Океанът в края на пътя

4.

Лети ни направи палачинки в голям тиган на кухненската печка. Бяха тънки като хартия и щом всяка палачинка станеше готова, Лети изстискваше лимон върху нея, цопваше лъжичка сладко от сини сливи в средата и я навиваше плътно, като пура. Когато станаха достатъчно, седнахме на кухненската маса и ги изгълтахме лакомо.

В онази кухня имаше камина и пепелта в огнището още тлееше от предната нощ. Кухнята е приветливо място, помислих си.

- Страх ме е - казах на Лети.

Тя ми се усмихна.

- Ще се погрижа да не пострадаш. Обещавам. Мен не ме е страх.

Още бях уплашен, но не толкова много.

- Просто е страшно.

- Казах, че обещавам - отвърна Лети Хемпсток. -Няма да позволя да пострадаш.

- Да пострада ли? - попита тънък, дрезгав глас. -Кой е пострадал? Какво е пострадало? Защо трябва да пострада някой?

Беше старата госпожа Хемпсток. Държеше престилка в ръцете си и вътре имаше толкова много нарциси, че отразената в тях светлина преобразяваше лицето ѝ в златно, а кухнята сякаш бе окъпана в жълта светлина.

- Нещо причинява пакости - каза Лети. - Дава на хората пари. В сънищата им и в реалния живот. - Показа шилинга ми на старата госпожа. - Приятелят ми се задавил с този шилинг, когато се събудил тази сутрин.

Старата госпожа Хемпсток остави престилката си на кухненската маса и бързо отмести нарцисите от плата на дървения плот. После взе шилинга от Лети. Примижа към него, подуши го, потърка го с пръсти, вслуша се в него (или го доближи до ухото си), после го близна с върха на червения си език.

- Нова е - каза накрая. - Пише 1912 на нея, но вчера не съществуваше.

- Знаех си, че имаше нещо Странно в нея - каза Лети.

Погледнах старата госпожа Хемпсток.

- Как го разбрахте?

- Хубав въпрос, миличък. По разпадането на електрона най-вече. Трябва да погледнеш нещата отблизо, за да видиш електроните. Те са онези, дребничките, дето приличат на усмивчици. Неутроните са сивите, изглеждат, все едно че се мръщят. Електроните бяха малко прекалено усмихнати за 1912 г., тъй че после огледах ръбчетата на буквите и главата на стария крал, и всичко беше малко прекалено чисто и рязко очертано. Дори там, където бяха протрити, все едно че нарочно са били изтъркани.

- Трябва да имате много добро зрение - отроних аз.

Бях впечатлен. Тя ми върна монетата.

- Не е като някога, но човек като стигне на моята възраст, и зрението му няма да е като някога. - И се изкиска, все едно че беше казала нещо много смешно.

- А колко стара сте?

Лети ме погледна и аз се притесних, че бях казал нещо невъзпитано. Понякога възрастните не обичат да ги питат за възрастта им, а понякога обичаха. Според опита ми старите хора обичаха. Гордееха се с възрастта си. Госпожа Уолъри бе на седемдесет и седем, а господин Уолъри на осемдесет и девет и обичаха да ни казват колко са стари.

Старата госпожа Хемпсток отиде до един шкаф и извади няколко цветни вази.

- На доста. Помня, когато беше направена луната.

- Не е ли имало винаги луна?

- И таз хубава! Не, разбира се. Помня деня, в който луната дойде. Погледнахме към небето - цялото беше мръсно кафяво и опушено сиво тогаз, не зелено и синьо... - Напълни на мивката всяка ваза до средата. После взе черни кухненски ножици и клъцна стръковете на всеки нарцис с по един пръст отдолу.

- Сигурни ли сте, че призракът на онзи мъж не прави това? - попитах плахо. - Сигурни ли сте, че не ни дебнат духове?

Тогава двете се засмяха, момичето и старата жена, а аз се почувствах глупаво.

- Извинете.

- Призраците не могат да правят нищо - каза Лети.

- Не ги бива дори в местенето на нещо.

- Иди доведи майка си — каза старата госпожа Хемпсток. - Тя се е хванала да пере. - А после, към мен: - Ти ще ми помогнеш с нарцисите.

Помогнах ѝ да подредим цветята във вазите и тя ме попита къде ще е най-добре да сложим вазите из кухнята. Поставихме ги там, където аз предложих, и се почувствах прекалено важен.

Нарцисите бяха като петна слънчева светлина и направиха тъмната дървена кухня още по-приветлива. Подът бе направен от червени и сиви каменни плочи. Стените бяха варосани.

Старицата ми даде парче пчелна пита, от кошерите на Хемпсток, на очукана чинийка и сипа отгоре ѝ малко сметана от една кана. Изядох я с лъжица и задъвках восъка като дъвка. Медът се стичаше в устата ми, сладък и лепкав, с уханието на диви цветя.

Изгребвах последната сметана и мед от чинийката, когато Лети и майка ѝ влязоха в кухнята. Госпожа Хемпсток беше пак с високите гумени ботуши и когато нахлу вътре, сякаш беше много ядосана.

- Майко! Даваш мед на момчето. Ще му развалиш зъбите.

Старата госпожа Хемпсток сви рамене.

- Поприказвах си хубавичко с шавливците в устата му - отвърна тя. - Казах им да не му закачат зъбите.

- Не можеш да командориш просто така бактериите - възрази по-младата госпожа Хемпсток. - Не го обичат.

- Глупости на търкалета - изсумтя старата дама. -Оставиш ли шавливците на мира, ще си я карат както си знаят. Покажи им кой е шефът, и ще се изпотрепят да ти угодят. Опитвала си сиренето ми. - Обърна се към мен. - Печелила съм медали за сиренето си. Медали! По времето на стария крал пътуваха цяла седмица дотук, за да купят пита от сиренето ми. Казваха, че кралят лично го хапвал с хляба си, и момчетата му, принц Дикън и принц Джофри, и даже малкият принц Джон, кълняха се, че било най-хубавото сирене, което някога са вкусва...

- Бабо — каза Лети и старата дама прекъсна думата си по средата.

- Ще ти трябва лескова пръчка. - Каза майката на Лети и добави някак колебливо: - Мисля, че можеш да вземеш момчето. Монетата е негова и ще е по-лесно, ако е с теб. Направила го е тя.

-Тя?

Лети държеше ножчето си за моливи с рогова дръжка - беше затворено.

- Намирисва ми на „тя“ — каза майката на Лети. -Може и да греша, имай го предвид.

- Не вземай момчето - каза старата госпожа Хемпсток. — Търсите си белята.

Разочаровах се.

- Ще се оправим - каза Лети. - Ще се грижа за него. Той и аз. Ще бъде приключение. И ще ми е компания. Моля те, бабо?

Погледнах с надежда старата госпожа Хемпсток и зачаках.

- Да не кажеш, че не съм те предупредила, ако всичко се провали - каза старата госпожа Хемпсток.

- Благодаря ти, бабо. Няма. И ще внимавам.

Старата госпожа Хемпсток изсумтя.

- Само да не направите нещо глупаво. Подхождай много внимателно. Връзваш го, затваряш го отвсякъде да не избяга и го връщаш да спи.

- Знам - каза Лети. - Знам всичко това. Честно. Всичко ще е наред.

Така каза. Но не беше.

Лети ме заведе до една лескова горичка край стария път (лешниковите реси висяха натежали в пролетното утро) и откърти тънка клонка. После с ножа си, все едно че го беше правила десет хиляди пъти преди, обели кората на клонката и я окастри, тъй че заприлича на буквата „У“. Прибра ножа си (не видях къде точно) и хвана в ръцете си двата края на „У“.

- Не търся с нея - каза ми тя. - Просто я използвам като водач. Гледаме за синьо... синя бутилка мисля, за начало. Или нещо червеникавосиньо и лъскаво.

Заоглеждах с нея наоколо.

- Не виждам нищо такова.

- Тука ще е — увери ме тя.

Оглеждах наоколо и попивах с очи тревата, червеникаво кафявата хранилка за кокошките отстрани на пътеката, някаква ръждясала земеделска машинария, масата на дървеното магаре край пътя и шестте празни гюма за мляко на нея. Видях къщата от червени тухли на Хемпсток, сгушена кротко като дремещо животно. Видях пролетните цветя. Вездесъщи бели и розови маргаритки, лъскаво жълти чашки на лютичета, глухарчета и макар и късно за сезона - самотен синчец в сенките под масата с гюмовете за мляко, още блещукащ с капчици роса...

- Там ли? - попитах.

- Имаш остри очи - рече тя одобрително.

Тръгнахме заедно към синчеца. Щом стигнахме, Лети затвори очи. Тялото ѝ започна да се люшка напред-назад, лесковата пръчка се изправи, все едно че самата тя бе централната точка на часовник или компас, със стрелки, ориентирани към полунощ или на изток, не можех да преценя.

- Черно - каза тя изведнъж, все едно че описваше нещо от сън. - И меко.

Отдалечихме се от синчеца и тръгнахме по пътя, който понякога си представях, че е бил римски път. Бяхме на стотина крачки нагоре, недалече от мястото, където бе спряно минито, когато тя го зърна: късче черен плат, закачил се на бодливата тел на оградата.

Лети се приближи. Протегна отново лесковата пръчка, бавно се завъртя, веднъж, два пъти.

- Червено — каза уверено. — Много червено. Натам.

Отново закрачихме в посоката, която показа. През ливада и група дървета.

- Там — казах аз изумен.

Върху купчина зелен мъх лежеше трупчето на малко животинче - полевка като че ли. Главата я нямаше и светлата кръв бе зацапала козината ѝ и покапала по мъха. Беше много червено.

- Сега оттук нататък ще се държиш за ръката ми -каза Лети. - И няма да се пускаш.

Протегнах дясната си ръка и я хванах за лявата, точно под лакътя. Тя размърда лесковата пръчка и каза:

- Насам?

- Какво търсим сега?

- Приближаваме се - отвърна тя. - Следващото нещо, което търсим, е буря.

Навлязохме навътре през групата дървета и оттам - в гора. След това се запровирахме между дървета, които бяха израсли много нагъсто, а листакът им беше като гъст балдахин над главите ни. Намерихме поляна сред гората и тръгнахме в периферията ѝ, в свят, целия в зелено.

Някъде отляво до ушите ми достигна глух тътен.

— Буря — промълви Лети.

Тялото ѝ отново се извърна и аз се хванах за ръката ѝ. Усетих, или може би си въобразих, че усещам леко туптене, което преминаваше през мен, докато държах ръката ѝ - все едно че бях опрял длан на капака на мощен двигател.

Тя пое в нова посока. Прекосихме заедно малко поточе. После спря изведнъж и залитна, но не падна.

— Стигнахме ли? - попитах.

- Не сме - отвърна тя. - Не. То знае, че идваме. Усеща ни. И не иска да идем при него.

Този път лесковата пръчка се разтресе като магнит, доближен до отблъскващ полюс. Лети се усмихна широко.

Порив на вятъра хвърли листа и пръст в лицата ни. Чух в далечината как нещо бумтеше като влак. Ставаше все по-трудно за виждане и небето, доколкото можех да го зърна над гъстия балдахин от листа, бе тъмно, сякаш над главите ни се бяха струпали огромни буреносни облаци, или от сутрин изведнъж беше станало привечер.

- Лягай! - извика Лети, смъкна се върху мъха и ме дръпна надолу със себе си. Изпъна се на земята и аз залегнах до нея, но се почувствах малко глупаво. Земята беше влажна.

- Колко дълго ще...

— Шшт! — Прозвуча почти ядосано.

Замълчах.

Нещо дойде през гората, над главите ни. Озърнах се нагоре и видях кафяво и космато същество, но плоско като огромна черга, което плющеше и се къдреше по краищата, а отпред на чергата - уста, пълна с десетки малки остри зъби, зейнала надолу.

Прелетя с плясък над нас и изчезна.

- Какво беше това?

Сърцето ми толкова се бе разтуптяло в гърдите, че не знаех дали щях да мога да стана отново.

- Вълк-манта - отвърна Лети. - Значи сме стигнали малко по-далече, отколкото мислех. - Вдигна се на крака и се загледа натам, където бе изчезнало косматото нещо. Вдигна върха на лесковата пръчка и бавно я завъртя.

- Не хващам нищо. — Тръсна глава да махне косата от очите си, без да пуска вилките на лесковата пръчка. - Или се крие, или сме много близо. - Лети прехапа устни, после каза: - Шилингът! Онзи от гърлото ти. Извади го!

Измъкнах го от джоба си с лявата ръка и ѝ го подадох.

- Не - каза тя. - Не мога да го пипна точно сега. Постави го на пръчката.

Не попитах защо. Просто поставих сребърния шилинг на кръстоската на „У“-то. Лети протегна напред ръце и се обърна много бавно, като краят на пръчката сочеше право напред. Задвижих се с нея, но не усетих нищо. Никакво бумтене на двигател. Бяхме се завъртели наполовина, когато тя спря и каза:

- Виж!

Погледнах натам, където се беше обърнала, но не видях нищо освен дървета и сенки в гората.

- Не, погледни! Там - посочи тя с глава.

Върхът на лесковата пръчка бе започнал леко да дими. Тя се завъртя, малко наляво, малко надясно, пак още малко надясно, и върхът на пръчката грейна в яркооранжево.

- Такова нещо не бях виждала досега - каза Лети.

- Използвам монетата като усилвател, но все едно че...

Последва едно ввуфф! и краят на пръчката пламна. Лети я пъхна във влажния мъх и каза:

- Прибери си монетата.

Хванах я предпазливо, да не би да е гореща, но беше студена като лед. Тя остави лесковата пръчка върху мъха. Овъгленият ѝ връх продължаваше усърдно да дими.

Лети тръгна напред и аз с нея. Вече се държахме за ръце - моята дясна ръка в нейната лява. Въздухът миришеше странно, като след фойерверки, и светът помръкваше с всяка наша следваща стъпка навътре в гората.

- Казах, че ще те пазя, нали? — промълви Лети.

-Да.

- Обещах, че няма да позволя нещо да те нарани.

-Да.

- Просто се дръж за ръката ми. Не се пускай. Каквото и да стане, не се пускай.

Дланта ѝ беше топла, но не потна. Вдъхваше ми увереност.

- Дръж се за ръката ми - повтори тя. - И не прави нищо освен ако не ти кажа. Разбра ли?

- Не се чувствам в безопасност.

Тя не възрази.

- Стигнали сме по-далече, отколкото си представях. По-далече, отколкото очаквах. Всъщност не съм сигурна какви същества живеят тук, на границата.

Дърветата свършиха и излязохме на открито.

- Далече ли сме от фермата ви?

- Не. Все още сме на границата на фермата. Фермата Хемпсток се простира много надалече. Донесохме много от това с нас от старата страна, когато дойдохме тук. Фермата дойде с нас и донесе със себе си някои неща, когато дойде. Баба ги нарича бълхи.

Не знаех къде бяхме, но не можех да повярвам, че все още бяхме на земята на Хемпсток, както не можех да повярвам, че бяхме в света, в който бях отраснал. Небето тук имаше убито оранжевия цвят на предупредителна светлина. Растенията, изострени нагоре като огромни нащърбени алоета, бяха тъмно сребристи - зелени и лъскави, като изковани от месинг.

Монетата в лявата ми ръка, която се беше загряла до телесната ми топлина, започна отново да изстива, докато стана студена като кубче лед. Дясната ми ръка стискаше ръката на Лети Хемпсток колкото се може по-здраво.

- Стигнахме - каза тя.

Най-напред си помислих, че виждам някаква сграда - нещо като палатка, висока колкото селска църква, направена от сиво и розово платно, което плющеше от поривите на бурния вятър под оранжевото небе. Разкривена постройка от платно, състарено от бури и дъжд и раздрано от времето.

А после то се обърна и видях лицето му. Чух как издаде скимтящ звук, като изритано куче, и осъзнах, че това, което скимтеше, бях самият аз.

Лицето му беше раздрано, а очите му бяха две дупки в тъканта. Нямаше нищо зад него, само сива платнена маска, по-голяма, отколкото изобщо можех да си представя, цялата накъсана, развята от бурния вятър.

Нещо се размърда и раздраното същество ни изгледа отгоре.

- Кажи си името - заповяда му Лети Хемпсток.

Последва мълчание. Две празни очи се вторачиха надолу към нас. А след това глас, безличен като вятъра, каза:

- Аз съм господарката тук. От толкова отдавна съм тук. Още преди малките хора да започнат да се принасят в жертва на скалите. Името си е мое, дете. Не е твое. Сега ме остави на мира, преди да съм ви издухала всичките. - Размаха крайник като счупена корабна мачта и усетих, че се разтрепервам.

Лети Хемпсток стисна ръката ми и ми вдъхна кураж.

- Я да си кажеш името, ама ха! Да ни съм чула повече празни хвалби за старост и време. Кажи си името, чи няма да та питам трети път! - Прозвуча досущ като селско момиче. Сигурно беше заради гнева в гласа ѝ - думите ѝ се получаваха различно, когато беше ядосана.

- Не... - прошепна твърдо сивото същество. - Момиченце, момиченце..., кой е приятелят ти?

- Нищо не казвай — прошепна Лети.

Кимнах и стиснах устни.

- Това започва да ми омръзва - каза сивото същество и тръсна ядосано ръцете си от раздран плат.

Нещото дойде при мен и взе да ме моли за разбиране и помощ. Каза ми как мога да направя всички неща като него щастливи. Че са прости същества и че единственото, което всички искат, е само пари и нищо повече. Малки знаци за свършена работа. Ако беше помолило още малко, щях да им дам мъдрост или мир, благословен мир...

- Никакви такива - каза Лети Хемпсток. - Нямаш това, което искат да им дадеш. Ще ги оставиш на мира.

Вятърът задуха по-силно и исполинското същество заплющя с него, огромните платна се заизвиваха, а щом вятърът секна, съществото бе променило позата. Сега като че ли се беше присвило по-ниско към земята и ни оглеждаше като гигантски платнен учен, гледащ отгоре две бели мишлета.

Две много уплашени бели мишлета, хванати за ръце.

Дланта на Лети вече се потеше. Стисна ръката ми, дали за да успокои мен или себе си, не разбрах, и аз стиснах нейната.

Раздраното лице, мястото, където трябваше да е лицето, се изви. Помислих, че се усмихваше. Навярно се усмихваше. Имах чувството, че ме оглеждаше, разкъсваше ме с поглед. Сякаш знаеше всичко за мен - неща, които дори аз не знаех за себе си.

Момичето, което държеше ръката ми, каза:

- Ако ни ми кажеш името си, ши та обвържа кат’ нещо безименно. И пак ши си вързано и затворено, кат’ пакостлив дух или кат' празна шушулка.

Изчака, но съществото си замълча и Лети Хемпсток започна да реди думи на непознат за мен език. Понякога говореше, а понякога беше по-скоро като песен, като реч, която никога не бях чувал преди и която нямаше да чуя и по-късно в живота си. Но знаех мелодията. Беше детска песничка, която пеехме в детските ясли „Момичета, момчета, хайде на игра“. Това беше мелодията, но думите ѝ бяха за по-големи. Сигурен бях в това.

И докато пееше, под оранжевото небе ставаха разни неща.

Пръстта се размърда и кипна от червеи - дълги сиви червеи, които извираха от земята под краката ни.

Нещо изхвърча към нас от огромната купчина плющящо платно. Беше малко по-голямо от футболна топка. В училище, по време на игрите обикновено изтървавах неща, които трябваше да хващам, или стисках ръката си миг по-късно и ме удряха в лицето или стомаха. Но това нещо идваше право към мен и Лети Хемпсток, тъй че не помислих, просто го направих.

Изпънах двете си ръце напред и го хванах - пляскащо, гърчещо се кълбо от паяжини и гнил плат. И щом го хванах в ръцете си, усетих как нещо ме клъвна: жилеща болка в петата на стъпалото ми за миг и след това изчезна, все едно че бях настъпил игла.

Лети избута нещото, което държах в ръцете си, то тупна на земята и се разпадна. Сграбчи отново дясната ми ръка и я стисна здраво. През цялото това време продължаваше да пее.