Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Четвърта глава Стари врагове, стари приятели

Един самотен оранжев въглен се мержелееше в черния мразовит вихър, кипнал в сърцето на океана. Той подскачаше и се издигаше с всяко загребване на греблата на рибаря, които пращяха и цепеха леда, сковал водата. Ездачите обикаляха лодката от разстояние, хвърляха се напред и спираха, стрелкаха се към съда и се гмуркаха под водата. Ледените копия, хвърлени по лодката, неизменно избухваха в облаци от мъгла. Рибарят продължаваше да си тананика, въпреки че устните му бяха замръзнали за зъбите.

Един Ездач се осмели да навлезе в кръга от спокойно море, заобикалящ лодката. Роденото във вълните същество се приближи съвсем близо, но изведнъж изкрещя и започна да се тупа по ръцете, защото бронята му от блестящи перли бе започнала да се топи. Ездачът бързо се гмурна под врящата повърхност на морето. Далече от тук, сред белите вълни и плаващите кори от лед, петима Ездачи, облечени в тъмно сини роби, наблюдаваха случващото се и разговаряха. Те държаха жезли от аметист, притиснати към гърдите им. Излъчваха студ така, както слънцето излъчва горещина. Пришпориха жребците си от разпенени вълни и се разпръснаха. Един насочи жезъла си на юг.

От развълнуваните води се подаде нова канара от лед. Тази бе най-малката във флотилията. Ездачите я наобиколиха и започнаха да я насочват напред. Рибарят продължи да гребе без да я забелязва, превит над греблата, изцяло съсредоточен върху работата си и върху песента, която пееше. Айсбергът се приближи още. В сърцевината му имаше тъмна форма.

В мига, в който от най-издадения хребет на айсберга изригна пара, Ездачите се гмурнаха под заледената повърхност на водата. Потоци рукнаха надолу по раменете на грамадата, докато буреносният вятър отнасяше струйките леден дим, които се точеха от носа й. Когато едно огромно яркозелено парче лед се откъсна от гръдта на айсберга, то цопна във водата и вдигна висок фонтан от пръски, които вятърът отнесе на север. Сега от сърцето на ледената грамада се подаваше дървен нос на кораб. От него се стичаше вода, която вдигаше облаци пара във въздуха. Скован в планина от лед, корабът напредваше към малката лодка.

Рибарят, обърнал гръб на бушуващия вятър, продължи да гребе, когато айсбергът, затворил „Сънят на Рени“ в крипта от лед, се разтроши на късове и плъзна по вълните. Продължи да пее и когато носът на кораба надвисна над него. Все така дърпаше греблата, когато лодката бе разбита на парчета и светещият мангал изгасна в експлозия от пара, повлечен надолу под вълните. „Сънят на Рени“ продължи напред, килнат на една страна, докато дъските му се къртеха и трошаха. Уцелен странично от огромна вълна, корабът се завъртя още, поколеба се за миг, след което се срина в морето. Сред отломките проблесна гребло, което вече бе сковано от лед. Ездачите на Бури минаха покрай крушението. Някои вдигнаха ледените пики над главите си и ги спуснаха, насочени на север. На хоризонта от облаци и развълнувано море, проблясък на светкавица разкри едно тъмно петно суша.

Дълги пенести вълни се забиваха в южния бряг, погнати от ледения вятър. Жена с развети дълги черни коси и червени поли бавно си проправяше път към каменистия бряг. Държеше плетен шал, обвит около раменете й и вървеше по пътека, която водеше до колиба от чимове и плавей точно над брега. Тя отвори дървената врата и надникна в тъмнината. Вътре седеше жена, напълно неподвижна, обърната с лице към вратата. В скута й лежеше забравена плетка. Ярко белите й очи светеха в мрака.

Жената на прага потрепери.

— Аз съм, Агайла.

Дъхът й увисна в смразения въздух в колибата. Тя пристъпи напред, а под обувките й изхрущя скреж. Ледени висулки проблясваха по черните цепеници в огнището. Скреж покриваше устните и очите на седящата жена.

Агайла посегна да вземе плетката, но вълната се строши на парчета.

На малкото лунна светлина, проникваща през развилнелите се облаци, Агайла вървеше по края на брега, стъпвайки върху плавей и стари дъски, довлечени от високите вълни. От мъртвите риби и водорасли, които най-отскоро лежаха захвърлени на пясъка, се издигаше пара. Тя гледаше на юг, към хоризонта от облаци и море, където над разпенените вълни проблясваха изумрудени и сини цветове. Маршрутът й я изведе на място, където една висока скала бе надвиснала над крайбрежната ивица. Там стоеше друга фигура — старец, облечен в безформена кафява роба, плешив, с изключение на един кичур дълга бяла коса, която се вееше на вятъра. Той се мръщеше със скръстени ръце, загледан на юг.

— Някога виждала ли такова нещо, Агайла? — попита той без да се обръща, когато тя се приближи. Думите му я достигнаха лесно, въпреки воплите на вятъра.

С поли, събрани в едната ръка, Агайла започна да се катери нагоре по камъните.

— Гледката не е била такава от първите нападения, Обо.

Тя застана до него и се загърна с шала.

Той изсумтя и се намръщи още повече.

— А рибарят? — попита Обо и едната му вежда подскочи.

— Надвит. Бил е сам. Те знаеха колко сме беззащитни. Усещаха го.

— Тази глупачка Въслата, да се опита да обяви магьосничеството извън закона. Защо първо не се е запитала каква е причината този остров да е такъв развъдник на таланти? Вятърни свирачи, морски врачки, восъчни вещици, гадатели по Драконовата колода. Имаме всичко. Ездачите не смееха да се приближат на повече от хиляда левги.

— Тя не знаеше, защото никой не знаеше, Обо — отбеляза Агайла.

Той се изплю над водата.

— Аз си тръгвам. Не можем да спрем това.

Тя му хвърли ядосан поглед.

— Непременно. Бягай обратно в кулата си. И двамата знаем, че поне нея ще можеш да опазиш. Но какво ще стане с острова? Нима искаш да живееш на една безлюдна скала, обсадена от Ездачите?

Той подсмръкна.

— Може да има и своите добри страни.

Агайла поклати невярващо глава.

— Не прави това. Пуснал си котва тук, в твоята кула, а тя се намира на този остров. Трябва да се биеш. Нямаш избор.

Устата на Обо се сви, сякаш бе вкусил нещо противно. Повдигна брадичката си и кимна към южното небе.

— И без това не можем да спечелим. Двамата с теб не сме достатъчни.

— Знам. Затова помолих трети.

— Какво? — изрева Обо и се извъртя към нея. — Как смееш! Кой? Кой си помолила? Кой идва? Нали не е онзи ненормалник?

— Не, разбира се. Не него. Той и без това е избрал друга пътека. Не, някой друг е.

— Това не ми харесва.

— Знаех, че няма да ти хареса — въздъхна Агайла. — Междувременно трябва да се бием.

— Ако не харесам този, когото си помолила, ще си тръгна. Кълна се.

— Добре, Обо.

Агайла се олюля, сякаш подета от внезапен напън на вятъра. Направи стъпка назад, за да възстанови равновесието си под напора на тази могъща невидима сила. След това посегна назад към един висок камък, облегна се на него и разтри челото си.

— Богове. Никога не бях усещала нещо толкова силно.

Обо кимна и отново скръсти ръце.

— Целенасочени копелета, а?

Темпър отвори очи и се озова при обсадата на Ю’Гатан. Това бе старият му кошмар. Този, който преживяваше отново и отново, в сънища и когато беше буден. Но не се бе връщал тук от много време и това, че отново го бе направил, не говореше добре за състоянието му.

Чу пляскане и плющене на плат, развят на непреклонния вятър, както и рязък глас, който лаеше заповеди някъде наблизо. Въздухът вонеше на изгорена кожа и разложена плът. Съмненията и смущенията му се изпариха като водата в съд, оставен под врящото слънце на Седемте Града. Стегнати редици малазански наборници стояха с гръб към него и гледаха към плоско поле, прежулено от навявания пясък. Равнината бе осеяна с тела, както и с копия и пики, стърчащи под ужасяващи ъгли. През гъстия прах прозираха сиво-кафявите стени на първия ескарп от четирите нива на древните развалини. На Темпър му се струваше, че укрепленията не изглеждат по-солидни от обикновени отбранителни насипи. Нащърбените зъбери на Таласките планини хвърляха могъщата си сянка над северния хоризонт.

Знамена плющяха на силния вятър. Отекваха заповеди, изкривени от воплите на вихъра. Войници маршируваха. Темпър присви очи и се взря през прахта, бутна шлема си назад и изкашля малко пясък. Някой тупна манерка в люспите на ризницата му. Темпър я взе и кимна на брадатия и тежко въоръжен мъж до себе си.

— Благодаря, Пойнт.

— Какво, в името на Бърн, правим в тази забравена от боговете пустош? — изграчи Пойнт недоволно и надяна шлема си — желязно гърне с предпазители за скулите, които бяха направени така, че да приличат на челюстите на ревящ лъв.

Темпър не отвърна. Нямаше какво да каже. Пойнт се оплакваше от всичко — просто бе такъв. Грал, Дебрал и Трегин от Ю’Гатанската гвардия яздеха между редиците и крещяха люти обиди към врага, дрезгави и неразбираеми от това разстояние; като блъскаха гневно мечовете си в кръглите си бронзови щитове. Темпър се обърна и погледна накъдрените от вятъра бели стени на командирската палатка.

— Казва, че била последната.

Пойнт изсумтя.

— Не и в тази страна на плъхове. Винаги ще има още една битка, а след нея още една и още една. Тези хора никога няма да приемат истината.

Темпър гледаше плющящия плат, пехотинците, които стояха на стража пред входа и четиримата телохранители, чакащи до тях.

— Може би си прав. Но той казва, че това ще бъде неговата последна.

Пойнт го изгледа, а очите му се присвиха в сянката на шлема.

— И ти му вярваш? Той винаги казва това.

— Не знам. Онзи блуржански свещеник, Ланеш — чувал си нещата, които бръщолеви.

Пойнт се удари по бедрото с дръжката на меча.

— Това прасе. Просто завижда за това, че Дасем е по-близо до Гуглата, отколкото той някога ще бъде. Ферул казва, че трябва да го изкормим. И аз веднъж да съм съгласен с кръвожадното копеле.

Темпър се изпъчи, когато от входа на палатката излязоха офицери.

— Ето ги, идват.

Дасем пристъпи навън, стиснал под мишница шлема си, украсен с конски пера. Другите четирима воини от Меча го пресрещнаха. Наблизо бяха строени неколцина войници, които веднага се провикнаха „Да живее Мечът!“. Дасем вдигна ръка в отговор. След това от палатката излязоха четирима от магьосническия арсенал на армията: старият А’Каронис, опрял се на жезъл, по-висок от него; огромният Бедуриан15; жената Найтчил и ниският, плешив, ходещ пън на име Хеърлок.

Пойнт промърмори:

— Иска ми се старото страшилище да беше тук. Той знаеше как да държи юздите на онази кучка.

Темпър изсумтя в съгласие. Онази кучка Въслата бе останала в палатката. Талийски и фаларански Под-Юмруци и командири излязоха през процепа в плата и се насочиха към постовете си. По пътя си разпращаха вестоносци с най-новите заповеди. Иззад стените на града прозвучаха далечни рогове, обявяващи тревога. След едно последно нападение, обвито в облак от прах, Ю’Гатанската конница хвърли копията си и се изтегли.

Офанзивата продължи целия ден. Ревът на битката се издигаше и спускаше, докато фланговите командири търсеха слабости в защитните линии. Горчив дим и миризма на изгорена плът заливаха Темпър от всички страни, докато той гледаше как А’Каронис обсипва крепостните стени с пламъци, но само, за да бъде отблъснат от това, което бе останало от Свещения Фалад. Наредени около Дасем, Имперски Меч и командир на Имперските сили, Темпър и неговите другари чакаха в безмилостната жега мига, в който Мечът щеше да излезе на бойното поле. Бързоходци сновяха насам-натам, носейки информация на Дасем и предавайки неговите заповеди. Отряд саботьори изплуваха от пясъчния вихър. Бяха целите покрити с мръсотия, но се хилеха. Поздравиха Дасем. Бяха успели да намерят слабо място в защитните линии.

Бавно, стъпка по стъпка, редовната пехота напредваше. Изкатериха първия склон на най-ниската тераса, за да достигнат първия пръстен от крепостни стени. Тук Имперските сапьори бяха свършили работата си — бяха подкопали и взривили големи раздели от стената. Всяка нощ се строяха бариери от бъчви и трупи и всеки ден малазанците ги рушаха. Темпър се покатери на една обсадна рампа и изчисли, че всяка стъпка нагоре по прашния склон костваше живота на хиляда войници. Всичко бе скрито под непроницаем червеникав облак от прах. Приглушени крясъци и гръмовният тропот на оръжия долитаха до него през поривите на вятъра.

Темпър разгледа следващите укрепления, които не бяха нищо повече от натрупани тухли от кал, изпечени на слънцето. Защо точно тук, в тази жалка провинция? Защо именно тук се бяха събрали оцелелите от бунтовническите армии и последните няколко новоназначени Фалади? Пленниците се прехласваха по невероятната античност на мястото и го наричаха скрит родоначалник на самите Свещени Градове. Удобно твърдение, особено при положение, че всички останали крепости бяха завладени. Но също така и тъжно свидетелство за това колко ниско бе паднала тази някога горда цивилизация. Последните отчаяни гърчове на един победен народ.

Дасем направи знак на корпуса си и вестоносците спряха да идват; беше оставил битката в ръцете на под-командирите от Трета Армия: Амарон, Кос и Уискиджак.

Темпър се приближи.

— Значи това е последната?

Дасем се обърна и тъмните му очи омекнаха.

— Да. Последната.

Темпър се замисли за всички слухове, които бе чул напоследък — за Обети и Клетви, положени пред самия Гугла. Той събра сили и рече:

— Не можеш просто да се оттеглиш.

Дасем изтупа прахта от дългата си туника с цвят на бургундско вино, примесено със светло сиво и с Имперския скиптър, извезан на гърдите.

— Това е най-малката ми тревога, Темпър. Има много други, които изгарят от желание да вършат тази работа. Дамата знае, че направо са се наредили на опашка.

— Не може да е толкова лесно.

— Лесно! — възкликна Първият Меч и черните му очи проблеснаха. Темпър отстъпи крачка назад. Дасем поклати глава и потърка очите си, сякаш за да изтрие някакво ужасно видение. Дългата му черна коса, сплетена и завързана за врата, плющеше на вятъра като перото от конски косми върху шлема под мишницата му. Той заслони очите си с ръка, за да види как вървеше битката.

— Направил е грешка — прошепна той.

Темпър се зачуди дали Дасем бе целял думите му да бъдат чути.

— Всичко, което някога е имало значение за мен, ми беше отнето. Нямам нищо за губене…

Въпреки че му се искаше да разтърси командира си за раменете и да изкрещи в лицето му „А душата ти, Дасем?“, Темпър не каза нищо.

Той съзнаваше, че бе стигнал толкова далече с въпросите си, колкото смееше и бе получил всичко, което този мъж бе готов да му даде. Освен това какво знаеше той за договори, сключени от името на дядо му? Или за неясните цели на Гуглата?

Когато малазанските наборници от Трета Армия достигнаха следващото ниво на укрепленията, денят бе огласен от мощен възторжен рев, идващ от хиляди гърла.

— Съвсем скоро. Съвсем скоро ще видим Сърджън — рече тихо Дасем. Устните му се дръпнаха и оголиха зъбите, чертите му се изопнаха, а очите му засияха като запалени. Въпреки че войниците, изправени срещу тях, се сражаваха на страната на врага, Темпър ги съжаляваше. Дасем надяна шлема си и препусна напред. Темпър и останалите воини на Меча, Пойнт, Ферул, Килион, Хилт и Едж, препуснаха след него.

Докато напредваха, Темпър се оглеждаше за Сърджън Рес — мъжът, който твърдеше, че е последният защитник на Свещения Град. Разбира се, имаше само седем Свещени Града и всичките седем защитници бяха загинали от меча на Дасем, но това нямаше значение. Сърджън вдъхна живот на идеята, че Ю’Гатан бе осмият Свещен Град, скрит и таен, но по-древен и достолепен от останалите. Темпър се чудеше колко още можеше да продължава това заблуждение.

Неколцина ранени войници, някои подкрепяни от свои другари, други влачещи крака и куцукащи, изплуваха от завихрената прах като призовани демони. Те видяха перото от конски косми на шлема на Дасем и се заковаха на място. Тези, които можеха да го направят, отдадоха чест; повечето просто ги изгледаха как преминават покрай тях със затъпени от битката погледи.

Достигнаха склона на втора висока амбразура. Земята бе покрита с одеяло от трупове: малазански пехотинци с брони на люспи под сиви туники; защитници на Седемте Града, лежащи на купчини, с развети на вятъра роби и забрадки и разкривени кафяви крайници. Когато минаха през втората защитна стена, Темпър и неговите другари затегнаха обръча около Дасем.

Потта се бе просмукала в подплатата под бронята на Темпър и се стичаше на вадички надолу по челото му. Пясъкът жулеше лицето му и правеше устните му сухи като печен камък. Той примигна. Очите му пареха и сълзяха, пълни с прах. Както винаги писъците и грохотът на оръжията го оглушаваха, но сега се чувстваше по-спокоен отколкото при предишни битки. Знаеше, че оцелелите жреци на Седемте Града, Фаладите, не можеха да ги поразят с магия, тъй като бяха заети с малазанските магьосници. Настигна ги бързоходец, който отдаде чест.

— Сърджън е на бойното поле. Десен фланг.

Дасем го освободи и огледа телохранителите си.

— Този път ще се опитам да не го оставя да се измъкне.

Темпър и другарите му се усмихнаха, а Дасем изтегли меча си. Напреднаха надясно.

Наборниците се разтвориха, за да им направят път. Дасем излезе отпред, а Пойнт и Едж застанаха от двете му страни. Темпър, Хилт, Ферул и Килион забавиха, за да пазят гърба му.

Стигнаха първите редици. Сержантите насочиха Дасем през вихъра от прах и усукани в битката тела към позицията на Сърджън. Когато видяха перото на Дасем, Ю’Гатанските войници изреваха, освирепели от ярост. Хвърлиха се напред като бесни, сякаш искаха да закопаят строените войници. Темпър знаеше, че на тези, които влязат в битка с Дасем и загинат, им бе обещано благословено мъченичество. Тогава през паравана от навян прах мина ескортът от двадесетима лично избрани телохранители на Сърджън, в червени забрадки и татуирани лица. Дасем се втурна към фронта. Ю’Гатанската пехота се заключи около тях като срутена стена. Скоро Темпър осъзна, че Мечът се бе превърнал в остров сред морето от защитници на Седемте Града.

Отначало не се разтревожи. Беше се случвало и преди и несъмнено щеше да се случи пак. Той знаеше, че в момента малазанските наборници контраатакуваха, за да ги достигнат. Сърджън се появи и влезе в битка с Едж, но после осъзна, че Едж не беше воинът, когото търсеше, така че се оттегли и пренасочи към Дасем. Първият Меч на Империята стоеше сам, защото никой не смееше да го нападне, а тези, които го правеха, не издържаха повече от една размяна на удари.

Остриетата се срещнаха и иззвънтяха. Ескортът на Сърджън обкръжи Темпър, а телохранителите му се опитаха да посекат него и другарите му, за да се доберат до Дасем. Не бяха първите, опитвали подобна тактика. Темпър влизаше в бавни и предпазливи защитни дуели с меч и щит. Той бе тежко въоръжен и не се напрягаше много, а вместо това отлагаше и отклоняваше, чакайки възможност да повали съперника си. Неговото скрито преимущество бе знанието, че просто трябваше да издържи достатъчно дълго, за да може Дасем да довърши своя човек.

Отначало нещата потръгнаха зле за защитниците. Дасем изтласка Сърджън назад и Мечът напредна след него, отблъсквайки всички Ю’Гатанци, които ги бяха обкръжили. Привидно надвити, последните защитници на Седемте Града продължиха да отстъпват, все по-назад и по-назад. Темпър продължи да очаква подкрепленията от малазански наборници. Но точно през този ден защитниците, които бяха граждани, подкрепени от ветерани от всички останали разбити армии, издържаха там, където преди се бяха пречупили.

Дасем напредваше и Темпър довърши последните телохранители от ескорта, които му се пречкаха, след което се насочи странично, за да затвори пролуката.

Сърджън нападна с два меча и Дасем му отвърна, като острието му се замъгли от скоростта на удара. След това нещо проблесна пред очите на Темпър. Дасем изохка и се наклони напред, сякаш бе получил рана. Друга атака? Може би стрела? Темпър не можеше да бъде сигурен. Сърджън също бе изненадан, но мигновено използва преимуществото си. Дасем отклоняваше ударите с една ръка, докато с другата притискаше гърдите си. Килион и Едж нарушиха строя, за да се намесят.

Тогава Пътищата на Гуглата се отвориха с трясък над главите им.

Подушвайки кръвта на защитник, който бе служил на този пост по-дълго от всеки друг, Сърджън, останалите воини от ескорта му и наборниците около тях се хвърлиха напред. Килион и Хилт се биеха смело и фанатично, докато Мечът отстъпваше. Но единствено Дасем можеше да се опре на Сърджън и скоро Килион бе повален от двата меча на помазания и назначен от светците защитник.

Темпър изрева за подкрепления, но гласът му бе удавен в освирепелите крясъци на защитниците. Дасем се олюляваше на седлото с клюмнала глава. Нито Темпър, нито някой от останалите можеше да отдели време, за да го подсигури. Гледката на безпомощния воин измъчваше Темпър, докато те отстъпваха, стъпка по стъпка.

„Какво го беше поразило?“, чудеше се Темпър и се гневеше. „Кой бе успял да го достигне? Как бе възможно в този ден, в този час, Ю’Гатанската цивилна войска да победи професионални малазански войници? Какво им бе вдъхнало увереност?“

Те продължиха да отстъпват, заобиколени от врага. Темпър можеше единствено да налага бойците около себе си с щита и да сече ръцете, които се опитваха да му го измъкнат. Изведнъж петимата изплуваха непокътнати от мелето като изхвърлена на брега мачта след корабокрушение. Но в следващия миг останаха четирима: той, Дасем, Пойнт и Ферул. Издържаха още няколко удара на сърцето на Темпър, преди Сърджън да се вреже в тълпата като мечка сред глутница псета. Въпреки че изглеждаше смъртно ранен, Дасем продължаваше да се дуелира и да поваля войници. Пойнт се впусна да пресича пътя на Сърджън, докато Темпър и Ферул отблъскваха обкръжаващата ги тълпа.

Малазанските подкрепления все още не бяха успели да си пробият път до тях. Пойнт се изправи срещу Сърджън. Темпър не успя да изгледа дуела — беше твърде зает с това да сече пехотинци от Седемте Града, които се хвърляха отгоре му с надеждата да го свалят от коня. Но това, което зърна в промеждутъците между атаките, го убеди в невероятните умения на Пойнт: мъжът въртеше меча по-вещо, отколкото го бе правил някога през живота си и издържа повече размени на удари, отколкото Темпър бе смятал за възможно срещу помазан защитник. Темпър отново изрева за малазанските наборници — той знаеше, че освен ако съюзнически сили не им се притекат на помощ, всеки един от тях щеше да загине от мечовете на Сърджън.

Пойнт се срина. Темпър изрева от ярост, защото Пойнт се бе сражавал красиво и в поражението му нямаше справедливост. Използва този изгарящ, лют гняв, за да се хвърли с мощен вик в отворилата се пролука. От последвалия дуел той никога не забрави горещите очи на Сърджън, впити в нещо над рамото му… в осакатения Дасем, който все още бе извън обсега му.

Предчувствайки, че краят наближава, защитниците на Седемте Града отстъпиха назад, за да направят място на Сърджън. Той напредна уверено, дори самоуверено, и това направи Темпър още по-упорит. Ударите следваха един след друг. Той просто се приведе ниско, като колиба на пътя на лавина, решен на всичко да остане на седлото, независимо от това, което го връхлиташе.

Сърджън го наказваше за липсата на смелост. Но Темпър продължи да се съпротивлява. Сърджън бе невероятно умел, почти толкова силен, колкото бе Темпър, но много по-бърз. Попаднал в полезрението на зверските очи на защитника, чиято уста бе открехната, сякаш той вече вкусваше кръвта на Дасем, Темпър изостави всякаква надежда, че ще оцелее. Примири се със смъртта и реши да остане на седлото възможно най-дълго, за да лиши Сърджън от сладостта на победата. Дуелираше се с мъжа и използваше грубата си сила, за да го отблъсква назад при всяка възможност. Когато защитникът го промуши в стомаха, Темпър просто изсумтя и замахна към главата му. Но такава бе неговата бързина, че Сърджън просто отметна глава назад и острието сряза носа му. След това воинът отстъпи за миг и Темпър се обнадежди, че поне го бе замаял, тъй като нямаше как да вижда ясно през розовата мъгла от пот и кръв, спуснала се пред очите му.

Той зачака, поемайки си щедри глътки въздух и продължавайки да отстъпва, докато Ферул ревеше като див звяр и мушкаше навред, предал се на сляпата кръвожадна сласт. Дасем се олюляваше и се дуелираше като пияница, но продължаваше да се защитава успешно срещу редовните войници.

Сърджън изрева от ярост и отново се хвърли към Темпър. Острието му се замъгли от скоростта и Темпър осъзна, че всичко бе свършило и воинът бе нанесъл своя удар: той почувства как животът му изтича надолу по краката като топъл отлив. Щитът му се строши под напора на Сърджън и Темпър изпусна меча си, но след това сграбчи китката на мъжа. Защитникът се изплю в лицето му.

— Умри! Умри!

Темпър го изгледа с потъмнял поглед и се усмихна.

— Бързам колкото мога, приятелю.

Разярен, Сърджън отново замахна към него, опитвайки се да махне ръката му от своята, но никой, дори Дасем, не можеше да се отърве от желязната хватка на Темпър.

Сърджън погледна над рамото му: очите му се разшириха и той извика нещо нечленоразделно. На Темпър му причерня пред очите й хватката му отслабна. Сърджън се освободи и отстъпи. Заля ги вълна от малазански войници. Ръце подеха Темпър и го отнесоха от бойното поле. Тогава той си позволи да потъне в мрака, знаейки, че бе спечелил тази последна битка — че отново бе останал на поста си достатъчно дълго…

Темпър чакаше старият кошмар да свърши. Винаги се събуждаше в един и същи момент, с разтуптяно сърце и останал без дъх. Но този път тъмнината не дойде. Сърджън продължаваше да го кълца с усърдието на месар, който разфасова огромен къс месо. Но сега, вместо позлатен шлем от бронз, той носеше сива гугла. Неминуемостта на смъртта му сграбчи Темпър за гърлото и стисна. Нещото с гуглата се надвеси над него и го обви в различна тъмнина. Темпър не можеше да диша. Смъртта го притискаше като огромна тежест, смазваше ребрата му, мачкаше го, все по-тежка и по-тежка, докато накрая той спря да чувства тялото си. Но продължи да се бори. Дори само, за да накара един пръст да помръдне или за да се изплюе в лицето под гуглата.

Темпър вдиша. Леденият въздух се впи болезнено в зъбите му. Гръдният му кош се изду, спусна се, след това отново се надигна. Пред очите му проблесна светлина, отначало неясна и замъглена, но постепенно ставаше все по-отчетлива: видя купчина облаци и отвъд тях студените звезди, прогорили дупки в нощното небе.

Някой проговори със сух глас:

— Ти си един много упорит мъж.

Темпър изстена и завъртя главата си. Мъж, облечен в пепелява роба, седеше над него върху голям каменен къс. Темпър облиза устните си и изграчи в отговор:

— Кой, в името на лайната на Финир, си ти?

— Бих те попитал същото, но ми се струва, че вече знам отговора — отвърна мъжът и вдигна един предмет: шлемът на Темпър. Завъртя го в ръцете си, сякаш за да се наслади на изработката му.

Темпър изпъшка и остави главата си да падне назад.

— Моите хора видяха дуела ти с Руд. Бяха впечатлени. Те, ами, намесиха се и те доведоха тук.

Темпър реши да провери дали може да вдигне дясната си ръка и успя. Разгледа я и потърка очите си.

— Руд?

— Хрътката на Сянката. Изненада я. Напоследък е свикнала на лесна плячка, струва ми се.

Темпър опита да седне и отново изпъшка. Зачуди се как някой можеше да се намеси срещу демон като онзи.

— Наредих им да те излекуват — след като видях това — рече мъжът и потупа шлема с пръст. — Много необичайна изработка.

Шлемът се приземи на стомаха му и Темпър се надигна с пъшкане.

Мъжът се изправи.

— Трябва да се отървеш от него. Твърде отличителен е.

Темпър се намръщи.

— Нямам друг. Така и не получих отговор на въпроса ми: кой си ти?

Мъжът не му обърна внимание. Беше се загледал в нещо в далечината. След това го погледна и му махна да се изправи.

— Нямаме много време. Достатъчно е да се каже, че имаме общ враг в лицето на Ноктите.

Темпър изсумтя при тези думи. Той внимателно се избута нагоре. Разгледа ръцете си и се смая при вида на новата плът, израснала под счупените железни брънки и разкъсаната кожена подплата. Магьосническо лечителство от такава величина бе изумително. Дори нечувано. Той трябваше да е изпаднал в шок и конвулсии, тялото му осакатено до живот, може би дори мъртво. Какво му бяха направили? До него лежаха всичките му оръжия и двете ръкавици, едната сдъвкана и разкъсана. Той се препаса с мечовете, като съскаше и пъшкаше от болката в схванатите си и изтръпнали крайници и стави. Мъжът просто го гледаше, лицето му скрито в сянката на гуглата.

Намираха се в „Моси Торс“ — кокетна малка дъбрава, която градът бе притиснал от всички страни с разрастването си навътре към сушата. Темпър видя други, мъже или жени, облечени в същите безформени роби, да стоят на стража сред камъните и брезите.

— Е, който и да си — призна Темпър неохотно, — дошъл си с кавалерията.

— Да. Това е нашата нощ. Контролираме този остров две или три нощи на всеки сто години.

Темпър се опита да надзърне в сянката на гуглата, скриваща лицето на мъжа. Имаше нещо много странно в произношението му. Но сякаш гуглата беше празна. Това го стресна: твърде много му напомни за Ноктите… и за съня му.

Приближи се друга фигура, почти идентична с първата. Двамата започнаха тих разговор. Гуглите им почти се докосваха — бяха толкова близо един до друг. И двамата бяха неестествено високи и слаби и разговаряха на чужд, пъргав език, който изнервяше Темпър. Беше се наслушал на чужди езици през годините си на войник, но такъв не бе чувал никога. Това, излекуваните му рани, безспорният факт, че бяха направили нещо невероятно, за да го измъкнат от лапите на Хрътката и признанието на мъжа, че тази нощ бе тяхна, навеждаха Темпър на мисълта, че това бяха прочутите поклонници на Сянката. Един култ, пропит с тайнственост и магьосничество, към който принадлежаха повечето убийци. И очевидно организация, която Ноктите се опитваха да изличат. В това имаше смисъл. Темпър предположи, че ставаше дума за професионално съперничество. Спомни си за една друга организация от убийци, основана от Танцьора в първите години на Империята: Ястребовите нокти. Или Ноктите на Въслата, както ги наричаха понякога — създадени като бегла имитация на тайното общество на Ноктите. Темпър бе чул слухове, че откакто Келанвед и Танцьора бяха изчезнали, организацията на Въслата се бе опитала да запълни празнината. И хора, верни на старата гвардия, бяха започнали да изчезват безследно. Темпър никога не се бе считал за особено верен на Келанвед или Танцьора; онзи ден при Ю’Гатан беше отказал да предаде Дасем. Беше оцелял и се бе покрил. Като гледаше тези двамата, Темпър се зачуди дали и те не бяха служили, въпреки че никога не би ги попитал. Той прочисти гърлото си. Този, с когото бе разговарял по-рано, се извърна към него.

— Ела — рече той и му махна да се приближи, след което тръгна да прекосява осеяната с камънаци поляна.

Изненадан, Темпър се поколеба за миг и веднага други двама, облечени в същите безформени роби, се приближиха от двете му страни. По-слабият от двамата крачеше с арогантна самоувереност, от която на Темпър му се прииска да го зашлеви. Робите му бяха обгорени отпред и по ръба на гуглата, сякаш бяха изпуснати в огнище. По-набитият му махна да тръгва с ръка, която беше космата и месеста като ръката на ковач или удушвач.

Темпър бе заведен до един хълм с гледка към източната част на стария град.

— Какво виждаш? — попита го мъжът, който го бе събудил.

Темпър се поколеба. Какво искаше този човек от него? След това неохотно се обърна натам, накъдето му сочеше той. Видя мъгла, гъста като ниски облаци, захлупила къщите и плъзнала по улиците. На Темпър му изглеждаше така, сякаш мъглата се бе съсредоточила точно в тази част от града, където бе Ханът на Обесения, както и, разбира се, Скръбният дом до него.

Когато се вгледа по-внимателно, Темпър различи светлини — зловещия синьо-зелен ореол, който понякога придружаваше манипулирането на Лабиринтите. Колко пъти бе ставал свидетел на същите ореоли от светлина, избухващи над бойното поле? И колко пъти се бе хвърлял по очи на земята, усещайки същия възел в стомаха, защото нито едно от уменията му не можеше да се опре на тази магия? Изведнъж като далечен гръм на алхимични муниции прозвуча гърленият рев на огромна хрътка — беше дошъл от същата част на стария град, над който блестеше ореолът.

— Какво е това? — попита Темпър.

— Някои казват, че е портал — отвърна му мъжът замислено. — Вход към селението на Сянка. И този, който премине през него, ще владее Лабиринта като крал. Изумителна възможност, нали?

Темпър кимна.

— Значи затова е всичко. Ще се опитате да преминете.

От гуглата се разнесе кадифен смях.

— Не, не аз… не притежавам такава сила. И порталът е твърде добре защитен. Хрътките са само началото, има и много други защитници. Но някой друг може да опита да премине през портала преди съмване и именно за този опит сме се приготвили.

— А мен това какво ме засяга?

— Можеш да помогнеш.

Темпър отново кимна, но този път жестът бе отрицателен.

— А ако откажа?

Гуглата се обърна към него. Темпър се вгледа в мрака, опитвайки се да открие очите на мъжа. Тишината се проточи, оглушителна и смущаваща. Темпър потърка белега, пресичащ брадичката му.

— Тогава можеш да си тръгваш — каза накрая мъжът.

Темпър се навъси.

— Какво? Просто така?

— Да, просто така. Двама от хората ми ще те придружат до мястото, където искаш да отидеш.

Мъжът посочи над рамото на Темпър.

Той се обърна и видя двамата, които бяха вървели зад него. Чакаха наблизо, до една покрита с мъх стена.

— Където и да е?

— Да.

— Тогава ще приема предложението ти.

— На добър час, войнико — рече мъжът и му отдаде чест по стария имперски начин.

Темпър прокара ръка по белега, който разполовяваше бузата му до брадичката.

— Предполагам, че не искаш да знаеш какво мисля за шансовете ви.

Гуглата се наклони на една страна.

— Не бъди глупав, Темпър.

— Да. Предполагам. Благодаря за това, че ме излекувахте.

Гуглата кимна. Темпър отстъпи няколко крачки назад, сякаш се разтревожи, че в последния момент ще променят решението си, след което закрачи към Крайречния път. Двамата му придружители тръгнаха след него.

През целия път до Твърдината на Мок гърбът на Темпър го сърбеше сякаш бе попаднал в полезрението на Близнаците на съдбата. Не можеше да се отърве от подозрението, че тези двамата бяха изпратени с него, за да го оставят мъртъв в някоя канавка. Това бе глупаво, разбира се: можеха просто да го оставят на Хрътката. Но не можеше да се избави от стария си навик, наречен здравословна параноя.

Най-накрая му дойде до гуша и той рязко спря и се обърна. Придружителите му бяха на около десетина крачки. Те също спряха. По-слабият скръсти ръце, сякаш отегчен от цялата работа. Набитият му махна.

— Нямате какво да кажете, а? — тросна им се Темпър, след което отново тръгна. Проклетото пророчество за завръщането на Келанвед. Всичко това бе заради него. Не беше заради тази гламавщина с портала към селението на Сянка. Бяха се събрали заради него тази нощ. Заради Келанвед и неговото завръщане на трона на Империята. Както винаги беше заради него. И Темпър трябваше да признае, че не му се струваше много вероятно Келанвед просто да изчезне, оставяйки Въслата или когото и да било, да узурпира трона му. Ако още беше жив, разбира се.

Пълни глупости. Когато дойдеше зората и златният им век не започнеше, поклонниците на Сянката щяха да изтлеят като толкова много култове преди тях. Самият Темпър не беше религиозен човек. Старите и изпитани богове-покровители на войниците Тогг и Финир му бяха напълно достатъчни. Всичко останало в прашната теология само му причиняваше главоболие: Старото срещу Новото; триумфът и падението на Домове; вечният стремеж към Извисяване. Въпреки това фактът, че един умен и оправен човек като мъжа с гуглата можеше да вярва в тези глупости, бе доста тревожен.

Зави по „Марша на Ухилените“. Крепостният път се ширна пред очите му в мъглата и накара Темпър да се усмихне. Топлеше го и мисълта, че следващия път, когато видеше Корин, щеше да я засипе с въпроси. Надяваше се да получи и отговори. Гуглата знаеше, че тя му дължеше някакво обяснение. Беше му казала „Аз видях“ — имайки предвид счупването на Меча. Защо? За да го накара да й съдейства? Темпър изпрати кратка молитва на Тогг с надеждата Корин да бе успяла да се измъкне невредима от цялата тази неразбория.

Когато докосна с ръка студената гранитна стена на Крепостния път, Темпър се обърна с лице към двамата си придружители. Те спряха на няколко крачки зад него, застанали рамо до рамо.

— Какво? Няма ли да дойдете?

Гуглата на по-слабия се надигна и Темпър заключи, че гледаше към Твърдината.

— Тази нощ ще откриеш единствено смърт там.

Темпър искаше да се изсмее в лицето му, но думите на мъжа го полазиха като пръсти от лед и косъмчетата на врата му настръхнаха. Махна им да си вървят.

— Може би. Бягайте при господаря си, за да му кажете къде съм отишъл.

— Той знае.

Темпър ги зяпна. Мъжете продължаваха да стоят като истукани. Какви глупаци само! Изглежда наистина вярваха в това шарлатанско предсказание за Завръщането. Удари го на смях. Сигурно всичките до един бяха разглезени аристократи, които не бяха проливали нито капка от кръвта си на бойното поле. Никога не бяха виждали как Келанвед избива хиляди, срутвайки крепостната стена на град, или неговите любими Т’лан Имасски воини, изколващи населението на цяла провинция. Да не говорим за онзи ходещ призрак, онова далхонско копеле Танцьора! През бурния си живот Темпър бе срещал и се бе сражавал с много мъже и можеше да се закълне, че никой не го плашеше повече от тези двамата.

Дасем рядко споменаваше Императора, но когато го правеше, винаги се изразяваше пестеливо и предпазливо. Беше му разказал как веднъж влязъл в една тъмна командирска палатка по време на умиротворителната мисия в Делансс, за да информира Келанвед за предвижването на войниците. Докато двамата разговаряли, един слуга внесъл запален фенер в тъмната палатка и Дасем открил, че бил сам. По-късно научил от адмирал Нок, че през този ден Императорът бил в открито море на борда на „Усукан“. Дасем бе казал, че това било характерно за стареца: никой не трябвало да знае къде се намирал, както и какво мислел по който и да било въпрос.

Темпър го бе виждал няколко пъти, все от разстояние, как направлява войниците си: дребен черен мъж с чворести крайници и къса сива коса. Или поне на такъв се преструваше. На пръв поглед изглеждаше като съсухрен стар гном. Но един негов поглед бе достатъчен, за да накара и най-силният мъж да падне на колене. Темпър трябваше да му признае това.

От друга страна Дасем, Мечът на Империята, се грижеше за хората си. Армията му буквално го боготвореше! Всички останали, дори Въслата, знаеха това и му завиждаха. Беше го виждал в очите им в редките случаи, когато бе придружавал Дасем на съвещания. Въслата и останалите лакеи на Императора умееха да управляват единствено чрез страх. Но Дасем хвалеше заслужилите и порицаваше, но и поучаваше провинилите се — той знаеше как да печели сърцата на мъжете. И освен това водеше армията си от първите редици — във всяка битка. Войниците се съревноваваха за място близо до него на бойното поле.

Темпър спря в началото на едно стръмно шосе и се огледа. Нощта се обвиваше около него като черно пипало, влажна и изненадващо студена — леденият й дъх проникна чак до душата му. В ниското мъглата скриваше наклона и висеше над града. Пръскаше леден дъждец и Темпър избърса мокрото си лице с ръка. Проклет студ, стигаше чак до кокала! Мускулите му горяха от болка. Колко ли беше часът? Четири или пет камбани? Не можеше да си спомни кога за последно чу фара на вълнолома. Богове, колко беше изморен. Темпър се облегна на една стена и се зачуди какво точно се надяваше да постигне. Погледна към ленивите парцали на мъглата, а след това към странно тъмните звезди. Спомни си онази нощ. Нощта преди около година, когато двамата с Дасем бяха умрели.

Беше се събудил в лазарета на бойното поле. Палатката беше офицерска, малка и празна, за разлика от онези, в които тъпчеха наборниците, понякога до пръскане. Ферул седеше до леглото му на един сандък, точно толкова нисък, космат и свиреп на вид, колкото винаги. Носеше дебела кожена жилетка, а под нея платнен жакет. Две тъмни форми стърчаха до входа: Нокти.

— Върна се най-накрая, а? — ухили се Ферул и се шляпна по бедрото. Лявата му ръка бе скрита от тялото и с нея той му рече: предприеха своя ход.

Темпър отвърна с кратко кимване и пресилена усмивка.

— Да, отново съм цял.

Техния ход.

Шестимата винаги бяха знаели, че този ден е само въпрос на време. Бяха го обсъждали, бяха кроили планове, бяха го очаквали със страх. Но сега бяха останали само двама. Двама срещу всички Нокти на Въслата.

— Къде е той?

Ферул кимна към входа на лазарета.

— Отнесоха го за специално лечение. Опитах се да ги спра, но…

Той сви рамене.

— Раната?

— Много лоша. Най-лошата досега.

Ферул открехна жилетката си и откри дръжките на два ножа. Трябва да го спасим.

— Как се чувстваш? — попита той. — Накарах ги да те излекуват. Вдигнах олелия до небесата.

Той се засмя. Ще успееш ли?

Темпър му даде знак: С теб съм.

— Чувствам се като новородено котенце. Помогни ми да се изправя. Трябва да проверим как е.

Беше преувеличил съвсем малко. Сърджън така го бе накълцал, че приличаше на ходещ труп. Магьосническото лечителство и сплитането на кости бяха невероятни неща, но те травмираха тялото почти толкова, колкото самите рани: Темпър се чувстваше така, сякаш го бяха измъчвали със седмици. С мъка преглътна киселото повръщано, надигнало се в гърлото му. По цялото му тяло изби пот, кожата на лицето му лъсна от влага. Но беше жив, а бе положил клетва да умре за Дасем. Ако Ноктите бяха извършили това покушение срещу Меча, то те бяха направили една огромна грешка — не ги бяха избили веднага. Темпър разсъди, че ръцете на Въслата сигурно са били вързани — твърде много хора ги бяха видели да се спасяват от клането.

Ферул изсумтя:

— Не ми припадай.

След което пъхна нож в ръката му, докато му помагаше да се изправи. Темпър се облегна на рамото на Ферул, както за ефект, така и защото коленете му трепереха толкова силно, че едва се държеше на краката си.

Ноктите се приближиха до входа и се спогледаха. И двамата бяха мъже, облечени в леки бойни доспехи, а не в размъкнатите черни пелерини, които Ноктите носеха, когато искаха да бъдат видени. Неофициалната им униформа се състоеше от платове, боядисани в тъмни цветове, високи кожени ботуши, панталони, свободни жакети, жилетки и ръкавици. Дългите им коси висяха събрани на гърба. Темпър знаеше, че бяха въоръжени с цял арсенал, но скрит по джобовете и гънките на дрехите. Малкият, почти незабележим сребърен знак на тайната организация бе пришит от лявата страна на гърдите им.

Темпър прекоси палатката увиснал на рамото на Ферул, преувеличавайки слабостта си, въпреки че едва ли заблуждаваше някого. Желязната твърдост на Ферул му вдъхваше увереност. Радваше се, че щяха да бъдат заедно при това, което им предстоеше да направят. Бяха дали името Ферул16 на косматия, мускулест равнинец, защото предпочиташе да се сражава от близо. След всяка битка кръвта се стичаше от него на реки.

Ноктите се приближиха един към друг.

— Оставате тук. За възстановяване. Заповеди на Регента.

Ферул се навъси.

— Тръгваме си, момчета. Направете ни път.

— Имаме заповеди, войнико. Не оспорвай властта й.

Темпър почувства как Ферул се стяга под ръката му, готов за действие.

— Направете ни път — предупреди той с равен глас, — или ще минем през вас така, както минахме през Свещената Гвардия.

Ноктите си размениха бързи погледи. Този, който бе проговорил, присви ръката си.

— Заклинание — изръмжа Ферул и извади ръката си иззад гърба на Темпър, в която стискаше нож. Темпър се хвърли напред и настрани. Нещо сряза ръката му и превръзката се разкъса. Той се претърколи и се приземи там, където допреди миг стояха Ноктите. Въпреки че главата му се въртеше, той се протегна навреме, за да грабне глезена на единия Нокът, точно преди той да извика Лабиринта си. Мъжът се олюля, падна и загуби контрол над силите, които се бе опитвал да призове. Скован от пронизваща болка, изтощен до смърт и изкаран от нерви, Темпър намушка мъжа в чатала и се хвърли към гърлото му за смъртоносен довършващ удар. Но Нокътят успя да се изплъзне и острието цепна брадичката му.

Незнайно как, Нокътят се изправи на крака. Темпър се забави, защото откри, че цялата дясна половина на снагата му бе покрита с прясна кръв и нещо дълго и остро стърчеше от ръката му. Как в името на Гуглата тази кама се бе озовала там?

В ръката на Нокътя се появи нож. Темпър се хвърли към краката му, но бе твърде бавен. Нокътят изви назад китката си, за да хвърли ножа, но в този миг Ферул се заби в него. Двамата паднаха на земята и започнаха да се търкалят във вихър от крайници. Замахваха, ритаха, удряха. Но въпреки че бяха разменени повече удари, отколкото Темпър можеше да преброи, всичко свърши за няколко секунди.

Ферул се изправи, ухилен до уши. Всъщност едното му ухо бе клюмнало, почти откъснато. Ризата му беше съдрана, а превръзката на гърдите му висеше на парцали.

— Благословията на вятъра! — въздъхна той доволно, сякаш току-що бе пресушил халба вкусна бира. — Жадувах за това от години.

Темпър изпъшка и се изправи. Натисна ръката си.

— Защо днес всички в мен се целят?

Ферул прегледа раната, след което изтегли острието. Темпър изохка и се хвана за рамото му, за да не падне. Ферул огледа с възхищение дългата смъртоносна кама и подсвирна.

— Можеше да те прониже в сърцето.

— Благодаря много.

Ферул го заведе да седне, след което започна наново да превързва ръката му. Темпър гледаше как мъжът работеше, като през цялото време се чувстваше засрамен от представянето си срещу Ноктите в това бързо и мръсно меле. Едва ли щеше да е много полезен в това, което предстоеше.

Ферул провери входа на палатката и докладва, че най-вероятно ги бяха поставили под неофициална карантина до края на нощта. Той каза, че е видял къде са занесли Дасем, след което се почисти и събра няколко полезни оръжия от Ноктите. Темпър седеше и клатеше глава. Прочисти гърлото си и рече:

— Виж, Ферул. Изглежда няма да съм ти много полезен. Може би трябва да го направиш сам.

Ферул вдигна поглед от трупа на единия Нокът. Имаше нещо в очите му: изненада? Изумление? Той се приближи до Темпър.

— Няма да си ми полезен! Самият факт, че си жив, си е истинско чудо. Знаеш ли какво направи?

Темпър поклати глава, объркан.

— Устоя на Сърджън! Беше удивително! Видях около половината удари, които си разменихте, но всички само за това говорят. Чух ги през палатката. Той беше защитник на Седемте Града! Подпомогнат от магьосници. Помазан от Храма. И ти го спря! Мислех си, че ще ни изколят до крак, но ти ни спаси кожите. Дори чух да говорят, че имаш защитник…

Темпър се изсмя.

— Не, говоря сериозно. Ако излезеш от тази палатка и всички те видят такъв, какъвто изглеждаш обикновено — като грозна грамада от гранит, никой няма да посмее да застане на пътя ни. Говоря сериозно — повтори Ферул и кимна към труповете. — Не ти ли се струва странен начинът, по който тези двамата се паникьосаха? Ти, аз… всички ние впечатлихме много хора днес. Хора, които ни смятаха за мъртви.

Темпър осъзна, че това го бе глождило. Бяха надделели твърде лесно. Ноктите се бяха държали така, сякаш срещу тях бяха съперници с непознати възможности. Бяха се опитали да стоят на разстояние. Темпър кимна и стисна ръката на Ферул.

— Добре тогава. Да живее Мечът.

Ферул се ухили като звяр, надушил кръв.

— Сега сме само тримата — но и това е достатъчно, струва ми се.

След като се превъоръжиха и почистиха, двамата излязоха от палатката и смело тръгнаха през поляната пред лазарета. Нощта бе топла и суха. Клоните на маслиновите дървета в овощната градина до лагера шумоляха на слабия вятър, а в небето се блещеше сърпът на луната, който приличаше на жълт ятаган. Факли горяха на всяка пресечка в града от палатки, но навън имаше само неколцина войници. Темпър и Ферул поздравиха всички часовои по пътя си и тези, които ги разпознаха, им отвърнаха с:

— Да живее Мечът!

Ферул вдигаше юмрук в отговор.

— Ще разберат, че идваме — оплака се Темпър.

— Колкото повече свидетели имаме, толкова по-добре.

Темпър изсумтя, виждайки мъдростта в това. Ферул го поведе към една персонална палатка, която се намираше близо до лазарета. Вътре светеха лампи, а от двете страни на входа на стража стояха двама Нокти. Когато Темпър и Ферул се приближиха, сърцето на Темпър се стопли при вида на втрещеното объркване, изписано на лицата на Ноктите.

Те спряха пред стражите, завардили входа.

— Идваме да видим Дасем — обяви Ферул и махна на войниците, които ги наблюдаваха от близките палатки.

След кратко колебание, единият Нокът кимна и им направи път, като отвори входа на палатката. Ферул изгледа тъмния отвор, леко смутен от съдействието им. Темпър започна да се съмнява — ами ако отново бяха преместили Дасем?

Вътре глинените лампи издаваха слаба, дрезгава светлина. Дасем лежеше на койката неподвижно като труп, а цялата горна част на тялото му бе обвита в превръзки. Кехлибарената светлина караше тъмната му кожа да сияе, сякаш бе бронзова статуя. Темпър пристъпи напред, но веднага се закова на място, тъй като видя някой друг в тъмните дълбини на палатката.

В мрака прошумоля плат.

— Да живее Мечът — каза женски глас.

Въслата изплува от сенките, с трима Нокти по петите й. Темпър рядко я бе виждал от толкова близо. Носеше обичайната си униформа, съставена от риза, шарф и панталони, а краката й бяха боси. Обикновеното лице на жената бе плоско и тясно, веждите сключени. Косата й бе подстригана късо, което бе обичайно за жените, служещи в малазанската армия. Ръцете й бяха яки и къси, дланите нашарени с тъмни мазоли. На Темпър му се стори, че всичко в нея изглежда остро и твърдо. Тя беше третият най-могъщ човек в Империята и той бе сигурен, че често й се налагаше да показва както твърдост, така и острота.

Темпър познаваше тримата Нокти, които бяха с нея, както по име, така и по репутация: заместник-командир Топър, облечен в специфичните за него копринени одежди; Опосум, със своите малки светещи очички и тясно, издължено лице, точно като животното, на което бе кръстен и Джейд, тъмнокожата далхонска жена, която бе един от най-свирепите бойци в организацията.

Ферул и Темпър не обърнаха внимание на Въслата и нейните хора и се насочиха към леглото на Дасем. Темпър го опипа за пулс, но не почувства нищо.

— Жив ли е?

— За момента — отвърна Въслата. — Развява се на границата на селението на своя покровител. Мислех си, че Гуглата ще бъде нетърпелив да го приеме, но явно съм грешала.

Двамата с Ферул се спогледаха, след което се обърнаха с лице към Въслата. Темпър видя как Ферул изгледа преценяващо Опосум и стисна юмруци. Джейд бе застанала на пръсти, готова да се хвърли към Темпър.

Въслата вдигна ръка в умиротворителен жест.

— Беше взето ново решение. Кос бе повишен във Върховен Юмрук и временен командир на Трета.

Ферул се намръщи, но Темпър подсвирна. Много хитро. Кос бе име, което щеше да се хареса на мнозинството. Офицерите го уважаваха, защото беше опитен и умел тактик. Освен това нямаше защитник. Просто един обикновен войник — не представляваше заплаха за Въслата.

Темпър облиза устни.

— Но още имаш нужда от Дасем. Кос не е защитник.

Въслата се навъси и поклати глава.

— Не, Темпър, ти все още не разбираш. Нещата се промениха. В момента Сърджън бере душа от раните си. Победата не е решителна, но все пак е победа. С Ю’Гатан е свършено — хората са обезсърчени и нямат време да назначат нов защитник. А ние нямаме нужда от повече защитници. Те са твърде скъпи. Твърде… уязвими.

Ферул изръмжа и щеше да се хвърли към нея, ако Темпър не го бе стиснал за рамото.

— Ами ние?

Веждите на Въслата подскочиха, изненадана и впечатлена от прагматизма на Темпър.

— Какво искате? Ранг? Титли? Губернаторски пост?

Ферул стисна ранената ръка на Темпър. Пръстите му бяха като менгеме и Темпър трябваше да захапе долната си устна, за да не изхленчи. Той положи длан на гърба на Ферул и нареди пръстите си така, че да му предадат съобщението: чакай.

Рече с глас, който бе изненадващо спокоен:

— Животът на Дасем в замяна на едно нещо.

Въслата кимна.

— Това може да бъде уредено.

Отговорът й бе повече от красноречив и Темпър вече знаеше какво трябваше да направят. Въслата нямаше никакво намерение да удържи на думата си. Нейното верую беше „Без свидетели“. Ноктите не оставяха нищо живо след себе си — това бе част от тактиката им. Въслата знаеше, че Темпър никога не би предал Дасем — в това бе сигурен. И най-вероятно изобщо не я беше грижа. Но всеки трябваше да изиграе своята роля и да каже репликите си.

— Добре — отвърна той и кимна. — Но през това време ние ще останем при него.

Въслата стисна устни. Темпър почти виждаше различните планове и възможности, които се въртяха в мислите й докато гледаше към него и Ферул. Погледът й попадна на ранената му ръка и нещо се промени в стойката й — тя изпъчи рамене и наклони главата си на една страна.

— Добре тогава. Можете да обсъдите подробностите с тези двама мои представители. Опосум. Джейд. Погрижете се за тези господа. Топър, идваш с мен.

Двамата Нокти направиха половин крачка напред. Въслата пое към изхода, а платът на панталоните й прошумоля приглушено. Когато им обърна гръб, Темпър погледна ръката си: новите превръзки вече се бяха просмукали с прясна кръв. Така. Беше решила, че най-добрите й двама ще бъдат достатъчни, за да довършат работата.

Топър излезе от палатката, а преди да стори същото, Въслата се обърна към тях, поклони се леко и го последва навън. Двамата с Ферул размениха погледи. Той изглеждаше като мечка, готова да нападне, с освирепял поглед и стегнати мускули на краката и ръцете. Намигна му. Както винаги, Ферул беше напълно уверен в способностите си. Темпър не можеше да се похвали със същото. Страховете му бяха потвърдени, когато двамата Нокти на стража пред вратата влязоха в палатката след като командирът им си тръгна. Опосум махна с ръка, сякаш за да хвърли нещо и изведнъж звуците от лагера около палатката секнаха като прерязани с нож.

„Мамка му“, прокле безгласно Темпър. „Това гарантира пълно уединение.“ Той реши да рискува с единствената възможност, за която се бе сетил, докато Въслата бе преценявала шансовете им.

— Прикривай ме — каза той на Ферул и с едно движение отстъпи назад, коленичи и вдигна ножа си с две ръце над гърдите на Дасем. Въслата бе казала, че „развява се на границата на селението на своя покровител“. Темпър се надяваше, че тя неволно му бе казала истината, защото Гуглата бе покровителят, в когото Дасем бе заклел душата си — заклел, но след това отрекъл.

Чу как Ферул парира първите атаки зад него и в същия миг заби ножа с всичка сила.

— Спри го! — изръмжа Опосум.

Нещо се удари в черепа на Темпър.

Дасем вдигна ръка, хвана Темпър за рамото и го избута настрани. След това се изправи. Темпър прелетя над едно празно легло и падна на отъпканата земя. От раната над окото му бликаше кръв, която го заслепяваше и топлеше лицето му. Изгледа остатъка от мелето проснат по гръб, замаян и нетърпелив всичко да свърши, и Гуглата да отнесе душата му.

Може би подведени от численото си предимство и лошото състояние на Дасем, Ноктите решиха да приключат нещата тук. Не, че Темпър можеше да ги обвинява. Все пак те не се бяха сражавали рамо до рамо с Дасем като него и Ферул. Не бяха виждали на какво бе способен Първият Меч. Освен това Ноктите имаха твърде високо мнение за себе си.

Битката се разгърна като бавен танц пред мътния поглед на Темпър. Ферул се завъртя настрани, отблъснат от Опосум. Кръв рукна от раните му, докато падаше. Другите трима се втурнаха към Дасем, който атакува най-близкостоящия. Посегна и смачка гърлото на мъжа в юмрука си с едно движение, след което се обърна към другите двама, като държеше трупа пред себе си като щит.

Въпреки това Джейд и другият Нокът нападнаха. Опосум мъдро отстъпи. Вместо да използва тялото като щит, Дасем го хвърли сякаш бе подкова. Ноктите паднаха в купчина. Темпър разбра колко разлютен бе Дасем поради екстравагантността на този ход и начина, по който Първият Меч се бе намръщил като буреносен облак.

След това той изрита Джейд по главата, изтръгна оръжието от ръката й и го прокара през шията й. Другият Нокът лежеше там, където бе паднал, замаян.

Опосум опита да проникне в Лабиринта си, но трябваше да избегне ножа, хвърлен от Дасем. Двамата тръгнаха един към друг. Опосум размаха оръжията си — стискаше по една кама във всяка ръка. Завъртяха се в кръг, като Опосум нападаше, а Дасем избягваше атаките му. Темпър се възхити от умението на Опосум — никога не беше виждал някой да си служи по-добре с ками. Но мъжът бе направил фатална грешка, когато не бе избягал в мига, в който Дасем се бе съживил. Може би, защото бе твърде арогантен.

Дасем атакува и получи резка през хълбока, но улови едната ръка на другия мъж. Завъртяха се и Темпър отново се изуми от ловкостта на Опосум. Но умението, силата и скоростта на Дасем, въпреки че бяха понижени, все пак превъзхождаха с много волята и невероятната тренираност на Опосум. Дасем прекърши китката му, усука ръката и заби собственото му острие в гърдите на Нокътя. Опосум се свлече и звуците от лагера се върнаха в палатката.

Темпър се усмихна и се предаде на твърдата студена тъмнина, която го дръпна надолу и той потъна към студените дълбини.

От време на време Темпър идваше на себе си, но после пак губеше съзнание. Веднъж го събуди остра болка в стомаха и видя Ферул, напрегнат и блед, който му направи жест да мълчи. Следващия път видя палатки и коли, тъмни и безлюдни. По-късно се събуди от остра болка и видя поле от високи треви, които шепнеха и съскаха на вятъра. Дасем, облечен в широка пелерина, го изгледа от високо и му се усмихна окуражително.

Избягаха от лагера, като изминаваха само по няколко левги всяка нощ. Вървяха на север към брега, минавайки през проходи в Таласката планина. После откраднаха малък рибарски катер, с който поеха на североизток към Драйджинско море, а оттам на юг, пътувайки само през нощта. Месец по-късно достигнаха брега на Седемте Града южно от Арен, заслабнали, почернели от слънцето и брадясали. Тук се разделиха. Темпър и Ферул планираха да поемат на юг с катера до Фалар. Дасем не възнамеряваше да дойде с тях.

Стояха заедно на каменистия бряг и никой не говореше. Бяха облечени в отпуснати роби, панталони и туники. Главите и лицата им бяха обвити в шалове от бял плат. Темпър бе запазил единствено шлема си от предишния си живот, омотан в едно одеяло. Дасем го бе пъхнал в ръцете му, когато Темпър се бе събудил.

Сега той стоеше със скръстени ръце и гледаше далечната планинска верига.

— Е — рече Темпър на Дасем, — трябва да си сам, а?

Дасем кимна уморено. Това бе стар спор.

— Какво ще правиш?

— Ще пътувам. На запад.

— Какво, в името на Тогг, ще търсиш там? — сопна му се Ферул. Както винаги той беше бесен, защото бяха осуетили плановете му.

Усмивката на Дасем беше толкова хладна, че Темпър потрепери от студ.

— Нещо. Нещо там. Може би ще намеря това, което търся.

Темпър прочисти гърлото си. Спомни си думите, които му бе прошепнал самият Дасем. Припомни си и слуховете, които той, Пойнт и Едж бяха чули за чистката сред висшите ешелони на култа на Гуглата.

— Щях да ти пожелая късмет, ако бях сигурен, че трябва да намериш това, което търсиш.

Това му заслужи остър поглед, но след малко Дасем отстъпи и кимна с измъчено изражение, което бе почти признание.

— Предполагам, че ще видим.

— Чумата да затрие всичко! — изръмжа Ферул и се хвърли в морето. Издрапа до закотвената лодка, хвана се за нея и извика през рамо: — Ако изръшкаш половината свят, ела да се видим в долините Сети.

Дасем му махна за сбогом.

Темпър се приближи и двамата се прегърнаха. На брега опита отново, въпреки че знаеше колко безполезно бе това.

— Излез в пенсия с нас. Вдигни си краката, облегни се назад и си почини.

— Има неща, които трябва да направя.

— Да, да — Темпър поклати глава и се усмихна. — Бъди много внимателен.

Дасем се изсмя.

— Непременно.

— Няма да сме там, за да ти пазим гърба.

— Знам.

Но Темпър просто не можеше да се принуди да изостави мъжа, чийто живот се бе заклел да защитава до смърт.

— Мога да откажа, нали знаеш? Да те последвам.

Отново тъжната усмивка.

— Знам — отвърна Дасем и стисна рамото на Темпър. — Но ако дойдеш с мен, ще умреш. В това съм сигурен. Продължавай да се бориш, Темп. Нищо чудно животът ти да се окаже много, много дълъг.

Темпър спря да диша.

— Видял си това?

Дасем пусна рамото му и му махна да тръгва.

— Тръгвай. Това е заповед.

Темпър нагази във водата. Двамата с Ферул отплаваха. Махнаха за сбогом на Дасем през събралия се между лодката и скалистия бряг здрач. Дасем вдигна ръка в един дълъг, продължителен поздрав. Най-накрая малката фигура се извърна от брега и изчезна сред дърветата.

Не след дълго, още докато плаваха по протежение на бреговата линия, Ферул попита:

— Какво в името на бивните на Финир е толкова важно? Защо не можем да отидем с него?

— Мисля, че отива на място, където не можем да го последваме.

Ферул погледна през рамо към Темпър сякаш се чудеше дали говореше сериозно. Самият Темпър не беше сигурен.

Едва няколко седмици по-късно, докато бяха на остров Страйк, те научиха официалната версия за събитията от Ю’Гатан. Изглежда тримата оцелели членове на Меча, сериозно ранени в битката, починали още същата нощ, убити в леглата си по време на рейд на фанатици от Седемте града, които после се оттеглили в града, взимайки тялото на Дасем със себе си.

През същата нощ Сърджън умрял по начин, който така и не намери задоволително обяснение. Три дни по-късно градът паднал. Всички говореха, че Върховен Юмрук Кос се представил много добре на бойното поле. Тялото на Дасем така и не бе разпознато, а Империята така и не назначи нов Първи Меч.

Киска стоеше на края на Крепостния път и гледаше към високите, подсилени с железни плочи, порти на Твърдината. Бяха затворени. Никаква светлина не идваше от бойниците от двете й страни. При нормални обстоятелства точно в този миг към нея щяха да бъдат насочени острите върхове на стрели за арбалети, а капитанът на стражата отдавна щеше да я е поздравил.

Малката вратичка, издълбана в дървото на лявата порта, стоеше открехната. Нещо бе затиснато на прага. Киска се приближи. През пролуката стърчеше ръка с обърната нагоре длан, изпружена в нещо като зловещ поздрав. Киска надникна през процепа. Ръката принадлежеше на един от наемниците, които я бяха отвлекли. Той беше мъртъв, а кожената му ризница бе раздрана на гърба. От начина, по който лежеше, Киска заключи, че се бе опитвал да избяга. Тунелът отвъд бе потънал в мрак и тя знаеше, че тялото й бе очертано от лунната светлина, идваща зад гърба й. Киска се вмъкна вътре, замръзна и се заслуша.

Нищо освен тихото, далечно дихание на прибоя. Въздухът в тунела смърдеше на кръв и изпразнени черва. Когато очите й се нагодиха към тъмнината, тя видя усуканите тела на още двама наемници, проснати на камъните. Може би са били оставени на стража пред портите и някой ги бе избил на влизане. Киска коленичи: различи тъмна кървава следа, все още лепкава, която почти стигаше до една малка странична врата в стената на тунела — това беше входът към жилището на вратаря Лубен. Тя проследи дирята, надвеси се над тялото на мъжа, който почти бе достигнал вратичката, след което се заслуша. След няколко удара на сърцето й Киска реши да продължи напред, но се закова на място, когато чу някой да стъпва съвсем близо до нея. Някой от другата страна на вратата, който може би също като нея стоеше неподвижно и се ослушваше. Киска се запита дали искаше да знае кой беше това — гърбушкото или неговият убиец? Не, нямаше време да се занимава с това сега. Артан може би беше в Твърдината и…

Вратата се отвори. Дебела ръка и длан, голяма като щит я сграбчи отпред за ризата и я издърпа вътре. Някой опря секира под брадичката й и я притисна в стената. В ноздрите й влетя киселата, гореща миризма на дъх, пропит с вино.

— О, ти ли си, момиче — изръмжа Лубен. Огледа я от главата до петите с читавото си око, след което я освободи и отстъпи назад. — Извинявай.

Киска отново започна да диша и оправи ризата и жилетката си. Стаята беше тясна като ниша. Една кухина, забравена по време на строителството на крепостта — таванът бе твърде ниско, за да се изправи, но гърбушкото нямаше проблеми с това.

— Богове, дете. Мислех си, че имаш повече акъл в главата от това да идваш тук в нощ като тази — рече Лубен, избута я настрани, затвори вратата и тресна резето.

— Какво става горе?

Лубен седна на един стол до мангал, пълен с нажежени въглени. Отпи от един мях и избърса устата си в ръкава на мръсната си кожена жилетка.

— Не знам и не ме интересува.

Киска стоеше до вратата и трепереше на влажния въздух.

— Но трябва да имаш някаква представа.

Лубен се засмя пресипнало и се изкашля.

— Момиче, имам представи. Много. Но те си остават тук — отвърна той и се почука с пръст по слепоочието.

— Е, аз искам да открия какво става.

Той наклони глава на една страна и я изгледа изпитателно, сякаш се опитваше да прецени до каква степен си бе загубила ума. След това посочи вратата и рече:

— Тръгвай тогава.

Киска се поколеба.

— Искаш да кажеш, че ти просто ще си седиш тук?

— Точно така — отвърна Лубен, ухили се и отпи от мяха. — Чуй ме. Там горе се води война. Не се взимат пленници. Разбираш ли ме? Умират хора.

— Добре тогава. Ще отида сама.

Лубен се навъси, пъхна една дървена запушалка в мяха и го остави на пода. Прочисти гърлото си и се изплю в ъгъла.

— Можеш да останеш тук за през нощта. Досега бе спокойно.

Киска се приближи до мангала и протегна ръце, за да ги стопли. Поклати глава.

— Не, благодаря. Трябва да видя какво става. Има… — тя млъкна. Спомни си, че бе взела решение да не разкрива имена или какво всъщност бе заложено на карта. — Това е важно. Трябва да разбера какво става.

Вратарят се изхили дрезгаво.

— Струва ми се, че всички искат да знаят това.

На Киска й се стори, че Лубен знаеше повече, отколкото й казваше. Той беше вратар на Твърдината, откакто се помнеше. Когато бе малка, Киска и нейните приятели се събираха пред отворената порта, за да обиждат и дразнят гърбушкото с походка на рак и огромната връзка ключове, окачена на кръста. Когато си спомни това, Киска усети как лицето й поруменява от срам. А преди малко едва не го нарече страхливец за това, че се крие в килията си. Коя беше тя, че да го съди?

Киска въздъхна.

— Добре. Аз тръгвам.

Лубен кимна. Той гледаше зачервените въглени така, сякаш бе обладан от свои собствени болезнени спомени. Киска изведнъж се сети нещо и се обърна.

— Можеш ли да ми заемеш някакво оръжие?

Той изсумтя, издърпа една кама от широкия си колан и я пъхна в ръката й. Киска я стисна: това бе едно от най-злите на вид остриета, които някога бе виждала, криво като коса.

— Благодаря.

Той отново изсумтя и извърна поглед. Киска махна резето.

— Момиче…

Тя се обърна.

— Да?

— Гърбът ти винаги да е обърнат към стената, чуваш ли?

— Да. Така ще направя.

Киска престъпи през прага и затвори вратата.

Дворът бе пуст и неохраняван. До укрепената врата, водеща към централната кула на крепостта, Киска откри още четирима мъртви наемници. Сред тях беше и един от приближените ветерани на командира с белезите. Нямаше открити рани — изглеждаха така, сякаш просто бяха паднали мъртви. Косъмчетата по врата й настръхнаха, когато осъзна, че това приличаше на лабиринтски капан — най-вероятно протекция. Ако това бе причината, Киска се надяваше магията вече да се е изчерпала. Не беше сигурна колко мъже се бяха спасили от нападението на Хрътката: може би петнадесет или двадесет. По груби изчисления това оставяше десетина мъже, включително командира и жената, която според Киска беше магьоснически кадър.

В приемната зала светлината бе твърде слаба. Свещите бяха изгорели и единствената светлина идваше от маслените лампи, висящи от стените. По-голямата част от залата бе потънала в дълбока сянка, където всеки можеше да стои скрит и да я наблюдава точно в този момент. Вдясно от нея имаше спираловидно стълбище, прегърнало стената. Имперският служител и Ноктите бяха завзели горните нива на Твърдината.

С предупреждението на Лубен в мислите си, Киска опря гръб в стената и тръгна напред. Не виждаше почти нищо в мрака и не след дълго кракът й се удари в нещо в основата на стълбището. Тя се наведе. Един от двамата останали стражи на Артан, мъртъв, с копие, забито в гърлото. Дъхът на Гуглата! Нима всички бяха мъртви? И кой ги беше избил? Струваше й се, че всички убийства, които бе видяла досега, бяха в стила на Ноктите.

На втората стълбищна площадка имаше една-единствена маслена лампа, която осветяваше сцена, сякаш излязла от най-ужасните й кошмари. Труповете бяха на купчини и повечето принадлежаха на наемници. Опърлените гоблени и изпепелените мебели още димяха. Киска се задави от сладникавата миризма на изгорена плът. Главата и изкорменото туловище на Нокът висяха през дупка в дъските на близката врата. Друг Нокът лежеше върху най-високата купчина трупове, буквално насечен на парчета. Опустошението бе такова, сякаш в това затворено помещение бе избухнала една от онези алхимически бомби — морантски муниции.

Като държеше долния край на пелерината си притиснат в устата и носа, за да се предпазва от вонята, Киска прескочи телата и прекоси площадката. Озова се в коридор, който водеше към второ стълбище. Друг ветеран лежеше на пода в локва от кръв с прерязано гърло. Съдейки по броя на труповете, Киска заключи, че на командира му бяха останали не повече от двама-трима оцелели. Жената не беше сред мъртвите, нито Артан или Хатар.

Кръв капеше от износените стъпала и залепваше по обувките й, докато Киска се изкачваше, допряла гръб в извитата стена. Спря малко преди последното стъпало, до тялото на мъж, който бе изпълзял от клането долу. Разпозна бронята му: беше сержантът, който я бе заловил в „Моси Торс“.

Тя го прескочи и клекна, като очите й бяха на нивото на площадката над нея. Заслуша се. Тишина. Дълбока и пълна тишина. Косъмчетата по врата й отново настръхнаха. Всички ли бяха мъртви?

Изведнъж чу тих стон и влажно мляскане. Погледна надолу, вцепенена. Наемникът в краката й не бе мъртъв. Докато го гледаше, той вдигна ръка и я хвана за глезена. Киска почти изпищя. Ръката я дръпна и тя падна отгоре му, а главата й се чатна в ръба на едно стъпало. Заслепиха я звезди и остра болка, която извика сълзи в очите й. Ръката на наемника се вдигна и тя парира слабия му удар, но загуби равновесие и се свлече надолу по стълбите.

Хватката върху глезена й отслабна и Киска измъкна крака си. Наемникът лежеше проснат по гръб. Половината му лице беше овъглено. Той я зяпна.

— Пак ли ти — рече и се изкикоти. Звучеше изтощен.

Киска му отвърна троснато:

— Какво, в името на К’рул, се опитвате да направите?

Това го накара да се надигне. Присви очи от болка, а между почти откъснатите му устни се появи пяна.

— Какво се опитваме да направим? Да си върнем старата слава! Да върнем Малаз във вярната посока! Не знаеш какво беше преди. Той дойде при нас. Той ни обеща!

Мъжът изкашля малко кръв и очите му се замъглиха, но после пак се проясниха. Киска нямаше нужда да пита кой беше Той.

— И какво се случи? — прошепна тя.

— Проклета бъркотия, ето какво. Ноктите започнаха да излизат отвсякъде като хлебарки. Не знам колко останаха. Твърде много според мен. Дошла е готова на всичко.

— Тя? Коя е тя? Кажи ми.

Киска го разтърси, но очите му се затвориха и главата му клюмна. С последния си дъх мъжът изсъска:

— Въслата.

Така. Значи е била тя. Но наемникът можеше да греши. Може би бъркаше. Това потвърждаваше подозренията й, но Киска не смееше да повярва. И сега, когато знаеше или подозираше, че знае, любопитството й бе заменено от страх. Агайла, Артан, дори Лубен — всички бяха прави. Тя нямаше работа тук. Това бе проблем на тези, които имперските служители наричаха Старата Гвардия. Тя, както и всички останали, озовали се на неподходящото място, щяха да бъдат избити без милост, тъй като бяха нежелани свидетели на стари кавги.

Киска се спусна надолу по стълбите. Когато стигна площадката веднага се гмурна в сенките, тъй като бе видяла някой да се задава по коридора. Въздухът все още бе задимен, а светлината на лампите бе твърде мижава. Но дори ако Киска се намираше на тучна поляна през слънчев ден в средата на лятото, тази фигура щеше да изпрати ледена тръпка надолу по гръбнака й. Изглеждаше като древно привидение от легендарното минало, което Лунната сянка бе изтръгнала от гроба.

Стиснало два криви меча и леко приведено, съществото крачеше тежко сред труповете. Носеше архаични доспехи, които повече прилягаха на герой от старите легенди, а главата му бе покрита с очукан шлем с визьор. Киска бе благодарна за това, защото никой не можеше да оживее след свирепите рани, за които свидетелстваше състоянието на доспехите. Стоманени люспи висяха от разкъсаната кожа и подплатата. Железни пръстени издрънкваха всеки път, когато създанието пристъпваше напред. Несъмнено това бе един от ужасите, за които се разказваше в легендите за Лунната сянка. Демон или свиреп джагътски тиранин, събуден от сън и обзет от желанието да мъсти за древни несправедливости.

Киска не можеше да помръдне: нямаше как да мине покрай нещото и не можеше да тръгне нагоре по стълбите. Докато гледаше неумолимото му приближаване, тя видя нещо да помръдва с крайчеца на окото си. Нещо се заби в тежката броня на съществото. То изръмжа и се обърна тромаво като обстрелвана кула по време на обсада. Държеше едното си оръжие насочено напред, а другото стискаше зад гърба си.

Две фигури излязоха от сенките пред и зад създанието.

Нокти. Тънки като игли остриета блестяха в ръцете им. Съществото погледна назад, след което обърна вниманието си към фигурата пред него.

Киска гледаше ужасено как създанието се приготвя за битка. Езикът на тялото му говореше за това, че се кани да се хвърли напред и Нокътят пред него отстъпи малко назад. След това се случи нещо невероятно: бронираният великан рязко се обърна и се понесе към другия Нокът със скоростта на бързоходец. Мъжът трябваше да парира серия от удари. Нещото продължи да напада, като накрая сведе глава и удари Нокътя със стоманения си шлем. Мъжът бе зашеметен и отстъпи назад, препъна се и, докато падаше, съществото замахна и го изкорми.

Хвърлено острие се заби в бронирания гръб на съществото и заседна там. Воинът изръмжа и се обърна. Двамата с Нокътя стояха неподвижно и се гледаха. Воинът наведе рамене като глиган, който се готви да се хвърли напред. То посочи към Нокътя с ръка в бронирана ръкавица.

— Този път ще взема главата ти, Опосум.

Киска усети ледена тръпка, която започна от скалпа й и стигна чак до пръстите на краката. Очевидно този призован от Сянката демон не можеше да бъде спрян. Никой нормален войник не можеше да убива Нокти и да се кълне в това, че ще ги унищожи. Може би това бе воин от ужасяващите Т’лан Имасски легиони на Императора. Киска бе чувала да казват за тях, че се обличат в древни доспехи и са неунищожими като тайфуни.

Нокътят се изсмя.

— Ела тогава. Ще те чакам горе.

Мъжът отстъпи назад в мрака и изчезна.

Останала сама, фигурата изсумтя презрително. След това потърка гърба си в стената като бедерин, който се чеше. Ножът издрънча на камъните. След това воинът блъсна мечовете си един в друг и изръмжа, сякаш се канеше да заколи всеки, който срещне по пътя си.

Киска се втурна нагоре по стълбите покрай мъртвия наемник.

Озова се в друг коридор, досущ като този долу, но без труповете. Тя знаеше, че тук се намираха стаите на старшите офицери, военният трибунал, председателстван от Под-Юмрук Пел и една частна трапезария. Обзавеждането бе просто и семпло, типично за една казарма: глинени лампи на стените, няколко провесени знамена и проядени от молци флагове. Върху тесните маси имаше погребални съдове, изгорели свещи и миниатюрни каменни статуетки на войници, които напомниха на Киска за бронирания демон зад нея. Най-далечната врата зееше. Киска я бутна и потъна в мрака отвъд.

Въпреки че никога не се бе качвала тук, Киска знаеше, че това бе частната трапезария, където Под-Юмрук Пел приемаше капитани на кораби и други офицери и където в миналото пиратски адмирали бяха пирували заедно със знатни заложници, довлечени от тъмницата долу.

Киска бавно крачеше напред. Различи смътните очертания на високи столове, наредени покрай стените. Тя се опита да забави ритъма на разтуптяното си сърце, като започна да диша дълбоко. Това очевидно бе най-голямата стая на този етаж, но се чувстваше така, сякаш не бе сама. Спря да се движи, готова веднага да се обърне и да побегне. Усети нещо зад нея и се завъртя. Видя плоското, разкривено от гняв лице на Хатар. Той вдигна пръст пред устните си, за да я предупреди да мълчи, след което й махна към далечния ъгъл на стаята. Тя отстъпи и се блъсна в някой, който я докосна по рамото. Беше Артан.

Обърна се с лице към него и понечи да каже нещо, но той захлупи устата й с ръка. Тя стисна устни и кимна.

Той се наведе и прошепна в ухото й:

— Не трябваше да идваш.

— Нещо идва. Брониран демон, прилича на Т’лан Имасски воин. Не може да бъде спрян. Победи двама Нокти.

Очите й се бяха нагодили към тъмното и видя как веждите му подскачат недоверчиво. Или може би изненадано. Освен това видя как двамата с Хатар си разменят няколко бързи знака с ръце. Това я стресна, защото бе решила, че нощното зрение бе една от слабостите на Хатар. Може би оттогава то се бе подобрило. Чрез Лабиринтите. Стиснал два дълги ножа в ръцете си, мъжът зае позиция точно зад вратата. Артан я поведе назад през дългата стая до един ъгъл, където през отворената врата виждаха част от осветения коридор и основата на стълбището, водещо към най-горния етаж, зает от Върховния Имперски Служител — Въслата.

Чуха бронирания демон много преди да го видят: бавната, тежка стъпка, откъснатите люспи, дерящи стените.

Когато се появи на прага, Артан рязко си пое дъх. Киска се зачуди дали бе от страх или защото бе разпознал съществото, или и двете.

— Беше права — промърмори той тихо, — един призрак от миналото…

Запълнила коридора като съживена статуя, фигурата се обърна към стълбите. Завъртя главата си под огромния шлем и замахна с едното острие към основата на извитото стълбище. След това събра мечовете в защитна поза и отстъпи назад.

Някой слезе по стълбите и изплува от мрака. Слаба фигура, облечена в сива роба. Поклонник! Киска погледна въпросително към Артан, но и неговите очи бяха разширени от изумление. Тя се обърна към вратата.

Двамата сякаш преговаряха. Очевидно се познаваха, но не се обичаха особено. Гласът на поклонника бе тих и мек, а този на воина гърлен и дрезгав. Гласовете им дълго отекваха в тишината на коридора, докато накрая двамата сякаш постигнаха някакво съгласие. Поклонникът махна нехайно с ръка и на пода се появи трета фигура, просната по гръб. Бронираният воин не извърна очи от мъжа, но побутна нещото на земята с крак. То отвърна с нечленоразделен стон. Беше тъмнокожата жена от отряда на наемниците, с нейната черна копринена риза и жилетка. След още няколко разменени реплики бронираното същество прибра мечовете си в ножниците, вдигна жената и я преметна през рамо. Отстъпи назад по коридора и изчезна от поглед.

Киска се чудеше защо съществото бе отнесло жената. Някакво човешко жертвоприношение? Дробовете й вече я боляха и тя се сети да си поеме дъх. Всичко бе свършило. Древното привидение си бе отишло. Но Артан я стисна болезнено за ръката. Тя погледна към него.

С поглед, вперен във вратата, той оформи с устни: „Стой неподвижна.“

Киска погледна натам. Поклонникът се бе обърнал и гледаше право към тях през тесния процеп на вратата. Но тъй като бе облян от светлината от лампите, той нямаше как да ги вижда, скрити в мрака. Артан стоеше до нея, напрегнат като опънат лък. След малко той преглътна и прошепна втрещено:

— В името на Червея на Есента. Наистина е той.

Когато влезе през главната порта на Твърдината, Темпър веднага изтегли извитите си мечове при гледката на четирите трупа. Разпозна ги като членове на събрания от кол и въже взвод на Аш и забеляза, че сред тях нямаше Подпалвачи на мостове. Очевидно Аш пазеше най-добрите хора близо до себе си. Горещо се надяваше, че Корин бе сред тях.

Спря пред вратата, водеща към килията на Лубен, тъй като искаше да се увери, че гърбушкото е все още жив. Но размисли. Ако беше оцелял, нищо чудно Лубен да разпознае шлема му. Нямаше как да бъде сигурен в противното — старият пияница всъщност беше изпечен хитрец. Така че Темпър мина покрай вратата и излезе в пустия вътрешен двор. Замисли се дали да не провери казармите, но го спря страхът от това, което можеше да завари там. През годините Ноктите бяха извършвали безчет погроми, някои от тях много по-ужасни от избиването на един малък гарнизон. След като претича през двора, Темпър бутна вратата на Твърдината с върха на меча си. Още мъртъвци. Ноктите, а може би и Аш, се бяха отървали от излишните си хора. Можеше да си представи логиката на Аш — все пак по волята на Близнаците на съдбата мъжете му можеха да извадят късмет и да убият някой и друг Нокът. Темпър спря и затегна каиша на шлема си, нагласи ръкавиците си и сви рамене. Това беше. Горе го чакаше „Върховният Имперски Служител“, нейните Нокти телохранители, може би някой приятел или пък призраци от миналото, които още не бяха изкупили вината си за предателството, за което не бяха направили нищо, за да бъде предотвратено. Темпър се съсредоточи и изпразни ума си от всичко, с изключение на целта си да достигне върха на кулата.

След десет удара на сърцето му старото му бойно спокойствие се обви около него като защитна пелерина. Чувстваше се добре. Натъртен, но силен. Тръгна надолу по коридора, леко приведен, с оръжия, готови за действие. Когато стигна главната приемна зала, той почувства как косъмчетата по врата му настръхват и бързо се залепи за стената. Нещо проблесна във въздуха, но бързо изчезна, погълнато от сенките. Темпър започна да се плъзга по стената, като се насочи към коридора, който водеше до стълбището.

Нещо се материализира в средата на залата. Нокът, от женски пол, с гърди, разсечени от дълбоки рани и панталони, просмукани с кръв. Стоеше пред него с празни ръце и изцъклени очи.

Темпър се намръщи над предпазителите си за скули. Докато се плъзгаше по стената, той се зачуди дали тя изобщо го виждаше. Когато ги разделяха не повече няколко крачки, Нокътят започна да размахва ръце пред лицето си. Далечните пламъци на лампите изгаснаха и леден вятър блъсна Темпър в лицето. В същия миг пред жената израсна локва от непроницаем мрак. Темпър с ужас осъзна, че това бе призоваване на Имперския Лабиринт. Всеки момент оттам можеше да излезе нещо: Нокти, армия или демон. Темпър се хвърли по очи на пода и замахна към краката на Нокътя с меча си. Жената се свлече и порталът се затвори. Темпър се претърколи, коленичи и мушна. Двете му остриета пронизаха кървавия гръден кош на Нокътя. Без да издава звук, тя се опита да отблъсне стоманата с ръце, но усилията й ставаха все по-слаби и анемични. Накрая просто въздъхна и ръцете й се отпуснаха.

С разтуптяно сърце Темпър се изправи на крака. Богове! Въпреки че бе полуумряла, жената едва не го беше довършила. Той се обърна и огледа залата. Защо не бе използвала Лабиринтите по-активно? Тогава осъзна, че през тази нощ, по време на Лунната сянка, призоваването на Лабиринтите можеше да се окаже най-опасното нещо на света. Темпър се ослуша, почувства, че бе сам, избърса остриетата си в трупа и продължи напред.

Надолу по стълбите към него се носеше позната смрад. Тя мигновено пренесе Темпър обратно на хилядите бойни полета, които бе прекосявал. Независимо къде се водеше войната, в гора или пустиня, уханието на смъртта винаги бе едно и също. Когато стъпи на площадката, Темпър почувства, че се бе върнал вкъщи. Сякаш другарите му все още бяха живи. Сякаш отново участваше във военни кампании с Меча. Почти усети присъствието им зад гърба си, като корава ръка, която го побутваше напред.

Още двама мъртви Нокти лежаха сред труповете на останалите хора на Аш или поне на по-голямата част от тях. Тук се бе разразил бърз и грозен бой с ножове, който бе приключил, когато един от Мостоваците ветерани бе възпламенил алхимическа противопехотна острилка17 или силен експлозив. Тези момчета не се шегуваха. Темпър не откри Корин или Аш сред умрелите.

Стори му се, че вижда движение в дъното на коридора. Но може би беше трепкането на пламъка на една от лампите. Темпър спря и стегна мускулите си, готов за битка: Ноктите бяха защитавали този коридор, така че може би…

Хвърлено по него оръжие се удари в гърба му и издрънча на пода. Темпър зае странична защитна позиция: единият меч издигнат високо отпред, другият стиснат ниско отзад. Колко от проклетите убийци бяха останали? Редовните клетки на Ноктите бяха петчленни. Това означаваше, че бяха останали двама. Но ако този горе беше Юмрук или някой дори по-високопоставен… тя никога не би пътувала с по-малко от две клетки.

Изведнъж пред Темпър се появи Нокът и той инстинктивно почувства, че друг бе изникнал зад гърба му. Въпреки това погледна през рамо и потвърди подозрението си, защото не искаше да разберат, че бе запознат с тактиките им.

Този отпред се приближи с няколко крачки, стиснал две дълги ками. Имаше нещо странно познато в походката и държанието му, но Темпър пренебрегна това за момента, защото обмисляше възможностите си. Той се вдъхнови от клането, покрай което бе минал току-що. Тези двамата сигурно очакваха да се хвърли на сляпо, така че реши да не ги разочарова. Започна така — затича се напред, но после се обърна и нападна Нокътя зад гърба си. Той се стресна, изненадан от необичайния ход. Темпър го застигна, удари го с глава, сряза го през гърдите и се обърна да посрещне атаката на другия, като всичко това бе едно непрекъснато движение. Но не беше достатъчно бърз. Хвърлена кама се заби в гърба му.

Раната го забави, но той се направи, че не го бе заболяло. Сигурно този срещу него бе Нокът командир — много малко хора можеха да хвърлят острие, което да прониже броня от кост и варена кожа, дебела един палец.

Командир, и при това в него имаше нещо познато! Беше чул, че онова копеле с малките светещи очички бе оцеляло. Темпър присви раменете си, отчасти, за да размести ножа, отчасти, за да премисли следващия си ход. Имаше нужда от време, така че ако това бе по волята на Близнаците на съдбата, щеше да се опита да си спечели малко. Посочи към Нокътя.

— Този път ще взема главата ти, Опосум.

Нокътят се изсмя, издавайки, че и той го бе разпознал.

— Ела тогава. Ще те чакам горе.

Е, Богове. Беше познал.

Опосум направи крачка встрани, сякаш за да долепи гърба си в стената, но после се гмурна в мрака и изчезна.

Темпър стоеше неподвижно и чакаше. Нима Опосум се бе опитал да отвлече вниманието му? Може би щеше да изхвърчи от друга сянка, като проклетата Хрътка? Той издиша със свистене. Нямаше смисъл да се тревожи за това. Каквото се случеше — такова. Темпър докуцука до стената и се опита да избие проклетия нож. За щастие доспехите бяха поели по-голямата част от удара. Усети как дръжката се закача за процеп между два камъка. Плъзна се настрани и прехапа писъка, когато острието излезе.

Как болеше само!

Стори му се, че чува стъпки, изкачващи стълбите и застина. Дали това внезапно изчезване не бе просто за заблуда? Възможно ли бе Опосум да се качва по стълбите точно в този момент? Това щеше да е много смешно, ако беше истина: Опосум, побягнал като плъх. Темпър се изхили, а след това рязко си пое дъх. Пот се стичаше на вадички по лицето му и капеше от носа му. Блъсна мечовете си, за да накара копелето да побърза.

След това изпъна гръб, прекоси коридора и хукна нагоре по стълбите, като през цялото време мушкаше мрака пред себе си с мечовете. Поколеба се на площадката. Беше се надявал, че няма да му се налага да се изкачва до последния етаж. Беше си мислил, че вече щеше да е намерил Корин, жива или мъртва. Възможно ли бе Аш и неговите хора да бяха стигнали чак до горните етажи? Темпър трябваше да признае, че това му се струваше малко вероятно. Може би се криеха някъде? Едва ли. Бе останал с впечатлението, че Аш е фанатик, който изобщо не се притеснява от значително превъзхождащи го сили.

Темпър реши да продължи напред, но с голяма неохота. Той внимаваше за капани, закотвени в Лабиринтите и затова замахна веднага след като стигна следващото стълбище. Сенките, събрали се над стъпалата, затрептяха като топлинни вълни. Темпър отстъпи с вдигнати мечове. Молеше се на Финир да не е Хрътка.

Нещото доби форма — формата на слаба фигура, мъжка или женска, облечена в роба с гугла като тези, които носеха поклонниците на култа на Сянката, но направена от по-фин плат, който сякаш блещукаше. Фигурата мързеливо заслиза по стълбите и само след миг Темпър позна човека, който стоеше пред него. Бяха се срещали рядко, но Темпър познаваше до болка уморената му, почти отегчена поза — позата на абсолютната арогантност. Беше Танцьора, съучастник и телохранител на Келанвед, както и най-умелият убиец на Империята.

Темпър реши, че часът му най-накрая бе ударил. Никой не можеше да се опре на Танцьора. Мъжът бе като артист, чиито изящни творби бяха трупове. Всъщност Танцьора вършеше работата си толкова добре, че много хора бяха забравили това, че Келанвед имаше партньор. Най-опасният убиец: този, когото никой не забелязва. А освен това хлъзгавото копеле се водеше мъртъв.

Темпър реши пръв да наруши напрегнатото мълчание.

— Ще танцуваме ли?

Мъжът махна нехайно с ръка, сякаш Темпър не си струваше усилието и Танцьора имаше много по-важни неща за вършене.

— Едва ли ще се съгласиш с това, Темпър — рече мъжът със своя мек, снизходителен глас, — но тази нощ двамата с теб сме съюзници.

Темпър реши да не се мръщи. Опита се да направи лицето си напълно непроницаемо. Танцьора бе като пепелянка, която можеше да се промуши и през най-малкия процеп. Така че Темпър запази мълчание и зачака.

— Много усилия и енергия бяха изразходвани, за да бъде подготвена днешната постановка. Но се боя, че аз съм портиерът и не пускам хора без покани.

Темпър навлажни устните си и се сети за Корин.

— Една жена се качи преди мен, бивш магьосник. Къде е тя?

— При мен.

— При теб?

— Да. Тя и Аш са при мен. Те останаха верни и дойдоха да ми служат.

— Дай ми я и ще си тръгна.

Смехът на Танцьора бе сух като падащ пясък.

— Защо ми е да го правя? И без това ще си тръгнеш, Темпър. Нямаш избор.

Темпър се приведе и стисна оръжията си.

— Дай ми я, Танцьор.

— Не ставай глупав.

Проклет да е този мъж! Темпър реши да опита с преговаряне.

— Не съм аз глупакът тук, Танцьор. Не ми оставяш избор, а това не е разумно. Всеки има своята гордост. Не мога просто да си тръгна с подвита опашка.

— Но виждаш ли… — прошепна Танцьора, — ти имаш избор.

Темпър изстена вътрешно. Танцьора просто бе демонстрирал силата на позицията си. Корин не представляваше нищо за него; той просто искаше нещо в замяна. Темпър процеди през зъби:

— И той е?

— Една последна битка, Темпър. Една последна мисия за последния останал къс от разбития Меч.

Последния? Нещо промуши Темпър в гърдите. Наистина ли беше последният къс? Не можеше да си поеме дъх. Тогава Ферул… дори Дасем… бяха мъртви?

— Какъв е той? — промърмори Темпър, почти без да осъзнава, че бе снижил оръжията си.

— Аз ти предавам жената. Ти се връщаш при Пралт, който ръководи слугите ми в града. Разбирам, че двамата вече сте се срещали — това ще улесни нещата. Когато го намериш, ще правиш това, което ти казва. Разбираш ли?

Темпър кимна. Може би Танцьора лъжеше, но защо ще си прави труда? Може би самият той не знаеше… може би наистина мислеше, че Темпър бе последният.

— И ще правя какво? — попита Темпър остро, тъй като изведнъж си бе спомнил къде се намираше и с кого преговаряше.

— Нищо безвкусно. Битка, Темпър. Това, в което си най-добър.

Той изсумтя.

— Добре тогава. Къде е тя?

Танцьора махна към пода.

— Ето тук.

Корин изплува от сенките, обвили се около краката му, сякаш Танцьора бе свалил одеяло от мрак от тялото й. Темпър протегна крак и я побутна, без да сваля очи от Танцьора. Корин изстена и помръдна сънено.

Темпър изсумтя недоволно, ядосан на себе си и на положението, в което сам се бе поставил, след което вкара оръжията си в ножниците, вдигна Корин и я преметна на рамото си. Обърна се към Танцьора.

— Вие двамата искате да завземете трона?

Закачулената глава се наклони на една страна. Темпър си представи, че вижда малка усмивчица.

— Не сме дошли на майтап — знаеш това. Но никога не сме имали за цел да управляваме нещо, което е толкова мъчноподвижно. Царство, Империя. Това са просто символи. Двамата с Келанвед виждаме много по-надълбоко. Винаги сме преследвали по-велики цели — обясни му Танцьора, след което му махна да тръгва. — Хайде. В града къкри една гадна малка битка. Струва ми се, че ще ти е точно по вкуса.

Темпър направи крачка назад, но се поколеба и спря. Искаше да попита за битката, но после реши, че се страхува твърде много от отговорите. Танцьора отстъпи назад и нагоре по стълбите, разтвори се в мрака и изчезна.

Кожата на Корин бе студена. Темпър я нагласи на рамото си, след което тръгна надолу по коридора. Това, което Танцьора му бе казал, до голяма степен съвпадаше със собствените му заключения за Императора и неговите последователи. Според Темпър повечето хора, като Въслата например, смятаха контрола за своя най-висша цел, независимо дали беше политически или личен. Но тези като Келанвед и Танцьора ламтяха за Власт — самото неизразимо качество. Това да управляваш царство или Империя бе просто един от изразите на това качество. Но вече бяха правили това и сега искаха още. Какво беше казал онзи поклонник Пралт? Че тази нощ бил заложен на карта контролът над един от Лабиринтите? Е, сега имаше и награда!

Темпър излезе в окъпания в лунна светлина вътрешен двор и спря. Докосна бузата на Корин с ръка. Плътта й беше като влажна глина. Колко близо бяха до утрото? Той погледна към небето: луната скоро щеше да потъне отвъд стените. Но само ако законите на небесните движения все още важаха. Възможно ли бе да наближаваха шестата камбана? Разбира се, Темпър не можеше дори да си помисли да не удържи на думата си. Ако тази нощ островът принадлежеше на поклонниците, а те принадлежаха на Танцьора, той просто нямаше къде да се скрие. А освен това трябваше да признае, че изпитваше любопитство. Жалко, че не можеше да отиде просто като зрител. Отново нагласи Корин на рамото си. Трябваше бързо да я отнесе някъде, където щеше да бъде на сигурно място. Знаеше къде, но предпочиташе да не ходи там. За съжаление нямаше друг избор.

Темпър спря пред вратата на Лубен и я изрита.

— Отвори!

Отвърна му глас, също толкова сприхав, колкото неговият:

— Махай се!

— Отваряй, Лубен, прокажен развратник такъв!

— А? Какво каза?

Чуха се стъпки, които спряха пред вратата.

— Познавам този глас — рече Лубен. — Как можеш да говориш за разврат, когато си твърде стар, за да го помниш?

— Стар! — възмути се Темпър и се огледа, след което се облегна на вратата. — Отваряй, гърбушко. Сега не е моментът да се срамуваш от изродщината си.

— Да се срамувам!

Вратата се отвори и Лубен погледна през процепа. Очите му лъщяха, а в ръката си стискаше кожен мях. Той примигна и зяпна шлема на Темпър, след това примигна отново и отстъпи назад от прага. Темпър бутна вратата, приведе се под ниския покрив и стовари Корин на сламения матрак. Въздухът в малкото помещение бе пропит с миризмата на вино и Темпър се почувства така, сякаш бе влязъл в Хана на Обесения в особено натоварена нощ.

Лубен се олюля и почеса по обраслата брадичка.

— Кой е това?

— Тя е ветеран и бивш магьосник — отвърна Темпър, свали шлема си и стисна рамото на Лубен. — Така че гледай ръцете ти да не шарят много.

Лубен изсумтя и се стовари на стола си. Изгледа Темпър подозрително.

— В какво си се забъркал сега?

— В нищо.

— Не ме лъжи — рече той и кривна пръст към шлема под мишницата на Темпър. — Дълго време си държал главата си преклонена, приятелю. Ако я надигнеш сега, някой ще я отсече със сабята си.

Темпър отвърна на това с песимистично свиване на рамене, след което каза:

— Ти си вторият, който ми казва това тази нощ.

Лубен поклати тъжно глава. След това размаха кожения мях, а виното вътре изплиска.

— Е, махай се тогава. Нещастен глупак такъв. Чуй какво ще ти кажа — Лубен погледна към него с кървясалото си, подуто око. — Мислех си, че между нас има разбиране. Между теб и мен. Нали си говорихме за това как ще живеем на този остров толкова дълго, че ще опикаем гробовете на всички.

Лубен отново размаха мяха, а Темпър се засмя.

— Все още възнамерявам да направя това — отвърна той.

Гърбушкото изсумтя презрително и поклати глава.

— Отново те използват — каза той и посочи към Темпър с мяха. — Използват те, както преди. Не ги е грижа дали ще оживееш или ще умреш, така че на теб защо ти пука за тях?

Лубен източи последните няколко глътки вино и хвърли празния мях в ъгъла.

Темпър нямаше какво да му отговори. Знаеше, че гърбушкото беше прав. Той зави Корин с едно мръсно вълнено одеяло.

— Пази я тук, Лубен. До сутринта.

Вратарят кимна отривисто.

Темпър се обърна към вратата.

— Ще се видим по-късно.

— Казваш, че е магьосник?

Темпър се обърна. Лубен седеше и се чешеше по брадичката, впил окото си в Корин.

— Да.

— От коя команда?

— Мостоваците.

Рошавата вежда над окото му подскочи.

— Проклет да съм.

Темпър се поколеба, чудейки се накъде биеше старият гърбушко. Накрая сви рамене и рече:

— Добре. Пази се.

Лубен се облегна на скърцащия стол и му отвърна с крива усмивка:

— О, да. Така ще направя.

Темпър му хвърли един последен предупредителен поглед през рамо, след което се наведе и мина през вратата.