Пандора

10

Без да отварям очи, чувах гласовете на града и тези от близките къщи. Чух как си говорят някакви мъже, докато минават по пътя отвън. Чух музика да долита отнякъде и смеха на жени и деца. Ако се вслушах по-внимателно, можех да разбера дори какво говорят. Реших да не го правя и гласовете им се сляха с бриза. Изведнъж положението се оказа нетърпимо. Не оставаше нищо друго, освен да изтичам обратно в параклиса, да падна на колене и да се моля! Сетивата, които ми бяха дадени, изглежда не бяха годни за нищо друго. Ако съдбата ми бе такава, какво щеше да стане с мен?

Сред всичко това чух и една душа да плаче в агония; това бе отзвук от моята душа — душа, откъсната от пътя на голямата надежда, която не можеше да повярва, че такова добро начало би довело до трагедия! Беше Флавий.

Покатерих се в старото чворесто маслиново дърво. Оказа се много лесно — все едно да направиш крачка. Застанах сред клоните, после скочих в съседното дърво, а оттам на върха на оградата, покрита с лози. Тръгнах по нея към портата.

Той стоеше там, опрял чело в решетките, а двете му ръце стискаха желязото. На бузата си имаше няколко следи от камшик, които кървяха. Той скърцаше със зъби.

— Флавий! — казах.

Той се стресна и погледна нагоре.

— Госпожо Пандора!

Несъмнено на лунната светлина видя чудото, станало с мен каквото и да го бе причинило. Понеже аз видях смъртното у него, дълбоките бръчки по кожата му, болезнената възбуда в погледа и тънкия слой мръсотия, полепнал по тялото му заради естествената влажност на смъртната кожа.

— Трябва да си идеш у дома — казах аз и седнах върху оградната стена, а краката ми висяха навън. Наведох се, за да ме чува. Той не се отдръпна, но очите му се разшириха очаровано. — Върви да нагледаш момичетата и да поспиш, а някой да се погрижи за раните ти. Демонът е мъртъв, вече няма от какво да се притесняваш. Ела отново тук утре вечер по залез слънце.

Той поклати глава. Опита се да каже нещо, но не можа. Опита се да размърда ръце, но не успя. Сърцето му биеше лудо. Погледна надолу към пътя и малките далечни светлини на Антиохия. После се извърна към мен. Чух как препуска сърцето му. Долових ужаса и страха му, но той се страхуваше за мен, не за себе си. Боеше се, че ме е сполетяла ужасна участ. Посегна към портата и се вкопчи в решетките, обви ги с дясната си ръка, а с лявата стискаше, сякаш бе залепнал там.

Видях се през неговите очи — облякла препасана момчешка туника, с разпусната коса и седнала върху оградата, сякаш имах младо и гъвкаво тяло. Всичките ми бръчки бяха изчезнали. Той виждаше лице, което никой не би могъл да нарисува.

Но ставаше дума за следното. Този мъж се беше изчерпал. Не можеше да продължи нататък. И аз разбрах съвсем ясно колко много го обичам.

— Добре — казах. Изправих се и провесих ръцете си. — Ела, ще те прехвърля през оградата, ако мога.

Той протегна ръце недоверчиво, а очите му все така жадно попиваха всяка подробност от моето превъплъщение.

Беше лек като перце. Повдигнах го и го оставих на крака от вътрешната страна на портата. Скочих на тревата до него и сложих ръка на раменете му. Колко голяма бе тревогата му и колко силна смелостта му.

— Успокой сърцето си — казах му. Поведох го към къщата, а той ме гледаше, гърдите му се повдигаха, сякаш не му достигаше въздух, но това бе просто от шока. — Ще се погрижа за теб.

— Хванах онова същество — каза той. — Хванах го за ръката! — Как глухо звучеше гласът му, изпълнен с живителна течност и напрежение. — Прободох го няколко пъти с кинжала си, но то само замахна към лицето ми и се скри зад оградата като рояк мушици, просто някакъв мрак, безплътен мрак!

— Флавий, той е мъртъв, превърна се в пепел!

— О, ако не бях чул гласа ти, щях да полудея! Чух как момчетата плачат. Не можех да прескоча оградата с този проклет крак. После чух гласа ти и разбрах, разбрах, че си жива! — Той бе изпълнен с щастие. Беше със своя Мариус. — Лекотата, с която усещах любовта му, бе прекрасна и вдъхваше страхопочитание.

Внезапно едно усещане от Светилището ме връхлетя отново — за нектара на Кралицата и дъжда от цветя. Но трябваше да запазя равновесие в новото си състояние. Флавий също бе дълбоко смутен.

Целунах го по устните, по топлите, смъртни устни, а после бързо и ловко като котка облизах цялата кръв от раните му и през тялото ми премина тръпка.

Заведох го в библиотеката, която в този дом беше главната стая. Момчетата кръжаха някъде наоколо. Бяха запалили лампите навсякъде, а сега се спотайваха. Подушвах кръвта им и младата им човешка плът.

— Ще отседнеш при мен, Флавий. Момчета, можете ли да приготвите спалня за моя иконом на този етаж? Имате плодове и хляб, нали? Подушвам ги. Има ли достатъчно мебели да му стъкмите удобно местенце плътно вдясно, за да не пречи?

Те изскочиха от скривалищата си и също ме поразиха с осезаемия си човешки вид. Обезумях. И най-малката им естествена черта ми се струваше ценна — гъстите им черни вежди, малките кръгли устни, гладките бузи.

— Да, да, госпожо! — казаха те почти едновременно.

Бързо се приближиха.

— Това е Флавий, моят иконом. Той ще отседне при нас. На първо време го заведете в банята, подгрейте водата и го обслужете. Донесете му вино.

Те веднага хванаха Флавий за ръка. Но той се спря.

— Не ме изоставяйте, госпожо — внезапно каза той с най-сериозното и умислено изражение. — Верен съм ви във всяко отношение.

— Знам — отвърнах. — О, как ясно разбирам. Не можеш да си представиш.

После тръгна към банята с двамата вавилонци, които изглеждаха очаровани, че има какво да правят.

Открих огромните гардероби на Мариус. Имаше достатъчно дрехи да облече кралете на Партия и Армения, майката на императора, Ливия, мъртвата Клеопатра, както и някой екстравагантен патриций, който пет пари не дава за глупавите закони на Тиберий за намаляване на разходите.

Облякох една много по-красива, дълга туника, изтъкана от коприна и лен и избрах златен пояс. А с помощта на гребените и четките на Мариус оставих косата си да се спусне като мантия, без всякакво заплитане, вълниста и мека като в детските ми години.

Той имаше много огледала, които както е известно, в онези дни бяха просто лъснат метал. И в тях се видях мрачна и обгърната в тайнственост поради простата причина, че отново бях млада. Зърната на гърдите ми бяха розови, както казах, бръчките на старостта вече не прорязваха някогашната красота на лицето и ръцете ми. По-точно би било да кажа, че се намирах в безвремие. Безвремие в зряла възраст. И сякаш всеки твърд предмет беше там, за да е в услуга на новата ми сила.

Погледнах квадратните мраморни плочки, покрили пода и в тях видях някаква дълбочина, доказателство за един удивителен и почти непонятен процес.

Исках пак да изляза навън, да говоря с цветята, да ги бера с пълни шепи. Много исках да поговоря със звездите. Не смеех да потърся Светилището заради Мариус, но ако него го нямаше, щях да отида и да коленича пред Майката и просто да я погледам и да размишлявам наум, докато се ослушвам да чуя и най-малкия звук, макар че след като видях стореното от Мариус, бях съвсем сигурна, че такъв няма да последва.

Тя бе помръднала дясната си ръка без знанието на останалата част от тялото й. Бе го направила, за да убие и още веднъж, за да приласкае.

Отидох в библиотеката, седнах зад бюрото с изписаните от мен страници, и зачаках.

Накрая, когато Мариус дойде, той също се бе преоблякал. Косата му се спускаше до раменете, разделена на път и сресана. Седна на един стол близо до мене. Столът бе абаносов, извит и инкрустиран със злато и аз погледнах Мариус, осъзнала колко много прилича на този стол — той бе като добре запазен придатък на всички материали, вложени в него. Природата се бе погрижила за дърворезбата и инкрустацията, а после всичко това беше лакирано.

Щеше ми се да поплача в обятията му, но превъзмогнах самотата си. Нощта никога нямаше да ме изостави и нейната преданост се виждаше във всяка отворена врата с избуяла трева и в жилестите маслинови клони, устремени нагоре, за да уловят лунната светлина.

— Благословена е тази, която са превърнали в кръвопиец — подех аз — по пълнолуние, когато облаците се извисяват като планини в ефирната нощ.

— Сигурно е така — рече той.

Премести лампата, която стоеше на бюрото помежду ни, за да не свети в очите ми.

— Настаних иконома си тук — рекох. — Предоставих му баня, легло и дрехи. Прощаваш ли ми? Обичам го и не искам да го загубя. Вече е твърде късно да се връща при смъртните.

— Той е забележителен човек — каза Мариус — и е добре дошъл тук. Утре би могъл да доведе и момичетата. Така момчетата ще имат компания и през деня ще цари дисциплина. Освен това Флавий умее да чете.

— Много си мил. Беше ме страх да не се ядосаш. Защо страдаш толкова? Не мога да прочета мислите ти, не ми бе дадена тази дарба. — Това не беше вярно. Можех да чета мислите на Флавий. Знаех, че в този момент момчетата са много доволни от присъствието му, докато му помагаха да облече пижамата си.

— Много силно сме свързани чрез кръвта — отвърна той. — Аз също вече не мога да чета мислите ти. Трябва да разчитаме на думите като смъртните, само сетивата ни са много по-силни, а отчуждението, което понякога ще изпитваме, ще е студено като леда на север; на моменти ще ни изгарят чувства, силни като море от горяща лава.

— Хм-м — казах.

— Ти ме презираш — тихо и с разкаяние рече той, защото потиснах въодушевлението ти, отнех радостта ти и убежденията ти. — Изглеждаше искрено натъжен. — Причиних ти това в най-щастливия миг от твоето превъплъщение.

— Не бъди толкова сигурен, че си го потиснал. Все още бих могла да издигна нейните храмове и да разпространявам култа й. Аз съм посветена. Едва сега започвам.

— Няма да възстановяваш нейния култ! — рече той. — Уверявам те в това! Никому няма да разказваш за нея, каква е и къде се намира и никога няма да създаваш друг кръвопиец.

— Ех, ако Тиберий имаше такъв авторитет, когато говори пред Сената! — възкликнах.

— Единственото, което Тиберий някога е искал, е да учи в гимназията в Родос, всеки ден да облича гръцка пелерина и сандали и да философства. Затова склонността към действие се събужда у по-малодушни хора, които го използват в неговата безрадостна самота.

— Това да не би да е лекция за моето усъвършенстване? Мислиш ли, че не знам всичко това? Онова, което не ти е известно е, че Сенатът няма да помогне на Тиберий да управлява. Сега Рим се нуждае от император, когото да почита и харесва. Не друг, а твоето поколение по времето на Август ни приучи към четиридесетгодишно деспотично управление. Недей да ми говориш за политика, все едно съм глупачка.

— Трябваше да се досетя, че всичко това ти е ясно — отвърна той. — Помня те като малко момиченце. Никой не можеше да се мери с твоя интелект. Предаността ти към Овидий и еротичните му творби бе рядко срещана изтънченост и разбиране на сатирата и иронията. Добре възпитан римски дух.

Погледнах го. И неговото лице бе лишено от видима възраст. Сега имах време да му се полюбувам квадратните рамене, правата дълга шия, особеният израз на очите му и симетричните вежди. Бяхме превърнати в мраморни портрети на самите себе си, изработени от изкусен скулптор.

— Знаеш ли — рекох, — дори след този съкрушителен и досаден поток от обяснения и твърдения, с които ме заля, аз изпитвам любов към теб и много добре знам, че сме сами и сме венчани един за друг, и не съм нещастна.

Той изглеждаше изненадан, но не каза нищо.

— Аз съм въодушевена, с ранено сърце — продължих аз — и ревностен поклонник. Но ми се ще да не ми говориш така, сякаш да ме поучаваш и образоваш е първата ти грижа!

— Длъжен съм да говоря така! — каза той нежно. Гласът му бе олицетворение на вежливостта, макар и разпален. — Това наистина е първата ми грижа. Ако успееш да разбереш какво се е случило след края на Римската република, ако успееш да разбереш Лукреций и стоиците, едва тогава ще разбереш какви сме ние. Трябва да го направиш!

— Няма да обърна внимание на обидата ти — отвърнах. — Не съм в настроение да ти изброявам всички философи и поети, които съм чела. Нито пък да ти разказвам за нивото на разговорите, които водехме у дома на вечеря.

— Пандора, не исках да те обидя! Но Акаша не е богиня! Спомни си сънищата си. Тя е фиала с безценна сила. Твоите сънища ти показаха, че тя може да бъде използвана, че всеки безскрупулен кръвопиец би могъл да прелее кръвта на друг, че тя е нещо като демон, подслонил нашата сила.

— Тя може да те чуе! — прошепнах наскърбена.

— Разбира се, че може. Пазя я от петнайсет години. Отблъснах онези изменници от Изток. Също и други заговорници от африканските провинции. Тя знае какво представлява.

Никой не би познал възрастта му, освен по сериозното му изражение. Приличаше на мъж в превъзходна форма. Постарах се да не бъда заслепена от него и от трептящата зад гърба му нощ, и все пак така ми се щеше да се зарея из въздуха.

— Някакво сватбено тържество — казах. — Трябва да кажа нещо на дърветата.

— Те ще са там и утре вечер — отвърна той.

Пред очите ми изплува последният й образ, обгърнат в екстаз. Тя повдигна малкия фараон от стола му и го натроши на парчета. Видях я преди това откровение, в началото на пристъпа, да тича по коридора и да се смее.

Бавно ме обзе страх.

— Какво има? — попита Мариус. — Довери ми се.

— Когато пих от нея, я видях като момиче, смееше се. — После разказах за сватбата, за дъжда от розови цветчета и странния египетски храм, пълен с обезумели поклонници. Накрая му казах как тя влезе в стаята на малкия владетел, чиито съветници го предупреждаваха за нейните богове.

— Тя го пречупи, сякаш бе направен от дърво. Каза: „Малък владетел, малка страна.“

Взех листата, които преди това бях сложила на бюрото. Описах последния сън за нея, когато крещеше и заплаши, че ще отиде при слънцето и ще унищожи непокорните си деца. Описах всичко, което бях видяла през дългото странстване на душата си.

Сърцето ме болеше много. Дори докато обяснявах, виждах нейната уязвимост, опасността, която криеше. Накрая разказах как бях написала всичко това на египетски.

Бях уморена и много ми се щеше да не се бях появявала на този свят! Отново изпитах пълното отчаяние от нощите, прекарани в плач в малката ми къща в Антиохия, когато удрях по стените и забивах кинжала си в земята. Ами ако тя не беше избягала, смеейки се, по онзи коридор! Какво ли значеше този образ? А малкият владетел, пречупен така безпощадно?

Приключих разказа си без особени затруднения. Очаквах пренебрежителните забележки на Мариус. Едва ли бих могла да ги изтърпя точно сега.

— Как го тълкуваш? — попита той мило. Понечи да хване ръката ми, но аз я отдръпнах.

— Това са откъси от нейни спомени — отвърнах. Бях съкрушена. — Тя си спомня тези неща. Във всичко това има само един намек за бъдещето — рекох. — Само един понятен образ за някакво пожелание: нашата сватба, това да бъдем заедно. — Гласът ми бе натежал от мъка, но все пак го попитах:

— Защо плачеш отново, Мариус? Тя сигурно събира спомените като цветя, откъснати безразборно от градината на този свят, като листа, паднали в ръцете й — и от тези спомени ми е сплела венец! Сватбен венец! Клопка. Душата ми не се скита. Не вярвам в това. Но ако се скиташе, тогава защо единствено тя толкова архаична, безпомощна и чужда в този свят, вече забравена и без власт — защо точно тя би го разбрала? Защо би ми го показала? Единствената, която го знае?

Погледнах го. Той все така плачеше. Не се срамуваше от това и очевидно не възнамеряваше да се извинява.

— Какво каза преди? — попитах. — „Това, че чета мисли, не ме прави по-мъдър от човека до мен“? Усмихнах се. — Това е ключът. Как се смееше тя, докато ме водеше към теб. Как искаше да те видя в самотата ти.

Той само кимна.

— Питам се как се е сетила да хвърли мрежите си толкова надалече — рекох, — и да ме открие сред бушуващото море.

— Луций — така е разбрала. Тя чува гласове от различни земи. Вижда онова, което иска да види. Една нощ тук аз много уплаших един римлянин, който изглежда ме беше познал и после се прокрадна в далечината, сякаш представлявах опасност за него. Тръгнах подире му и смътно долавях, че има нещо в неговия прекомерен страх.

Скоро разбрах, че съвестта му е измъчвана от голямо бреме и помрачава всяка негова мисъл и жест. Той много се страхуваше да не бъде разпознат от някой човек от столицата. Искаше да напусне града.

Отиде в дома на един гръцки търговец, потропа на вратата му късно вечерта, на светлината на факлите, и настоя да му бъде изплатен някакъв дълг към баща ти. Гъркът му отговори както и преди, че парите ще бъдат предадени лично на баща ти.

На следващата вечер отново потърсих Луций. Този път гъркът имаше изненада за него. Военен кораб току-що бе доставил писмо от баща ви. Това беше около четири дни преди да пристигнеш. В писмото накратко се съобщаваше, че баща ти моли гърка за услуга в името на честта и гостоприемството. Ако той му направел тази услуга, всичките му дългове щели да бъдат опростени. Всичко щяло да му бъде обяснено в писмо, придружаващо товар, пътуващ към Антиохия. Товарът щял да се забави малко, тъй като корабът трябвало да спира на много места. Услугата била изключително важна.

Заговорих Луций, щом измина няколко крачки. Естествено, той ме помнеше — чудакът Мариус отпреди толкова много години. Престорих се на изненадан, че го виждам тук и попитах за теб. Обзе го паника и той скалъпи някаква история, че си омъжена и живееш в Тоскана и каза, че напуска града. Забърза нататък. Но този мимолетен контакт ми бе достатъчен да разбера за показанията, които бе дал пред императорската гвардия срещу семейството си — това бяха само лъжи — и да си представя последвалите събития.

Следващият път, когато се събудих, не можах да го открия. Държах под око къщата на гърците. Мислено прецених възможността да посетя стареца, гръцкия търговец, и да намеря начин да се сприятеля с него. Мислех за теб. Представях си те. Спомних си за теб. В главата ми се въртяха стихове, посветени на теб. Повече не чух и видях брат ти. Предположих, че е напуснал Антиохия.

После една нощ се събудих, качих се горе, погледнах навън и видях как на различни места из целия град горят огньове. Германик бе мъртъв, без да оттегли обвиненията си, че Пизон го е отровил.

Когато стигнах до къщата на гръцкия търговец, от нея бе останала само изгоряла дървесина. От брат ти нямаше и следа. Доколкото разбрах, всички бяха мъртви — брат ти и семейството на гръцкия търговец.

През всички последвали нощи опитвах да зърна брат ти или да чуя за него. Нямах представа, че ти си тук, изпитвах само неистов копнеж по теб. Опитах да си напомня, че ако скърбя за всяка смъртна връзка, която съм имал приживе, ще полудея много преди да съм опознал дарбите, дадени ми от нашите Крал и Кралица.

После, когато бях в книжарницата една привечер, жрецът се приближи до мен. Посочи те с пръст. Ти стоеше на Форума, а философът и учениците му се сбогуваха с теб. Бях толкова близо!

Изпитах такава любов, че дори не слушах жреца, докато не разбрах, че говори за странни сънища и сочи към теб. Твърдеше, че само аз бих могъл да сложа ред във всичко това. Ставаше дума за кръвопиеца, който отскоро се подвизава в Антиохия, което не бе нещо необичайно. Бях убивал и други кръвопийци. Обещах да заловя и този.

После видях Луций. Видях ви да идвате заедно. Гневът и вината му едва не заслепиха сетивата ми на кръвопиец. Чувах думите ти отдалече без особени усилия, но не исках да помръдна, докато не се отдалечиш на безопасно разстояние от него.

Тогава исках да го убия, но ми се стори по-разумно да стоя плътно с тебе, да вляза в Храма и да застана до тебе. Не бях сигурен, че имам право да убия брат ти заради теб и че ти искаш това. Не можех да знам, преди да съм ти разказал за вината му. После разбрах колко много го искаш.

Естествено, аз нямах представа колко умна си станала и че все още притежаваш дарбата да размишляваш и ораторстваш, която ме бе накарала да те обикна, когато бе малко момиченце. Ненадейно ти се озова в Храма, а мисълта ти бе три пъти по-бърза от тази на останалите смъртни, преценяваше всеки аспект на това, което виждаше и надхитри всички. И тогава последва грандиозният сблъсък с брат ти, при който ти го оплете в най-хитрата мрежа от истини и така го уби, без дори да го докоснеш. Вместо това въвлече като съучастници в смъртта му трима военни свидетели. — Той замълча, после добави: — Преди години те проследих в Рим. Беше на шестнайсет. Спомням си първия ти брак. Баща ти ме дръпна встрани, беше толкова мил. „Мариус, ти си обречен да бъдеш странстващ историк“ — каза ми. Не посмях да му кажа истинското си мнение за съпруга ти.

А ето че сега ти идваш в Антиохия и аз, понеже съм егоист, както скоро ще забележиш, си мисля ако има жена, създадена за мен, това е тази жена. И знам, че веднага щом те оставя на сутринта, трябва някак да изведа Майката и Бащата от Антиохия, да ги измъкна, но пък този кръвопиец трябва да бъде унищожен и тогава, само тогава мога да те оставя в безопасност.

— Да ме напуснеш без опасност — казах.

— Обвиняваш ли ме? — попита той.

Въпросът ме свари неподготвена. Вгледах се в него за миг, но той ми се стори безкраен, оставих красотата му да изпълни очите ми и нетърпимо силно долових тъгата и отчаянието му. О, как се нуждаеше той от мен! Как отчаяно се нуждаеше не просто от някоя смъртна душа, на която да се довери, а точно от мен.

— Наистина си искал да ме защитиш, нали? — попитах. — И обяснението ти е съвсем разумно, отличава се с математическа точност. Няма прераждане, съдба или някаква чудодейна сила, която да е причина за случилото се.

— Аз вярвам в това — каза той рязко. Лицето му стана безизразно, а после придоби строг вид. — Никога не бих ти спестил истината. Нима си жена, която иска да я глезят?

— Не ставай фанатик в посвещаването си на разума — казах.

Думите ми го изумиха и обидиха.

— Недей да се придържаш толкова сляпо към разума в един свят, пълен с толкова много ужасни противоречия!

Той мълчеше.

— Ако си така отдаден на разума — рекох, — с течение на времето той би могъл да те провали и когато това стане, може би ще намериш утеха в лудостта.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Превърнал си разума и логиката в религия. Очевидно само по този начин можеш да понесеш случилото се: това, че си кръвопиец и пазител, както изглежда, на тези низвергнати и забравени божества.

— Те не са божества! — Той се ядоса. — Създадени са преди хиляди години от някаква смесица от дух и плът, която ги е превърнала в безсмъртни. Очевидно намират спасение в забравата. Ти бе така мила и я описа като градина, от която Майката е набрала цветя и листа, за да ти сплете венец или клопка, както го нарече. Но това е твоята сладка момичешка поезия. Не ни е известно те да са особено словоохотливи.

— Аз не съм сладко момиченце — рекох. — Поезията е на всички. Говори с мен! — настоях. — И не използвай думи като „момиче“ и „жена“. Не се страхувай от мен толкова много.

— Не се страхувам — каза той ядно.

— Напротив! Дори когато тази нова кръв пулсира във вените ми, поглъща ме и ме променя, аз не се придържам към разума или суеверията, за да се спася. Мога да вляза в някой мит, но и да го напусна!

Боиш се от мен, защото не знаеш каква съм. Изглеждам като жена, говоря като мъж, а разумът ти нашепва, че сборът от двете не може да съществува!

Той стана от масата. Лицето му блестеше сякаш от пот, но много по-силно.

— Нека ти разкажа какво стана с мен! — каза той решително.

— Хубаво, разкажи ми — отвърнах. — Но честно.

Той подмина забележката ми. Говорех против волята на сърцето си. Исках само да го обичам. Познавах сигналите му. Но въпреки цялата си мъдрост, той проявяваше огромна воля, мъжка воля, и аз трябваше да разбера откъде идва. Потиснах любовта си.

— Как те подмамиха?

— Не са ме подмамили — отвърна спокойно той. Бях пленен от келтите в Галия, в град Масилия. Заведоха ме на север, оставиха косата ми да порасне, а после ме затвориха заедно с други варвари в огромно издълбано дърво в Галия. Един изгорял кръвопиец ме превърна в „нов бог“ и ми каза да избягам от местните жреци, да отида на юг в Египет и да разбера защо всички кръвопийци са били запалени, младите са загинали, а старите са обречени на страдания. Отидох по лични причини! Исках да разбера какъв съм!

— Много добре разбирам — рекох.

— Но преди това видях най-зловещото и неописуемо кърваво жертвоприношение — не забравяй, че аз бях бог на име Мариус, който те следваше в захлас из цял Рим — и онези хора бяха жертвани в мое име.

— Чела съм го в историята на Цезар.

— Чела си го, но не си го виждала. Как смееш да се перчиш с нещо така банално!

— Прости ми, забравих за детинския ти нрав.

Той въздъхна.

— Прости ми, забравих за твоя практичен и нетърпелив по природа ум.

— Извинявай. Съжалявам за думите си. В Рим ставах свидетел на екзекуции. Това бе мое задължение. И се вършеше в името на закона. Кой страда повече? Жертвите на религията или на закона?

— Много добре. Избягах от онези келти и отидох в Египет. Там открих Старейшината, който пазеше Майката и Бащата, Кралицата и Краля — първите кръвопийци, на които дължим увеличения прилив на кръв в телата си. Този Старейшина ми разказа съмнителни, но интригуващи истории. Някога Кралската двойка били човешки същества, но не и сега. Някакъв дух или демон обладал един от тях и се загнездил толкова здраво, че никакви заклинания не успели да го прогонят. Кралската двойка можела да променя останалите като им дава от кръвта си. Те искали да създадат религия. Било им отказано. Отказвали им няколко пъти. Всеки, който притежава от кръвта им, може да създаде друг като себе си! Разбира се, Старейшината твърдеше, че не знае защо толкова много са изгорели. Но точно той бе извел на слънце поверените му свещени кралски особи, след като ги бе охранявал напразно стотици години! Той ми каза, че Египет е мъртъв. „Житницата на Рим“, така го нарече. Каза, че Кралската двойка не е помръдвала от хиляда години.

Това ме изпълни с неописуем ужас.

— Е, горещата светлина на един ден не била достатъчна да погуби древните родители, но децата им по целия свят страдали. А този страхлив Старейшина, чието възмездие било само болката от изгорялата кожа, не бил достатъчно смел, за да остави на слънце Кралската двойка. Нямал никакви основания за това.

Акаша ми проговори. Говори ми по най-добрия за нея начин. Чрез образи и картини на събитията от самото начало. Показа ми как общността от богове и богини е произлязла от нея, как е имало бунтове и голяма част от историята е била погубена, както и смисълът на всичко това. А що се отнася до словесно общуване, тя успя да прошепне едва няколко изречения: „Мариус, изведи ни от Египет!“ — Той замълча. — „Изведи ни от Египет, Мариус. Старейшината иска да ни унищожи. Пази ни или ще загинем тук.“

Той си пое въздух. Вече бе по-спокоен, не така разгневен, но все пак много разстроен. И тъй като моята проницателност на вампир непрекъснато растеше, аз научих повече за него. Разбрах, че е много смел и твърдо решен да отстоява принципите, в които вярва, въпреки магията, която го бе покорила преди да е имал време да се опомни. Въпреки всичко, той се стремеше да живее почтено.

— Моята участ — каза той — бе пряко свързана с нейната, с тяхната! Ако ги изоставех, рано или късно Старейшината щеше отново да ги изложи на слънце и аз, лишен от кръвта на вековете, щях да се разтопя като восък! Животът ми, вече променен, щеше да приключи. Но Старейшината не поиска от мен да назнача нови жреци. Акаша не пожела да създам нова религия! Тя не каза нищо за олтари и култове. Само онова старо обгоряло божество от Северната гора на варварите ме бе помолило за такова нещо, когато ме изпрати на юг в Египет — родината на всички мистерии.

— От колко време ги пазиш?

— Повече от петнайсет години. Вече не знам точно колко са. Те не помръдват и не говорят. Ранените, които на времето са обгорели силно, ще се лекуват с векове. Те научават, че съм тук и идват. Опитвам да ги унищожа преди умовете им да са успели да разпространят новината до други далечни умове. Тя не напътства обгорелите си чеда до мястото, където се намира, както постъпи с мене! Ако ме подведат или объркат, тя помръдва само както видя да го прави, за да унищожи кръвопиеца. Но тя те е повикала, Пандора, протегнала ти е ръка. И вече знаем точно с каква цел. А аз бях жесток с теб. Непохватен.

Той се обърна към мен. Гласът му стана нежен.

— Кажи ми, Пандора, в твоето видение, където се женим, млади ли сме или стари? Ти онова петнайсетгодишно момиче ли си, което пожелах твърде рано, или си зряла и цъфтяща както сега? Семействата ни щастливи ли са? Ние красиви ли сме?

Бях силно развълнувана от искрените му думи. От болката и молбата, които се криеха зад тях.

— Изглеждаме както сега — рекох и предпазливо отвърнах на усмивката му. — Ти приличаш на мъж, който завинаги ще остане в разцвета на силите си, а аз? Аз съм такава, каквато ме виждаш в момента.

— Повярвай ми — каза той и гласът му стана по благ, — не бих говорил толкова грубо точно в тази нощ, но ти предстоят още толкова много нощи. Вече нищо не може да те убие, освен слънцето или огънят. Нищо у теб няма да повехне. Предстои ти да изживееш още хиляди неща.

— Ами удоволствието, което изпитах, докато пиех от нея? — попитах го. — Какво ще кажеш за нейните начинания и страдания? Тя по никакъв начин ли не се отъждествява със свещеното?

— Кое е свещено? — попита той и вдигна рамене. Кажи ми. Кое е свещено? Нещо свещено ли видя в сънищата за нея?

Наведох глава. Не можех да отговоря.

— Със сигурност не и Римската империя — каза той. — Не и храмовете на Август Цезар. Не и култът към Кибела! Не и култът на онези, които боготворят огъня в Персия. Дали името на Изида е свещено все още и изобщо било ли е някога? Старейшината в Египет, моят пръв и единствен учител в тази материя, ми каза, че Акаша измислила историите за Изида и Озирис, за да постигне личните си цели, да придаде известна поетичност на своя култ. Аз мисля, че тя по-скоро си е приписала древните истории. Демонът у тях двамата расте с всеки новосъздаден кръвопиец. Сигурно е така.

— Но това е безрезултатно?

— Може би така той научава повече? — предположи Мариус. — Вижда и усеща повече чрез всеки един от нас, който носи кръвта му? Може би той е точно такова същество, а всеки от нас е просто малка частица от него, която носи неговите сетива и възможности и в замяна му дава своите преживявания. То посяга да опознае света чрез нас!

— Ще ти кажа нещо — продължи той. Замълча и сложи ръцете си на бюрото. — Това, което гори в мен, никак не се интересува дали жертвата е извършила или не някакво престъпление. То изпитва жажда. Не всяка нощ, но често! Не казва нищо! Не говори за олтари на сърцето ми! Пришпорва ме, сякаш съм боен кон, а то е генералът върху мен! Мариус различава доброто от злото съгласно древните обичаи, по понятни за теб причини, но не и тази опустошителна жажда. Тази жажда познава природата, но не и морала.

— Обичам те, Мариус — казах. — Ти и баща ми сте единствените мъже, които някога съм обичала истински. Но сега трябва да изляза сама.

— Какво каза! — Той беше смаян. — Минава полунощ.

— Ти прояви голямо търпение, но сега трябва да повървя сама.

— Ще дойда с теб.

— Не, няма — казах.

— Но ти не можеш да се скиташ из Антиохия сама просто така.

— Защо не? Вече мога да чувам мислите на смъртните, ако поискам. Току-що мина една носилка. Робите са толкова пияни, че е цяло чудо как не са я изпуснали и изтърсили господаря си на пътя, а той самият спи дълбоко. Искам да повървя сама навън из града, из тъмните и опасните места, из злокобните места и местата, където дори… дори един бог не би отишъл.

— Това е твоето отмъщение към мен — каза той.

Тръгнах към портата и той ме последва.

— Пандора, не излизай сама.

— Мариус, любов моя — извърнах се аз и хванах ръката му. — Това не е отмъщение. Думите, които изрече преди малко, „момиче“ и „жена“, винаги са поставяли ограничения в живота ми. Сега искам да повървя без страх с голи ръце и разпусната коса и да вляза във всяко опасно кътче, където реша. Все още съм опиянена от нейната и твоята кръв! Нещата, които би трябвало да блестят, само мъждукат. Трябва да остана сама и да обмисля всичко, което ми каза.

— Но трябва да се върнеш преди зазоряване, много преди това. Трябва да бъдеш с мен долу в криптата. Не може просто да лежиш някъде в някаква стая. Смъртоносната светлина ще проникне…

Беше толкова покровителствен, толкова разпален, толкова разгневен.

— Ще се върна — казах, — при това много преди зазоряване. Но сърцето ми ще бъде разбито, ако от този момент нататък ние не си принадлежим.

— Принадлежим си — отвърна той. — Пандора, ти би могла да ме подлудиш.

Той спря при решетките на портата.

— Недей да идваш по-нататък — казах му, щом тръгнах.

Поех надолу към Антиохия. Краката ми бяха толкова силни и пъргави, а стъпалата ми не усещаха праха и камъчетата по пътя. Очите ми виждаха ясно в нощта и забелязваха всички потайни ходове на совите и малките мишки, които се стрелкаха из дърветата. Те ме поглеждаха, а после побягваха, сякаш сетивата им ги предупреждаваха да се пазят от мен.

Скоро навлязох в самия град. Мисля, че решителността, с която се движех от уличка в уличка, бе достатъчна, за да уплаши всеки, решил да ми стори нещо лошо. Чувах само страхливи похотливи ругатни в мрака, онези отвратителни двусмислени ругатни, с които мъжете обсипват жените, които желаят — полузаплашителни, полупренебрежителни.

Усещах как хората спят дълбоко в домовете си и чувах дежурните стражи, които разговаряха в казармите зад Форума.

Направих всички онези неща, които новосъздадените кръвопийци винаги правят. Докосвах стените и очарована се взирах в някоя факла, към която летяха нощни пеперуди. С голите си ръце и леката туника долавях сънищата на цяла Антиохия.

Из каналите и по улиците препускаха плъхове. Реката издаваше характерния си звук, а от закотвените кораби долиташе глух шепот дори и при най-лекото раздвижване на водата.

Форумът, грейнал от вечно горящите светлини, бе уловил луната, сякаш представляваше огромен човешки капан, насочен нагоре земен кратер, създадено от човека устройство, което можеше да бъде видяно и благословено от неумолимото небе.

Когато стигнах до собствената си къща, установих, че лесно мога да се покатеря отгоре и седнах на керемидения покрив. Бях толкова спокойна, сигурна и свободна, докато гледах вътрешния двор и колонадата, където всъщност бях узнала истините — сама през онези три нощи — които ме подготвиха за кръвта на Акаша.

Спокойно и без да изпитвам болка, премислих всичко отново — сякаш дължах това на жената, която някога бях, новопосветената, жената, потърсила убежище в Храма. Мариус беше прав. Кралицата и Кралят бяха обладани от някакъв демон, който бе плъзнал из кръвта им, хранеше се с нея и растеше, и сега аз го усещах в себе си.

Кралят и Кралицата не бяха измислили справедливостта! Кралицата, натрошила на парчета малкия фараон, не бе в основата на законите и благоприличието!

А римските съдилища, суетящи се непохватно преди всяко решение, преценявайки всички страни и отхвърлили всякакви магически или религиозни похвати, дори и в тези ужасни времена се стремяха към справедливост. Съдебната система се основаваше не на божествените откровения, а на разума.

Но аз не съжалявах за онзи миг на опиянение, когато пих от кръвта й и повярвах в нея и видях как цветята се сипят отгоре ни. Не съжалявах, че всеки мозък би могъл да сътвори подобна съвършена трансцеденталност.

Тя беше моя майка, моя Кралица, моя богиня, беше всичко за мен. Знаех го, както го знаем, когато пием еликсирите в Храма, когато пеем и се поклащаме под звуците на възторжени химни. А аз го бях разбрала в обятията й. Бях го почувствала и в обятията на Мариус, но не така силно, и исках само да бъда с него сега.

Колко ужасен ми се стори нейният култ. Опорочен и невеж, а възнаграден с такава власт! И как ненадейно осъзнах, че в основата на мистериите лежат толкова низки обяснения. Кръвта, опръскала златната й рокля!

Всички образи и повърхностни погледи ни разкриват по-дълбоки неща, мислех си аз отново, както някога в Храма, когато бях готова да приема утехата на една базалтова статуя.

Единствено аз и никой друг трябваше да превърна новия си живот в героична приказка.

Много се радвах, че Мариус намира такава утеха в разума. Но разумът бе просто нещо измислено, наложено на света чрез вярата, а звездите не обещават никому нищо.

Бях прозряла нещо по-дълбоко през онези мрачни нощи, когато се криех в къщата в Антиохия и скърбях за баща си. Бях разбрала, че е твърде вероятно в основата на Сътворението да лежи нещо толкова неконтролируемо и непонятно като бушуващ вулкан.

Неговата лава щеше да помете и дърветата, и поетите.

Затова приеми този дар, Пандора, казах си аз. Иди си у дома, благодарна, че отново си омъжена, защото никога не си се задомявала по-сполучливо и никога пред теб не е стояло по-примамливо бъдеще.

Когато се прибрах, а то стана много бързо, защото усвоих нови начини да се прехвърлям бързо между покривите, като едва ги докосвам, а също и над стените — та когато се прибрах, заварих Мариус в предишното състояние, както когато тръгвах, само че много по-тъжен. Седеше в градината, точно като във видението, показано ми от Акаша.

Това сигурно бе любимото му място, скътано зад вилата с многобройните й врати. Имаше пейка, обърната към един шубрак, сред скалите ромолеше естествено поточе и се разливаше в силна струя из високата трева.

Той стана веднага. Поех го в обятията си.

— Мариус, прости ми — казах.

— Не говори така, аз съм виновен за всичко. А и не те предпазих.

Останахме прегърнати. Исках да впия зъбите си в него, да пия от кръвта му, и го направих, а после усетих, че и той пие от мен. Това обвързване бе по-силно от всяко друго, което бях изпитвала в брачното ложе, и аз му се отдадох така, както не се бях отдавала никому в живота си.

Внезапно почувствах изтощение. Сложих край на тази целувка със зъби.

— Хайде, да вървим — каза той. — Твоят роб спи. А през деня, когато ние трябва да спим, той ще донесе тук всички твои вещи и ще доведе онези момичета, в случай че искаш да ги задържиш.

Слязохме по стълбите и се озовахме в друга стая. Мариус се напрегна с всички сили да затвори вратата, а това означаваше, че никой смъртен не би могъл да го направи.

Вътре имаше саркофаг, съвсем обикновен, изработен от гранит.

— Можеш ли да повдигнеш капака на саркофага? — попита Мариус.

— Чувствам се отпаднала!

— Слънцето изгрява, опитай да повдигнеш капака. Приплъзни го настрани.

Направих това и видях вътре легло от смачкани лилии и листа от рози, копринени възглавници и сушени цветя за аромат.

Стъпих вътре, обърнах се, седнах и се излегнах в този затвор от камък. Мариус веднага зае мястото си в гробницата до мен и затвори капака. Нито късче светлина не проникваше вътре, сякаш такава бе волята на мъртвите.

— Доспа ми се. Трудно ми е да говоря.

— Какво щастие — каза той.

— Не беше нужно да ме обиждаш така — промърморих. — Но ти прощавам.

— Пандора, обичам те! — каза той безпомощно.

— Сложи го в мен — казах, посягайки между краката му. — Изпълни ме и ме прегърни.

— Това е глупаво и суеверно!

— Не е нито едно от двете — рекох. — То носи символика и утеха.

Той се подчини. Телата ни се сляха, свързани чрез този стерилен орган, който бе безобиден като ръката му. Но аз така обичах ръката, с която ме прегърна и устните, целунали челото ми.

— Обичам те, Мариус, моят странен, висок и красив Мариус.

— Не ти вярвам — каза той, шепнейки едва доловимо.

— Какво искаш да кажеш?

— Съвсем скоро ще ме намразиш заради това, което ти причиних.

— О, няма, умнико. Противно на мнението ти, аз не изгарям от желание да остарея, да повехна и да умра. Ще ми се да имам възможност да науча повече, да видя повече…

Усещах устните му върху челото си.

— Наистина ли опита да се ожениш за мен, когато бях на петнайсет?

— О, мъчителни спомени! Обидите на баща ти още кънтят в ушите ми! Едва не ме изхвърли от дома ви!

— Обичам те с цялото си сърце — прошепнах. — И ти спечели. Сега съм твоя съпруга.

— Моя си, но не мисля, че „съпруга“ е точната дума. Учудвам се, че вече си забравила как яростно негодуваше преди срещу тази дума.

— Заедно — казах, като едва говорех заради целувките му. Спеше ми се и харесвах допира на устните му, внезапно закопнели за истинска любов. — Ще измислим друга, по-възвишена дума от „съпруга“.

Внезапно се отдръпнах. Не го виждах в тъмното.

— Да не би да ме целуваш, за да не говоря?

— Да, точно това правех — отвърна той.

Обърнах му гръб.

— Моля те, обърни се — каза той.

— Няма — рекох.

Лежах неподвижно, смътно осъзнала, че тялото му вече ми се струва съвсем нормално, защото и моето бе твърдо като неговото, а може би и също толкова силно. Какво върховно преимущество. О, но аз го обичах. Обичах го! Тогава нека целува врата ми! Не можеше да ме принуди да се обърна към него!

Слънцето сигурно бе изгряло.

Защото внезапно ме обгърна такава тишина, сякаш цялата вселена с нейните вулкани и бушуващи приливи — и всички императори, крале, съдии, сенатори, философи и жреци — бяха престанали да съществуват.