Океанът в края на пътя

15.

Зад навеса за доене имаше паркиран лендроувър. Вратите бяха отворени и ключът за запалване беше в ключалката. Седнах на покритата с вестник пътническа седалка и Джини Хемпсток завъртя ключа. Двигателят изпращя няколко пъти, преди да стартира.

Не бях си представял, че някоя Хемпсток шофира.

- Не знаех, че имате кола.

- Много неща не знаеш - отвърна кисело госпожа Хемпсток. После ме погледна малко по-нежно и каза:

- Не можеш да знаеш всичко.

Даде задна и след това лендроувърът задруса из коловозите и локвите по черната земя на фермата.

Нещо се въртеше в ума ми.

- Старата госпожа Хемпсток казва, че Лети всъщност не е мъртва. Но тя изглеждаше мъртва. Мисля, че наистина е умряла. Според мен не е вярно, че не е мъртва.

Джини като че ли се канеше да ми обясни нещо за естеството на истината, но каза само:

- Лети е ранена. Много тежко ранена. Океанът я взе. Честно казано, не знам дали изобщо ще я върне някога. Но можем да се надяваме, нали?

- Да. - Стиснах юмруци, надявайки се с цялото си сърце.

Друсахме се и се люшкахме по черния път с двайсет и четири километра в час.

- Тя наистина ли беше... е... твоя дъщеря?

Не знаех, а и още не знам защо попитах това. Може би просто исках да знам повече за момичето, което бе спасило живота ми, което неведнъж ме бе измъквало от смъртта. Не знаех нищо за нея.

- Общо взето - отвърна Джини. - Мъжете Хемпсток, братята ми, се пръснаха по света и си имаха бебета, които имаха свои бебета. Има и жени Хемпсток по широкия свят и бих се обзаложила, че всяка от тях е чудо по свой начин. Но само баба Хемпсток, аз и Лети сме от сой.

- Нямала ли си е татко?

-Не.

- А ти имаше ли си татко?

- Главата ти е пълна с въпроси, нали? Не, миличък. Никога не сме си падали по онова нещо. Мъже ти трябват само ако искаш да родиш още мъже.

- Няма нужда да ме водиш вкъщи - казах аз. - Бих могъл да остана с вас. Мога да чакам, докато Лети се върне от океана. Мога да работя във фермата ви, да пренасям неща и да се науча да карам трактор.

- Не - отвърна ми тя, но го каза мило. - Ти си продължаваш своя живот. Лети ти го даде. Просто трябва да пораснеш и да се постараеш да си достоен за него.

Жегна ме негодувание. Не стига, че беше толкова трудно да се живее, да се мъчиш да оцелееш в света и да си намериш място в него, да правиш нещата, които трябва да правиш, за да продължиш, а трябваше и да се чудиш дали това, което току-що си направил, каквото и да е то, е достойно за това, че някой е... ако не умрял, то отдал живота си. Не беше честно!

- Животът не е честен - каза Джини, все едно че го бях изрекъл на глас.

Зави по алеята ни и спря пред външната врата. Слязох и тя - също.

- Хайде да направим връщането ти по-лесно -рече тя.

Госпожа Хемпсток дрънна звънчето на вратата, макар че никога не беше заключена, и усърдно изтри подметките на гумените си ботуши, докато майка ми отвори вратата. Беше облечена за лягане, с ватирания ѝ халат отгоре.

- Ето ви го - каза Джини. - Жив и здрав, войникът, върнал се от войните. Прекара си чудесно на празненството по случай заминаването на Лети, но вече е време младежът да си почине.

Майка ми изглеждаше безучастна - объркана почти, - после объркването ѝ се замени с усмивка сякаш светът току-що се беше преподредил в някаква смислена форма.

- О, нямаше нужда да го водите - каза тя. - Някой от нас щеше да слезе да го вземе. - Погледна ме. -Какво ще кажеш на госпожа Хемпсток, миличък.

- Благодаря ви за гостуването - казах механично.

- Много добре, миличък. - След това мама попита: - Лети заминава?

- За Австралия - каза Джини. - Да погостува на татко си. Малкият ще ни липсва с игрите им, но... ще ви се обадим, когато Лети се върне. Тогава може да намине пак да си поиграят.

Започвах да се уморявам. Празненството беше забавно, макар че не помнех много от него. Но знаех, че нямаше да гостувам повече във фермата на Хемпсток. Не и докато Лети я нямаше.

Австралия беше много, много далече. Чудех се колко ли време щеше да мине, докато се върне от Австралия с баща си. Години навярно. Австралия беше на другия край на света, отвъд океана...

Частица от ума ми помнеше друг низ от събития, но после той се изгуби, все едно че се бях събудил от дълъг сън, озърнал се бях, дръпнал бях завивките и бях заспал отново.

Госпожа Хемпсток се върна при стария си лендроувър, толкова опръскан с кал (сега видях, на светлината на лампата над вратата), че почти не се забелязваше първоначалната боя, и го подкара назад по алеята към черния път.

Майка ми не изглеждаше учудена, че се връщах вкъщи в приказно облекло, почти в единайсет вечерта. Каза само:

- Имам лоша новина, миличък.

- Каква?

- На Урсула ѝ се наложи да напусне. Семейни проблеми. Спешни семейни проблеми. Вече си тръгна. Знам колко много я харесвахте вие, децата.

Знаех, че не я харесвах, но си замълчах.

Никой не спеше в спалнята ми на горния етаж. Мама попита дали ще искам да се върна в стаята си за известно време. Казах, че не, без да знам защо. Не можех да си спомня защо изпитвах такава неприязън към Урсула — всъщност, чувствах се леко гузен за това, че не я харесвах толкова много и толкова необяснимо, - но нямах желание да се върна в онази спалня, въпреки малкия жълт умивалник точно за ръста ми, и останах в общата спалня чак докато семейството ми се премести от онази къща пет години по-късно. Ние, децата, възразявахме, но мисля, че големите просто бяха облекчени, че финансовите им трудности бяха приключили.

След като се изнесохме, къщата беше съборена. Нямаше да отида да я видя дори празна, така че отказах да гледам събарянето ѝ. Твърде много от живота ми беше побрано в онези тухли и керемиди, тръби и стени.

Години по-късно сестра ми, вече и тя възрастна като мен, ми сподели, че вярвала, че майка ни бе изгонила Урсула Монктън (за която си спомняше с такава обич, като единствената мила детегледачки от няколкото свадливи поред), защото баща ни имал любовна афера с нея. Съгласих се, че може и така да е било. Родителите ни все още бяха живи тогава и можех да ги попитам, но не го направих.

Баща ми не спомена нищо за събитията от онези нощи. Нито тогава, нито по-късно.

Сприятелих се с татко чак когато минах двайсетте. Толкова малко общо имахме, докато бях момче, и съм сигурен, че съм бил голямо разочарование за него. Не беше искал книжно момче в личния си свят. Искал беше син, който да прави като него: да плува, да тренира бокс, да играе ръгби, да кара на бърза скорост коли с наслаждение и радост, а не беше получил това.

Така и не слязох до края на селския път. Не мислех за бялото мини. Когато се сещах за копача на опали, беше свързано само с двата груби къса опал, поставени на лавицата над камината, и в спомена ми той винаги носеше карирана риза и джинси. Лицето и ръцете му имаха бронзов загар, а не черешовочервеното от отровния газ, и нямаше папионка.

Монстър, рижият котарак, който ни беше оставил, се беше отлъчил и го хранеха други семейства, и макар да го виждахме от време на време из канавките и дърветата в края на пътя, никога не идваше при нас, щом го повикахме. Мисля, че се чувствах облекчен от този факт. Така и не беше станал наша котка. Знаехме го и той — също.

Подозирам, че една история е важна, докато хората в нея се променят. Но бях на седем, когато се случиха всички тези неща, и бях същият човек в края, какъвто бях и в началото, нали? Същото беше и с другите. Така трябваше да е. Хората всъщност не се променят.

Някои неща се промениха обаче.

Около месец след тези събития и пет години преди паянтовият свят, в който живеех, да бъде съборен и заменен със спретнати, четвъртити, еднакви къщички, обитавани от умни млади хора, които работеха в големия град, но живееха в градчето ни, които правеха пари, като местеха пари от една място на друго, но които не строяха, нито копаеха, нито тъчаха, и девет години преди да целуна усмихнатата Коли Андърс...

Върнах се от училище. Месецът беше май или навярно началото на юни. Чакаше до задната врата, все едно че знаеше точно къде е и кого търси - малка черна котка, малко по-голяма вече от котенце, с бяло петънце на едното ухо и с очи, необичайно наситено зеленикавосиньо.

Последва ме вътре в къщата.

Нахраних я с неизползвана консерва котешка храна за Монстър, която сипах с лъжица в прашната котешка паничка на онова чудовище.

Родителите ми, които така и не бяха забелязали зачезването на рижия котарак, първоначално не забелязаха пристигането на новото котенце-котка, и когато баща ми за първи път спомена за съществуването ѝ, вече живееше при нас от няколко седмици, проучваше градината, докато се върна вкъщи от училище, и след това оставаше край мен, докато четях или си играех. Нощем чакаше под леглото, докато светлините угаснат, а после се настаняваше на възглавницата до мен, гледаше косата ми и мъркаше, толкова тихичко, че да не събуди сестра ми.

Заспивах с лице, притиснато в козината ѝ, докато дълбокото ѝ глухо мъркане вибрираше по бузата ми.

Имаше такива необичайни очи! Напомняха ми за морски бряг, затова я нарекох Оушън,[18] без да мога да го обясня на всеослушание.