Океанът в края на пътя

13.

Когато Лети пристигна, истинската Лети този път, носеше кофа с вода. Трябва да е била тежка, ако се съди по усилието, с което я носеше. Прекрачи невидимата граница на тревния кръг и тръгна право към мен.

- Извинявай - каза ми. - Отне много повече време, отколкото очаквах. А и не искаше да съдейства, тъй че накрая трябваше да го направим с баба и тя свърши повечето тежка работа с вдигането. С нея нямаше да се инати, но и не помогна, а не е лесно...

- Какво? За какво говориш?

Остави металната кофа на тревата до мен, без да излее капка.

- Океанът. Не искаше да тръгне. Толкова се съпротивляваше на баба, че тя каза, че отива да си полегне след това. Но все пак, вкарахме го в кофата накрая.

Водата в кофата блестеше. Излъчваше зеленикавосиня светлина. Можех да видя лицето на Лети в нея. Можех да видя вълни и гънки по водната повърхност. Гледах как се надигаха и пляскаха по стените на кофата.

- Не разбирам.

- Не можех да те заведа до океана - обясни тя.

- Но нищо не можеше да ме спре да донеса океана при теб.

- Гладен съм, Лети. И това не ми харесва.

- Мама сготви вечеря. Но ще трябва да останеш гладен още мъничко. Страх ли те беше тук самичък?

-Да.

- Опитаха ли се да те извадят от кръга?

-Да.

Тогава тя хвана ръцете ми и ги стисна.

- Но ти остана там, където трябваше да си, и не ги послуша. Браво! Ето, това е твърдост. - Прозвуча гордо.

В този момент забравих глада си, забравих и страха си.

- Какво да направя сега?

- Сега влизаш в кофата - каза ми тя. - Не е нужно да смъкваш обувките си или каквото и да е. Просто стъпи вътре.

Поканата дори не ми се стори странна. Тя пусна едната ми ръка, но задържа другата. Помислих си: „Никога няма да пусна ръката ти освен ако ми кажеш“. Сложих едното си стъпало в блещукащата вода и нивото ѝ се вдигна почти до ръба. Стъпалото ми се отпусна на тенекиеното дъно на кофата. Водата беше хладна по крака ми, не студена. Топнах и другия си крак във водата и с него тръгнах надолу, надолу, като мраморна статуя, а вълните на океана на Лети Хемпсток се затвориха над главата ми.

Изпитах същия шок, който човек би изпитал, когато стъпва заднешком, без да гледа, и падне в плувен басейн. Затворих очи от щипещата вода и ги задържах здраво стиснати, много здраво.

Не можех да плувам. Не знаех къде бях или какво ставаше, но дори под водата усещах, че Лети все още държи ръката ми.

Задържах дъха си.

Задържах го, докато повече не можех и тогава въздухът ми излезе на бърза струя мехурчета и зяпнах, за да вдишам, очаквайки да се задавя, да се нагълтам с вода и да умра.

Не се задавих. Усетих как хладината на водата -ако наистина беше вода-се изля в носа и гърлото ми, усетих как изпълни дробовете ми, но нищо повече не ми направи. Не ме заболя.

Помислих си: „Тази вода е от вида, който може да се диша“. Помислих си още: „Може би просто има тайна за дишане на вода, нещо простичко, което всеки би могъл да прави, стига да го знае“. Точно това си помислих.

Това беше първото нещо, което си помислих.

Второто нещо, което си помислих, беше, че знаех всичко. Океанът на Лети Хемпсток течеше в мен и изпълваше цялата вселена, от „Яйцето“ до „Розата“. Знаех го. Знаех какво беше Яйцето-там, където вселената започваше, под звука на несътворени гласове, пеещи в празната пустош, - и знаех къде беше Розата - странното нагъване на пространство над пространството, в измерения, които се разгръщат като оригами и разцъфват като странни орхидеи и които ще отбележат сетното добро време преди неизбежният край на всичко и следващият Голям взрив, който, вече знаех, нямаше да е нищо такова.

Знаех, че старата госпожа Хемпсток щеше да е тук за него, както е била за последния.

Видях света, по който бях вървял от раждането си, и разбрах колко е крехък, че реалността, която познавах, бе тънък пласт глазура върху тъмна торта за рожден ден, гърчеща се отдолу, разровена и разбита, пълна с кошмари и глад. Видях света отгоре и отдолу. Видях, че съществуваха схеми и портали - пътеки отвъд реалността. Виждах всички тези неща и ги разбирах, и те ме изпълваха също както водите на океана ме бяха изпълнили.

Всичко шепнеше вътре в мен. Всичко говореше на всичко и знаех всичко.

Отворих очи, любопитен да разбера дали щях да виждам в света извън мен, дали щеше да е като света в мен.

Висях дълбоко под водата.

Погледнах надолу - синият свят под мен потъваше в непрогледна тъмнина. Погледнах нагоре - и със света над мен беше същото. Нищо не ме дърпаше по-надълбоко, нищо не ме тласкаше към повърхността.

Извърнах глава, съвсем мъничко, за да я погледна, защото тя все още държеше ръката ми, изобщо не беше пускала ръката ми, и видях Лети Хемпсток.

Не мисля, че разбрах в началото какво виждам. Не можех да го проумея. Докато Урсула Монктън беше направена от сив плат, който пърхаше, плющеше и се издуваше на бурните ветрове, Лети Хемпсток беше от ивици коприна с цвета на лед, пълни с мънички мъждукащи пламъчета на свещи, сто пъти по сто пламъчета.

Можеха ли пламъчета на свещи да горят под водата? Можеха. Знаех го, докато бях в океана, и дори знаех как. Разбирах го, също както разбирах тъмната материя, материала на вселената, който образува всичко, което трябва да съществува, но не можем да го открием. Усетих, че си мисля за океан, който тече под цялата вселена като тъмната морска вода, която пляска под дървените дъски на стар кей-океан, който се простира от вечност до вечност и все пак е достатъчно малък, за да се побере в една кофа, стига да си имаш старата госпожа Хемпсток, която да ти помогне да си го донесеш тук, след като си я помолил учтиво.

Лети Хемпсток приличаше на светла коприна и пламъчета на свещи. Зачудих се как аз изглеждах за нея там, вътре, и осъзнах, че дори в място, което не беше нищо друго освен знание, това бе единственото, което не можех да знам. Че ако погледнех навътре, щях да видя само безкраен низ от огледала, взрян в себе си до безкрай.

Тогава коприната, пълна с пламъчета на свещи, се раздвижи като бавно, изящно подводно течение. Водата я задърпа и коприната вече имаше ръце, и длан, която така и не пускаше моята, и тяло, и познато луничаво лице. То отвори устата си и гласът на Лети Хемпсток ми каза:

- Искрено съжалявам.

- За какво?

Не отвърна. Океанските течения дърпаха косата и дрехите ми като пролетен бриз. Вече не ми беше студено и знаех всичко и не бях гладен и целият голям сложен свят беше прост, достижим и лесен за отключване. Щях да остана тук до края на времето, в океана, който беше вселената, която беше душата, която беше всичко. Щях да остана тук завинаги.

- Не можеш - каза Лети. — Ще те унищожи.

Отворих уста да ѝ отвърна, че нищо не може да ме убие, вече не, но тя каза:

- Не да те убие. Да те унищожи. Да те разтвори. Тук не би умрял, тук нищо никога не умира, но ако останеш задълго, след време съвсем мънички частици от теб ще продължат да съществуват навсякъде, всичките разпръснати. А това не е хубаво нещо. Няма да има достатъчно от теб на едно място, тъй че няма да е останало нищо, което да мисли за себе си като за „Аз“. Никаква гледна точка повече, защото ще си безкрайно следствие от гледни точки и възгледи...

Щях да споря с нея. Грешеше, трябваше да греши. Обичах това място, това състояние, това чувство, и никога нямаше да го напусна.

Но после главата ми проби над водата, премигах и се закашлях. Стоях затънал до бедрата във вира зад фермата на Хемпсток, а Лети Хемпсток стоеше до мен и ме държеше за ръката.

Отново се закашлях и водата сякаш побягна от носа, гърлото и дробовете ми. Всмуках свежия въздух в гърдите си под светлината на огромна, пълна жътварска луна, която грееше над покрива на Хемпсток с червени керемиди, и за един последен, съвършен миг все още знаех всичко. Помня, че знаех как да направя тъй, че луната да е пълна, когато ти трябва да е, и да грее точно зад къщата, всяка нощ.

Знаех всичко, но Лети Хемпсток ме издърпа от вира.

Още носех странните старомодни дрехи, които ми бяха дали сутринта, и когато излязох от вира и стъпих на тревата на брега, открих, че дрехите и кожата ми бяха съвсем сухи. Океанът се бе върнал в патешкия вир и единственото знание, което ми бе останало, все едно че се бях събудил от сън в летен ден, беше, че съвсем доскоро знаех всичко.

Погледнах Лети на лунната светлина и попитах:

- Така ли е за теб?

- Кое как да е за мен?

- Знаеш ли все още всичко, непрекъснато?

Тя поклати глава. Не се усмихна.

- Скучно е да знаеш всичко. Трябва да се откажеш от всичко онова, ако ще си играеш тук.

- Значи си знаела всичко?

Тя сбръчка носле.

- С всеки е така. Казах ти. Не е нищо особено да знаеш как стават нещата. И наистина трябва да се откажеш от всичко това, ако искаш да играеш.

- Какво да играя?

- Това!

Махна към къщата и небето, и невъзможната пълна луна, и рояците, и воалите, и гроздовете ярки звезди.

Искаше ми се да мога да я разбера. Все едно че говореше за сън, който сме споделили. За миг този сън бе толкова близо в ума ми, че можех почти да го докосна.

- Трябва да си много огладнял - каза Лети и мигът прекъсна.

Да, бях малко гладен. Гладът превзе главата ми и погълна задържалите се сънища.

На мястото ми на масата в огромната кухня на селската къща имаше блюдо. А в него - пай по овчарски с картофеното пюре и хрупкава кафява коричка отгоре, с кълцано месо, зеленчуци и мазен сос отдолу. Беше ме страх да ям извън къщи, страх ме беше, че може да поискам да оставя храна, която не ми харесва, и да ме упрекнат или да ме принудят да седя и да я изгълтам на малки порции, докато свърши, както ме караха в училище, но храната в къщата на Хемпсток винаги беше съвършена. Не ме уплаши.

Джини Хемпсток беше там и шеташе наоколо в дългата си престилка, закръглена, мила и гостоприемна. Хранех се, без да приказвам, навел глава тъпчех устата си с вкусната храна. Жената и момичето си говореха тихо и напрегнато.

- Много скоро ще дойдат - каза Лети. - Не са глупави. И няма да си идат, докато не вземат и последното късче от онова, за което дойдоха.

Майка ѝ изсумтя. Страните ѝ бяха зачервени от горещината в кухненското огнище.

- Глупости на търкалета. Те са само едни усти това са те.

Никога не бях чувал този израз досега и си помислих, че искаше да ни каже, че съществата бяха просто усти и нищо повече. Не изглеждаше невероятно сенките наистина да бяха само усти. Видял бях как погълнаха сивото нещо, което се наричаше Урсула Монктън.

Баба ми щеше да ме упрекне затова, че ям като диво животно.

- Трябва да essen, да се храниш - щеше да каже, - като човек, а не chazzer, прасе. Когато животните ядат, те fress, лапат. Хората essen. Храни се като човек. Fressen - точно така птиците гладници бяха излапали Урсула Монктън. И не се съмнявах - точно така щяха да погълнат и мен.

- Никога не бях виждала толкова много от тях -каза Лети. - Когато дойдоха тук едно време, бяха само дузина.

Джини ми сипа чаша вода.

- Ти си виновна за това - каза на Лети. - Постави сигнали и ги повика. Все едно че удари камбаната за вечерня, това направи. Нищо чудно, че всички дойдоха.

- Исках просто да съм сигурна, че тя ще се махне - каза Лети.

- Бълхи. - Джини поклати глава. - Като пилци са, излезли от кокошарника. Толкова надути и наперени, че могат да изядат всички червеи, буболечки и скакалци, които поискат, а за лисиците хич не им минава през ума. - Разбърка ядосано врящия крем на поставката в огнището с огромен, дълъг черпак. -Все едно сега си имаме лисици. Ще ги върнем всички откъдето са дошли също като последните няколко пъти, когато се мотаеха и душеха наоколо. Тогава се оправихме, нали?

- Не съвсем - отвърна Лети. - Или върнахме бълхата и пакостниците нямаше за какво да висят наоколо, като бълхата в зимника от времето на Кромуел, или пакостниците дойдоха, взеха това, за което дойдоха, и тогава си заминаха. Като тлъстата бълха, дето правеше сънищата на хората да се сбъдват, по времето на Руфъс Червения. Взеха го, изхвърчаха и се махнаха. Изобщо нямаше да се отървем от тях преди това.

Майка ѝ сви рамене.

- Все същото е. Просто ще ги пратим откъдето дойдоха.

- А откъде всъщност дойдоха? - попита Лети.

Вече не бързах. Задържах последните парчета от пая колкото може по-дълго и бавно ги местех с вилицата из чинията.

- Туй не е важно - каза Джини. - Всички се връщат рано или късно. Сигурно просто им омръзва да чакат.

- Опитах се да ги разбутам - каза сухо Лети Хемпсток. - Но не можах да набера тяга. Задържах ги със защитен купол, но нямаше да издържи много дълго. Тук явно сме добри - нищо не влиза в тази ферма, без ние да разрешим.

- Вътре или навън - каза Джини.

Прибра празната ми чиния и я замени с купа димящ пудинг, полят отгоре с жълт яйчен крем.

Изядох го с радост.

Не ми е мъчно за детството, но ми липсва наслаждението от малките неща, докато по-големите се разпадат. Не можех да владея света, в който бях, не можех да се спася от неща и от хора, или от мигове, които нараняваха, но намирах радост в нещата, което ме правеше щастлив. Кремът беше гладък и сладък в устата ми, тъмните бухнали стафидки щипеха небцето със сладостта си в гъстия пудинг. Навярно щях да умра тази нощ и никога повече нямаше да се върна у дома, но беше хубава вечеря и вярвах безрезервно на Лети Хемпсток.

Светът извън кухнята все още чакаше. Сивата като мъгла домашна котка на Хемпсток - не мисля, че изобщо научих името ѝ - премина тихо през кухнята. Напомни ми за...

- Госпожо Хемпсток? Котенцето още ли е тук? Черното, с бялото ухо?

- Тази нощ - не - каза Джини Хемпсток. - Навън е някъде. Целия следобед спа на стола в хола.

Съжалих, че не можех да я погаля по меката козинка. Разбрах, че искам вече да се сбогувам.

- Ъъ, аз, такова... Ако трябва да умра тази нощ... -Започнах на пресекулки, без да знам накъде съм поел.

Мисля, че исках да ги помоля за нещо - да предадат моето „сбогом“ на мама и татко или да кажат на сестра ми, че не е честно, дето на нея така и не ѝ се случи нищо лошо, че животът ѝ беше спокоен, безопасен и защитен, докато мен вечно ме сполетяваше някоя ужасна беда. Но нищо от това не изглеждаше редно и се успокоих, когато Джини прекъсна мислите ми.

- Никой няма да умре тази нощ - заяви твърдо тя.

Взе празната ми купа и я изплакна в мивката, после избърса ръцете си в престилката. Смъкна я, излезе в коридора и се върна след малко, облечена в просто кафяво палто и големи тъмнозелени гумени ботуши.

Лети изглеждаше по-неуверена от Джини. Но Лети, въпреки мъдростта ѝ, все пак беше момиче, докато Джини беше възрастна и увереността ѝ ме успокои. Имах вяра и на двете.

- Къде е старата госпожа Хемпсток? - попитах.

- Легнала си е - отвърна Джини. - Не е толкова млада като някога.

- А колко стара е все пак? - попитах аз, без да очаквам, че ще получа отговор.

Джини просто се усмихна, а Лети сви рамене.

Държах ръката на Лети, когато напуснахме къщата. И си обещах този път да не я пускам.