Пандора

11

Е, Дейвид, това беше.

Бих могла да запълня още много страници с тази комедия в стила на Плот и Терънс. Бих могла да конкурирам Шекспировата пиеса „Много шум за нищо“.

Но това е основната история. Това се крие зад несериозната съкратена версия на „Вампирът Лестат“, чийто окончателен и банален вид е бил оформен от Мариус или Лестат, кой знае.

Нека ти разкрия онези моменти, които са свещени и тлеят в сърцето ми, макар да са били отхвърлени с лекота от някой друг.

А историята на нашата раздяла е не просто историята на едно противоречие, но може да бъде и поучителна.

Мариус ме научи да преследвам и залавям само злосторниците и да убивам безболезнено, като обгръщам душата на жертвата си в сладостни видения, или да я оставям да разкраси собствената си смърт с порой от фантазии, които не бива да преценявам, а само да поглъщам като кръвта. Всичко това не се нуждае от подробно описание.

Двамата бяхме еднакво силни. Когато някой обгорял и безмилостно амбициозен кръвопиец успееше да се добере до Антиохия — а това се случи едва няколко пъти, след което престана, — ние го убивахме заедно. Това бяха чудовищни умове, родени в непонятни за нас епохи, и те преследваха Кралицата така, както чакалите преследват телата на мъртвите хора.

Ние нямахме разногласия относно тях.

Често си четяхме на глас и се смеехме заедно на „Сатирикон“ от Петроний, а по-късно редувахме смеха със сълзи, докато четяхме непримиримите сатири на Ювенал. От Рим и Александрия непрекъснато пристигаха нови сатирични и исторически творби.

Но едно нещо остана завинаги между Мариус и мен.

Любовта ни се усилваше, но с нея зачестиха и вечните спорове. И така спорът постепенно се превърна в опасна спойка на нашата връзка.

През годините Мариус запази своя изтънчен разум, както една весталка пази свещения огън. Ако се случеше да ме обземе въодушевление, той ме сграбчваше за раменете и недвусмислено заявяваше, че това е неразумно. Неразумно, неразумно, неразумно!

Когато през втори век Антиохия бе застигната от ужасно земетресение, а ние останахме невредими, аз се осмелих да говоря за това като за Божия благословия. Това разяри Мариус и той побърза да изтъкне, че същата Божия намеса бе предпазила и римския император Траян, който се намираше в града по това време. Как бих си обяснила това?

Трябва да отбележа, че Антиохия бързо се възстанови, пазарите процъфтяваха, пристигаха все повече роби и нямаше какво да спре керваните, поели към корабите, както и корабите, пътуващи към керваните.

Но много преди това земетресение ние едва ли не стигахме до бой всяка нощ.

Ако се забавех с часове в стаята на Майката и Бащата, Мариус неизменно идваше да ме вземе и да ме вразуми. Заявяваше, че не може да чете спокойно, докато аз съм в това състояние. Не може да мисли, защото знае, че аз съм долу и съзнателно приемам лудостта.

Защо, питах аз, неговата власт трябваше да се простира из всяко кътче на къщата и градината? И как така бях равна нему по сила, когато някой стар обгорял кръвопиец дойдеше в Антиохия и трябваше да го убием?

— Нима не сме равни и по ум? — питах го.

— Само ти би могла да зададеш такъв въпрос! — отвръщаше той.

Естествено Майката и Бащата никога вече не помръднаха и не проговориха. Повече не ме споходиха кървави сънища или божествени напътствия. Само Мариус от време на време ми напомняше за това. Измина доста време преди той да ми разреши да се грижа за Светилището заедно с него, да разбера напълно тяхното мълчаливо и на пръв поглед безсмислено съгласие. Изглеждаха съвсем недосегаеми, взаимоотношенията им бяха мудни и всяваха страх.

Когато Флавий се разболя на четиридесет години, двамата с Мариус преживяхме първата си наистина ужасна битка. Това се случи много преди земетресението.

Впрочем това бяха чудни времена, защото хитрият стар Тиберий изпълваше Антиохия с прекрасни нови сгради. Тя бе достоен съперник на Рим. Но Флавий беше болен.

Мариус го понесе много тежко. Той не просто харесваше Флавий — двамата непрекъснато разговаряха за Аристотел, а Флавий се оказа човек, който може да прави всичко: еднакво добре ръководеше домакинството и умееше да препише най-трудния и разпадащ се текст съвсем безпогрешно.

Флавий никога не ни бе задавал въпроси за това какви сме. Установих, че в неговото съзнание предаността и толерантността са далеч по-важни от любопитството и страха.

Надявахме се, че болестта му не е нещо сериозно. Но накрая, когато треската му се усили, Флавий обръщаше гръб на Мариус всеки път, когато той идваше при него. Щом аз му протегнех ръка, обаче, той винаги я приемаше. Аз често лежах с часове до него, както някога той бе лежал до мен.

И тогава една нощ Мариус ме заведе до портата и ми каза:

— Докато се върна, той ще е мъртъв. Можеш ли да го понесеш сама?

— Бягаш ли от него? — попитах.

— Не — отвърна той. — Но той не иска да гледам как умира, не иска да виждам как стене от болка.

Кимнах с глава.

Мариус тръгна.

Преди много време той бе наложил правилото никога да не бъдат създавани други кръвопийци. Не си направих труда да го питам това.

Щом той си тръгна, превърнах Флавий във вампир. Направих го по същия начин, както обгорелият, Мариус и Акаша бяха постъпили с мене, тъй като с Мариус дълго време обсъждахме методите — изсмукваш възможно най-много кръв, която после връщаш малко преди да припаднеш.

Аз припаднах и когато се съвзех, видях този прекрасен грък да стои над мен леко усмихнат, а болестта му си бе отишла. Той се протегна да хване ръката ми и да ми помогне да се изправя.

Мариус влезе в стаята, погледна учудено преродения Флавий и каза:

— Махни се, напусни тази къща, този град, тази област и тази империя.

Последните думи на Флавий към мен бяха:

— Благодаря ти за този Мрачен дар. — Тогава за първи път чух този израз, така често споменаван в писанията на Лестат. Колко добре го разбираше образованият атинянин.

С часове отбягвах Мариус. Той никога нямаше да ми прости! После излязох в градината. Видях, че скърби и когато вдигна глава, разбрах, че е бил напълно убеден, че искам да замина с Флавий. Осъзнала това, аз го поех в обятията си. Изпълни го безмълвна утеха и любов, той веднага ми прости за моята „прекалена прибързаност“.

— Не разбираш ли — подех аз, хванала го за ръка, че те обожавам? Но ти не можеш да властваш над мен! Не можеш ли, какъвто си разумен, да проумееш, че по-голямата част от нашата дарба ти убягва — това е свободата от ограниченията на мъжкия и женския пол!

— Не можеш да ме убедиш — каза той — дори и за миг, че не чувстваш, разсъждаваш и постъпваш като жена. И двамата обичахме Флавий. Но защо трябваше да бъде създаван още един кръвопиец?

— Не знам. Знам само, че Флавий го желаеше. Той знаеше всичко за нашите тайни, между нас двамата имаше някакво… разбиране! Той ми остана верен в най-тежките моменти от смъртния ми живот. О, не мога да го обясня.

— Именно, женска чувствителност. И ти изпрати това създание във вечността.

— Той ще се включи в нашето търсене — отвърнах.

Към средата на века, когато градът бе много богат, а в империята цареше такъв мир, какъвто в близките двеста години нямаше да има, в Антиохия пристигна християнинът Павел.

Една нощ отидох да послушам как говори и когато се прибрах у дома, небрежно подхвърлих, че този мъж би могъл да приобщи и камък към вярата си, толкова силна личност беше.

— Как може да отделяш време за такива неща! — настоя Мариус. — Християни. Те не са даже и култ! Някои боготворят Йоан, други Исус. Борят се помежду си! Не разбираш ли какво прави този човек Павел?

— Не, какво? — рекох. — Не съм казала, че ще постъпя в тяхната секта. Казах само, че съм се спряла да го послушам. Кой би пострадал от това?

— Ти, твоето съзнание, равновесието ти и здравият ти разум. Той е застрашен заради безсмислените неща, от които се интересуваш, а честно казано, и истината страда! — Това бе само началото.

— Нека ти разкажа за този човек Павел — каза Мариус. — Той никога не е познавал нито Йоан Кръстител, нито Исус Галилейски. Юдеите са го изхвърлили от общността. А Исус и Йоан са били юдеи! И затова сега Павел се обръща към всички. Без значение дали са юдеи или християни, римляни или гърци, той им казва: „Няма защо да спазвате юдейските обичаи. Забравете празненствата в Йерусалим. Забравете за Обрезанието Господне. Станете християни.“

— Да, така е — рекох с въздишка.

— Много лесно можеш да възприемеш такава религия — каза той. — Не се изисква нищо. Трябва да повярваш, че този човек е възкръснал от мъртвите. Между другото, аз прочетох внимателно текстовете, които заливат пазарите. А ти?

— Не. Изненадана съм, че си отделил от безценното си време за това.

— Никъде из писанията на онези, познавали Йоан и Исус, не се споменава някой от двамата да е казвал, че ще възкръсне от мъртвите или че всички повярвали в тях ще се радват на задгробен живот. Павел е добавил всичко това. Какво изкусително обещание! А трябва да чуеш как говори за Ада твоят приятел! Каква жестокост — несъвършените простосмъртни могат да сторят толкова ужасни грехове в този живот, че да горят във вечни мъки.

— Той не ми е приятел. Много преувеличаваш моите случайни забележки. Защо се вълнуваш толкова?

— Казах ти, интересувам се от истината и разума!

— Е, има нещо, което ти убягва у тези християни; това, че когато се съберат заедно, те изпитват възторжена любов и вяра в безграничното великодушие…

— О, не започвай пак! Нима искаш да ми кажеш, че това е хубаво?

Не отговорих.

Той се канеше да възстанови заниманията си, когато заговорих.

— Ти се боиш от мен — казах му. — Страх те е, че някой вярващ може да ми грабне ума и да те изоставя. Не. Това не е вярно. Страх те, е че твоят ум може да бъде грабнат. Че по някакъв начин светът ще те подмами обратно при себе си и няма да живееш тук с мен, вече няма да бъдеш онзи надменен римлянин, страничен наблюдател и отшелник. Ще се завърнеш в търсене на смъртната утеха от дружбата и близостта с околните, на приятелство със смъртните, които ще те признаят за един от тях, без да си такъв!

— Пандора, говориш безсмислици.

— Запази надменните си тайни — казах. — Но аз се боя за тебе и го признавам.

— Боиш се за мене? И защо? — попита той.

— Защото не разбираш, че всичко е тленно, всичко е измислица! Че дори логиката, математиката и правосъдието не са еднозначни!

— Това не е вярно — рече той.

— О, напротив. Ще дойде нощ, в която ще видиш онова, което аз видях, когато за първи път дойдох в Антиохия, преди да ме намериш, преди това преобразуване, което трябваше да помете всичко по пътя си.

Ще видиш такава тъмнина — продължих аз, — толкова непроницаема, че Природата не я е създала никъде на тази земя когато и да е където и да е! Само човешката душа може да я познае. И тя трае вечно. И се моля, когато най-накрая не можеш да избягаш от нея и разбереш, че е навсякъде около теб, твоята логика и разум да ти дадат сили да се бориш с нея.

Той ме погледна много почтително. Но не каза нищо. Продължих:

— Примирението няма да ти е от полза, когато настъпи това време. Примирението изисква воля, а волята изисква решение, решението изисква вяра, а вярата — нещо, в което да вярваш! И всякакви действия или приемственост налагат идеята за свидетел! Е, няма да има никакви свидетели! Ти още не знаеш това, за разлика от мен. Надявам се щом го разбереш, да има кой да те утеши, докато обличаш и тъкмиш онези чудовищни реликви под стълбите! Докато им поднасяш цветя! — Бях много ядосана. Добавих:

— Обърни поглед към мене, когато настъпи този миг — ако не за опрощение, погледни на мен като модел за подражание. Защото аз видях това и оцелях. И няма значение, че се спрях да чуя как Павел проповядва за Исус, или че сплитам корони от цветя за Кралицата, или че преди разсъмване танцувам като луда на лунна светлина в градината, или че… че те обичам. Няма значение. Защото няма нищо. И никой. Никой! — въздъхнах. Беше време да приключвам.

Върни се към твоята история, тази купчина лъжи, опитваща да свърже събитията в причинно-следствени отношения, тази нелепа вяра, която приема, че едно нещо е следствие от друго. Уверявам те, не е така. Но ти постъпваш като истински римлянин, щом мислиш по този начин.

Той седеше мълчаливо и ме гледаше. Не можех да определя за какво мисли или какво чувства. После ме попита:

— Какво искаш да направя? — Никога не бе изглеждал по-невинен.

Засмях се горчиво. Нима не говорехме на един език? Той не бе чул и дума от това, което казах. И не ме удостои с отговор, а само с този прост въпрос.

— Добре — казах. — Ще ти кажа какво искам. Обичай ме, Мариус, обичай ме, но ме остави на мира! — извиках. Дори не се замислих. Думите сами излязоха от устата ми. — Остави ме на мира, за да мога сама да намирам утеха и свои начини да остана жива, без значение колко глупави и безсмислени ти се струват те. Остави ме на мира!

Той бе засегнат, толкова неразбиращ и със същия невинен вид.

Докато годините се нижеха, ние имахме много такива спорове.

Понякога той идваше при мене, след това се впускаше в дълбокомислени разсъждения за онова, което според него ставаше в империята, как императорите полудяват, а Сенатът не притежава власт, как самият прогрес на човека е нещо уникално в природата, което трябва да бъде наблюдавано. Казваше, че ще копнее за живота до самия край.

— Дори да е останала само безлюдна пустош — говореше той, — бих искал да бъда там, да гледам как дюните се разстилат една над друга — не спираше той. Ако в целия свят остане само една лампа, бих искал да гледам нейния пламък. И ти би го искала.

Но условията на битката и нейната ожесточеност всъщност никога не се променяха.

Дълбоко в себе си той смяташе, че го мразя, защото е бил толкова груб в нощта, когато ми бе даден Мрачния дар. Казах му, че това е детинско. Не можех да го убедя, че душата и интелектът ми са далеч по-необятни, за да изпитват такава първична злоба, и че не му дължа обяснение за мислите, делата или думите си.

Ние живяхме заедно и се обичахме двеста години. Той ми се струваше все по-красив.

Тъй като все повече варвари от север и изток прииждаха в града, той вече не смяташе за нужно да се облича като римлянин и често носеше украсените с бижута дрехи на хората от Изтока. Косата му ставаше все по-прекрасна и светла. Той рядко я подстригваше, и всъщност трябваше да го прави всяка нощ, ако искаше да е къса. Тя стоеше като разкошен накит върху раменете му.

С течение на времето лицето му стана още по-гладко и бръчиците, които лесно биха му придали гневен вид, изчезнаха. Както съм казвала и преди, той много прилича на Лестат. Само че е по-добре сложен, а с възрастта челюстта и брадичката му бяха малко загрубели, преди да получи Мрачния дар. Но нежеланите бръчки около очите му намаляваха.

Понякога, от страх да не се скараме, не си говорехме по цели нощи. Между нас съществуваше непрекъснат физически контакт — прегръдки, целувки, или просто безмълвно сплетени ръце.

Но ние знаехме, че вече сме живели много по-дълго от обикновените хора.

Не е необходимо подробно да описвам тази забележителна епоха. Тя е твърде добре позната. Нека само напомня някои неща. Позволи ми само да ти опиша моите възгледи за промените, които се извършваха из цялата империя.

Тъй като Антиохия процъфтяваше, се оказа невъзможно градът да бъде унищожен. Той бе покровителстван и посещаван от императорите. Построени бяха още храмове на източните култове. И тогава там започнаха да се стичат всякакви християни.

Всъщност накрая християните в Антиохия представляваха огромна и очарователна група хора, които спореха помежду си.

Рим обяви война на юдеите, Йерусалим бе сравнен със земята, а свещеният юдейски храм бе разрушен. Много от големите юдейски мислители дойдоха в Антиохия и Александрия.

На два или три пъти покрай нас минаха римски легиони, отправили се на север, към Партия. Веднъж дори преживяхме и малък местен бунт, но Рим винаги възстановяваше реда в града. Тогава пазарът бе затворен за един ден! Търговията не спираше — тази силна пристрастеност на керваните към корабите и на корабите към керваните, а Антиохия се превърна в тяхно брачно ложе.

Създаваше се малко съвременна поезия. Предимно сатира. Изглежда сега сатирата бе единственият безопасен и откровен изразител на римския дух, и така се появи дръзката и забавна история „Златното магаре“ от Апулей, която осмиваше всяка една религия. Но у поета Марциал се наблюдаваше известна язвителност. А писмата на Плиний, които достигаха до мен, бяха изпълнени с крайни мнения за моралния безпорядък в Рим.

Като вампир започнах да се храня предимно с войници. Харесвах тяхната осанка и сила. Хранех се с тях толкова често, че в своята небрежност се бях превърнала в легенда. Наричаха ме „Гръцката смърт“ заради дрехите ми, които им изглеждаха архаични. Нападах ги безразборно из тъмните улички. Нямаше как да ме обградят или да ми попречат — бях толкова ловка, силна и жадна.

Но по време на тяхната смърт виждах разни неща — блясъка на някоя решаваща битка на границата, ръкопашен бой сред стръмна планина. Аз нежно ги повеждах към финала, изпълнена до краен предел с кръвта им, а понякога като в мъгла виждах душите на онези, които самите те бяха убили.

Когато разказах това на Мариус, той отвърна, че от мене може да се очаква точно такава безумна мистика.

Повече не повдигнах въпроса.

Той наблюдаваше с неимоверен интерес развитието на Рим. На мене то ми се струваше направо изумително.

Той размишляваше над историите на Дион Касий, Плутарх и Тацит и заудря с юмрук, когато научи за безкрайните сражения по река Рейн и напредването на север към Британия, както и за изграждането на Адриановия вал, който да държи настрана шотландците, които подобно на германците не отстъпваха пред никого.

— Те вече не патрулират, нито охраняват или контролират империята — каза той. — Не става въпрос за запазване на начина на живот! Това е просто война и търговия!

Не можех да не се съглася.

Всъщност положението бе дори по-лошо от онова, за което той знаеше. Ако ходеше да слуша философите толкова често колкото мене, би се ужасил.

Навсякъде се появяваха магьосници, които твърдяха, че могат да летят, имат видения и умеят да лекуват с ръцете си! Те имаха пререкания с християните и юдеите. Не мисля, че римската армия им обръщаше някакво внимание.

Медицината, която аз познавах от живота си като смъртна, бе като море от Изтока, изпълнено с тайни формули, амулети, ритуали и малки статуи.

Повече от половината членове на Сената вече не бяха от италиански произход. Това говореше, че нашият Рим вече не е същият. А и титлата на императора се бе превърнала в обект на подигравки. Имаше толкова много убийства, заговори, сплетни, мними императори и дворцови преврати, че скоро стана съвсем ясно, че армията управлява. Армията избираше императора. Армията го поддържаше.

Християните се разделиха на враждуващи секти. Това бе наистина изумително. Религията не се изгуби в спора. Разцеплението я направи още по-силна. Отделните ожесточени гонения — при които екзекутираха хора за това, че не се молят пред римските олтари — сякаш само засилиха симпатиите на хората към този нов култ.

А новият култ изобилстваше с дебати по всички основни въпроси, свързани с юдеите, Бог и Исус.

Тази религия преживя нещо нечувано. Разпространила се бурно чрез бързите кораби, качествените пътища и добре поддържаните търговски маршрути, тя внезапно се озова в необичайно положение. Светът не бе изправен пред края си, както бяха предсказали Исус и Павел.

Всички, които някога бяха познавали или виждали Исус, вече бяха мъртви. Накрая и онези, познавали Павел, умряха.

Появиха се християнски философи, които подбираха измежду древните гръцки идеи и старите юдейски традиции.

Юстин от Атина пишеше, че Христос е логос, че човек би могъл да е атеист и пак да намери спасение у Христос, ако е на страната на разума.

Трябваше да кажа това на Мариус.

Бях убедена, че то ще го накара да се разприказва, а и нощта бе скучна, но той просто ме парира с още чудати приказки за гностиците.

— Днес на Форума дойде един мъж на име Сатурнин. Може би си чувала за него. Той проповядва някаква дивашка версия на това християнско учение, което намираш толкова забавно, според която Богът на юдеите всъщност е Дяволът, а Исус е новият Бог. Мъжът не идва за първи път. Благодарение на местния християнски епископ Игнатий той и неговите последователи пътуват към Александрия.

— Тук вече има книги с тези идеи — казах, — донесени от Александрия. За мене те са непонятни. Но вероятно не и за теб. Говорят за София, женски първообраз на Мъдростта, който предшества Сътворението. И юдеи, и християни искат по някакъв начин да включат идеята за София във вярата си. Това много ми напомня за нашата многообичана Изида.

— Твоята многообичана Изида! — подчерта той.

— Изглежда има умове, които желаят да преплетат всичко в едно — всеки мит, или неговата същност, за да сътворят една великолепна картина.

— Пандора, пак ме ядосваш — предупреди ме той. Нека ти кажа какво правят твоите християни. Те изграждат стройна организация. Епископ Игнатий ще бъде последван от друг, а епископите сега искат да поддържат идеята, че ерата на тайното откровение е приключила. Те искат да отстранят всички безумни свитъци от пазара и да създадат канон, в който да вярват всички християни.

— Никога не съм мислила, че може да се случи такова нещо — казах. — Ти дори не разбра колко много те подкрепях, когато ги осъждаше.

— Те успяват, защото се отдалечават от емоционалната нравственост — каза той. — Организират се като римляни. Този епископ Игнатий е много строг. Той раздава власт. Негово бе изказването за достоверността на ръкописите. Обърни внимание, че прогонват пророците от Антиохия.

— Да, имаш право — рекох. — Как мислиш? Това добро ли е или лошо?

— Искам света да бъде по-добър — отвърна той. По-добро място за мъжете и жените. По-добро. Само едно е ясно: старите кръвопийци вече са измрели и нито ти или аз, нито Кралицата и Кралят можем да направим нещо, за да попречим на хода на човешките събития. Смятам, че мъжете и жените трябва да бъдат по-упорити. Опитвам се да разбирам злото по-добре с всяка следваща жертва.

Всяка религия, която отправя фанатични твърдения и изисквания, основани на Божията воля, ме плаши.

— Ти си истински последовател на Август — казах. Съгласна съм с теб, но е забавно да четеш тези безумни гностици. Този Марциан, а и Валентин.

— За теб може би е забавно. Аз виждам опасност навсякъде. Това ново християнство не просто се разпространява, то се променя навсякъде, където достигне. Прилича на животно, което поглъща местната флора и фауна, а после придобива някаква особена сила от храната.

Не спорих с него.

Към края на втори век Антиохия беше предимно християнски град. И докато четях творбите на новите епископи и философи ми се струваше, че биха могли да ни сполетят и по-лоши неща от християнството.

Само че, Дейвид, разбери, че над Антиохия не тегнеше сянката на разрухата. Из въздуха не витаеше усещането за края на империята. Ако не друго, навсякъде кипеше енергия. Вероятно търговията оставя такова усещане у човека, онова лъжливо усещане за подем и съзидание, когато такива липсват. Вещите се разменят, без непременно да се усъвършенстват.

После за нас настъпиха мрачни времена. Обединиха се две сили, които връхлетяха Мариус и отнеха цялата му смелост. Антиохия бе по-интересна отвсякога.

Майката и Бащата не бяха помръдвали от нощта, когато дойдох за първи път!

Нека опиша първото нещастие, защото аз не го понесох толкова тежко, а само съчувствах на Мариус.

Както ти казах, въпросът кой да бъде император бе се превърнал в шега. Но смехът се превърна в плач след събитията от началото на втори век.

По онова време император бе Каракала, истински убиец. При едно пътуване до Александрия, за да разгледа останките на Александър Велики, той — поради никому неизвестни до днес причини — заловил хиляди александрийци и ги избил. В Александрия никога не били виждали такова клане.

Мариус обезумя. Целият свят обезумя.

Мариус говореше да напуснем Антиохия, да избягаме колкото можем по-далеч от разрухата на империята. Започвах да споделям мнението му.

После онзи противен император Каракала поведе войската в нашата посока, с намерението да обяви война на Партия на север и изток от нас. Нищо необичайно за Антиохия!

Майка му — но няма нужда да помниш тези имена — Юлия Домна, се засели в Антиохия. Тя умираше от рак на гърдата. И тук искам да добавя, че тази жена, заедно със сина си Каракала, бе помогнала да бъде убит другият й син, Гета, защото двамата братя деляха императорската власт и заплашваха да предизвикат гражданска война.

Но нека продължа, и пак ти напомням, че не е нужно да помниш имената.

Струпаха войски за тази Източна война срещу двама крале от Изтока, Вологез Пети и Артабан Пети. Каракала наистина им обяви война, победи ги и се завърна триумфално. После, само на няколко мили от Антиохия, той бе убит от своите войници, докато опитвал да се облекчи!

Всичко това доведе Мариус до състояние на безнадеждност. Той седеше в Светилището с часове, вгледан в Майката и Бащата. Усещах какво мисли: че трябва да принесем в жертва себе си и тях двамата, но не можех да понеса дори самата мисъл за това. Не исках да умирам. Не исках да губя живота си. Не исках да изгубя Мариус.

Не бях толкова загрижена за участта на Рим. Предстоеше ми още живот, пълен с обещания за чудеса.

Но да се върнем към комедията. Армията незабавно провъзгласи за император един мъж от провинциите на име Макрин, който беше мавър и носеше обица на ухото.

Той веднага се скара с майката на мъртвия император, Юлия Домна, защото не й позволи да напусне Антиохия и да умре другаде. Тя се умори от глад.

Всичко това се случваше съвсем близо до дома ни! Тези лунатици бяха в нашия град, а не в далечната столица, по която тъгувахме.

После отново избухна война, защото източните крале, които Каракала бе сварил неподготвени преди, вече бяха в готовност и Макрин трябваше да поведе легионите в битка.

Както ти казах, сега легионите контролираха всичко. Някой трябваше да го каже на Макрин. Вместо да се сражава, той плати откуп на врага. Войската едва ли се гордееше с това. А после той им наложи ограничения, като им отне част от привилегиите.

Изглежда не разбираше, че трябва да подхранва тяхното одобрение, за да оцелее. Макар че, разбира се, с какво бе помогнало това на Каракала, когото обичаха?

Както и да е, сестрата на Юлия Домна — Юлия Меса, която бе сирийка и семейството й почиташе сирийския бог на слънцето, се възползва от този тъмен период в живота на силните легиони, за да издигне на власт като император своя внук, син на Юлия Семис! Всъщност планът й беше скандален поради ред причини. Най-важната бе, че и трите Юлии бяха сирийки. Самото момче бе на четиринайсет години и освен това бе потомствен жрец на сирийския бог на слънцето.

Но по някакъв начин Юлия Меса и любовникът на дъщеря й, Ганис, успяха да убедят група войници в една палатка, че този четиринайсетгодишен сириец трябва да стане император на Рим.

Армията изостави император Макрин, а той и синът му бяха намерени и убити.

И така, гордите войници понесоха високо на раменете си това четиринайсетгодишно момче! Но той не желаеше да го наричат с римското му име. Искаше да се обръщат към него с името на бога, който почиташе в Сирия, Елагабал. Самото му присъствие в Антиохия изнервяше жителите на града. Накрая той и трите останали Юлии — леля му, майка му и баба му, до една сирийски жрици — напуснаха Антиохия.

В Никомидия, която бе много близо до нас, Елагабал уби любовника на майка си. Тогава кой бе предаден? Освен това той взе огромен черен камък и го донесе в Рим, заявявайки, че камъкът е свещен за сирийския бог на слънцето, когото сега всички трябвало да почитат.

Него го нямаше, беше отвъд морето, но понякога писмата от Рим до Антиохия пристигаха едва за единайсет дни и скоро навсякъде плъзнаха слухове. Кой някога ще узнае истината за него?

Елагабал. Той построи Храм за камъка на Палатинския хълм. Караше римляните да стоят около него, облечени с финикийски дрехи, докато колеше крави и овце, за да ги принася в жертва.

Той помоли лекарите да опитат да го превърнат в жена, като направят съответния отвор между краката му. Това ужаси римляните. Нощем той се преобличаше като жена, слагаше перука и обикаляше кръчмите.

Навсякъде из империята войниците започнаха да се бунтуват.

Дори трите Юлии, бабата Юлия Меса, лелята Юлия Домна и собствената му майка Юлия Семис, започнаха да се отегчават от него. След четири години, забележи добре, четири години под управлението на този маниак, войниците го убиха и изхвърлиха тялото му в Тибър.

Мариус не мислеше, че е останало нещо от света, който някога наричахме Рим. И той бе крайно отегчен от всички християни в Антиохия с техните спорове по повод вярата. Вече намираше мистериозните религии за опасни. Сочеше онзи обезумял император като идеален пример за фанатизма, който печелеше почва по това време.

И беше прав. Прав беше.

Само това можех да направя, за да го избавя от отчаянието. Всъщност той още не се беше сблъскал с ужасната тъма, за която някога говорех; беше твърде развълнуван, твърде сприхав и раздразнителен. Но аз много се боях за него и страдах заради него. Не исках повече да вижда всичко в черно, както аз някога, да е резервиран, изгубил всяка надежда и едва ли не развеселен от краха на нашата империя.

Тогава се случи най-лошото — нещо, от което и двамата се бояхме по един или друг начин. То ни сполетя в най-тежката си форма.

Една нощ пред вечно отворените ни врати се появиха петима кръвопийци.

Никой от нас не ги бе чул да идват. Улисани в книгите си, ние вдигнахме глави и видяхме петимата: три жени, един мъж и момче, и установихме, че всички носят черни дрехи. Бяха облечени като християнските отшелници и аскети, които отричат плътта и гладуват. В безлюдните околности на Антиохия имаше много такива мъже.

Но тези бяха кръвопийци.

Стояха пред нас със скръстени ръце. Косите и очите им бяха тъмни, както и кожата им.

Тъмна кожа, помислих си веднага. Значи са млади. Създадени са след големия пожар. Какво от това, че са петима?

Като цяло лицата им бяха доста привлекателни с правилни черти, изписани вежди и дълбоки тъмни очи, и навсякъде виждах следите от живите им тела малки бръчици около очите и кокалчетата на ръцете.

И те като нас изглеждаха шокирани от това, че ни виждат. Оглеждаха ярко осветената библиотека, дивяха се на лъскавата ни премяна, която бе в пълен контраст с аскетичните им одежди.

— Е — каза Мариус, — кои сте вие?

Прикрих мислите си и се опитах да проникна в техните. Съзнанието им бе непроницаемо. Бяха се посветили на нещо, което граничеше с фанатизъм. Обзе ме ужасно предчувствие.

Те боязливо пристъпиха през отворената врата.

— Не, спрете, моля — каза на гръцки Мариус. — Това е моят дом. Кажете ми кои сте и после може да ви поканя да прекрачите прага.

— Християни сте, нали? — попитах аз. — Притежавате техния плам.

— Така е! — отвърна на гръцки един от тях. Беше мъжът. — Ние сме бич за човечеството в името на Бог и неговия син Христос. Ние сме Децата на Мрака.

— Кой ви създаде? — попита Мариус.

— Създадени сме в свещена пещера и в нашия Храм — каза една жена, която също говореше гръцки. — Знаем истината за Змията и наказваме с нейните зъби.

Станах на крака и отидох при Мариус.

— Мислехме, че сте в Рим — каза младият мъж. Той имаше къса черна коса и много кръгли невинни очи. Защото християнският епископ в Рим сега е най-главен за християните, а теологията на Антиохия няма особено значение.

— Защо да сме в Рим? — попита Мариус. — Какво общо имаме с римския епископ?

Жената пристъпи напред. Косата й бе строго разделена на път в средата, но лицето й бе много величествено и правилно. Преди всичко имаше красиво оформени устни.

— Защо се криете? От години знаем за вас! Знаем, че са ви известни някои неща — за нас и произхода на Мрачния дар, известно ви е как Бог го е донесъл на земята, а вие сте спасили нашия вид от изчезване.

Мариус бе направо ужасен, но не го показа.

— Нямам какво да ви кажа — рече той малко прибързано. — Освен това, че не вярвам във вашия Бог или Исус, както не вярвам, че Бог е донесъл Мрачния дар, както го нарекохте, на земята. Допуснали сте ужасна грешка.

Те бяха много недоверчиви и напълно отдадени на вярата си.

— Вие почти сте постигнали избавлението — каза момчето в дъното на редицата, чиято дълга коса стигаше до раменете. Гласът му бе мъжествен, но имаше дребна фигура. — Намирате се почти на онзи етап, когато сте толкова силни, бели и чисти, че не се налага да пиете!

— Колкото и да ми се иска, това не е вярно — рече Мариус.

— Защо не ни приемете? — попита момчето. — Защо не ни напътствате и научите как по-добре да разпространим Черната кръв и да накажем смъртните за греховете им! Сърцата ни са чисти. Ние бяхме избрани. Всеки един от нас влезе смело в пещерата и там умиращият дявол — едно премазано същество, само от кръв и кости, което бяха прогонили от Рая с опустошителен огън — ни предаде своите уроци.

— Които се изразяваха в какво? — попита Мариус.

— Накарайте ги да страдат — каза жената. — Носете смърт. Откажете се от всичко земно, както стоиците и отшелниците в Египет, но носете смърт. Накажете ги.

Жената бе враждебно настроена.

— Този мъж няма да ни помогне — промълви тя шепнешком. — Този мъж е безбожник. Той е еретик.

— Но вие трябва да ни приемете — каза младият мъж, който бе проговорил пръв. — Ние ви търсихме толкова дълго и толкова надалеч и идваме при вас изпълнени със смирение. Ако желаете да живеете в палат, това вероятно е ваше право, заслужили сте го, но не и ние. Ние живеем в мрак, не познаваме друго удоволствие освен кръвта, наслаждаваме се еднакво на слабите, болните и невинните. Изпълняваме волята на Христос, както Змията изпълняваше Божията воля, когато изкуси Ева в Рая.

— Елате в нашия Храм — каза един от останалите и ще видите дървото на живота, около което е увита свещената Змия. Ние имаме нейните зъби. Притежаваме нейната сила. Бог я е създал, както е създал Юда Искариотски или Каин, или злите римски императори.

— О — казах аз, — разбирам. Преди да попаднете на онзи бог в пещерата, вие сте почитали змията. Вие сте Офити, Сетианци, Насенианци.

— Така се наричахме в началото — каза момчето. Но сега сме Децата на Мрака, отдадени на жертвоприношения и убийства, посветили сме се на това да причиняваме страдание.

— О, Марциан и Валентин — прошепна Мариус. Не знаете тези имена, нали? Те са поетите гностици, които преди сто години положиха началото на вашата мъглява философия. Двойственост — ще рече, че в християнския свят злото може да бъде толкова могъщо колкото доброто.

— Да, това ни е известно — заговориха те в хор. Не знаем тези езически имена. Но познаваме Змията и онова, което Бог иска от нас.

— В пустинята Мойсей е вдигнал Змията над главата си — каза момчето. — Дори Кралицата на Египет е познавала Змията и я е носила в короната си.

— Историята за великия Левиатан бе унищожена в Рим — каза жената. — Отстраниха я от свещените книги. Но ние я знаем!

— Значи сте научили всичко това от арменските християни — каза Мариус. — Или от сирийските.

Един нисък мъж със сиви очи не бе продумал през цялото време, но сега пристъпи напред и се обърна към Мариус с голям авторитет.

— Вие разполагате с древните истини — каза той и ги използвате за нечестиви цели. Всички знаят за вас. Русокосите Деца на Мрака в Северните гори ви познават и знаят, че сте откраднали някаква важна тайна от Египет преди Раждането на Христос. Много от тях са идвали тук, виждали са ви с тази жена, и са си тръгвали уплашени.

— Много мъдро — рече Мариус.

— Какво открихте в Египет? — попита една от жените. — Сега в старите стаи, които някога са били обитавани от раса кръвопийци, живеят християнски монаси. Монасите не знаят за нас, но ние знаем всичко за тях и за вас. Там имаше надписи, тайни, както и нещо, което с Божията воля вече ни принадлежи.

— Не, нямаше нищо — рече Мариус.

Жената заговори отново:

— Когато юдеите напуснали Египет и Мойсей проправил път през Червено море, оставили ли са те нещо след себе си? Защо Мойсей вдигнал Змията в пустинята? Знаете ли колко на брой сме ние? Близо сто. Пътуваме до далечния Север, на юг и дори на изток към невероятни земи.

Виждах, че Мариус е смутен.

— Много добре — казах, — разбираме какво искате и защо са ви накарали да повярвате, че ние можем да задоволим вашите потребности. Най-учтиво ви моля да излезете в градината и да ни оставите да поговорим. Проявете уважение към дома ни. Не закачайте робите ни.

— Дори не бихме си го помислили.

— А ние ще се върнем след малко.

Сграбчих Мариус за ръката и го поведох по стълбите.

— Къде отиваш? — прошепна той. — Избий от главата си всички идеи! Те не бива да виждат нищо.

— Няма да видят — казах, — а от мястото, където ще стоя докато говорим, няма и да чуват.

Той изглежда ме разбра. Поведох го към Светилището на застиналите Майка и Баща и затворих каменните врати зад себе си.

Дръпнах Мариус зад седящите Крал и Кралица.

— Те сигурно чуват сърцата на Двойката — прошепнах възможно най-тихо. — Но може би няма да чуят гласовете ни на фона на този звук. Трябва да ги убием, да ги унищожим напълно.

Мариус се изуми.

— Виж, ти знаеш, че трябва да го направим! — казах. — Длъжен си да ги убиеш, както и всеки друг като тях, който някога ни доближи. Защо си толкова шокиран? Подготви се. Най-лесният начин е първо да ги накълцаме на парчета, а после да ги изгорим.

— О, Пандора — простена той.

— Мариус, защо се страхуваш?

— Не се страхувам, Пандора — отвърна той. — Усещам, че подобно деяние ще ме промени безвъзвратно. Да убивам, когато съм жаден, да живея в самота и да пазя тук тези двамата, защото така трябва, е нещо, което правя отдавна. Но да се превърна в екзекутор? Да стана като императорите, които изгарят християни! Да започна война срещу тази раса, този орден, култ, или каквото и да е там, да заема такава позиция.

— Хайде, нямаме избор. В стаята, където спим, има много декоративни мечове. Ще вземем онези, които са големи и извити. Също и факлата. Ще отидем при тях и ще им кажем колко съжаляваме за това, което трябва да им причиним, а после ще го направим!

Той не каза нищо.

— Мариус, нима ще ги оставиш да си отидат, за да започнат да ни преследват и други? Можем да бъдем в безопасност само ако унищожаваме всеки кръвопиец, който някога открие нас и Кралската двойка.

Той се отдалечи от мен и застана пред Майката. Погледна я в очите. Знаех, че тихо говори с нея. Знаех също, че тя не му отвръща.

— Има още една възможност — казах — и тя е съвсем реална. — Направих му знак да се върне зад тях, където усещах, че е най-безопасно да говори.

— Каква е тя? — попита той.

— Да им дадем Краля и Кралицата. Тогава ти и аз ще сме свободни. Те ще се грижат за тях с религиозен плам! Може би Кралят и Кралицата дори ще им разрешат да пият…

— Това е немислимо! — рече той.

— Същото мисля и аз. Никога няма да знаем дали сме в безопасност. А те ще плъзнат по света като някакви свръхестествени гризачи. Е, имаш ли друг план?

— Не, но съм готов. Ще използваме огъня и мечовете едновременно. Можеш ли да им говориш някакви сладки лъжи, докато приближаваме въоръжени и с факли в ръка?

— О, да, разбира се — рекох.

Влязохме в стаята и взехме големите извити мечове, които бяха много остри и идваха от арабската пустиня. Запалихме още една факла от тази в подножието на стълбите и се качихме заедно.

— Елате при мен, деца — казах силно, докато влизах в стаята, — елате, защото това, което трябва да ви покажа, изисква светлината на тази факла, а скоро ще разберете какво е свещеното предназначение на този меч. Колко сте набожни.

Ние застанахме пред тях.

— Колко сте млади! — рекох.

Внезапно, обзети от паника, те се вкопчиха един в друг. Струпани по този начин, много ни улесниха и ние приключихме за секунди, като подпалихме дрехите им и нарязахме ръцете и краката им, без да обръщаме внимание на жалните им викове.

Никога не бях влагала цялата си сила и бързина, не бях отдавала цялата си воля така, както го направих срещу тях. Въодушевявах се докато ги съсичах, докато ги удрях с факлата и ги пробождах, докато паднат на земята, изгубили и последната капка живот. Но и не исках да страдат.

Тъй като бяха много млади, съвсем млади кръвопийци, ни отне доста време да изгорим костите им и да превърнем всичко в пепел.

Но накрая успяхме и застанахме заедно — Мариус и аз — в градината, дрехите ни бяха покрити със сажди, а ние се взирахме в димящата трева, за да се уверим с очите си, че пепелта се е разнесла навсякъде.

Мариус внезапно се извърна и бързо се отдалечи от мен, слезе по стълбите и отиде в Светилището на Майката.

Втурнах се подире му, обзета от паника. Той стоеше с факлата и окървавения меч в ръка — о, колко кръв бе изтекла — и гледаше Акаша в очите.

— О, безчувствена Майко! — прошепна той. Лицето му бе покрито с кръв и мръсотия. Погледна горящата факла, а после отново Кралицата.

Акаша и Енкил с нищо не показаха, че знаят за касапницата отвън. Не изразяваха нито одобрение, нито благодарност или някакви други чувства. По нищо не личеше, че виждат факлата в ръката му или чуват мислите му каквито и да са те.

С Мариус бе свършено — нямаше го онзи Мариус, когото по това време познавах и обичах.

Той реши да не напуска Антиохия. Аз исках да заминем, да заведем Краля и Кралицата надалеч, търсех бурни приключения и копнеех да видя чудесата на света.

Но той отказа. Имаше само едно задължение. И то бе да причаква пришълците, докато не ги избие до един.

Той не помръдна и не проговори със седмици, освен, ако не го разтърсех, при което ме умоляваше да го оставя на мира. Ставаше от саркофага само за да седи в очакване, стиснал меча и факлата.

Положението стана нетърпимо за мен. Изминаха месеци. Казах му:

— Полудяваш. Трябва да ги махнем оттук!

И тогава една нощ, когато бях много ядосана и самотна, глупаво извиках:

— Ще ми се да се избавя от тях и от теб! — Излязох от къщата и не се върнах три нощи.

Спях из тъмни закътани местенца, които лесно си стъкмявах сама. Всеки път щом помислех за него, се сещах за това как седи там неподвижно, съвсем като тях, и ме обземаше страх.

Само ако бе познал истинското отчаяние, само да се бе сблъскал с онова, което днес наричаме „абсурд“. Да се бе изправил пред нищото! Тогава клането нямаше да го сломи.

Накрая една сутрин, точно преди изгрев слънце, когато се бях скрила на сигурно място, в Антиохия настъпи странна тишина. Някакъв ритъм, който бях чувала през всичките си дни там, бе изчезнал. Мислех си: „Какво ли значи това?“. Но скоро щях да разбера.

Бях направила фатална грешка. Вилата беше празна. Той се бе погрижил за превоза през деня. Нямах представа къде е отишъл! Беше взел всичките си вещи, а моите бе оставил добросъвестно.

Бях го предала, когато имаше най-голяма нужда от мен. Обикалях в кръг около празното Светилище. Изпищях и оставих писъка да отекне в стените.

Той никога не се върна в Антиохия. Не получих дори и писмо.

След около шест месеца се отказах да чакам и заминах.

Ти, разбира се, знаеш, че набожните религиозни вампири така и не изчезнаха. Не и преди Лестат да се появи, облечен в червено кадифе и кожа, за да ги заслепи и да се подиграе с убежденията им. Това се случи през Века на разума. Тогава Мариус прие Лестат. Кой знае какви други вампирски култове съществуват още?

Колкото до мен, дотогава отново бях изгубила Мариус.

Бях го виждала само през една безценна нощ сто години по-рано, и разбира се, хилядолетия след краха на това, което наричаме „древния свят“.

Видях го! Беше през пищната и несигурна епоха на Луи XIV, Кралят Слънце. Бяхме на дворцов бал в Дрезден. Свиреше музика — онази колеблива смесица от клавикорд, лютня и цигулка, — която съпровождаше изкусните танци, представляващи предимно реверанси и въртене в кръг.

В дъното на една зала внезапно видях Мариус!

Той ме бе наблюдавал от доста време и сега ме дари с най-трагичната и любяща усмивка. Носеше голяма дълга къдрава перука, боядисана в същия цвят като косата му, и клоширан кадифен жакет с богат набор от дантели, които французите много обичаха. Кожата му бе златиста. Това говореше за огън. Внезапно разбрах, че е преживял нещо ужасно. Сините му очи радостно искряха от любов и без да променя небрежната си поза — беше опрял лакът на клавикорда — ми прати лека въздушна целувка.

Не можех да повярвам на очите си. Наистина ли той беше там? Дали аз самата се намирах на това място, облечена в корсаж с голямо деколте и с тези огромни фусти — едната ловко надиплена, за да се вижда другата? Кожата ми в онази епоха бе като изкуствена. Косата ми бе професионално оформена в претенциозен кок.

Не обръщах внимание на смъртните ръце, които силно ме притискаха. По онова време се бях оставила да бъда водена по света от свиреп азиатски вампир, към когото не изпитвах нищо. Бях попаднала във вечния капан за една жена: бях се превърнала в необвързан и показен придатък към личността на един мъж, който въпреки неприятния си остър език бе достатъчно силен, за да води и двама ни през времето.

Азиатецът се бе оттеглил, бавно повел своята внимателно подбрана жертва към една от спалните горе.

Мариус дойде при мен, целуна ме и ме прегърна. Затворих очи.

— Това е Мариус — прошепнах. — Наистина е Мариус.

— Пандора! — каза той и се отдръпна, за да ме погледне. — Моята Пандора!

Кожата му бе обгоряла. Виждах едва доловими белези. Но почти бе заздравяла.

Той ме заведе на подиума! Беше съвършено въплъщение на човешко същество. Поведе ме в стъпките на танца. Едва си поемах дъх. Следвах го, изумена при всяка нова извивка от възторженото му лице, и изгубих представа за столетията, дори за хилядолетията. Внезапно поисках да разбера всичко — къде е бил, какво го е сполетяло. Гордостта и срамът ме бяха напуснали. Дали виждаше, че сега съм само сянката на жената, която бе познавал?

— Ти си надеждата на моята душа — прошепнах.

Той бързо ме изведе навън. Качихме се в карета и поехме към двореца му. Той ме обсипа с целувки. Притиснах се в него.

— Ти — каза той, — моя мечта, мое безразсъдно пропиляно съкровище, ти си тук, оцеляла си.

— Тук съм, защото ти ме виждаш — казах горчиво. — Защото ме огряваш със свещта, аз почти виждам силата си в огледалото.

Внезапно чух звук, древен и ужасен звук. Сърцето на Акаша, сърцето на Енкил.

Каретата бе спряла. Железни порти. Прислуга.

Дворецът бе просторен и луксозен — показно жилище на богат благородник.

— Те вътре ли са, Майката и Бащата? — попитах.

— О, да, все същите. Съвсем благонадеждни в своето вечно мълчание — Гласът му сякаш се противопоставяше на целия този ужас.

Не можех да го понеса. Трябваше да избягам от звука на сърцето й. Пред очите ми се изправи образът на вцепенените Крал и Кралица.

— Не! Изведи ме оттук. Не мога да вляза. Мариус, не мога да ги погледна!

— Пандора, те са скрити под двореца. Няма защо да ги гледаш. Няма да разберат. Пандора, те са все същите.

Ах! Същите! Мислите ми препускаха назад през опасни земи, към първите ми нощи, когато бях сама и смъртна в Антиохия, и към последвалите победи и загуби от онова време. Ах! Акаша беше същата! Страхувах се, че ще започна да пищя неудържимо.

— Много добре — каза Мариус, — ще отидем, където пожелаеш.

Казах на кочияша адреса на своето скривалище.

Не можех да погледна Мариус. Той храбро се преструваше, че се радва на нашата среща. Говореше за наука и литература, за Шекспир, Драйдън и Новия свят, пълен с джунгли и реки. Но в гласа му долових, че радостта го е напуснала.

Зарових лицето си в него. Когато каретата спря, скочих навън и хукнах към вратата на малката ми къща. Погледнах назад. Той стоеше на улицата.

Беше тъжен и уморен, бавно кимна с глава в знак на съгласие.

— Може ли да изчакам отвън? — попита. — Има ли надежда да промениш решението си? Ще чакам тук вечно!

— Решението не е мое! — казах. — Довечера напускам този град. Забрави ме. Забрави, че някога си ме виждал!

— Моя любов — каза той нежно. — Моя единствена любов.

Изтичах вътре и затворих вратата. Чух как каретата потегли. Обзе ме ярост, каквато не бях изпитвала от живота си като смъртна, удрях стените с юмруци, като опитвах да обуздая неимоверната си сила и се стараех да не дам воля на виковете, които напираха в мен.

Накрая погледнах часовника. Оставаха три часа до изгрева.

Седнах зад бюрото и започнах да му пиша:

Отново изтичах на улицата и забързах към къщата му, като опитвах да си припомня пътя, който така глупаво бях пренебрегнала.

Но какво щях да правя с ритъма на сърцата им? Щях отново да чуя този ужасен звук! Трябваше да тичам покрай него, да мина през него, да го търпя достатъчно дълго, за да дам това писмо на Мариус, може би щях да го оставя да ме сграбчи за китката и да ме заведе на някое безопасно място, и преди зазоряване да прогони азиатския вампир, който ме държеше при себе си.

Тогава се появи същата карета, а в нея беше моят партньор от бала, кръвопиецът.

Той веднага спря при мен.

Дръпнах кочияша настрана.

— Мъжът, който ме доведе вкъщи — казах. — Отидохме в неговия дом, огромен дворец.

— Да, граф Мариус — каза мъжът. — Току-що го закарах в дома му.

— Трябва да му занесеш това писмо. Побързай! Трябва да отидеш в дома му и да му го предадеш лично! Кажи му, че не съм имала пари да ти платя и че той трябва да го направи, настоявам да му го кажеш. Той ще ти плати. Кажи му, че писмото е от Пандора. Трябва да го намериш!

— За кого говорите? — попита моят азиатски партньор.

Дадох знак на кочияша да потегли!

— Тръгвай! — Моят спътник, естествено, се обиди. Но каретата вече беше потеглила.

Изминаха двеста години преди да науча простата истина: Мариус изобщо не бе получил онова писмо!

Беше се прибрал у дома, опаковал багажа си и на следващата вечер напуснал Дрезден натъжен, а писмото открил много след това, както разказал на вампира Лестат, „едно нищожно писъмце“, така го нарекъл, „което бе паднало на дъното на претъпкан пътнически куфар“.

Кога го видях отново ли?

В днешно време. Когато древната Кралица стана от трона си и показа докъде се простират нейната мъдрост, воля и власт.

След две хиляди години, през нашия двадесети век, който е все така пълен с римски колони, статуи, фронтони и колонади, гъмжи от компютри и излъчващи топлина телевизори, а Цицерон и Овидий са във всяка обществена библиотека, нашата Кралица Акаша бе пробудена от образа на Лестат на телевизионния екран — най-съвременното и сигурно светилище, и бе призована да властва като богиня, не само над нас, но и над цялото човечество.

В най-опасния момент, когато тя заплаши да унищожи всички ни, ако не я последваме — а вече бе погубила мнозина, — именно Мариус, с неговия разум, оптимизъм и философия, говори с нея, опита се да я успокои и разсее, именно той осуети разрушителните й намерения, докато се появи един древен враг, дошъл да изпълни древно проклятие, и я повали с лекотата на древните.

Дейвид, какво ми причини ти, когато ме подтикна да напиша този разказ?

Накара ме да се срамувам заради пропилените години. Накара ме да призная, че никога не е съществувал достатъчно дълбок мрак, който да погълне личното ми усещане за любов — любовта на смъртните, които ми дадоха живота, любовта към богини, изваяни от камък, любовта към Мариус.

Преди всичко не мога да отрека възродената любов към Мариус.

И навсякъде около себе си в този свят виждам доказателства за любовта. В образа на Светата Дева и Младенеца Исус, в образа на разпнатия Исус, в базалтовото изображение на Изида, което още помня. Виждам любовта. Виждам я в човешката борба. Виждам как е проникнала неудържимо във всички човешки постижения — в тяхната поезия, живопис и музика, в любовта им един към друг и отказа им да приемат страданието за своя участ.

Но най-вече я виждам в самото сътворение на този свят, което засенчва всяко изкуство и е невъзможно такава красота да е била възпроизведена съвсем случайно.

Любов. Но откъде идва тази любов? Защо така потайно крие произхода си тази любов, сътворила дъжда и дърветата и пръснала звездите над нас, както някога твърдяха, че са сторили боговете и богините?

И така Лестат, непослушният принц, пробуди Кралицата и ние оцеляхме от нейната разрушителна сила. Значи Лестат, непослушният принц, бе пребродил Ада и Рая, за да донесе безверието, ужаса и Воала на Вероника! Вероника, измислено християнско име, което означава vera ikon, или истинска икона. Той се озова в Палестина по времето на моя човешки живот, и там видя нещо, унищожило онези човешки способности, които толкова много ценим: вярата и разума.

Трябва да отида при Лестат, да го погледна в очите. Трябва да видя онова, което той е видял!

Нека младите възпяват смъртта. Те са глупави.

Най-прекрасното нещо под слънцето и луната е човешката душа. Възхищавам се от малките чудеса на добрината, които се случват между хората, възхищавам се от развитието на съвестта, от неотстъпчивостта на разума пред суеверието и отчаянието. Възхищавам се от човешката издръжливост.

Има още една история, която ще ти разкажа. Не знам защо искам да я напиша тук. Но е така. Вероятно, защото усещам, че ти — един вампир, който вижда духове — ще я разбереш, и сигурно ще разбереш защо останах така равнодушна към нея.

Веднъж през шести век — тоест, петстотин години след раждането на Христос и триста години, откакто бях напуснала Мариус — отидох да поскитам из варварска Италия. Остготите отдавна бяха опустошили полуострова.

После го нападнаха други племена, които плячкосваха, горяха и изнасяха камъни от старите храмове.

Да отида там за мен бе като да вървя по горящи въглени.

Но Рим се бореше с някаква своя концепция, със своите принципи, опитвайки да обедини езическото с християнското и да намери покой от варварските нашествия.

Римският Сенат все още съществуваше. Единствен той бе оцелял от всички институции.

А един учен, произлязъл от семейство като моето, Боеций, много образован мъж, който изучаваше древните и светците, неотдавна бе наказан със смърт, но не и преди да ни е оставил една прекрасна книга. Днес тя може да се намери във всяка библиотека. Това, разбира се, е „Утешението на философията“.

Трябваше да видя със собствените си очи опустошения Форум, изгорелите голи римски хълмове, прасетата и козите, които се скитаха из местата, където някога Цицерон бе говорил пред тълпите. Трябваше да видя клетите бедняци, които живееха в отчаяние по бреговете на Тибър.

Наложи се да видя краха на класическия свят. Трябваше да видя християнските църкви и олтари.

Трябваше да видя един конкретен учен. И той като Боеций имаше старо римско потекло и също като него бе прочел класиците и светците. Той беше мъж, чиито произведения обиколиха целия свят и стигнаха чак до учения Беда в Англия.

А той бе построил манастир, един огромен светъл лъч от творчество и оптимизъм, въпреки разрухата и войната.

Разбира се, този мъж бе ученият Касиодор, а неговият манастир се намираше на самия връх на италианския ботуш, сред райските земи на зелената Калабрия.

Пристигнах там в началото на вечерта, следвайки плана си, когато манастирът наподобяваше прекрасно осветено градче.

Монасите преписваха усилено в скрипториума.

А в своята килия, широко отворена към нощта, седеше самият Касиодор, зает с писане мъж, прехвърлил деветдесетте.

Той бе оцелял сред варварското управление, осъдило на смърт приятеля му Боеций. Бе служил на остготския император Теодорих и бе доживял да се оттегли от държавна служба — беше оцелял, за да построи мечтания от него манастир и да пише на монасите от целия свят, с които да сподели познанията си за древните и да съхрани мъдростта на гърците и римляните.

Дали той наистина беше последният човек от древния свят, както твърдят някои? Последният, който можеше да чете и на латински, и на гръцки? Последният, който би могъл да оцени и Аристотел, и канона на римския папа? Платон и свети Павел?

Тогава не знаех, че ще го помнят толкова дълго. Не знаех и колко скоро щяха да го забравят!

Вивариумът, разположен върху планинските склонове, бе тържество на архитектурата. Там имаше искрящи езерца, в които можеше да се лови и развъжда риба. Имаше и християнска църква със задължителния кръст, спални помещения и стаи за уморените посетители. Библиотеката му бе богата с книги на класиците от моето време, както и с Евангелия, които вече са изчезнали. Манастирът изобилстваше с всякакви диви плодове и зърнени култури, дървета, натежали от плод и пшеничени ниви.

Монасите се грижеха за всичко това и се отдаваха на денонощно преписване на книги в техния дълъг скрипториум.

Имаше и пчелни кошери на това прекрасно крайбрежие, окъпано в лунна светлина — стотици кошери, от които монасите добиваха мед за ядене, восък за църковните свещи и пчелно млечице за мехлеми. Кошерите се намираха върху хълм, голям колкото овощната градина или фермата на вивариума.

Аз дебнех Касиодор. Промъквах се между кошерите и както винаги се възхищавах от необяснимата организация на пчелите, защото мистериозният им танц в търсене на цветен прашец и тяхното роене ми бяха познати дълго преди човешкият свят да узнае за тях.

Щом напуснах хълма с кошерите и поех към далечната светлина от лампата на Касиодор, аз погледнах назад.

Нещо се издигаше откъм кошерите, нещо необятно, невидимо и могъщо, което усещах и чувах. Не изпитах страх, а ме озари мимолетна надежда, че нещо Ново се е появило на този свят, защото никога не съм виждала духове.

Тази сила идваше от самите пчели, от тяхното загадъчно познание и неизброими изключителни възможности, сякаш я бяха породили съвсем случайно, или пък съзнателно я бяха предизвикали чрез своята безгранична съзидателност, педантичност и издръжливост.

Беше нещо като стария римски горски дух. Видях как това нещо полетя безгрижно над нивята. Видях го да влиза в тялото на едно плашило насред нивите, което монасите бяха направили с добре оформена кръгла глава от дърво, нарисувани очи, недодялан нос и смееща се уста — едно напълно завършено същество, което можеше да бъде местено от време на време, непокътнато в своите монашески одежди с качулка.

Видях как това плашило, този човек от слама и дърво, забързано се носеше из нивите и лозята, докато стигна до килията на Касиодор. Аз го последвах!

После чух, че съществото нададе тих стон. Чух го и видях как плашилото се преви от мъка, притиснало сламените си ръце към несъществуващите уши. То се гърчеше от скръб.

Касиодор бе мъртъв. Бе угаснал тихо в осветената си килия с отворена врата, върху писалищната си маса. Сивокос, стар и безмълвен, той лежеше върху своя ръкопис. Бе живял повече от деветдесет години. А сега бе мъртъв.

Това същество, това плашило, бе обезумяло от мъка и болка, поклащаше се и стенеше, сякаш този звук не можеше да бъде чут от хората.

Аз, която никога не бях виждала духове, го гледах учудено. Тогава то усети присъствието ми. Обърна се. Той — поне така изглеждаше в тези дрипави дрехи и сламено тяло — се протегна към мен. Разпери сламените си ръце. От ръкавите се сипеше слама. Дървената му глава се клатеше върху пръта, който му служеше за гръбнак. Той — или То — ме умоляваше: молеше ме за отговор на най-важните въпроси, задавани някога от хората и безсмъртните. Обърна се към мен за тези отговори!

После, след като отново погледна мъртвия Касиодор, той се затича към мен през полегатата трева, и потребността му се изля от него, струеше от него, а ръцете му бяха разперени, докато ме гледаше. Не бих ли могла да обясня? Не бих ли могла да облека в някакъв Божествен Замисъл загадъчната загуба на Касиодор! Касиодор, който със своя вивариум бе достоен съперник на пчелните кошери по изисканост и разкош! Не друг, а вивариумът бе пробудил това усещане в кошерите! Не бих ли могла да облекча болката на това създание!

— В този свят има ужасни неща — прошепнах. — Той се гради на загадки и е зависим от тях. Ако искаш да намериш покой, върни се в кошерите, изгуби човешкия си облик и отново слез долу, потъни в безсмисления живот на доволните пчели, от които се роди.

Той стоеше неподвижно и ме слушаше.

— Ако искаш да водиш плътски живот, човешки живот, тежък живот, който може да се движи из времето и пространството, бори се за него. Ако искаш да възприемеш човешката философия, се бори и стани мъдър, тъй че никога нищо да не те наранява. Мъдростта е сила. Превърни се, каквото и да си сега, в нещо с цел.

Но разбери едно. Всичко под това небе е измислица. Всички митове, всяка религия, философия и история — всички те са лъжи.

Съществото, било то мъж или жена, вдигна сламените си ръце сякаш да покрие устата си. Аз му обърнах гръб.

Тръгнах тихо из лозята. Не след дълго монасите щяха да открият, че техният игумен, техният гений и светец, е издъхнал, работейки.

Погледнах назад и с учудване установих, че сламената фигура продължаваше да стои, оживяла и заела позата на изправен човек, и да ме наблюдава.

— Няма да ти се доверя! — извиках на сламения човек. — Няма да търся заедно с теб никакви отговори! Но запомни това: ако се превърнеш в живо същество като мен, обичай всички мъже и жени и децата им. Не черпи силата си от кръвта! Недей да се храниш със страданието. Не се въздигай като бог над тълпи, които те славословят. Не лъжи!

То ме слушаше. Чуваше. Остана неподвижно.

Аз побягнах. Тичах по скалистите склонове из горите на Калабрия, докато се отдалечих от него. Под луната видях разгърнатото великолепие на вивариума с неговата обител и полегати покриви, откъснал бреговете на блещукащия залив от морето.

Никога вече не видях сламеното същество. Не знам какво беше. Не искам да ме разпитваш за него.

Казваш, че бродят духове и привидения. Ние знаем, че съществуват такива създания. Но това бе последното свидетелство за онова същество.

Следващият път, когато скитах из Италия, вивариумът отдавна бе разрушен. Земетресенията бяха сринали и последните останали стени. Дали първото опустошение не бе дело на новата вълна високи невежи мъже от Северна Европа, вандалите? Дали земетресение бе причината за неговото окончателно разрушаване?

Никой не знае. От него са запазени единствено писмата, които Касиодор е изпращал.

Не след дълго класиците бяха обявени за богохулници. Папа Григорий пишеше разкази за магии и чудеса, защото това бе единственият начин да приобщи хиляди суеверни и непросветени северни племена към християнството в големи масови кръщения.

Той покори войните, които Рим никога не успя да покори.

След Касиодор историята на Италия потъна в пълен мрак за цели сто години. Какво пише в книгите ли? Цял един век за Италия не се споменава и дума.

Ах, какво мълчание!

Сега, Дейвид, когато четеш тези последни страници, трябва да ти призная, че те изоставих. Усмивките, с които ти дадох тези бележници, бяха измамни. Женски хитрини, би ги нарекъл Мариус. Обещанието ми да се срещнем тук, в Париж, утре вечер, беше лъжа. Докато стигнеш до тези редове, ще съм напуснала Париж. Заминавам за Ню Орлиънс.

Това е твоя заслуга, Дейвид. Ти ме преобрази. Ти ме дари с безразсъдната вяра, че в разказа има някакъв смисъл. Сега съм изпълнена с нова кипяща енергия. Ти, чрез своите изисквания към езика и паметта ми, ме научи да живея отново, да повярвам отново, че доброто съществува в света.

Искам да открия Мариус. Из въздуха витаят мислите на други безсмъртни. Викове, молби, странни послания…

Един от нас, когото смятахме за загинал, очевидно е оцелял.

Имам сериозни основания да вярвам, че Мариус е заминал за Ню Орлиънс и трябва да се срещна с него. Трябва да потърся Лестат, да видя този паднал непослушен принц, който лежи на пода на параклиса, онемял и неподвижен.

Ела с мен, Дейвид. Не се страхувай от Мариус! Знам, че той ще дойде да помогне на Лестат. Аз правя същото.

Върни се в Ню Орлиънс.

Дори Мариус да не е там, искам да видя Лестат. Искам отново да видя другите. Какво направи ти, Дейвид? Сега — с това ново любопитство, с тази изгаряща способност пак да обичам, с възстановената способност да пея — вече притежавам ужасяващата способност да искам и да обичам.

Ако не за друго, а всъщност има и много повече, поне за това ще ти бъда вечно благодарна. Каквито и страдания да ни предстоят, ти ми вдъхна живот. И каквото и да кажеш или направиш, любовта ми към теб никога няма да умре.

5 юли 1997