6.


Едно признание за себе си: като много малко момче, може би на три или четири години, може да съм бил чудовище. „Беше такова извергче“, казаха ми по различни поводи няколко лели, след като бях пораснал жив и здрав, и можеха да си спомнят с кисела насмешка за ужасните ми детински пакости. Но не помня наистина да съм бил чудовище. Помня, че просто бях голям инат.

Малките деца, или поне някои от тях, мислят, че са богове и са доволни само ако светът се съобразява с начина, по който те виждат нещата.

Но вече не бях малко момче. Бях на седем. Дотогава бях безстрашен, но вече бях само едно уплашено момче.

Произшествието с червея не ме уплаши. Не говоря за него. Зачудих се обаче на другия ден дали хората често вадят червеи от краката си или това се беше случило само на мен, на мястото с оранжевото небе, на границата на фермата Хемпсток.

Забелих лепенката на стъпалото си, когато се събудих, и видях с облекчение, че дупката беше започнала да се затваря. Имаше розово петно на мястото ѝ, като мехурче кръв, но нищо повече.

Слязох за закуска. Мама изглеждаше радостна.

- Хубава новина, скъпи! Намерих си работа. В оптика „Диксънс“ им трябва лаборантка и искат да започна този следобед. Ще работя четири дни седмично.

Нямах нищо против. Сам щях да се справям чудесно.

- Имам още една добра новина. Наехме жена, която ще идва да се грижи за вас, децата, докато ме няма. Казва се Урсула. Ще спи в старата ти спалня на горния етаж. Ще бъде нещо като икономка. Ще се грижи вие, децата, да сте нахранени и ще чисти къщата - госпожа Уолъри е закъсала с крака и казва, че ще минат няколко седмици, преди да може да се върне. Такова облекчение ще е да има някой тук, щом двамата с баща ви работим.

- Нямате толкова пари. Казахте, че нямате никакви пари.

- Точно затова приемам работата - отвърна тя. - А Урсула ще се грижи за вас срещу стая и храна. Налага ѝ се да поживее тук няколко месеца. Обади се по телефона сутринта. Препоръките ѝ са чудесни.

Надявах се да е добра. Предишната икономка, Гертруда, не беше добра. Обичаше да си прави груби шеги със сестра ми и мен. Например номера „скъсен чаршаф“, което ни разстройваше. Накрая протестирахме пред къщата с плакати „Мразим Гертруда“ и „Не обичаме гозбите на Гертруда“. Пуснахме ѝ жабчета в леглото и тя се върна в Швеция.

Взех си книга и излязох в градината.

Беше топъл пролетен ден, слънчев. Изкатерих се по въжената стълба до най-ниския клон на големия бук, седнах на него и се зачетох. Не се страхувах от нищо, докато четях книгата. Бях много далече, в Древен Египет, научавах за Хатор и как тя обикаля из Египет в образа на лъвица и избива толкова много хора, че пясъците на Египет почервеняват, и как успяват да я надвият едва след като смесват бира, мед и приспивателна отвара, и боядисват сместа в червено, за да помисли, че е кръв, а тя я изпива и заспива. Ра, бащата на боговете, я превръща след това в богинята на любовта, тъй че раните, които причинява на хората оттук насетне, щели вече да бъдат сърдечни рани.

Зачудих се защо боговете бяха направили това. Защо просто не бяха я убили, след като са имали тази възможност?

Обичах митове. Не бяха разкази за възрастни, нито бяха детски приказки. Бяха по-хубави от това. Просто бяха върхът!

Разказите на възрастните никога не звучаха смислено, а и бяха толкова мудни. Имах чувството, че бяха тайни за зрялата възраст - масонски, митични тайни. Защо възрастните не искаха да четат за Нарния, за тайнствени острови и за контрабандисти, за опасни феи?

Започнах да огладнявам. Слязох от любимото си дърво и тръгнах към задната страна на къщата, покрай пералното помещение, което миришеше на сапун и плесен, покрай малкия навес за въглища и дърва, покрай външната тоалетна, където паяците висяха и дебнеха, с дървената врата, боядисана в градинско зелено. И през задния вход, по коридора и в кухнята.

Майка ми беше вътре с някаква жена, която никога не бях виждал преди. Щом я зърнах, сърцето ме заболя. Имам предвид буквално, не метафорично. Нещо ме жегна в гърдите - само за миг и свърши.

Сестра ми седеше на кухненската маса и ядеше юфка.

Жената беше много хубава. Имаше късо подстригана, меденоруса коса, големи сиво-сини очи и светло червило на устните. Изглеждаше висока, дори за възрастна.

- Миличък? Това е Урсула Монктън — каза мама.

Не отвърнах нищо. Просто се вторачих в нея.

Майка ми ме сбута.

- Здравейте - казах.

- Срамежлив е - рече Урсула Монктън. - Сигурна съм, че щом се поотпусне, ще станем приятели.

Протегна ръка и погали кафеникавата коса на сестра ми. Тя се усмихна с редките си зъбчета.

- Толкова ми харесваш! - възкликна сестра ми. И добави към мама и мен: - Като порасна, искам да съм Урсула Монктън.

Мама и Урсула се засмяха.

- Миличкото ми - каза Урсула Монктън. После се обърна към мен: - Е, а ние двамата? И ние ли сме приятели?

Аз само я гледах, висока и руса, в сиво-розовата ѝ рокля. Бях уплашен.

Роклята ѝ не беше дрипава. Просто моделът ѝ беше такъв някакъв особен, предполагам, мода някаква. Но докато я гледах, си представях как роклята ѝ плющи в онази кухня без вятър, плющи като мачта на кораб над самотен океан под оранжево небе.

Не помня какво казах в отговор или дали изобщо казах нещо. Но излязох от кухнята, въпреки че бях огладнял, без дори ябълка да си взема.

Стиснах книгата си и отидох в задната градина под терасата, до цветната леха под прозореца на стаята с телевизора, и се зачетох, забравяйки за глада си в Египет с боговете с животински глави, които се кълцаха на парчета и след това се съживяваха един друг отново.

Сестра ми излезе в градината.

- Толкова я харесвам - каза тя. — Тя ми е приятелка. Искаш ли да видиш какво ми даде?

Извади сива кесийка като тази, която майка ми държеше в дамската си чанта за монетите, закопчана с метална закопчалка с формата на пеперуда. Като че ли беше направена от кожа. Зачудих се дали не беше миша кожа. Тя отвори кесията, пъхна пръсти в отвора и извади голяма сребърна монета: половин крона.

— Виж! — възкликна тя. - Виж какво си имам!

Исках да си имам половин крона. Не, исках това, което можех да си купя с половин крона - комплект за фокуснически номера и пластмасови фигурки, книги и, о, толкова много неща. Но не исках да имам сива кесийка с половин крона в нея.

— Не ми харесва.

- Само защото аз първа я видях - рече сестра ми.

- Тя е моя приятелка.

Не мислех, че Урсула Монктън беше приятелка на когото и да било. Исках да отида и да предупредя Лети Хемпсток за нея, но какво щях да кажа? Че новата икономка-бавачка носеше сиво и розово? Че ми изглеждаше странно?

Искаше ми се да не бях пускал ръката на Лети. Урсула Монктън беше моя грешка, сигурен бях в това, и нямаше да мога да се отърва от нея, като я отмия в каналната тръба или като сложа жаби в леглото ѝ.

Тогава трябваше да се махна, трябваше да избягам, да затичам по пътя на километър поне до фермата на Хемпсток, но не го направих, а после едно такси отведе мама до оптика „Диксънс“, където щеше да показва на хората букви през лещите и да им помага да виждат по-добре, а аз останах там с Урсула Монктън.

Тя излезе в градината с чиния със сандвичи.

- Говорих с майка ви - каза ни с мила усмивка под светлото червило на устните. - И докато съм тук, вие, деца, трябва да се ограничите в разходките си. Може да ходите където си искате в къщата или в градината, или ще ви водя до къщите на приятелите ви, но няма да напускате имота и просто да скитате наоколо.

- Разбира се - отвърна сестра ми.

Аз си замълчах.

Сестра ми изяде един сандвич с фъстъчено масло.

Умирах от глад. Чудех се дали сандвичите бяха опасни или не. Не знаех. Страх ме беше, че щях да изям един и той щеше да се превърне в червеи в стомаха ми, които щяха да плъзнат в мен, да завладеят тялото ми, докато започнат да извират навън през кожата.

Върнах се в къщата. Бутнах вратата на кухнята. Урсула Монктън я нямаше вътре. Натъпках джобовете си с плодове - ябълки, портокали и твърди кафяви круши. Взех и три банана, натъпках ги под якето и избягах в лабораторията си.

Лабораторията ми - както я наричах - представляваше боядисана в зелено барака колкото се може по-далече от къщата, вдигната до стената на огромния стар гараж. До бараката растеше смокиново дърво, макар че така и не бяхме опитвали зрял плод от него, виждали бяхме само големите му зелени листа и зелени плодове. Наричах бараката „лабораторията ми“, защото там държах химическия си комплект. Химическият комплект, събиран много години под формата на подаръци за рождени дни, беше изхвърлен от къщата от баща ми, след като бях направил нещо в една опитна епруветка. Смесил бях безразборно някакви неща и след това ги нагрях, докато избухнаха и почерняха, с остра воня на амоняк, която така и не искаше да се махне. Баща ми беше казал, че няма нищо против да правя експерименти (Макар че и двамата не знаехме какво точно бях експериментирал, но все едно. Майка ми беше получавала химическите комплекти като подаръци за рождения си ден и виж колко добре се беше оказало.), но не искаше вонята от тях да стига до къщата.

Изядох един банан и круша, а останалите плодове скрих под дървената маса.

Възрастните следват утъпкани пътеки. Децата проучват. Възрастните са доволни да вървят по един и същ път, стотици или хиляди пъти. На възрастните навярно не им хрумва да се отклонят от пътеките си, да пропълзят под рододендроните, да намерят пролука между оградата. Бях дете, а това означаваше, че знаех десетина различни начина да се измъкна от имота ни и да изляза на пътя - начини, които не включваха минаване по алеята. Реших да се измъкна от бараката лаборатория покрай стената, по моравата и след това през лавровите храсти и азалиите, които ограждаха градината. От лавровите храсти щях да се промъкна надолу по хълма и да се прехвърля през металната ограда, която минаваше покрай черния път.

Никой не гледаше. Притичах и се проврях, минах през лавровите храсти и тръгнах надолу през трънаците и копривата, избуяла от последния път, когато бях минавал оттук.

Урсула Монктън ме чакаше в подножието на хълма, точно пред ръждясалата метална ограда. Нямаше как да се е озовала там, без да ме е видяла, но беше там. Скръсти ръце и ме изгледа, а сиво-розовата ѝ рокля заплющя от порива на вятъра.

- Мисля, че казах да не напускаш имота.

- Не съм — отвърнах със самоувереност, каквато изобщо не изпитвах. - Още съм в двора. Само обикалям.

- Измъкваш се.

Не отвърнах.

- Смятам, че трябва да си в спалнята си, където мога да те държа под око. Време е за следобеден сън.

Бях много голям за следобеден сън, но знаех, че бях много малък, за да споря или да спечеля спора, ако го подхванех.

- Окей.

- Няма да казваш „окей“ - рече тя. - Кажи „Да, мис Монктън“. Или „мадам“. Кажи „Да, мадам“.

Изгледа ме отгоре със синьо-сивите си очи, които ми напомниха за дупки в гнило платно и не изглеждаха никак хубави в този момент.

- Да, мадам.

Намразих се затова, че го казах.

Тръгнахме обратно нагоре по хълма.

- Родителите ти не могат повече да си позволят това място - заговори Урсула Монктън. - И не могат да си позволят да го поддържат. Много скоро ще разберат, че единственият начин да решат финансовите си проблеми е като продадат тази къща и градината ѝ на предприемачи. Тогава всичко това... - А това беше плетеницата от трънаци, занемареният свят зад моравата на двора. - ... Ще се превърне в десетина еднакви къщи и градини. И ако имате късмет, ще живеете в една от тях. А ако ли не, ще завиждате на тези, които живеят в тях. Ще ти хареса ли това?

Обичах къщата и градината. Обичах я с нейната разхвърляност и занемареност. Обичах това място, все едно че беше част от мен и може би, в известен смисъл, беше.

- Коя си ти? — попитах.

- Урсула Монктън. Вашата икономка.

- Коя си ти наистина? Защо даваш пари на хората?

- Всички искат пари - отвърна тя, все едно че беше нещо разбиращо се от само себе си. - Парите ги правят щастливи. Ще те направя щастлив, ако го позволиш.

Бяхме заобиколили купа окосена трева зад кръга от зелена трева, който наричахме вълшебния кръг. Понякога, при влажно време, той се изпълваше с яркожълти отровни пънчушки.

- Сега иди в стаята си - рече тя.

Побягнах от нея. Затичах колкото ми сили държаха през вълшебния кръг, по моравата, покрай розовите храсти и навеса за въглища и право в къщата.

Урсула Монктън стоеше вътре точно зад вратата, за да ме посрещне, въпреки че нямаше как да ме е подминала. Щях да съм я видял. Косата ѝ беше безукорно загладена и като че ли току-що си беше сложила червилото.

- Аз съм вътре в теб - каза тя. - Тъй че един благоразумен съвет. Ако кажеш нещо на някого, няма да ти повярват. И тъй като съм вътре в теб, ще го науча. И мога да направя така, че никога да не казваш нищо, което не искам да казваш на когото и да било. Никога повече!

Качих се в спалнята и легнах на леглото си. Мястото на ходилото ми, където беше влязъл червеят, пулсираше и болеше, а сега и гърдите ме боляха. Избягах в главата си и се скрих в книга. Винаги отивах там, когато истинският живот се оказваше твърде труден или твърде неумолим. Измъкнах няколко от старите книжки на мама, откогато е била момиче, и зачетох за приключенията на ученичките от 30-те и 40-те години. Бореха се най-вече срещу контрабандисти, шпиони и хора от „петата колона“, каквото и да бяха те, и момичетата винаги бяха смели и винаги знаеха какво да направят. Аз не бях смел и нямах никаква идея какво да направя.

Никога не бях се чувствал толкова сам.

Замислих се дали Хемпсток имаха телефон. Изглеждаше малко вероятно, но не и невъзможно - може би тъкмо госпожа Хемпсток бе съобщила на полицията за изоставеното мини. Телефонният указател беше на долния етаж, но знаех номера, на който да се обадя на отдел „Справки“. Трябваше само да попитам за някой на име Хемпсток, който живее във фермата Хемпсток. В спалнята на родителите ми имаше телефон.

Станах от леглото, отидох до вратата и надникнах навън. Коридорът към стълбището беше празен. Много бързо се шмугнах в спалнята до моята. Стените бяха светлорозови, леглото на родителите ми беше застлано с кувертюра на огромни щамповани рози. Имаше двукрила стъклена врата към терасата, минаваща по дължината на стената на къщата. На кремавото нощно шкафче с позлатени ръбове до леглото имаше телефон, също в кремав цвят. Вдигнах го, чух глухия бръмчащ сигнал за „свободно“ и набрах отдел „Справки“, пръстът ми дръпна една по една дупките на циферблата, едно, девет, две, и зачаках операторът да се включи на линията и да ми каже номера на фермата Хемпсток. Имах молив и бях готов да запиша телефонния номер на гърба на подвързаната със син плат книжка, озаглавена „Панси спасява училището“;

Операторът не се включи. Сигналът „свободно“ продължи, а над него чух как гласът на Урсула Монктън каза:

- Добре възпитаните младежи никога не биха си и помислили да се промъкват, за да използват телефона, нали?

Нищо не отвърнах, макар да бях съвсем сигурен, че тя можеше да чуе дъха ми. Поставих слушалката на вилката и се върнах в спалнята, която споделях със сестра ми.

Седнах на леглото си и се загледах навън през прозореца.

Леглото ми беше избутано плътно до стената, точно под прозореца. Обичах да спя на отворени прозорци. Дъждовните нощи бяха най-хубавите. Отварях прозорците, отпусках глава на възглавницата, затварях очи и усещах вятъра по лицето си, заслушан в шумоленето и пращенето на дърветата. Имаше и духнати дъждовни капки по лицето ми понякога с малко късмет и си представях, че съм на лодката си сред океана и как тя се полюшва над морските вълни. Не си представях, че съм пират или че отивам нанякъде. Просто бях на лодката си.

Но сега не валеше и не беше нощ. През прозореца виждах само дървета, облаци и далечния пурпур на хоризонта.

Имах извънредни запаси шоколад, скрити под безценната пластмасова фигурка на Батман, с която се бях сдобил на рождения си ден. Започнах да ги ям и докато ги ядях, си мислех как бях пуснал ръката на Лети Хемпсток, за да хвана топката от гнило платно. Спомних си жилещата болка в стъпалото ми, която бе последвала.

„Аз я доведох тук“, мислех си и знаех, че беше вярно.

Урсула Монктън не беше реална. Беше картонена маска на онова, което беше влязло в мен като червей и беше пляскало и пърхало навън под онова оранжево небе.

Зачетох се отново в „Панси спасява училището“. Тайните планове на въздушната база до училището щяха да бъдат предадени на врага от шпиони, които бяха учители, работещи в училищния зеленчуков парцел. Плановете бяха скрити в зеленчуци с издълбана вътрешност.

Велики небеса! — възкликна инспектор Дейвидсън от прочутия Отдел за контрабандисти и тайни шпиони (ОКТШ) на Скотланд Ярд. - Това буквално е последното място, където щяхме да се сетим да погледнем!

- Дължим ти извинение, Панси - каза строгата директорка с нетипично топла усмивка и блеснали очи, което накара Панси да си помисли, че може би си бе съставила грешно мнение за госпожата през целия този срок. - Ти спаси репутацията на училището! Сега, преди да си се възгордяла прекалено..., нямаше ли няколко френски глагола, които трябваше да спрегнеш за Мадам? “

Можех да бъда щастлив с Панси, в някое кътче в главата си, докато останалото в главата ми беше пълно със страх. Чаках родителите ми да се върнат у дома. Щях да им кажа какво ставаше. Щях да им разкажа всичко. Щяха да ми повярват.

По онова време баща ми работеше в един офис на част път с кола от къщи. Не бях сигурен какво работеше. Имаше много мила, хубава секретарка с пуделче и винаги когато научеше, че децата ще наминем да видим татко, вземаше пуделчето от дома си и си играехме с него. Понякога минавахме покрай някоя сграда и татко казваше:

- Тази е една от нашите.

Но не ме интересуваха сгради, тъй че никога не попитах как така е „една от нашите“, нито дори кои бяха „ние“.

Лежах на леглото си и четях книжка след книжка, докато Урсула Монктън се появи на прага на стаята и каза:

- Можеш вече да дойдеш долу.

Сестра ми гледаше телевизия на долния етаж в стаята с телевизора. Гледаше програма, която се казваше „Как“ - шоу за популярна наука и как стават разни неща, която започваше с тълпи от хора с индиански украшения на главите, които казваха „Как?“ и надаваха страховити бойни викове.

Поисках да превключа на Би Би Си, но сестра ми ме погледна победоносно и рече:

- Урсула казва, че мога да остана на това, което искам да гледам, и на теб ти е забранено да го сменяш.

Поседях с нея около минута, докато някакъв старец с мустаци показваше на всички деца в Англия как да връзват изкуствена муха на въдица.

- Тя не е добра - измърморих.

- Аз я харесвам. Тя е хубава.

Мама се прибра у дома пет минути по-късно, извика „Здрасти!“ от коридора и отиде в кухнята да се види с Урсула Монктън. Появи се отново.

- Вечерята ще е готова, щом се върне баща ви. Измийте си ръцете.

Сестра ми се качи горе и си изми ръцете.

- Тя не ми харесва - казах на мама. - Ще я накараш ли да си отиде?

Майка ми въздъхна.

- Няма да става пак като с Гертруда, миличък. Урсула е много мило момиче, от много добро семейство. И определено ви обожава двамата.

Татко се върна у дома и сервираха вечерята. Гъста зеленчукова супа, после печено пиле и пресни картофки със замразен грах. Обичах всички неща на масата, но не хапнах от нито едно.

- Не съм гладен - обясних.

- Не съм от тези, които обичат да разнасят клюки - подхвърли Урсула Монктън, - но някой се беше омазал с шоколад по ръцете и лицето, когато слезе от спалнята.

— Ще ми се да не ядеш този боклук - каза ядосано баща ми.

- Той е пълен с рафинирана захар. И разваля апетита и зъбите - додаде мама.

Уплаших се да не ме принудят да ям, но не го направиха. Седях гладен, докато Урсула Монктън се смееше на шегите на баща ми. Струваше ми се, че пуска шеги специално за нея.

След вечеря всички гледахме „Мисия невъзможна“. Обикновено харесвах „Мисия невъзможна“, но този път филмът ме накара да се притесня, докато хората смъкваха лицата си и откриваха нови лица отдолу. Носеха гумени маски и нашите герои винаги бяха отдолу, но се зачудих какво ли щеше да стане, ако Урсула Монктън си смъкнеше лицето. Какво ли щеше да има под него?

Легнахме си. Беше нощта на сестра ми и вратата на спалнята бе затворена. Липсваше ми светлината в коридора. Лежах в леглото с отворен прозорец, напълно буден, заслушан в шумовете, които издава една стара къща в края на дълъг ден, и си пожелавах какво ли не колкото се може по-силно, надявайки се желанията ми да се сбъднат. Пожелавах си родителите ми да изпъдят Урсула Монктън и аз после да отида до фермата Хемпсток и да кажа на Лети какво бях направил, а тя да ми прости и да поправи всичко.

Не можех да заспя. Сестра ми вече спеше. Тя като че ли можеше да заспи, когато си поиска - умение, за което ѝ завиждах и което не притежавах.

Излязох от спалнята.

Задържах се на стълбищната площадка, заслушан в шума от телевизора долу. После се прокраднах бос по стълбището и седнах на третото стъпало отдолу. Вратата на стаята с телевизора беше открехната и ако слезех още едно стъпало, този, който гледаше телевизия, можеше да ме види. Тъй че зачаках там.

Чувах телевизионните гласове, накъсани от изблици на отривист телевизионен смях.

А после, над телевизионните гласове, говор на възрастни.

Урсула Монктън каза:

- Е, всяка вечер ли ще я няма жена ти?

Гласът на баща ми:

- Не. Тази вечер се върна да организира деня за утре. Но от утре ще е седмично. Събира пари за Африка в общината на селото. За изкопаване на кладенци и за противозачатъчни, мисля.

- Е, аз не съм застрашена, нямам нужда от това -рече Урсула.

Засмя се — висок, звънлив смях, който прозвуча приятелски, искрен и истински, нямаше плющене на дрипи в него. После каза:

- Малки дълги ушенца... - След миг вратата се отвори широко и Урсула Монктън ме погледна в упор.

Беше си сложила отново грима, светлото червило и дългите мигли.

- Лягай си - каза ми. - Веднага!

- Искам да говоря с татко - промълвих без особена надежда.

Тя не отвърна нищо, само се усмихна, без топлина и без обич, а аз се върнах нагоре по стълбите и се качих на леглото си. Полежах в помръкналата спалня, докато се отказах от всякакви опити да заспя, и тогава сънят ме обгърна, когато не го очаквах вече. Заспах безутешен.

Загрузка...