Островът на изгубените

23. Чудеса без край

Забранената крепост напълно заслужаваше името си. Щом четиримата приключенци пристъпиха през масивната дъбова врата, стана невъзможно да отличат мрачния свят на сенките, останал навън, от мрака на мястото, в което току-що бяха влезли. При всички случаи беше потискащо тъмно и колкото по-навътре влизаха Джей, Карлос, Иви и Мал, толкова по-силно отекваше уплашеният им шепот из призрачните помещения, изпаднали в забвение.

На Джей му се прииска да си беше облякъл нещо по-топло от кожения елек. Устните на Мал започнаха да посиняват, дъхът на Карлос излизаше на бели облачета, а пръстите на Иви бяха студени като ледени висулки, когато Джей ги хванеше. (Веднъж. Или дваж. И само с цел затопляне.) Беше по-студено от вътрешността на „Дракон Хол" и нямаше изгледи да се стопли. Нямаше нито дърва в камините, нито термостати за включване на централно отопление.

- Това са те, днешните замъци - въздъхна Иви. - От един огромен и мразовит затвор в друг.

Мал се съгласи с кимване. Джей си помисли, че в сравнение с крепостта магазинът на Джафар е направо уютен, но не сподели мисълта си с останалите. Във всеки коридор току над черния мраморен под се носеше гъста мъгла.

- Това сигурно е магия. Не може мъглата сама да го прави - заяви Мал.

Карлос кимна.

- Изглежда, отразената енергия тук е по-силна. Мисля, че сме по-близо до източника от всякога.

Докато говореше, покрай тях задуха леден вятър, засвири през счупените прозорци от цветно стъкло високо над тях. Всяка стъпка отекваше из коридора.

Даже Джей, царят на крадците, се бе потиснал до такава степен, че не направи опит да открадне нищо. Веднъж в живота държеше ръцете си прибрани.

Разбира се, в момента, в който откриеха скиптъра, щеше да му се наложи да върне смелостта си. Джей бе наясно с този факт и го бе приел. Нямаше значение колко добре се бяха разбирали четиримата по пътя до тук.

Злодеите нямат приятели и децата им също нямат приятели. Това е то същината на злодейството.

Никой от тях не бе дошъл тук от вярност към Мал или от приятелски чувства. Джей знаеше какво трябва да направи и щеше да го направи.

Дотогава ръцете му щяха да стоят в джобовете. Каквото и да му предлагаше това призрачно място междувременно, той не го искаше.

- Какво е това? - попита Джей и посочи. През изпочупените стъкла проблясваше зелена светлина, но не му беше ясно откъде идва.

- Към това вървяхме през цялото време - отвърна Карлос. - Същата електромагнитна енергия. Виж, машината направо откачи.

Той поклати глава, загледан в светлините, които пулсираха по кутията.

- Крепостта със сигурност е била изложена на нещо, което е оставило остатъчен заряд...

- Имаш предвид заклинание ли?

Той сви рамене.

- И това също.

- Значи какво, след толкова много години замъкът свети със собствена светлина, така ли? - смая се Иви.

- Яко - рече Джей.

Мал сви рамене с безразличие.

- С други думи, приближаваме се до Окото на дракона.

- Да - потвърди Джей. И той, като всички останали жители на Острова на изгубените и на кралството, знаеше, че зелената светлина може да принадлежи само на една ужасяваща личност.

Независимо, че на Мал замъкът й напомняше за дома.

Коридори водеха до други коридори, докато накрая четиримата се озоваха в мрачен вестибюл, чиито стени бяха покрити с картини, потънали в прах и паяжини.

- Това е портретна галерия - каза Иви и присви очи, опитвайки се да види картините. - Всеки замък си има такава.

- Стига, Мал! - извика Джей, хвърли поглед през рамо и отскочи.

Мал протегна ръка и го потупа по рамото. Стоеше точно пред него.

- Ехо? Не съм зад теб. Пред теб съм.

- По дяволите. Реших, че на тази картина си ти.

- Не съм аз. Майка ми е - рече Мал с въздишка.

- Уха, много си приличате - впечатли се Джей.

- Направо сте като близначки - съгласи се Иви.

- Това, приятели мои, се нарича генетика - съобщи Карлос с усмивка.

- О, хиляди благодарности. Значи приличам на майка си, а? Точно това иска да чуе всяко момиче - заяви Мал. И все пак Джей знаеше, че не е искрена. Повече от всичко на света Мал искаше да прилича на майка си.

Да е точно като нея.

Точно толкова зла и точно толкова могъща.

Само тогава Злодеида щеше да я забележи и Джей усещаше, че портретната галерия само засилва желанието на Мал да бъде като майка си.

- И сега какво? - попита Мал, сякаш се опитваше да смени темата.

Джей се огледа. Пред тях започваха четири коридора, които водеха до четири различни части на замъка.

От всеки коридор духаше вятър, носещ смрад и Джей бе готов да се закълне, че отнякъде се чу стон. Знаеше, че това е от вятъра, който духаше през виещите се коридори. Извади кутия кибрит от джоба си и запали една клечка. Докато тя гореше, той набързо измърмори: „Онче-бонче, счупено пиронче.".

- Какъв научен подход - изкоментира Карлос и завъртя очи.

- Ти си имаш твой начин, аз си имам мой. Ето този - каза Джей и посочи коридора точно пред тях. В същия момент точно оттам духна вятър и донесе смрадта на нещо изгнило или умряло.

Вятърът угаси клечката.

Иви стисна нос с пръсти, Мал направи същото.

- Сигурен ли си? - попита Мал.

- Ъъъ, естествено, че не. Точно затова си играех на онче-бонче. По който и коридор да тръгнем, е все едно - каза Джей и пое по посочения от самия него коридор, без да чака останалите. Това бе първото правило при влизане с взлом в непознат замък: да не го оставяш да срине психиката ти. Дръж се така, сякаш знаеш какво правиш.

Джей усещаше, че крепостта си играе с тях, че им предлага избор, когато всъщност избор няма. Беше време да вземе нещата в собствените си ръце.

- Не, чакай... не знаеш накъде си тръгнал. Карлос, провери пак компаса - рече Мал.

Карлос извади кутията и застана на мястото, където се срещаха четирите коридора. Машината изпиука.

- Ами мисля, че Джей е прав.

- Разбира се, че съм прав.

Те последваха Джей в тъмния коридор.

Карлос държеше пиукащата кутия в ръце и звукът отекваше между каменните стени. Коридорът ги изведе пред влажно, студено стълбище, което водеше надолу, към още по-дълбок мрак. Въздухът стана още по-студен и влажен, а зловещата тишина бе нарушена от далечно тракане, сякаш кости се удряха в камък или вятър клатеше вериги.

- Много успокоително - въздъхна Иви.

- Подземието - каза Мал. - Може би го познавате като мястото, в което майка ми се е сблъскала с влюбения принц Филип.

Иви се ококори от страхопочитание. Това бе може би най-известната приказка в Аурадон.

- Злодеида е искала да го заключи тук за сто години, нали? Много е щяло да му бъде забавно.

Карлос се огледа.

- И почти е успяла, нали?

Мал кимна.

- Ако не са били трите самодоволни, проклети добри феи, които са си пъхали носа в чужди работи - тя въздъхна. - Край на първо действие. Второ действие: Островът на изгубените.

- Не знам за вас, но аз имам чувството, че вече от сто години сме тук. Давайте да вървим - подкани ги Джей.

Сега беше нащрек, по-съсредоточен, отколкото през целия ден, защото бе превключил на работен режим.

Време беше за кражба.

Джей откри някаква врата и я отвори. Карлос вдигна кутията и я пъхна вътре, заслушан в пиукането.

- Тази е.

Той тръгна напред с кутията, а Джей, Мал и Иви си помагаха взаимно при слизането по поредните стълби, прилепени към стената. Нямаше парапет, а стъпалата бяха покрити с черен мъх. При всяка стъпка в мрака се чуваше жвакане, а те имаха чувството, че стъпват по нещо живо и мокро.

- Май калната река не ми се струва толкова лоша - отбеляза Иви.

- Нима? - рече Джей.

Мал не продума. Не можеше. Беше прекалено съсредоточена. Дори мъхът миришеше като майка й.

Колкото по-надолу слизаха към подземието, толкова по-гъст ставаше мъхът. Във въздуха висяха вековни паяжини, една върху друга, като гоблен, изплетен от паяци и отдавна забравен. На всяка крачка трябваше да ги късат, за да продължат напред. Всички мълчаха, потиснати от въздуха, натежал от опасност, и единственият звук идваше от краката им, които тъпчеха мокрия мъх в мрака.

- Тук? - попита Мал и спря пред прогнила дървена врата, откачена от едната си панта. Когато я докосна, вратата се разпадна, дървото стана на трески и се посипа по пода. Дори тежките железни халки, които бяха свързвали вратата с каменната стена, се откъснаха и паднаха със силно дрънчене.

- Май е по-добре да не пипаме нищо - предложи Карлос, който оглеждаше машината си.

Мал завъртя очи.

- Малко закъсня.

- Мисля, че е тук - каза Карлос.

Джей се надяваше да е прав и машината да ги е довела до Окото на дракона.

Не можеше да си представи какво щеше да причини Мал на клетия Карлос, ако беше сбъркал. А самият Джей трябваше да се захваща за работа.

Мал кимна и Джей бутна останките от вратата. Щом влязоха в стаята, той неволно забеляза, че тези останки приличат на зейнала паст, паст на хищник, а те четиримата тъкмо бяха пристъпили през разтворените й челюсти, бяха влезли в устата на звяра.

- Някой от вас дали забеляза...

- Млъкни - каза Иви напрегнато. И четиримата бяха видели едно и също, което нямаше как да е добър знак. Сигурно тъкмо затова никой не искаше да говори за това.

Продължиха напред. В помещението цареше непрогледен мрак. Нямаше и намек за светлина, отблясък от далечен прозорец или от факла. Джей протегна ръце, търсейки стена или нещо друго, което може да докосне.

- Може би е добре да потърсим фенерче или нещо подобно из джобовете на Джей, преди да докосваме... - предупреди Карлос, но закъсня.

Джей удари нещо с ръка и изведнъж стаята се изпълни с оглушителния шум от сблъсъка, триенето и дрънченето на метал и камък навсякъде около тях.

Точно толкова внезапно ги окъпа ярка светлина, светлина, извираща от всеки ъгъл на стаята. Златистото сияние изпълни очите им и преди да осъзнаят какво става, стаята започна да се пълни с пясък.

Пясък, пясък навсякъде... и те потъваха в него, покриваше ги отвсякъде.

Иви изпищя. Мал започна да се мята. Карлос изпусна кутията. Само Джей не помръдна.

Това не беше подземие, а пещера.

Пещера, пълна с пясък... и, доколкото можеше да види Джей покрай огромните дюни, които вече го заобикаляха, съкровище.

Той огледа огромното количество скъпоценни камъни, които блещукаха между дюните. Цели хълмове златни монети проблясваха в далечината, докъдето му стигаше погледът. Имаше и корони, и диадеми, обсипани със скъпоценни камъни скиптри и бокали, изумруди колкото юмрука му, диаманти, искрящи като звезди, хиляди златни дублони и сребърни монети. Имаше и по-големи предмети -обелиски, ковчези, лампи и урни, златна фараонска маска, жезъл с крилца, един църковен бокал, потир и цял златен сфинкс.

„Съкровище, с което може да се купи кралство", помисли си той. „Това е то."

Иви разгреба пясъка и успя да седне - с корона на главата, която бе попаднала там случайно.

- Какво е това? Къде сме?

- Мога да ви уверя, че това не е част от замъка на майка ми - кисело каза Мал, изплю пясък и духна лилавия си бретон от очите. Изправи се и започна да изтупва пясъка от якето си.

- Да не е поредното остатъчно нещо от дупката в купола? - попита тя.

Карлос кимна.

- Това трябва да е. Няма друго обяснение.

- Чакай малко, къде е скиптърът? - попита тя Карлос и се огледа. Гласът й беше напрегнат. - Нали трябва да е тук? Някой да го е виждал?

Карлос свали от главата си златната кофа, която бе паднала върху нея във вихрушката от пясък, и вдигна кутията си от мястото, където бе паднала - древен златен саркофаг. Издуха пясъка от нея и я огледа.

- Още работи, но не знам. Вече не пиука. Като че ли е загубила сигнала или нещо подобно.

- Ами намери го! - излая Мал.

- Да, да... почакай един момент. Нямаш представа какво може да причини

пясъкът на платката...

Междувременно Джей тъпчеше джобовете си с толкова скъпоценности, колкото можеше да носи.

Това бе отговорът на мечтите му... всичко, за което бе копнял... рай на земята... Най-големият удар в живота му и в живота на баща му!

Беше... беше...

Просветна му, че знае точно къде се намират.

- Пещерата на чудесата! - извика той.

- Какво? - не разбра Мал.

- Това е мястото, където... баща ми намерил вълшебната лампа.

- Мислех, че Аладин я е намерил - отбеляза Карлос.

- Е, да, обаче кой го е пратил там? - попита Джей с високомерна усмивка. - Ако не е бил Джафар, Аладин никога е нямало да я намери. Следователно лампата си е била на баща ми.

Джей изглеждаше раздразнен.

- Тази част никой не я споменава, нали? А и баща ми каза, че в мъглата може да са скрити и други неща освен крепостта. Сигурно е предполагал, че и пещерата е тук.

- Хубаво. Пещерата на чудесата. Макар че май е по-скоро Мазето на пясъците -заяви Мал. - По-важното е как ще излезем оттук.

- Няма да излезете - чу се дълбок глас.

- Моля? - рече Мал.

- Нищо не съм казал - отвърна Джей, който беше накачил около шията си множество златни верижки и в момента редеше диамантени гривни по ръката си.

- Кой проговори? - нервно попита Иви.

Огледаха се. Не се виждаше никой друг.

- Добре. Няма нищо. А сега да намерим вратата - каза Мал.

- Няма да излезете - каза дълбокият глас отново. - Ще останете тук завинаги, ако не ми отговорите правилно!

- Супер - изпъшка Джей.

- Пак ли гатанка? Целият замък е пълен с капани - измърмори Иви.

- Множество защитни механизми, нали ви казах - напомни Карлос. - Аларма срещу крадци. Сигурно заради Окото на дракона, не мислите ли?

- Пещера? Така ли да те наричам, Пещера? - попита Мал.

- Устата на чудесата става - рече гласът.

Иви направи гримаса.

- Ужасно име.

Мал кимна.

- Добре, Уста, какъв е въпросът?

- Съвсем прост е.

- Давай го тогава - рече Мал.

Дълбокият глас се изкикоти. После заговори със сериозен тон:

- Какво е златното правило?

- Златното правило? - повтори Мал и се почеса по главата. Погледна останалите. - С бижутерията ли е свързано? Джей?

Джей обаче бе твърде зает да тъпче в дрехите си колкото може повече злато и май не чу въпроса.

Карлос започна трескаво да изрича всяко математическо правило, за което можеше да се сети.

- Логаритмично правило? Просто тройно правило? Правила, изразени със символи? Правило за приоритет на операциите?

- Да не е нещо, свързано с това, че трябва да се държим добре един с друг? -попита колебливо Иви. - Дръж се с другите така, както искаш да се държат с теб? Някаква глупост като от картичка от Аурадон?

В отговор пещерата отново започна да се пълни с пясък. Устата на чудесата очевидно не бе доволна от отговорите, това поне бе ясно. Пясъкът извираше отвсякъде и изпълваше помещението. Течеше между купчините златни монети, надигаше се като приливна вълна, готова да потопи кораб. Скоро щяха да се задушат, ако не дадяха на Устата верния отговор.

- Това е Пещерата на чудесата, а не феята кръстница! - изпищя Карлос. - На Пещерата не й пука за доброто държание! Не е това златното правило!

Пещерата продължи да се пълни с пясък.

- Елате, насам! - Мал се опита да се изкатери по купчините златни монети, защото си помисли, че ще избегне пясъка, ако стои нависоко. Само че монетите се сипеха с всяка нейна крачка, така че тя се оказа затрупана не само с пясък, но и със злато. Опита отново и този път Иви я бутна отзад, така че успя да се хване за високата статуя на сфинкса.

Мал се качи на гърба на създанието и посегна да издърпа Иви до себе си, но пясъкът продължаваше да се сипе и беше хванал крака й като в капан.

- Не мога! - извика Иви.

- Трябва! - викна в отговор Мал.

Иви обаче изчезна под пясъка.

Джей не можа да повярва на очите си.

- Иви...

- Хайде - подкани го Карлос и започна да рови из пясък. - Трябва да е някъде тук. Помогни ми.

- Не я намирам! - извика Джей.

В следващия момент Иви се появи на повърхността, плюеща пясък и монети. По лицата на Мал, Карлос и Джей се изписа облекчение.

- Дай ръка - Мал подаде ръка на Карлос, за да го издърпа нагоре, но пясъкът вече стигаше до гърдите му. - Хайде де! Изкачи се по сфинкса!

- Не мога - каза той.

- Какво?

- Кракът ми е заклещен.

Иви се изктери по сфинкса и го хвана за едната ръка, а Мал хвана другата, но колкото и да дърпаха, Карлос не се помръдваше. Беше заклещен и пясъкът не спираше да се сипе около него. Извираше от стените и от пода, а сега Иви забеляза, че се сипе и от тавана.

Мал пак задърпа ръката на Карлос, но вместо да го измъкне от пясъка, го измъкна от ръката на Иви. Иви падна в пясъка и се удари в разхвърляните корони и бокали.

Пясъкът я покри, първо се качи до коленете й, после до раменете...

Карлос протегна ръка към нея и тя я хвана, а пясъкът се сипеше непрекъснато.

- Поне съм с токчета - отбеляза Иви, която се опитваше да запази присъствие на духа. Пясъкът вече стигаше до шията й, а Карлос едва задържаше главата си над пясъчното море.

- ДЖЕЙ! КЪДЕ Е ДЖЕЙ? - изкрещя Мал и се заоглежда, плюейки пясъка, който влизаше в устата й, без да изпуска ръката на Карлос.

- ДЖЕЙ!

Джей се мяташе в пясъка, който влизаше в очите и косата му. Беше покрит със златни дублони. Злато. Колко много злато. Никога в живота си не беше виждал толкова много злато. Сякаш имаше цялото злато на света.

Щеше да умре, погребан в златото...

Златното правило...

Какво е златното правило?

О, ами че той знаеше отговора.

Почти чуваше баща си как му го шепне на ухото.

Карлос и Иви бяха изчезнали под пясъка, а Мал се крепеше с последни сили на повърхността.

Пясъкът вече стигаше почти до тавана. Скоро нямаше да има накъде да бягат -пясъкът извираше отвсякъде, а въздухът свършваше. Свършваше и времето им, и пространството.

Ала Джей знаеше отговора.

Джей знаеше, че може да ги спаси.

- КОЙТО ДЪРЖИ НАЙ-МНОГО ЗЛАТО, ТОЙ СЪЗДАВА ПРАВИЛАТА! ТОВА Е ЗЛАТНОТО ПРАВИЛО! - изкрещя той тържествуващо и вдигна юмрук във въздуха.

Последва дълбок кикот и пясъкът лека-полека започна да се оттича. Скоро Джей, Мал, Иви и Карлос отново стояха в замъка, извън подземието.

Пещерата на чудесата бе изчезнала, както и съкровищата й.

- Фалшиво злато - каза Джей тъжно и огледа празните си джобове. - Всичкото.