Пандора

4

Накрая, когато една сутрин слънцето се процеждаше през пролуките в покрива, погледнах предметите в стаята и осъзнах, че не знам какви са и за какво са предназначени. Не знаех как се наричат. Бях се, откъснала от тяхната същност. Не познавах дори мястото, където се намирах.

Изправих се и разбрах, че гледам Лариума, светилището на покровителите на домашното огнище.

Това, разбира се, си беше трапезарията — там бяха кушетките и благословеното брачно ложе!

Лариумът представляваше високо триъгълно светилище, малък храм с три фронтона, в който имаше статуи на древните духове-полокровители на домашното огнище. Никой в този езически град не се бе сетил ги изнесе заедно с мъртвата жена.

Цветята бяха увяхнали. Огьняг бе угаснал от само себе си. Никой не го бе угасил с вино, какво бе редно да се направи.

Пълзях на четири крака в скъсаната си рокля из градината зад колонадата, за да набера цветя за тези богове. Намерих дърва и запалих сищслшч огьн Гледах ги втренчено Вирач се счасове Стор се, че никога вече не ще помръдна.

Настъпи нощта.

— Не заспивай — прошепнах. — Остани да бдиш през нощта! Те те причакват по тъмно, онези египтяни! Виж луната, тя е почти пълна, остава й само нощ, за да се напълни.

Но най-тежката част от моята агония бе преминала и бях изтощена — тогава дойде сънят, за да ме прегърне. Сънят дойде, сякаш казваше: „Не се тревожи повече.“

Споходиха ме сънища.

Видях мъже в позлатени одежди, „Сега ще те заведат в светилището.“ Но какво има там? Не исках го виждам. „Нашата Майка, обичаната ни Майка на Скръбта“ — каза жрецът. Рисунките по стените представляваха редове с изображения на египтяни в профил и пиктограми. Бяха запалили смирна.

„Ела — казаха тези, които ме държаха. Всички нечистотии вече те напуснаха и ще станеш част от свещения Извор.“

Чувах как една жена плаче и стене. Надзърнах в голямата стая преди да вляза. Те бяха там, Кралят и Кралицата, върху своите тронове. Кралят бе неподвижен и втренчен, както в последния сън, а Кралицата се мъчеше да свали златните си окови. Носеше короната на Горен и Долен Египет. Беше облечена в надиплен лен. На главата си нямаше перука, а истински плитки. Плачеше и бледите й бузи бяха обагрени в червено. Червени бяха и огърлицата и гърдите й. Изглеждаше омърсена и опозорена.

„Моята Майка, моята богиня — казах аз. Та това е поругаване“

Насилих се да се събудя.

Изправих се и поставих рька в Лариума. Поледнах паяжините по дърветата в градината, огрявани от издигащото се слънце.

Стори ми се, че чух някакви хора да шепнат на древноегипетски!

Нямаше да го допусна! Нямаше да полудея.

Достатъчно! Единственият човек, когото някога бях обичала, баща ми, бе казал: „Живей.“

Дошло бе време за действие. Трябваше да стана и да се размърдам. Внезапно бях обзета от сила и целеустременост.

Дългите нощи, прекарани в скрьб и плач, олидетворяваха въвеждането в храма, смъртта бе упоителното питие, а прозрението свързвах с промяната.

Вече всичко бе приключило и лишеният от смисъл свят не поносим, без да се нуждае от обяснения. А и такива никога не биха се намерили — колко глупава съм била, че изобщо съм ги търсила.

Тежкото ми положение налагаше да се действа.

Налях чаша вино и я взех със себе си на път към входната врата.

Градът ми се стори притихнал. Хората вървяха напред-назад, извръщайки очи от полусъблечената, опърпана жена, застанала в своя вестибюл.

Най-сетне се появи работник, който едва ходеше под товара от тухли на гърба си.

Побутнах виното напред.

— Болна съм от три дни — казах. — Какио стана след смъртта на Германик? Как я приемат в града?

Мъжът бе много благодарен за виното. Тежката работа го бе състарила. Рьцете му бяха слаби и трепереха.

— Благодаря, госпожо — каза той. Пресуши чашата, сякаш не можеше да спре да пие. — Изложиха нашия Германик на обществения плошад, за да го видят всички. Колко красив беше само. Някои го сравняваха с великия Александър. Хората не можеха да решат. Дали го бяха отровили? Някои казваха да, други — не.

Войниците му го обичаха. Слава богу, ипмератор Пизоп не е тук и не смее да върне. Жената на Германик, благородната Агрипина, държи пепелта му в урна, която носи до гьрдите си. Ще замине за Рим, за да търси справедливост от Тиберий.

Той ми подаде чашата.

— Покорно благодаря.

— Значи в града всичко е постарому.

— О, да, какво би накарало това прочуто тържище да замре? — заяви той. — Търговията продължава както винаги. Верните на Германик войници поддържат мира в очакване на справедливост. Те няма да позволят на онзи убиец Пизон да се вьрне, а Сентий застана начело на всички, който са служили на Германик. Градът е доволен. Поддьржат огъня в чест на Германик. Ако има война, няма да се води тук. Не се тревожете.

— Благодаря, ти ми помогна много.

Взех чашата, заключих портата, затворих вратата и се залових за работа.

Хапнах малко хляб, за да се подсили и докато произнасях на глас мъдростите на Лукреций разгледах обстойно къщата. От дясната страна на вътрешния двор имате голяма луксозна баня. Беше много добре осветена. От раковините на нимфите в измазанага с хоросан миква постоянно течеше вода, която беше приятна. Нямаше нужда да паля огьн, за да я стопля.

Дрехите ми бяха в спалнята.

Както знаеш, римското облекло бе семпло и се състоеше само от дълги рокли или туники, от които обличахме по две или три. Върху тях намятахме друга туника, наречена стола, и накрая идваше ред на пала — мантия, която стигаше до глезените и се връзваше под гърдите.

Избрах три от най-хубавите туники от ефирна коприна, а отгоре поставих прекрасна червена пала, която ме покривате цялата.

През целия ми живот не ми се беше налагало сама ди обувам сандалите си. Това начинание ме раздрали и изнерви почти до истерия!

Всичките ми тоалетни принадлежности бяха наредени върху маси с полирани до бляськ огледала. Каква бъркотия!

Седнах в един многото позлатени столове, закрих бляскавото огледало и опитах да справя с гримовете, както го правеха робите ми.

Успях да потъмня веждите си, по ужасът от изрисуваните очи на египтянините ми попречи да продължа. Начервих устните си, спожих малко бяла пудри на лицето си, но спрях дотам. Не се осмелих да напудря и ръцете си, както биха го направили и вместо мен в Рим.

Не зная как съм изглеждала. Сега трябваше да сплета ужасната си коса, и се справих: прикрепих плитките на тила си в голям кок. Фибите, които използвах, щяха да стигнат за двайсет жени. След като пригладих немирните кьдрици към челото си и бузите си, се погледнах а огледалото. Реших, че приличам на скромна, миловидна римлянка с разделена см пътя кестенява коса, почернени вежди и червени като роза устни.

Най-много неприятности имах с обличането. Опитах да съчетая различните части по дължина Помъчих се да задържа изправени копринена стола, за да я закопчая здраво под гърдите си. Оказа се трудно, заради всичките тези гьнки и дрипли. Винаги ми бяха помагали моите робини. Накрая, облечена с две туники и красива дълга червена стола, грабнах една копринена пала. Тя бе много голяма и украсена със златни ресни.

Сложих пръстени и гривни. Но вьзнамерявах да скрия с мантията колкото се може повече от тях. Спомня си как приживе баща ми всеки ден се проклинаше, задето трябва да носи тога — официалната връхна дреха на римските благородници. Е само проститутките носеха тоги. Поне не се налагаше да правя и това.

Поех направо към пазарите за роби.

Яков беше прав за местното населешге. Градът бе пьлен с мъже и жени от всякакви националности. Много от жените се движеха по двойки, хванати под ръка.

Свободните гръцки мантии бяха съвеем приемливи тук, както и екзотичните дълги финикийски и вавилонски одежди. Носеха ги и мъже, и жени. Повечето мъже бяха дьлгокоси и с гъсти бради. Туниките на някои от жените не бяха по-дьлги от мъжките. Имаше и такива, който ходеха напълно забулени, така че само очи с им се виждаха, докато се движеха сьс слугите и охраната си.

Улиците бяха по-чисти от тези в Рим, тьй като отходните води се оттичаха в по-широки тръби и центъра и по-бързо достигаха крайната си цел.

Дълго преди да стигна до Форума, или централния площад, минах покрай три врати, пред които куртизанки саркастично се пазаряха за цената с богати млади гърци и римляни.

Докато минавах, една от тях кача на красив млад мъж:

— Искаш ме в леглото? Мечтай си! Казах, ти, че можеш да имаш всяко от момичетата. Ако искаш мен върви си у дома и продай всичко, което имаш!

Пред винарите стояха брадати римляни с дълги тоги, които отвръщаха на свенливия ми поглед с почтително кимване.

Молех се някой от тях да не ме познае. Във всеки случай това бе малко вероятно, а и бяхме толкова далеч от Рим, където дълго време бях живяла в дома на баща си. Благодарение на него имах щастието да си отдъхна от банкети и вечери, дори и от някои официални събирания.

Форумът бе много по-голям, отколкото го помнех след първия бегъл поглед. Щом стигнах съзрях точи огромен, окъпан в слънце площад, заобиколен от портици, храмове и имперски здания, бях удивена.

На покритите пазари се продавате всичко. Златарите стояха на едно място, тъкачите си имаха свое, а търговците на коприна се бяха наредили един до друг. Видях, че на една странична уличка от дясната ми страна продават роби. Там бяха само по-добрите, които едва ли някога щяха да изпратят на търг.

В далечината виждах високите корабни мачти. Усещах мириса на реката. Там се намираше Храмът на Август, огньовете му горяха, а униформените легиопери отпред стояха лениво на пост.

Беше ми горещо и притеснено, защото мантията ии непрекъснато се свличаше — сякаш цялата тази коприна щеше да падне, а имаше много открити винарни, кьдето жените се събираха на групички, за да си побъбрят. Бих могла да седна близо до някоя от тях за едно питие.

Но трябваше да имам домакинство. Трябваха ми верни роби.

Естествено, в Рим никога не бих ходила на пазар за роби. Никога не ми се бе налагало да го правя. Освен това имахме толкова много робски семейства в именията си в Токсана и Рим, че рядко купувахме нови. Даже напротив, баща ми имате навик да получава в наследство грохналите и мъдри роби на приятелите си, а ние често го дразнехме заради негоната „Академия“ — градината за роби, кьдето единствената извършена дейност бяха историческите спороне.

Но сега се налагеше бьда далновидпа светска дама. Огледах внимателно всеки един от изложените за продан роби за домакинска работа и веднага се спрях на две сестри. То биха много млади и много уплашени, защото на обяд щяха да ги продадат на търг и да отидат в борден. Изпратих да донесат стол чета и ние седнахме ласдпо.

Разговаряхме.

Те идваха от домакинството на прекрасно малко семейство в Тир. Бяха се родили роби. Знаеха добре гръцки и латински. Но гореха арамейски. Бяха мили като ангели.

Имаха невероятно сръчни ръце. Владееха всички умения, които изисквах. Знаеха как даправят притески, да гримират и да готвят. Казаха ми рецепти за източни ястия, койтоо никога не бя чукала, знаеха имената на различни помади и ружове. Едната от тях изчерви от страх, а после каза:

— Госпожо, мога ла гримирам лицето ви, при това много бързо и безпогрешно!

Това ми даде да разбера, че изобщо не се бях справила с тази задача.

Освен това знаех, че щом идват от малко домакинсгво, владеят много повече неща от нашите робя вкъщи.

Купих и двете момичета, и така отговорих на молитвите им. Заявих, че искам и двете да носят чисти туники с порядъчна дьлжина и им купих такива т син лен, макар да не бяха много хубави. После открих един пътуват търговец, натоварен с пали. Дадох на всяка от сестрите по една синя мантия. Бяха толкова щастливи. Заради своята сдържаност искаха гланите им да бъдат покрити.

Не се съмнявах в тях. Бяха готови да умрат за мен.

Не ми бе хрумнало, че са гладни. Но докато търсех още роби, чух как един противен търговец на роби напомни на някакъв нагъл образован грък, че няма да получи храна преди да го продадат.

— Това е ужасно — казах. — Момичеча, сигурно сте гладни. Вървете в гостилницата на Форума. Погледнете надолу по улицата. Виждате ли — там, където са струпали пейки и маси.

— Сами ли? — политаха те смаяни.

— Вижте какво. Нямам време да ви храня като птичета от ръката си. Не поглеждайте мъжете в очите яжте и пийте, каквото пожелае. — Дадох им толкова много пари, че се стреснаха. — И не си тръгвайте от гостилницата, докато не дойда да ви взема. Ако някой мьж дойде при вас, престорете се на стъписали, наведете глави и положете всички усилия да го убедите, че не говорите неговият език. А ако стане по-лошо, отидете в Храма на Изида.

Те побягнаха по тясната улица към далечната гостилница. Сините им мании бяха толкова красиви, развявани от бриза, че дори сега ги виждам. Небесносиньото прорязва гъстата потна тълпа под лабиринта от навеси. Мия и Лия. Не бе трудно да се запомни, но не можех да ги различавам.

Сепнах се от нисък, ироничен смях. Беше гръцкият роб, чийтоо господар току-що го бе заплашил с глад.

Той каза на господаря си:

— Добре, остави ме да гладувам. И после какво ще остане за продан? Един болен, умиращ мъж, вместо изключителен и велик учен.

Изключителен и велик учен!

Обърнах се и погледнах мъжа. Седеше на столче и не стана заради мен. Облеклото му се състоеше само от една мрьсна препаска около бедрата, което много глупаво от страна на търговеца. Но тази небрежност определено разкриваше, че този роб е красив мъж, с хубаво лице, мека кестенява коса и продълговати зелени бадемовидпи очи, а вьрху прекрасните му устни се четеше саркастично изражение. Вероятно бе трийсетгодишен или малко по-млад. Беше в добра форма за възрастта си, по типично гръцки маниер, и имаше здрава мускулатура.

Кестенявата му коса беше мръсна и ниско подстригана, а на врата му висеше най-окаяната табел, която някога бях виждала. Беше гьсто изписана на латински с дребни, разкривени букви.

След като отново скрих лнисю си зад мантията, пристъпих много близо до прекрасния му гол грьдел кош, леко развеселена от дръзкия му поглед, и опитах да прочета всичко това.

Оказа се, че той би могъл да преподава всякаква философия, всевъзможни езици, математика, да пее всичко, познава всеки поет, може да иодготви цели угощения, търпелив е с децата, бил е на рсенна служба на Балканите с римския си господар, може да бъде въоръжена охрана, освен това е покорен и добродетелен и е прекарал целия си живот в една къща в Атина.

Прочетох това с известно пренебрежение. Той ме изгледа нагло, когато го забеляза. Най-безцеромони скръсти ръце точно под малкага табела, после се облегна на стената.

Внезапно разбрах защо търговецът, който се навърташе наоколо, не бе накарал гърка да се изправи. Робьт беше с един здран крак. Левият му крак под коляното бе направен от добре оформена слонова кост, с прилежно издълбани стъпало и сандал. Пръстите на крака бяха безупречни. Разбира се, кракът и стъпалото бяха сглобени, но от три сьразмерни части, всяка от които покрита с декоративни елементи. Стъпалото бе изработено отделно, с оформени нокти и съвършено издьлбани каиши на сандала.

Никога не бях виждала подобен изкуствен крайник, такова отаване на изкуството, а не просто жалък опит за подражание на природата.

— Как загуби крака си? — попивах го на гръцки. Никакъв отговор. Посочих крака му. Отново не получих отговор.

Попитах го пак на латински, но той продължаваше да мълчи.

Търговецът вече стоеше на пръсти от нетърпение и кьршеше ръце.

— Госпожо, той може да води документация и да отговаря за всякаква дейност, пише много добре и смята точно.

Хм. Значи нито дума за това, че преподава на деца. Не приличах на съпруга и майка. Не беше уместно да се споменава.

Гъркът се изсмя злобно и погледна встрани. Прошепча тихо на чист латински, че ако дам парите си за него, ги давам за мъртъв човек. Гласът му бе нежен и красив, макар и уморен и изпълнен с презрение. Говореше непринудено и изискано.

Изубих цялото си тьрпение. Заговорих бързо на гръцки.

— Чуй какво ще ти кажа, надут атински идиот! — казах аз, почервеняла от яд заради това, че бях така подценена от един роб и неговия господар. — Ако изобщо можеш да пишеш на гръцки и латински и ако наистина си изучавал Аристотел и Евлид, а между другото си написал името му погрешно, ако си получил образованието си в Атина и си станал свидетел на сражения из Балканите, ако и половината от тази велика епопея отговаря на истината, защо не би пожелал да станеш собственост на най-интелигентната жена, която никога ще срещнеш и която ще се отвесе към теб достойно и с уважение в замяна на твоята преданост? Какво толкова знаеш за Аристотел и Платон, което аз да не знам? Никога през живота си че съм удряла роб. Пренебрегваш единтвената жена, която би възнаградила твоята преданост по начин, за който само можех да мечтаеш. Тази табела е пълна с лъжи, нали?

Робът бе смаян, но не и ядосан. Седна по-близо, за да опита да ме разгледа внимателно без да се набива на очи. Търговецът разярено размаха рьце накара роба да се изпрани, и той го направи, като се извиси с няколко глави над мен. Над протезата от слонова кост краката му бяха здрави и силни.

— Защо не ми кажеш самата истина за това какво можеш да правиш? — казах аз, вече на латински.

Обърнах се към търговеца.

— Донесете ми писалка, за да поправи грешките в имената. Ако този човек, има никакви шансове да стане и учител, то лошия правопис ще ги провали. Прилича по-скоро на глупак, задето ги е написал така.

— Нямах достатъчно място да пиша! — внезапно заяви робьт, шепнейки на перфектен лачински в тнева си. Наведе се към мен, сякаш за да го разбера по-добре. — Погледнете тази малка табела щом сте толкова интелигентна! Осьзнавате ли колко невеж е този тьрговец? Умът му не стига да разбере, че притежава смараг, които взема за зелено стъкълце Това е тъжно. Надрасках тук всякакви общи приказки, които ми дойдоха наум.

Разсмях се. Бял изкусена и развълнувана. Не можех да спра да се смея. Това бе твърде забавно! Търговецът на роби се озадачи. Дали да набие роба и да намали цената му? Или да ни остави да се разберем помежду си.

— Какво ми оставаше да направя — продължи да шепне поверително той, само че този път на гръцки, — да крещя на всички минувачи; „Тук седи велик учител и философ!“? — Успокои се малко, вече бе излял гнева си. — Имената на прадедите ми са изсечели върху Акропола в Атина.

Търговецьт се обърка.

Но аз бях така видимо очарована и изпълнена с интерес.

Мантията ми отново се свлече и аз силно я дръснах. Ах тези дрехи. Никой ли не ми бе казал, че коприната се пързаля върху коприна?

— Ами Овидий? — попитах и дьлбоко си поех дъх. Едва не ми потекоха сълзи от смях. — Написал си името му. Овидий. Той популярен ли е тук. Уверявам те, че никой не би посмял да напише името му върху табела в Рим. Знаеш ли, аз дори не сьм сигурна, че той още е жив, а това е позор Овидий ме научи да целувам, когато бях десетгодишна и прочетох „Любовна елегии“. Чел ли си го някога?

Цялото му изражение се промени. Чертите му се смекчила и аз видях как го обзема смьтна надежда, че може би ще се окажа добра господарка за него. Но не можеше да си позволи да повярва в това.

Търговецът чакаше и най-малкия знак за това какво да прави. Очевидно следеше разговора ни.

— Виж какво нахален еднокрак робе — казах аз. Ако знаех, че можеш дори само да ми четеш Овидий всяка вечер, щях да те купя веднага. Но тази табела те превръща в някаква нелепа смесица от прославните Сократ и Александър Велини. В коя война на Балканите си бил оръженосец? Защо са те хвърлили в ръцете на този нищо и никакъв търговец, вместо веднага да те заведат в някоя хубава кьща? Кой би повярвал на всичко това? Ако слепият Омир бе възпял подобна нелепа история, хората щяха да се разотидат от пивницата.

Той се разгневи, беше разстроен.

Търговецьт протегна рька в знак на предупреждение, сякаш искаше да обуздае мьжа.

— Какво по дяволите, е станало с крака ти? — попитах аз. — Как го загуби? И кой направи тази невероятна протеза?

Като сниши гласа си до гневен, но красноречив шепот, робът бавно и тьрпеливо заяви.

— Изгубих го при лов на глигани заедно с римския ми господар. Той ми спаси живота, Често ловувахме. Това сее случи на Пентеликон, планината…

— Знам къде се намира Пентеликон, благодаря. — онвърнах.

Изражението на лицето му бе деликатно. Той бе напълно обьркан. Облиза пресъхналите си устни и каза:

— Просто накарай този тьрговец да донесе пергамен и мастило. — Говореше латински така красив, сякаш бе актьор или ретор, при това без да полага усилия. — Ще напиша „Любовни елегии“ от Овидий по памет — каза той, смирено молещ през стиснати зъби, а това бе сериозно постижение. — А после ви напиша и цялата история на персите от Ксенон, ако имате време — на гръцки, разбира се! Господарят ми се отнасяше с мен като към свой син, сражавах се с него и се учех от него. Пишех писмата му. Превърнах неговото образование в свое, кана бе волята му.

— Ааа — казах аз, изпитала гордо облекчение.

Сега той приличаше на истински благородния — ядосан, попаднал в абсурдна ситуация, но без да достойнство, докато пламенният му ум търсеше начин да вдъхне сили на душата му.

— А в леглото? Как си в леглото? — попитах. Не зная дали гневът или отчаянието ме накараха да задам този въпрос.

Той бе истински шокиран. Това беше достатъчно. Ококори очи и сбърчи вежди.

В това време се появи търговецът на роби. Носеше маса, стол, пергамент и мастило и постави всичко това вьрху горещия калдъръм.

— Ето, пиши — каза той на роба. — Напиши нещо на дамата. Събери няколко цифри. Иначе ще те убия и ще продам крака ти.

Отново избухнах в неудържим смях. Погледанах роба, който бе все така зашеметен. Той отмести поглед от мен и надменно изгледа търговеца.

— Ще бъдеш ли безопасен за робините? — попитах покровителствено. — Момчета ли предпочиташ?

— Можете напълно да разчитате на мен. — отвърна робът. — Не съм способен да извърша престъпление пред господарите си.

— Ами ако аз те пожелая в леглото си? Аз господарка на къщата, на два пъти овдовяла и сега съм сама. Освен това съм римлянка.

Лицето ме помрькна. Не мога да определя точно чувствата, които преминаха през него сега, нерешитеност, смутение и пьлно объркваше, което го преобрази.

— Е? — попитах.

— Нека сеизразя така, госпожо. Ще изпитате много по-голямо удоволствие ако ви рецитирам Овидий, отколкото ако опитам да приложа на практика поезията му.

— Харесваш момчета — отвърнах с кимане на глава.

— Аз съм се родил роб, госпожо. Живял съм сред момчета. Не познавам друг начин на живот. А и не ми е потребен. — Лицето му вече бе пламнало и той сведе очи.

Прекрасна атинска свенливост.

Направих му знак да седне.

Той го направи с учдваща лекота и изящност за обстоятелства: горещината, мръсотията, тълпите, нестабилният стол и клатещата се маса.

Взе писалката и започна да пише бързо на перфектен грьцки: „Бях ли така глупав, че да засегна тази достойна дама, която е извънредно образована и търпелива? Дали заради своята прибързаност сам предреших съдбата си?“ Продължи да пише на латински: „Дали Лукреций ни казва истината, когато твърди, че няма нищо страшно в смьртта?“ Помисли малко после отново поде на гръцки. „Верилигий и Хораций наистина ли могат ли могат да се мерят с нашите велики поети? Дали римляните искрено вярват в това, или само се надяват, че е така, като знаят, че техните постижения са ненадминати в други области?“

Прочетох много внимателно всичко това като се усмихвах съвсем добронамерено. Бях се влюбила в него. Погледнах, тънкия му нос, цепнатата му брадичка и зелените очи, ошравени към мен.

— Как се озова тук? — попитах го. — На пазараш роби в Антиохия? Както сам казкаш, произходът ти е грьцки.

Понечи да стане, за да ми отговори. Блъснах го да седне.

— Нищо не мога да ви разкажа за това — отвърна той. — Мога да кажа само, че господарят ми много ме обичаше, че умря в леглото си, заобиколен от своето семейството си. А ето че аз съм тук.

— Защо не те е освободил в завещанието си?

— Направи го, госпожо, остави ми и пари.

— Какво се случи?

— Не мога да ви кажа повече.

— Защо не? Кой те продаде, защо?

— Госпожо — каза той, — моля ви да уважите моята преданост към дома, в който съм служил през целия си живот. Не мога да говоря повече. Ако стана ваш слуга, ще можете да разчитате на същата преданост от моя страна. Домът ви ще бъде мой дом, при това свещен. Каквото и да се случи зад стените му, ще си остане там. Говоря за добродетелите и почтеността на господаря си, защото в това нима нищо нередно. Позволете ми да спра дотук.

Блажен древногръцки морал.

— Пиши още, побързай! — каза търговецът.

— Замълчи — отвърнах. — Той написа достатъчно.

Хубавият роб с кестенява коса, този изкусително красив еднокрак мъж бе пропаднал в дълбока бездна от отчаяние и се взираше в далечния Форум, докато забързани хора пъплеха нагоре-надолу по улицата.

— Какво бих правил като свободен човек? — попита той гледайки ме с равнодушието на пълен самотник. — По цял ден да пита в някоя книжарница срещу мизерна заплата? Да пиша писма за жълти стотинки? Моят господар рискува живота си, за да ме спаси от онзи глиган. Сражавах се за Тиберий в Илирия, където той потуши всички бутове със своите петнадесет легиона. Отсякох главата на един мъж, за да спася господаря си. А какъв съм сега?

Изпитах болка.

— Какъв съм сега? — повтори той въпроса си. — Ако бях сьободен, щях да живея в мълчание и, както си спя в някое мръсно жилище, да разглобят и откраднат крака ми от слонова кост!

Ахнах като забулих устата си с ръка.

Очите му се пълнеха сьс сьлзи, докато ме гледаше, а гласът му стана още по-тих, но съвсем отчетлив:

— О, бих могъл да преподавам философия там някъде под арките, нали, да дърдоря за Диоген и да се преструвам, че ми харесвала нося дрипи, подобно на неговите последователи в наши дни. Какъв цирк е това, виждали ли сте го? През целият си живот не съм виждал толкова философи, колкото в този град. Погледнете ги навръщане. Знаете ли какво е нужно, за да преподаваш философия тук. Трябва да лъжеш. Трябва да засипваш младежите с порой безсмислия думи, да изпадаш в дьлбок размисъл, щом не можеш да отговориш на никой въпрос, да си съчиняваш безмислици и да ги преписваш на старите стоици.

Той замълча и опита да се овладее.

Бях почти разплакана, когато го погледнах.

— Но знаете ли, аз не умея да лъжа — каза той. — И това бе причината за моя провал пред вас, добра жено.

Бях съкрушена, раните ми бавно се отвари. Онази сила, която ме бе извадила от уединението, постепенно чезнеше. Но той несъмнено бе пилял сш те ми.

Отново погледна към Форума.

— Мечтая за почтен господар или господарка. За почтен дом. Може ли един роб да стане почтен само с гледане? Според закона не може. Затова всеки роб призован за свидетел в съдебен процес, трябва да бъде измъчван, защото той няма чест! Но разумът е друго мнение. Аз съм се научил и мога да уча другите на храброст и чест. И всичко написано върху тази табела е вярно. Нямах възможност и време да смекча наперения й стил.

Той сведе глава и пак погледна към Форума, сякаш бе някакъв изгубен свят. Поизправи се в стола, за да си придаде по-храбър вид. Отново се опита да дтане.

— Не, седни — казах.

— Госпожо — продължи той, — ако търсите услугите ми за дом с лоша слава, нека ни кажа… ако става върос да тормозя и насилвам млади момичета като тези, които купихте, и ми заповядате да хваля достойнствата им навън, няма да го направя. За мен то е толкова непочтено, все едно да крада или лъжа. За какво ви трябвам?

Сълзите му секпаха, превърнали се в преграда между него самия и представата му за околния свят. Лицето му бе спокойно.

— Приличам ли на уличница? — попитам го ужасена. — О, Боже, облякох най-хубавите си дрехи. Полагам всички усилия да изглеждам отблъскващо почтена сред цялата тази луксозна коприна! Долавяш ли жестокост в очите ми? Не би ли могъл за допуснеш, че калената душа превъзмогва мъката? Не е нужно човек да се сражава на бойното поле, за да бъде храбър.

— Не, госпожо, не! — отвърна той. Колко дълбоко съжаляваше.

— Тогава защо ми нанасяш такива обиди? — попитах, изпълнена с болка. — И да, съгласна съм с това, което написа, нашите римски поети не могат да се мерят с гръцките. Не зная каква ще бъде съдбата на нашата империя и това тегне над мен така силно, както над баща ми и нетовия баща! Защо ли? Не зная! — Извърнах се, все едно си тръгвах, но нямах намерение да го правя! Беше стигна твърде далеч в обидите си.

Той се наведе към мен през масата.

— Госпожо — каза, шепнейки още по-тихо и с още по-голяма загриженост, — простете прибързаните ми думи. Но вие сте пълен парадокс. Лицето ви е трагично гримирано, а мисля, че и червилото не е нанесено правилно. И по зъбите ви има по него. Ръцете ви не са напудрени. Облякла сте три копринени рокли, но и трите прозират! Косата ви е сплетена на две плитки като при варварите и от главата ни непрекъсното падат сребърни и златни фиби. Погледнете тези падащи фиби. Те ще ви наранят, госпожо. Мантията ви, която е по-подходяща за вечерта, се е свякла на земята. Дрехите ви се влачат в праха.

Без да спира да говори, той ловко се протегна вдигна моята пола и веднага стана да ми я подаде. Обиколи масата, като е усилие движеше крака си, и постави палата на раменете ми.

— Говорите с невероятна бързина и тъпка насмешка — продължи той, — а пък в пояса си сте затъкнали огромен кинжал. Трябва ла го носите под лакатя, скрит под мантията. А и кесията ни. Вадите злато от нея, за да плащате на момичетата. Прекалено е, а и много небрежно я излагате на показ. И ръцете ви — те са красиви изящни, като вашия латински и гръцки, но напукани от кал, все едно сте ровили в земята.

Усмихнах се. Бях спряла да плача.

— Много си наблюдателен — отвърнах развеселена. Бях очарована. — Защо трябваше да ровя толкова надьлбоко, за да стигна до душата ти? Защо не може просто да сме открити един с друг? Трябва ми силен управител, пазач, който да може да носи оръжие, да отговаря за къщата и да я пази, защото съм сама. Наистина ли коприната провира?

Той кимна.

— Е, сега вече мантията е на раменете ви и скрила кинжала и пояса… — Изчерви се. И когато му се усмихнах, опитвайки да възвърна спокойствието си и опълча срешу падащия мрак, който щеше да отнеме цялата ми увереност и вярата в успеха на всяко начинание, той продължи да говори:

— Госпожо, ние се научаваме да крием душите си, когато хората са ни продали. Но аз ще ви разкрия своята! Сигурен съм в това, ако сте склонна да промени решението си! Мога да ви пазя и да се грижа за вас. Няма да задирам вашите момичета. Но трябва да отбележа, че изгубих крака си не по време на продължителните битки в Илирия. Прибрах се у дома след непрекьсати тригодишни кървави сражения, а кракът ми бе погубен от гиган, защото копието, с което го промуших, бе зле напранено и се счупя.

— Как се казваш? — попитах.

— Флавий — отвърна той. Това бе римско име.

— Флавий — повторих.

— Госпожо, палата отново се свлича от главата ви. А и тези фиби — остри са и са навсякъде, ще ви наранят.

— Не се тревожи за това — казах, макар че го оставих отново да ме приведе в нормален вид, сякаш бе Пигмалион а аз — неговата Галатея. Използваше върха на пръстите си, но мантията бе вече изцапана.

— Онези момичета — продължих аз. — които видя са част от моя дом едва от половин час. Трябва да бъдеш техен мил господар и ако ще спиш с някоя жена под моя покрий, най-добре това да бьда аз, защото съм от плът и кръв!

Той кимна, изгубил ума и дума.

Отворих кесията си и платих сумата, коята бях решила да платя. Цената би била разумна в Рим, мислех си, където робите винаги се перчеха колко скъпо струват. Оставих жълтиците, без да поглеждам какво е изсечено отгоре им, само прецених стойността им.

Робът ме гледаше с нарастващо оживление, после стрелна с очи търговеца.

Този безпощаден, мазен и хитър търгар изду бузи като жаба и ми каза, че такъв безценен грьцки учен трябва да бъде продаден на висока цена. Няколко богаташи проявили интерес. Цял училищен клас щял да разговаря с него след час, а и римски офицери пращали своите управители да го огледат.

— Аз нямам повече сили за това — отвърнах и отново бръкнах в кесията си.

Моят нов роб Флавий мигом протегна ръка, за да ме възпре деликатно.

Изгледа търговеца самоуверено и с дръзко презрение.

— И всичко това за човек с един крак! — процеди през зъби Флавий — Крадец такъв! Искаш такава цена от моята господарка тук, в Антиохия, където робите са толкова много, че ги извозват с кораби до Рим, защото само така могат да намалят загубите си!

Бях много впечатлена. Всичко вървеше добре. Мракът ме напусна и в този миг топлината на слънцето сякаш придоби божествен смисъл.

— Ти мамиш господарката ми и го знаеш! Нищожество! — продължи той. — Госпожо, ще купуваме ли отново от точи мошеник? Моят съвет е никога вече да не го правите!

Търговецът се ухили тьпо — това бе противна гримаса на раболепно малодушие, поклони се леко и ми върна една трета от парите.

Едва се сдържах да не прихна отново. Наложи се пак да вдигам мантията от земята. Направи го Флавий. Този път здраво я вьрза отпред.

Погледнах златото, което ми бяха върнали, събрах го, дадох го на Флавий и потеглихме.

— Е, Флавий, ти вече ме защитаваш — спести ми пари и ми даде ценни съвети. Ако в Рим имаше повече мъже като теб, светьт би бил по-добро място.

Той дишаше на пресекулки. Не можеше да говори. С големи усилия прошепна:

— Госпожо, поверявам ви навеки душата и тялото си.

Вдигнах се на пръсти и го целунах по бузата. Разбрах, че голотата му и мрьсната препуска са позор, който той понася безропотно.

— Вземи — казах и му подадох малко пари. — Заведи момичетата вкъщи, накарай ги да се хванат ча работа, после отиди на баня. Измий се. Стани чист като истински римлянин. Ако искаш, вземи си някое момче. Даже две. После си купи хубави дрехи, по внимавай — не робски, а такива, каквито би си купил някой богат млад римски госпопар!

— Госпожо, моля ни, скрите кесията! — каза той, докато взимаше парите. — А как се казва моята господарка? На кого да кажа, че принадлежи, като ме попитат?

— Наричай ме Пандора от Атина — отвърнах. — Макар че трябва да ми разкажеш повече за сегашното положение на родното ми място, тъй като всъщност ти не съм била там. Но грьцкото име ме устройва. Тръгвай. Виж, момичетата ни гледат!

Доста хора ни гледаха. Ах, тази чернени коприра. А и Флавий бе невероятно красив мъж.

Отново го целунах и, каквато съм лоша, тихо шепнах в ухото му:

— Имам нужда от теб, Флавий.

Той ме погледна със страхопочитание.

— Ваш съм завинаги, госпожо.

— Сигурен ли си, че няма да се справиш в леглото.

— О, вярвайте ми, опитвал съм! — призна той и за пореден път се изчерви.

Ударих с юмрук неговата мускулеста ръка.

— Много добре — казах.

Девойките вече бяха станали при този мой жест. Разбраха, че го изпращам при тях.

Дадох му своя ключ, упътих го как да стигне до дома ми, като описах подробно портата и стария бронзов фонтан с лъвска глава непосредствено зад нея.

— А вие, госпожо? — попита той. — Сама ли ще се движите из тълпата? Кесията ви е твърде голяма! Пълна е сьс злато.

— Почакай да видиш златото в къщата — отвърнах. — Заяви пред останалите, че си единственият, който има право да отваря сандъците, а после ги скрий на явни места. Смени всички мебели, които съм счупила в… самотата си. В стаите на горния етаж има доста.

— Злато в къщата! — Той се разтревожи. — Сандъци злато!

— И вече не се тревожи за мен — казах. — Сега знам къде да търся помощ. Ако ме измамиш и откраднеш наследството ми, а когато се прибера заваря къщата опустошена, сигурно ще съм го заслужила. Покрий с килими сандъците със злато. Това място е пълно с малки персийски килими. Погледни на втория етаж. И погрижи за Светилището!

— Ще направя всичко, което пожелахте и много повече!

— Така си и мислех. Човек, неспособен да лъже не може и да крале. Но сльнцето вече пече непоносимо. Върви при момичетата. Те чакат.

Извърнах се.

Той ме задържа, като застана пред мен.

— Госпожо, трябва да ви кажа нещо.

— Какво! — казах със зловещо изражение. — Не ми казвай, че си евнух — заявих. — Евнусите не такива мускули по ръцете и краката.

— Не — отвърна той. После внезапно си придаде сериозен вид. — Овидий, говорехте за Овидий. Той е мъртъв. Почина преди две години в бедното градче Томи, в горната част на Черно море. Мястото бе ужасно за заточение — варварско укрепление.

— Никой не ми е казал. Какво ужасяващо мъчение. — Закрих лицето си с ръце. Мантията падна. Той я повдигна, но аз почти не го забелязах. — Така се молех Тиберий да позволи на Овидий да се завърне в Рим! — Казах си, че нямам време да спирам заради това. — Овидий. Сега нямам време да скърбя за нега…

— Без съмнение тук има доста от неговите книги — каза Флавий. — В Атина се намират много лесно.

— Хубаво, сигурно ще имаш време да ми намериш няколко. А сега тръгвам: не ме е грижа за фиби, паднали плитки или смъкваща се мантия. И не гледай толкова разтревожено. Щом излезеш от къщата просто заключи момичетата и златото.

Когато се извърнах да го погледна, той вървеше към момичетата много грациозно. Слънцето рисуваше прекрасни извивки по мускулестия му гръб. Косата му бе къдрава и кестенява, съвсем като моята. Спря за малко, когато един търговец го обсипа с много туники, наметала и какво ли още не — със сигурност стоката бе крадена, боядисана с багрила, които щяха да потекат при първия дъжд, но знае ли човек? Той набързо си купи една туника, нахлузи я през глава, после взе и червен колан, който върза на кръста си.

Как го преобрази това. Туниката стигаше до средата на коленете му. Сигурно е изпитал голямо облекчение, че облича нещо чисто. Трябваше да се сетя за това, преди да тръгна. Каква глупачка бях.

Възхищавах му се със или без дрехи, човек не би могъл да излъчва такава красота и достойнство, ако не е роден за любов. Той носеше одеждите на дарената му любов, която бе вплетена дори в извивките на крака му от слонова кост.

По време на кратката ни среща се роди здрава връзка, която щеше да трае вечно.

Той поздрави момичетата. Прегърна ги и ги поведе далеч оттълпата.

Отидох направо в Храма на Изида. И така ненолно направих първата сигурна крачка към едно откраднато безсмъртие, към безславна и незаслужена свръхестественост — непреходна и напълно безсмислена участ.