Островът на изгубените

3. Една прелестна принцеса...

В Замъка-от-Другата-Страна живееха майка и дъщеря, съвсем различни от Злодеида и Мал. В сравнение със запуснатото викторианско величие на Изгодния замък този беше потънал в прах и сажди, с изпотрошени полилеи и паяжини във всеки ъгъл. Беше по-скоро пещера, отколкото замък, поредният затвор в затвора на Острова. Освен това през последните десет години майката и дъщерята бяха живели съвсем уединено. Заточението в далечния край на Острова бе направило Злата кралица малко особена. На Иви й правеше впечатление, че майка й от време на време говори от името на Вълшебното огледало от легендите.

- Огледалце, огледалце в ръката ми, коя е най-красивата на Острова? - попита Злата кралица тази сутрин, докато Иви се приготвяше за училище.

- Мамо, в ръката ти няма нищо. И наистина ли това е единственото, за което мислиш? Ами закуска? - попита Иви, която беше прегладняла. Набързо изяде обичайната закуска - корави кроасани и воднисто кафе, което лешоядите оставяха на прага на дома им всяка сутрин.

- заяви майка й с дълбок и сериозен глас, който наричаше „гласа на Огледалото".

Най-красивата, най-хубавата, най-очарователната. Най-гъстата коса, най-пухкавите устни, най-малкото носле. Само за това мислеше майка й. Злата кралица смяташе, че всичките й проблеми идват от това, че не е по-красива от Снежанка, и независимо от това колко умело Иви сплиташе косата си и си слагаше грима, тя никога не беше достатъчно красива за майка си. Понякога на Иви направо й се обръщаше красивият стомах. Каквато майката, такава и дъщерята, поне така беше чувала. Отровната ябълка не пада по-далече от дървото.

Макар Иви да подозираше, че в живота може да има и други неща освен красотата, никога не би посмяла да го каже на майка си, в чиято глава явно можеше да се свърти само една мисъл.

- Не си си сложила достатъчно руж. Как ще спечелиш някой красив принц така? - скара й се майка й и я ощипа по бузите.

- Де да имаше принц наоколо - отвърна Иви, но прилежно извади пудриерата и си сложи още един слой руж на бузите. На Острова нямаше принцове, понеже всички принцове живееха в Аурадон. Там живееха всички аристократи и там трябваше да живее и тя. Само че не стана така. И тя, като майка си, бе хваната в капана на Острова на изгубените завинаги.

Иви се погледна в огледалото в коридора за последен път и нагласи синята пелерина на раменете си. На гърба имаше избродирана корона. Медальонът й с формата на отровна червена сърцевидна ябълка проблесна между меките гънки на пелерината. Опърпаната й черна пола с петна от червена, бяла и синя боя подхождаше чудесно с черно-белия клин.

- Косата ти! - възкликна Злата кралица отчаяно и набързо прибра един измъкнал се син кичур в безупречната прическа на дъщеря си - оформена на рибена кост, така че челото й да остава открито. - Добре, сега вече си готова.

- Благодаря, мамо - каза Иви, която в момента имаше една-единствена цел и тя беше да оцелее до края на деня. - Сигурна ли си, че е безопасно да ходя на училище?

- Никой не може да се сърди цели десет години! Освен това кремът ни против бръчки свърши! Вземи от пазара. Нямам вяра на лешоядите, че ще донесат най-подходящия.

Иви кимна с надеждата майка й да не греши.

Когато обаче премина през портата на замъка, замръзна. Проклятието на Злодеида отекна в ушите й. Нищо не се случи и тя продължи да върви. Може би веднъж в живота си злата фея бе забравила причината за гнева си.

Когато Иви стигна в училището, всички я гледаха втренчено, докато вървеше по коридора. Стана й малко неудобно и се почуди дали ще я приемат като една от тях. Трябваше да се отбие при директора, доктор Ф., само че къде беше административната гробница? Иви се завъртя в кръг и се огледа.

- Мога ли да ти помогна? - попита я красиво, макар и доста космато и едро момче, когато я видя.

- О, ами... търся гробницата на директора.

- След мен - покани я той с широка усмивка. - Гастон, на твоите услуги, а това е брат ми Гастон - той посочи близнака си, който й отправи същата широка, арогантна усмивка.

- Благодаря ви, ъъъ, Гастони - каза Иви. Момчетата я поведоха по коридора с всички административни гробници.

- Доктор Ф., имате посетителка - каза Гастон и посегна да отвори вратата.

- Искам аз да я отворя - рече брат му и го сръга с лакът. Първият Гастон го фрасна, без да го погледне.

- След вас, принцесо - каза той тържествено, докато брат му седеше на пода и си търкаше брадичката.

- Ами... благодаря - отвърна Иви.

Доктор Фасилие вдигна поглед и дари тримата със зловеща усмивка.

- Да? О, Иви, добре дошла в „Дракон Хол". Истинска радост е за мен да те видя отново, детето ми. Твърде много време мина. Десет години, нали така? Как е прелестната ти майка?

- Добре е, благодаря - Иви кимна учтиво и после мина на въпроса. - Доктор Фасилие, исках само да попитам дали може да се отпиша от класа по злоба и да го сменя със суета за напреднали, понеже часовете са по едно и също време.

Мъжът, полускрит в сенките, се намръщи. Иви изпърха с мигли.

- Това наистина е важно за мен. Между другото... - тя посочи с пръст безвкусната сребърна връв, която той носеше на врата си вместо вратовръзка. -Страхотна връзка!

Всъщност мислеше тъкмо обратното.

- О, това ли? Намерих я в Орлеанското блато, точно преди да ме доведат тук -той въздъхна и мръщенето му се превърна отново в усмивка, този път искрена. -Е, предполагам, че суетата ще се впише по-добре в общата ти програма. Добре, ще стане.

- Супер, и аз съм в този клас - казаха Гастоните в един глас. - Във вторник е, точно след обедната почивка.

- Обяд! - Иви се плесна по челото.

- Какво има?

- Забравих си обяда!

В цялата суматоха сутринта, преди да тръгне за училище, беше забравила кошницата с обяда си вкъщи.

- Не се притеснявай - успокоиха я близнаците. - Можеш да ядеш от нашия - и вдигнаха две огромни кошници, пълни с храна. От всяка се подаваше по едно огромно парче неразпознаваемо миризливо сирене, краищата на два самуна кафяв хляб с петна от мухъл и няколко дебели парчета салам от черен дроб.

Иви се трогна от предложението им да споделят храната си с нея, нищо че двамата изглеждаха способни да си поделят кон и половина, със или без мухъл.

Братята я поведоха надолу по виещия се коридор.

Каменните стени бяха покрити със същия граховозелен мъх като гробището отвън и между камъните се стичаше кафеникава течност, която се лееше по циментовия под. Иви усети нещо космато да се вие около глезените й и когато погледна надолу, срещна очите на дебела черна котка със самодоволна усмивка.

- Здрасти, коте - изгука тя и се наведе да погали котката.

- Това е Луцифер - каза един от Гастоните. - Талисманът на училището.

От ръждясалите шкафчета, наредени хаотично покрай стените, от време на време се чуваше по някой писък на „заек". Светлината в коридора идваше от няколко оскъдни и слаби крушки и Иви почти се блъсна в гигантската паяжина, покрила тежка стоманена врата. В центъра й висеше паяк с размерите на вещерски казан. Супер.

- Какво има зад вратата? - попита тя.

- Тази ли? Това е входът към Атенеума¹ на злото - каза другият Гастон.

- Я пак?

- Библиотеката на забранените тайни - обясни той. - Никой не може да влиза вътре, а единственият ключ е у доктор Ф.

- Какви тайни? - полюбопитства Иви.

- Ами забранени, предполагам - сви рамене Гастон. - На кого му пука? Библиотека. На мен ми звучи адски скучно.

Накрая тримата стигнаха пред високата дървена врата на класната стая. Иви пристъпи вътре и се насочи към най-близкия празен чин, без да спира да се усмихва на учениците, които се скупчиха да я огледат. Всички я гледаха с такава възхита и благоговение, че на нея й стана приятно от впечатлението, което прави.

Чинът, който си избра, имаше огромен казан отпред, а катедрата на преподавателя се виждаше идеално. Тя седна и чу как целият клас спря да диша. Охо, лесно се впечатляваха тези деца.

Иви се чувстваше все така доволна от първия си ден на училище, докато някой до нея не се прокашля.

Когато вдигна поглед, тя видя красиво момиче с лилава коса, което стоеше пред казана и я гледаше на кръв. „Огледалото" на майка й определено щеше да каже нещо относно външния вид на момичето. Иви се смръзна от ужас, когато в главата й изплува споменът за един рожден ден с печална известност. Може би, ако се направеше на глупава и обсипеше момичето с комплименти, то нямаше да се сети какво е станало преди десет години. Струваше си да опита.

- Аз съм Иви. Ти как се казваш? - попита Иви невинно, макар да знаеше твърде добре кой стои пред нея. - Между другото якето ти е страхотно. Много ти отива. Страшно ми харесват разноцветните парчета.

- Ей, момиче, това е нейният казан. Бягай оттук - прошепна друго момиче, което, както Иви разбра по-късно, се казваше Изла.

- О, това твоето място ли е? - попита Иви лилавокосата.

Тя кимна.

- Изобщо не знаех, извинявай! Обаче така добре се вижда катедрата от тук -извини се Иви със сияйната усмивка, която бе нейна запазена марка - така ослепителна, че трябваше да се гледа през тъмни очила. Иви най-сетне разбра защо всички я гледат така втренчено. Просто чакаха да се случи катастрофата.

- Да, вижда се - каза лилавокосото момиче с мек, но заплашителен глас. - И ако не си разкараш синьокосата тиква от тук, ще имаш още по-добър изглед -изсъска тя, мина покрай Иви и хвърли раницата си в казана.

Иви схвана посланието правилно, грабна нещата си и стана. Намери свободно място в другия край на стаята, зад една колона, откъдето изобщо не можеше да вижда черната дъска.

- Правилно ли се сещам коя е тя? - попита тя дребното момче на съседния чин, чиято коса беше предимно черна, но с бели връхчета. Всъщност той целият беше

черно-бял, с малко червено. Якето му, поръбено с кожа, бе наполовина бяло и наполовина черно, а ръкавите бяха в червено. Ризата му беше черна на бели райета, а панталоните - с един бял и един черно-бял крачол. Изглеждаше доста приятно, нищо че приличаше на скункс.

- Ако имаш предвид Мал, да, и на твое място щях да стоя по-далече от нея -каза той.

- Мал... - прошепна Иви с треперещ глас.

- Аха. Майка й е Големият шеф на Острова. Нали се сещаш... - той вдигна пръсти над главата си, опитвайки се да изобрази рога. Не беше нужно да си прекарал цял живот на Острова, за да разбереш кого има предвид. Никой не смееше да произнася името й, освен ако не беше абсолютно наложително.

Иви преглътна. Още в първия ден в училище вече бе успяла да си създаде несравнимо лош враг. Именно Злодеида беше прогонила Иви и майка й преди десет години и беше станала причина Иви да порасне затворена в отдалечения замък. На нейната майка може и да й казваха Злата кралица, но всички на Острова на изгубените знаеха, че короната и титлата принадлежат на Злодеида. Както изглеждаше, дъщеря й бе владетелят на подземията в „Дракон Хол".