Островът на изгубените

27. Наследниците

Не така си представяше Мал победното си завръщане, когато тръгна да търси Забранената крепост. Всички в групичката бяха обзети от чувство за поражение, докато се връщаха по стъпките си, за да успеят да излязат от замъка. Бяха изгубили всичко, както обикновено. „По всички нормални критерии за успех, дори по не съвсем нормалните критерии на майка", помисли си Мал, „четиримата бяха абсолютни неудачници, до един".

Особено тя.

В момента, в който излязоха от тронната зала обаче, Мал не успя да сдържи една тръпка на облекчение, че мракът остава зад нея.

Странното беше, че сега крепостта някак се усещаше различна, сякаш беше мъртва. Мал не чувстваше енергията, която я бе изпълвала дотогава.

- Мислиш ли, че дупката в купола се е затворила? - попита тя Карлос. - Нещо не е същото тук.

- Възможно е - каза той. - Или пък магията, която е пропуснала, се е изтощила. Мал вдигна поглед към небето. Имаше чувството, че на Острова няма да се появи повече магия.

Никой не продума, докато вървяха по коридора, в който висеше Вълшебното огледало - сега проста отражателна повърхност, особено Иви, която дори не го погледна.

Отново никой не продума, когато изтичаха по разпадащия се мраморен под, прескачайки плъховете и избягвайки налитащите прилепи, без дори да доближат коридорите на гоблините, някой лабиринт, прашна стая с гоблени или портретна галерия. Накрая стигнаха огромната празна пещера, която за кратко се бе превърнала в пълната с пясък Пещера на чудесата.

Най-вече не продума Джей, който затича още по-бързо и стъпките му отекнаха още по-силно, докато не стига прогнилата дървена врата, която ги беше довела тук.

Карлос пък май доста бързаше да мине през виещите се коридори, които водеха към изпълнените с мъгла и настлани с черен мрамор зали на главната крепост. Щом бутна вратите на парадния вход, пред четиримата отново се появи мостът на гаргойлите.

Пред него.

Когато останалите трима го настигнаха, спряха внезапно и погледнаха към бездната, в която се взираше той. Замайващата дълбочина на клисурата под моста беше, ами, замайваща. Само че Карлос сякаш не бързаше да стъпи на моста този път.

- Всичко е наред - насърчи го Иви. - Просто ще направим същото, което направихме на идване.

- Ами да. Просто ще минем по глупавия мост - съгласи се Джей. - Даже не е много дълъг.

Вярно беше. Оттук виждаха другия край на моста и виещата се пътека, която водеше към Трънената гора и брега, от който бяха дошли.

- Направо сме си почти вкъщи - съгласи се Мал и изгледа Карлос с крайчеца на окото си. Той въздъхна.

- Не знам. Не ви ли се струва малко по-нестабилен? След всички тези трусове, които усетихме в крепостта... Не ми изглежда като най-сигурния път - каза той и погледна Мал.

Никой не възрази.

Проблемът си оставаше мостът. Този път беше цял, нямаше липсващи парчета, но те знаеха, че не могат да се доверят на нищо в крепостта и около нея.

Никой не смееше да стъпи на моста след онова, което им се бе случило. Не и след гатанките. Макар да бяха преминали сравнително лесно първия път, след като отговориха на гатанките, никой не беше помислил за връщането.

- Не знам дали ще мога да го направя отново - каза Карлос, който разглеждаше отново вкаменените муцуни на гаргойлите. Лицето му се сгърчи при мисълта, че може пак да се съживят.

През това време Мал непрекъснато си представяше момента, в който открива скиптъра на майка си и се връща вкъщи като героиня. Не беше мислила за подробностите, като например какво ще стане след това, но тъй като този вариант вече бе отпаднал, тя не знаеше какво да прави.

Погледна Карлос, който стоеше и трепереше, както тя подозираше, от спомена за рушащи се мостове, кожени палта и майка, чиято единствена любов не е синът й, и измисли как ще преминат.

Мал пристъпи пред Карлос.

- Не е нужно да правиш нищо - тя направи още една крачка и после още една. -Искам да кажа, че няма да те оставя само ти да се кефиш на гаргойлите и моста им - продължи, като се опитваше да звучи убедително. - Сега е мой ред.

- Какво? - обърка се Карлос.

Вятърът се засили, но Мал не спря да върви.

След малко се загърна по-здраво с якето си и извика към гаргойлите:

- Не ме плашите! И по-страшни неща съм виждала. Къде си мислите, че съм израснала, в Аурадон ли?

Сега вятърът направо виеше около нея. Тя направи още крачка напред и

подкани останалите трима да минат зад нея.

- Да не си полудяла? - Джей поклати глава, но застана зад нея.

- Мал, сериозно. Не е нужно да правиш всичко това - прошепна Карлос и се скри зад Джей.

- Определено си откачила - заяви Иви иззад гърба на Карлос.

- Аз? Откачила? - Мал извиси глас. - И как да не съм откачила? Ходя на училище в гробище и ям сухи кифли за закуска. Собствената ми майка ме праща на забранени места, като това тук, заради някаква стара птица и една пръчка -рече тя присмехулно. - Не можете да ми направите нищо по-лошо от това, което вече съм преживяла.

Докато говореше, Мал не спираше да върви напред. Беше минала повече от половината мост, а останалите трима я следваха плътно.

Вятърът свистеше и плющеше около тях, сякаш искаше да ги вдигне и да ги хвърли през моста, ако Мал му позволи. Само че тя нямаше да го направи.

- Само това ли е? - тя вирна брадичка още по-високо. - Да не мислиш, че някакъв си ветрец ще ме стресне?

В небето блесна светкавица и тя хукна да бяга. Останалите не изостанаха. Докато стигнат твърда земя, мостът бе започнал да се клати толкова силно, че едва не се разпадна отново.

Само че този път разпадането нямаше да е зрителна измама.

В момента, в който усети под краката си твърда земя, Мал се препъна в щръкнал корен и падна, повличайки със себе си Карлос и Иви. Джей, единственият останал прав, избухна в смях.

Скоро осъзна, че не само той се смее.

- Ей, хора.

Мал вдигна поглед. Бяха заобиколени от тълпа гоблини, които доста приличаха на онези, които ги бяха преследвали из гоблинските коридори в Забранената крепост. Само че тези изглеждаха по-дружелюбни.

- Момиче - каза един.

- Смела - додаде друг.

- Помощ - рече трети.

- Не схващам - заяви Иви и седна на земята. Мал и Карлос се изправиха. Джей отстъпи назад.

Накрая четвърти гоблин въздъхна:

- Струва ми се, че онова, което искат да изразят спътниците ми, е колко много сме впечатлени от твърдостта, която показахте. Смелостта. Постоянството. Всичко това е необичайно по тези места.

- Места - повториха гоблините в хор.

- То говори - рече Иви.

Мал огледа гоблините.

- Ами благодаря.

- За нищо, моля ви - отвърна гоблинът. Другите около него загрухтяха оживено, макар Мал да подозираше, че може и да се смеят. Карлос изглеждаше нервен.

Джей изпуфтя в отговор.

Четвъртият гоблин отново въздъхна и погледна Мал.

- Ако имате нужда от помощта ни, с удоволствие ще ви помогнем да стигнете до местоназначението си.

Той огледа Мал.

Тя също го огледа.

- Местоназначението ни ли?

Той изведнъж се развълнува.

- Изглеждате така, сякаш сте далеч от дома си - обясни и побърза да добави, -макар че не бива да се правят безпочвени предположения. Заключението ми се основава на това, че нито у вас, нито у някой от приятелите ви няма и намек за гоблински произход.

Останалите гоблини отново избухнаха в грухтящия си смях.

Джей се втренчи в гоблина.

- Ти си половин метър. Как ще успееш да върнеш толкова хора в града?

Иви го сръчка с лакът.

- Не се обиждай - добави Джей.

- Обиждай - повториха гоблините и пак загрухтяха.

- Почти съм сигурен, че успя да го обидиш - измърмори Карлос.

- А истината е такава. Самотният гоблин е само гоблин, може би дори звяр -гоблинът се усмихна. - Но заедно, опасявам се, ние представляваме доста успешна армия. Да не говорим, че сме много умели в карането на карети.

- Карам! - останалите гоблини полудяха от вълнение.

Пред очите на четиримата се появи стара желязна карета, доста подобна на онази, в която отпътували Бел и Звяра в края на приказката, само че черна и прогорена, изобщо прилична на нещо, в което кралят или кралицата на Аурадон не биха стъпили.

От всяка страна застанаха по четиридесет гоблина, които се биеха за място.

- Защо го правите? - попита Мал, а седем гоблина с много усилия успяха да отворят счупената врата. - Защо сте толкова добри с нас?

- Добро дело. Помагаме на пътешественик. Може би все още имаме шанс да се махнем от този остров - каза гоблинът. - Изпращаме послания на роднините ни джуджета и молим краля за амнистия. Отдавна, много отдавна злодействаме. След известно време става изтощително. Бих убил за сметанова паста.

- Боровинки - каза един гоблин.

- Шоколадови парченца - рече друг.

Мал трябваше да признае, че самата тя започва да се чувства малко изморена. Знаеше го със сигурност, защото спа по целия път до вкъщи, без да се срамува, че е облегнала глава на рамото на Иви.

Когато Мал стигна в Изгодния замък, очакваше майка й веднага да я нападне с обвинения, че се е провалила в мисията си. Отвори вратата бавно и пристъпи в замъка, стараейки се да не вдига шум, с поглед, сведен към пода.

Нямаше полза. Злодеида седеше на трона си.

- И така, блудната дъщеря се завръща - заяви тя. Гласът й звучеше някак различно.

- Майко, имам нещо да ти... - Мал спря и вдигна очи.

И се втренчи в нещо пред себе си.

Продължи да гледа втренчено, а на лицето й се смениха около десет изражения на ужас.

Защото онова, в което се беше втренчила, бе дългият черен жезъл със зелена топка в ръцете на майка й.

Окото на дракона.

- Това... - не можа да довърши.

Злодеида кимна.

- Да, това е Окото на дракона. И да, ти ме разочарова. За щастие, не всички мои слуги са безполезни като теб.

Мал не обърна внимание на думата слуги.

- Но как?

Злодеида се изсмя.

- Глупаво дете, какво изобщо знаеш ти за героичните мисии?

- Но ние го намерихме в Забранената крепост! Докоснах го... преди час! - каза Мал. - Беше в твоята тронна зала. Висеше до стената. Така, че да можеш да го виждаш от трона.

Майка й я изгледа. Мал не беше сигурна, но й се стори, че за възможно най-миниатюрната частица от секундата майка й беше съвсем мъничко впечатлена от нея.

- Докоснах го и припаднах.

- Докоснала си го? Нима - каза Злодеида. - Е, браво на теб. Наистина си слаба като баща си.

Мал настръхна.

- Не разбирам.

- Докоснала си Окото на дракона? Вместо да подлъжеш някой от другите? Каква слабост. Не исках да повярвам, когато ми казаха - Злодеида удари с жезъла по пода. - Колко пъти, Мал? Колко още ще ме посрамваш?

Тя завъртя очи.

- Изпратих Диабло след вас, за да ми донесе Окото. Явно го е взел от теб, докато си спала заради проклятието.

Злодеида поклати глава.

- Знаех си, че няма да ти стигнат силите да направиш нужното в нужния момент, а и знаех, че не бива да рискувам да се проваля. Изглежда, съм била права. Отново.

Диабло гордо изграчи.

Значи с право е подозирала, че някой ги следи. Разбира се. Диабло е бил.

На Мал й се прииска да зареже всичко. Без значение колко се стараеше, без значение какво правеше, никога нямаше да впечатли майка си.

Дори в този момент майка й виждаше само Окото на дракона.

- Единственият проблем е, че е счупен - отбеляза Злодеида, намръщена. -Погледни окото, мъртво е.

За момент прозвуча като онова ядосано малко момиченце, което бе проклело бебе заради това, че не са го поканили на кръщенето. Мал си спомняше видяното съвсем ясно и вече гледаше майка си по друг начин.

- Е, куполът още си е на мястото - каза тя сега. - Той държи магията отвън.

Може и да е бил пробит за момент, но повече магия нямаше да се влее към

Острова в близко бъдеще.

- Може би. А може и ти да си счупила Окото, когато си го докоснала - обвини я Злодеида. - Крайно съм разочарована от теб.

Междувременно в магазина за стоки втора употреба на Джафар разгневеният собственик се караше на Джей, който се бе върнал вкъщи с празни ръце.

- Значи казваш, че сте намерили Окото на дракона, така ли? Е, къде е тогава?

- Изчезна! - каза Джей. - В един момент беше при нас и в следващия изчезна.

- Аха. И това със сигурност не е имало нищо общо с факта, че една злодейска дъщеря е извършила благородна постъпка спрямо друга злодейска дъщеря?

Джей замръзна.

- Моля?

Думите „благородна" и „постъпка" всяваха ужас във всеки жител на Острова, но когато излизаха от устата на Джафар, бяха още по-ужасяващи.

- Да не мислиш, че гоблините могат да опазят чужда тайна, момче? Целият остров говори за това.

- Кълна се, всичко стана така, както ти го разказах. Бих се заклел на цял куп откраднати... - Джей замлъкна. Не можеше да се сети за нищо, което да открадне.

Но честността изисква да признаем, че точно в този момент изобщо не го беше грижа за това.

- Крайно съм разочарован от теб - изсумтя Джафар.

В Адското имение Карлос си получаваше заслуженото, след като Круела бе открила разхвърляните палта в дрешника си.

- Кой е влизал тук? Сякаш див звяр е бил затворен с кожите ми! Що за малоумник би направил нещо подобно?

- Сигурно някой див малоумник- предположи Карлос и присви очи от болка. Знаеше, че няма смисъл даже да опитва. Не и когато дрешникът изглеждаше така.

Следващият му отговор беше писък, смразяващ кръвта. Можеше да се мери с крясъците, които бяха запазена марка на Круела.

- Съжалявам, мамо - изхлипа той. - Няма да се повтори! Знам колко много обичаш кожите си.

Думите бяха почти прошепнати. Пред очите му бяха гаргойлите на моста, които

го гледаха подигравателно, докато отговаряше на последната гатанка.

После в главата му изникна образът на Мал, Иви и Джей, които се смеят на майка му, а той трябва много да се старае, за да не прихне.

Круела подсмъркна презрително.

- Крайно съм разочарована от теб.

В Замъка-от-Другата-Страна Злата кралица горко оплакваше състоянието на Ивината коса.

- Прилича на плъхско гнездо! Какво стана? Изглеждаш ужасно.

- Съжалявам, мамо, попаднахме на... ами, ъъъ, да кажем, че нямах под ръка огледало.

„Но намерих едно, помисли си тя. Само че не като онези, в които човек може да се огледа. Не и когато те смятат за най-красива на света."

- Само ми се закълни, че слуховете, които чувам, не са верни - каза майка й. -Всичките онези приказки за добро дело - тя потръпна. - Гоблините говорят ужасяващи неща за вас четиримата.

- Нали знаеш, че гоблините са ужасяващи същества, мамо - Иви избягваше погледа на майка си. Не знаеше какво да каже. Всъщност не знаеше дори какво да мисли. Особени бяха последните няколко дни.

Не точно лоши, а странни.

Злата кралица въздъхна.

- Пак си забравила да си освежиш ружа. Ех, мила моя, понякога много ме разочароваш.

Мал седна на балкона и се заслуша в смеховете и шумотевицата навън. После някой я извика.

- Мал! - беше Джей. - Слез долу!

Тя изтича надолу.

- Какво става?

- А, нищо, просто се опитваме да изчезнем от погледа на майки и бащи, за да не ги разочароваме отново - каза Карлос.

- И твоята ли? - попита Мал. После се обърна към Джей и Иви. - И вашите ли?

И тримата кимнаха.

- Хайде да идем на пазара - предложи Иви. - Трябва ми нов шал.

- Мога да ти намеря - каза Джей и заговорнически размърда вежди. - А, Иви... заповядай - добави той. - Мисля, че това май е твое.

- Медальонът ми! - възкликна Иви и с усмивка сложи на шията си верижката с отровната ябълка. - Благодаря, Джей.

- Намерих го.

- В джоба си - добави Мал, но и тя се усмихваше.

Четиримата наследници на най-големите злодеи в историята се затичаха към пазара с викове и смях, разбутваха тълпите по уличките на Острова на изгубените, предизвикваха хаос, отмъкваха каквото видеха, всички заедно, а жителите на Острова бягаха в обратна посока. Наистина бяха неспасяемо зли. Дори на Мал й стана малко по-добре.

Всъщност, докато се смееха и пееха, тя се почуди дали това е щастието.

Защото макар четиримата все още да не бяха станали приятели, един за друг бяха най-близкото до това.