Океанът в края на пътя

Пролог

Носех черен костюм и бяла риза, черна вратовръзка и черни обувки, всичко изгладено и излъскано - дрехи, с които обикновено щях да се чувствам неудобно, все едно че съм с открадната униформа или се преструвам на възрастен. Днес обаче ми осигуряваха някакво удобство. Бях с подходящото облекло за един тежък ден.

Изпълних си задължението сутринта, казах думите, които мислех да кажа, и ги мислех искрено, докато ги казвах, а после, щом службата свърши, влязох в колата си и подкарах напосоки, без план, колкото да убия около час, преди да се срещна с някои хора, които не бях виждал от години, да стисна ръцете им и да изпия твърде много чай, сипан в чаши от най-хубавия порцелан. Подкарах по лъкатушещите селски пътища на Съсекс, които едва помнех, когато се усетих, че съм се насочил към центъра на градчето, тъй че завих напосоки по друг път и хванах наляво, а после надясно. Едва тогава осъзнах накъде бях тръгнал, накъде отивах през цялото време, и се намръщих на собствената си глупост.

Бях подкарал към една къща, която не съществуваше от десетилетия.

Щом излязох на широка улица - някогашен каменист селски път покрай ечемичено поле, помислих да се откажа да обърна назад и да оставя миналото непокътнато. Но ме обзе любопитство.

Старата къща, в която бях живял седем години, от пет до дванайсет, тази къща бе съборена и изгубена завинаги. Новата къща, която родителите ми бяха вдигнали в дъното на градината, между храстите азалии и зеления кръг трева, който наричахме вълшебния кръг, беше продадена преди трийсет години.

Забавих колата, щом видях новата къща. Щеше да си остане завинаги "новата къща" в ума ми. Спрях на алеята и огледах построеното в архитектурния стил от средата на седемдесетте. Бях забравил, че тухлите на къщата бяха шоколадовокафяви. Новите собственици бяха превърнали балкончето на мама в солариум. Взирах се в къщата и си спомних по-малко неща за юношеството си, отколкото бях очаквал. Нито хубави мигове, нито лоши. Живял бях там известно време като момче. Като че ли нямаше нищо общо с човека, който бях сега.

Изкарах колата на заден от алеята.

Знаех, че беше време да подкарам към шумната весела къща на сестра ми, цялата спретната и стегната за този ден. Щях да си говоря с хора, за чието съществуване бях забравил от години. Те щяха да ме питат за брака ми (провален преди десетина години - връзка, която бавно се беше износила, докато накрая се беше разпаднала, както май винаги ставаше) и дали се виждам с някого (не, не бях дори сигурен дали щях да мога, все още), щяха да ме питат за децата ми (всички са пораснали, имат си свой живот, съжаляват, че не могат да са тук днес), за работата ми (добре върви, благодаря, щях да им кажа, след като така и не знаех как да говоря за това, което вършех. Ако можех да говоря за него, нямаше да се налага да го върша. Правя изкуство, понякога правя истинско изкуство, а понякога то просто запълва празнините в живота ми. Някои. Не всички). Щяхме да си говорим за починалите. Да си спомним за някои хора.

Малкият селски път от детството ми се бе превърнал в черно асфалтово шосе, което служеше като буфер между два разраснали се жилищни квартала. Продължих още надолу по него, извън градчето, не накъдето трябваше да тръгна, и ми стана хубаво.

Гладкият черен път се стесни, залъкатуши, превърна се в междуселски с едно платно, който помнех от детството си, след това в ивица утъпкана пръст и топчести, жълти като кости парчета кремък.

Скоро вече карах бавно, с друсане, по тесен селски път с храсти калина и шипки от двете страни, там, където нямаше лескови горички или живи плетове. Чувствах се все едно, че бях подкарал назад във времето. Този път бе както го помнех, макар че нищо друго вече не беше същото.

Минах покрай фермата Карауей. Спомних си как бях едва на шестнайсет и целувах румената русокоса Коли Андърс, която живееше там и чието семейство скоро след това щеше да се премести на Шетландските острови, а аз нямаше никога вече да я целуна или да я видя отново. А после - само поля от двете страни на пътя, на протежение от почти километър и половина: гирлянд от ливади. Пътят бавно се стесни до пътека. Наближавах края му.

Спомних си я, преди да взема завоя и я видях в цялата ѝ порутена, червено-тухлена прелест: фермата Хемпсток.

Изненада ме, въпреки че пътят винаги беше свършвал тук. Нямаше да мога да продължа. Паркирах колата край двора на фермата. Нямах никакъв план. Зачудих се дали след всички тези години все още някой живееше там, или по-точно дали Хемпсток все още живееха там. Изглеждаше невероятно, но пък от малкото, което помнех, те бяха необикновени хора.

Острата миризма на кравешка тор ме удари в носа, щом излязох от колата и тръгнах колебливо през двора към предната врата. Погледнах за звънец, но напразно, тъй че почуках. Вратата не беше залостена добре и леко се люшна и открехна, щом потропах с юмрук.

Влизал бях някога, преди много време, в тази къща, нали? Сигурен бях, че съм влизал. Спомените от детството понякога се оказват затрупани и скрити под случки, които настъпват по-късно, като детски играчки в дъното на претъпкания с вещи килер на възрастните, но никога не са изгубени безвъзвратно. Застанах в коридора и извиках:

- Хей? Има ли някой тук?

Не чух нищо. Замириса ми на прясно изпечен хляб, на восък за лъскане на мебели и на старо дърво. Очите ми бавно се приспособиха към тъмното. Надникнах вътре и вече бях готов да се обърна и да напусна, когато в другия край на сумрачния коридор се появи стара жена, с бял парцал за бърсане в ръка. Беше разпуснала сивата си дълга коса.

- Госпожа Хемпсток?

Жената кривна глава настрани и погледна към мен.

- Да. Познавам те, младежо. - „Не съм младеж. Вече не.“ — Знам те, но нещата се пообъркват, като стигне човек годините ми. Кой точно беше ти?

- Мисля, че трябва да съм бил на около седем, може би осем, последния път когато бях тук.

Тогава тя се усмихна.

- Приятелят на Лети? От горния край на пътя?

- Дадохте ми мляко. Беше топло, от кравите. - А после осъзнах колко години бяха изминали и се поправих: - Не, не вие, майка ви трябва да ми е дала млякото. Извинете.

Докато остаряваме, ставаме като родителите си. Помнех госпожа Хемпсток, майката на Лети, като едра жена. Тази жена беше тънка като пръчка и изглеждаше с деликатна структура. Приличаше на майка си, на жената, която бях познавал като старата госпожа Хемпсток.

Понякога, когато се погледна в огледалото, виждам лицето на баща си, не моето, и си спомням как той се усмихваше на себе си в огледалата, преди за излезе.

"Добре изглеждаш - казваше одобрително на отражението си. - Добре изглеждаш."

- Дошъл си да видиш Лети ли? - попита госпожа Хемпсток.

- Тя тук ли е? - Идеята ме изненада. Беше заминала някъде, нали? Америка?

Старицата поклати глава.

- Тъкмо се канех да сложа чайника. Чаша чай?

Поколебах се. После отвърнах, че ако няма нищо против, ще приема с удоволствие, стига да може, преди това да ме упъти към патешкия вир.

- Патешкият вир ли?

Знаех, че Лети беше имала смешно име за него. Спомних си го.

- Тя го наричаше „морето“. Нещо такова.

Старицата остави парцала на бюфета.

- Не можеш да изпиеш водата от морето, нали? Много е солено. Все едно да пиеш кръвта на живота. Помниш ли пътя? Можеш да стигнеш до него покрай къщата. Просто карай по пътеката.

Ако ме бяхте попитали преди час, щях да кажа -не, не помнех пътя. Дори не мисля, че трябваше да съм запомнил името на Лети Хемпсток. Но докато стоях в онзи коридор, всичко започна да се връща. Спомени ме чакаха отстрани, махаха ми с ръка. Ако ми бяхте казали, че отново съм станал на седем, навярно щях да ви повярвам донякъде за миг.

- Благодаря.

Излязох на двора. Минах покрай кокошарника, покрай стария плевник и покрай ливадата, като вече си спомнях къде съм и какво имаше по-натам, и това знание ме изпълваше с тържество. Покрай ливадата се редяха лески. Набрах шепа зелени лешници и ги пъхнах в джоба си.

"Вирът е по-натам - помислих. - Трябва само да заобиколя този сайвант и ще го видя."

Видях го и се почувствах странно горд със себе си, все едно самото припомняне бе разтушило донякъде задухата на деня.

Вирът беше по-малък, отколкото го помнех. От другата страна имаше нисък дървен навес, а до пътеката - стара тежка пейка от дърво и метал. Олющените дъски явно бяха боядисани в зелено преди няколко години. Седнах на пейката и се загледах в отражението на небето във водата, във водната леща по краищата и няколкото разцъфнали лилии. От време на време хвърлях по някой лешник в средата на вира. Вира, който Лети Хемпсток бе наричала...

Не беше морето, нали?

Тя, Лети Хемпсток, щеше да е по-стара от мен сега. Беше само с няколко години по-голяма, въпреки всичките странни неща, които говореше. Беше на единайсет. Аз бях... На колко бях тогава? Беше след онзи злополучен рожден ден. Знаех го. Тъй че трябваше да съм бил на седем.

Зачудих се дали изобщо бяхме падали във водата. Бях ли я бутнал в патешкия вир, онова странно момиче, което живееше във фермата в самия край на селския път? Спомням си я как беше във водата. А може би тя ме беше бутнала.

Къде бе отишла? В Америка? Не, в Австралия! Точно така. Някъде много, много далече.

И това не беше морето. Беше океанът.

Океанът на Лети Хемпсток.

Спомних си това и щом си го спомних, всичко оживя.