Островът на изгубените

20. Кеят на гоблините

Мал смяташе, че кражбата на епруветката е проява на доста добър късмет, затова си помисли, че може и да успеят да свършат работата. Може да й беше писано да открие Окото на дракона.

- В теб ли е компасът? - попита тя Карлос.

Той кимна. Машината изпиука, сякаш се съгласяваше с него.

Според картата, трябваше да минат покрай селото и да излязат на брега, а оттам една пътека щеше да ги отведе в крепостта.

Тръгнаха начело с Карлос и Джей, зад тях Иви и най-отзад Мал. Тя ги гледаше, докато вървяха. Знаеше, че Джей ще открадне Окото на дракона при първия удобен случай, че Иви се опитва да я накара да я хареса и че Карлос е тръгнал с тях само от любопитство.

Само че това нямаше значение. Някак си четиримата се бяха обединили около една обща цел. Да открият Окото на дракона. И което беше по-хубаво, нямаше да се наложи Мал да влезе в Нищото сам-сама.

Мал си имаше банда крадци.

Нейни собствени слуги.

Това определено беше напредък.

Пъкленият й кроеж, най-големият в историята, вече действаше.

Пътеката, която извеждаше от селото и водеше до брега, първоначално бе равна, но съвсем скоро стана камениста. Мал започна да изостава. Краката я боляха, но тя продължи да върви с мрачно изражение, вече начело на групата и с карта в ръце. Зад себе си чуваше леките стъпки на Иви, тежките на Джей и колебливите на Карлос.

- Хей-хо, хей-хо, да се трудим, да вървим - запя Карлос тихо.

Иви потрепери.

- Недей.

- Какво са ти направили джу... А, да - сети се той. - Извинявай.

- Няма нищо.

- Значи това беше майка ти, а? - попита Иви.

- Единствената и неповторима Круела де Вил, да - отвърна Карлос, заобиколи туфа отровен бръшлян и го показа на останалите, за да ги предупреди. - С еднопосочния билет за град Лудост, който отдавна е използвала.

- Не е толкова зле - каза Иви и се наведе, за да се промуши под ниския клон на един зловещо изкривен дъб. - Поне не прави като майка ми, когато се преструва на вълшебно огледало и ми обяснява, че съм далеч не най-красива на света.

Карлос спря внезапно и двамата с Джей се втренчиха в нея смаяни. Дори Мал се обърна и я изгледа с изненада.

- Така ли? Ама ти си страхотна - рече Джей. - Имам предвид, че не си мой тип, сладурче, но няма как да не знаеш, че си хубава.

- Наистина ли мислиш така? - попита тя.

- А, не, майка ти е права, грозна си - пошегува се Джей.

- Гадно е, че прави това - тихо каза Карлос.

- Все едно - Иви сви рамене с безразличие. - Не ме интересува.

- Сериозно ли го казваш? - попита Карлос.

- Ами нали и твоята майка е същата? - отбеляза Иви. Те бяха деца на най-големите злодеи на света. Какво очакваха - любов, радост и съчувствие?

- Такава е, да.

- Ами баща ти, Джей? Той не се ли интересува само от магазина?

Джей помисли малко.

- Да, естествено. Но от какво друго би могъл да се интересува? - попита съвсем искрено той.

Мал слушаше разговора и й се струваше някак странно успокоително да е в компанията на други хора. Никога досега не беше обичала да е сред хора, но пък и Злодеида винаги бе настоявала да живеят отделно от тълпата - сами в своето величие, планиращи отмъщението си.

„Самотна", помисли си Мал. „Бях самотна. И те също."

Иви с майка, обсебена от красотата. Карлос, който вместо родител имаше креслива харпия. Джей, безгрижният крадец с остър ум и бляскава усмивка, който можеше да открадне всичко на този свят освен сърцето на баща си.

Сивата мъгла, която се стелеше отвъд брега, се приближаваше. Скоро щеше да се наложи да минат през нея и да влязат в Нищото. Дали когато влезеха вътре, щяха да станат никои? - зачуди се Мал. После изпука кокалчетата на ръцете си. Боляха я коленете.

Продължиха да вървят в мълчание известно време, докато изведнъж остро изсвирване раздра тишината. То дойде от Джей, който бе избързал напред да проучи терена. Иви пристъпи напред и под краката й силно изпукаха сухи съчки. Карлос вдигна уплашен поглед от земята.

Мал изсвири в отговор.

Джей дотича след малко.

- Какво има? - изсъска Мал.

- Видях нещо... в сянката. Скрийте се! - прошепна той настойчиво и изчезна зад една близка скала.

Карлос изскимтя и се опита да се покатери на най-близкото дърво, чиято кора издра коленете му. Иви нададе тих писък и се гмурна в някакви боровинкови храсти.

Мал обаче замръзна на място. По някаква причина не можеше да помръдне. Първо, защото се ядоса, че тъкмо дъщерята на Злодеида се крие от каквото и да било. Ала когато сянката започна да се приближава и да става все по-голяма, тя се разтревожи, че може да е взела погрешно решение.

Сянката имаше огромни рога и опашка с шипове. Дали не беше дракон? Но майка й бе единственият дракон по тези места, а и беше изгубила способността си да се преобразява в момента, в който сложиха антимагическия купол.

Последва стон, силен и сърцераздирателен звук, какъвто никой от тях не бе чувал.

Трябва да беше адска хрътка. Създание от митове и легенди, създание от плът и кръв с остри зъби.

В следващия момент създанието издаде звук, който спокойно можеше да се нарече умилително мъркане.

- Велзевул! - извика Карлос откъм дървото.

Чудовището се показа от сенките и се превърна в дребна черна котка с хитра усмивка. Сянката беше изкривила формата на ушите й, така че бяха заприличали на рога, а пухкавата опашка само изглеждаше обсипана с шипове. Всъщност беше просто едно малко коте.

- Да не би да познаваш този отвратителен звяр? - попита Мал презрително, за да скрие срама от това, че се е уплашила толкова много. Сърцето й още биеше оглушително в гърдите.

- Това е котката ми - обясни Карлос. - Подариха ми я, когато бях малък.

После добави свенливо:

- От котило на Луцифер е. Моят злодейски талисман.

- О, страхотно. И аз имам такъв. Нали помниш, от рождения ми ден - каза Иви. - Моят е Отело, папагалче. Е, вече е голям папагал. Много мръсна уста има. Не знам откъде е научил всички тези думи.

- Супер, дете е на Яго, нали? На мен пък ми дадоха две змиорки, Лаган и Дереликт. Децата на Флотсъм и Джетсъм. Сега са направо огромни. Чудовища -разказа Джей. - Едва се побират в аквариума.

Карлос вдигна котката и й позволи да се отърка в бузата му.

- Хайде, Велзи, бягай. Връщай се вкъщи, не ходи след нас. Скоро ще се прибера, не се тревожи.

- А твоят талисман какъв е? - попита Иви Мал.

Мал се изчерви. Тя ясно си спомни точно кога всички бяха получили живите си талисмани - на онова грандиозно празненство преди десет години, на което тя не беше поканена.

- Нямам талисман - отговори тя.

- О! - възкликна Иви, която се сети и се извърна, за да скрие смущението си.

„Не се притеснявай", помисли Мал. „Скоро ще си платиш за това."

Най-накрая се озоваха лице в лице със сивата мъгла, която заобикаляше целия остров и отбелязваше началото на Нищото. Толкова бе гъста, че беше невъзможно да се види каквото и да е отвъд нея. Ако пристъпеха напред, нямаше никаква гаранция за живота им. Непрекъснато им повтаряха, отново и отново, да стоят настрана от мъглата, да не се доближават до сивата стена.

- Кой ще е първи? - поинтересува се Джей.

- Не и аз - веднага каза Иви.

- Нито пък аз - обади се и Карлос.

- Хм - изсумтя Мал. - Голяма изненада.

- Мал? - покани я Джей. - След теб.

Мал прехапа устни. В края на краищата тя бе причината всички да тръгнат насам.

- Добре. Аз ще съм първа, страхливци такива.

Тя изопна рамене и се напрегна. После пристъпи в мъглата. Беше все едно да вървиш в студен дъжд и Мал потръпна. Напомни си, че на Острова няма магия и нищо не може да я нарани. Но дори и с това напомняне, сивият мрак беше толкова плътен, че за момент й се прииска да закрещи.

После се оказа от другата страна.

Все още цяла.

Не се беше разпаднала на прах.

Нищо й нямаше.

Тя издиша.

- Всичко е наред - викна тя, - давайте!

- Щом казваш - измърмори Джей. След него мина Иви, накрая Карлос.

Скоро и четиримата бяха от другата страна на стената от мъгла и стояха на края на Нищото.

- Охо! - възкликна Карлос.

Погледнаха надолу. Стояха буквално на ръба на Острова. Още една крачка и щяха да напуснат скалистото парче земя, което беше Острова на изгубените, и да паднат в дълбокото море, където щяха да послужат за храна на алигаторите.

- Свети Луцифер, ами сега какво ще правим, да му се не види? - изруга Мал.

- Не знам, но това нещо не млъква - съобщи Карлос.

Вярно беше. Компасът в кутията пиукаше почти непрекъснато и колкото по-близо пристъпеше Карлос към водата толкова по-бързо пиукаше.

- Насам. Това трябва да е - каза той и посочи морето.

- Е, аз не съм си взел бански, пък и не умирам от желание да ме ядат влечуги, така че сами се оправяйте - заяви Джей и се отдръпна по-далеч от водата.

- Не може да е във водата - възрази Мал и издърпа картата от джоба си. Пое си рязко дъх.

- Ей. Елате тук.

Всички се скупчиха около нея.

- Вижте! Има още земя!

На картата се бяха появили още очертания и този път видяха, че всъщност крепостта не се намира на самия Остров на изгубените, а на отделно островче, или по-точно на парче скала, случайно кръстена Острова на обречените.

- Много обнадеждаващо - изкоментира Карлос.

- И как точно ще стигнем до там? - попита Иви.

Мал разгледа картата и посочи място, на което пишеше Кей на гоблините.

- Ще се повозим в лодката на някой от добрите ни съседи гоблини, разбира се -заяви Мал, разбута ги и закрачи по калния, скалист плаж към доковете, където гоблините разтоварваха баржите със стока от Аурадон.

- Няма такова нещо като добър гоблин - въздъхна Карлос, но и той като останалите последва Мал.

Бързо стигнаха на пристанището, на което кипеше бурна дейност. Причината да стигнат толкова бързо бе, че алигаторите се бяха приближили до брега и щракаха с челюсти от плиткото, което принуди четиримата да хукнат с писъци напред.

На доковете гъмжеше от заети гоблини - разтоварваха стока от аурадонските кораби, на които бе позволено да минават през антимагическия щит. Създанията нареждаха гниещите и изгнили продукти по нестабилния дървен кей и непрекъснато сновяха между кея и собствените си саморъчно направени салове и лодки. Бръмчаха и бучаха на гоблинския си език и си подхвърляха един на друг торби с огризки и остатъци: дрехи, храна, козметика, електроника, изобщо всичко, което жителите на Аурадон вече не желаеха или не можеха да ползват. После ги натоварваха на раздрънканите си рикши и поемаха към пазара на Острова.

- Ще трябва да си платим пътя - каза Мал. - Няма да ни превозят безплатно.

Четиримата изпразниха джобовете си и събраха достатъчно дрънкулки и храна, за да си платят за пътя до Острова на обречените. Попазариха се малко, като преговорите водеше Джей, който поназнайваше малко гоблински от работата си в бащиния магазин, и накрая си намериха място на една боклукчийска лодка, тоест лодка, която събираше всичко, което паднеше от аурадонските боклукчийски кораби. Тези лодки бяха самото дъно, нямаше по-мизерни от тях.

Както стана ясно съвсем скоро, гоблинските лодки не бяха предназначени за транспортиране на четирима тийнейджъри злодеи. Плаващата дървена кутия заскърца и застена, когато четиримата се качиха.

- Ако умра - заяви мрачно Джей, - няма да ви оставя нищо от собствеността си.

- Няма страшно - каза Иви, но прозвуча така, сякаш се опитва да успокои най-вече себе си.

Гоблинът се изкикоти и запали стария ръждив двигател, след което четиримата приключенци навлязоха в гъстата мъгла.

Странно беше да гледаш Острова на изгубените от водата. Изглеждаше почти... хубав, помисли си Мал. Гората беше гъста и зелена, а скалистият плаж драматично се открояваше на фона на синята вода. В далечината виждаше

Изгодния замък. Оттук й се струваше, че блещука под лъчите на залязващото слънце.

- Странно колко различно изглеждат нещата отдалече, нали? - попита я Иви, която бе проследила погледа на Мал.

- Да, сигурно, все тая - отвърна Мал и обърна гръб на Иви. Онази болка, която бе усетила преди известно време, отново се прокрадна в тялото й, а това не й харесваше. Изобщо не й харесваше.

Мал разбра, че са пристигнали на Острова на обречените само по това, че двигателят угасна. Все още нищо не се виждаше на повече от метър напред. Тя се измъкна от лодката и слезе на каменистия бряг, последвана бързо от останалите. Гоблинът отпраши веднага.

Мъглата леко се поразсея, докато си проправяха път към вътрешността. След малко се озоваха пред порта, покрита с гъсталак от трънливи храсти. Отвъд портата, високо на един зъбер, извисяващ се над тях, бе кацнал голям черен замък, почти руина, която се открояваше на тъмнеещото небе.

Тръните около и по портата бяха толкова гъсти и остри, че щяха да пронижат и да издерат всеки, който посмееше да се доближи. По-лошото обаче бе, че из гъсталака пълзяха смъртоносни отровни паяци. Навсякъде витаеше ужасно, зловещо усещане.

Четирите деца стояха като парализирани пред входа, неспособни и нежелаещи да решат какво да правят, а кутията в ръцете на Карлос не спираше да пиука. Ако наистина се свързваше с Окото на дракона, беше ясно, че скиптърът е някъде зад трънливата порта.

Мал се навъси.

Накрая Джей наруши мълчанието.

Той подаде на Мал и на Иви по един сребърен кинжал, а на Карлос даде спрей против насекоми. За себе си остави мачете с червена дръжка.

- Редовно ли си носиш брадва в джоба? - поинтересува се Карлос.

- Че кой не носи? - отвърна Джей с усмивка. - Забелязъл съм, че когато непрекъснато крадеш това и онова, рано или късно се научаваш да си подготвен за всичко.

Мал трябваше да признае, че плячката на Джей им идва добре точно в този момент.

Джей изсече просека с мачетето и останалите тръгнаха предпазливо след него. Мал разсече един трънлив клон с кинжала си. Клонът се сгърчи и изсъхна пред очите им. Иви направи същото с клон от другата страна на просеката, а Карлос напръска космата тарантула със спрея. Паякът падна мъртъв на земята.

Нямаше да е лесно, но вече бяха свикнали с тази мисъл. Навлизаха все по-навътре и по-навътре в мрачната гора и се приближаваха към замъка.