Океанът в края на пътя

Епилог

Седях на разнебитената зелена пейка до патешкия вир зад фермерската къща с червените тухли и мислех за котенцето си.

Помнех само, че Оушън беше пораснала до голяма котка и че я бях обожавал години наред. Зачудих се какво ли се беше случило с нея, а после си казах: „Няма значение, че не помня вече подробностите. Смъртта ѝ се е случила. Смъртта се случва на всички ни“.

В къщата изскърца врата и чух стъпки по пътеката. Старата жена седна до мен.

- Донесох ти чаша чай. И сандвич със сирене и домат. Доста се задържа тук. Помислих, че може да си задрямал.

- Донякъде - отвърнах ѝ. - Благодаря ви.

Беше се свечерило, без да забележа, докато седях там.

Отпих от чая и я погледнах, този път по-внимателно. Сравних я със спомените отпреди четирийсет години и казах:

- Вие не сте майката на Лети. Вие сте баба ѝ, нали? Старата госпожа Хемпсток.

- Така е — отвърна тя невъзмутимо. — Изяж си сандвича.

Отхапах. Беше наистина добър. Прясно опечен хляб, тръпчиво солено сирене и от онези домати, които наистина имат вкус.

Бях потънал в спомени и исках да разбера какво означаваха те, какво означаваше всичко това.

- Вярно ли е? - попитах и се почувствах глупаво.

От всички въпроси, които можех да задам, бях избрал точно този.

Старата госпожа Хемпсток сви рамене.

- Това, което помниш ли? Може би. Повече или по-малко. Различните хора помнят нещата различно и няма да намериш двама души, които да помнят нещо по един и същ начин, все едно дали са били там или не. Стоите един до друг, а може да сте раздалечени на континенти за смисъла на едно или друго.

Имаше още един въпрос, на който трябваше да получа отговор.

- Защо дойдох тук?

Изгледа ме, все едно че беше подвеждащ въпрос.

- Погребението. Искаше да се махнеш от всички и да останеш насаме със себе си. Тъй че първо подкара до мястото, където живя като момче, и след като то не ти даде каквото ти липсваше, продължи до края на селския път и дойде тук, както правиш винаги.

- Както правя винаги ли?

Отпих отново от чая. Все още беше горещ и доста силен: идеален черен „бачкаторски“ чай, както го наричат. „Лъжицата може да стои права в него“, както винаги казваше баща ми за чай, който одобрява.

- Както правиш винаги - повтори тя.

- Не. Грешите. В смисъл, не съм бил тук от... Ами, откакто Лети замина за Австралия. От празненството по случай заминаването ѝ. - И додадох: - Което изобщо не се случи. Знаете какво имам предвид.

- Идваш понякога - настоя тя. - Беше тук веднъж, когато бе на двайсет и четири, помня. Имаше две деца и беше толкова уплашен. Дойде тук, преди да напуснеш тази част на света: беше на... май трийсет тогава? Нахраних те добре в кухнята, а ти ми разказа за сънищата си и за изкуството, което правеше.

- Не помня.

Тя отметна косата от очите си.

- Така е по-лесно.

Допих чая си и довърших сандвича. Чашата беше бяла, чинийката също. Безкрайната лятна вечер клонеше към края си.

- Защо дойдох тук? - попитах отново.

- Лети поиска да дойдеш - отвърна ми някой.

Вървеше покрай вира - жена с кафяво палто и гумени ботуши. Погледнах я объркан. Изглеждаше по-млада, отколкото бях аз вече. Помнех я като голяма жена, като възрастна, но сега видях, че беше едва в края на трийсетте. Помнех я като едра жена, но беше просто закръглена и привлекателна, с издути като ябълки страни, с трапчинки. Все още беше Джини Хемпсток, майката на Лети, и изглеждаше, сигурен бях, точно както преди четирийсет и нещо години.

Седна на пейката от другата ми страна и аз се оказах обграден от две жени Хемпсток.

- Мисля, че Лети просто иска да знае дали си струваше — рече тя.

- Кое дали си струваше?

- Ти! - отвърна старата сприхаво.

- Лети направи нещо много голямо за теб — каза Джини. - Мисля, че иска най-вече да знае какво се случи след това и дали си струваше всичко, което направи.

- Тя... тя се пожертва за мен.

- В известен смисъл, миличък - отвърна Джини. - Птиците гладници изтръгваха сърцето ти. Пищеше толкова жално, докато умираше. Тя не можа да изтърпи това. Трябваше да направи нещо.

Помъчих се да си го спомня.

- Не го помня така.

После помислих за сърцето си. Зачудих се дали в него все още имаше студено късче от портал и дали беше дар или проклятие, ако го имаше.

Старата дама изсумтя.

- Не казах ли преди малко, че никога няма да намериш двама души, които да помнят нещо еднакво?

- Мога ли да говоря с нея? С Лети?

- Тя спи - отвърна майка ѝ. - Изцерява се. Още не говори.

- Не и преди да е приключила с мястото, където е - каза бабата на Лети и махна с ръка, но не разбрах патешкия вир ли посочи или небето.

- А кога ще е?

- Когато е добре и е готова - отвърна старата, а дъщеря ѝ добави:

- Скоро.

- Е, щом ме е довела тук, за да ме види, нека ме погледа. - И още докато го казвах, осъзнах, че вече се беше случило. Колко време бях седял на онази пейка, загледан във вира? Докато си я бях спомнял, тя ме беше гледала. - О, тя вече го направи, нали?

- Да, миличък.

- И минах ли изпита?

Лицето на старицата вдясно от мен беше неразгадаемо в засилващия се сумрак. По-младата жена вляво от мен каза:

- Не минаваш, нито се проваляш в това да си човек, миличък.

Оставих празната чаша и чинийката на земята.

Джини Хемпсток отрони:

- Мисля, че се справяш по-добре, отколкото последния път когато те видяхме. Расте ти ново сърце преди всичко.

В спомена ми тази жена беше като планина и бях хлипал и треперил на гърдите ѝ. Сега беше по-малка от мен и не можех да си представя, че ме е утешавала.

Луната беше пълна в небето над вира. За нищо на света не можех да си спомня в каква фаза беше последния път когато я забелязах. Всъщност не можех да си спомня кога за последен път изобщо бях поглеждал луната.

- И какво ще се случи сега?

- Същото, което се случва всеки път когато дойдеш тук - каза старицата. - Връщаш се у дома.

- Ме знам вече къде е това.

- Винаги го казваш - отвърна Джини.

В спомена ми Лети Хемпсток все още беше с една глава по-висока от мен. Беше на единайсет все пак. Зачудих се какво щях да видя - кого щях да видя, -ако застанеше сега пред мен.

Луната в патешкия вир също беше пълна и неволно си помислих за светите глупци от старата приказка, дето бяха отишли в едно езеро да хванат луната с мрежи, убедени, че отражението ѝ във водата е по-лесно за улавяне от кълбото, висящо в небето.

Е, то винаги е по-близо, разбира се.

Станах и извървях няколкото стъпки до брега на вира.

- Лети - казах високо, стараейки се да не мисля за двете жени зад мен, - благодаря ти, че ми спаси живота.

- Тя изобщо не трябваше да те взема със себе си първо на първо, когато тръгна да търси началото на пътя - изсумтя старата госпожа Хемпсток. - Сама трябваше да се оправи, без нищо да ѝ пречи. Нямаше нужда да те взема за компания, глупава работа! Е, това ще ѝ послужи за поука следващия път.

Обърнах се и погледнах старата госпожа Хемпсток.

- Наистина ли помниш времето, когато е направена луната?

- Много неща помня.

- Ще се върна ли пак тук?

- Това не ти е дадено да знаеш - отвърна старата жена.

- Хайде да си ходиш вече - каза нежно Джини Хемпсток. - Има хора, които се чудят къде си се дянал.

И щом спомена за тях, осъзнах с ужас, че сестра ми, съпругът ѝ, децата ѝ, всичките благопожелатели, скърбящи и гости, щяха да са озадачени какво е станало с мен. Все пак денят беше подходящ да ме извинят за разсеяността.

Беше дълъг и тежък ден. Радвах се, че е свършил.

- Надявам се, че не ви досадих - казах аз.

- Не, миличък - отвърна старата жена. - Ни най-малко.

Измяука котка. След малко излезе бавно от сенките в петното ярка лунна светлина. Приближи се уверено към мен и потърка глава в обувката ми.

Клекнах до нея и я почесах по челото, погалих гърба ѝ. Беше красива котка, черна или поне така си представих, след като лунната светлина бе изпила цветовете на нещата. Имаше бяло петно на едното ухо.

- Някога имах котка като тази - промълвих аз. -Наричах я Оушън. Беше красива. Всъщност не помня какво стана с нея.

- Върна я при нас - каза Джини Хемпсток.

Докосна рамото ми с ръка и го стисна за миг. Погали бузата ми с връхчетата на пръстите си, все едно че бях малко дете или любим, а после си тръгна и се стопи в нощта.

Вдигнах чинийката и чашата и ги понесох по пътеката, докато се връщахме към къщата - старата дама и аз.

- Месечината грее ясна като ден. Като в песента.

- Хубаво е да има пълна луна - съгласи се тя.

- Чудна работа. За миг си помислих, че бяхте две. Не е ли странно?

- Само аз съм - отвърна старата жена. - Винаги съм била само аз.

- Знам. Разбира се, че е така.

Щях да занеса чинийката и чашата в кухнята и да ги оставя на мивката, но тя ме спря на вратата на къщата.

- Време е вече да се върнеш при семейството си — каза ми. - Ще пратят хора да те търсят.

- Ще ми простят.

Надявах се поне. Сестра ми щеше да е притеснена и щеше да има хора, които едва познавах, които щяха да са разочаровани, че не са могли да ми кажат колко много, много съжаляват за загубата ми.

- Бяхте толкова мила, че ми разрешихте да поседя и да помисля тук. До вира. Много съм ви благодарен.

- Глупости на търкалета — отвърна тя небрежно. -Какво толкова.

- Следващия път когато Лети ви пише от Австралия, моля, кажете ѝ, че ѝ пращам поздрави.

- Ще ѝ кажа. Ще се зарадва, че мислиш за нея.

Влязох в колата и запалих. Старата жена стоеше на прага и погледа вежливо, докато обърнах и подкарах нагоре по селския път.

Погледнах къщата в огледалото си за обратно виждане и играта на светлината направи така, че сякаш две луни висяха в небето над нея, като две очи, които ме гледаха отгоре. Едната луна бе съвършено пълна и кръгла, а другата, близначката ѝ от другата страна на небето - лунен сърп.

Обърнах се с любопитство на седалката и погледнах назад. Над селската къща висеше половин луна, мирна, бледа и съвършена.

Зачудих се откъде бе дошла илюзията за втората луна, но чуденето ми продължи само миг и го пропъдих от мислите си. Реших, че навярно е било остатъчен образ или призрак. Нещо, което се е разбудило в ума ми за миг толкова силно, че съм повярвал, че е истинско, но вече го няма, изтляло в миналото като забравен спомен или сянка в сумрака.