Пандора

7

Той се спря за малко преди да ме докосне.

— О, моля те, направи го — казах.

Понечих да го целуна, но той се отдръпна. Из цялата стая имаше лампи. Той се спотайваше в сенките.

— Мариус, разбира се, че си Мариус! И не изглеждаш дори с ден по-стар от времето, когато те видях в момичешките си години. Лицето ти е лъчезарно, а очите ти — колко са красиви. Бих възпяла красотата ти под съпровода на лира, ако можех.

Флавий бавно се бе оттеглил, взел със себе си двете разстроени момичета, без да издаде и звук.

— Пандора — каза Мариус, — ще ми се да можех да те взема в обятията си, но има причини, поради които не мога да го направя. А и ти не бива да ме докосваш, не защото аз не го желая, а защото не съм това, за което ме мислиш. Онова, което виждаш у мен, не е признак на младост. То е нещо толкова различно от копнежите на младостта, че едва сега започвам да осъзнавам колко е мъчително.

Внезапно той извърна поглед. Вдигна ръка, за да ме помоли за тишина и търпение.

— Онова същество броди наоколо — казах аз. Обгорелият кръвопиец.

— Недей да мислиш за сънищата си точно сега каза ми той направо. — Мисли за своята младост. Обикнах те, когато бе едва десетгодишна. Щом навърши петнайсет години, поисках ръката ти от баща ти.

— Наистина ли? Той изобщо не ми го е казвал.

Той отново погледна встрани. После поклати глава.

— Обгорелият — казах аз.

— Опасявах се от това — прокле се той. — Той те е проследил от Храма! О, Мариус! Какъв глупак си. Падна в ръцете му. Но той не е толкова умен, за какъвто се мисли.

— Мариус, ти ли ми прати сънищата?

— Не, никога! Бих направил всичко по силите си, за да те предпазя от себе си.

— А от старите легенди?

— Не прибързвай с изводите, Пандора. Зная, че невероятната ти съобразителност ти послужи добре пред твоя омразен брат Луций и благородния легат. Но недей да мислиш твърде много за… сънища. Сънищата са маловажни и преходни.

— Значи сънищата са дошли от него, онзи противен обгорял убиец?

— Нямам обяснение! — отвърна той. — Но недей да мислиш за образите. Недей да го храниш с мислите си.

— Той умее да чете мисли — казах аз; — също като теб.

— Да. Но ти можеш да прикриеш мислите си. Това е умствен прийом, който можеш да овладееш. Би могла да заключиш душата си в малка метална кутия в главата си.

Разбрах, че той изпитва голяма болка. Излъчваше неизмерима мъка.

— Не можем да допуснем това да се случи! — настоя той.

— За какво говориш, Мариус? За женския глас, или…

— Не, замълчи.

— Няма! Ще разнищя тази история!

— Трябва да следваш указанията ми! — Той пристъпи напред и отново посегна да ме докосне, да ме вземе в обятията си, както би направил баща ми, но в крайна сметка не го направи.

— Не, ти трябва да ми разкажеш всичко — казах аз.

Бях удивена от белотата на кожата му, от безупречното й съвършенство. А блясъкът в очите му отново ми се стори почти нереален. Нечовешки.

Едва сега видях цялото великолепие на дългата му коса. Наистина приличаше на своите предци, келтите. Косата му стигаше до раменете. Тя бе златистобляскава, много светла и пшениченожълта, цялата на меки къдрици.

— Виж се само! — прошепнах. — Ти не си жив човек!

— Не, ти хвърли един последен поглед, защото си тръгваш оттук!

— Какво? — казах. — Последен поглед? — повторих думите му. — За какво говориш! Та аз току-що пристигнах, направих планове, отървах се от брат си! Няма да си тръгна оттук. Да не би да искаш да кажеш, че ме напускаш?

По лицето му се четеше ужасна болка и дръзка молба, каквито не бях виждала у друг човек досега. Дори у баща ми, който бе действал така бързо в онези последни фатални мигове у дома, сякаш просто бе решил да ме изпрати да извърша някоя важна задача.

Очите на Мариус бяха зачервени. Той плачеше, очите му бяха възпалени от сълзите! Не! Тези сълзи наподобяваха сълзите на величествената Кралица от съня, която плачеше, прикована към трона си, а те обливаха бузите, гърлото и дрехите й.

Той понечи да го отрече. Поклати глава, но знаеше, че съм напълно убедена в това.

— Пандора, когато видях, че си ти — поде той, когато дойде в Храма и разбрах, че ти си сънувала онези кървави сънища, направо обезумях. Трябва да те заведа далеч от всичко това, далеч от всяка опасност.

Изтръгнах се от неговото обаяние, от красотата, която излъчваше. Наблюдавах го хладнокръвно и се вслушвах в думите му, без да пропусна нито един детайл — от блясъка в очите му, до начина, по който жестикулираше.

— Трябва незабавно да напуснеш Антиохия — каза той. — Тази нощ ще остана при теб. А на сутринта, заедно с твоя предан Флавий и двете почтени момичета, ще заминеш оттук. През деня ще се отдалечиш на мили от това място и онова същество няма да може да те последва! Не ми казвай къде възнамеряваш да отидеш. Можеш да решиш утре сутрин на пристанището. Имаш достатъчно пари.

— Мариус, ти си този, който сънува, аз няма да заминавам никъде. От кого точно искаш да избягам? От плачещата Кралица, седнала на своя трон? Или от дебнещото обгоряло същество? Зовът на Кралицата ме застигна дори на стотици мили в морето. Тя ме предупреди за моя зъл брат. А от онова същество лесно мога да се отърва. Не се страхувам от него. Познавам го добре от своите сънища и знам как го е наранило слънцето, така че сама мога да го прикова към стената, докато то изгрее.

Той мълчеше и хапеше устни.

— Ще го направя заради нея, заради Кралицата от сънищата, ще отмъстя заради нея.

— Пандора, умолявам те.

— Безсмислено е — отвърнах. — Нима мислиш, че съм стигнала толкова далеч, за да избягам отново? А и гласът на жената…

— Откъде знаеш, че това е същата Кралица, която си сънувала? В този град може би има и други кръвопийци. Мъже, жени. Всички те желаят едно и също нещо.

— И ти се страхуваш от тях?

— Ненавиждам ги! И трябва да стоя настрана от тях, да не им давам онова, което желаят! Никога да не им го давам.

— О, разбирам всичко — отвърнах.

— Не разбираш! — каза той навъсено. Бе така жесток, така съвършен.

— Ти си един от тях, Мариус. Непокътнат си. Не си обгорял. Те се нуждаят от твоята кръв, за да се излекуват.

— Как можа да си помислиш подобно нещо?

— В моите сънища, те наричат Кралицата „Изворът“.

Втурнах се към него и го впримчих в обятията си! Той бе неимоверно силен, твърд като камък! Никога не бях усещала толкова твърди мускули у един мъж. Склоних глава на рамото му и почувствах колко студена е бузата му!

Но той ме прегърна нежно с две ръце, милваше косата ми и свали всички фиби от нея, като я остави да се спусне по гърба ми. Усетих как цялата ми кожа настръхва.

Твърдост, такава твърдост, но лишена от пулса на живота. В неговите нежни, сладостни ласки не усещах топлината на човешката кръв.

— Скъпа моя — каза той, — не знам кой ти праща тези сънища, но знам едно. Аз ще те пазя от тях. Никога няма да станеш част от онази древна история, която предават от уста на уста, както и да се мени светът! Аз няма да го допусна.

— Обясни ми тези неща. Няма да ти помогна, докато не ми обясниш всичко. Позната ли ти е болката на Кралицата от съня? Нейните сълзи са като твоите. Виж: кръв. Изцапал си туниката си! Кралицата тук ли е, тя ли ме призовава?

— Ами ако те е призовала и иска да те накаже за онзи минал живот, който сънуваш и в който злите богове са я оковали? Ако наистина е така!

— Не — отвърнах. — Тя не възнамерява да го направи. Освен това аз не бих сторила онова, за което говорят тъмните богове от съня. Не бих пила от „Извора“. Аз избягах и затова умрях в пустинята.

— Ах! — Той вдигна ръце! Отдалечи се. Погледна навън към тъмната колонада. Само звездите огряваха дърветата. Видях слаба светлина, която идваше от далечната трапезария в срещуположния край на къщата.

Погледнах го. Видях високото му тяло и изправения му гръб и начина, по който стоеше като прикован върху покрития с мозайки под. Русата му коса блестеше на лампите.

Чух го, макар че шепнеше, застанал с гръб към мен.

— Как можа да се случи такова глупаво нещо!

— Какво глупаво нещо? — настоях аз. Приближих се до него. — Да не би това, че съм тук, в Антиохия. Ще ти кажа как стана. Баща ми се погрижи да избягам, и така…

— Не, не, не говоря за това. Искам да си невредима, жива, вън от всякаква опасност и закриляна, за да можеш да разцъфнеш, както е било писано. Погледни се: твоите листенца още не са попарени по краищата, а дързостта ти още повече разпалва красотата ти! Брат ти нямаше шансове срещу твоите познания и реторични умения. И все пак ти заплени войниците и ги превърна в роби със своето превъзходство, без дори за миг да предизвикаш възмущение у тях. Предстои ти дълъг живот! Но аз трябва да намеря начин да те предпазя. Разбираш ли, в това е същността. Трябва да напуснеш Антиохия през деня.

— „Приятел на Храма“ — така те нарекоха жрецът и жрицата. Казаха, че можеш да разчетеш древните надписи. Казаха, че си изкупил всички египетски книги, когато са пристигнали в пристанището. Защо? Ако търсиш нея, Кралицата, потърси я чрез мен, защото самата тя каза, че ме призовава.

— Не тя е говорила в сънищата! Не знаеш кой е изрекъл тези думи! Ами ако тези сънища извират от бродещата ти душа? Ако си живяла и преди? А сега идваш в Храма, където те дебне едно от онези омразни древни божества и си в опасност. Трябва да се измъкнеш — от това място, от мен, и от онзи ранен преследвач, когото ще открия.

— Не ми казваш всичко, което знаеш! Какво е станало с теб, Мариус? Какво? Кой ти причини това чудновато излъчване? Това не е наметало, светлината идва отвътре!

— По дяволите, Пандора, нима мислиш, че исках да съкратят живота ми, а съдбата ми да удължат навеки! — Той страдаше. Погледна ме, без желание да говори, и аз почувствах как от него струи такава болка, такава самота, че за миг стана нетърпимо.

Долових полъха на собствената си мъка от изминалата дълга нощ, когато бях силно поразена от пълното безсмислие на всякакви религии и вероизповедания, а самият стремеж към праведен живот не бе нищо друго, освен капан за глупци.

Внезапно той ме изненада като ме обгърна с ръце, прегръщаше ме силно и нежно търкаше буза в косата ми, целувайки главата ми. В думите му прозираше мека като коприна нежност:

— Пандора, Пандора, Пандора — промълви той. Красивото малко момиченце, превърнало се в прекрасна жена.

Държах в ръце тази твърда статуя на най-прекрасния и забележителен мъж, когото някога бях виждала или познавала: държах я, но този път чух как бие сърцето му, долових отчетливия му ритъм.

— О, Мариус само ако можех да склоня глава до твоята. Да можех да се оставя на твоята закрила. Но ти ме пъдиш! Не обещаваш покровителство, а ме обричаш на бягство, скитане и още кошмари, на тайнственост и отчаяние. Не. Не мога.

Отблъснах ласките му. Усещах неговите целувки върху косата си.

— Не ми казвай, че няма да те видя повече. Не си мисли, че мога да понеса и това, редом с всичко случило се. Нямам си никого тук, а после се появява не друг, а човекът, оставил такъв отпечатък в моминското ми сърце, че следите от него са по-дълбоки от тези върху най-скъпата монета. И ми казваш, че повече няма да се видим, че трябва да тръгвам.

Извърнах се.

В очите му проблесна похот. Но той я превъзмогна. С едва доловима усмивка ми призна тихо:

— Ах, как се възхитих на това, което направи с легата. Помислих, че двамата с него със собствени сили ще планирате превземането на германските племена. — Той въздъхна. — Трябва да започнеш почтен живот, охолен живот — живот, който да поддържа и тялото, и душата ти. — Лицето му бе озарено от нов пламък. Погледна ме — първо гърдите ми, после бедрата, а накрая лицето ми. Засрами се и опита да го прикрие. Похот.

— Все още ли си мъж? — попитах.

Не ми отговори. Но изражението на лицето му охладня.

— Никога няма да разбереш напълно какъв съм!

— Ах, но не си и мъж! — казах. — Права ли съм? Не и мъж.

— Пандора, ти нарочно ме дразниш. Защо? Защо го правиш?

— Тази промяна — това, че се движиш сред кръвопийци, не е увеличило ръста ти. А дали е увеличило други части от тялото ти?

— Моля те, престани — каза той.

— Ти ме желаеш, Мариус. Кажи, че е така. Виждам го. Потвърди го с думи. Какво ще ти струва това?

— Вбесяваш ме! — отвърна той. Лицето му почервеня от гняв и толкова силно присви устни, че те побеляха. — Слава Богу, че не те желая! Не и дотам, че да изменя на любовта заради някакъв мимолетен греховен екстаз.

— Хората от Храма не знаят какъв си всъщност, нали?

— Не! — каза той.

— И ти няма да ми разкриеш сърцето си.

— Никога. Ще ме забравиш и тези сънища ще изчезнат. Обзалагам се, че аз самият мога да ги накарам да изчезнат, като се моля за теб. И ще го направя.

— Много набожно поведение — отвърнах. — Какво те сближава толкова с древната Изида, която е пила кръв и е била Източникът?

— Не произнасяй тези думи, всички те са лъжи, до една. Не си сигурна, че видяната от теб Кралица е била Изида. Какво си научила от тези кошмари? Помисли. Разбрала си, че тази Кралица е била пленена от кръвопийци, които е осъдила! Те са били лоши. Мисли. Върни се в съня. Мисли. Тогава си помислила, че са лоши, и сега мислиш същото за тях. Докато беше в Храма, ти долови духа на злото. Знам, че го направи. Наблюдавах те.

— Да. Но ти не си лош, Мариус, не можеш да ме убедиш в това! Тялото ти е като мраморна статуя, кръвопиец си, но приличаш на бог и не си лош!

Той понечи да възрази, но отново замлъкна. Погледна с крайчеца на окото си. После бавно извърна глава и погледът му се зарея из покрива на колонадата.

— Зората ли настъпва — попитах, — това лъчите на Амон Ра ли са?

— Ти си най-влудяващото човешко същество, което някога съм срещал! — каза той. — Ако се бях оженил за теб, рано щеше да ме вкараш в гроба. Щеше да ми спестиш всичко това!

— Кое щях да ти спестя?

Той повика Флавий, който през цялото време стоеше наблизо и чу всичко.

— Флавий, сега си тръгвам — каза Мариус. — Така трябва. Но ти я пази. Щом се стъмни, ще дойда пак по най-бързия начин. Ако някой ме изпревари, някой жестоко белязан и ужасяващ нападател, прицели се в главата му с меча си. Нали запомни, в главата? Но, разбира се, твоята господарка несъмнено ще успее да ти помогне да я защитиш.

— Да, господине. Трябва ли да напуснем Антиохия?

— Мери си приказките, верни ми друже — казах аз. — Аз съм господарката тук. Няма да напускаме Антиохия.

— Постарай се да я убедиш да се подготви за път — каза Мариус.

Той ме погледна.

Последва дълго мълчание. Знаех, че чете мислите ми. После през тялото ми премина тръпка от кървавите ми сънища. Видях, че очите му светнаха. Нещо в изражението му се промени. Отърсих се от съня, обзета от ужас. Отказах да приема този ужас.

— Нещата са взаимосвързани — прошепнах, — сънищата, Храмът, твоето присъствие там и това, че те повикаха на помощ. Какъв си ти, някакъв светъл бог, слязъл на Земята, за да преследва мрачните кръвопийци, а? Жива ли е Кралицата?

— О, де да бях такъв бог! — каза той. — Ако можех, щях да бъда! В едно съм сигурен: няма да бъдат създавани повече кръвопийци. Нека поднасят цветя пред олтарите на базалтовите си статуи!

Изпитах силна любов и внезапно се втурнах към него.

— Вземи ме със себе си където и да отиваш.

— Не мога! — каза той. Примигна, сякаш нещо бе наранило очите му. Не успя да изправи главата си съвсем.

— Заради настъпващата светлина е, нали? Ти си един от тях.

— Пандора, когато отново дойда при теб, приготви се да напуснеш това място! — каза той.

И изчезна.

Изчезна просто така. Просто така, вече го нямаше в обятията ми, във всекидневната и в дома ми.

Обърнах се и бавно закрачих из мрачната стая. Вгледах се в стенописите, във веселите танцуващи фигури с техните лаврови венци — Бакхус и неговите нимфи. Какво свенливо облекло за подобна разгулна компания!

Флавий заговори:

— Госпожо, сред вещите ви открих един меч, мога ли да го държа в готовност за действие?

— Да, както и всички налични кинжали и огън, не забравяй огъня. То ще избяга от него. — Въздъхнах. Откъде ли знаех това? Знаех го. Това бе достатъчно. Но, Флавий — обърнах се аз, — то няма да дойде преди да се стъмни. От тази нощ остана съвсем малко. Можем да заспим, щом небето се обагри в пурпур. — Вдигнах ръка към челото си. — Опитвам се да си спомня…

— Какво, госпожо? — попита Флавий. На външен вид той изглеждаше не по-зле от прекрасния Мариус. Просто бе мъж с различни пропорции, но също толкова привлекателен, при това с топла човешка плът.

— Дали сънищата се явяват през деня. Или винаги нощем? О, спи ми се и те ме зоват. Флавий, сложи лампа в банята ми. Но аз ще си легна. Доспа ми се. Можеш ли да останеш буден?

— Да, госпожо.

— Виж, звездите почти се скриха. Какво ли е да бъдеш една от тях, Флавий, да ти се възхищават само докато е тъмно, когато хората си служат със свещи и лампи. Да те познават и описват само сред непрогледната нощ, когато са приключили всички дневни занимания!

— Вие наистина сте най-изобретателната жена, която някога съм познавал — отвърна той. — Как въздадохте справедливост на мъжа, който ви обвини. — Той улови ръката ми и тръгнахме към спалнята, където се бях облякла тази сутрин.

Обичах го. Дори цял един живот, изпълнен с премеждия, не би могъл да подсили повече това чувство.

— Няма ли да спите в голямото легло в трапезарията?

— Не — отвърнах. — Това е брачно ложе, а аз никога вече няма да се омъжа. Искам да се изкъпя, но така ми се спи.

— Мога да събудя момичетата.

— Не, ще си лягам. Има ли подходяща стая?

— Да — той ме поведе нататък. Все още бе много тъмно. Стори ми се, че чух шумолене. После разбрах че няма нищо.

И там бе леглото с малката лампа до него, а отгоре имаше толкова много възглавнички в ориенталски стил — едно много меко гнезденце, в което се сгуших като персийка.

И сънят дойде:

Ние, кръвопийците, се бяхме събрали в огромен потънал в мрак храм. Ние виждахме в мрака така, като го правят някои животни. Кожата на всеки от нас бе с цвят на бронз, или загоряла от слънцето, или златиста. Всички бяхме мъже.

На пода лежеше Кралицата и пищеше. Кожата й бе бяла. Чисто бяла. Дългата й коса беше черна. Короната й бе украсена с рога и слънце! Короната на Изида. Тя бе богинята! От двете й страни стояха по петима кръвопийци, които я придържаха към земята. Тя мяташе неистово глава, а очите й сякаш щяха да изскочат от Божията светлина.

— Аз съм вашата Кралица! Не можете да ми причинявате това! — Как ослепителна бе белотата й, а писъците й ставаха все по-отчаяни и умоляващи. — Всемогъщи Озирис, избави ме от това! Избави ме от тези богохулници! Избави ме от неверниците!

Жрецът до мен се изсмя ехидно.

Кралят седеше неподвижно на трона си. Но не към този Крал бяха отправени молитвите й. Тя се молеше на Озирис от отвъдния свят.

— Дръжте я по-здраво.

Дойдоха още двама, които да хванат глезените й.

— Пий! — каза ми жрецът. — Падни на колене и пий от кръвта й. Нейната кръв е по-силна от всяка друга на този свят. Пий.

Тя плачеше тихо.

— Чудовища, деца на сатаната! — ридаеше Кралицата.

— Няма да го направя — отвърнах.

— Направи го! Ти трябва да пиеш от кръвта й!

— Не, не мога да наруша волята й. Не и по този начин! Тя е нашата Майка Изида!

— Тя е наш Извор и наша пленница.

— Не — повторих.

Жрецът ме избута напред. Съборих го на земята. Погледнах я.

Тя ме гледаше с такова неразбиране, както и всички останали. Лицето й бе изящно и изискано гримирано. Гневът не бе разкривил чертите й. Говореше с тих глас, изпълнен с омраза.

— Ще унищожа всички ви — каза тя. — Някоя сутрин ще избягам и ще изляза на слънце, а всички вие ще изгорите! До един ще изгорите! Така, както горя аз! Защото аз съм Изворът! И злото в мен ще изгори и ще угасне у всички вас навеки. Ела, окаян новако — обърна се тя към мен. — Прави, каквото ти казват. Пий и ще дочакаш моята мъст.

— Бог Амон Ра ще въстане от Изток и аз ще поема към него, а смъртоносните му лъчи ще ме убият. Ще се превърна в огнено жертвоприношение, което ще погуби всеки един от вас, роден от мен и преобразен от кръвта ми! Вие, алчни, безпътни божества, които искате да ползвате нашата сила за лична изгода!

После в целия сън настъпи ужасяващ поврат. Тя се изправи на крака. Беше неосквернена и току-що накичена. Около нея лумнаха факли — първо една, после втора, трета, а накрая все повече, светеха, сякаш някой ги палеше мигновено, докато Кралицата не бе цялата обградена от пламъци. Божествата изчезнаха.

Тя се усмихна и ми кимна. Наведе глава, бялото на очите й блесна, щом вдигна поглед към мен. Усмихна се. В нея имаше нещо лукаво.

Събудих се с писъци.

Бях в леглото си. В Антиохия. Лампата светеше. Флавий ме прегръщаше. Видях как светлината огрява протегнатия му крак от слонова кост. Тя огряваше и издяланите пръсти на стъпалото му.

— Не ме оставяй, прегърни ме! — казах. — Майко Изида! Прегърни ме. Колко време съм спала?

— Само няколко мига — отвърна той.

— Не.

— Слънцето току-що изгря. Може би искате да излезете и да полегнете под топлите му лъчи?

— Не! — изпищях аз.

Той подсили топлата си, отчаяно утешителна прегръдка.

— Това бе просто един лош сън, прекрасна госпожо — каза ми. — Затворете очи. Аз ще спя до вас, без да изпускам кинжала.

— О, да, моля те, моля те, Флавий. Не ме оставяй. Прегърни ме — проплаках.

Отпуснах се в леглото, а той се сгуши до мен, коленете му зад моите, и ме бе прегърнал с една ръка. Отворих очи. Отново чух гласа на Мариус:

— Слава Богу, че не те желая! Не и дотам, че да изменя на любовта заради някакъв мимолетен греховен екстаз.

— О, Флавий — казах. — Кожата ми! Гори ли? — понечих да стана. — Изгаси светлината. Угаси слънцето!

— Не, госпожо, кожата ви е прекрасна, както винаги. Легнете. Нека ви попея.

— Да, попей ми… — промълвих.

Вслушах се в песента му, беше от Омир, за Ахил и Хектор, и ми харесваше начинът, по който пее и паузите, които прави. Представях си онези герои и високите стени на обречената Троя, а очите ми натежаха. Унесох се. Отпуснах се.

Той сложи ръка на главата ми, сякаш да държи сънищата далеч и да ме избави от тях. А аз въздъхнах, докато галеше косата ми.

Представях си Мариус, блясъка на кожата му. Той така наподобяваше този на Кралицата, а и искрите в очите му бяха съвсем като нейните, и го чух да казва „По дяволите, Пандора, нима мислиш, че исках да съкратят живота ми, а съдбата ми да удължат навеки!“

И преди съзнанието ми да отплава, дойде пълното отчаяние — чувството за безполезност на всички наши усилия. Най-добре би било да сме просто животни — не по-различни от лъвовете на арената.