5.


Сънувал съм онази песен, странните думи на проста римувана песничка, и няколко пъти съм разбирал какво казваше тя в сънищата си. В сънищата аз също говорех на онзи език - първия език, и имах власт над естеството на всичко реално. В моя сън той беше езикът на това, което е, и всичко, изречено на него, ставаше реално, защото нищо, изречено на онзи език, не можеше да е лъжа. Той е най-основната градивна тухла на всичко. В сънищата си съм използвал този език, за да изцерявам болните и да летя. Веднъж сънувах, че държах съвършена малка къща за гости на морския бряг и на всеки, който идваше да отседне при мен, казвах, на същия този език: „Бъди цял“, и те ставаха цели, не бяха вече прекършени хора, защото го изричах на езика на придаването на форма.

И тъй като Лети говореше на същия език, макар и да не разбирах какво говореше, разбирах какво се казва. Съществото на поляната бе обвързано с това място завинаги, пленено, забранено му бе да влияе на каквото и да е извън обсега му.

Лети Хемпсток завърши песента си.

Стори ми се, че чувах в ума си как съществото пищеше, гневеше се, негодуваше, но мястото под онова оранжево небе беше тихо. Само плющенето на платно и шумоленето на вятъра в клоните нарушаваше тишината.

Вятърът замря.

Хиляди парчета накъсан сив плат се отпуснаха върху черната пръст като мъртви листа или като изоставено пране. Нищо не се движеше.

- Това трябва да го задържи - каза Лети и стисна ръката ми. Помислих, че се опитваше да прозвучи бодро, но не успя. Прозвуча мрачно. - Хайде да те заведем у дома.

Вървяхме, ръка за ръка, през гора от обагрени в синкаво вечнозелени дървета и минахме по боядисано в червено и жълто мостче над декоративно езерце. После покрай нива, в която покълваше млада царевица като зелена трева, засадена на редове. Изкачихме дървени стъпала, ръка за ръка, и стигнахме до друго поле, засадено с нещо като малки тръстики или космати змии, черни и бели, кафяви и оранжеви, сиви и пъстри. Всички те се полюшваха леко, извиваха се и се изпъваха на слънцето.

- Какво е това?

- Можеш да издърпаш едно и да видиш, ако искаш - отвърна Лети.

Погледнах надолу. Косматият филиз до крака ми беше съвършено черен. Наведох се, хванах го здраво в основата с лявата си ръка и издърпах.

Нещото излезе от пръстта и се люшна рязко. Все едно че десет иглички се бяха забили в ръката ми. Изтупах пръстта от него и се извиних, а то ме зяпна, по-скоро изненадано и озадачено, отколкото ядосано. Скочи от шепата ми на ризата и аз го погалих: котенце, черно и лъскаво, с остра, любопитна муцунка, бяло петно на едното ухо и много живи, синьо-зелени очи.

- Във фермата получаваме котките си по нормалния начин - каза Лети.

- Какво е това?

- Големия Оливър. Появи се във фермата още в езическите времена. Всичките ни котки са негово потомство.

Погледнах котенцето, увиснало на ризата ми на котешките си нокти.

- Може ли да го взема у дома?

- Не е „то“, а „тя“. Не е добра идея да вземаш каквото и да е оттук у дома - каза Лети.

Оставих котенцето долу на края на нивата. То се втурна след една пеперуда, която пърхаше нагоре-надолу извън замаха му, а после хукна нанякъде, без да погледне назад.

- Моето коте го сгазиха - казах на Лети. - Беше съвсем малко. Мъжът, който умря, ми каза за това, макар че не е карал той колата. Каза, че не са го видели.

- Съжалявам — отвърна Лети. Вече вървяхме под балдахин от ябълкови цветчета и светът ухаеше на мед. - Това е неприятното с живите неща. Не траят дълго. Днес котенца, утре стари котки. А после -само спомен. Спомените заглъхват, смесват се, размиват се...

Отвори една порта с пет резета и минахме през нея. Тя пусна ръката ми. Бяхме на долния край на черния път, близо до дървената маса край пътя с очуканите гюмове за мляко на нея. Светът миришеше обичайно.

- Вече наистина се върнахме, нали?

- Да - каза Лети Хемпсток. - И няма да виждаме повече неприятности от него. - Замълча. - Голямо беше, нали? И гадно. Не бях виждала такова като него преди. Ако знаех, че ще е толкова старо, голямо и гадно, нямаше да те взема с мен.

Радвах се, че беше ме взела с нея.

- Ще ми се да не беше пускал ръката ми. Но все пак си добре, нали? Нищо не се обърка. Никаква беля не стана.

- Добре съм - отвърнах. - Не се безпокой. Аз съм храбър войник. - Това дядо го казваше винаги. После повторих думите ѝ: - Никаква беля не стана.

Тя ми се усмихна - лъчезарна усмивка на облекчение. Надявах се, че бях казал правилното нещо.

Същата вечер сестра ми седеше на леглото си и решеше дълго косата си. Всяка вечер я сресваше сто пъти и броеше на глас всяко сресване с гребена. Не знаех защо.

- Какво правиш? - попита ме тя.

- Гледам си стъпалото - отвърнах.

Вторачил се бях в ходилото на десния си крак. През средата на ходилото ми имаше розова резка, от пръстите почти до петата, където бях настъпил счупено стъкло като прощъпалник. Помня как се събудих в креватчето си заранта, след като се случи, и погледнах черните конци, които задържаха долепени краищата на раната. Беше най-ранният ми спомен. Свикнал бях с розовия белег. Ала дупчицата до него, в дъгата на стъпалото ми, беше нова. Точно там бях усетил рязката болка, макар да не ме болеше вече. Беше просто една дупчица.

Натиснах я с показалеца си и ми се стори, че нещо в дупката се издърпа навътре.

Сестра ми беше спряла да реши косата си и ме наблюдаваше с любопитство. Станах, излязох от спалнята и тръгнах към банята в края на коридора.

Не знам защо не попитах някой възрастен за това. Не помня да съм питал възрастни за каквото и да било освен в краен случай. Това беше годината, когато измъкнах брадавица от коляното си с джобно ножче и открих колко дълбоко мога да срежа, преди да ме заболи, и как изглеждаха коренчетата на една брадавица.

В шкафчето в банята, зад огледалната вратичка, имаше чифт пинсети от неръждаема стомана, от онези с острите върхове, за изваждане на дървени трески, и кутийка с лепенки. Седнах на металния ръб на бялата вана и огледах дупката в стъпалото ми. Беше най-обикновена кръгла дупчица, с гладки ръбове. Не можех да видя колко дълбока беше, защото вътре имаше нещо. Нещо я запушваше. Нещо, което като че ли се отдръпна, щом светлината го докосна.

Държах пинсетите и гледах. Нищо не се случи. Нищо не се промени.

Опрях леко показалеца на лявата си ръка на дупката, за да затуля светлината. След това поставих пинсетите до дупката и зачаках. Преброих до сто -вдъхновен може би от ресането на косата на сестра ми. После отдръпнах пръста си и мушнах навътре с пинсетите.

Хванах главата на червея, ако онова нещо вътре изобщо беше червей, между металните зъбци, стиснах и дръпнах.

Опитвали ли сте някога да издърпате червей от дупка? Знаете ли колко здраво могат да се държат? Как използват цялото си тяло, за да се вкопчат в стените на дупката? Издърпах може би около два пръста от червея - розово-сив, като нещо инфектирано — от дупката в крака ми и след това усетих, че се спря. Усещах го в плътта си, как се втвърди и стана неподатлив. Не се уплаших от това. Явно беше нещо, което просто се случваше на хората, както когато котката на съседите, Мисти, беше завъдила червеи. Имах червей в стъпалото си и го махах.

Извих пинсетите, мислейки си, подозирам, за спагети на вилица и навих червея около тях. Опитах да издърпам, но го заобръщах малко по малко, докато не можех да дърпам повече.

Усещах го вътре в себе си как се мъчеше да се задържи, лепкав и гъвкав като чист мускул. Наведох се колкото можах, пресегнах се с лявата ръка, завъртях кранчето за топлата вода на ваната, с червената точка в центъра, и я пуснах. Водата потече три-четири минути от крана и надолу към дупката на сифона, преди да започне да вдига пара.

Щом водата стана гореща, протегнах стъпалото и дясната си ръка, задържайки натиска на пинсетите и на двата пръста върху гадинката, която бях измъкнал от тялото си. След това поставих под горещия кран мястото, където бяха пинсетите. Водата обля стъпалото ми, но ходилата ми се бяха втвърдили от многото ходене бос, тъй че ми беше все едно. Водата опари пръстите ми, но бях подготвен за горещината. Червеят обаче не беше. Усетих как се изви вътре в мен, мъчейки се да се издърпа навътре от парещата вода, усетих как разхлаби хватката си в крака ми. Завъртях пинсетите победоносно, все едно че изваждах най-якия кърлеж на света и гадината започна да излиза от мен с все по-слаба съпротива.

Измъквах го уверено. Щом попаднеше под горещата вода, гадината се отпускаше, и така до края. Беше излязъл почти целия от мен - усещах го, — но бях твърде самоуверен, тържествуващ и нетърпелив, тъй че дръпнах прекалено бързо и силно и червеят се измъкна и тупна в шепата ми. Краят му, който излезе навън, сълзеше и беше нащърбен, сякаш се беше откъснал.

Все пак, и да беше останало нещо в стъпалото ми, беше мъничко.

Огледах го. Беше тъмносив и светлосив, нашарен с розово и сегментиран като най-обикновен дъждовен червей. След като вече не беше под горещата струя, като че ли се съвземаше. Заизвива се и тялото, което бе навито около пинсетите, се люшна и сгърчи, въпреки че висеше на главата (А наистина ли беше главата? Можех ли да съм сигурен?), където го бях защипал.

Не исках да го убия - не убивах животни, когато можех да го избегна, - но трябваше да се отърва от него. Беше опасен. Изобщо не се съмнявах в това.

Задържах червея над дупката на сифона на ваната и той се загърчи под врящата вода. После го пуснах и видях как изчезна надолу по отточната тръба. Оставих водата да потече още малко и изплакнах пинсетите. Накрая сложих малка лепенка на дупката на стъпалото ми и запуших ваната с гумената тапа, за да не може червеят да изпълзи обратно през отворената дупка, преди да затворя крана. Не знаех дали беше мъртъв, но не мислех, че нещо можеше да се върне от каналната тръба.

Прибрах пинсетите там, откъдето ги бях взел, зад огледалното шкафче в банята, после затворих вратичката и се взрях в себе си.

Зачудих се, както се чудех много често на онази възраст, кой все пак бях аз и какво точно виждах в огледалото. Ако лицето, което виждах, не бях самият аз, а знаех, че не бях, нищо че пак щях да съм аз каквото и да станеше с лицето ми, тогава кой бях аз? И какво гледах?

Върнах се в спалнята. Беше моята нощ по ред, в която вратата към коридора оставаше отворена. Изчаках, докато сестра ми заспи, за да не ми мърмори, след което зачетох „Тайните седем“. Накрая съм заспал.

Загрузка...