Пандора

3

— Антиохия — каза Яков, — Антиохия на Оронт (река в Сирия). Гръцките приятели на баща ти те очакват. А те са приятели на Германик. Може би след време… но те ще ти бъдат предани. Ще се омъжиш за заможен и знатен грък.

Да се омъжа! И то за грък, някакъв грък от провинцията? Грък, живееш, в Азия! Преглътнах смеха и сълзите си. Това нямаше да ми се случи. Горкият човек! Ако наистина бе грък от провинцията, щеше да му се наложи отново да преживее римското нашествие.

Продължихме да плаваме от пристанище на пристанище. Не спирах да мисля върху това.

Естествено, именно досадните дреболии ме набавяха от пълната, неизбежна скръб и шока от всичко случило се. Погрижи се роклята ти да е правилно закопчана. Не си представяй картина на мъртвия си баща, от чиито гърди стърчи собственият му кинжал.

Що се отнася до Антиохия, бях твърде ангажирана с живота в Рим, за да узная или чуя нещо за този град. Щом Тиберий бе разквартирувал там своя наследник Германик, за да го откъсне от популярността му в Рим, тогава, мислех си, Антиохия трябва да е краят на цивилизования свят.

Питах се защо, за бога, не бях избягала в Александрия? Това бе най-великият град в империята след Рим. Градът бе нов, построен от Александър, чие име носеше, но бе прекрасно пристанище. Никой не би посмял да срине Храма на Изида в Александрия. Изида бе египетска богиня, жена на могъщия Озирис.

Но какво общо имаше това с всичко останало? Сигурно някъде в дъното на съзнанието си вече крояла планове, но не позволих на нито един от тях да изплува на повърхността и да накърни моралния ми облик на знатна римлянка.

Смирено благодарих на своите еврейски покровители за тяхната съобразителност, за това, че укрили самоличността ми дори от младия Марсел — другият човек, когото бяха спасили от главорезите на императора, и помолих да отговорят честно на някои въпроси по повод моите братя.

— Всичко станало изневиделица — каза Яков. — Делаторите, тези шпиони от императорската гвардия са толкова ловки. А баща ти имаше толкова много сннове. Единствено робите на най-големия ти брат прескочили оградата по нареждане на господаря сй и изтичали да предупредят баща ти.

Антоний. Надявам се да си пролял кръвта им, че си се бил до последен дъх. И моята племенница, малката ми племенница Флора, дали е избягала от тях с писъци, или са го направили милостиво? Императорската гвардия да прояви милост! Беше глупаво дори да си го помисли човек.

Не казах нищо на глас. Само въздъхнах.

В крайна сметка, щом ме погледнеха, тези двама еврейски търговци виждаха тяло и лице на жена. Беше естествено моите покровители да мислят, че вътре в мен се крие жена. Това несъответсвие между външния вид и вътрешното ми настроение ме бе тревожило през целия ми живот. Защо трябваше да тревожа и Яков и Дейвид? Но да се върнем към Антиохия.

Само че аз не възнамерявах да живея в някакво старомодно гръцко семейство, ако все още имате такива в гръцкия град Антиохия. Семейство, в което жените живееха отделени от мъжете и по цял ден преда вълна, без да излизат и да участвам по какъвто и да е начин в заобикалящия ги живот. Бавачките ми ме бяха научили на всички добродетелни женски занаяти и наистина можех да правя всякакви неща с прежда, конци или стан, както и всяка друга жена, но добре знаех какви са били „старите методи“, и смътно си спомнях майката на баща ми, починала когато бях много малка. Тя бе благочестива римска матрона, която непрекъснатоо предеше вълна. Затова в епитафията и бяха написали, то всъщност и в тази на моята майка, следното: „Тя поддържаше домакинството и предеше вълна.“

По същия начин бяха споменали и майка ми! Със същите безлични думи.

Е, на моята нямаше да пише същото. (Колко смешно ми стана като се замисля сега, стотици години по-късно, че всъщност нямам епитафия!)

Онова, което не осъзнавах, в пълното си униние бе, че Римският свят е необятен и източната му част коренно се различава от варварските земи на Север, където се бяха сражавали братята ми.

Цяла Мала Азия, накъдето плавахме, бе завладянна от Александър Македонски преди стотици години. Както знаете, Александър е бил ученик на Аристотел. Той е искал да разпространи гръцката култура навсякъде. А в Мала Азия гръцките идеи и маниера попаднали не просто в провинциални градчета сред земеделци, а се изправили срещу древни култури, като тази на Сирийската империя, които желаели да възприемат новите идеи, изящността и красотата на Гръцкото просвещение, и да приведат в унсон с тях своята вековна литература, религии, начин на живот и облекло.

Антиохия бил построен от един генерал на Александър Велики, който искал да конкурира красотата на други елински градове с нови прекрасни административни сгради и библиотеки с книги на гръцски език и училища, където преподавали гръцка философия. Въвели елинска форма на управление — доста напредничава в сравнение с древния източен деспотизъм, и все пак под повърхността на всичко това прозираха знанията и обичаите, а може би и мъдростта на загадъчния Изток.

Римляните покорили Антиохия скоро след това, защото той бо огромен тьрговски център. Беше уникален по този начин, както Яков ми го описа, рисувайки груба скица с павлажнен прьст върху дървената маса. Антиохия бе пристанище на величественото Средиземноморие, защото се намираше само на двайсет мили нагоре по течението на река Оронт.

Но от източната страна градът бе отворен към пустинята: всички стари маршрути на керваните водеха към Антиохия, търговците на камили, които носеха чудни стоки от приказни страни — за които днес знаем, че са били Индия и Китай — коприна, килими и бижута, които никога не стигаха до римските пазари.

Безброй други тьрговци идваха и заминаваха от града. Удобни пътища го свързваха на изток с река Ефрат и Партиянската империя отвъд нея, на юг човек можеше да стигне до Дамаск и Юдея, а на север, разбира се, разположени всички градове, основани от Александьр, които процъфтяваха под Римска власт.

Римските войници обожаваха това място. Животът там бе лек и интересен. А Антиохия обичаше римляните, защото те охраняваха търговските маршрути и керваните и поддържаха мира в пристанището.

— Ще намериш открити пространства, аркади, храмове — всичко, от което се нуждаеш, и такива пазара, че няма да повярваш. Навсякъде има римляни. Моля се на Всевишния някой от твоите среди да не те познае! Това е една опасност, която баща ти не е имал време да предвиди.

Аз я отхвърлих.

— А дали сега има учители и пазари на книги?

— От всички части на света. Ще намериш книги, които никой не може да прочете. И всички говорят гръцски. Трябва да отидеш в провинцията, за да попаднеш на някой беден селянин, който не разбира гръцки. Латинският вече се смята за езика на простолюдието.

— Философите никога не спират, говорят ча Платон и Питагор — имена, почти непознати за мен, говорят за халдейска магия от Вавилон. Разбира се, има храмове на всевъзможни богове.

Той продължи, отдавайки се на размишления, докато говореше:

— Евреите ли? Моето лично мнение е, че са прекалено земни — искат да се движат заедно с гърците, облечени в къси туники и да ходят в обществените бани. Твьрде много се интересуват от гръцка философия. Тя завлалява всичко, цялата тази някогашна гръцка мисъл. Това не е за добро. Гръцкият град е цял съблазнителен свят.

Той вдигна поглед. Баща му ни гледаше отгоре, а ние бяхме твърде близо един до друг на тази маса на палубата.

Набързо ме затрупа с още информация:

Германик Юлий Цезар, наследник на императорския престол, официално осиновен син иа Тибернй, бил удостоен с Imperum Maus в Антиохия. Това ще рече, че контролирал цялата територия. А Гней Калпурний Пизон бил губернатор на Сирия.

Уверих го, че те не значат нищо за мен или консервативното ми семейство, нито пък за старата ми тиха къща на Палатинския хълм, сгушена сред толкова много други екстравагантни нови имения.

— Всичко е по римски маниер — възмути се Яков. — Ще видиш. А и ти си дошла с пари! И, прости ми, но си все още красива за вьзрастта, си кожата ти е свежа, походката ти е като момиче.

Въздъхнах и благодарих иа Яков. Трябваше вече да си тръгва, ако искахме баща му да не ни се скара. Гледах вечно бушуващите сини вълни. Тайно бях благодарна, че семейството ми се бе оттеглило от тържествата и банкетите в императорския дворец, но после се обвиних за тази си благодарност, като знаех, че уединението ни вероятно бе сложило началото на нашия упадък.

Бях виждала Германик по време на триумфални му шествия из Рим — великолепен млад мъж, каъвто е бил и Александър, и знаех от баща си и братята си, че Тиберий, поради страха от популярността на законния си наследник, го бе отпратил на изток, за да отдели от римските тълпи.

Губернаторът Пизон? Никога не го бях виждала. Според слуховете бе изпратен на изток, за да тормози Германик. О, какво разхищение на талант и мисъл.

Яков се върна при мен.

— Е, ти ще влезеш безименна и непозната в този огромен град — каза той. — А твоите покровители са с висок сан и са любимци на Германик. Той е млад и внася живот и радостна атмосфера в града.

— А Пизон? — попитах.

— Всички го мразят. Особено войниците, а ти знаеш какво значи това в една римска провинция.

Човек може да гледа бушуващото вълнисто море от парапета на палубата вечно, или поне много дълг време.

Онази нощ ми се присъни вторият кървав сън. Имаше поразителна прилика с първия. Бях жадна за кръв. А по петите ме следваха врагове, които знаеха, че съм демон и трябва да бъда унищожена. Тичах. Собственият ми род ме бе изоставил и ме бе захвърлил беззащитна пред хорските суеверия. После видях пустинята и разбрах, че ще умра. Събудих се, седнах в леглото и нададох вик, но бързо закрих уста с ръка да не ме чуе някой.

Това, което не ми даваше мира, бе жаждата кръв. Докато бях будна, не бих допуснала подобно нещо, но и онези сънища се превръщах в чудовище наричано от римляните Ламя. Поне така ми се стуваше. Кръвта бе сладка, кръвта бе всичко. Дали, древният грък Питагор бе прав? Дали душите преминават от едно тяло в друго? Но тогава душата ми е принаджала на чудовище в онзи минал живот.

Понякога през деня притварях очи и се озовавах опасна близост до сьня, сякаш бе капан в ума ми, очакваща погьлне съзнанието ми. Ала нощем бесовете ме връхлитаха най-неудържимо. „Служила си ми и преди!“ Какво ли значете това? „Ела при мен.“

Жажда за кръв. Затварях очи, свита на кълбо в леглото, и се молех. „Майко Изида, прочисти съзнанието ми от безумното желание за кръв.“

Тогава реших ла прибягна до обикновените, чисто плътски удоволствия. Да вкарам Яков в леглото си! Не се получи. Нямах представа, че евреите са били и винаги ще бьдат мьже, които най-трудно се подлагат на съблазън!

Това ми бе показано съвсем деликатно и тактично.

Огледах всички роби. Изключено. Най-напред отхвърлих каторжниците, сред които не бе приковал някой велик „Бен Хур“, очакващ да го освободя. Те идваха от дъното на бедното, престъпно римско общество и щяха да се издавят, ако корабът потъне. Умираха както всички каторжници, от тежкия труд и ударите с камшици. Да слезеш в някоя галера и да видиш тези мъже с превити гърбоие не бе приятна гледка.

Но погледът ми бе така хладнокръвен, като на амереканец, който гледа по телевизията цветни кадри с гладуващи африкански бебета — малки черни скелети с големи глави, които плачат за вода. Извънредни новини, прекъсване за реклама, политическа изявления, а сега CNN предава Палестина: замеряне с камъни, гумени куршуми. Кръвопролития, излъчвани по телевизията.

Останалите пътници на борда бяха скучни моряци и двама стари, набожни еврейски тьрговци, които ме гледаха сякаш бях проститутка, или нещо по-лошо, и извръщаха глави всеки път, когато из палубата с дългага си туника и разпусната дълга коса.

Колко ли пропаднала съм изглеждала! А и глупачка бях тогава наистина, че живеех като вцепенена, а пътуването бе толкова приятно — защото истинската мъка и ярост още не ме бяха обладали. Нещата се развиха твърде бързо.

Тайно се любувах на последния си спомен за баща ми, който бе убил онези войници на Тиберий — елитни убийци, изпратени от страхлив и нерешителен император. А всичко останало пропъдих от мислите си, предочела отношението на закоравелия римлянин.

Един съвременен ирландски поет, Йейтс, най-добре описва тогавашното официално отношение на римляните към провала и трагедията:

„Гледай хладнокръвно на живота и смъртга.

Препускайте, ездачи.“

Едва ли имаше истински римлянин, който не би се съгласил с това.

Такова бе и моето становище — на единствената оцеляла от една голяма къща, чийто баща й бе наредил „да живее“. Не си позволявах да мисля за участта на братята си, техните красиви съпруги и невръстни деца. Не можех да си представя как са били избити децата — малки момченца, пронизани с мечове или бебета, размазани в стената. О, Рим, проклета да е древната ти мъдрост. Избий потомството. Убий цялото семейство!

Нощем, докато лежах сама, се озовавах сред още ужасяващи сънища, изпълнени с кръв. Приличаха на епизоди от изгубен живот в изчезнала страна. Бяха огласяни от силна кънтяща музика, сякаш някой удря гонг, а до него тържествено бият барабани с меки калъфи. Виждах смътно един свят на застинали, плоски чуждоземни рисунки по стените. Заобикаляха ме очи. Пиех кръв! Пиех от дребни, разтреперани човешки същества, коленичили пред мен, сякаш бях Майка Изида.

Събуждах се, за да взема голямата кана с вода до леглто и я изнивах до дъно. Пиех вода, за да се опълча срещу тази жажда от съня си и да я утоля. От пиенето на вода почти ми прилошаваше.

Напрягах мозъка си. Бях ли сънувала такива неща като малка?

Не. А сега тези сънища ме изгаряха като живи спомени! Спомени за посвещения в обречения Храм на Изида, докато още беше популярен. Там ме опияняваха и потапяха в биволска кръв, после диво танцувах в кръг. Главата ми се напълваше с молитви към Изида. Обещаваха ни да се преродим! „Не казвай, не казвай, не казвай…“ Как би могьл да разкаже за ритуалите един новопосветен, след като бе толкова опиянен, че едва си ги спомняше?

Сега Изида извикваше спомени за прекрасната музика на лири, флейти и дайрета, за силния магически звук от металните струни на систъра, който самата Майка държеше в ръка. Изникваха само мимолетен спомени за онзи гол кървав танц и нощта, в която извисяваш до звездите и виждаш размаха на житейския цикъл и приемаш безпрекословно поне за малко, че луната все така ще се променя, а слънцето залязва, както винаги е изгрявало. Прегръщат те други жени. Меки бузи, целувки и тела, поклащащи се в унисон. „Живот, смърт, прераждане, това не е низ чудеса — казваше жрицата. Чудото е да ги разбереш и приемеш. Нека чудото стане вътре в теб.“

Разбира се, че не пиехме кръв! А и биволът бе само жертвоприношение в чест на посвещаването, не принасяхме беззащитни животни пред нейните отрупани с цветя олтари — не, нашата Света майка, иска не искаше това от нас.

И сега, сред морето, аз лежах сама и будна, за да се избавя от тези кървави сънища.

Когато умората надделя, заспах и ме споходи сън, който сякаш само бе чакал да затвори очи.

Лежах в златна стая. Пиех кръв — кръв от гърлото на един бог, или поне така ми се стори. Около мен монотонно припяваха хорове — това бе досаден, повтарящ се звук, недостоен да бъде наречен музика. И когато се напих с кръв, този бог или какъвто там беше, това гордо създание с копринена кожа ме повдигна и ме постави на един олтар.

Съвсем ясно усетих студения мрамор под себе си. Разбрах, че не нося дрехи. Не изпитвах срам. Някъде отдалеч, отекващ из огромното помещение, долетя плач на жена. Бях се напила до насита с кръв. Тези, които припяваха, се приближиха с малки глинени газени лампи Лицата, които ме заобикаляха, бяха черни — достатьчно черни, за да идват от далечна Етиопия или Индия. Или Египет. Видях изрисувани очи! Погледнах ръцете си. Бяха черни. Но аз бях човекът, лежащ на олтара, и сега казвам човек, защото по време съня ми бе станало сьвсем ясно, че бях мъж, лежи там. Бях разкъсван от болка. Богът каза: „Това е само преходно състояние. Вече ще пиеш от всички нас само по малко кръв.“

Това, както и всичко останало, ме озадачи едва когато се събудих. Бях пропита с усещане за етипетски изкуство, египетска мистрия — както ги бях виждала в златните статуи, които продаваха на пазара или като египетските танцьори танцуваха на някой банкет, подобни на крачещи скулптури с изрисуваните с черли линии очи и перуки с черни плитки, шепнещо на нещо на своя загадъчен език. Какво ли си мислят за нашата Изида в римски одежди?

Една мистерия не ми даваше мира, нещо нахлу в разума ми. Същото нещо, заради което римските императори толкова се страхуваха от култовете от Египет и Ориента, сега ме бе завладяло: мистерия и емоция, които вземат превес над разума и закона.

Моята Изида наистина бе римска боигиня, световна богиня. Майка на всички нас. Култът към нея се бе разпространил в земите на римляни и гърци, дълго преди да се появи и самия Рим. Нашите жреци бяха гърци и римляни, клетите хора. А ние, нейното неговово, до един бяхме гърци и римляни.

Нещо глождеше съзнанието ми. Казваше ми: „Спомни си“. Беше слаб, отчаян глас, идващ от собствения ми мозък, който ме подтикваше да „си спомня“ заради мен самата.

Но това, че си спомних, ми донесе само объркани, хаотични мисли. Изведнъж между реалността на моята корабна кабина в бушуващото море и един неясен и страховит свят — свят на храмове, изпълнение думи, които правят магигически заклинания, се спусна було! Издължени, тесни лица с красив тен. И нашепващ глас: „Пази се от Жреците на Ра, те лъжат!“

Потръпнах. Затворих очи. Кралицата-майка бе прикована с вериги към трона си. Тя плачеше! Нейния плач бях чула. Това бе нечувано „Разбираш ли тя е забравила как да управлява. Прави, каквото ти казваме.“

Размърдам се, за да се събудя. И исках, но не да знам. Кралицата плачеше иззад ужасните си окови. Не я виждах ясно. Всичко ставаше пред очите ми. Беше оживено. „Кралят е при Озирис, разбираш ли. Виж как гледа, всеки един, чиято кръв си изпила, ще водиш при Озирис, всеки ще се превръща в Озирис.“

„Но защо плаче Кралицата?“

Не, това бе лудост. Не можех да допусна този хаос да ме обземе. Не можех съзнателно да премина от разума към тези фантазии или спомени, ако изобщо в тях имате капка истина.

Сигурно бяха безсмислици, изкривени образи, породени от мъка и вина — вината, че не бях изтичала към огнището, за да забия кинжала в гърдите си.

Опитах ла си припомня утешителния глас на баща си, който някога ми бе обяснил, че кръвта на гладиаторите утолява жаждата на мъртвите, на маните (душите на умрелите).

— И така, някои твърдят, че мъртвите пият кръв — говореше баща ми по време на отдавна минала вечеря. — Затова толкова се страхуваме от злощастните дни, когато мъртвите ще могат да ходят по Земята. Лично аз смятам, че това са глупости. Трябва да почитаме дедите си…

— А къде са мъртвите, татко? — попита брат ми Луций.

Кой бе продумал от другия край на масата, за да цитира Лукреций с тъжен момичешки глас, който при все това възнари тишина сред тези мъже? Лидия:

— Не — отвърна баща ми съвсем благо. — По-добре да цитираш Овидий: „Духовете искат съвсем малко, те ценят набожността повече от скъпия дар,“ — Той отпи от виното си. — Духовете са в Подземния свят, където не могат да ни сторят нищо лошо.

По-големият ми брат каза:

— Мъргвите не съществуват и не живеят никъде.

Баща ми вдигна чашата си.

— За Рим — каза и този път той цитира Лукреций: — „Твърде често религията ражда престъпност и порочност.“

Последва вдигане на рамене и въздишки. Римският светоглед. Дори жреците и жриците на Изида биха се съгласили с Лукреций, който пише:

Опиянение? Замаяност? Биволска кръв? Последователност? Е, всичко се свеждаше до едно и също нещо. Знай! Тълкувай поезията, както желаеш, А фалосът на Озирис живее завинаги в Нил, и водите на реката оплождат Майка Египет навеки, смъртта ражда живот с благословията на Майка Изида. Просто един конкретен план и някаква последователна форма на размисъл.

Корабът плаваше пататьк.

Продължих да крея в тези мъки още осем дни, като често лежах будна в тъмното и спях само през дена, за да избегна сънищата.

Внезапно, в една ранна утрин Яков почука на вратата ми.

Бяхме преполовили Оронт на път за града.

От Антиохия ни деляха двайсет мили. Нагласих косата си по пай-добрия начин, на който бях способна (никога не го бях правила без помощта на робиня), сьбрах я в кок на тила, после покрих римските си одежди с голямо черно наметало и се приготвих да сляза от кораба — жена от Изтока, с покрито лице, пазена от евреи.

Когато градът се появи пред нас — и необятното пристанище ни посрещна, а после ни обгради със своите мачти, врява, аромати и викове, аз изтичах на палубата и погледнах кьм този град. Той бе прекрасен.

— Видя ли? — каза Яков.

След като ме взеха от кораба с носилка видях как набързо ме преведоха през огромни крайбрежни пазари, а после към голям открит площад, пълен с хора. Навсякъде виждах, храмове, портици, книжарници дори високите стени на един амфитеатър — всичко, което бих могла да открия в Рим. Не, това не беше малко градче.

Младите мъже се тълпяха пред бръснарниците, готови да се сдобият със задължителната бръсната глава и неизбежните изящни лимби по челото — модната тогава прическа, наложена от Тиберий. Навсякъде имаше винарни. Пазарите за роби бяха препълнени. Зърнах входовете към занаятчийските улици — на производителите на шатри и на златарите.

И там, в целия си блясък, в самия център на Антиохия, се извисяваше Храмът на Изида!

Моята богиня Изида, чиито многобройни необезпокоявани влизаха и излизаха от нейния храм. На вратата стояха няколко сьвсем порядъчни жреци в ленени одежди. Мястото гъмжеше от хора.

Помислих си, че мога да избягам там от всеки съпруг.

Постепенно осъзнах, че на Форума — центъра — на града, е настанала голяма суматоха. Чух как Яков нарежда на мъжете бързо да напуснат широката търговска улица, и да свият в задните улички. Моите носачи тичаха. Яков спусна пердетата, за да не мога да виждам какво става вън.

Чувах как новината се разпространява с викове на латински, гръцки и халдейскн „Убийство, убийство. Отрова, предателство.“

Надникнах през пердето.

Хората плачеха и проклинаха римлянина Гней Калпурний Пизон и неговата съпруга Плацина. Защо ли? Не харесвах особено нито един от двамата, но значеше всичко това?

Яков отново подвикна на носачите да побързат. Нахлухме пред портите, а оттам във вестибюла една голяма къща, чиято конструкция и фасада не различаваха от тези на римския ми дом, освен с по-малките си размер. Видях същата изисканост, далечната колонада и групи ридаещи роби.

Бързо свалиха носилката на земята и аз слязох от нея, силно обезпокоена, че не ме оставиха при вратата, за да измия краката си, както бе редно. А и цялата ми коса се бе разпуснала в дълги къдрици.

Но никой не ми обърна внимание. Не спирах да се оглеждам, удивена от ориенталските завеси и пискюли, окачени над вратите, както и от затворените в клетки птици, които огласяха цялата кьща иззад малкити си килии. Целият под бе покрит с тъкани килими, катрупани един върху друг.

Две дами, които явно живееха там, се приближиха към мен.

— Какво е станало? — попитах.

Те бяха облечени в стила на богатите жени в отрупани с гривни и с рокли, обточени със злато.

— Умолявам ви — каза една от жените, — за добро е, вървете си! Върнете се в носилката!

Опитаха да ме избутат в закритата със завеси носилка. Аз не исках да вляза. Бях разярена.

— Не зная къде се намирам — казах. — И не знам кои сте! А сега спрете да ме блъскате!

Господарят на дома, или поне така ми се стори, се втурна към мен, а по бузите му се стичаха сълзи. Косата му несресана сива коса бе в безпорядък — сякаш я бе скубал от мъка. Дългата му туника бе разкъсана. Цялото му лице бе изпоцалано! Човекът бе стар и гьрбен, с голяма глава и увиснала сбръчкана кожа.

— На младини баща ти бе мой колега — каза той на латински. После ме сграбчи за ръцете. — Обядвал съм в дома ви, когато ти беше още бебе. В сън те да пълзиш на четири крака.

— Колко мило — побързах да отговоря.

— С баща ти учихме заедно в Атина, спяхме един покрив.

Жените стояха сковани от ужас, с ръце на устата.

— Двамата с баща ги се сражавахме с Тиберин по време на първата му кампания. Бихме се срещу ужасни варвари.

— Много храбро — отвърнах.

Черното ми наметало падна и изложи на показ моята дълга несресана буйна коса и скромната ми рокля.

Никой не обърна внимание.

— Германик се е хранил в този дом, защото баща му е говорил за мен.

— Боже мой, разбирам — казах аз.

Една от жените ми направи знак да се кача в носилката. Но къде беше Яков? Старецът не ме оставя да си тръгна.

— Не измених на баща ти и Август, когато до нас достигна весла за разгрома на войската ни при Тевтобурпжата гора, където бяха заклали генерал Вар и хората му. Синовете ми се сражаваха с братята ти в легионите на Германик, когато той даде урок на онея племена от Севера. О, Боже!

— Да, това наистина е чудесно — отвърнах печално.

— Върнете се в носилката и изчезвайте оттук — каза една от жените.

Старецът ме сграбчи.

— Бихме се срещу онзи безумен, крал Арминий! — той. — Можехме да победим! Брат ти Антоний не искаше да се откажем и да се оттеглим, нали?

— Аз… не…

— Отведете я оттук! — извика един млад патриций, също плачеше. Той се приближи и ме избута носилката.

— Махни се, идиот такъв! — казах аз и го зашлевих.

През цялото това време Яков бе разговарял с робите, за да разбера какво е станало.

Той застана до мен, докато сивокоият мъж ридаеше и ме целувате по бузите.

Яков се намеси и ме поведе към носилката.

— Току-що са убили Германчк — прошепна тихо в ухото ми. — Всички негови поддръжници са убедени, че имперагор Тиберий е платил на Пизон за това. Извършено е с отрова. Из целия град се говори за това.

— Тиберий, безумец такъв! — прошепнах, въртейки очи. — Поредната ти страхлива постъпка!

Отпуснах се пазад в тъмнината. Повдигала носилката.

Яков продължи:

— Разбира се, Гней Калпурний Пизот има сьюзници тук. Всеки се сражаиа срещу останалите. Уреждат се сметки. Подклаждат скандали. Тона гръмко семейство е пътувало с Германик до Египет и ги смятат за бунтовници. Тръгваме!

— Сбогам, приятелю — извиках на стария грък, докато ме отнасяха от къщата. Но се съмнявам, че ме бечул. Той бе паднал на колене и проклинаше Тиберий. Крещете, че ще се самоубие и молеше да му дадат кинжала.

Отново бяхме навън и забързахме по улицата.

Лежах наклонена в носилката и мрачно размишлявах в тъмнината. Германик бе мъртъв. Отровен от Тиберий.

Знаех, че неотдавнашното пътуване на Германик в Египет много бе разгневило Тиберий, Египет не беше като останалите римски провинции. Рим бе силно зависим отг неговото гърно и сенаторите не може да ходят там. Но Германик бе отишъл „просто да огледа древните останки“, както разправяха приятелите му из римските улици.

„Това е само предлог! — мислеех си с отчаяние. — Къде е съдебният процес? Присъдата? Само отрова!“

Моите носачи тичаха. Хората около нас крещяха и ридаеха.

— Германик. Германик! Върнете ни нашия красив Германик! Антиохия бе обезумяла.

Накрая се озовахме на малка тясна уличка, не много по-голяма алея — сещаш се от кой тип, тъй като сред руините на Помпей м Италия откриха цяла мрежа такива. Усещате се миризмата на мъжка урина, събирана в кани по ьглите. От високите комини носеше ароматът на готвено. Носачите тичаха и се препъваха в неравния калдъръм.

Внезапно всички политнахме на една страна, когато една колесница ни блъсна и това тясно пространство, където колелата й безпогрешно бяха попаднали в коловозите между камъните, предназначени за тях.

Главата ми се удари в стената. Бях ядосана и уплашенаа. Но Якоб ми каза:

— Лидия, ние сме с теб.

Покрих цялото си тяло с наметалото и само с едно око можех да виждам светлината между завесите от двете ми страни. Държах ръката си върху кинжала.

Свалиха носилка на земята. Намирахме се на прохладно закрито място. Чух гласа на Давид, бащата на Яков, който спореше с някого. Не знаех юдейски. Дори не бях сигурна, че говори на юдейски.

Накрая Яков заговори на гръцки и разбрах, че те всъщност купуват подходящо жилище за мен, й се продаваше с цялото прекрасно обзавеждане, включително и много хубави мебели, оставени неотдавна от богата вдовица, живяла там сама. Но, уви, робите бяха продадени. Нямаше роби. Ставаше дума за бърза продажба с плащане в брой.

Накрая чух Яков да казва на гръцки:

— Молете се на Бог да не сте ме излъгали.

Щом вдигнаха носилката, аз му кимнах.

— Вече за втори пъч ти дължа живота си. А онова грьцко семейство, където щях да отседна? Наистина ли са в опасност?

— Разбира се — каза той. — Когато започне бунт, кой ще подбира? Те са били с Германик в Египет! Хората на Пизон го знаят! Всеки, който разполага и с най-малкия повод, ще напада, убива и граби останалите. Виж, огън. — Той каза на мъжете да побързат.

— Добре — отвърнах аз. — Никога вече че произнасяй сяй истинското ми име. Обсега нататък ще ме наричаши Пандора. Аз съм гъркиня от Рим. Платила съм ти да ме доведеш гук.

— Така да бъде, скъпа Пандора — отвърна той. — Ти си силна жена. Документите за покупката на новата ти къща са сьставени с фалшиво име, макар и не толкова очарователно. Но го удостоверяват, че си вдовица, освободена и римска гражданка. Ще ги получим, когато се разплатим със златото, но няма да го направим, преди да сме влезли в къщата. И ако онзи мъж не ми даде документите, попълнени точно по начина, осигуряващ ти безопасност, ще го удуша!

— Много си умен, Яков — казах уморено.

Продължавахме да пътуваме в подскачащата тъмна носилка, докато най-накрая тя спря да се движи. Чу превъртането на металния ключ в портата, след юето ни въведоха в големия вестибюл на самата къща.

Редно бе да изчакам, от уважение към своите покровители, но аз изскочих като обезумяла от малкия окаян, забулен чурен затвор, захвърлих наметалото и дълбоко поех въздух.

Намирахме си в просторен вестибюл на една прекрасна къща, в която имаше много очарование и всичко бе изкусно подредено.

Дори и в този момент, когато мислите ми блуждаеха, аз видях фонтани с лъвска глава непосредствено до портато, през която току-що бяхме влезли, и измих краката сьс студената му вода.

Гостната, или така нареченият атриум, бе огромна, а зад нея видях масивите кушетки на трапезарията, разположена в далечния край на доста голяма закрита градина.

Това не бе моят вековен, солиден и разкошен дом на Палатинския хълм, кьдето поколепия наред бяха градили нови коридори и стаи, плъзнали из просторните му градини.

Всичко тук бе твърде бляскаво, но и някак внушително. Стените бяха прясно боядисани, както си помислих, в ориенталски стил — с много извивки и заврънкулки. Как бих могла да преценя? Можех да припадна от облекчение. Щял ли наистина да намеря покой тук?

В атриума имаше бюро, а до него книги! По портиците от двете страни на градината видях много врати. Погледнах нагоре и зърнах затворените прозорци на верандата и втория етаж. Сигурност и разкош.

Мозайките по пода бяха стари, стилът ми бе познат — изобразяваха празничен парад по време на сатурналиите. Вероятно ги бяха донесли от Италия.

Имаше малко истински мрамор и колони, изказани с хоросан, но пък толкова много добре изрисувани стенописи, изобразяващи задължителните щастливи нимфи.

Излязох сред меката влажна трева на колонадата и погледнах синьото небе.

Щеше ми се само да дишам, но бе настьпил часът на истината за моите лични вещи. Бях твърде замаяна, за да питам кои от нещата са мои. А и се оказа, че това изобщо не се надага.

Най-напред Яков и Давид направиха пълен опис на домакинските принадлежности, които бяха купили от мое име, докато азстоях и не можех да повярвам на очите си колко внимателно се отнасяха и към най-малката подробност.

И след като се увериха, че всички стаи са в добро състояние, както и спалнята от дясната страна в дьното на коридора, и една открита градина някьде вляво от кухнята, те се качиха на горния етаж, установиха, че всичко е наред и се заеха да разтоварят вещите ми. Сваляха сандък след сандък.

После, предизвиквайки пьлното ми изумление, бащата на Яков, Давид, извади друг свитък и започна да прави пълен опис на всяка моя вещ — от фиби за коса до мастило и злато.

Междувременно Яков бе изпратен да свърши никаква работи.

Видях отривистия почерк на баща ми върху този списък, който Давид четете шепнешком.

— Лични тоалетни принадлежности — каза Давид като обобщаващ завършек на част от тази проверка. — Дрехи: един, два, три сандъка — носете ги в най-голямата спалня! Домакинската посуда в кухнята. А книгите тук ли да оставим?

— Да, моля, — Бях твърде шокирана от неговата почтеност и добросъвестност, за да мога да говоря.

— О, колко много книги!

— Добре тогава, не ги бройте! — каза аз.

— Не бих могъл, нали разбирате, тези чупливи…

— Да, знам. Продължете натагьк.

— Искате ли да поставим лавиците от слонова кост и абанос тук, в първата стая?

— Чудесно.

Отпуснах се тежко на пода, по мигом двама услужливи азиатски роби ме повдигнаха и ме настаниха в изумително мек римски стол с кръстосани крака. Дадоха ни чаша прясна, ухаеща на чисто кода. Пресуших я, като си мислех за кръв. Затворих очи.

— Мастило, пособия за писане — да ги сложим на бюрото? — попита старецът.

— Ако обичате — въздъхнах.

— А сега, всички да излязат — каза той, като бързо и щедро раздаде монети на азиатските роби, които се кланяха до земята, излизайки с гръб към вратата и едва не се препъваха един в друг.

Тъкмо се капех да изрека няколко смислени думи на благодарност, когато в спалята нахлу ново попълнение роби, които почти се сблъскаха с онези, които си тръгваха. Новодошлите носеха кошници с всевъзможни неща за ядене, които могат да се намерят на пазара, включително и поне девет вида хляб, стомни олио, пъпеши, зарзават и много пушена храна, която нямаше да се развали с дни — риба, говеждо и екзотични морски твари, изсушени така, че приличаха на пергамент.

— Незабавно да се отнесат в кухнята, освен една чиния с маслини, сирене и хляб, които веднага да бьдат поднесени на дамата върху масата от лявата й страни. Донесете на дамата виното, изпратено от баща й.

О, това беше невероятно. Виното на баща ми.

После на всички отново бе наредено да излязат, след като щедро им бяха раздадени монети, и старецът тутакси се върна към своя списък.

— Яков, ела тук, преброй златото, докато аз ти чета списъка! Позлатели предмети, монети, още монети, изключително скъпи бижута? Монети, кюлчета злато. Да…

Не спираха да броят забързано. Къде бе крил баша ми цялото това злато? Трудно ми бе да си го представя.

Каква щях да правя с него? Наистина ли щяха да ме оставят да го задържа? Бяха почтени мъже, но това бе такова богатство.

— Трябва да изчакаш всички да си отидат — каза Давид, — а после сама да скриеш златото на различни места из къщата. Ще намериш такива. Ние не можем да го направим вместо теб, защото така ще знаем къде е. Ами бижутата? Част от тях оставям тук, за да ги скриеш, тъй като са тьрде ценни, за да ги показваш навън пред хората през първите дни. — Той отвори ковчеже сьс скъпоценни камьни. — Виждаш ли този рубин? Първокласен е. Погледни размера му. Той ще ти осигури прехраната за остатъка ог живота ти, ако го продадеш на почтен човек на половин цена. Всяко бижу в тази кутия е извключително. Разбирам от бижута. Тези са грижливо подбирани сред най-добрите. Виждат ли тези перли? Съвършени са. — Той върна рубина и перлите в ковчежето и затвори капака.

— Да — казах едва чуто.

— Перли, още злато, сребро, позлатени изделия… — мърмореше той, — Всички е тук! Трябва да бъдем по-внимателни, но…

— О, не, вие направихте чудеса — заявих аз.

Погледнах хляба и виното в чашата. Видях бутилката с вино на баща си. Неговите амфори бяха из цялата стая.

— Пандора — каза Яков, като ми говореше съвсем сериозно, — в ръката си държа нотариалния акт за къщата. И още един документ, удостоверяваш това, че официално си преминала пристанището с ново, измислено име Джулия Еди-коя-си, и така нататък, Пандора, трябва да тръгваме.

Старецът поклати глава и прехапа устни.

— Трябва да отплаваме за Ефес, дете мое — каза той. — Срамувам се, че се налага да те изостава, и скоро ще блокират пристанището!

— Вече са подпалили някои кораби там — каза Яков щепнешком. — Съборили са статуята на Тиберий на Форума.

— Сделката е приключена — каза ми старецът. — Човекът, който продаде къщата, никога не те е виждал и не знае истинското ти име, а тук не са останали никакви соказателства. Тези, който те доведоха, не бяха негови роби.

— Вие извършихте чудеса за мен — казах аз.

— Оставаш сама, моя прекрасна римска принцеса — отвърна Яков. — Сърцето ми се къса да те оставя така.

— Налага се — каза старецът.

— Не излизай навън три дни — продължи Яков и дойде съвсем близо до мен, сякаш дори бе готов да наруши всички правила и да ме целуне по бузата. — Тук има достатъчно легиони, които да потушат бунта, но ще го оставят а утихне от само себе си, вместо да убиват римски граждани. И забрави за онези гърци. В дома им вече цари истински ад.

И те понечиха да си тръгнат!

— Добре ли ви платиха за всичко това? — попитах. — Ако не, вземете от моето злато, колкото пожелаете. Настоявам.

— Дори не си помисляй подобно нещо — отвърна старецьт. — Но за да се успокоиш, чуй какво ще ти кажа баща ти на два пъти ми даде пари, след като корабите ми бяха пленени от пирати в Адриатика. Той инвестира заедно с мен и аз донесох печалби и за двами ни. Онези гърци му дължаха пари. Повече недей да се тревожиш ча това. Но ние трябва да потегляме!

— Нека Бог бъде с теб, Пандора — каза Яков.

Бижута. Къде бяха те? Скочих и отворих ковчежето. Вътре имате стотици, съвършени, ослепителни и шлифовани до блясък. Разбрах колко са скъпи по тяхната прозрачност и старанието, с което бяха шлифовани. Взех големия рубин с яйцевидна форми, който Давид ми бе показал, после и друг от същия вид, и ги подадох на мъжете.

Те вдигнаха ръце, отказвайки да ги вземат.

— О, трябва да ги вземете — казах. — Окажете ми тази чест. Докажете ми, че съм свободна римлянка, която ще живее според повелята на баща си! Това ще ми даде кураж. Приемете това от мен.

Давид категорично поклати глава, но Яков взе рубина.

— Пандора, вземи ключовете. Ела с нас и заключи портата към улицата, а после и входа на вестибюла, не се страхувай. Навсякъде има лампи с достатъчно газ…

— Вървете! — казах, щом прекрачиха прага. Заключих портата и се хванах за решетките, вгледана в мъжете. — Ако не успеете да напуснете града и имате нужда от мен, върнете се тук.

— Имаме свои хора на това място — отвърна Яков утешително. — От все сърце благодаря за красивия рубин, Пандора. Ти ще оцелееш. Върни се вътре и залости вратите.

Отидох до стола, но не седнах в него. Строполих се на земята и започнах да се моля: „Lares familiars… покровители на дома, трябва да открия вашия олтар. Моля ви да ме приемете, защото никому не нося зло. Ще отрупам олтара ви с цветя и ще поддържам вашеяогън. Дарете ме с търпение. Позволете ми да… си почина.“

И все пак не направих нищо. Прекарах часове, седнала на пода с отпуснати ръце, докато не започна да се стьмва. Малката странна къща потъна в мрак.

Присъни ми се кървав сън, но го пропъдих. Не исках пнзи чуждоземен храм. Нито пък олтара, не! Не и кръв. Изтръгнах се от всичко това и си представих, че съм вкьщи.

Бях малко момиченце. Сънувай това, казах си, че слушаш най-големия си брат Антоний да разказва за войната, на Север, как са прогонили обезумелите германци обратно в морето! Той толкова обичаше Германик. Също и другите ми братя, Луций, най-малкият, бе толкова слабохаракерен. Сърцето ми се късаше като си помислех как е плакал за милост, докато войниците са го съсичали.

Империята беше целият свят. Всичко извън нейните предели носеше хаос и мизерия борби и раздор. Бях войн, можех да се бия. Сънувах, че си слагам бронята. А брат ми каза: „Каква утеха е за мен да открия, те си мъж. Винаги съм вярвал в това.“

Събудих се едва на следващата сутрин.

А после ме връхлетяха мъка и болка, каквито не бях познала никога преди.

Обърни внимание на това. Защото аз познавах цялата абсурдност на съдбата, щастието и природача по-добре, отколкото е по силите на едно човешко същество. И може би описвайки това, макар и накратко, бих могла да утеша останалите хора. Злото само избира кога да дойде и да си отиде.

Истината е, че никого не можеш ли подготвиш за това, или да го накараш да го разбере чрец езика. То трябва да се познае. А това не пожелавам никому на този свят.

Бях сама. Ходех от стая в стая из малката къща, удрях стените с юмруци, плачех със стенат зьби и се въртях в кръг. Майка Изида не съществуваше.

Нямаше богове. Философите бяха глупаци! Поетите възпяваха лъжи.

Плачех и скубех косата си, разкъсах роклята си толкова естествено, сякаш това бе някакъв нов обичай. Сьбарях столове и маси.

На моменти изпитвах огромна радост. Чувсвах се свободна от всички заблуди и условности, които държат в плен душата и тялото.

А после внушителната същност на тази свобода изпълни цялото ми същество, сякаш къщата не съществуваше, а мракът не зачиташе прегради.

Прекарах три дни и нощи в тази агония.

Забравих да се храня и да пия вода.

Не палех лампите. Луната, която бе почти пълна, осветяваше достатъчно този безсмислен лабиринт от малки, изрисувани стаички.

Сънят ме бе напуснал завинаги. Сърцето ми биеше ускорено. Ръцете и краката ми се свиваха, после се отпускаха, за да се свият отново.

Понякога лягах на мократа земя в двора заради баща ми, понеже никой не бе положил тялото му в мократа земя, както бе родно да се направи след като бе починал, без изобщо да бъде погребан.

Изведнъж разбрах защо този позор бе толкова важен — тялото му, покрито с рани, неполужено в земята. Осъзнах важността на този пропуск, както малцина някога са проумявали смисъла на нещо. То бе изключителто значимо, защото всъщност нямате никакво значение!

„Живей, Лидия.“

Погледнах малките разлистени дръвчета в градината. Изпитах странна благодарност за това, че достатъчно дълго се бях взирала в този земен мрак, за да прозра подобни неща.

Припомних си Лукреций:

„Това, което е изпратено от етерните области, пак се издига“?

Безумие!

Уви, както казах, аз се лутах, пълзях, плаках и виках три дни и нощи.