнах се аз. Този човек знаеше къде живее Мариус! Отново ми прилоша, килнах глава и с уморен глас промълвих: — Моля ви, възрастни господине, обяснете на моя иконом как точно да стигнем до къщата.

— Разбира се. Зная два преки пътя, но единият е малко по-тежък от другия. Ние непрекъснато доставяме книги на Мариус.

Флавий гледаше втрещен.

Опитах да потисна усмивката си. Нещата се развиваха много по-добре, отколкото се бях надявала. Но бях разкъсвана и терзана от виденията за Египет. Мразех вида на пустинята и планините, както и мисълта за боговете на кръвта.

Изправих се, за да потегля.

— Той живее в една розова вила в самия край на града — каза старецът. — Намира се точно до стените, които ограждат реката, последната къща. Навремето жилището е било извън стените, провинциална къща. Разположена е върху каменисто възвишение. Но никой няма да ви отвори през деня. Всички знаят, че Мариус желае да спи по цял ден и да чете през нощта, както е обичайно за него. Оставяме книгите си на момчетата.

— Той ще ме приеме — отвърнах.

— Щом сте написали това, най-вероятно ще го направи — рече старецът.

След това потеглихме. Слънцето бе високо в небето. Площадът бе пълен с купувачи. Жените носеха кошници на главите си. Храмовете гъмжаха от хора. Беше цяло изкуство да се промушваш из тълпата оттук-оттам.

— Хайде, Флавий — казах аз.

Истинско мъчение бе да се съобразявам с бавния вървеж на Флавий, докато изкачвахме хълма, следвайки извивките му, които ни доближаваха до мястото.

— Знаете, че това е безумие! — каза Флавий. — Невъзможно е да е буден през деня, доказахте го на мене и на себе си! Аз, недоверчивият атинянин, и вие, циничната римлянка. Какво правим ние?

Изкачвахме се все по-нагоре, като отминахме много луксозни къщи. Заключени порти. Лай на кучета пазачи.

— Побързай. Вечно ли трябва да слушам твоите поучения? А, ето, виж, скъпи ми Флавий. Розовата къщата, последната. Мариус живее стилно. Погледни стените и портите.

Накрая хванах с ръце железните решетки. Флавий се строполи на тревата до тесния път. Беше капнал.

Дръпнах връвта на звънеца.

Над стените бяха надвиснали тежките клони на дървета. Сред тази плетеница от листа аз различих един силует, който излезе на високата веранда на втория етаж.

— Не можете да влезете! — извика той.

— Трябва да видя Мариус — казах аз. — Той ме очаква. — Сложих ръце на устата си и се провикнах: — Той пожела да дойда. Той ми каза да дойда.

Флавий изрече кратка молитва под нос.

— О, господарке, надявам се да познавате този човек по-добре от брат си.

Засмях се.

— Не може да става дума за сравнение — рекох. Престани да се оплакваш.

Силуетът се бе скрил. Чух шум от бягащи крака.

Накрая пред мене се появиха две малки смугли момчета, почти деца, голобради, с дълги черни къдрици и облечени в красиви туники със златни орнаменти. Приличаха на халдейци.

— Отворете портата, бързо! — казах аз.

— Госпожо, не мога да ви пусна — каза едното от момчетата. — Не мога да пусна когото и да било в тази къща преди да е дошъл самият Мариус. Такива са неговите нареждания.

— А откъде ще дойде? — попитах.

— Госпожо, той идва, когато пожелае и тогава приема, когото пожелае. Моля, кажете ми името си и ще му предам, че сте идвали.

— Или отворете портата, или ще се прехвърля през оградата — казах аз.

Момчетата се ужасиха.

— Не, госпожо, не можете да го направите!

— Е? Няма ли да извикате помощ? — попитах.

Двамата роби гледаха удивени. Бяха толкова красиви. Единият бе малко по-висок от другия. И двамата носеха изящни гривни.

— Така си и мислех — казах. — Тук няма друг, освен вас. — Обърнах се и опитах да хвана гъстата извита лоза, надвиснала над зида. Подскочих и забих лявото си стъпало колкото можах по-високо в избуялата растителност и с още един скок се изтласках с ръце, за да се прехвърля от другата страна.

Флавий бе станал от тревата и се втурна към мен.

— Госпожо, умолявам ви да не го правите — каза той. — Това е много, много лошо! Не можете просто така да прескочите оградата на човека.

Слугите отвътре си говореха нещо като обезумели. Мисля, че беше на халдейски.

— Госпожо, страхувам се за вас! — извика Флавий. Как бих могъл да ви защитя от човек като Мариус? Госпожо, той ще ви бъде много сърдит!

Легнах по корем върху горния край на зида, за да си поема въздух. Градината вътре бе огромна и красива. Ах, какви мраморни фонтани имаше. Двамата роби се бяха отдръпнали и се взираха в мен, сякаш бях могъщо чудовище.

— Моля, моля! — умоляваха ме момчетата в един глас. — Той ще измисли ужасно отмъщение! Не го познавате. Моля, госпожо, почакайте!

— Подай ми изписаните листа, Флавий, побързай. Нямам време за твоето непокорство!

Флавий се подчини.

— О, това наистина е много, много нередно! — каза той. — То ще доведе само до ужасни недоразумения.

След това се спуснах от другата страна на зида, докато острите лъскави листа гъделичкаха цялото ми тяло, и положих глава сред плетеницата от ластари и цветчета. Не се боях от пчелите. Никога не съм се страхувала от тях. Отпуснах се. Здраво стисках изписаните страници. После отидох до портата, за да мога да видя Флавий.

— Остави на мен да се справя с Мариус — казах. Нали не си излязъл без кинжала си.

— Не, не съм — отвърна той и вдигна пелерината си, за да ми го покаже, — и с ваше позволение бих искал сега да го забия в сърцето си, за да съм напълно сигурен, че ще съм вече мъртвец, когато пристигне господарят на този дом и ви завари да вилнеете из градината му.

— Не ти разрешавам — отвърнах. — Да не си посмял. Не чу ли всичко онова, което разказаха? Трябва да ме отбраняваш не от Мариус, а от един съсухрен куц демон с изгоряла плът. Той ще се появи по тъмно! Ами ако дойде тук преди Мариус?

— О, богове, помогнете ми! — Той закри лицето си с ръце.

— Флавий, стегни се. Ти си мъж! Постоянно ли трябва да ти го напомням? Ще дебнеш тази ужасна обгоряла торба кости, а и той е немощен. Припомни си какво каза Мариус. Цели се в главата му. Намушкай очите му, просто не спирай да го кълцаш и ме повикай, аз ще дойда. Сега поспи, докато се стъмни. Той няма да дойде дотогава, ако изобщо знае как да стигне тук! Освен това мисля, че Мариус ще го изпревари.

Обърнах се и поех към отворените врати на вилата. Красивите дългокоси момчета плачеха.

За миг спокойствието и влажният хладен въздух на градината приспаха всичките ми страхове. Намирах се сред познати образи, далеч от мрачните храмове, бях в безопасната Тоскана, където семейството ни имаше градини, разкошни като тази.

— За последен път ви моля да излезете от градината на този мъж! — извика Флавий.

Не му обърнах внимание.

Всички врати на тази прекрасно боядисана вила бяха отворени — онези към верандите на втория етаж, както и входните врати долу. Вслушах се в ромоленето на фонтаните. Имаше лимонови дръвчета и много мраморни статуи на някакъв ленив чувствен бог или богиня, около които растяха пищни лилави и сини цветя. Диана, богинята на лова, се извисяваше сред постеля от оранжеви цветчета, а мраморът бе стар и нащърбен. По-нататък един ленив Ганимед, наполовина покрит със зелен мъх, сочеше пътя към обрасла с трева алея. В далечината видях приведената гола Венера, която се къпеше на ръба на един басейн. В него течеше вода. Навсякъде около себе си виждах фонтани.

Бяха избуяли обикновени малки бели лилии, а над тях — стари маслинови дръвчета с красиво извити стволове, по които обожавахме да се катерим като деца.

Всичко това излъчваше някаква пасторална приветливост, макар природата да бе пренебрегната. Гипсовите орнаменти по стените бяха прясно боядисани, както и широко отворените кепенци.

Двете момчета плачеха.

— Госпожо, той много ще се ядоса.

— Е, не и на вас — отвърнах, докато влизах в къщата. Бях минала по тревата и не оставих почти никакви следи от стъпки по мраморния под.

— Момчета, престанете да хленчите! Дори няма да ви се наложи да го молите да ви повярва. Не е ли така? Той ще прочете истината във вашите мисли.

Те се стреснаха от това — всеки по своему. Погледнаха ме предпазливо.

Спрях се, едва прекрачила прага. Долових нещо в къщата — не бе достатъчно силно, за да се нарече звук, но много приличаше на някаква ритмична прелюдия към звук. И преди бях чувала същия беззвучен ритъм. Кога ли? Не беше ли в Храма? Когато за първи път влязох в стаята, в която Мариус се бе скрил зад паравана?

Вървях по мраморния под, влизайки от стая в стая. Навсякъде бризът полюшваше висящите лампи. Имаше много лампи. И свещи. Колко много свещи. И настолни лампи. Но щом това място бе така осветено, вътре сигурно бе светло като ден!

И постепенно разбрах, че целият първи етаж е библиотека, като изключим неизбежната луксозна римска баня и един огромен гардероб, пълен с дрехи.

Всяка една стая бе пълна с книги. Единствено с книги. Естествено, имаше легла, на които да легнеш, за да четеш, както и писалища, но всички стени бяха покрити с огромни купчини от свитъци или рафтове с подвързани книги.

Имаше също и странни врати. Изглежда водеха към скрити стълбища. Но те нямаха ключалки и сякаш бяха направени от полиран гранит. Видях поне две такива! А една стая на първия етаж бе изцяло облицована с камък и заключена по същия начин, с непристъпни врати.

Докато робите трепереха и ридаеха, аз излязох и поех по стълбите към втория етаж. Там бе празно. Всички стаи бяха съвсем празни, ако изключим тази, която явно бе на момчетата! В нея видях леглата им и малки олтари на персийски божества, както и дебели килими и възглавнички с пискюли, и обичайните за ориенталския стил спираловидни мотиви.

Слязох долу.

Момчетата седяха при главния вход. Приличаха на мраморни статуи със своите свити колене и приведени глави, плачеха тихо, а това сигурно вече ги изтощаваше.

— Къде са спалните в тази къща? Къде е спалнята на Мариус? Къде е кухнята? Къде е олтарът на дома?

Единият проплака сподавено:

— Няма спални.

— Естествено, че няма — рекох аз.

— Носят ни храната — изхълца другият. — Сготвена и много вкусна. Но се боя, че без да щем, сме изяли последното си ястие.

— О, я по-спокойно. Защо ще ви обвинява за стореното от мен? Вие сте просто деца, а той е мил човек, нали така? Ето, сложете тези страници на бюрото му и ги затиснете с нещо, за да не се разхвърчат.

— Да, той е много мил — каза момчето. — Но и със строго установени навици.

Затворих очи. Отново долових онзи звук, който дръзко нахлуваше отнякъде. Дали искаше да бъде чут? Не можех да определя. Звучеше безлично, подобно на туптящото сърце на заспал човек или бликащата вода от фонтаните.

Отидох до голямо красиво легло, покрито с изящна коприна с персийски мотиви. То бе много широко и въпреки че бе гладко опънато, сякаш носеше отпечатъка от мъжка фигура. Отгоре имаше възглавница, чиста и пухкава, и при все това виждах вдлъбнатината от мястото, където беше лежал човекът.

— Той тук ли лежи?

Момчетата скочиха на крака, развели къдрици.

— Да, госпожо, това е неговото легло — каза говорителят на двамината. — Моля, моля не го пипайте. Той лежи тук с часове и чете. Моля ви, госпожо! Той особено много държи да не лежим и да не играем в леглото му, докато го няма, макар че ни дава пълна свобода във всяко друго отношение.

— Ще познае, дори само да го докоснете с пръст! — каза другото момче, проговорило за първи път.

— Ще поспя върху него — рекох. Легнах и затворих очи. Претърколих се и свих колене. — Уморена съм. Искам само да спя. За пръв път от толкова време насам се чувствам в безопасност.

— Така ли? — попита едно от момчетата.

— О, елате тук и легнете до мен. Донесете възглавници и за себе си, за да може да види мен преди вас. Той ме познава добре. Къде са страниците, които донесох — а, да, на бюрото — е, по тях ще разбере защо съм влязла. Вече всичко се промени. Искат нещо от мен. Нямам избор. Няма как да се прибера у дома. Мариус ще разбере. Дойдох възможно най-близо до него, за да ме защити.

Легнах точно във вдлъбнатината, която той бе оставил върху възглавницата. Поех дълбоко въздух.

— Бризът тук е като музика — прошепнах, — чувате ли го?

Унесох се в дълбокия сън на изтощението, който бях потискала с часове денем и нощем.

Сигурно бе минало много време.

Събудих се сепната. Небето бе пурпурно. Робите се бяха свили до леглото точно под мен, като ужасени животни.

Отново чух онзи звук, отчетлив като пулсиране. Незнайно защо се сетих за нещо, което обичах да правя като дете. Правех така: слагах ухо до гърдите на баща си. И щом чуех сърцето му, го целувах. Това винаги го развеселяваше.

Станах с ясното съзнание, че не съм съвсем будна, но и бях сигурна, че това не е сън. Намирах се в прекрасната вила на Мариус в Антиохия. Мраморните врати се отваряха една след друга.

Отидох в последната стая — онази, облицована с камък. Вратите бяха непосилно тежки. Но внезапно се отвориха тихо, сякаш някой отвътре ги блъсна.

Влязох в огромно помещение. Пред себе си видях още две врати. И те бяха от камък. Вероятно водеха към стълбище, защото точно там къщата свършваше.

И тези врати се отвориха неочаквано, сякаш някаква пружина се бе освободила!

Отдолу идваше светлина.

От вратата се спускаха стълби. Бяха от бял мрамор и наскоро направени, без следи от стъпки по тях. Всяка една плоча бе така гладка, така чиста.

Долу горяха множество меки пламъци и хвърляха странни сенки по стълбите.

Сега звукът ми се стори по-силен. Затворих очи. О, ако можеше целият свят да е побран в тези бляскави стаи и в тях да намеря обяснение за всичко съществуващо.

Внезапно чух силен вик.

— Госпожо Пандора!

Обърнах се.

— Пандора, той прескочи оградата!

Момчетата тичаха с писъци из къщата, повтаряйки вика на Флавий:

— Госпожо Пандора!

Плътен мрак се спусна пред очите ми, а после обгърна и мен, като изхвърли встрани беззащитните, молещи за пощада момчета. Едва не полетях надолу по стълбите.

После разбрах, че се намирам в хватката на обгорялото същество. Погледнах надолу и видях черната сбръчкана ръка, която ме държеше. Ноздрите ми се изпълниха с остри миризми. Противният, тънък крак и спаруженото стъпало, които виждах, бяха покрити с нови дрехи.

— Момчета, донесете лампите, подпалете това нещо! — извиках. Борех се отчаяно, избутах и двама ни от стълбите, но не можах да се освободя от тази твар. Момчета, свалете лампите!

Момчетата се бяха вкопчили едно в друго.

— Моя си! — прошепна тихо в ухото ми противното същество.

— Не, не съм! — отвърнах и силно го ударих с десния си лакът. Той изгуби равновесие. Едва не се прекатури. Но не ме пусна. Бялата му туника проблясна в сенките, когато повторно приклещи ръцете ми, оставяйки ме почти безпомощна.

— Момчета, напълнете лампите с газ, свалете ги долу! — казах. — Флавий!

Съществото ме стискаше като огромна змия. Едва дишах.

— Не можем да слезем долу! — извика едно от момчетата.

— Забранено ни е — каза другото.

Противната твар се изсмя в ухото ми. Смехът му бе гърлен и пронизителен.

— Не всички са готови на бунт като теб, красавице, надхитрила брат си в подножието на храма.

Смайващо бе да чуеш този ясен членоразделен глас да излиза от тяло, обгоряло извън всяка надежда за живот. Гледах как почернелите пръсти се движат върху моите. Усетих допира на нещо студено във врата си. После почувствах бодванията. Кучешките му зъби.

— Не! — извиках. Мятах се напред-назад в прегръдката му, после го блъснах с цялата си тежест и той едва не се прекатури отново, но без да падне.

— Престани, кучко, или веднага ще те убия.

— Защо не го направиш? — настоях аз. Извърнах се да погледна лицето му. Приличаше на дълго престоял труп, съсухрен в пустинята, обгорял до черно, с гърбав нос. Изглеждаше невъзможно извитите устни да покрият белите зъби и особено двата кучешки, които сега бе оголил, докато ме гледаше. Очите му бяха кървясали като тези на Мариус. Косата му бе като четка, черна и лъскава, много гъста, свежа и чиста, сякаш растеше от тялото му, обновена по някакъв чудодеен начин.

— Да — заяви той уверено. — Точно това се случи. И съвсем скоро ще получа кръвта, която ми трябва, за да се обновя целия! Вече няма да бъда това противно чудовище, което виждаш. Ще се превърна в онова, което бях, преди онези глупаци от Египет да я изложат на слънце!

— Хм-м, значи е спазила обещанието си — рекох. Поела е към лъчите на Амон Ра, за да изгорите всички вие.

— Какво знаеш ти за това? Тя не е помръдвала или говорила от хиляда години. На такава възраст бях, когато махнаха камъните, които я обграждаха. Няма как да е поела към слънцето. Тя е огромна свещена фиала с кръв, обожествен извор на сила и нищо друго. А аз ще изпия тази кръв, която твоят Мариус открадна от Египет.

Замислих се, отчаяно търсейки начин да се освободя.

— Ти дойде при мен като дар — каза обгорелият. Беше всичко, от което се нуждаех, за да се добера до Мариус. Любовта и слабостта му към теб са като ярки копринени одежди, които той носи като мой ориентир!

— Разбирам — отвърнах.

— Не, не разбираш! — каза той. Хвана ме за косата и дръпна назад главата ми. Аз изпищях ядно.

Острите му зъби се впиха в шията ми. През тялото ми се спуснаха низ нагорещени жички.

Изпаднах в несвяст. Някакъв екстаз не ми даваше да помръдна. Опитах да се съпротивя, но имах видения. Видях го в цялото му величие, мъж от Изтока, обгърнат в позлата, в храм от черепи. Носеше яркозелени копринени панталони, а на челото си имаше декорирана лента. Носът и устата му бяха изящни. После, необяснимо защо, видях как избухна в пламъци, от които робите му се разпищяха. Той се гърчеше сред тези пламъци, от които не умря, но силно страдаше.

Главата ми се въртеше и силите ме напускаха. От всички части на тялото ми течеше кръв, която се вливаше в деформираната му фигура. Сетих се за баща си, който ми бе казал: „Живей, Лидия!“. Изтръгнах шията си от него и се обърнах. Ударих го силно с рамо, после го блъснах с две ръце и той се подхлъзна назад. Вдигнах коляно насреща му. Нищо не можеше да го отдели от мен!

Опитах да взема кинжала си, но бях твърде замаяна, а и бездруго не беше у мене. Единственият ми шанс бе горящият газ на лампите в долната част на стълбите. Обърнах се олюлявайки се, а чудовището отново ме сграбчи с две ръце за косата. Дръпна ме силно назад.

— Зъл демон! — рекох. Силата му ме бе изтощила. Той бавно затегна хватката си. Разбрах, че след малко ръцете ми ще се счупят.

— Ах — каза той, отдръпвайки се от мен, но стиснал ме все така силно. — Целта ми е постигната.

Внезапно по стълбите се разля по-ярка светлина.

Някой постави факла в долния й край. После се появи Мариус.

Изглеждаше напълно спокоен и гледаше през мен в очите на моя похитител.

— И какво ще правиш сега, Акбар? — попита Мариус. — Ако само още веднъж й причиниш болка или я насилиш, ще те убия. Ако я убиеш, ще умреш в мъки. Пусни я и можеш да избягаш.

Той изкачваше стъпалата едно по едно.

— Подценяваш ме — каза обгорелият. — Нагъл римски празноглавец, мислиш, че не знам, че държиш Кралицата и Краля, че си ги откраднал от Египет? Това е добре известно. Мълвата се носи по света, из горите на Севера, из пустошта и земите, за които ти не знаеш нищо. Убил си Старейшината, който е охранявал Краля и Кралицата, и си ги откраднал. Кралят и Кралицата не са помръдвали или говорили от хиляда години. Отнел си нашата Кралица от Египет. Нима се мислиш за римски император? Нима мислиш, че е Кралица, която можеш да държиш в плен като Клеопатра! Клеопатра бе гръцка блудница. Това е нашата Изида, нашата Акаша! Ти, богохулник такъв! И ме въведи при Акаша. Ако ми се опълчиш, тази жена, единствената смъртна, която обичаш истински, ще умре.

Мариус се приближаваше към нас стъпка по стъпка.

— Акбар, твоите информатори предадоха ли ти, че Старейшината в Египет, нейният отколешен охранител, изложи Кралската двойка на лъчите на слънцето? — попита Мариус. Той изкачи още едно стъпало. — Казаха ли ти, че Старейшината направи така, че слънцето да ги унищожи в пожара, погубил стотици от нас, като пощади само най-старите, за да живеят в мъки като теб?

Мариус бързо замахна. Усетих как зъбите се забиват дълбоко в шията ми. Не можех да се измъкна, отново видях това същество в предишния му блясък, мъчителната му красота, украсените със скъпоценности крака, които го носеха в танца, заобиколен от гримирани жени.

Чувах Мариус съвсем близо до себе си, но не разбирах думите му.

Осъзнах безумието на всичко това. Бях завела това същество при Мариус, но дали така искаше Майката? Акаша, такова бе древното име, изписано върху захвърлените пред Храма тела. Знаех името й. Знаех го от сънищата. Губех съзнание.

— Мариус — извиках с всички сили.

Главата ми се отпусна напред, освободена от зъбите му. Борех се с тази всепоглъщаща отпадналост. Съзнателно си представих как император Август ни приема на смъртното си ложе.

— Няма да видя края на тази комедия — прошепнах.

— О, напротив, ще го видиш — чух спокойния глас на Мариус съвсем близо до нас. Отворих очи. — Акбар, недей да рискуваш повече, показа решителността си.

— Недей да посягаш към мен отново, Мариус — каза обгорялото същество. — Зъбите ми се плъзгат по шията й. Но още една капка и сърцето й ще замре.

Гъстият нощен мрак правеше още по-ярка факлата долу. Това бе всичко, което виждах. Факлата.

— Акаша — прошепнах.

Обгорелият пое дълбоко въздух, усещах как гърдите му се надигат насреща ми.

— Кръвта й е превъзходна — каза той. Целуна бузата ми с пресъхналите си обгорели устни. Затворих очи. Беше ми все по-трудно да дишам. Не можех да отворя очите си.

Той продължи да говори.

— Виж, Мариус, аз не се боя да я отнеса със себе си в смъртта и ако трябва да умра от ръката ти, защо тя да не ми е спътница?

Думите му ехтяха в далечината.

— Вдигни я на ръце — каза Мариус. Беше много близо до нас. — Носи я внимателно, все едно е единственото ти любимо дете, и слез с мене в Светилището. Ела да видиш Майката. Падни на колене пред Акаша и да видим какво ще ти позволи!

Отново изпаднах в несвяст, но чух как съществото се смее. Наистина ме повдигна, сложил ръка под коленете ми, и главата ми увисна назад. Слязохме по стълбите.

— Мариус — казах аз, — той е слаб. Можеш да го убиеш. — Лицето ми се отпусна върху гърдите на обгорелия, докато слизахме. Усещах допира на костите му. Наистина е много слаб — промълвих, като едва успявах да остана в съзнание. Акаша, да, истинското й име.

— Внимавай, приятелю — каза Мариус. — Ако тя умре, ще те унищожа. Ти почти проигра шансовете си. И колкото по-тежко диша тя, толкова по-малки стават те. Пандора, замълчи, ако обичаш. Акбар е велик кръвопиец, велик бог.

Усетих как студена корава ръка сграбчва моята.

Бяхме слезли на долния етаж. Опитах да вдигна глава. Видях низ от лампи, невероятни картини в златни рамки по стените и позлатен таван. Отвориха се две големи каменни врати. Вътре имаше параклис, изпълнен с гъста трептяща свещена светлина и всепоглъщащия аромат на лилии.

Кръвопиецът, който ме държеше, нададе вик.

— Майко Изида — промълви той жалостиво. — О, Акаша!

Той ме пусна и ме остави на крака, а Мариус веднага ме пое, когато покритото с мехури и рани същество се втурна към олтара.

Аз гледах удивена. Но умирах. Не можех да дишам. Паднах на пода. Опитах да поема въздух, но не успях. Не можех да стоя права без Мариус.

Но как можех да напусна този свят и всичките му нещастия, запечатала такава гледка:

Те седяха там: великата богиня Изида и крал Озирис, или поне така ми се стори, цветът на кожата им бе бронзов, а не бял като на бедната пленена Кралица от сънищата ми. Бяха облечени в съвършени златнотъкани дрехи, ушити и драпирани в традиционния египетски стил. Черните им коси бяха дълги, истински и сплетени в плитки. Гримът върху лицата им бе свеж: черна очна линия и спирала, червени устни.

Тя не носеше короната с рогата и слънчевия диск. Златната й огърлица със скъпоценни камъни бе великолепна, а невероятният й блясък ме заслепи.

— Трябва да взема короната, да възстановя короната! — казах на глас и чувах как този глас излиза от мен сякаш носен от другиго, за да ме напътства. Затворих очи.

Черното същество коленичи пред Кралицата. Не можех да виждам ясно. Усещах ръката на Мариус, а после в устата ми нахлу струя гореща кръв.

— Не, Мариус, защити я! — опитах да проговоря. Думите ми се изгубиха сред този прилив на кръв. Защити Майката! — А кръвта отново изпълни устата ми и се наложи да я преглътна. Незабавно усетих силата, мощта на тази кръв, далеч по-силна от тласъка на Акбар. Подобно на толкова много реки, устремени към морето, кръвта се разля из тялото ми. Нямаше какво да я спре. Последва нова струя, сякаш силна буря бе понесла реката още по-бързо към делтата й, а нейните разпилени хаотични потоци се устремяваха към всяко късче плът.

Разкри ми се широк чуден свят, който щеше да ме приеме, слънцето бе в гъстата гора, но аз не го виждах. Освободих се.

— Кралицата, спасете я от него! — прошепнах. Дали от устните ми капеше кръв? Не, тя се бе вляла в мен.

Мариус не искаше да ме чуе. Към устните ми отново се притисна кървяща рана и кръвта потече още по-бързо. Почувствах как въздухът изпълва дробовете ми. Усещах тялото си силно, то вече стоеше без чужда помощ. Кръвта гореше в мен като огън, тя сякаш бе възпламенила сърцето ми. Отворих очи. Стоях изправена като стълб. Видях лицето на Мариус, златистите му мигли, тъмносините му очи. Косата му, разделена на път, се спускаше до раменете. Той нямаше възраст, беше бог.

— Пази я! — извиках. Обърнах се и посочих с пръст. Едно було, което цял живот бе висяло между мен и околния свят, сега се вдигна. Вече приели истинския си облик, те издаваха съзнателната си цел: Кралицата се взираше напред, неподвижна като Краля. Животът не би могъл да възпроизведе такова спокойствие, такава пълна парализа. Чувах как от цветята капе вода. Малки капчици се стичаха върху мраморния под, а едно листо падна. Обърнах се и го видях да се търкаля свито по камъните, това малко листенце. Чувах как бризът се движи под златистия таван. А огнените езици на лампите припяваха нещо.

Светът бе изтъкан от песни, той бе гоблен от песни. Пъстроцветните мозайки искряха, после изгубиха формата си, а накрая дори и шарките. Стените потънаха в облаци цветна мъгла, която ни обгърна и из която можехме да бродим навеки.

А тя седеше там, Кралицата на Небето, властваща над всички сред върховна и несмущавана тишина.

Всички копнежи на детското ми сърце се сбъднаха. „Тя е жива, истинска е и властва над Небето и Земята.“

Кралят и Кралицата. Те не помръдваха. Очите им не виждаха нищо. Не ни погледнаха. Не погледнаха обгорялото същество, докато то все повече се приближаваше към трона им.

Ръцете на Кралската двойка бяха покрити с множество гравирани и преплетени гривни. Седяха с ръце на бедрата си. Такъв бе стилът на много египетски статуи. Но нямаше статуя, която да може да се мери с тях двамата.

— Короната, тя трябва да си сложи короната — казах аз. Тръгнах към нея с учудваща енергичност.

Мариус хвана ръката ми. Той ожесточено гледаше как обгорелият приближава.

— Тя се е появила преди всички тези корони — каза Мариус, — те не значат нищо за нея.

Самата мисъл за това се разля със сладостта на грозде върху езика ми. Разбира се, че се е появила преди тях. В сънищата ми беше без корона. Тя бе в безопасност. Мариус я пазеше.

— Кралице моя — каза Мариус зад гърба ми. — Имате молител. Акбар от Изтока. Той би искал да пие от кралската кръв. Каква е волята ти, Майко?

Гласът му бе така спокоен! Той нямаше страхове.

— Майко Изида, позволи ми да пия! — проплака обгорялото същество. Изправи се, вдигна ръце нагоре и възпроизведе още едно видение на предишната си същност. Носеше колан, от който висяха човешки черепи. Имаше и огърлица от почернели човешки пръсти! И още една с почернели човешки уши! Това бе зловещо и отблъскващо, макар че той явно го намираше за съблазнително и неустоимо. Внезапно образът го напусна. Богът от онази далечна страна бе коленичил.

— Аз съм ваш слуга и винаги съм бил! Просто убих злосторника, както наредихте. Никога не съм изоставял истинския култ към вас.

Колко крехък и незначителен изглеждаше този умоляващ бог, така отблъскващ. Бе толкова лесно да бъде пропъден от олтара й. Погледнах Крал Озирис. И той бе далечен и равнодушен като Кралицата.

— Мариус — казах, — житото на Озирис, дали не иска житото? Той е бог на житото. — Изпълниха ме видения на нашите шествия в Рим, на пеещи хора, понесли дарове.

— Не, той не иска житото — отвърна Мариус. Сложи ръка върху рамото ми.

— Те са истински, съществуват! — извиках аз. — Всичко това е истина. Всичко е променено. Всичко е изкупено.

Обгорелият се обърна и ме изгледа свирепо. Но аз бях напълно обезумяла. Той отново се обърна към Кралицата и протегна ръка към крака й.

Ноктите на краката й пробляснаха на светлината заради златистата плът под тях. Но тя бе съвсем неподвижна, както и гологлавият Крал — с нищо не издаваха своето мнение или власт.

Внезапно съществото скочи и се опита да сграбчи Кралицата за шията!

Изпищях.

— Безсрамие, позор.

Застиналата дясна ръка на Кралицата бързо се вдигна, тя хвана черепа на обгорелия и го счупи, а кръвта му се лееше върху нея, докато изродът надаваше последния си вик за милост. Тя сграбчи тялото му, щом то се отпусна в скута й. Хвърли го във въздуха, а крайниците му се отделиха от него и се разбиха в пода като дървени трески.

Полъхна вятър, който събра останките в едно, а една лампа падна от трикраката си стойка и ги заля с горящ газ.

— Виж, сърцето — казах аз. — Виждам сърцето му. То бие.

Но огънят бързо погълна сърцето и гърчещите се пръсти на ръцете и краката. Последва голямо раздвижване, нещо като танц сред горящите кости: те се въртяха в пламъците, а после почерняха, изпочупиха се и се превърнаха в отломки. Накрая всичко това стана димяща пепел, която се разпиля и се разстла по пода. После отново се появи бризът, изпълнен с уханието на градината. Той вдигна пепелта и я понесе надалече, подобно на цял рояк крехки дребни черни мушици, към мрака на преддверието. Бях запленена.

Кралицата седеше както преди, с ръка върху бедрото. Тя и Кралят се взираха пред себе си, сякаш нищо не се беше случило. Само отвратителното петно върху дрехата й напомняше за станалото.

Погледите им не отчетоха присъствието на двама ни с Мариус.

После в параклиса настана пълна тишина. Само блажена благоуханна тишина. Златиста светлина. Дишах дълбоко. Чувах как газът в лампите се възпламенява. Мозайките изобразяваха изящно изработени богомолци. Виждах как различните цветя започваха бавно да вехнат и това приличаше просто на още един тон от една и съща песен, която олицетворяваше растежа им, а покафенелите им краища бяха просто още един цвят, който не помрачаваше прекрасните им цветове.

— Прости ми, Акаша — каза тихо Мариус, — че го допуснах толкова близо. Не постъпих разумно.

Заплаках. От очите ми рукнаха едри сълзи.

— Ти ме призова — казах на Кралицата през сълзи. — Ти ме повика тук! Ще направя всичко, което поискаш от мен.

Тя бавно вдигна дясната си ръка, отмести я от бедрото си и я изпъна, като леко сви китката в подканващия жест от съня, но не се усмихна, изразът на застиналото й лице не се промени.

Усетих как ме обгръща нещо невидимо и неустоимо. Идваше от протегнатата й приканваща ръка. Бе приятно, меко и милващо. Вълна от удоволствие се разля по цялото ми тяло и лице.

Пристъпих напред, подчинявайки се на волята му.

— Моля те, Акаша! — тихо промълви Мариус. — Моля те, в името на Инана, в името на Изида, в името на всички богини, не я наранявай!

Мариус просто не разбираше! Той никога не бе познавал нейния култ! Аз го познавах. Знаех, че нейните деца-кръвопийци са били предопределени да съдят злосторниците и да пият само от осъдените, както гласяха нейните закони. Видях божеството от тъмната пещера, което се бе явило във виденията ми. Разбрах всичко.

Исках да кажа на Мариус, но не можех. Не и сега. Светът се бе преродил, всички системи, основани на скептицизъм или егоизъм бяха крехки като паяжина и трябваше да бъдат унищожени. Дори моите мигове на отчаяние не бяха нещо повече от лутания из един безбожен и егоистичен мрак.

— Кралицата на Небето — прошепнах. Знаех, че говоря на древния език. От устните ми се отрони молитва.

— А Амон Ра, Богът на Слънцето, въпреки цялата си сила, никога няма да покори Краля на Мъртвите или неговата годеница, защото тя е владетел на звездното небе, на луната и онези, които ще принесат в жертва злосторника. Проклети да са онези, които злоупотребяват с тази магия. Проклети да са онези, които искат да я откраднат!

Опипах тялото си — то бе човешко, поддържано от преплетените нишки на кръвта, дадена ми от Мариус. Усетих силата на тази подкрепа. Тялото ми бе в безтегловност.

Издигнах се към нея. Тя ме обгърна с ръка и махна косата от лицето ми. Протегнах ръце да я прегърна през врата, защото друго не можех да направя. Бяхме твърде близо, за да мога да дам друг израз на любовта си.

Почувствах мекия копринен допир на естествената й, сплетена в плитки коса, както и студенината и твърдостта на раменете и ръцете й. Но тя не ме погледна. Беше вцепенена. Дали би могла да ме погледне? Дали нарочно бе решила да остане безмълвна, втренчена пред себе си? Или някаква зла магия я правеше безсилна — магия, от която биха могли да я пробудят хиляда химни?

В своето бълнуване видях думите, гравирани със златни букви между скъпоценностите на огърлицата й: „Доведете ми злосторника и аз ще изпия кръвта му.“

Стори ми се, че съм в пустинята, а огърлицата се търкаляше из пясъка, носена от вятъра, както се бе търкулнало тялото на обгорелия. Пропаднало, унищожено, за да бъде създадено отново.

Усетих как придърпват главата ми към шията й. Тя бе разперила пръсти над косата ми. Насочваше я така, че устните ми да почувстват кожата.

— Това искаш, нали? — попитах. Но думите ми се сториха далечни, някакъв патетичен израз на изпълнената ми докрай душа. — Да бъда твоя дъщеря!

Тя леко наклони глава и се отдръпна от мен, за да видя шията й. Видях вената, от която искаше да пия.

Пръстът й нежно се движеше из косата ми, без да я подръпне или нарани, само галеше главата ми, от което изпаднах в буен екстаз. Тя леко побутна главата ми надолу и устните ми вече не можеха да избегнат бляскавата й кожа.

— О, моята обожавана Кралица — прошепнах. Никога не бях изпитвала такава сигурност, такъв безграничен екстаз без земна причина. Никога не бях изпитвала такава могъща, тържествуваща вяра като вярата ми в нея.

Отворих уста. Не беше по силите на човек да пробие тази твърда плът! Но тя поддаде, а кръвта се вля в мен, „Изворът“. Чувах как сърцето й я изтласква с оглушителна сила, която пулсираше в тъпанчетата на ушите ми. Това не бе кръв. Това бе нектар. Беше всичко, което едно живо същество би могло да желае.