Островът на изгубените

5. И един прекрасен принц, който живее много, много далеч...

През това време отвъд Морето на покоя, което отделяше Острова на изгубените от останалия свят, се простираха САЩ, Съединените аурадонски щати. Това бяха земите на мира и вълшебствата, на охолството и радостта, които царуваха във всички добри царства. На изток се извисяваха многоцветните кубета на султанския дворец, където живееха Аладин и Ясмина, а недалеч от тях се намираше императорският дворец, който пазеха Мулан и Ли Шанг. На север се извисяваше Чаровният замък, дом на Пепеляшка и нейния крал, в съседство беше Младоженската вила, дворец с четиридесет стаи, който Аврора и Филип наричаха свой дом. На юг пък човек можеше да зърне фенерите, които осветяваха прелестното имение на Рапунцел и Юджийн Фицхърбърт, разположено съвсем близо до брега, на който Ариел и Ерик бяха построили своето Крайбрежие - домът им под и над водата.

Точно в средата на кралството обаче се издигаше най-величественият от всички замъци в Аурадон, целият покрит с кулички и балкони, а на най-високата кула гордо се вееше синьо-златният флаг на САЩ. Във великолепния замък имаше бални и заседателни зали, огромни трапезарии, както и специална зала за официални вечери, където можеха да се съберат неколкостотин гости, обсипвани с внимание и грижи, и накрая една внушителна библиотека, в която се пазеха всички книги, писани някога.

Всичко това беше съвсем в реда на нещата, разбира се, тъй като това беше Замъкът на Звяра, домът на крал Звяр и кралица Бел, седалището на владетеля на Аурадон. Двадесет години по-рано крал Звяр бе обединил всички вълшебни земи под егидата си. През всички тези години управляваше поданиците си със силна и справедлива ръка и само от време на време показваше мъничко от зверския си нрав.

Бел оказваше успокояващо влияние върху темпераментния Звяр. Тя беше не просто любовта на живота му, но и умиротворителят на настроенията му, гласът на разума при всяка задаваща се гневна буря и майка на единственото му дете.

Най-ценното нещо в живота им бе техният красив син, петнадесетгодишният принц Бен. На кръщенето му не бяха дошли орисници, за да му поднесат даровете си, може би защото нямаше нужда. Бен беше красив като баща си, със същото високо чело и изсечени скули, но имаше нежните очи на майка си и нейния ум. Златно момче във всеки смисъл на думата, с добро сърце и дух на победител. Беше капитан на турнирния отбор, приятел на всички и наследник на аурадонския трон.

Накратко, Бен бе именно от оня тип хора, които на Острова на изгубените ненавиждаха. Освен това, както на Острова, така и в Аурадон магията вече не бе част от ежедневния живот. Крал Звяр и кралица Бел насърчаваха образованието вместо магията и учеха младите хора да полагат усилия и да разчитат на собствените си сили вместо на заклинания или дракони. Тъй като крал Звяр беше най-могъщият владетел във всички добри царства, никой не оспори предложението му за отмяна на магията. Така настъпи наистина ново (имало едно) време за всички в земите на вълшебствата.

Дори и без магия животът в Аурадон беше почти идеален. Слънцето винаги грееше, птичките винаги чуруликаха, в КБВТ (Контрол по бившия магически транспорт) никога не се чакаше повече от пет минути и макар че не всеки бе щастлив през цялото време (все пак това не беше раят), всички бяха доволни.

Освен, разбира се, когато бяха недоволни.

Все така става, нали?

Дребните, пухкави, космати и миниатюрни (понякога от животински произход) помощници в кралството отново създаваха проблеми. Бяха се нарекли Обединени помощници и никак не бяха щастливи. С една дума, бяха недоволни.

- И така, да видим, какво можем да направим за вас? Да видим...

Бен говореше не на човек, а на лист хартия, по-скоро хиляда листа хартия. Взираше се в документите пред себе си и почукваше по тях с писалката. Баща му го бе помолил да председателства тазсутрешната среща на Съвета като част от обучението за крал - длъжност, в която щеше да встъпи след няколко месеца.

По традиция първородното дете в кралското семейство на Аурадон щеше да седне на трона, щом навърши шестнадесет години. Звяра и Бел бяха готови да се оттеглят. Нямаха търпение да се отправят на дълги ваканционни круизи, да се наслаждават на ранни вечери и да играят голф (Звяра) и бинго (Бел). Изобщо, да си почиват. Освен това Бел беше натрупала огромна купчина непрочетени книги на нощното си шкафче, която всяка сутрин бе на косъм да се срути върху придирчивата Госпожа Потс, когато идваше да прибере подноса от закуска.

Оплакването на помощниците не беше единственото нещо, което занимаваше мисълта му. Тази нощ Бен бе сънувал нещо като кошмар. Поне така се усещаше, а и определено приличаше на кошмар. В съня си той ходеше из едно странно село, пълно с парцаливи, нещастни хора, които ядяха гнили ябълки и пиеха черно кафе. Без сметана. Без захар. Без парче кейк, което да топиш в кафето. Какъв ужас! Той самият беше паднал в някаква канавка, но някой му бе помогнал да се изправи.

Едно красиво момиче с виолетова коса, което не приличаше на никого в Аурадон...

- Благодаря ти - бе казал той признателно. - А ти коя си?

Ала тя бе изчезнала, преди да чуе името й.

Той отново се задълбочи в документите пред себе си и се опита да забрави момичето.

Бен проучи оплакването на Обединените помощници, което бе първо по рода си, и сърцето му затуптя учестено само при мисълта, че ще му се наложи да говори с всички тези хора и да ги убеди, че не е нужно да са чак толкова недоволни.

Той въздъхна, но един познат глас го извади от унеса му.

- Внимавай с помощниците, синко. Рано или късно ще привлекат цялото внимание върху себе си.

Бен вдигна поглед, изненадан да види баща си, който бе застанал до вратата. Крал Звяр изглеждаше както винаги - усмихнат, щастлив и спокоен като на плакатите. Навсякъде из Аурадон те поощряваха местните жители: „Браво на добрите! Продължавайте все така! Крал Звяр ви поздравява с доволен рев!".

Баща му посочи купчината листове на бюрото на Бен.

- Май здраво работиш.

Бен потърка очи.

- Аха.

Крал Звяр постави огромната си ръка върху рамото на сина си.

- Браво, моето момче. И какво точно искат?

Бен се почеса зад ухото с писалката.

- Изглежда, че са разстроени, понеже вършат всичко, а не получават възнаграждение. Ако погледнеш нещата от тяхна гледна точка, имат основание.

- Ммм - кимна крал Звяр. - В Аурадон всеки има право на глас. Макар че не бива да позволяваме на множеството гласове да удавят единствения глас на разума, разбира се. Тъкмо в това се състои царуването - каза той, може би малко по-твърдо, отколкото бе необходимо.

- А ако ти продължаваш да извисяваш глас, скъпи мой, ще напукаш всичкия порцелан и Госпожа Потс никога повече няма да ти позволи да изпиеш чаша топло мляко или да си вземеш вана.

Майката на Бен, добрата кралица Бел, пристъпи в стаята и плъзна пръсти около мускулестата ръка на мъжа си (още едно животинско качество, което кралят притежаваше - силата на див звяр в образа на мъж). Бел бе все така красива, както в първия ден, когато бе влязла в замъка на Звяра, бляскава в прелестната си жълта рокля. Дори около очите й да имаше фини бръчици от смях, никой не ги забелязваше и те даже я правеха още по-привлекателна.

В момента, в който видя майка си, Бен се почувства по-спокоен. Тъй като той беше тих и притеснителен, а тя нежна и винаги изпълнена с разбиране, Бен и Бел винаги се разбираха невероятно добре. И двамата предпочитаха да забият нос в някоя книга, вместо да се занимават с държавни дела.

- Но тази петиция е подписана от половината персонал на замъка. Виж, ето заврънкулката на Люмиер и подписа на Когсуърт - каза Бен, сбърчил чело. Мисълта за каквато и да е несправедливост беше неприятна, но особено го тревожеше това, че именно хората, на които семейството му разчиташе за почти всичко, смятаха, че имат повод за недоволство.

- Люмиер и Когсуърт биха подписали всичко, което някой им подаде. Миналата седмица подписаха петиция с искане всеки ден да се обяви за почивен - каза баща му с усмивка.

Бен нямаше как да не се засмее. И крал Звяр беше прав. Суетливият французин и веселият британец бяха готови да се съгласят с всичко, само и само да ги оставят да си вършат работата. Сигурно Чип Потс, който беше известен с лудориите си и в замъка, ги беше уговорил да подпишат.

- Така се прави. Слушай народа си, но утвърждавай правото си да ги управляваш. Води с нежно сърце и твърда ръка. Така се става крал!

Крал Звяр протегна юмрук, за да подкрепи думите си и Бен се втренчи в него. После сведе поглед към собствената си ръка, която изглеждаше детска в сравнение с лапата на баща му.

Звяра дръпна Бен да стане на крака и сложи ръка върху неговата.

- Ето. Силна. Мощна. Царствена.

Ръката на краля беше толкова огромна, че тази на Бен направо изчезна в нея.

- Силна. Мощна. Царствена - повтори Бен.

Крал Звяр изръмжа и тупна сина си по гърба, с което почти го събори върху най-близката настолна лампа. Подът затрепери, когато той тръгна да излиза, все така засмян.

Кралица Бел изглеждаше облекчена. Крал Звяр нямаше нищо против да се пошегува със себе си, но не беше склонен да прощава, ако някой друг си позволи подобна шега. Сега тя прегърна сина си и го притисна към себе си.

- Бен. Не е нужно да ставаш втори крал Звяр. Просто бъди себе си, това е повече от достатъчно.

- Татко не смята така.

Бел се усмихна. И двамата знаеха, че няма полза от опити да си обяснят логиката на баща му, така че тя дори не понечи да го стори.

- Каквото и да стане, и двамата с баща ти вярваме в теб. Затова искахме да започнеш да присъстваш на срещите на Съвета. Време е да се научиш как се управлява кралство. От теб ще стане чудесен крал такъв, какъвто си. Честна дума.

- Надявам се - каза Бен колебливо.

- Аз пък съм сигурна - отвърна Бел и го целуна по бузата.

Когато леките стъпки на майка му заглъхнаха, Бен пак взе писалката и сведе поглед към документите. Този път обаче единственото, което виждаше, бе собственият му юмрук със същия златен пръстен във формата на зверска глава, какъвто носеше и баща му.

Силна. Мощна. Царствена.

Той стисна пръсти още по-силно.

Бен се закле, че ще накара баща си да се гордее с него.