Островът на изгубените

26. Момичето с двойната татуировка на дракон

Ти си будна! Нали трябваше да спиш хиляда години? - викна Иви. - Как ?

Мал потърка очи. Вярно, будна беше. Не беше прокълната. Защо? После се сети.

„Докажи, че си моя дъщеря, докажи, че си достойна", бе заповядала майка й. „Докажи ми, че си от кръвта на дракона. Докажи, че си достойна за знака, който носиш."

Знакът на двойния дракон върху ръката й. Сигурно заради него бе станало. Тя вдигна ръка и им показа знака.

- Мен не може да нарани - обясни Мал. - Името ми е Злодеида. И аз като майка си съм наполовина дракон, затова проклятието на дракона не може да ме засегне.

- Късметлийка - похвали я Джей, без да сваля поглед от впечатляващата татуировка.

Мал се усмихна, горда от знака, който носеше.

Ако бе наистина дъщеря на баща си, ако беше слаб човек, сега щеше да спи дълбоко. И да продължи да спи хиляда години. Само че беше будна. Беше силна и будна и бе доказала на всички, че наистина е дъщеря на майка си.

Нали?

А когато занесеше на майка си Окото на дракона...

- Чакайте малко, къде е скиптърът? - попита Мал и изгледа останалите трима обвинително. - Държах го в ръка!

- Добър въпрос - отбеляза Джей с лека обида в гласа.

- Няма го. Когато ти го хвана, проблесна светлина, която ни заслепи за секунда, и когато вече можехме да виждаме, него го нямаше - разказа Карлос. После сви рамене. - Както дошло, така си отишло.

Другите трима го изгледаха на кръв.

- Така ли било? - Иви повдигна вежда с толкова свиреп вид, колкото успя да си придаде.

Мал присви очи.

- Хайде, Джей, дай го.

- Не е у мен, честна дума! - увери я Джей и започна да изпразва джобовете си, за да й докаже. - Наистина смятах да го открадна. Исках да го открадна. Даже щях да го измъкна от ръката ти, докато спеше.

- И?

Той сви рамене.

- Ами просто не стигнах дотам.

- Никой от нас не го е взел - каза Иви. Тя скръсти ръце и се навъси. - И между другото, ти си знаела за проклятието над скиптъра и въпреки това ни накара да дойдем с теб, нали? Защо го направи?

Мал срита каменния под.

- Е, да. Май планът ми не се задейства, както трябваше.

- И защо не ме остави да го докосна, а? Нали това беше пъкленият ти кроеж?

Мал сви рамене.

- Какво приказваш? Не исках да го докосваш. Не беше твоя работа да го докосваш.

- Признай си. Щеше да ме прокълнеш, нали? Щеше да ме оставиш да го докосна и да спя хиляда години, нали? - Иви въздъхна.

Джей вдигна поглед. Карлос отстъпи крачка назад. Мал знаеше, че никой от двамата не желае да участва в този разговор. Знаеше, защото и тя самата не искаше да участва.

- Май това беше планът - призна Мал. „Не е нужно да се обясняваш. Не и на нея." Само че, осъзна тя, искаше да го стори.

- Пак заради... онова ли? - Иви я изгледа. - Хайде, признай си.

Мал се изчерви.

- Нямам представа за какво говориш.

- Да бе, нямаш - измърмори Джей. Дори Карлос се засмя. Мал ги изгледа гневно.

Иви завъртя очи.

- Заради празненството. Рождения ми ден. Когато бяхме малки.

- Че кой помни толкова? - попита Мал и упорито вирна брадичка.

Иви сякаш изведнъж се умори.

- Умолявах майка си да те покани, знаеш ли? Само че тя отказа. Прекалено беше ядосана на твоята майка. Съревновават се във всичко, откакто се познават.

Мал пак кимна.

- Знам. Заради онези глупави избори за водач на Острова, нали?

Иви сви рамене.

- Нали знаеш, „Огледалце, огледалце на стената, коя е с най-голямо его на земята?".

Мал неволно се усмихна въпреки неловката ситуация.

Иви я погледна право в очите.

- Виж какво, майка ми направи грешка. Само че рожденият ден не беше чак толкова хубав. Не изпусна кой знае какво.

- Не беше ли страхотен купон?

- Даже не може да се сравнява с купона у Карлос - усмихна се Иви.

- Точно така. Моите купони са легендарни - заяви Карлос.

Мал го изгледа ядно.

- Сякаш не се наложи почти да те пребия, за да го организираш.

Тя пак погледна Иви.

- Виж, не исках да те заключа в дрешника на Круела - Мал хвърли поглед на Карлос и добави, - онзи, който тя обича повече от сина си.

- Ха. Ха - каза Карлос, без да се засмее. Е, почти без да се засмее. Всъщност май като че ли се смееше. Даже на Джей му беше трудно да запази сериозното си изражение.

Иви се изкиска.

- Напротив, искаше.

- Добре де, исках - усмихна се Мал.

- Няма нищо - Иви отвърна на усмивката. - Аз пък не се хванах в нито един капан.

- Супер - рече Мал, въпреки че й стана неудобно от начина, по който Иви приемаше нещата.

Карлос въздъхна.

Джей го сръчка в корема и се ухили.

- Е, хайде де. Поне майка ти не носи само анцуг и пижама.

- Да не говорим за това - помолиха Иви и Мал почти в един глас.

- Да. Стига сладки приказки. Дълъг път ни чака - заяви Джей. - На всичкото отгоре никак не съм сигурен, че тази колибка има заден изход.

Мал обаче не успяваше да се съсредоточи върху проблема - да намерят изход от крепостта.

Беше се размекнала и това я притесняваше.

Всъщност току-що бе спасила нечий живот. Нали?

Кой уважаващ себе си злодей от второ поколение би направил подобно нещо?

Какво беше станало с грандиозния й пъклен план?

Защо просто не бе оставила Иви да поеме проклятието на скиптъра на Злодеида? Не се ли предполагаше принцесите да спят години наред, така или иначе? Не беше ли това част от длъжностната характеристика?

„Ами ако майка ми е права?"

Ами ако Мал наистина беше слаба като баща си.... И още по-лошо, ако имаше склонност да върши добрини, скрита дълбоко в черното й сърце?

Мал потръпна и продължи да върви след останалите.

Не. Това, че не я бе сполетяло проклятието на скиптъра, ако не друго доказваше, че тя определено не е дъщеря на баща си. Един ден и тя щеше да носи името Злодеида.

Така трябваше да стане.

Ала без значение дали беше, или не беше достойна дъщеря на Злодеида, тя се бе провалила.

Връщаше се вкъщи с празни ръце.

Никак, ама никак не й се искаше да присъства, когато майка й научеше това.