Пандора

6

Въведоха ни в друга стая, осветена само с една лампа с приглушена светлина.

Не виждах добре заради трептящия пламък и разбрах, че не мога да разпозная лицата на останалите жреци и жрици. Ориенталски параван от резбован абанос изолираше единия край на стаята и аз усетих нечие присъствие зад него.

Но събралите се тук хора излъчваха само добронамереност. Огледах се. Бях така нещастна заради брат си и толкова нетърпелива, че не можех да спазя любезния тон.

— Моля да ми простите — подех аз, — но се налага да побързам заради неотложен проблем. — Започвах да се тревожа за сигурността на Флавий. — Незабавно изпратете пазачи, които да охраняват моя роб отвън.

— Вече го сторихме, госпожо — отвърна жрецът, когото познавах. — Моля да останете и отново да разкажете историята си.

— Кой е там? — посочих. — Зад онзи параван. Защо този човек се крие? — Това бе много грубо и непочтително, но бях крайно обезпокоена.

— Това е един от нашите най-набожни последователи — отвърна жрецът, който по-рано ме бе придружил до олтара на Изида. — Той често идва вечер, за да се моли пред олтара и е дал много пари за Храма. Иска само да чуе какво ще си кажем.

— Хм, не съм толкова сигурна в това. Кажете му да излезе! — казах. — Освен това, какво толкова имаме да си казваме?

Внезапно ме обзе гняв, че може би са издали тайните ми. Не бях споделила истинското си римско име, разказах само своята трагедия, но Храмът бе свещено място.

Те много се разтревожиха, тъй като бяха мили хора.

Фигурата, облечена в тога, и много по-висока от брат ми, всъщност невероятно висока, излезе иззад паравана. Тогата бе тъмна, но въпреки това класическа. Тя скриваше лицето. Виждах само устните му.

Той прошепна:

— Не се страхувай. Този следобед си разказала на жреца и жрицата кървави сънища.

— Но това бе поверително! — казах възмутена. Бях изпълнена с подозрения, защото разказах на тези хора много повече от кървавите сънища.

Опитах по-добре да огледам фигурата. В нея имаше нещо много познато — гласът, макар и само шепот… и още нещо.

— Госпожо Пандора — каза жрицата, която така ме бе утешила по-рано. — Вие ми разказахте за древен митичен култ, на който ние се противопоставяме и осъждаме. Култ към нашата Многообичана Майка, в който някога са извършвали жертвоприношения на хора. Казах ви, че ние се ужасяваме от такива неща. И наистина е така.

— Само че — каза жрецът — из Антиохия се подвизава някой, който наистина пие кръв от хора, и го прави докато не умрат. После захвърля телата им на нашите стълби преди зазоряване. На самите стъпала на Храма. — Той въздъхна. — Госпожо Пандора, гласувам ви огромно доверие.

Всички мисли за моя зъл брат ме напуснаха. Страшният звяр от сънищата се нахвърли върху ми и усещах сковаващия му дъх. Опитах да се взема в ръце. Отново се сетих за гласа, който бях чула в мислите си: „Аз те призовах.“ Смях на жена.

— Не, това бе женски смях — прошепнах.

— Госпожо Пандора?

— Казахте, че из Антиохия броди кръвопиец.

— Нощем. Той не може да се движи през деня отвърна жрецът.

Видях съня и изгряващото слънце, което ми даваше да разбера, че като кръвопиец щях да намеря смъртта си сред слънчевите лъчи.

— Искате да кажете, че кръвопийците от съня ми наистина съществуват? — попитах. — И един от тях е тук.

— Някой иска да вярваме в това — отвърна жрецът, — че старите легенди са истина, но не знаем кой е. И подозираме римските власти. Знаете какво се случи в Рим. Дойдохте и ни разказахте сънища, в които сте кръвопиец, а слънцето ви убива. Госпожо, аз не издавам тайните ви. Този човек — той посочи високия — тълкува древните надписи. Прочел е легендите. Сънищата ви са отзвук от тях.

— Зле ми е — казах. — Трябва ми стол. Имам врагове, за които да се тревожа.

— Аз ще ви пазя от враговете ви — отвърна загадъчният висок мъж с тогата.

— Как бихте могли? Дори не знаете кои са.

Тогава от високия мъж с тогата до мен долетя глас: „Брат ти Луций предаде цялото ви семейство. Направи го от завист към брат ти Антоний. Продаде всички ви на делаторите срещу гарантирана една трета от семейното богатство и замина преди да започнат убийствата. Съучастник му бе Сеянус от Императорската гвардия. Той иска да те убие.“

Бях поразена, но пък не исках да отстъпвам пред този човек.

„Говориш точно като онази жена — отвърнах му мълчаливо. — Проникваш в мислите ми. Говориш като жената, която промълви в съзнанието ми: Аз те призовах.“

Усетих, че това го смая. Но аз също бях съкрушена, сякаш ми бяха нанесли смъртоносен удар. Значи това същество знаеше всичко за братята ми, а Луций ни бе предал. И онова създание го знаеше.

„Какъв си ти? — попитах говорещия с мисли, високия мъж. — Магьосник ли си?“

Не последва отговор.

Жрецът и жрицата, които не можеха да чуят този безмълвен разговор, подновиха своя.

— Този кръвопиец, госпожо Пандора, оставя човешките си жертви на стълбите на Храма преди зазоряване. Върху тях, със собствената им кръв, изписва някое древно име на египетски. Ако управата разбере за това, ще държи отговорен нашия Храм. Това не е нашият култ.

— Бихте ли ни разказали отново, заради нашия приятел тук, сънищата си? Трябва да пазим култа към Изида. Ние не вярвахме в онези древни легенди… докато не се появи това същество и не започна да убива. А после от морето изниква красива римлянка, която говори за подобни същества, обитаващи сънищата й.

— Кое име изписва върху жертвите си? — попитах. Онзи кръвопиец. Това на Изида ли?

— Безсмислено е, забранено. Древноегипетско. Едно от имената, с които някога наричали Изида, но ние никога не сме го ползвали.

— Кое е то?

Никой, дори и безмълвният, не ми отговори. Сред тази тишина аз се сетих за Луций и едва не заплаках. После бях обзета от омраза, силна омраза, каквато бях изпитала на Форума докато говорех с него и видях малодушния му гняв. Предал е цялото семейство. Да си слаб е опасно. Антоний и баща ми бяха толкова силни мъже.

— Госпожо Пандора — каза жрецът. — Кажете ни какво знаете за това същество в Антиохия. Сънували ли сте го?

Спомних си сънищата. Опитах се да откликна изцяло на онова, което ми говореха тези хора в Храма. Високият римлянин от отсрещния край заговори:

— Госпожа Пандора не знае нищо за този кръвопиец. Тя казва истината. Познава само сънищата, а в тях не се изричат имена. В своите сънища тя вижда една по-ранна епоха в Египет.

— Е, благодаря, милостиви Боже! — казах гневно. И как точно достигнахте до това заключение?

— Като прочетох мислите ви! — отвърна съвсем невъзмутимо римлянинът. — По същия начин, както разбрах за онези, които ви излагат на опасност тук. Ще ви пазя от брат ви.

— Всъщност по-добре оставете това на мен. Само аз мога да си уредя сметките с него. Но нека не говорим за личното ми нещастие. А ти, най-умният от всички, ми обясни защо сънувам тези неща! Изрови някоя подходяща магия с твоето четене на мисли. Знаеш ли, човек с твоите дарби трябва да бъде назначен в съда и да решава делата вместо съдиите, щом умееш да четеш мисли. Защо не заминеш в Рим да станеш съветник на император Тиберий?

Усетих, наистина усетих леката възбуда в сърцето на отдалечения потаен римлянин. Отново ме обзе чувството за нещо познато в това същество. Естествено, знаех достатъчно за магьосниците, астролозите и оракулите. Но този мъж бе споменал конкретни имена Антоний, Луций. Беше ме изумил.

— Кажи ми, о, загадъчен човече — казах аз. — Доколко моите сънища се доближават до онова, което си прочел в древните писания? А този кръвопиец, който броди из Антиохия, смъртен ли е?

Тишина.

Напрегнах се да видя по-ясно римлянина, но не успях. Всъщност той сякаш се бе слял с мрака. Нервите ми бяха изопнати до краен предел. Исках да убия Луций; всъщност, нямах избор.

Римлянинът каза тихо:

— Тя не знае нищо за кръвопиеца в Антиохия. Кажете й какво вие знаете за него — защото може би точно той й изпраща сънищата.

Бях объркана. До неотдавна женският глас в главата ми бе толкова отчетлив: „Аз те призовах.“

Това всяваше смут у римлянина, усещах как тегне във въздуха.

— Виждали сме го — каза жрецът. — Всъщност ние сме нащрек, за да можем да приберем онези клети изцедени трупове, преди някой да ги е открил и стоварил вината върху нас. Той е обгорял, цялото му тяло е обгоряло и почерняло. Не би могъл да е мъж. Той е древно божество, обгоряло до черно като в ада.

— Амон Pa — казах аз. — Но защо не е умрял? В сънищата си аз умирам.

— О, то е ужасно за гледане — каза жрицата ненадейно, сякаш не можеше да се сдържа повече. — Това не би могло да е човешко същество. Костите се показват през черната кожа. Но то е слабо и жертвите му са слаби. Едва крета, но може да изпие до дъно кръвта на клетите осакатени души, от които се храни. Сутрин си отива пълзейки, сякаш няма сили да върви.

Жрецът ми се стори нетърпелив.

— Но той е жив — каза. — Жив е. Все едно бог, демон или човек, той живее. И всеки път, когато пие кръв от някое от тези немощни създания, става малко по-силен. И идва направо от древните легенди, а ти си ги сънувала. Носи косата си дълга, както древните египтяни. Изпитва непосилна болка от изгарянията. Сипе ругатни в Храма.

— Какви ругатни?

Жрицата побърза да вметне:

— Изглежда мисли, че кралица Изида го е предала. Говори на древно-египетски. Едва го разбираме. Нашият римски приятел тук, и наш благодетел, ни преведе думите му.

— Достатъчно! — настоях аз. — Главата ми се върти. Не казвайте повече. Онзи мъж там каза истината. Не знам нищо за това проклето обгоряло същество. Не знам защо сънувам онези сънища. Мисля, че са ми пратени от жена. Може би от Кралицата, която ви описах, тази, която седи на трона в окови и плаче, незнайно защо!

— Никога ли не си виждала този мъж? — попита жрецът.

Римлянинът отговори вместо мен.

— Не е.

— О, отново проявяваш великолепния си талант на оратор! — казах му. — Направо съм възхитена! Защо се криеш зад тогата си? Защо си застанал там, толкова далеч, че да не мога да те виждам? Ти виждал ли си кръвопиеца?

— Бъди търпелива с мен — каза той. Изрече го с толкова обаяние, че не можах да си наложа да му кажа нещо повече. Обърнах се към жреца и жрицата.

— Защо не причакате това черно обгоряло същество — попитах ги, — това немощно създание? В главата си чувам гласове. Но до мен достигат думите на жена, която ме предупреждава за опасност. Жената се смее. Сега искам да си вървя. Искам да си ида у дома. Има нещо, което трябва да направя, но то трябва да се направи добре. Трябва да тръгвам.

— Ще те пазя от врага ти — каза римлянинът.

— Това е прекрасно — отвърнах. — Щом можеш да ме пазиш и знаеш кой е врагът ми, тогава защо не можеш да устроиш засада на този кръвопиец? Да го уловиш в гладиаторска мрежа. Да го промушиш с пет тризъбеца. Петима от вас могат да го уловят. Нужно е само да го задържите до изгрев слънце, и лъчите на Амон Ра ще го погубят. Това може да отнеме два, дори три дни, но те ще го убият. Ще изгори, както аз го направих в съня си. А ти, четящият мисли, защо не помогнеш?

Замълчах, изумена и объркана. Защо ли бях толкова сигурна в това? Защо използвах така небрежно името на Амон Ра, сякаш вярвах в този бог? Познавах бегло преданията за него.

— Това същество знае кога му устройваме засада — казаха жрецът и жрицата. — Знае кога е тук нашият строен приятел и не идва тогава. Ние сме бдителни, търпеливи сме, решаваме, че повече няма да го видим, и тогава то се появява. А ето че и ти се появи със своите сънища.

Отново ме озари ярък, ослепителен проблясък от съня. Бях мъж. Спорех и хулех. Отказвах да направя нещо, което ми бе наредено. Една жена плачеше. Отблъснах онези, които опитваха да ме спрат. Но не бях предвидил, че докато бягам, щях да стигна до безлюдно място, където няма къде да се скрия.

Дори и другите да са говорили, аз не им обърнах внимание. Чувах плача на жената от съня, окованата Кралица, която беше и кръвопийца. „Трябва да пиеш от Извора“ — каза мъжът в съня ми. И той не беше мъж. Аз не бях мъж. Бяхме богове. Кръвопийци. Затова слънцето ме погуби. Това бе силата на един по-могъщ бог. Зад този бляскав спомен се криеха много повече пластове от съня.

Дойдох на себе си, или по-скоро осъзнах присъствието на околните, когато някой сложи чаша вино в ръцете ми. Изпих го. Виното бе превъзходно, от Италия, и аз се почувствах освежена, макар че веднага след това усетих умора. Пътят към къщи би станал много по-изтощителен, ако изпиех още. Нуждаех се от силата си.

— Отнесете го — казах. Погледнах жрицата. — Както ти казах, в съня аз бях една от тях. Те искаха да пия от Кралицата. Наричаха я „Изворът“. Казаха, че не знае как да управлява. Казах ти това.

Жрицата избухна в плач и извърна гръб, привела тесните си рамене.

— Аз бях един от кръвопийците — казах. — Бях жадна за кръв. Чуй ме, аз не обичам кървавите жертвоприношения. Какво знаете вие тук? Дали кралица Изида се намира някъде в този Храм, прикована…

— Не! — извика жрецът.

Жрицата се обърна, пригласяйки ужасена на неговото отрицание.

— Добре тогава, но ми казахте, че има легенди, според които тя съществува някъде в материално изражение. И сега какво мислите, че се случва? Тя ме е повикала тук, за да помогна на това обгоряло немощно създание? Защо мен? Как бих могла да го направя? Аз съм смъртна. Това, че си спомням сънища от минал живот, не ме прави по-силна. Чуйте! Както ви казах, женски глас говореше в съзнанието ми преди по-малко от час, докато стоях на Форума, и той каза: „Аз те призовах“, чух го, и се закле, че няма да позволи да ме отнемат от нея. После се появи този смъртен, който е по-голяма заплаха за мен от всичко, намиращо се в главата ми. Гласът в главата ми ме е предупредил за него! Не желая нищо от вашата загадъчна египетска религия. Отказвам да полудея. Именно вие, всички вие — и най-вече талантливият четец на мисли — трябва да откриете това същество, преди да е създало още неприятности. Позволете ми да продължа пътя си.

Станах и тръгнах да излизам от стаята.

Римлянинът заговори зад гърба ми най-учтиво:

— Нима ще излезете в нощта сама, след като много добре знаете какво ви очаква — враг, който иска да ви убие, а заради нещата, които сте научили от сънищата си, кръвопиецът може да бъде привлечен от вас?

Това бе такъв обрат в поведението на стройния четец на мисли, такава забежка към един полусаркастичен език, че едва не се разсмях.

— Сега си отивам у дома! — заявих непреклонно.

Всички ме умоляваха в нестроен хор:

— Остани в Храма.

— Отказвам категорично — казах аз. — Ако сънищата се явят отново, ще ги запиша.

— Как може да си толкова глупава! — каза римлянинът с вежлив, нетърпелив тон.

Човек би помислил, че той ми е брат!

— Това е непростимо нахалство — отвърнах. — Нима добрите обноски не са задължителни и за магьосниците? — Обърнах се към жреца и жрицата. — Кой е този човек?

Излязох и те ме последваха. Забързах към вратата. Видях лицето на жрицата на светлината.

— Знаем само, че той е наш приятел. Моля те да се вслушаш в съвета ми. Той винаги е правил само добро за Храма. Идва тук да ни чете от египетските книги, които имаме. Купува ги от книжарниците веднага щом ги доставят по море. Мъдър е. Умее да чете мисли, както виждаш.

— Обещахте да ми осигурите охрана — казах аз.

„Аз също ще бъда с теб.“ Това бе гласът на римлянина, макар изобщо да не знаех къде се намира в момента. Нямаше го в голямата зала.

— Ела да живееш в Храма на Изида и нищо лошо няма да ти се случи — каза жрецът.

— Не съм достойна да живея в Храма — отвърнах, като се постарах да звуча колкото мога по-скромна и благодарна. — Ще ви подлудя за една седмица. Моля, отворете вратата.

Измъкнах се навън. Почувствах, че съм избягала от един тъмен, покрит с паяжини коридор, и сега отново се намирах сред римската нощ, заобиколена от римски колони и храмове.

Заварих Флавий да се взира в стъпалата, плътно притиснат в колоната до мен. Четиримата факлоносци се бяха скупчили около нас, много разтревожени.

Имаше и мъже, които явно бяха пазачи на Храма, но те също стояха плътно до портите, както и Флавий.

— Госпожо, върнете се вътре! — прошепна Флавий.

В долната част на стълбите стояха група римски войници с шлемове и в пълна военна униформа, с лъснати брони и къси червени пелерини и туники. Носеха смъртоносните си мечове готови за битка. Бронзовите им шлемове проблясваха, озарени от огньовете на храма.

Военна униформа в самия град. Липсваха само щитове. А кой бе техният предводител?

Брат ми Луций стоеше до предводителя. Беше облякъл червената си военна туника, но не носеше броня и меч. Тогата му бе сгъната на четири и преметната около лявата му ръка. Беше чист, косата му блестеше и видът му издаваше добро благосъстояние. Под лакътя си носеше кинжал, покрит със скъпоценни камъни, а на пояса си бе затъкнал още един.

Той ме посочи разтреперан.

— Ето я — каза. — Единствено тя от цялото семейство не се подчини на заповедта на Сеянус. Имаше заговор да убият Тиберий, но тя е успяла да си плати да я измъкнат от Рим!

Огледах набързо войниците. Имаше двама млади азиатци, но останалите бяха стари и истински римляни. Бяха шестима. Боже мой, сигурно ме мислеха за магьосницата Цирцея!

— Върнете се вътре — каза моят многообичан и предан Флавий, — и потърсете убежище.

— Не се тревожи — отвърнах. — Винаги има време за това.

Най-важен бе предводителят, а видях, че е възрастен мъж, по-голям от брат ми Антоний, макар да не бе на възрастта на баща ми. Веждите му бяха гъсти и посивели и бе много гладко обръснат.

Гордо носеше белезите от битките — един на бузата и още един на бедрото. Беше изтощен. Очите му бяха зачервени и той разтърси глава, сякаш да проясни погледа си.

Ръцете на този мъж бяха силно загорели от слънцето, но и с добре оформени мускули. Това говореше, че е участвал във войни — в много, много войни.

Луций заяви:

— Цялото семейство е осъдено. Трябва да бъде екзекутирана незабавно!

Обмислих стратегията си, сякаш самата аз бях император. Веднага заговорих и слязох с две стъпала надолу:

— Вие сте легатът, нали? Сигурно сте много уморен! — Задържах ръката му между своите две. — Под командването на Германик ли бяхте?

Той кимна.

Първият удар бе нанесен!

— Братята ми се сражаваха с Германик на Север продължих аз. — А най-големият, Антоний, живя достатъчно дълго след Триумфалния марш в Рим, за да ни разкаже за костите, намерени при Тевтобургската гора.

— О, госпожо, да бяхте видели онова поле с кости, където бяха обсадили цяла една армия и оставили телата на войниците да изгният!

— Двама от моите братя загинаха в тази битка. Било е по време на буря в Северно море.

— Госпожо, никога не сте виждали такова бедствие. Но нима допускате, че онзи варварски бог Тор би уплашил нашия Германик?

— Никога. Значи сте дошли тук с генерала?

— Следвах Германик навсякъде, от бреговете на Елба на север до южния бряг на река Нил.

— Това е прекрасно, господине, но вие сте толкова уморен — погледнете се, имате нужда от сън. Къде е прочутият губернатор Гней Калпурний Пизон? Защо му отне толкова време да въдвори ред в града?

— Защото той не е тук, госпожо, и не се осмелява да се завърне. Някои твърдят, че готви бунт в Гърция, други — че е избягал, за да спаси живота си.

— Престанете да я слушате! — извика Луций.

— В Рим също не го обичаха много — казах аз. Само Германик бе любимец на братята ми и ценен от баща ми.

— Така е, а ако ни бяха дали още една година само една година, госпожо — щяхме завинаги да потушим пожара, разпален от онзи проклет негодник крал Арминий! Дори нямаше да ни е нужно толкова време! Споменахте Северно море. Ние се сражавахме из цялата територия.

— О, да, из гъстата гора. Но кажете ми, господине, вие присъствахте ли, когато намериха изгубеното знаме на легионите на генерал Вар? Има ли нещо вярно в тази история?

— О, госпожо, никога не сте чували такива викове, както онези, които надаваха войниците, щом издигнаха флага със златния орел.

— Тази жена е лъжкиня и изменница — извика Луций.

Нахвърлих се върху него:

— Недей да преувеличаваш! Вече си изгубил всякакво търпение. Знаеш ли изобщо кои от легионите на генерал Вар са били обсадени при Тевтобургската гора? Съмнявам се! Били са Седми, Осми и Девети.

— Съвсем вярно — каза легатът. — А ние бихме могли да унищожим напълно онези племена. Империята можеше да се простира до Елба! Но поради някаква причина, за която аз нямам право да питам, нашият император Тиберий ни отзова!

— Хм, а след това е осъдил вашия любим предводител за това, че е ходил в Египет.

— Госпожо, пътуването на Германик до Египет не бе с цел да завземе властта. Беше свързано с глада.

— Да, и Германик бе провъзгласен за Imperium Mains на всички източни провинции — казах аз.

— А имаше толкова неприятности! — продължи легатът. — Нямате представа за духа и навиците на местните войници, но нашият генерал бе винаги нащрек! Щом разбра за настъпилия глад, замина незабавно!

— А вие последвахте ли го?

— До един, цялата му кохорта. В Египет той бе очарован от древните паметници, както и аз.

— О, това е било голямо удоволствие за него. Трябва да ми разкажете за Египет! Знаете, че като дъщеря на сенатор нямам право да пътувам дотам. А така бих искала…

— Защо, госпожо? — попита легатът.

— Тя те лъже! — изрева Луций. — Цялото й семейство е избито.

— Поради съвсем проста причина, господин трибун — отвърнах на легата. — Това не е държавна тайна. Рим до такава степен зависи от Египет заради зърното, че императорът иска да предпази страната от това да попадне под властта на един могъщ предател. Несъмнено и вие, подобно на мен, сте израснали в страх от нова Гражданска война.

— Аз се уповавам в нашите генерали — каза легатът.

— И с право. А у Германик сте видели единствено преданост, не е ли така?

— Напълно. Ах, Египет. Там видяхме такива храмове и статуи!

— А пеещите статуи? — попитах. — Видяхте ли онези огромни мъж и жена, които ридаят при изгрев слънце?

— Да, чух ги, госпожо — отвърна той, кимайки енергично. — Чух онзи звук! В него има нещо магическо. Египет е изпълнен с магия!

— Хм. — През тялото ми премина тръпка. Пропъдих я. Внезапно видях два слети образа: на високия римлянин с тогата, и на едно обгоряло лукаво същество! Разсъждавай трезво, Пандора!

— А в Храма на Рамзес Велики — каза легатът — един жрец ни прочете надписите по стените. Всички описваха победи и битки. Това ни разсмя, защото в действителност нищо не се променя, госпожо.

— А губернатор Пизон, вярвате ли на слуховете за него? Не можем ли да ги обсъждаме, без да се боим, защото слуховете не са нещо реално?

— Всички тук го презират! — отвърна легатът. — Той беше лош войн, да си го кажем направо! А Агрипина, многообичаната съпруга на Германик, в момента пътува към Рим, понесла тленните останки на генерала. Тя официално ще обвини губернатора пред сената!

— Да, това е много смело от нейна страна, и точно така трябва да постъпи. Ако хората биват осъждани без съдебен процес, значи живеем в тирания, нали? Е, безразсъдни ми приятелю, не си ли съгласен с това?

Луций остана без думи. Лицето му почервеня.

— А в Тевтобургската гора — казах аз спокойно, — тази мрачна арена на нашата зла орис, видяхте ли разпръснатите кости на погубените ни легиони?

— Зарових ги, госпожо, с тези две ръце! — Легатът повдигна своите съсухрени загрубели длани. — Та кой можеше да каже кои кости са наши и кои — техни? А и госпожо, подиумът на онзи малодушен, подъл крал все още стоеше. Оттам омразният дългокос негодник бе наредил да принесат в жертва нашите войни на неговите езически богове.

Останалите войници кимаха с глава и шепнеха одобрително.

— Аз бях съвсем малка — казах, — когато се разчу за засадата срещу генерал Вар. Но помня нашия Божествен император Август. Той остави косата си дълга в знак на траур и удряше глава в стените, докато плачеше: „Вар, върни ми легионите.“

— Наистина ли сте виждали да го прави?

— О, неведнъж. Една нощ дори присъствах, когато обсъждаха неговото често изразявано мнение, че империята не бива да прави опити да се разраства. Вместо това трябваше да контролира държавите, покорени досега.

— И Цезар Август наистина е казал това! — възкликна очарован легатът.

— Той бе загрижен за вас — казах му аз. — Колко години бяхте прекарали на бойното поле? Женен ли сте?

— О, как копнея да се прибера у дома — отвърна легатът. — Особено сега, когато свалиха от власт моя генерал. Косите на съпругата ми са посивели като моите. Виждам я, когато отиваме в Рим на паради.

— Да, а по време на Републиката задължителната военна служба бе едва шест години. А сега колко време трябва да се сражавате? Дванайсет или двайсет години? Но коя съм аз да критикувам Август, когото обичах като баща си и мъртвите си братя?

Луций разбираше какво става. От устата му излизаше слюнка, когато заговори:

— Трибуне, прочетете моя пропуск! Прочетете го!

Легатът изглеждаше истински ядосан.

Брат ми мобилизира всичките си ораторски умения, а те далеч не бяха големи.

— Тя лъже. Осъдена е. Всички от семейството й са мъртви. Бях принуден да свидетелствам пред Сеянус, защото те искаха да убият самия Тиберий!

— Предал си собственото си семейство? — попита войнът.

— О, не хабете сили за това — казах аз. — Този мъж ме тормози цял ден. Разбрал е, че съм сама жена и наследница и си въобразява, че това е някакво варварско селище в империята, където може да повдига обвинения срещу дъщеря на сенатор, без да има доказателства. Безумни приятелю, бъди по-внимателен. Юлий Цезар превърна Антиохия в град преди по-малко от век. Тук има разквартирувани легиони, права ли съм?

Погледнах легата.

Той се извърна и свирепо изгледа разтреперания ми брат.

— Какъв е този пропуск? — попитах. — Той носи името на Тиберий.

Легатът го грабна от Луций преди той да успее да отговори и ми подаде свитъка. Наложи се да сваля ръката си от кинжала, за да разгъна документа.

— Ах, Сеянус от преторианската гвардия! Знаех си. И вероятно императорът не знае нищо за това. Трибуне, знаете ли, че охраната на двореца печели почти два пъти повече от един легионер? А сега към тях спадат и онези делатори, които са стимулирани да обвиняват хората в престъпления срещу една трета от имуществото на обвиняемия!

Сега легатът внимателно оглеждаше брат ми и всеки негов недостатък излезе наяве; страхливата му поза, треперещите ръце, хитрият поглед и растящото отчаяние в начина, по който присвиваше устни.

Обърнах се към Луций.

— Осъзнаваш ли, безумецо който и да си ти, какво искаш от този опитен римски офицер? Ами ако той повярва в абсурдните ти лъжи? Какво ще стане с него, когато от Рим пристигне писмо, в което се интересуват от моето местонахождение и управлението на богатството ми!

— Господине, тази жена е изменница! — извика Луций. — Кълна се в честта си…

— Що за чест е това? — попита войнът тихо. Погледът му бе прикован в Луций.

— Ако в Рим наистина бе възможно — казах аз, стари семейства като моето да бъдат убивани толкова лесно, както този човек иска да постъпите с мен сега, тогава защо вдовицата на Германик би дръзнала да се изправи на съдебен процес пред Сената?

— Всички те са екзекутирани — каза брат ми, който в момента блестеше в най-черната си светлина, но бе много тържествен, и явно не следеше ефекта от думите си, — всички до един, защото участваха в заговор да убият Тиберий, а аз получих пропуск и ме освободиха, защото докладвах за това, както ми повеляваше дългът, на делаторите и на Сеянус, с когото говорих лично!

Легатът постепенно започваше да разбира ситуацията.

— Господине — обърнах се към Луций, — носите ли някакви други документи за самоличност?

— Не ми трябва нищо друго! — отвърна Луций. Твоята участ е да умреш.

— Същата като тази на баща ти? — попита легатът. — И на съпругата ти? Имахте ли деца?

— Хвърлете я в затвора тази вечер и пишете до Рим! — заяви Луций. — Ще видите, че казвам истината!

— А ти който и да си, къде ще бъдеш в това време? Ще ограбваш дома ми?

— Уличница! — извика Луций. — Не разбирате ли, че всичко това е женска хитрост и опит за отвличане на вниманието?

Войниците бяха изумени, а по лицето на легата се четеше отвращение. Флавий, който стоеше до мен, се размърда.

— Офицер — попита Флавий със смирено достойнство, — какво ми е разрешено да направя за господарката си, за да я избавя от този луд?

— Отново използвате онези думи, господине — казах строго на Луций, — и ще изгубя търпение.

Легатът хвана лакътя на Луций, но дясната ръка на брат ми се спусна върху кинжала.

— Кой сте вие? — настоя легатът. — Някой от делаторите! Казвате, че сте предали цялото си семейство?

— Трибуне — отвърнах аз, докосвайки съвсем леко ръката му, — корените на баща ми могат да бъдат проследени до епохата на Ромул и Рем. Произходът ни е изцяло римски. Същото се отнася до майка ми, която е била дъщеря на сенатор. Този човек говори много… ужасни неща.

— Така изглежда — отвърна легатът, присвил очи, докато оглеждаше Луций. — Къде са твоите приятели тук, другарите ти, къде живееш?

— Нищо не можете да ми сторите! — каза Луций.

Легатът погледна ръката на Луций, поставена върху кинжала.

— Нима се готвиш да го използваш срещу мен? попита той.

Луций изпадна в явно недоумение.

— Защо си дошъл в Антиохия? — настоях да ми каже. — Ти ли донесе отровата, умъртвила Германик?

— Арестувайте я! — извика Луций.

— Не, самата аз не вярвам в това обвинение. Дори Сеянус не би поверил подобно предателство в ръцете на дребен мошеник като теб! Е, какво друго те свързва с това семейство, с този пропуск, за който твърдиш, че е издаден от Сеянус?

Луций бе съвсем объркан.

— Със сигурност нищо в мен не ме свързва с твоите безумни, отвратителни саги и истории — казах аз.

Легатът ме прекъсна.

— Нищо не ви свързва с това име? — Той взе пропуска от ръката ми.

— Абсолютно нищо — отвърнах. — С изключение на този луд, който всява ужас и би могъл да накара хората да повярват, че императорът е изгубил разсъдъка си. Само че той ме замесва в този отвратителен заговор без свидетели или някакво потвърждение, и ме засипва с обиди.

Легатът сгъна пропуска.

— А вие с каква цел сте тук, госпожо? — попита той шепнешком.

— Да живея мирно и спокойно — отвърнах тихо. Да живея в безопасност и под сигурната закрила на римската власт.

Вече знаех, че битката е спечелена. Но трябваше още нещо, за да скрепим победата. Поех още един риск.

Бавно посегнах към кинжала си и го измъкнах изпод мантията.

Луций веднага отскочи назад. Извади кинжала си и се втурна към мен и бе незабавно прободен от легата и най-малко двама от войниците.

Брат ми увисна окървавен върху техните оръжия, погледът му шареше отляво надясно, а после опита да каже нещо, но устата му бе пълна с кръв. Очите му се разшириха; отново понечи да проговори. После, когато войниците издърпаха кинжалите си, тялото му се сви на кълбо върху калдъръма в долната част на стълбите.

Брат ми Луций бе застигнат от блажена смърт. Погледнах го и поклатих глава. Легатът се обърна към мен. Моментът бе важен и аз го разбирах.

— Кое е онова нещо, трибуне — попитах аз, — което ни отличава от дългокосите варвари на Севера? Не е ли законът? Писаният закон? Законът на традицията? Не е ли правосъдието? Това, че мъжете и жените трябва да отговарят за постъпките си?

— Да, госпожо — отвърна той.

— Знаете ли — продължих аз с почтителен глас, докато гледах купчината окървавени дрехи и плът върху камъните, — аз видях нашия велик император Цезар Август в деня, когато почина.

— Видели сте го? Наистина ли?

Кимнах.

— Когато се увериха, че ще умре, незабавно ни повикаха заедно с няколко други близки приятели. Така той се надяваше да прекрати слуховете, които се носеха из столицата и можеха да всеят смут. Бе наредил да му донесат огледало и бе сресал косата си. Видът му бе безупречен, облегнат върху възглавниците. И щом влязохме в стаята, той ни попита дали не мислим, че е изиграл добре ролята си в комедията на живота.

— „Каква смелост!“ — помислих си тогава. А после той отново се пошегува, като изрече онази стара театрална реплика, която казват след края на пиесата:

„Ако съм ви развеселил, моля изразете своята благодарност с едно сърдечно сбогуване.“

— Бих могла да ви разкажа още, но…

— О, моля ви, направете го — каза легатът.

— Ами, защо не? — попитах. — Предадоха ми, че императорът казал по повод Тиберий, неговият избран наследник: „Клетият Рим, да бъде дъвкан бавно от тази ленива челюст!“

Легатът се усмихна.

— Но така или иначе нямаше друг — промълви той шепнешком.

— Благодаря ви, трибуне, за цялата помощ, която ми оказахте. Бихте ли ми позволили да ви предложа достатъчно средства, за да почерпя вас и войниците ви с една чудесна вечеря…

— Не, госпожо, не бих допуснал да се говори, че аз или някой от тук присъстващите е бил подкупен. А сега за този мъртвец. Знаете ли нещо повече за него?

— Само това, господин офицер, че най-вероятно мястото му е в реката.

Сред войниците се разнесе смях.

— Лека нощ, милостива госпожо — каза офицерът. И аз потеглих, крачейки сред мрака на Форума, до мен вървеше моят предан Флавий, а около нас бяха факлоносците.

Едва сега цялата се разтреперах. Едва сега цялото ми тяло се обля в пот.

Когато потънахме дълбоко в непрогледния мрак на една малка алея, казах:

— Флавий, освободи тези факлоносци. Не е нужно да разбират къде отиваме.

— Госпожо, аз нямам фенер.

— Небето е обсипано със звезди, а луната е почти пълна. Погледни! Освен това зад нас вървят други хора от Храма.

— Така ли? — попита той. Плати на факлоносците и те се затичаха обратно към началото на улицата.

— Да. Има човек, който ни следва. А и бездруго можем да виждаме достатъчно добре заради осветените прозорци и небесната светлина, не мислиш ли? Уморена съм, много съм уморена.

Продължих да вървя, като не спирах да си напомням, че Флавий не може да бърза колкото мен. Разплаках се.

— Кажи ми нещо, след като знаеш толкова много за философията — казах аз и не спирах да вървя, твърдо решена да спра сълзите си. — Кажи защо лошите хора са толкова глупави? Защо повечето от тях са просто откровено глупави?

— Госпожо, мисля, че има немалко лоши хора, които са много умни — каза той. — Но никога не съм виждал човек да проявява такива умения в реториката, бил той лош или добър, така както вие го направихте току-що.

— Очарована съм, задето разбираш, че беше само това — отвърнах. — Реторика. А като си помисли човек, че ни обучаваха едни и същи учители, ползвахме една и съща библиотека, имахме един и същ баща… Гласът ми пресекна.

Той предпазливо ме прегърна през рамо и този път не му казах да се махне. Позволих му да ме утеши. Забързахме нататък като двойка.

— Не, Флавий — казах аз, — повечето лоши хора са истински глупави, виждала съм го през целия си живот. Наистина хитрият лош човек се среща рядко. Повечето нещастия в света са причинени от грешки, съвсем глупави грешки. Това да подцениш човека до себе си! Само гледай какво ще стане с Тиберий. Тиберий и неговата гвардия. Гледай какво ще стане с онзи проклет Сеянус. Можеш да посееш семето на недоверието навсякъде, а после да се изгубиш в избуяла нива.

— Пристигнахме у дома, госпожо — каза той.

— О, слава Богу, че я позна. Никога не бих казала, че това е нашата къща.

След секунди той спря и превъртя ключа в ключалката. Миризмата на урина се носеше навсякъде нещо характерно за задните улички на древните градове. Бледата светлина на един фенер огряваше дървената врата. Светлината хвърляше игриви отблясъци върху водната струя, излизаща от устата на фонтана с лъвска глава.

Флавий почука няколко пъти. Стори ми се, че жените, които отвориха вътрешната врата, плачат.

— О, Боже, сега пък какво? — попитах. — Прекалено много ми се спи. Каквото и да е, заеми се с него.

Влязох вътре.

— Госпожо — изпищя едно от момичетата. Не можах да си спомня името й. — Не съм го пускала да влезе. Кълна се, че не съм отваряла вратата. Нямам ключ от портата. Подготвихме цялата къща за вас! — хлипаше тя.

— За какво, по дяволите, говориш? — попитах. Но вече знаех. Бях видяла с крайчеца на окото си.

Знаех. Обърнах се и видях един много висок римлянин да седи в новообзаведената ми гостна. Седеше спокойно, преметнал крак върху крак в един позлатен дървен стол.

— Всичко е наред, Флавий — казах. — Познавам го. И наистина го познавах. Защото това бе Мариус.

Мариус, високият келт. Мариус, който ме бе пленил в детството ми. Мариус, когото почти бях разпознала в сенките на Храма.

Той стана веднага.

Приближи се към мен до мястото, където бях застанала сред мрака на атриума, и прошепна:

— Моята прекрасна Пандора!