Островът на изгубените

Епилог Изгрев над Аурадон

Докато бандата злодейски деца сееше хаос по улиците на Острова на изгубените, принц Бен гледаше през прозореца на стаята си в Замъка на Звяра, дълбоко замислен.

Вярно, че джуджето Сърдитко му беше казало в частен разговор, че от него ще излезе добър крал, но сега Бен се чудеше дали джуджето е право.

По-точно, чудеше се дали изобщо си заслужава да става добър крал.

Имаше ли значение? Имаше ли значение какво мисли той? Какво иска?

„В капан съм", помисли си Бен, загледан в кралството, което се откриваше пред погледа му като на длан. „Това е то."

Той вдигна поглед към небето, сякаш там можеше да намери отговори на въпросите си. Синевата беше ясна и безоблачна, както винаги; погледът му стигаше до хоризонта, където Аурадон се размиваше в мъглява ивица между земята и морето. Нататък нямаше нищо.

Не.

Не е нищо.

Бен си помисли за съня си на Острова.

Островът на изгубените. Така го наричаха всички, включително баща му.

Той отново се замисли какво ли е да живееш като тях, хванати в капан под вълшебния купол, досущ като него в замъка.

Те бяха затворници, нали? Баща му се опитваше да се преструва, че не са, но дори Бен знаеше истината. Бяха пратени в изгнание на Острова по заповед на баща му.

Както Бен можеше да живее в замъка, защото беше син на краля. „И защото баща ми ме обича, помисли си той. И защото съм роден за това."

Не можеше да спре да мисли по този въпрос.

Трепна.

- Ох - извика Бен, когато иглата за втори път го убоде под мишницата.

- Извинете, сир, простете ми, сир - изплака Люмиер, който му пробваше костюма за коронацията.

- Няма нищо - каза Бен, който изглеждаше царствено, или поне така казваше Люмиер, в кралскосиньо кадифе с жълти елементи. Костюмът бе принадлежал на крал Звяр и той го бе носил на собствената си коронация.

- Аз съм виновен, че мръднах.

- Умът ви не е тук, сир - отбеляза мъдро Люмиер. - Както подобава на бъдещия крал на Аурадон.

- Може би - изрече Бен.

За бъдещ крал, казваше си той, беше изненадващо колко малко знае за Острова на изгубените. Как се справяха злодеите там, под купола? Как живееха, как се хранеха, как се грижеха за себе си? Как живееха семействата им? Какви бяха мечтите и надеждите им? Какво виждаха, когато погледнеха през прозореца на замъка, къщурката или пещерата си?

Бен си спомни как бе чувал, че някои от тях имат деца. Сигурно някои от децата бяха на неговата възраст, нали? Чудеше се как се справят с живота в сянката на прочутите си родители.

„Предполагам, че и те имат проблем, подобен на моя", помисли си той, загледан в кралския си пръстен със зверска глава, онзи, който бе копие на бащиния му пръстен. С костюма на баща си, преправен от бащиния му шивач. Застанал пред прозореца в бащиния си замък.

„Всички сме в капан. И аз, и те."

Колкото повече мислеше за това Бен, толкова повече се убеждаваше, че е истина. Не беше избрал да се роди принц и да стане крал, както и те не бяха избирали родителите си. Излежаваха наказание за престъпления, които не бяха извършили.

Това беше по-голямо престъпление, нали?

Не е честно. Не сме виновни ние. Нямаме право на глас, когато става дума за собствения ни живот. Живеем в приказка, написана от някого другиго.

В този момент Бен изведнъж разбра защо помощниците искаха повече за себе си. Защото осъзна, че иска даже повече от тях.

Искаше всичко в Аурадон да се промени.

„Всичко", помисли си той. „За всички."

Възможно ли беше? От друга страна, как би могло да не е? Как би могъл той да продължава да живее по същия начин?

Бен се замисли.

Ако ще става крал, то трябва да бъде себе си, така бе казала майка му. А той беше различен от баща си. Това виждаха всички, дори Люмиер. Бен щеше да управлява, но щеше да управлява по различен начин.

Щеше да въведе други правила и закони.

Той отново се сети за момичето с виолетова коса и блестящи зелени очи. Момичето от съня му.

Коя е тя?

Ще я срещне ли някога?

Тя една от тях ли беше? Една от онези изгубени души на прокълнатия остров? Имаше чувството, че е така.

Точно тогава получи прозрение.

Прозрение, което щеше завинаги да промени съдбата и на Аурадон, и на

Острова на изгубените.

Защо не?

Крайно време е.

Взе решение.

- Сир! Къде отивате? - възкликна Люмиер, когато Бен внезапно скочи от мястото си и разпиля иглата, конеца, множеството карфици, кредата и сантиметъра.

- Да намеря родителите си! Трябва да им кажа нещо и не мога да чакам! -викна Бен. - Хрумна ми блестяща идея!

За да разберете какво става по-нататък...

Гледайте продължението на историята по Disney Channel.