Островът на изгубените

1. Това е историята на една зла фея...

Трябва да е сън, каза си Мал. „Няма как да се случва наистина". Тя седеше край живописно езеро, на каменния под на древен, полуразрушен храм, и ядеше най-сочната ягода на света. Гората наоколо бе потънала в пищна зеленина, а ромонът на водата, която се плискаше в краката й, навяваше мир и спокойствие. Дори въздухът беше свеж и ароматен.

- Къде съм? - попита тя на глас и протегна ръка към едрото грозде във великолепната кошница за пикник.

- Вече от няколко дни си в Аурадон, а това е Омагьосаното езеро - отговори й момчето, седнало до нея.

Преди той да заговори, тя дори не подозираше за присъствието му, а сега й се прииска изобщо да не го е виждала. Това момче беше най-лошото в цялата работа, каквато и да беше въпросната работа. Висок, с разрошена меднокестенява коса и красив до болка, с усмивка, която разтапяше сърцата и би накарала всяко момиче да припадне.

Мал обаче не беше всяко момиче и започваше да се паникьосва, сякаш беше хваната в капан. И то в Аурадон. И може би не беше сън...

- Кой си ти? - сопна му се тя. - Да не си някакъв принц?

Хвърли поглед към фината му синя риза с избродиран малък златист полумесец.

- Знаеш кой съм - отвърна момчето. - Аз съм ти приятел.

Мал веднага се успокои.

- Значи наистина сънувам - заяви тя с хитра усмивка. - Защото аз приятели нямам.

Той се натъжи, но преди да успее да й отговори, над тях прогърмя глас, който наруши покоя около езерото, смрачи небесата и развълнува водата.

- ГЛУПАЦИ! ИДИОТИ! КРЕТЕНИ!

Мал се стресна и се събуди.

Майка й отново крещеше от балкона по слугите си. Злодеида управляваше Острова на изгубените така, както вършеше всичко останало - вдъхвайки страх и ужас, да не говорим за постоянния запас от любимци. Мал беше свикнала с крясъците, но въпреки това събуждането й бе доста грубо. Сърцето й още думкаше в гърдите от кошмара, когато отметна пурпурните сатенени завивки.

Защо изобщо беше сънувала Аурадон?

Що за тъмна магия бе изпратила в съня й красив принц, който да си говори с нея?

Мал разтърси глава и потръпна, опитвайки да се отърве от представата за трапчинките му, когато се усмихнеше, а звуците на ужасените селяни, които умоляваха Злодеида да се смили над тях, й подействаха успокояващо. Тя се огледа и с удоволствие се увери, че е точно там, където би трябвало да бъде - в собственото си огромно легло с желязна рамка, с гаргойли на всеки ъгъл и с кадифен балдахин, който бе провиснал толкова ниско, че почти падаше върху нея. В стаята на Мал беше винаги сумрачно - точно както небето над Острова бе винаги облачно и начумерено.

Гласът на майка й гърмеше от балкона, от което подът на стаята й се разтресе, а в следствие на това лакираният в лилаво скрин внезапно се отвори и лилавото му съдържание се изсипа навън.

Когато Мал си харесаше някакъв цвят, тя държеше на него, а многобройните нюанси в лилавата част на спектъра я бяха привлекли неустоимо. Лилавото беше цветът на загадките и магиите - меланхоличен и мрачен, без да изглежда скучен и обикновен като черното, което носеха почти всички злодеи. Ако питаха Мал, лилавото бе новото черно.

Тя тръгна към балкона, подминавайки надвисващия гардероб без врати, от който лъснаха последните дрънкулки, които бе откраднала от пазара - бижута от тенеке и стъкълца, лъскави шалчета с разнищени краища, единични ръкавици и всякакви празни шишенца от парфюми. Тя бутна тежките завеси от прозореца и обхвана с поглед Острова и печалния му пейзаж.

Дом, грозен дом.

Островът на изгубените не беше особено голям. Някой дори би казал, че не е нищо повече от прашинка или петънце върху пейзажа, с повече кафяво, отколкото зелено, отрупан с нескопосано построени къщурки и бараки с ламаринени покриви, накачулени една върху друга и непрекъснато застрашени от срутване.

Мал гледаше това отвратително гето от балкона на най-високата сграда на Острова - някогашен палат с извисяващи се кули, а сега чисто и просто порутена развалина с оронена мазилка, наречена Изгодния замък. В него се продаваха малко употребявани магьоснически наметала във всякакви цветове, а малко поизкривените вещерски шапки се предлагаха на половин цена.

Замъкът беше и дом на две не много малки зли феи.

Мал съблече пижамата си и нахлузи кожено яке, съшито от различни парчета кожа в лилави нюанси, с малко розово на единия ръкав и също толкова малко зелено на другия, и чифт протъркани джинси с цвят на зряла слива. Внимателно сложи ръкавиците си без пръсти и завърза очуканите си кубинки. Съзнателно избегна да поглежда в огледалото, но ако го беше направила, щеше да види едно дребничко, красиво момиче със зло пламъче в пронизващо зелените очи и бледа, почти прозрачна кожа. Хората все повтаряха колко прилича на майка си, най-често в мига, преди да хукнат надалеч с писъци. Мал обожаваше този ужас, даже нарочно го търсеше. Сега разреса люляковите си къдрици с пръсти, взе една тетрадка и я пъхна в раницата заедно с няколко цветни спрея, без каквито никъде не отиваше. В края на краищата градът нямаше сам да се нашари с графити, нали така? Е, в един идеален магически свят сигурно би могъл, но този свят не беше такъв.

Понеже в кухнята, както обикновено, нямаше нищо за ядене, а в хладилника стояха само няколко стъклени буркана, пълни с очни ябълки и какви ли не плесенясали течности с неясен произход - доказателство за неспирните усилия на Злодеида да забърква магически отвари и заклинания както преди, Мал се запъти към „Помийната яма" отсреща, за да закуси.

Разгледа менюто обстойно: кафе, черно като душата, кафе с вкиснало мляко, мухлясала овесена каша с гнили ябълки или кафяви банани - по избор, и изветряло мюсли, което се предлагаше или сухо, или с вода. Никога нямаше голям избор. Храната, или по-точно остатъците, идваха от Аурадон. Онова, което снобите в кралството не желаеха, идваше тук, на Острова. Остров на изгубените ли? По скоро Остров на огризките. Не че някой имаше нещо против. Сметаната и захарта, пресният хляб и сочните плодове бяха все неща, които те размекват. А Мал и останалите заточеници предпочитаха да си останат наострени и корави и отвън, и отвътре.

- Какво искаш? - попита начумереният гоблин, който я чакаше да поръча. В миналото тези гнусни създания бяха войници в мрачната армия на майка й, изпратени по всички посоки на света да открият една скрита принцеса. Сега единствените им задължения бяха да правят кафе, горчиво като сърцата им, и да го поднасят в три разновидности: голямо, двойно и огромно. Единственото забавление, което им бе останало, се състоеше в нарочно грешното изписване на имената на клиентите по чашите им. (Всъщност шегата оставаше за сметка на самите гоблини, защото почти никой не можеше да чете гоблински, не че имаше значение.) Те не спираха да се оплакват, че верността им към Злодеида им е докарала това заточение, и всички знаеха, че пишат молба след молба до крал Звяр да им даде амнистия, като се позоваваха на далечните си родствени връзки с джуджетата.

- Обичайното и бързичко - поръча Мал и забарабани с пръсти по тезгяха.

- Да сипя ли малко едномесечно мляко?

- Да ти приличам на някого, който обича вкиснато мляко? Дай ми най-силното и най-черно кафе, което имаш. Тук да не ти е Аурадон?

Сякаш гоблинът беше видял съня й, от мисълта за който й се догади.

Гърбавото създание изръмжа, почеса се по пъпчивия нос и й бутна една чаша, пълна с мътна течност. Тя я сграбчи и изтича навън, без да плати.

- ТИ, МАЛКА ГАДИНО! ДРУГИЯ ПЪТ ТЕБ ЩЕ СВАРЯ ВМЕСТО КАФЕ! - развика се гоблинът.

Тя се изкиска.

- Само ако ме хванеш!

Гоблините все не можеха да се научат. И принцеса Аврора не бяха успели да открият, защото тъпаците през всичките осемнадесет години бяха търсили бебе. Нищо чудно, че Злодеида непрекъснато бе ядосана. Толкова беше трудно да се намери качествена помощ напоследък.

Мал продължи по пътя си, като се поспря веднъж да се ухили злобно на един плакат с крал Звяр - с вечно глупавата му жълта корона и широка усмивка, -който призоваваше жителите на Острова ДА БЪДАТ ДОБРИ! зАщОТО ТОВА Е ДОБРЕ ЗА ВАС! Направо да ти се догади, да не говорим, че беше зловещо, поне в очите на Мал. Може би пропагандата от Аурадон влизаше под кожата й, затова беше сънувала как се развлича край някакво вълшебно езеро с някакъв претенциозен принц. От мисълта отново потръпна. Отпи голяма глътка от силното, горещо кафе. Имаше вкус на кал. Идеално.

Както и да е, трябваше да направи нещо по въпроса с плаката, който висеше на стената като сопол. Извади спрейовете и нарисува мустаци и брадичка на краля, след което задраска идиотското му послание. Точно крал Звяр ги беше затворил на този остров. Този лицемер. Е, и тя имаше няколко послания за него, чиято основна идея бе отмъщението.

Това беше Островът на изгубените. Злото живееше, дишаше и управляваше Острова, така че крал Звяр и сладникавите му плакати, увещаващи някогашните злодеи да вършат добрини, нямаха място тук. Кой би искал да си направи лимонада, след като животът му е поднесъл лимони, и вместо за нея може да ги използва като идеални гранати?

На стената до плаката тя нарисува с черен спрей очертанията на два рога, глава и развята пелерина. Над силуета на Злодеида надраска ЗЛОТО Е ЖИВО! с яркозелен спрей, цвета на гоблинова слуз.

Не беше зле. Беше зло. А това беше съвсем добре.