Пандора

ИСТОРИЯТА НА ПАНДОРА

Родена съм в Рим по време на царуването на Август Цезар, в годината, която сега изчислявате като 15 пр.н.е, или петнадесет години „преди Христа“. Всички исторически факти и личности от римската епоха, които цитирам тук, са достоверни, не съм ги подправяла, нито пък съм си намислила истории или политически събития. Всичко казано е в подкрепа на окончателната ми участ и тази на Мариус. Няма нищо включено от любов към миналото.

Спестила съм фамилното си име. Направих го, защото семейството ми има история и не мога да си наложа да свържа древната им репутация, делата и епитафиите им с този разказ. Както и Мариус, когато се довери на Лестат, не спомена пълното име на римското си семейство. Аз уважавам това и също не го разкривам.

Август бе император в продължение на повече от десет години и този период бе прекрасен за една образована жена в Рим, където жените разполагаха с неограничена свобода, а аз имах богат сенатор за баща, петима заможни братя и израснах без майка, но бях обгрижвана от множество гръцки учители и бавачки, които ми даваха всичко, от което се нуждаех.

И сега, ако наистина исках да те затрудня, Дейвид, щях да пиша на класически латински. Но няма да го направя. И трябва да ти кажа, че за разлика от теб получих образованието си по английски оттук — оттам, и определено не съм го научила от шекспировите пиеси.

Всъщност преминах през много етапи от английския език докато бродех и четях, но в по — голямата си част го опознах истински през този век, затова ти пиша на разговорен английски.

Съществува и друга причина за това, която съм сигурна, че ще разбереш, ако си чел съвременните преводи на „Сатирикон“ на Петроний или сатирите на Ювенал. Съвременният английски е наистина точен еквивалент на латинския от моето време.

Официалните писмени паметници на Имперския Рим няма да ти разкрият това. Но графитите, надраскани по стените на Помпей, ще го покажат недвусмислено. Пие имахме изискан език, безброй умно измислени комуникативни знаци и общоприети изрази.

Поради това ще пиша на такъв английски, който ни се струва близък и естествен.

Нека спомена набързо — докато действието не е започнало. — че никога не съм била, както казва Мариус, гръцка куртизанка. Живеех сред толкова преструвки, когато Мариус ме дари с Мрачния Дар и може би в името на старите тайни на простосмъртните ме е описал така. Или пък обрисувайки ме по този начин е изразил презрението си. Не зная.

Но Мариус знаеше всичко за римското ми семейство, че беше семейство на сенатор, също толкова аристократично и привилегировано, както неговото смъртно семейство, и че предците ми можеха да бъдат проследени до времето на Ромул и Рем, както и смъртният произход на Мариус. Мариус не ми се отдаде, защото имах „красиви ръце“, както е казал пред Лестат. Това тривиално представяне на нещата вероятно е било вид провокация.

Не тая нищо против нито един от двамата — Мариус или Лестат. Не зная кой какво е разбрал погрешно.

Чувствата ми към баща ми са толкова силни дори в този нощ, докато седя в това кафене и ти пиша, Дейвид, че съм удивена от силата на писането — на предаването на думите на хартията и начина, по който споменът за любящото лице на баща ми толкова ярко изплува пред мен.

На баща ми бе писано да срещне ужасен край. Не заслужаваше това, което му се случи. Но някои от роднините ни оцеляха и възстановиха семейството ни по-късни времена.

Баща ми беше богат, един от истинските милионери на онази епоха и бе инвестирал капиталите си с размах. Сражаваше се по — често, отколкото се изискваше това от него и бе сенатор, а по характер бе тих и внимателен човек. След ужасите на Гражданската война, той бе голям поддръжник на Цезар Август и до голяма степен се радваше на благоразположението ни императора.

Разбира се, той мечтаеше за възстановяването на Римската република, както всички нас. Но Август внесе единство и мир в империята.

На младини много често срещах Август, и все но някакви многолюдни обществени събития, без това да доведе до нещо повече. Приличаше на изображенията от портретите си — слаб мъж с дълъг тънък нос и обикновено лице. По природа бе доста разумен и прагматичен и не притежаваше някаква прекомерна жестокост. Не беше суетен по отношение на личността си.

Клетият човек бе наистина благословен заради това, че не може да вижда в бъдещето — че нямаше ни най-малка представа за всички ужаси и безумия, които щяха да настъпят при Тиберий, неговият наследник, и щяха да продължат толкова дълго при други членове на семейството му.

Едва в по — късни времена осъзнах цялата изключителност на постиженията от продължителното управление на Август. Четиридесет и четири години на мир, възцарил се из градовете на Империята.

Уви, да се родиш по това време означаваше да си роден в епоха на съзидание и подем, когато Рим бе caput mund или столица на света. И когато обръщам поглед назад, осъзнавам каква могъща комбинация бе да притежаваш и традиции, и огромни суми пари; да имаш стари ценности и нова власт.

Животът в семейството ни бе консервативен и строг, дори малко скучен, И въпреки това имахме всякакви луксозни предмети. С годините баща ми ставаше все по — тих и консервативен. Радваше се на внуците си, които бяха родени; докато бе все още деен и енергичен.

Макар, че се бе сражавал основно в северните кампании по река Рейн, за известно време бе разпределен в Сирия. Беше учил в Атина. Беше служил толкова дълго и толкова добре, че му позволиха да се пенсионира рано в годините, докато аз растях — така той се оттегли от обществения живот, който кипеше и императорския дворец, макар по онова време да не го съзнавах.

Петимата ми братя се бяха родили преди мен. Така че когато се родих, нямаше „ритуално римско скърбене“. Сигурно си чувал да се говори за него в римските семейства при появата на момиче на бял свят. Нищо подобно.

Баща ми бе заставал пет пъти в атриума на нашата къща — главния заграден вътрешен двор, наричан още колонада, с неговите колони и стълби и мраморни статуи — пет пъти бе застанал там пред събралото се семейство с новороден син в ръце, беше го огледал, а после го беше обявявал за съвършен и достоен да бъде отгледан като негов син, което би било негова изключителна привилегия. Сега знаеш, че от този момент нататък той е разполагал с живота и смъртта на синовете си.

Ако баща ми по някаква причина не е искал тези момчета, би могъл да ги „изложи“ на гладна смърт. Било незаконно да се краде такова дете и да се превръща в роб.

След като вече имал пет момчета, някои хора очаквали той да се отърве от мен незабавно. На кого му я притрябвало момиче? Но баща ми така и не изоставил или отхвърлил никое от децата на майка ми.

И когато съм се появила, както ми разказаха, плакал от радост.

— Слава на боговете! Малко момиченце! — Слушала съм тази история до втръсване от братята си, които всеки път, когато бях непослушна — и направех някоя неприлична лудория, или се лигавех, казваха подигравателно: „Слава на боговете, малко момиченце!“ — Това се бе превърнало в любимата им закачка!

Майка ми почина, когато бях на две години и спомените ми за нея са свързани единствено с нежност и благост. Бе изгубила толкова деца, колкото бе родила и ранната й смърт не беше нещо неочаквано. Епитафията й бе красиво написана от баща ми, а паметта й тачена през целия ми живот. Баща ми никога не доведе друга жена в къщата. Той спеше с някои от робините, но това не беше нещо необичайно. И братята ми го правеха. Това бе общоприето в римското домакинство. Баща ми не доведе нова жена от друго семейство, която да ме контролира.

Аз не тъгувах по майка си, просто защото съм била твърде малка за това и дори и да съм плакала, когато тя не се е върнала, не го помня.

Това, което помпя, е как тичам из голяма стара правоъгълна римска къща, подобна на дворец, с много правоъгълни стаи, построени върху основния правоъгълник, една над друга, и всички сгушени в огромна градина високо на Палатинския хълм. Къщата бе с мраморни врати и ярко боядисани стени, а градината лъкатушеше около всички стаи.

Аз бях същинско съкровище в очите на баща си и си спомням, че си прекарвах страхотно като гледах братята си да се упражняват навън с късите си мечове, или като слушах как учителите им ги напътстват, а после имах свои прекрасни учители, които ме научиха да прочета цялата „Енеида“ на Вергилий преди да съм навършила пет години.

Обичах думите. Обичам да ги произнасям напевно и дори сега, трябва да призная, се поддадох на удоволствието да ти пиша. Не бих могла да ти го кажа преди няколко нощи, Дейвид. Ти ми припомни нещо и трябва да направя това признание. И не бива да пиша твърде бързо в това смъртно кафене, да не би човешките същества да забележат!

Ах, ето че продължаваме.

Баща ми смяташе, че е истерично да мога да рецитирам стихове от Вергилий в толкова ранна възраст и нищо не му доставяше по — голямо удоволствие от това да ме показва на банкети, на които забавляваше своите консервативни и малко старомодни приятели от Сената, а понякога и самия Цезар Август. Цезар Август бе приятен човек. И все пак не мисля, че баща ми наистина някога е искал той да бъде сред гостите му у дома, но предполагам, че от време на време се е налагало императорът да бъде гощаван с вино и храна.

Аз нахълтвах с бавачката си, изнасях вълнуващ рецитал, а после ме отпращаха някъде, където да мога да виждам гордите римски сенатори, които се тъпчеха с мозък от пауни и гарум — сигурно знаеш какво е гарум. Това е онзи ужасен сос, който римляните слагат на всичко, нещо като днешния кетчуп. Той определено обезсмисля наличието на змиорки и сепии в чинията ти, или мозък от шраус или агнешки зародиш, или каквито и да било други абсурдни деликатеси, които бяха поднасяни върху отрупани плата.

Работата е там, че, както знаеш, римляните сякаш отделяха специално място в сърцата си на истинската лакомия и банкетите неизбежно се превръщаха в позорна гледка. Гостите се отбиваха до вомитория в къщата, където избълваха първите пет ястия, за да могат после да погълнал останалите. А аз си лежах на горния етаж и се кикотех в леглото си, слушайки целия този смях и повръщане.

После следваше изнасилване на целия обслужващ персонал от роби, без значение дали биха момчета, момичета, или и двете.

Храненето в семейството беше нещо съвсем различно. Тогава се държахме като древни римляни. Всички сядаха на масата. Баща ми беше неоспоримият господар на къщата си и не понасяше критика срещу Цезар Август, който, както знаеш, беше братовчед на Юлий Цезар и всъщност не управляваше като император по закон.

— Когато настъпи подходящият момент, той ще се оттегли — казваше баща ми. — Знае, че не може да го направи сега. Той е по — уморен и мъдър от времето, когато го водеше амбицията. На кого му е нужна още една Гражданска война?

Всъщност времената бяха твърде доходоносни за хората с власт, та да се вдигат на бунт.

Август поддържаше мира. Той изпитваше дълбоко уважение към Римския сенат. Възстанови старите храмове, защото смяташе, че на хората им е нужна набожността, която бяха познали по време на Републиката.

Даде безплатна царевица от Египет на бедните. Никой не гладуваше в Рим. Той поддържаше главозамайващо много от старите фестивали, игри и спектакли — достатъчно, за да му прилошее на човек. Но често, като патриотични римляни, ни се налагаше да присъстваме на тях.

Естествено, на арената властваше изключителна жестокост. Извършваха се жестоки екзекуции. Присъстваше и неизменна жестокост към робите.

Но онова, което днешните хора не разбират е, че успоредно с това съществуваше и чувство за свобода на индивида, дори и у най — бедния човек.

Съдилищата бавно обмисляха решенията си. Консултираха се със законите на миналото. Следваха логиката и кодекса. Хората можеха съвсем открито да изразяват мнението си.

Отбелязвам това, защото е ключът към настоящата история: и двамата с Мариус се родихме в епоха, когато римското право бе, както би казал той, основано на разума, а не на божието откровение.

Ние сме коренно различни от онези кръвопийци, обитаващи мрака по земите на Магията и Мистерията!

Не само че приживе вярвахме в Август, но се уповавахме и на осезаемата власт на Римския сенат. Вярвахме в обществените благодетели и нрави, придържахме се към начин на живот, изключваш практикуването на ритуали, молитви или магии, освен само на повърхностно ниво. Добродетелта се въплъщаваше в характера. Това бе наследство от Римската империя, което и двамата с Мариус споделихме.

Разбира се, къщата ни бе пълна с роби. Имаше прекрасни гърци и сумтящи работници, както и цяла орда жени, тичащи насам — натам, лъскайки бюстове и вази, а самият град се задъхваше от освободени роби, някои от които много богати.

Всички те бяха наши хора, нашите роби.

С баща ми не мигнахме цяла нощ, когато старият ми учител по гръцки умираше. Държахме ръцете му, докато тялото му не изстина. Никой в римското ни имение не беше бит, освен по изричната заповед на баща ми. Робите ни в провинцията се излежаваха под овощните дръвчета. Нашите икономи бяха богати и демонстрираха това с облеклото си.

Помня един период, когато в градината имаше толкова много стари гръцки роби, че можех ден след ден да седя и да ги слушам как се карат. Нямаха какво друго да правят. Научих много от това.

Растях много повече от щастлива. Ако смяташ, че преувеличавам степента на полученото от мен образование, прочети писмата на Плиний или други съвременни мемоари и кореспонденция от онази епоха. Малките момиченца сьс знатен произход бяха добре образовани. Съвременните римлянки в по — голямата си част живееха свободни от мъжка намеса. Ние деляхме равни житейски права с мъжете.

Аз, например бях едва осемгодишна, когато за първи път ме заведоха на арената с няколко от съпругите на братята ни, за да изпитам съмнителното удоволствие от вида на екзотични същества като жирафи, свирепо разкъсани, преди да бъдат простреляни сьс стрели. След този спектакъл малка група гладиатори се заемаха да съсичат други гладиатори, а после тълпа престъпници ставаха храна на гладните лъвове.

Дейвид, и до днес чувам звуците, издавани от онези лъвове, сякаш съм там. Нищо не ме дели от мига, в който седях на дървените пейки, може би на втория ред — най-добрите места — и гледах как тези зверове поглъщат живи същества, както се очакваше от мен, с удоволствие, целящо да демонстрира душевна сила и неустрашимост пред лицето на смъртта, вместо обикновена, недвусмислена жестокост.

Публиката пищеше и се смееше, докато мъже и жени бягаха от зверовете. Ала някой от жертвите не достави подобно удоволствие на тълпата. Те просто стояха там, докато гладният лъв се нахвърлеше върху тях. Онези, които биваха поглъщани живи, почти неизменно лежаха в ступор, сякаш душите им вече бяха отлетели, макар лъвът още да не бе стигнал до гърлото им.

Помня и миризмата. Но най — добре си спомням виковете на тълпата.

Издържах изпита по сила на характера, можех да гледам всичко това. Можех да гледам гладиатора шампион, който накрая срещна смъртта, легнал окървавен в пясъка, докато мечът прониза гърдите му.

Но си спомням много добре как баща ми мърмореше под нос, че цялата тази работа е отвратителна. Всъщност всички мои познати смятаха, че е много отблъскващо. Баща ми, както и останалите, смятаха, че обикновените хора имат нужда от цялата тази кръв. Ние, хората с потекло, трябваше да стоим начело на всичко това заради простолюдието. В цялото това грандиозно зло имаше религиозен оттенък.

Провеждането на подобни ужасни спектакли се считаше за нещо като социална отговорност.

Освен това животът в Рим бе свързан с това да си навън, да участваш в нещата, да посещаваш церемонии и спектакли, да те виждат, да проявяваш интерес, присъединявайки се към останалите.

Човек излизаше с всички останали — знатни и незнатни хора от града и се сливаше с тях в една маса, за да стане свидетел на триумфално шествие, голямо жертвоприношение при олтара на Август, древна церемония, игра, или надбягване с колесници.

А сега, в двадесети век, когато гледам безкрайните интриги и убийства по кината и телевизията на целия Западен свят, се питам дали хората не изпитват нужда от това, нужда да гледат убийства, кланета и смърт под всякаква форма. Понякога телевизията прилича на непрекъсната поредица от гладиаторски борби и кланета. А да вземем и днешната търговия с видеозаписи на истинска война.

Архивните кадри от войните са се превърнали в изкуство и забавление.

Гласът зад кадър говори тихо, докато камерата обхожда купчините тела или измършавелите деца, плачещи до гладуващите си майки. Но това е завладяващо. Човек би могъл да тъне в цялата тази смърт, клатейки глава. Нощите, прекарани в гледане на телевизия, са посветени на стари филми за мъже, умиращи с оръжие в ръка.

Мисля, че гледаме, защото се страхуваме. Но в Рим човек трябваше да гледа, за да стане издръжлив, без значение дали е мъж или жена.

Всъщност мисълта ми е, че аз не бях изолирана, както би могла ла бъде някоя жена от древногръцко семейство. Не пострадах от някогашните обичаи на Римската република.

Запазила съм ярък спомен за неоспоримата красота на онова време и за съкровеното признание на баща ми, че Август е бог и че Рим никога не е бил по — благосклонен към божествата си.

Сега искам да споделя с теб един много важен спомен. Нека уточним местото на действието. Първо да се заемем с въпроса за Вергилий и написаната от него „Енеида“, която силно преувеличава и възхвалява приключенията на героя Еней — един троянец, бягаш от ужасите на разгрома, нанесен от гърците, които излезли от прочутия Троянски кон, за да опустошат Троя, градът на Елена.

Очарователна история. Винаги съм я харесвала, Еней напуска умиращата Троя, безстрашно изминава целия път до красива Италия, където става основоположник на нашата нация.

Но въпросът е това, че Август с обичал и подкрепял Вергилий през целия му живот, а самият той бил уважаван поет. Прекрасен поет, когото често цитирали — всепризнат и патриотичен. Било съвсем в реда на нещата да харесваш Вергилий.

Вергилий е починал преди да се родя. Но до десетгодишна възраст бях прочела всичко, написано от него, както и Хораций и Лукреций, повечето творби на Цицерон и всички гръцки ръкописи, които имахме, а те далеч не бяха малко.

Баща ми не бе построил библиотеката си за показ. Тя беше място, където членовете на семейството прекарваха часове наред. Пак там, той сядаше да пише писмата си — нещо, което почти непрекъснато правеше — пишеше писма до Сената, императора, съдилищата, приятелите си и така нататък.

Но да се върнем на Вергилий. Бях чела и друг римски поет, тогава още жив, но изпаднал в дълбока и опасна немилост от страна на Август, Богът. Това бе поетът Овидий, авторът на „Метаморфози“, както и на още десетина светски, весели и неприлични творби.

И така, когато съм била твърде малка, за да го помня, Август се обърнал срещу Овидий, когото някога също харесвал, и го осъдил на изгнание в някакво ужасно място на Черно море. А може би не било толкова ужасно. Но било такова място, което за цивилизованите римски граждани изглеждало ужасно — много отдалечено от столицата и пълно с варвари.

Овидий живя там дълго време, а книгите му бяха забранени в цял Рим. Човек не можеше да ги открие в книжарниците или обществените библиотеки. Нито пък по щандовете с книги на пазара.

Знаеш, че популярната литература бе доста нашумяла по това време. Книгите бяха навсякъде — както под формата на свитъци, така и като кодекси, тоест, с подвързани страници — и много книжари имаха екипи от гръцки роби, които по цял ден преписваха книги за масово потребление.

Но да продължим. Овидий бе изпаднал в немилост пред Август, и беше забранен, но хора като баща ми не възнамеряваха да изгорят своите копия на „Метаморфози“ или която и да е друга негова творба единствената причина, поради която не молеха да де помилван, бе страхът.

Целият скандал имаше някаква връзка с дъщерята на Август, Джулия, която бе прочута развратница, откъдето и да го погледнем. Не зная как Овидий се е забъркал в любовните истории на Джулия. Вероятно ранната му чувствена поезия „Любовни елегии“, се е смятала за упадъчна. Освен това, по време на царуването на Август, из въздуха доста често витаеше думата „реформа“ и много се говореше за стари ценности.

Не мисля, че някой знае какво се е случило в действителност между Цезар Август и Овидий, но Овидий бе осъден да прекара остатъка от живота си в изгнание, далеч от Рим.

Аз бях прочела протритите копия на „Любовни елегии“ и „Метаморфози“ преди случая, който исках да разкажа. А и много от приятелите на баща ми постоянно се тревожеха за Овидий.

Ето и конкретния спомен. Бих на десет години, прибрах се от игра, цялата изпоцапана, с разпусната коса, и се втурнах в голямата приемна на баща ми. Отпуснах се в долния край на леглото му, за да слушам какво се говори, докато той се излежаваше с подобаващо римско достойнство, бъбрейки си с неколцина други полегнали мъже, дошли да го посетят.

Познавах всички с изключение на един — русокос, синеок и много висок. Той се обърна по време на разговора — който се състоеше изцяло от шепнене и кимане с глава — и ми намигна.

Това беше Мариус. Кожата му бе с лек загар от пътуванията, а очите му бяха ослепително красиви. Имаше три имена, както всички останали. И пак казвам, че няма да разкрия фамилното му име, макар да го знаех. Знаех, че е нещо като „лошо момче“ в интелектуалните среди, „поетът“ и „скитникът“. Онова, което никой не бе ми казал, бе че е красив.

Тогава, в онзи ден, това бе живият човек Мариус, близо петнадесет години преди да го превърнат във вампир. Мога да изчисля, че е бил само на двайсет и пет. Но не съм сигурна.

Нека продължа разказа си. Мъжете не ми обръщаха внимание и малкият ми, вечно любопитен мозък осъзна, че съобщават на баща ми вести за Овидий и че високият русокос мъж, с невероятно сини очи, на име Мариус току — що се бе вьрнал от балтийското крайбрежие и бе донесъл няколко подаръка на баща ми, които всъщност представляваха качествени копия на творбите на Овидий — стари и нови.

Мъжете уверяваха баща ми, че още е твърде опасно да се ходатайства пред Цезар Август за Овидий, и той прие това. Но ако не греша, даде известна сума за Овидий на Мариус, русокосия.

Когато господата си тръгваха, видях Мариус в атриума, огледах го в цял ръст (а той бе доста необичаен за римлянин), и ахнах по момичешки, а после се разсмях. Той пак ми намигна.

По онова време Мариус беше с къса коса, подстриган като римски войн, с няколко скромни къдрици по челото. Косата му бе дълга, когато по — късно го превърнаха във вампир, а и сега я носи дълга, но тогава това бе характерната еднотипна подстрижка на римската армия. Но тя беше руса и огряна от слънцето в атриума и той ми се стори най-ослепителният и прекрасен мъж, когото съм виждала. Беше изпълнен с нежност, когато ме погледна.

— Защо си толкова висок? — попитах го аз. Баща ми реши, че това е забавно и не се интересуваше от мнението на околиите за изпоцапаната му дъщеричка, увиснала на ръцете му и говореща с височайшата му компания.

— Сладка моя — отвърна Мариус, — висок съм, защото съм варварин! — Той се засмя и в смеха му имаше флирт, примесен с уважение към мен като към малка дама — нещо твърде необичайно.

Внезапно се престори на мечка, вдигнал ръце като лапи, за да ме сграбчи. Обикнах го на мига!

— Не, наистина! — настоях аз. — Не е възможно да си варварин. Познавам баща ти и всичките ти сестри — живеят долу на хълма. Семейството ти все говори за теб на масата и само хубави неща, разбира се.

— Не се съмнявам в това — отвърна той, избухвайки а смях.

Разбрах, че баща ми започва да се тревожи.

Но онова, което не знаех бе, че едно десетгодишно момиченце може да се врече във вярност на мъж.

Мариус се изправи и каза с нежния си, изящен глас, шлифован в произнасянето на публични речи, но и на любовни слова:

— По майчина линия произхождам от келтите, малка красавице, музо моя. Произлизам от високите русокоси люде от Севера, народа на Галия. Майка ми е била принцеса там, поне така казват. Знаеш ли кои са те?

Отвърнах, че със сигурност знам и започнах да цитирам дословно очерка на Юлий Цезар за покоряването на Галия, или земята на келтите: „Галия е съставена от три части…“

Мариус бе искрено впечатлен. Както и всички останали. А аз продължавах безспир: „Келтите са разделени от аквитанците посредством река Гарона, а племето на белгите разделят реките Марна и Сена…“

Баща ми, който вече леко бе притеснен от вниманието, на което се радваше дъщеря му заговори, за да увери деликатно всички, че аз съм драгоценната му радост, след което ме пусна да си играя и ги помоли да не ми обръщат внимание.

А аз, тъй като бях смела и родена да създавам неприятности, казах:

— Поздравете от мен великия Овидий! Защото и аз искам да се прибере в Рим.

И после изстрелях няколко еротични строфи от „Любовни елегии“:

Всички се засмяха, освен баща ми, а Мариус изпадна в дива радост и започна да ръкопляска. Не ми бе нужно повече насърчение, за да се спусна към него като мечка, както бе направил той, и да продължа и припявам еротичните слова на Овидий:

Баща ми ме сграбчи за ръката и каза:

— Достатъчно, Лидия, престани! — А мъжете се смееха все по-силно, потупваха го съчувствено по рамото и продължаваха да се смеят.

Но аз трябвате да нанеса последния си победоносен удар над тази група възрастни.

— Моля те, татко — казах, — нека завърша с няколко мъдри и патриотични слова, изречени от Овидий: „Честит съм, че не съм се появил на този свят в по — ранни времена. Нашата епоха отговаря на вкуса ми.“

Това като че по — скоро изненада Мариус, отколкото да го развесели. Но баща ми ме придърпа към себе си и каза съвсем отчетливо:

— Лидия, Овидий не би изрекъл тези думи сега, а ти, задето си такъв… учен и философ едновременно, ще убедиш най — близките приятели на баща си, че добре знаеш, че Август с основание прогони Овидий от Рим и той никога не може да се върне вкъщи.

С други думи, той ми караше: „Престани да говориш за Овидий.“

Но Мариус непоколебимо падна пред мен на колене с хипнотичните си сини очи, хвана ръката ми, целуна я и каза:

— Ще предам поздравите ти, малка Лидия. Но баща ти е прав. Ние всички трябва да приемем цензурата, наложена от императора. Все пак сме римляни. — А после стори нещо много странно и ми заговори така открито, сякаш бях възрастен човек: — Смятам, Август Цезар е дал далеч повече на Рим, отколко сме се надявали, А и той също е поет. Написал с поема, наречена „Аякс“ и сам я е изгорил, понеже решил, че не е хубава.

Това бе най — значимият момент в живота ми. Бях готова да избягам с Мариус още тогава!

Можех обаче само да се въртя около него, докато излизаше от вестибюла и през портата.

Помахах му.

Той се спря.

— Довиждане, малка Лидия — каза ми. После тихо размени няколко думи с баща ми, когото чух да казва!

— Ти си луд!

Баща ми обърна гръб на Мариус, който тъжно ми се усмихна и изчезна.

— Какво ти каза? Какво се случи? — попитах баща си. — Какво има?

— Чуй ме, Лидия — отвърна той. — Срещала ли ся думата „сгоден“, докато си чела?

— Да, разбира се, татко.

— Ами, този скитник и мечтател има желание да се сгоди за невръстно момиче на десет години, защото на тази възраст момичето не може да се омъжи, а на него му остават години свобода, без да бъде наказан от императора. Такива неща се случват често.

— Не, не, татко — казах аз. — Аз никога няма да го забравя.

Мисля, чо го забравих на следващия ден.

През последвалите пет години не видях Мариус нито веднъж.

Помня това, защото бях на петнайсет и вече трябвате да се омъжа, а никак не ми се щеше. Успявах да се измъкна от брака година след година, преструвайки се на болна или луда, като изпадах в напълно неконтролируеми пристъпи. Но времето ми изтичаше. На практика бях годна за брак от дванайсетгодишната си възраст.

По това време всички се бяхме събрали в подножието на Палатинския хълм, за да наблюдаваме една свещена церемония — луперкалиите (Древноримски празник в чест на бог Пан, 15 февруари) — поредният от многобройните празници, неразривна част от живота на Рим.

Тогава луперкалиите, бяха много важни за нас, макар че няма как да свържем значимостта им с християнските представи за религия. Бе израз на набожност да се радваш на такъв празник, да участваш като гражданин и благочестив римлянин.

А освен това носеше и голямо удоволствие.

Така че аз стоях там, не много далеч от пещерата на Луперкал, и гледах с други млади жени как двама от избраните тази година мъже, опръскани с кръвта от принесени в жертва кози, обличаха окървавените кожи на животите. Не можех да виждам всичко много добре, но го бях гледала много пъти и когато преди години двама от братята ми участваха в празника, си бях проправила път най — отпред, за да мога да ги виждам.

Но сега виждах сравнително добре, когато всеки от двамата младежи избра своя компания и започна да тича около основата на Палатинския хълм. Придвижих се напред, защото така трябваше. Младежите удряха леко ръката на всяка млада жена с ивици козя кожа, която трябвате да ни пречисти и да ни направи плодовити.

Пристъпих напред и получих обредния удар, после отново отстъпих, като ми се щеше да съм мъж, за да мога да тичам около хълма с другите — мисъл, която често ме спохождаше пред живота ми на смъртна.

У мен се прокрадваха известни саркастични помисли относно „пречистването“, но на тази възраст вече се държах прилично на обществени места и в никакъв случай не бих унизила баща си или братята си.

Както знаеш, Дейвид, ивиците козя кожа се наричат „фебруа“, и оттам произлиза името на февруари. Но толкова за езика и неосъзнатата магия, която той носи в себе си. Луперкалиите вероятно са свързани с Ромул и Рем, а може би са отзвук от някое древно човешко жертвоприношение. В крайна сметка главите на младежите бяха опръскани с козя кръв. Настръхвам от това, защото по времето на етруските — дълго преди да се родя — ритуалът би бил далеч по — жесток.

Може би това е бил поводът Мариус да види ръцете ми. Защото ги бях разголила заради обредния удар, а и както вече разбра, като цяло бях доста шумна, смеех се с останалите, докато групата мъже продължаваха да тичат.

Видях Мариус в тълпата. Погледна към мен, а после пак в книгата си. Много странно. Видях, че се е облегнал на един дънер и пише. Никой не правеше така — да стои облегнат на дърво, държейки книга в ръката си, докато с другата пише. Робът му стоеше до него с шише мастило.

Косата на Мариус бе дълга и много красива. И много буйна.

Казах, на баща си:

— Виж, ето го нашият приятел, варваринът Мариус, онзи високият, който пише.

Баща ми се усмихна и отвърна:

— Мариус непрекъснато пише. За това го бива, ако не за друго. Не го гледай, Лидия. Стой мирно.

— Но той ме погледна, татко. Искам да говоря с него.

— Не го прави, Лидия! Не го удостоявай дори с усмивка!

На път за вкъщи попитах баща си:

— Ако смяташ да ме омъжиш за някого — и няма друг начин да избегна това непосилно бреме, освен да се самоубия, — защо не ме омъжиш за Мариус? Не разбирам. Богата съм, той също е богат. Знам, че майка му била варварска келтска принцеса, но баща му го е осиновил.

Баща ми попита смразяващо:

— Откъде знаеш всичко това?

Спря да върви, което винаги бе лош знак. Тълпата се разпръсна и хората ни заобикаляха.

— Не знам, то е всеобщо достояние. — Обърнах се. Мариус все така блуждаеше, взирайки се в мен. — Татко — казах, — моля те, нека поговоря с него!

Баща ми приклекна. Повечето хора ни бяха задминали.

— Лилия, знам, че това е ужасно за теб. Отстъпих на всичките ти възражения по отношение на ухажорите ти. Но повярвай ми, самият император не би одобрил брака ти с такъв смахнат странстващ историк като Мариус! Никога не е служил във войската, не може да постъпи в Сената, абсолютно невъзможно е. Когато се омъжиш, ще бъде за подходящ човек.

Докато се отдалечавахме, отново се обърнах с единствената мисъл да открия Мариус сред останалите, но за мое учудване той стоеше като вцепенен и ме гледаше. С тази разпиляна коса много приличаше на вампира Лестат. По — висок е от Лестат, но има същата гъвкава снага, същите наситеносини очи и пращяща сила, а квадратното му лице е почти красиво.

Отскубнах се от баща ми и се затичах към него.

— Е, аз поисках да се омъжа за теб — казах му, — но баща ми не разреши.

Никога няма да забравя израза на лицето му. Но преди да проговори, баща ми ме бе настигнал и поде с него благоприличен разговор:

— Е, Мариус, как вървят нещата с брат ти, който служи й армията? А какво става с твоята история? Чуя, че си написал тринайсет тома.

Баща ми отстъпи назад, като буквално ме теглеше след себе си.

Мариус не помръдна и не проговори. Не след дълго ние забързахме по хълма заедно с останалите.

В този миг се бе променил целият ход на живота ни. Но не бе възможно някой от нас двамата да го знае.

Щяха да изминат двадесет години, преди да се срещнем отново.

Тогава бях на трийсет и пет. Мога да кажа, че в много отношения се срещнахме в царството на мрака.

Но на първо време нека разкажа онова, което пропуснах.

Бях се омъжвала два пъти под натиска на императорския дворец. Август настояваше всички ние да имаме деца. Аз нямах такива. Но съпрузите ми щедро сееха семето си сред нашите робини. Така че аз бях законно разведена и след като два пъти го бях правила, реших да се оттегля от обществения живот. Направих го, за да нямам проблеми с император Тиберий, който се бе възкачил на престола на петдесетгодишна възраст и за разлика от Август, бе по — голям обществен пуритан и семеен диктатор. Ако си останех вкъщи и не посещавах банкети и тържества в компанията на императрица Ливия, съпруга на Август и майка на Тиберий, може би нямаше да ме принудят да бъда нечия мащеха! Щях да си стоя у дома. Трябваше да се грижа за баща си. Той го заслужаваше. Макар да бе в отлично здраве, вече беше стар!

При цялото уважение, с което споменавам съпрузите си, оставили някаква следа в цялостната история, аз бях лоша съпруга.

Разполагах с предостатъчно лични средства от баща си и не се вслушвах в нищо. Отдавах се на любовния акт само при условия, диктувани от мен, винаги го постигах, тъй като бях надарена с достатъчно красота, за да карам мъжете истински да страдат.

Станах член на култа към Изида, само за да ядосам съпрузите си и да избягам от тях, така че често се отбивах в Храма на богинята, където прекарвах дълги часове с други интересни жени някои, от които далеч по — авантюристични и оригинални, отколкото самата се осмелявах да бъда. Блудниците ме привличаха. Гледах на тези прекрасни разкрепостени жени като на хора, прекрачили граница, която аз, любящата дъщеря на баща си, никога нямате да прекрача.

Станах редовен посетител в Храма. Накрая бях посветена в тайна церемония и участвах във всяка процесия на Изида в Рим.

Съпрузите ми гледаха с лошо око на това. Може би поради това, когато се прибрах у дома при баща си, се отказах от култа. Във всеки случай, може би направих добре, че го сторих. Нито едно мое решеше не би могло толкова лесно да предначертае съдбата ми.

Тогава Изида, естествено бе богиня, възприета от Египет, а древни те римляни бяха така подозрителни към нея, както и към ужасната Кибела, Всемогъщата майка от Далечния Изток, която призоваваше своите изследователи мъже да се кастрират. Тези „източни култове“ се ширеха из целия град, а консервативните жители ги смятаха за ужасни.

Подобни култове не бяха рационални, основаваха се на екстаз и еуфория. Те даваха възможност за цялостно обновление посредством разбиране.

Типичният консервативен римлянин бе твърде практичен за това. Ако до петгодишната си възраст човек не бе разбрал, че боговете са измислени същества, а митовете — съчинени истории, значи бе глупак.

Но Изида притежаваше интересна особеност — нещо, което я отличаваше от жестоката Кибела, Изида любяща майка и богиня. Тя прощаваше всичко на своите поклонници. Беше се появила преди цялото Сътворение. Бе мъдра и търпелива.

Затова и най — падналата жена можеше да се моли в Храма. Затова и оттам не отпращаха никого.

Подобно на Светата Дева Мария, така позната днес на Изток и на Запад, кралица Изида заченала божието си чедо по свръхестествен начин. С помощта на силата си извлякла животворното семе от мъртвия, кастриран Озирис. И многократно е рисувана или извайвана с божествения си син Хор седнал на коляното й. Гръдта й е невинно разголена, за да може невръстният бог да суче от нея.

А Озирис властвал в земята на мъртвите, фалосът му потънал навеки във водите на Нил, откъдето безспир се леело семе и оплождало прекрасните египетски поля, когато реката всяка година излизала от бреговете си.

Музиката в нашия Храм бе божествена. Използвахме систър, наподобяващ малка твърда метална лира, също флейти и дайрета. Танцувахме и поехме заедно. Поезията на молебствията в чест на Изида бе изящна и омайна.

Изида бе Кралица на мореплаването, каквато по — късно щяха да нарекат и Светата Дева Мария: „Нашата Звезда в Морето“.

Когато всяка година носеха статуята й на брега, шествието бе така прекрасно, че цял Рим се стичаща да види египетските божества с животински глави, огромното изобилие от цветя и статуята на самата Кралица — майка. Въздухът се огласяваше от химни. Жреците и жриците вървяха, облечени в бели ленени роби. А самата тя, изваяна от мрамор и носена високо със свещения систър в ръка, бе с кралски одежди — гръцка тога и гръцка прическа.

Такава бе моята Изида След последния си развод се отказах от нея. Баща ми не харесваше култа, а аз самата му се бях наслаждавала достатъчно дълго. Като свободна жена, не се изкуших да стана проститутка. Бях нещо далеч по — добро. Поддържах дома на баща си, за което той бе твърде стар, въпреки черната си коса и невероятно острото зрение, така че императорът ме остави на мира.

Не мога да кажа, че си спомних или мислех за Мариус. Никой не го беше споменавал от години. Бе изчезнал от мислите ми след луперкалиите. Нямаше сила на Земята, която да застане между мен и баща ми.

Всичките ми братя имаха късмет. Ожениха се сполучливо, родиха им се деца и се прибираха вкъщи от тежките войни, в които се сражаваха, за да опазят границите на империята.

Не харесвах особено най — малкия си брал, Луций. Той постоянно бе малко изнервен и се бе отдал на пиянство, а изглежда и на хазарт, което много тревожеше съпругата му.

Нея обичах, както и всичките си снахи и племенници. Обичах да идват в къщата — тази многобройна челяд, която пишеше и лудееше с „благословията на леля Лидия“, тъй като това им бе забранявано вкъщи.

Най — големият ми брат, Антоний, имаше заложби да стане велик човек. Съдбата го лиши от величие. Ала той бе напълно подготвен за него — добре образован, обучен и много мъдър.

Единственото глупаво нещо, което ми е известно някога да е привил Антоний бе, че веднъж съвсем недвусмислено ми заяви, че Ливия, съпругата на Август, го отровила, за да може синът й Тиберий да се възкачи на престола. Баща ни, който бе единственият друг присъстващ и стаята, му каза строго:

— Антоний, никога вече не говори за това! Било тук, или някъде другаде! — После се изправи и без да иска описа обективно начина на живот, който водехме двамата с него. — Стой настрана от императорски дворец, както и от роднините на императора, винаги бъди на челна позиция в игрите и Сената, но без да се замесваш в техните сплетни и интриги!

Антоний бе много ядосан, но ядът му нямаше нищо общо с баща ми.

— Казах го само пред онези двама души, на който мога да го кажа — пред теб и Лидия. Крайно ми е неприятно да вечерям с жена, отровила съпруга си! Август трябваше да възстанови Републиката. Той знаеше, че смъртта наближава.

— Да, но знаеше, че не може да възстанови Републиката. Беше просто невъзможно. Империята се бе разраснала до Британия на север и отвъд Партия на изток, обхващаше и Северна Африка. Ако искаш да бъдеш добър римлянин, Антоний, стани и изрази мнението си в Сената. Тиберий приветства това.

— О, татко, тънеш в голяма заблуда — отвърна Антоний.

Баща ми прекрати спора.

Но двамата с него живеехме точно по начина, който бе описал.

Тиберий бе извънредно непопулярен сред шумната римска тълпа Бе твърде стар и съсухрен, без чувство за хумор, прекален пуритан и тиранин в същото време.

Но едно негово качество балансираше всичко това. Освен голямата му любов и познания по философия, той бе много добър войн. А това бе най-важната черта, която трябва да притежава всеки император.

Войската го почиташе.

Той подсили императорската гвардия около Двореца и назначи човек на име Сеянус да я ръководи от негово име, но не доведе легиони в Рим и произнесе няколко дяволски добри слова за личните права и свободата, ако човек успеете да не заспи, за да ги чуе. Аз намирах, че е прекален мислител.

После се случи нещо ужасно, което ме накара отявлено да презирам императора до дъното на душата си и да изгубя цялата си вяра в този човек и способността му да управлява.

Случаят бе свързан с Храма на Изида. Някакъв хитър злосторник, представящ се за египетския бог Анубис, прелъстил една знатна поклонничка на Изида в храма и преспал с нея, заблуждавайки я напълно, макар за нищо на света да не мога да си представя как е успял да го стори.

И до днес съм я запомнила като най — глупавата жена в Рим. Но вероятно има и още нещо.

Както и да е, всичко това станало в Храма.

А после този човек, мнимият Анубис, се изправил пред знатната целомъдрена жена и съвсем недвусмислено й заявил, че е била негова! Тя с писък отишла при съпруга си. Скандалът придоби застрашителни размери.

Бяха изминали години, откакто не ходех в Храма и се радвах, че е така.

Но отговорът, който последна от страна на императора, бе по — ужасен, отколкото можех да си представя.

Целият Храм бе сринат със земята. Всички поклонници бяха прогонени от Рим, а някои от тях екзекутирани. А нашите жрици и жреци бяха разпнати — телата, им висяха по дърветата, според един стар римски израз, за да умират бавно и да изгниват пред очите на всички.

Баща ми влезе в спалнята ми. Отиде до малкия олтар на Изида. Взе статуята и я разби в мраморния под. После събра по — големите парчета и ги натроши едно по едно. Превърна я в прах.

Аз кимнах.

Очаквах да ме порицае заради предишните ми навици. Обзе ме тъга и бях шокирана от случилото се. И други източни култове бяха преследвани. Импеторът се готвеше да отнеме правото да бъдат светилища на различни храмове из цялата империя.

— Този човек не иска да бъде император на Рим — каза баща ми. — Обезумял е от жестокост и от понесените загуби. Той е непреклонен, скучен и изпитва панически страх за живота си! Човек, който не ще император, не може да бъде такъв. Не и сега.

— Може би ще се оттегли — казал, тъжно. — Осиновил е младия генерал Германик Юлий Цезар. Това ще рече, че Германик е негов наследник, нали?

— Каква полза имаха предишните наследници на Август от това, че ги осинови? — попита баща ми.

— Какво искаш да кажеш?

— Разсъждавай логично — отвърна той. — Не можем да продължим да се преструваме, че сме република. Трябва да определим задълженията на този император, както и пределите на властта му! Трябва да посочим форма на унаследяване, различна от убийството!

Опитах да го успокоя.

— Татко, да напуснем Рим. Да отидем в къщата ни в Тоскана. Там винаги е красиво.

— Там е работата, че не можем, Лидия — отвърна той. — Налага се да остана тук. Трябва да съм предан на своя император, да го направя заради семейството си. Трябва да стоя в Сената.

След месеци Тиберий изпрати младия си и красив племенник Германик Юлий Цезар на изток, просто да го отдалечи от хвалебствията на римската общественост. Както казах, хората даваха гласност на мнението си.

Германик трябваше да бъде наследник на Тиберий. Но Тиберий бе твърде завистлив, за да слуша как тълпите го възхваляват за победите му на бойното поле. Искаше да го държи далеч от Рим.

И така, този толкова чаровен и прелъстителен млад генерал замина на изток, в Сирия, изчезна от любящия поглед на римския народ, от сърцето на империята, където градската общественост можеше, да решава световните съдбини.

Рано или късно предстоеше нова кампания на север, мислехме си ние. При последната си кампания, Германик бе нанесъл тежък удар по германските племена.

Моите братя ми го описаха ярко по време на обяда.

Разказваха как се върнали да отмъстят за ужасното клане на генерал Вар и войската му в Хевтобургската гора. Можели да довършат започнатото, ако отново ги призоват, а братята ми щяха да отидат. Те бяха точно от онзи тип старомодни патриции, които щяха да го направят!

Междувременно се носеха слухове, че те, прочутите шпиони от императорската гвардия присвояват една трета от имуществото на онези, срещу които доносничат. Намирах това за ужасно. Баща ми поклати глава и каза:

— Това започна по времето на Август.

— Да, татко — отвърнах, — но тогава за измяната се съдеше по делата, а не по думите.

— Което е още една причина да си мълчим. — Той се облегна назад уморено. — Лидия, попей ми. Донеси лирата си и съчини една от твоите смешни епични поеми. Не си го правила от доста време.

— Прекалено съм стара за това — казах, като си мислех за глупавите непристойни сатири на Омир, които някога съчинявах толкова бързо и с такава лекота, че всички се учудваха. Но с готовност приех идеята. Толкова осезаемо си спомням онази нощ, че сега не мога да си наложа да не я опиша, макар да знам колко болка ще трябва да споделя и преоткрия.

Какво значи да пишеш? Дейвид, често ще виждаш този въпрос, защото с всяка страница разбирам все повече — проумявам неща, които преди са ми убягвали и са ме карали да мечтая, вместо да живея.

Онази нощ наистина съчиних много забавна епична поема. Баща ми се смя. Заспа на леглото си. А после, сякаш изпаднал в транс, проговори:

— Лидия, недей да прекарваш живота си в самота заради мен. Омъжи се по любов! Не бива да се отказваш.

Докато се обърна, той отново дишаше дълбоко.

Две седмици, или може би месец по — късно, нашият живот неочаквано завърши.

Един ден се прибрах и заварих къщата съвсем празна, ако не броим двама ужасени стари роби — който всъщност принадлежаха към домакинството на брат ми Антоний — които ме пуснаха да вляза и здраво залостиха вратата.

Прекосих огромния вестибюл, минах през колонадата и оттам влязох в трапезарията. Съзрях удивителна гледка.

Баща ми бе в пълно бойно снаряжение, с меч и кинжал, липсваше само щитът му. Дори облякъл червеното си наметало. Предницата на броня му бе лъсната и блестеше.

Той гледаше в пода и с основание, защото подът бе разкопан. Старото бащино огнище от преди генерации бе разкопано. Това бе първата стая в къщата, построена още в зората на древен Рим и около това огнище семейството се събираше, хранеше, отправяше молитвите си.

Аз дори не го бях виждала. В къщата имахме свои олтари, и все пак — този огромен кръг обгорели камъни! Всъщност там имаше само разпиляна пепел — видът й бе така зловещ и свещен.

— Какво става, за Бога? — попитах. — Къде са всички?

— Отидоха си — каза баща ми. — Освободих робите, казах им да си съберат багажа. Чаках те. Трябва незабавно да напуснеш това място!

— Не и без теб!

— Недей да ми противоречиш, Лидия! — В изражението на лицето му долових молба, но и достойнство каквито не бях виждала никога преди. — В задния двор има каруца, готова да те закара до брега и един еврейски търговец — най — верният ми приятел — ще те изведе от Италия с кораб! Искам да заминеш! Парите ти са натоварени на кораба, заедно с дрехите и в останало. Търговецът и синът му са хора, на който имам доверие. Все пак вземи този кинжал.

Той взе един кинжал от близката маса и ми го подаде.

— Достатъчно си гледала братята си, за да знаеш да го използваш. Вземи и това — той се протегна да вземе една кесия. — Това е злато: валутата, която приемат по цял свят. Вземи го и тръгвай.

Винаги носех кинжал, прикрепен под лакътя ми, но сега не бе моментът да го тревожа, така че затъкнах оръжието в пояса си и взех кесията.

— Татко, не се боя да остана с теб! Кой ни заплашва татко, та ти си римски сенатор. Ако си обвинен в някакво престъпление, имаш право на съдебен процес пред Сената.

— О, моята прескъпа умна дъщеря! Да не мислиш, злият Сеянус и неговите делатори повдигат открити обвинения? Спекулаторите му вече са изненадали братята ти, жените и децата им. Това са роби на Антоний. Изпратил ги е да ме предупредят, докато се е биел, умирайки. Видял е как размазват сина му в стената. Тръгвай, Лидия.

Разбира се, аз знаех, че това е римският обичай — да бъде избито цялото семейство, заедно със съпругата и децата на осъдения. Дори такъв бе законът. А в случай като този, щом се разчуеше, че императорът е обърнал гръб някому, всеки от враговете му можеше да го убие.

— Идваш с мен — казах. — Защо да оставаш тук?

— Ще умра като римлянин в дома си — отвърна той. — Сега тръгвай, ако ме обичаш — ти, моята поетеса, певица и умница. Моята Лидия. Тръгвай! Недей да ми противоречиш. Прекарах последния час от живота си в подготовка на твоето избавление! Целуни ме и прави, каквото ти казвам.

Затичах се към него целунах го по устата и робите веднага ме поведоха през градината.

Познавах баща си. Не можех да се опълча срещу последното му желание. Знаех, че по стара римска традиция сигурно ще се самоубие преди спекулаторите да са разбили входната врата.

Когато стигнах до портата и видях еврейските търговци с тяхната каруца, не можах, да тръгна. Ето какво видях.

Баща ми бе прерязал китките си и обикаляше в кръг около семейното огнище, а кръвта се стичаш по пода. Наистина бе прерязал китките си. Бе започнал да пребледнява, докато се движеше. Изражението, което се четеше в очите му щях да разбера едва по-късно.

Чу се силен трясък. Разбиваха входната врата. Баща ми спря, напълно спокоен. Тогава двама от императорската гвардия се нахвърлиха върху него, а единият подхвърли подигравателни забележки:

— Защо не се довършиш. Максимус и да ни спестиш неприятностите. Хайде, давай.

— Нима се гордеете със себе си! — каза баща ми. — Страхливци. Харесва ли ви да избивате цели семейства? Колко ви плащат? Някога сражавали ли сте вистинска битка? Хайде, умрете заедно с мен!

След като им обърна гръб, той изтръгна меча и кинжала си и повали и двамата, пробождайки ги изневиделица, когато му се нахвърлиха. Наръга ги по няколко пъти.

После залитна, сякаш щеше да припадне. Беше пребледнял. От китките му не спираше да тече кръв. Очите му се завърнаха нагоре.

Аз кроях дръзки планове. Трябваше да го качим в каруцата. Но един римлянин като баща ми никога не би се съгласил на подобно нещо.

Внезапно евреите, един млад и един възрастен, ме хванаха за ръцете и ме изведоха от къщата.

— Обещах да те спася — каза старецът. — И няма да позволя да ме превръщаш в лъжец пред стария ми приятел.

— Пуснете ме! — прошепнах. — Ще му помогна!

След като се изскубнах от тях поради вежливата им скромност, аз се обърнах и отдалече видях тялото на баща си до огнището. Беше се довършил със собствения си кинжал.

Хвърлиха ме в каруцата, както бях със затворени очи, закрила уста с ръце. Паднах сред меки възглавници и топове плат и се претърколих, когато каруцата бавно започна да се спуска по лъкатушещия път на Палатанския хълм.

Някакви войници ни крещяха да се разкараме от пътя.

Старият евреин каза:

— Аз съм почти глух, господине, какво казахте?

Това свърши чудесна работа. Отминаха ни.

Евреинът знаеше много добре какво прави, Докато шумните тълпи ни подминаваха, той поддържали темпото бавно.

Младият дойде в задната част на каруцата.

— Казвам се Яков — каза той, — Ето, сложи това бяло наметало. Сега приличаш на жена от Изтока. Ако те питат нещо на бариерата, вдигни воала си и се прави, че не разбираш.

Преминахме Римските порти с невероятна лекота. Казаха ни само:

— Привет, Давид и Яков, добре ли пътувахте?

Помогнаха ми да се кача на борда на голям търговски платноход с каторжници, в което нямате нищо необичайно, а оттам се озовах в малка дървена стаичка.

— Това с всичко, което можем да ти предоставим — каза Яков. — Но сега отплаваме. — Той имаше дълга вълниста кафява коса и брада. Носеше раирани дрехи, дълги до земята.

— По тъмно? — попитах аз. — Ще плаваме по тъмно?

Това беше необичайно.

Но щом потеглихме и веслата загребаха, а корабът пое своя курс, движейки се на юг, разбрах какво правим.

Целият красив югозападен бряг на Италия бе ярко осветен от стотиците великолепни вили. По скалите имаше фарове.

— Никога вече няма да видим републиката — каза уморено Яков, сякаш бе римски гражданин, какъвто всъщност мислех, че е, — но последното желание на баща ти е изпълнено. Сега сме в безопасност.

Старецът се приближи към мен. Каза ми, че името му е Давид.

Той дълго ми се извинява, че не разполагам с женска прислуга. Бях единствената жена на борда.

— О, моля ви, избийте подобни мисли от главата си! Защо поемате такъв риск?

— От години работим с баща ти — каза Давид. — Преди време, когато корабите ни бяха потопени от пирати, той изплатил нашите дългове. За пореден път ни се бе доверил, а ние му се отплатихме петкратно. Той е натрупал богатства за теб. Всички те са скрити сред стоките, който натоварихме, все едно са нещо незначително.

Отидох в каютата и се отпуснах на малкото легло. Старецът извърна очи и ми донесе завивка.

Постепенно осъзнах нещо. Бях почти сигурна, че ще ме предадат.

Останах без думи. Не можех да помръдна, не изпитвах нищо. Обърнах глава към стената.

— Спете, госпожо — каза той.

Споходи ме кошмар — сън, какъвто никога в живота си не бях сънувала. Бях до една река. Исках да пия кръв. Спотайвах се сред висока трева, за да хвана един от селяните и когато сграбчих клетия човек за раменете, забих кучешките си зъби във врата му. Устата ми се изпълни със сладка кръв. Беше прекалено хубаво и силно изживяване, за да бъде описано и аз го разбирах дори в съня си. Но трябваше да продължа. Мъжът бе почти мъртъв. Оставих го да падне. Преследваха ме други, по — опасни същества. А и ужасна заплаха грозеше живота ми.

Стигнах до развалините на един храм далеч от блатото. Това бе пустиня — просто с едно щракване на пръстите бях преминала от мочура към пясъка. Страхувах се. Утрото наближаваше. Трябваше да се скрия. Освен това ме преследваха. Преглътнах сладката кръв и влязох в храма. Нямаше къде да се скрия! Притиснах се към студените стени! В тях бяха издълбани рисунки, но нямаше нито едно кътче, където да се скрия.

Трябваше да поема към хълмовете преди изгрева, но бе невъзможно. Движех се право към слънцето!

Внезапно над хълмовете се появи смъртоносната светлина. Очите ме боляха непоносимо. Те горяха „Очите ми!“ — извиках и посегнах да ги закрия с ръце. Огънят ме обгърна. Аз пищях. „Амон Ра. Проклинам те!“ Извиках още едно име. Знаех, че означава Изида, но не бе това име, друго нейно название се изтръгна от устата ми.

Събудих се. Седнах съвсем изправена, треперейки.

Сънят бе така ярък, като видение. Бе оставил траен отпечатък в паметта ми. Дали бях живяла преди?

Излязох на палубата на кораба. Всичко бе наред. Крайбрежието все още се виждаше ясно, фароветете също, и корабът се движеше нататък. Погледнах морето и ми се прииска кръв.

— Това е невъзможно. Това с някаква лоша поличба, някаква странна мъка — казах си. Усещах огъня. Не можех да забравя вкуса на кръвта, толкова естествен ми се бе сторил, така хубав и утоляващ жаждата ми. Отново видях разкривеното тяло на селянина сред блатата.

Това бе някакъв ужас: не беше бягство от онова, което току-що бях преживяла. Бях разярена и трескава.

Яков, високият младеж, дойде при мен. Водеше себе си един млад римлянин. Младият мъж вече обръснал първата си брада, но иначе приличаше на свенливо сияйно дете.

Уморено си зададох въпроса дали на трийсет и пет бях толкова стара, че всеки младеж ми се струва красив.

Той проплака:

— И моето семейство е предадено. Майка ми ме накара да замина!

— На кого дължим тази всеобща катастрофа? — попитах аз. Сложих ръце върху мокрите му бузи. Той имаше бебешка уста, но бръснатата брада бе твърда. Беше силен и широкоплещест и носеше само една лека непретенциозна туника. Защо ли не му бе студено тук вън, при водата? А може би усещаше студа.

Той поклати глава. Беше много спокоен и след време щете да стане красив. Тъмната му коса бе хубава и чуплива. Не се боеше от сълзите си, нито се извини заради тях.

— Майка ми остана жива, за да ми разкаже. Лежеше стенейки, докато дойда. Когато делаторите заявили на баща ми, че е организирал заговор срещу императора, той се разсмял. Наистина се разсмял. Бил обвинен в заговор с Германик! Майка ми не можа да издъхне, преди да ми го разкаже. Каза, че единственото, в което го обвиняват е това, че говорил пред други мъже как отново би служил на Германик, ако ги пратят на север.

Кимнах уморено.

— Разбирам. Сигурно и братята ми са казали си същото. А Германик е наследник на Императора и Imperum Maus на Изтока И при все това, да говориш, че ще служиш на Рим, ръководен от красив генерал, е измяна.

Понечих да си тръгна. Това, че разбирах, не беше утеха.

— Ние ви водим в различни градове — каза при различни приятели. Но но — добре да мълчим.

— Не ме оставяйте — помоли момчето. — Не и тази нощ.

— Добре — отвърнах, — Заведох го в каютата и затворих вратата, като учтиво кимнах на Яков, който наблюдаваше всичко това като мой попечител.

— Какво искаш? — попитах.

Момчето ме гледате втренчено. Поклати глава после разпери ръце. Обърна се, придърпа ме към себе си и ме целуна. Отдадохме се на страстни целувки.

Свалих роклята си и двамата се хвърлихме на леглото. Все пак той беше мъж, въпреки невръстния си вид.

А щом достигнах до екстаза, което не бе никак трудно при неговата невероятна физическа сила, усетих вкуса на кръв. Бях кръвопийцата от съня ми. Силите ме напуснаха, но това нямаше значение. Той имаше всичко необходимо, за да доведе до край ритуала, който щеше да му донесе удовлетворение.

Той се изправи.

— Ти си богиня — каза ми.

— Не — прошепнах аз. Сънят се надигаше в мен. Чувах как вятъра свири над пясъците. Усещах мириса на реката. — Аз съм бог. Бог, който пие кръв.

Отдадохме се на любовно свещенодействие до пълно изтощение.

— Бъди особено предпазлив и благоприличен пред нашите спътници евреи — казах му. — Те никога не биха разбрали подобно нещо.

Той кимна.

— Обожавам те.

— Не е необходимо Как се казваш?

— Марсел.

— Добре, Марсел… заспивай.

От този момент нататък с Марсел се любехме всяка нощ, докато накрая видяхме прочутия фар на Фарос и разбрахме, че сме пристигнали в Египет.

По всичко личеше, че Марсел ще остане в Александрия. Обясни ми, че баба му по майчина линия бе още жива — била гьркиня, както и целият й род.

— Не изпадай в подробности, просто върви — казах му — бъди благоразумен и се пази.

Той ме помоли да отида с него. Каза, че се с влюбил в мен. Искаше да се оженим. Не го интересуваше, че може да не му родя деца. Не го интересуваше, че бях на трийсет и пет. Засмях се нежно и снизходително.

Яков забеляза всичко това и сведе поглед. А Давид погледна встрани.

Марсел се отправи към Александрия с доста сандъци.

— А сега — обърнах се към Яков, — ще ми кажете къде ме водите? Възможно е да имам мнение по въпроса, макар да се съмнявам, че бих могла да променя плана на баща си.

Не спирах да се чудя. Щяха ли да постъпят почтено с мен? Особено сега, когато ме бяха видели да развратнича с момчето? Те бяха много набожни хора.

— Пътуваш към велик град — отвърна Яков, — Няма по-добро място от него. Баща ти има приятели гърци там!

— Но с какво е по-добър от Александрия? — попитах аз.

— О, несравнимо по — добър е — каза Яков. — Нека говоря с баща си, преди да продължим нашия разговор.

Бяхме в открито море. Сушата се отдалечи! Египет. Стъмваше се.

— Не се страхувай — каза Яков. — Изглеждаш ужасена.

— Не се страхувам — отвърнах. — Само дето трябва да лежа в леглото си, терзана от мисли, спомени и сънища. — Погледнах го, а той свенливо извърна поглед. — Прегръщах онова момче като негова майка — правех го против волята си, нощ след нощ.

Това бе възможно най-голямата лъжа, която бях през живота си.

— Той бе като дете в ръцете ми. — „Какво дете!“ — А сега се боя от кошмари. Трябва да ми кажеш — накъде пътуваме? Каква съдба ни очаква?