Не бях щастлив като дете, макар да бях доволен от време на време. Живеех в света на книгите повече, отколкото където и да е другаде.
Къщата ни беше голяма и с много стаи, което беше добре, когато баща ми имаше пари и я купиха, но по -късно стана зле.
Един следобед родителите ми ме повикаха много официално в спалнята си. Помислих, че съм направил нещо лошо и ме викат, за да ми се скарат, но не - казаха ми, че вече не са състоятелни, че всички ние трябва да направим жертви и че това, което аз трябваше да пожертвам, беше стаичката ми на горния етаж. Натъжих се. Спалнята ми имаше малък жълт умивалник, който бяха поставили за мен, точно за моя ръст. Стаята беше над кухнята, веднага след стълбището, срещу стаята с телевизора, тъй че нощем можех да чувам утешителния отзвук от разговорите на възрастните долу през открехнатия ми прозорец и не се чувствах сам. Също така никой нямаше против, ако държах вратата на спалнята ми към коридора полуотворена, за да пропуска достатъчно светлина и да не се плаша от тъмното. Това бе особено важно, защото ми позволяваше да чета тайно, след като легнех да спя. Четях на смътната светлина от коридора, ако ми потрябваше, а на мен винаги ми трябваше.
Заточен в огромната спалня на по-малката ми сестра, все пак не бях съкрушен. Там вече имаше три легла и аз заех леглото до прозореца. Обожавах това, че можех да се изкатеря навън на дългата тухлена тераса, че можех да спя на отворен прозорец и да усещам вятъра и дъжда по лицето си. Но спорехме, аз и сестра ми, спорехме за всичко. Тя обичаше да спи на затворена врата и разразилият се тутакси спор дали вратата трябва да е отворена или затворена беше безцеремонно прекратен от майка ми, която написа график и го окачи отзад на вратата, показващ редуването на нощите - тези, които са мои, и тези на сестра ми. Всяка нощ бях спокоен или ужасен в зависимост от това дали вратата бе отворена или затворена.
Някогашната ми спалня на горния етаж се даваше под наем и през нея минаха какви ли не хора. Гледах на всички тях с подозрение: спяха в моята спалня, използваха малкия ми жълт умивалник, който ми беше точно по ръста. Имаше една дебела дама от Австрия, която ни каза, че можела да си махне главата и да се разхожда по покрива. Един студент по архитектура от Нова Зеландия. Американска семейна двойка, които майка ми, скандализирана, накара да напуснат, когато откри, че всъщност не бяха женени. А сега — миньорът, копач на опали.
Беше южноафриканец, макар че бе спечелил парите си от копаене на опали в Австралия. Даде на сестра ми и на мен по един опал - груба черна скала със зеленикаво — синкаво — червеникав пламък, идващ отвътре. Сестра ми го обикна заради това и много ценеше опаловото си камъче. Аз обаче не можех да му простя за смъртта на котенцето ми.
Беше първият ден на пролетната ваканция - три седмици без училище. Събудих се рано, възбуден от очакващите ме безкрайни дни, които можех да запълня с каквото си пожелая. Щях да чета, щях да проучвам.
Обух си късите панталонки, навлякох си фланелката, сандалите и слязох долу в кухнята. Баща ми готвеше, майка ми още спеше. Беше облякъл домашния си халат над пижамата. Често той приготвяше закуската в съботите.
- Татко! Къде ми е комиксът? - попитах го аз.
Често ми купуваше брой от SMASH!, преди да подкара към дома от работа в петъците и аз си го четях сутрин.
- Отзад в колата. Искаш ли препечена филийка?
- Да. Но да не е изгоряла.
Баща ми не обичаше тостерите. Печеше филийките на скарата и обикновено ги прегаряше.
Излязох вън на алеята. Огледах се наоколо. Върнах се в къщата, бутнах кухненската врата и влязох. Обичах кухненската врата. Люшкаше се в двете посоки, навътре и навън. Така слугите преди шейсет години са могли да влизат и излизат, натоварени с блюда, празни или пълни.
- Татко? Къде е колата?
- На алеята.
- Няма я.
- Какво?
Телефонът иззвъня и баща ми излезе в коридора, където беше телефонът, за да отговори. Чух го как разговаря с някого.
Филиите задимяха на скарата.
Качих се на стол и я изключих.
- Бяха от полицията - каза баща ми. - Някой е съобщил, че е видял колата ми изоставена в края на пътя. Казах, че дори не съм съобщил още, че колата е открадната. Можем да тръгнем веднага и да ги заварим там. Филиите!
Дръпна тавата от скарата. Филиите пушеха, бяха почернели от едната страна.
- Комиксът ми там ли е? Или са го откраднали?
- Не знам. Полицията не спомена за комикса ти.
Баща ми намаза фъстъчено масло откъм изгорената страна на филиите, смени домашния халат с палто върху пижамата, обу се и тръгнахме заедно по черния път. Дъвчеше изгорялата си филия, докато вървеше. Аз държах моята, но не хапвах от нея.
Бяхме вървели може би пет минути по тесния път, който минаваше през поля от двете страни, когато зад нас се зададе полицейска кола. Забави и шофьорът поздрави баща ми по име.
Скрих изгорялата филия зад гърба си, докато баща ми говореше с полицая. Искаше ми се семейството ни да можеше да купува от хубавия, нарязан бял хляб, който ставаше за печени филийки, като всяко друго семейство, което познавах. Баща ми беше намерил една местна хлебарница, където правеха дебели тежки самуни кафяв хляб и държеше да купуваме от тях. Казваше, че били по-вкусни, което според мен си беше чиста глупост. Истинският хляб беше бял, нарязан предварително и нямаше почти никакъв вкус - точно това беше идеята.
Шофьорът на полицейската кола слезе, отвори задната врата и ми каза да вляза. Баща ми седна отпред него.
Колата потегли бавно по междуселския път. Целият път по онова време беше без настилка, широк едва колкото да мине една кола, разкалян, стръмен, друсащ път с камъни, стърчащи от пръстта, целият изровен от земеделската техника, от дъждовете и времето.
- Тези хлапета - заговори полицаят - мислят, че е забавно. Свиеш кола, покараш я и я зарежеш. Местни ще да са.
- Радвам се, че се намери толкова бързо - каза баща ми.
Минахме покрай фермата Карауей, където едно момиче с толкова руса коса, че беше почти бяла, и с червени бузи гледаше ококорено към нас, докато карахме с колата. Държах изгорялата си филия в скута.
- Странно, че са я оставили тук обаче - каза полицаят. — Трябвало е да бият дълъг път от тук, докъдето и да било.
Минахме завоя на пътя и видях бялата ни кола "Мини"[4] от едната страна, пред порта към една ливада, с гуми, затънали дълбоко в кафявата кал. Подминахме колата и спряхме на тревата от другата страна на пътя. Полицаят ми отвори да сляза и тримата тръгнахме към минито, докато той разправяше на баща ми за престъпността в района и защо било ясно, че са го направили тукашни хлапета, а после баща ми отвори задната врата с резервния си ключ.
- Някой е оставил нещо на задната седалка - каза той.
Баща ми се пресегна и дръпна синьото одеяло, което покриваше нещото на задната седалка, докато полицаят му казваше, че не бива да прави това, а аз гледах към седалката, защото там трябваше да е комиксът ми, тъй че нямаше как да не го видя.
Това, което бях зяпнал, беше то, а не той.
Въпреки че бях дете с богато въображение, податливо на кошмари, бях убедил родителите ми да ме заведат да видя восъчните фигури на Мадам Тюсо в Лондон, когато бях на шест, защото исках да посетя Залата на ужасите. Очаквах да видя Залата на ужасите с филмови чудовища, за които бях чел в комиксите си. Исках да изпитам възбудата пред восъчните фигури на Дракула, чудовището Франкенщайн и Върколака. Вместо това ме разведоха през сякаш безкрайна поредица от диорами[5] с невзрачни, мрачни на вид мъже и жени, които бяха убили хора - квартиранти обикновено и членове на семействата им, - които на свой ред бяха убити чрез обесване, на електрическия стол, в газови камери. Повечето бяха показани с жертвите им в нелепа, уж непринудена обстановка - насядали около масата за вечеря, да речем, докато отровените им близки издъхват. Надписите, обясняващи кои са, ми казваха също така, че повечето от тях бяха убили близките си и продали телата им за дисекция. Точно тогава думата дисекция вдъхна у мен представата за нещо ужасно. Не знаех какво е дисекция. Знаех само че дисекция е нещо, което кара хора да убиват близките си.
Единственото, което ме спря да не побягна с писък от Залата на ужасите, докато ме развеждаха, бе, че никоя от восъчните фигури не изглеждаше напълно убедителна. Не можеше да изглеждат наистина мъртви, защото изобщо не изглеждаха живи.
Нещото на задната седалка, което бе загърнато със синьото одеяло (Познах одеялото. Беше от старата ми спалня, стоеше на рафта, за когато станеше студено.), също не беше убедително. Приличаше на копача на опали, но беше облечено с черен костюм, с бяла риза на басти и черна папионка. Очите бяха изцъклени. Устните бяха синкави, но кожата на лицето беше много червена - като пародия на доброто здраве. Златната верижка около врата му я нямаше.
Видях под онова нещо прегънат и смачкан броя ми на "SMASH!" с Батман на корицата - приличаше точно на онзи по телевизията.
Не помня кой какво каза тогава, помня само че ме накараха да застана по — надалече от минито. Прекосих пътя и застанах там сам, докато полицаят говореше с баща ми и си записваше в един бележник.
Погледнах минито. От ауспуха нагоре до прозореца на шофьора минаваше зелен градински маркуч. Ауспухът беше целият наклепан с гъста кафява кал, която го придържаше към отвора.
Никой не ме гледаше. Отхапах от филията си. Беше изгоряла и студена.
Вкъщи баща ми изяждаше всички изгорели филийки.
- Хмм! - казваше. - Въглен! Чудесно! Изгоряла филийка! Любимите ми! - и ги изяждаше всичките.
Когато станах много по-голям, ми призна, че изобщо не беше обичал изгорели филийки - ял ги беше само за да не отидат зян. За един кратък миг цялото ми детство ми се стори лъжа, сякаш един от стълбовете на вярата, на които се крепеше светът ми, се беше сринал като сух пясък.
Полицаят заговори по радиостанцията отпред в колата си.
След това прекоси пътя и дойде при мен.
- Съжалявам за това, синко. След малко по този път ще дойдат още няколко коли. Трябва да видим къде да изчакаш, за да не пречиш. Искаш ли да седнеш пак отзад в моята кола?
Поклатих глава. Не исках да сядам там отново.
Тогава някакво момиче, появило се изневиделица, каза: - Може да дойде с мен, вкъщи. Не е проблем.
Беше много по-голяма от мен, поне на единайсет . Червеникавокафявата ѝ коса беше сравнително късо подрязана за момиче и имаше чип нос. Имаше и лунички. Носеше червена пола - момичетата по тези места не носеха много джинси по онова време. Имаше мек съсекски акцент и пронизващи сиво-синкави очи.
Полицаят отиде с момичето при баща ми и тя получи разрешение да ме отведе, а после тръгнахме с нея по селския път.
- В колата ни има мъртвец - казах аз.
- Точно затова е дошъл тук - каза тя. - Накрая на пътя. Никой няма да го намери и да го спре тук в три часа през нощта. И калта тук е мокра и лесно се лепи.
- Смяташ, че се е самоубил?
- Да. Обичаш ли мляко? Баба дои Беси сега.
- Искаш да кажеш истинско мляко, от крава? - попитах и се почувствах глупаво, но тя ми кимна насърчително.
Поколебах се за миг. Никога не бях опитвал мляко, което не идваше от бутилка.
- Мисля, че ще ми хареса.
Спряхме при един малък плевник - сайвант, където стара жена, много по-стара от родителите ми, с дълга сива коса, тънка като паяжина, и слабо лице стоеше до една крава. Към всяка цицка от вимето на кравата бяха закрепени дълги черни тръби.
- По-рано ги дояхме ръчно - каза ми тя, - но така е по-лесно.
Показа ми как млякото отиваше от кравата по черните тръби в машината, през охладител и в огромни метални гюмове. Гюмовете бяха поставени на тежка дървена платформа извън плевника, където всеки ден минаваше да ги събира камион.
Старата госпожа ми подаде чаша пенливо мляко от Беси, кравата, преди да е минало през охладителя. Нищо, което бях пил дотогава, не бе имало такъв вкус в устата ми: щедър, топъл и прекрасен. Помнех онова мляко, след като бях забравил всичко друго.
- Има още от тях нагоре по пътя - каза изведнъж старата жена. - Какви ли не щеш, слизат насам, святкат с фаровете. Такова ручило е! Ти да заведеш момчето в кухнята. Гладен е, чаша мляко няма да засити момче като него, сега расте.
- Ял ли си? - попита момичето.
- Само една препечена филийка. Беше изгоряла.
- Аз съм Лети - рече тя. - Лети Хемпсток. Това е фермата Хемпсток. Хайде, ела.
Въведе ме през предната врата в голямата им кухня, покани ме да седна на огромна дървена маса, толкова зацапана с петна и резки, че сякаш лица зяпнаха в мен от старото дърво.
- Тук закусваме рано - каза момичето. - Доенето започва на разсъмване. Но има каша в тенджерата и конфитюр да си сложиш.
Подаде ми порцеланова купа, пълна с топла каша от печката, с лъжичка домашен конфитюр от къпини, любимия ми, после сипа сметана отгоре. Разбърках овесената каша с лъжицата си на тъмночервена пихтия, преди да започна да я ям. Не помня да се бях чувствал по-щастлив някога. Беше прекрасна на вкус.
Влезе някаква здрава набита жена. Червеникаво-кафявата ѝ коса беше прошарена със сиви кичури, късо подрязана. Имаше пълно лице, с трапчинки, тъмнозелена пола до коленете и високи гумени ботуши.
- Това трябва да е момчето горе на пътя — рече тя. - Такава работа се отвори с онази кола. Петима са вече и ще им трябва чай скоро.
Лети напълни огромен чайник от чешмата. Запали с кибрит газовия котлон и постави чайника върху пламъка. После смъкна пет очукани големи чаши за чай от бюфета, поколеба се и погледна жената. Тя ѝ кимна.
- Права си. Шест. Докторът също ще дойде.
После жената присви устни и цъкна с език.
- Пропуснали са бележката - каза тя. - Написал я е толкова грижливо при това, сгънал я е и я е сложил в предното джобче на сакото, а още не са погледнали там.
- Какво пише? - попита Лети.
- Защо не я прочете сама? - каза жената. Помислих си, че е майката на Лети. Изглеждаше, все едно че беше нечия майка. После каза: - Пише, че е взел всичките пари - тези, които приятелите му дали да изнесе тайно от Южна Африка и да ги вложи в банка в Англия, както и всичките пари, които е спечелил през годините от извличането на опали. Отишъл в казиното в Брайтън да залага, но мислел да играе само със своите пари. А после смятал само да щипне малко от парите на приятелите си, докато си върне своите, които загубил.
- А после вече нямал нищо - добави жената. - И всичко се сгромолясало.
- Само че не пише това - каза Лети и присви очи. -Пише: „До всички мои приятели, Съжалявам, че не стана както го мислех и се надявам да намерите в сърцата си сила да ми простите, защото аз не мога да си простя
- Същото е - каза възрастната жена и се обърна към мен. - Аз съм майката на Лети. Вече се запозна с моята майка, в сайванта за доене. Аз съм г-жа Хемпсток, а тя е старата госпожа Хемпсток. Това е фермата Хемпсток. Тя е най-старата ферма наоколо. Има я в „Книгата на Страшния съд“.[6]
Зачудих се защо всички тези жени се наричаха Хемпсток, но не попитах, както и не посмях да попитам откъде знаеха за предсмъртната бележка на самоубиеца или какво си е мислел копачът на опали, когато е умрял. Говореха си за това съвсем между другото.
- Подсказах му да погледне в джобчето — каза Лети. - Ще си мисли, че сам се е сетил.
- Добро момиче - каза госпожа Хемпсток. - Като кипне чайникът, ще са тук да ме питат дали съм видяла нещо необичайно и да си изпият чая. Защо не заведеш момчето при вира?
- Не е вир - отвърна Лети. - Това е океанът ми. -Обърна се към мен. - Ела!
Поведе ме от къщата по пътя, по който бяхме дошли.
Денят все още бе сив.
Заобиколихме къщата и тръгнахме надолу по кравешката пътека.
- Истински океан ли е? - попитах.
- О, да.
Изведнъж излязохме на него: дървен навес, стара пейка и между тях патешки вир, тъмна вода, обрасла с водна леща и лилии. Встрани на повърхността плуваше мъртва риба, сребриста като монета.
- Това не е добре - каза Лети.
- Стори ми се, че каза, че било океан. Всъщност е само един вир.
- Океан е - настоя тя. - Открихме го, когато бях още много малка, от старата страна.
Лети влезе в сайванта и се върна с дълъг бамбуков прът, с нещо като сак за събиране на скариди в единия край. Надвеси се и внимателно пъхна мрежата под мъртвата риба. Измъкна я.
- Но фермата Хемпсток я има в „Книгата на Страшния съд“ - казах аз. - Майка ти така каза. А това беше свързано с Уилям Завоевателя.
- Да - отвърна Лети Хемпсток.
Извади мъртвата риба от мрежата и я огледа. Все още беше мека, не вкочанена, и плесна в ръката ѝ. Никога не бях виждал толкова много цветове. Сребърна беше, да, но под среброто беше синя, зелена и пурпурна, и всяка люспа имаше черно по ръба.
- Какъв вид риба е? - попитах.
- Много е странно - рече тя. - В смисъл че рибата в този океан обикновено не умира. - Извади ножче за моливи с рогова дръжка, макар че не можах да разбера откъде, бодна го в корема на рибата и го разряза надолу до опашката.
- Ето какво я е убило - каза Лети.
Извади нещо от вътрешността на рибата. После го постави, още мазно от рибешките вътрешности в дланта ми. Наведох се, топнах го във водата и го потърках с пръсти да го изчистя. От него ме зяпна лицето на кралица Виктория.
- Шест пенса? Рибата е глътнала шест пенса?
- Не е добре, нали? - каза Лети Хемпсток. Вече имаше малко слънчева светлина, която показа луничките, опръскали страните и носа ѝ, а където слънчевите лъчи докосваха косата ѝ, беше медночервена.
- Татко ти сигурно се чуди къде си. Време е да се връщаме.
Посегнах да ѝ дам малката монета от шест пенса, но тя поклати глава.
- Задръж я. Можеш да си купиш шоколад или шербет от лимони.
- Едва ли ще мога - отвърнах. - Много е малка. Не знам дали в магазините още вземат такива шест пенса.
- Тогава я сложи в прасенцето касичка - каза ми тя. - Може да ти донесе късмет.
Каза го със съмнение, сякаш не беше сигурна що за късмет можеше да донесе.
Полицаят с баща ми и още двама мъже с кафяви костюми и вратовръзки седяха в кухнята на селската къща. Единият ми каза, че е полицай, но не носеше униформа и това ми се стори разочароващо - ако аз бях полицай, сигурен бях, че щях да си нося униформата при всяка възможност. В другия мъж с костюм и вратовръзка познах доктор Смитсън, семейния ни лекар. Допиваха чая си.
Баща ми благодари на госпожа Хемпсток и Лети, че се бяха погрижили за мен, а те отвърнаха, че не било никакъв проблем и че мога да им гостувам пак. Полицаят, който ни беше докарал до минито, сега ни върна до нашата къща и ни остави в края на алеята.
- Може би ще е най-добре да не говориш за това със сестра си - каза татко.
Не исках да говоря за това с никого. Бях намерил много специално място и си имах нова приятелка, бях загубил списанието си с комикси, но стисках в шепата си старовремска сребърна монета от шест пенса.
- С какво океанът е различен от морето? - попитах аз.
- По-голям е - отвърна баща ми. - Един океан е много по-голям от морето. Защо?
- Просто си мислех. Може ли човек да си има океан, малък колкото вир?
- He - отвърна ми татко. - Вировете са колкото вирове, езерата са колкото езера. Моретата са морета, а океаните - океани. Атлантически, Тихи, Индийски, Северен ледовит. Май това са всичките океани.
Татко се качи в спалнята, за да говори с мама и да е близо до телефона. Пуснах сребърните шест пенса в порцелановото си прасенце касичка, от което нищо не можеше да се изважда. Един ден, когато вече не може да побира повече монети, щяха да ми разрешат да го счупя, но все още далеч не беше пълно.