Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Първа глава Знамения и новодошли

Срез островърхите вълни на протока на ветровете, платната на наближаващ куриерски катер прогаряха кървав кармин в последната светлина на деня. Темпър облегна копието си на назъбения парапет на бойната кула на Твърдината на Мок и погледна над ръба на камъка. Сто клафтера под него, скалата бе покрита с пяна и заливана от пенести вълни. Той погледна през рамо към сивата цилиндрична стена на централната кула на крепостта: прозорците й сияеха в златно. Вътре се движеха сенки.

Той промърмори на вятъра:

— В капан между Гуглата и проклетата Бездна.

Какво бе накарало един имперски офицер, една жена Имперски Юмрук, да дойде в това затънтено укрепление? Той почти се бе качил на първия отплаващ кораб само три дни след като бе пристигнал на острова. Но успя да удави копнежа за бягство в тъмното пиво в Хана на Обесения на Кууп. Повтаряше си отново и отново, че нищо от това не бе негова работа.

Протегна се и трепна от болка. Изненадващо хладната вечер бе пробудила една стара контузия на гърба: промушване с копие преди много години. Един калпазанин от Седемте града бе съсипал най-хубавата ризница, която някога бе притежавал, а освен това замалко не го бе убил. Раната така и не бе зараснала напълно. Може би беше време отново да посети онзи млад взводен лечител, Сийл. Темпър се почеса по брадичката и се зачуди дали бе на лош късмет да си спомняш момент, когато си бил близо до смъртта, когато слънцето залязваше. Щеше да попита Корин следващия път, когато я видеше.

Само преди три дни бе стоял със стотици други на пристанищната стена, за да гледа как имперския служител слиза от кораба. По улиците бяха плъзнали изненадани викове, когато първата светлина на изгрева бе разкрила синьо-черните платна и тъмно катранения корпус на малазанския боен кораб, пуснал котва в залива. Мъжете и жените от града много добре си спомняха предишните имперски посетители: подразделения от Трета Армия, които разузнаха, вербуваха и наложиха новия имперски декрет срещу магьосничеството. Последвалите бунтове станаха причина за пожар, погълнал една четвърт от града.

Новините за пристигането на кораба бяха намерили Темпър на тясното стълбище в хана на Кууп. След като се избръсна, той преметна кърпата през рамо и се запъти към Фронт Уей. Насочи погледа си между складовете и към залива отвъд. Анджи, прислужница и понякога любовница на Кууп, се зададе по улицата, носейки две кофи с вода. Тя ги остави на калдъръма, махна непослушните кичури дълга кестенява коса от зачервеното си лице и присви очи в посока на пристанището.

— Богове, какво е това сега?

Темпър се намръщи.

— Боен кораб. Фронтови съд. Построен за морски битки, конвои и блокади. Не просто кораб за превозване на войници или някаква търговска гемия.

И какво в името на циците на Тогг правеше тук?

— Сигурно е спрял на път за Корел — каза Анджи. Тя бе направила сянка за очите си с ръка. Обърна се към него. — Нали знаеш, заради войната и така нататък.

Темпър извика сочна храчка в гърлото си и я изплю настрани. Никой не би заповядал на боен кораб да тръгне за Корел без подкрепление. И Гуглата знаеше, че щеше да бъде нужен повече от един боен кораб, за да се обърне развоят на войната на юг.

Няколко малки лодки се доклатушкаха до пристана и започнаха бързо да скъсяват разстоянието до огромния съд с мощни загребвания. Темпър предположи, че гарнизонният командир Пел, самият той с ранг на Под-Юмрук, може би се люшка в една от лодките, позеленял от пристъп на морска болест. Темпър вдиша дълбоко хладния утринен въздух и въздъхна.

— Май ще трябва да хвърля едно око.

Анджи отново махна дългите кичури от лицето си.

— Не си прави труда. Едно е сигурно — искат да пролеят още от кръвта ни. — Тя вдигна кофите. — Сякаш не сме пролели достатъчно.

Гледката от пристанището не разкри повече информация. Докато минаваше през складовия район, Темпър чу най-различни слухове: че бойният кораб докарал нов командир на гарнизона и че Крепостта щяла отново да бъде активизирана като командна база за нова военна кампания срещу Корел. Но Темпър чу и обратното: че съдът превозвал имперските командващи на Корел, обявили пълна капитулация. Един стар рибар изрази мнението, че може би самият Император се е завърнал. Всички мъже и жени наоколо вдигнаха ръце и направиха знака против уроки, след което бързо се отдалечиха. Рибарят погледна към Темпър и му смигна.

Сандъци с товар се появиха от високата страна на кораба и хората от екипажа започнаха да ги спускат в лодките, които се разлюляха около огромния съд като водни буболечки около излегнало се на слънцето морско чудовище. Слухът за капитулацията на Корел се оказа доста интересен. Обикновено от юг идваха новини за свирепа местна съпротива, брой на жертвите, който бе достатъчно висок, за да бъде официално отречен, и никакъв напредък от времето на първите битки преди половин десетилетие.

Темпър бе плавал на много подобни кораби по време на безчет военни кампании на близки и далечни континенти. Позна и емблемата, която красеше платната на всички имперски кораби: изправения триноктест скиптър, сграбчил Имперското кълбо. Той бе ставал свидетел на пристанищни нападения, при които тези кълба заблестяваха като бледи слънца и взривяваха на парчета крепостни стени и други укрепления. По време на битки в открито море, кълбата сваряваха вълните, караха корпусите на корабите да избухват в пламъци и нанасяха смъртоносни удари на призовани морски демони.

Може би този кораб се бе върнал от война на такъв фронт. Темпър бе чувал, че Корел представлява поредица от архипелази, в които успехът на военната кампания зависеше изцяло от флотата. Това би обяснило появяването му тук.

Първата лодка достигна военния пристан под Твърдината на Мок. Превозваше само персонал. Тъмни и пищно облечени фигури стъпиха на плаващите докове. Очите на Темпър се присвиха, докато наблюдаваше как закачулените мъже и жени изчезват от поглед зад укрепленията. Това не му харесваше — никак даже. Тези фигури му бяха твърде познати, със своите черни кожени ботуши и ръкавици. С неприятно напрежение в стомаха, Темпър си спомни друг гарнизон, където имаше такива съдове: имперската столица Унта през пролива.

Рибарят бе вирнал брадичка в посока на пристана.

— Виждаш ли? Прав бях.

И се разкиска прегракнало, след което удари дланта си с юмрук.

Сега, докато трепереше на бръснещия вечерен вятър, Темпър си спомни как бе гледал този боен кораб и се бе чудил: нима бяха дошли за него? Нима го бяха проследили през три хиляди левги? Ако това бе така, значи не се стараеха да останат скрити. А това бе доста нехайно от тяхна страна.

Камбаната, възвестяваща края на деня, започна да бие тежко и сладко от Кулата на Мок. Ветропоказателят на Мок, забит на шипа, извисяващ се до Темпър, крилат и с формата на демон, започна да се тресе и да бучи сякаш го бе яхнал мощен вятър. Темпър изгледа древната реликва със сключени вежди; тази вечер ветровете бяха слаби.

Миг по-късно той чу своя началник, лейтенант Чейс, да се катери шумно по крепостните стъпала. Въздъхна при звука на тежката му, премерена крачка. Някой трябваше да отведе малкото пале настрана и да му обясни, че вече не марширува нагоре-надолу по парадния площад. Все пак това, че лейтенантът му бе зелен като пролетна фиданка, си имаше и своите добри страни — мъжът бе пунктуален до болка, а един дълъг следобед можеше да пресуши гърлото на всеки.

Чейс спря точно зад него. Темпър не му обърна внимание. Слушаше прибоя и гледаше как един пъргав куриерски катер пикира като чайка по белите гребени на вълните, опасно близо до подводните скали до остров Старата Вахта. „Невероятен усет към вятъра направлява този катер“, помисли си Темпър. „Или обладан от демони кормчия, забързал се за среща с Гуглата“.

Връх на меч задълба в гърба му, малко над кръста.

— Обърни се за разпознаване, войнико.

— Разпознаване? Чейс, понякога ми се иска да не се бяхме срещали.

Темпър се обърна и опря лактите си в грапавия варовиков зъбер.

Чейс прибра меча в ножницата и изпъна гръб като на парад. Дълги пера от някаква шарена птица се вееха на върха на железния му шлем. Месинговата и медна позлата на нагръдника на бронята му сияеше, току-що лъсната. Само кожените ботуши на младежа изглеждаха така, сякаш струват повече, отколкото Темпър изкарваше за година. Той погледна надолу към собствените си кърпени сандали, оръфани парцали, обвити около краката му и овехтялата черно-златна туника на малазански гарнизонен наборник.

— Започни да се държиш като истински страж, старче — предупреди го Чейс. — Поне докато при теб има офицер. Тайнствата на Д’рек, човече! Можеше да съм… как беше? Един от нейните. — Той погледна към централната кула. — Щяха да ти извадят сърцето за предупреждение.

Сърцето на Темпър подскочи при израза „от нейните“. Откъде го беше чуло момчето? Беше минало много време от последния път, когато бе чул някой да използва това старо име за кадрите на имперската служба за сигурност, известни като Ноктите. Разбира се, че един Имперски Юмрук би имал отряд от Нокти — за защита, за събиране на информация и за по-сенчести, нелицеприятни задачи. Той хвърли един кос поглед към лейтенанта и се зачуди: да не би той да го изпитваше? Но ясните кафяви очи и гладките бузи зад защитната маска на шлема му изглеждаха толкова способни на лукавост, колкото едно бистро поточе. Темпър прогони тези параноични мисли и благодари на близначните шутове на Съдбата, че Чейс не бе забелязал нищо.

Той се изплю върху изронените варовикови блокове.

— Първо на първо, момче, чух те как идваш. А тях никой не ги чува. И второ на второ, когато идват — Темпър потупа сплескания си нос с пръст, — винаги можеш да ги познаеш по вонята.

Чейс изсумтя и поклати невярващо глава.

— Богове, сивобраде. Чувал съм да говорят за всички битки, в които си участвал, но не се преструвай, че тези Нокти не ти смразяват кръвчицата.

Темпър стисна зъби и потисна желанието да зашлеви младока. Но какво можеше да знае това пале за неща, които обръщаха стомасите дори на опитни ветерани като него? Темпър бе участвал в битките за Седемте града; беше там, когато завладяха Убарид. Достигнаха Двореца през нощта. Мраморните зали бяха пусти с изключение на труповете на чиновниците и стражите, които се бяха оказали твърде бавни пред настъпването на Императора и разгрома на Фалад. Горе откриха личните покои и самата Свещена, завързана с копринени въжета за един стол. Около нея стояха трима Нокти с извадени ножове. Остриетата блестяха, мокри от кръв; кръв капеше от влажните връзки около китките и глезените на Фалад и се събираше на локви на кораловия мрамор. Той и Пойнт се бяха заковали на място, несигурни какво да направят, но Дасем се хвърли напред и избута Нокътя, който се бе надвесил над жената. Главата й рязко се вирна, а дългите й къдрици полетяха назад. Въпреки че очите й бяха извадени и устата й висеше отворена с отскубнат език, тя сякаш се обърна директно към Дасем. Ноктите, двама мъже и една жена, се спогледаха. Един отстъпи назад и вдигна кървавия си нож пред лицето, смразен от това, което бе видял в погледа на Дасем. Устните на Фалад се раздвижиха безшумно, оформяйки някакво съобщение или молба. Очите на жената Нокът изведнъж се разшириха от разбиране и тя отвори устата си да извика, но беше твърде късно. Случи се толкова бързо, сякаш Дасем просто бе свил рамене. Главата на Фалад излетя настрани. Кръв шурна от прерязания й врат. Главата се приземи на мраморния плочник. Дългите черни къдрици се оплетоха в кръвта докато се търкаляше.

Въпреки че Темпър не можеше да бъде сигурен, тогава му се бе сторило, че устните на жената бяха оформили думите „освободи ме“. Така бе приключил животът на последния Свещен Фалад на Убарид.

Темпър прокара пръст по белега с формата на полумесец, който започваше от лявото му слепоочие и стигаше до брадичката. Вдиша дълбоко, за да се успокои. Насили се да види самия себе си през очите на Чейс и видя един пречупен ветеран, твърде некомпетентен или затъпял от пиянство, за да се издигне в ранг, по-висок от редник, въпреки че бе прекарал целия си живот в армията. Все пак точно това бе ролята, която бе избрал да играе. Темпър каза, с тих и равен глас:

— Само ме отвращават, това е всичко.

Чейс го зяпна, смутен от чувството, прокраднало се в гласа му, след което се намръщи заради намекнатата критика, отправена към Имперския Трон.

Посочи към един укрепен пост на стражевата охрана.

— Отменен си, старче.

Освободен от служба, Темпър окачи копието, туниката и униформената си ризница от варена кожа в оръжейната на казармата. Намести парцалите, обвити около краката му, след което развърза и наново завърза кожените каиши на военните си сандали.

Затърси единствения лукс, който си позволяваше — едно набръчкано, но добре излъскано филцово палто от Фалар. Беше в офицерската стая, смачкано на една пейка под широкия дирник на Ларкин. Когато видя това, Темпър понечи да се обърне и да си тръгне. Ларкин много добре знаеше кога свършва смяната и бе седнал на палтото с целта да го предизвика. Темпър нямаше избор и трябваше да реагира.

Ларкин председателстваше на голямата маса, а другите стражи се бяха събрали около него, застанали рамо до рамо, вторачени в нелакираните летви, върху които бяха подредени емайлираните игрални плочици — Костите. Никой не обръщаше внимание на играта, защото Ларкин наближаваше развръзката на една от своите протяжни истории.

Темпър се облегна на правоъгълната греда, която минаваше за каса на вратата и скръсти ръце. Ларкин се бе върнал от дженабакъзкия7 фронт само преди месец, прехвърлен на гарнизонна служба заради раняване в крака и Темпър бе сигурен, че вече знаеше наизуст всяка една битка, в която мъжът бе участвал.

— Беше в Леса Черното Псе — провлачи той, умишлено удължавайки разказа, който очевидно бе един от любимите му.

Стражите кимнаха и зачакаха, знаейки какво щеше да последва, но въпреки това наслаждавайки се на очакването.

— Пурпурната гвардия…

Войниците, млади и гладни за вълнения поради това, че постът им бе толкова далече от бойното поле, се спогледаха. Някои поклатиха смаяно глави. Дори Темпър трябваше да признае, че го почувства — трепетът на разпознаване и страх, предизвикан от това име. Отрядът от наемници, положили клетва да разрушат Империята. Силата, която бе нанесла първата голяма загуба на Малаз, отблъсквайки нашествието на Стратем и която сега се противопоставяше на Империята на четири континента.

— Кой виждаш? — попита един страж на име Кълън, който бе роден на острова и твърдеше, че като младеж е участвал в пиратски набези край брега на Стратем. Ларкин кимна, Темпър също го направи. Добър въпрос, който можеше да зададе само човек, знаещ достатъчно, за да попита.

Ларкин прочисти гърлото си и се впусна обратно в разказа си:

— Беше масова атака; офанзива, която целеше да ги изтикаме от гората и да отворим път на юг до долината Риви. Главнокомандващият, Под-Юмрук и благородник от Дал Хон, ни строи в три колони, за да изтъним редиците им — числено превъзходство, нали разбирате. Гвардията бе съставена от местни кадри, мъже от дженабакъзките племена, наречени баргасти, граждани, мъже от милицията, лесничеи и подобна паплач. През деня беше лесно. Напредвахме пет дни, а те се топяха пред нас. Толкова за непобедимата Гвардия! Разбира се, някои баргасти и лесничеи стреляха по нас докато пресичахме потоци и прекосявахме неравен терен, но се разбягваха като страхливци при нашите контраатаки. Тогава дойде шестата нощ…

Темпър можеше само да поклати глава при тази смайваща глупост — напредване в колонен строй в непроверена дълбока гора. Разбира се, че им бяха позволили да напреднат. Разбира се, че гвардейците, превъзхождани числено, бяха избягвали директни схватки. И накрая, след като колоните бяха изолирани и отдалечени достатъчно една от друга, за да се изключи възможността от подкрепления, гвардейците бяха атакували.

Стражите закимаха разпалено, възмутени от тази срамна стратегия, а на Темпър му се прииска да изкрещи: не слушайте този проклет глупак! Но беше сам. Въпреки че бе надут задник, Ларкин бе популярен, бе участвал в скорошни битки в далечни земи и се наслаждаваше на това да бъде център на вниманието. Темпър знаеше, че по-младите стражи не харесваха или не разбираха мълчанието му и някои дори бяха започнали да се съмняват, че той бе участвал във военни действия.

— Нападнаха ни през нощта като най-обикновени крадци — изплю Ларкин, отвратен от тази непочтена тактика.

Темпър с мъка успя да сдържи усмивката си — той много добре си спомняше подобни нощни атаки, но проведени от самите малазанци!

— Беше пълен хаос. Баргастите наскачаха от мрака с викове. Бяха зад нас, пред нас, обградиха фланговете ни. Бяхме напълно обкръжени. Нямаше къде да избягаме. Присъединих се към група мъже до една висока скала, осветена от подпалени храсти. Заедно удържахме периметъра, ранени в тила. Отблъснахме три баргастки атаки.

Ларкин се изкашля в шепа, намръщи се и притихна. Темпър го изгледа изпод вежди. Какво го беше трогнало? Ужасът, или може би споменът за изгубените другари? Тогава защо всяка нощ разтегляше разказа си?

— Видях трима гвардейци в далечината, през храсталаците. Не разпознах нито един от тях. Тогава Полу-дан притича наблизо. Познах го по габаритите — полу и още как!

Стражите се разхилиха като при подаден сигнал.

— Казват, че е служил при Скинър — рече Кълън.

Ларкин кимна.

— Тогава се появи още един гвардеец. Никога няма да забравя как излезе от мрака… като някакъв демон от Пътя на Гуглата. Туниката му блестеше на пламъците като прясно пролята кръв. Беше Лазар, с неговия шлем с визьор и черен щит. Влязохме в битка, но нямаше полза… — Ларкин се плесна по сакатия крак и поклати глава.

Темпър се изниза от стаята. Охлади челото си, притискайки го във влажната каменна стена. Костите на Финир! Лъжливото копеле. Бил се с Лазар! Самият Темпър никога не се бе изправял срещу Гвардията, но Дасем се бе сражавал с тях от десетилетия — и този факт бе достатъчен, за да накара всеки да се впечатли от необикновените им умения. Дасем никога не говореше за тези битки. Казваха, че Обречените са непобедими, но Дасем бе убил всеки един, който го бе предизвикал на двубой: Ширдар, Кеал, Барток. Само Скинър, според легендата, преживял срещата си с Дасем.

Бурен смях изтръгна Темпър от мислите му. Дяланите плочици на Костите мече тракаха по дървото. Той вдиша дълбоко и пристъпи обратно в стаята.

— Ларкин. Седиш на палтото ми.

Ларкин вдигна глава и почука по масата с една от плочиците си. След това окачи тлъстата си ръка на облегалката на пейката и посочи към масата, където плочиците лежаха като объркана карта от безразборни пътеки. Боята на символите бе олющена, а плочиците бяха мазни и мръсни от поколенията войнишки пръсти, които ги бяха стискали.

— Не виждаш ли, че играя — изръмжа той и снижи поглед.

— Просто вдигни дебелия си задник, за да взема палтото.

Ларкин не отвърна. Двама стражари свиха рамене, стиснаха устни и погледнаха извинително към Темпър. Ларкин постави плочицата си на масата, като я натисна надолу с върха на дебелия си пръст. Темпър се приближи и я взе от мястото й. Пет чифта очи проследиха ръката му, след което се обърнаха към Ларкин.

Мъжът въздъхна многострадално.

— Не знаеш ли, че да прекъсваш игра на Кости носи лош късмет?

Очите им се срещнаха. Беше очевидно, че глупакът искаше да постави него, единственият друг ветеран тук, на мястото му. Темпър бе избягвал мъжа точно по тази причина: въпросите, които най-малко искаше да го питат, бяха къде и срещу кого се бе сражавал. Правеше всичко по силите си, за да остане в анонимност, но това бе твърде много дори за него. Не можеше да допусне този гъз да му се подиграва и да го предизвиква безнаказано.

— Дай ми проклетата плочица — каза Ларкин и се избута назад от масата. — Или ще трябва да я взема от теб, старче.

Полуусмивките изчезнаха от лицата на стражите и погледите им станаха мрачни. Един въздъхна, сякаш вече изпитваше съжаление за това, което щеше да се случи. Темпър протегна ръка, като плочицата лежеше в отворената му длан.

— Вземи я.

Част от него, част, която Темпър не бе чувал от около година, се надяваше мъжът да го направи. Опитай, подканяше го гласът, едновременно равен и остър. Просто се опитай.

Очите на Ларкин, малки и заровени дълбоко в тлъстото му лице, се разшаваха из стаята, сякаш чудейки се какво става и кой с кого се подиграваше. Нещата очевидно не се развиваха така, както си бе представял. Но после той сви широките си рамене и в начина, по който стисна устните си, самоуверено и отегчено, Темпър позна реакцията на човек, твърде убеден в собственото си превъзходство пред останалите, за да се вслуша в някой друг.

Клатейки глава, сякаш изумен от сенилността на дъртака пред себе си, Ларкин посегна към плочицата, но Темпър сграбчи дебелата му китка и стисна. Плочицата изтропа на масата.

Ларкин подскочи сякаш го бе ухапала змия. Устните му се свиха от изненада и болка. Стражите спряха да дишат. Ларкин се опита да отскубне ръката си. Тя не помръдна.

Тогава Темпър се усмихна на Ларкин и мъжът сигурно бе доловил нещо в тази усмивка, защото свободната му ръка се стрелна към кортика в пояса му. Острието на късия нож изхвърча нагоре, но другата ръка на Темпър се изстреля напред и обхвана китката на ръката, която го стискаше.

Задъханото хриптене на Ларкин изпълваше стаята. Острието се извиваше неумолимо на една страна, приближавайки се все повече и повече към ръката му. Разпъхтян и с лице, поруменяло от напъване, той скочи на крака, а пейката отхвръкна назад. Острието целуна ръката му и започна да снове по кожата над китката. През цялото време очите на Темпър бяха хванали в капан очите на Ларкин. Събра се кръв, която прокапа тихо по масата.

Темпър дръпна мъжа към себе си и прошепна в ухото му:

— Лазар щеше да те изкорми като прасе.

Ръце се обвиха около Темпър и започнаха да го дърпат. Стражите му крещяха, но Темпър не ги слушаше. Главата на Ларкин отхвръкна назад и той започна да вие. Тогава Темпър го освободи и мъжът залитна назад, тупна по задник на пода и прегърна кървящата си ръка. Стражите завлачиха Темпър към коридора и го облегнаха на стената, като през цялото време си шепнеха изумено и не го изпускаха от очи. Един от тях върна палката си на стойката й на стената.

След няколко минути друг излезе в коридора с навитото палто на Темпър в ръцете си. Чу ги да шепнат как никога не били виждали нещо подобно, но бе твърде разсеян, за да ги слуша, обмисляйки ужасните последствия от това, което бе направил току-що. Надвесен над масата, той бе видял капките кръв, опръскали Костите.

Войник, Девица, Крал и руната на Обелиска. Това със сигурност означаваше огромно количество лош късмет, запътил се в негова посока.

Доколкото Киска можеше да прецени, екипажът на куриерския катер се държеше така, както можеше да се очаква да се държи екипаж, готвещ се за влизане в док: моряците прибираха принадлежностите си и подсигуряваха кораба срещу първата ледена буря от владичеството на Оссерк, запътила се към острова от юг. Но подробностите ги издаваха. Къде бяха препирните, оплакванията и мърморенето, характерни за един екипаж, който наближава пристанище? Къде беше нетърпението да стигнат брега? И нито един не си губеше времето. Морякът, който уж се шляеше по палубата и броеше гаргите, всъщност разглеждаше пристана с мързеливото безразличие на дежурен на наблюдателен пост. И Киска познаваше позата — самата тя я бе упражнявала много пъти.

Легнала по корем на палубата на съседния кораб от другата страна на кея, Киска положи брадичка на облечения си в ръкавица юмрук и продължи да гледа. От небето се ръсеше ситен дъждец, който залепяше косата за лицето й, но тя не помръдваше. Мъжете нарочно си губеха времето: развиваха въжета, обезопасяваха сандъци. Чакаха. Чакаха някой, всички до един. А това означаваше, че работеха за една и съща личност.

Странно. Куриерски катер с екипаж от моряци, които всъщност бяха охрана на този, който бе поръчал кораба. Киска бе прекарала детството си в пълзене по тези пристани. На нея всичко това й миришеше на власт, на влияние, което бе достатъчно голямо, за да осигури един от тези съдове, което само по себе си бе постижение, но също така да замени редовния екипаж с лични служители.

Въпросът бе какво да прави с това откритие? Тя погледна към шарената, обърната към морето стена на Твърдината на Мок, увиснала над пристанището. Да докладва на Ноктите? Защо да отива при тях, след като те й бяха дали да разбере, че нямат нужда от услугите й?

Киска си спомни как се бе почувствала, когато преди няколко дни изгревът бе разкрил имперския боен кораб Непреклонен, пуснал котва в пристанището. Бе решила, че това е най-важният ден в живота й, един неочакван, ненадеен втори шанс. Но вече се чувстваше така, сякаш бе остаряла с един цял живот. Вече не бе момичето, което се катереше по високите каменни стени, обгръщащи военния пристан и което пълзеше по плоския покрив на правителствения склад, за да наблюдава доковете. Нима бе загубила нещо, което малкото момиче бе притежавало? Или бе придобила нещо ново? Знание, което всеки човек получава в един момент от живота си.

Тази сутрин тя бе гледала как първата лодка се връща от кораба, натоварена със седем закачулени фигури. Беше сигурна, че това бяха имперски служители от столицата. Откъде можеше да са дошли, освен от Унта през проливите? Те се покатериха на кея и свалиха плащовете си, след което ги сгънаха и преметнаха през рамо. Първоначално Киска се разочарова: имаше търговци в Малаз, които се обличаха по-пищно от тези хора — едноцветни копринени ризи, широки пояси и халтави панталони. Но най-ниската фигура не свали пелерината си. Точно тя направи жест с ръка и Киска развълнувано видя, че другите шест фигури се разпръснаха. Телохранители!

Кой беше това? Нов гарнизонен командир? Или имперски инспектор, изпратен от столицата, за да се разправи с Пел? Ако бе второто, дано боговете покажат милост към Под-Юмрука, тъй като тя знаеше какво щеше да открие инспекторът в Твърдината на Мок: крякащи кокошки в двора на замъка и грухтящи прасета в напукания и празен резервоар. Киска се отпусна на колене и изгледа как групичката пое по главния път от брега, който се катереше нагоре по един нисък хълм. Тя прескочи на следващия покрив и мина по ръба на една стена, за да стигне издадената над улицата стряха, под която групата трябваше да мине. Чайки се разлетяха пред краката й, кряскайки възмутено.

Щеше да открие истината. Щеше да се представи на имперския служител. Да предложи услугите си. Може би щяха да й предложат комисионна. Един имперски офицер със сигурност би осъзнал, че таланти като нейните не биваше да бъдат прахосвани на този жалък остров.

Групата наближаваше по тесния път. Киска изпъна врат, за да ги разгледа по-добре. Първите двама, слаб мъж и едра жена, крачеха безгрижно с ръце зад гърба. Киска не видя оръжия. Що за телохранители бяха тези? Може би помощници или чиновници. Благородници, излезли на разходка сред селяците. Последната мисъл надигна горчилка в гърлото й. Появи се ниската фигура; гуглата бе толкова голяма, че висеше пред лицето й и го скриваше напълно, а ръцете бяха скрити в дълги ръкави. Киска се напрегна в опит да различи някакъв детайл от свободните дипли на пелерината — черна ли беше? Или може би наситеночервена?

Нещо я дръпна рязко за колана й и я изтегли назад. Тя се завъртя и устните й се разтвориха във вик, но ръка в ръкавица захлупи устата й. Киска се взря в лешниковите очи на мъжко лице, ъгловато, смугло и синкаво. Късите къдрици на косата блестяха на залязващата светлина. Напанец, осъзна Киска.

— Коя си ти? — попита той. Киска не го разпозна сред тези, които бяха слезли от кораба. Всъщност тя никога преди не го бе виждала — и щеше да знае, ако някой като него живееше на острова.

Ръката се дръпна. Киска прочисти гърлото си и преглътна шумно. Зашеметяващите очи, изпразнени от всякакво съдържание, сякаш гледаха право през нея. Очи като от стъкло.

— Аз… аз живея тук.

— Да. И?

Киска отново преглътна.

— Аз…

Погледът й попадна на брошка, закачена от лявата страна на гърдите на мъжа. Сребърен нокът на птица, вкопчил се в маргарит. Нокът! Офицери от имперското разузнаване. Магове. Хора, които налагаха волята на Императора. Това бе много по-важно откритие, отколкото бе предполагала. И не беше просто една инспекция. Този посетител можеше дори да е Имперски Юмрук.

— Не съм имала лоши намерения! — изпъшка тя и се прокле за това, че бе прозвучала толкова… толкова неопитна.

Устните на Нокътя се присвиха в нещо, което Киска взе за отвращение.

— Знам, че не си имала.

И отстъпи назад. Абсолютно безшумно, дивеше се тя, въпреки че се намираха на покрив, покрит с изпотрошени керемиди и осеян с курешки. Изведнъж тя се сепна, спомняйки си.

— Чакайте! Сър!

Той спря на ръба на стената.

— Да?

— Моля ви. Искам… ами… чудех се дали ще може да се срещна с него или нея — с този служител на Империята?

Ръцете на мъжа потрепнаха като криле, а после кацнаха на пояса около кръста му.

— Защо?

Киска успя да не събере ръце в умолителен жест и рязко си пое дъх.

— Искам да бъда наета. Искам шанс. Моля ви. Имам талант, наистина. Ще видите. Просто имам нужда от възможност да го докажа.

Ръцете на Нокътя пуснаха пояса и се събраха зад гърба му. Устните му се разтегнаха в крива усмивка, от която заприлича на гладен хищник.

— Значи така. Имаш талант, а?

Сърцето на Киска подскочи. Устата й пресъхна, но все пак успя да отвърне:

— Да. Имам.

Нокътят сви рамене.

— Това е работа на местния командир. Под-Юмрук Пел, струва ми се. Обърни се към него.

— Вече го направих, но той…

Мъжът пристъпи безшумно над ръба на стената и изчезна. Киска се хвърли към мястото, където допреди малко бе стоял. Нищо. Разстоянието до калдъръма долу бе три човешки боя, но пътят бе пуст. Кръвта на Киска кипна. Тя се прегърна, разтреперена от вълнение. Удивително. Шарените стени на Твърдината на Мок я зовяха, надвиснали над главата й. Тя вдигна юмрук и го размаха.

Щеше да се обърне към някой. О, да. Към някой, който беше на върха на стълбицата. Как можеше да й откаже?

Прекосявайки вътрешния двор на Твърдината на Мок, Темпър съблече палтото си и го преметна през рамо. Дворът беше празен. Всички слуги се бяха изнизали от крепостта, с изключение на стражите, които или стояха на постовете си, или спяха в казармата. След пристигането на безименния „Висш имперски служител“ смените им бяха станали двойни. Тя и нейният антураж бяха завзели горните три етажа на централната кула, като бяха изгонили гарнизонния командир Пел, който сега спеше в оръжейната, дори по-натряскан от обикновено.

Защо бяха дошли? Темпър бе чул двадесет различни мнения. Повечето мъже в Хана на Обесения смятаха, че големите клечки в Унта бяха решили да затворят гарнизона и да изоставят острова на милостта на рибарите, ятата гарвани и тюленската колония южно от скалите Бенарес. Междувременно не му бяха дали нито едно ново дежурство. Възрастта си имаше своите привилегии. Темпър се усмихна, предчувствайки една спокойна вечер, прекарана в дегустиране на старото малазанско тъмно пиво на Кууп.

Когато стигна укрепената къщичка на вратаря Лубен, гърбушкото излезе от мрака вътре и се отпусна на читавия си крак. Огромната желязна връзка ключове подрънкваше на бедрото му. Гърбицата му изглеждаше по-зле от обикновено, а единственото му око огледа внимателно двора. Темпър се канеше да го попита какво бедствие го бе накарало да напусне поста си, дремейки до стария стражарски мангал, когато старецът махна с ръка, сякаш, за да го прогони.

— Портите са затворени за нощта, войниче.

— Войниче? Какво ти става, Лубен? Да не си ослепял от пиене?

Лубен посочи с палец към тъмния коридор зад себе си и каза нещо, но толкова тихо, че Темпър не го чу.

— Какво в името на неспящото око на Чародейката става тук… — започна Темпър, но веднага млъкна, когато една фигура изплува безшумно от мрака. Имперски Нокът в дълга до глезените черна пелерина със спусната гугла. Лубен се намръщи, погледна Темпър и сви извинително рамене. Гуглата на Нокътя разкриваше само долната половина на лицето му, осеяно с бръчки, кокалесто и татуирано с кабалистични символи. Заприличаха му на ъгловатите букви на тези, които се занимаваха с Лабиринта на Рашан, Пътят на Мрака. Нокътят се обърна към Лубен.

— Някакъв проблем, вратарю?

Лубен се поклони дълбоко.

— Не, сър. Никакъв проблем.

Гуглата се обърна към Темпър и той незабавно сведе глава. Може би прекаляваше с предпазливостта, но нищо чудно Нокътят да възприеме жеста като признак на уважение. Знаеше от опит, че Ноктите обичаха да им се кланят.

— Какво искаш, войнико?

Темпър стискаше колана си толкова силно, че пръстите на ръцете му бяха изтръпнали. Приковал поглед в плочника на двора (две счупени плочки, четири нащърбени), той отвърна предпазливо:

— Сър, аз вече почти съм се оттеглил от активна служба, нали знаете и си имам собствено местенце в града. Извикаха ме да дежуря заради посещението. Допълнителни стражи, нали разбирате.

— Вратарю. Потвърждаваш ли историята на този мъж?

Лубен намигна на Темпър.

— О, да, сър. Говори истината.

— Разбирам.

Нокътят пристъпи напред. Темпър вдигна глава, но задържа погледа си сведен. С периферното си зрение видя как Нокътят го разглежда. Спомни си последния път, когато бе стоял толкова близо до един от тези убийци. Беше преди година и той се бе опитал да го убие.

Тогава беше подготвен, готов за битката. Сега чувстваше единствено изумление от това, че бе попаднал на човек от свитата на имперския служител. Наистина ли бяха плъзнали да разузнават, както бе предположил Чейс? И защо точно тази нощ?

— Ветеран си. Къде са ти бойните значки?

— Не ги нося, сър.

— От срам?

— Не, сър. Просто се смятам за излязъл в пенсия.

— Бързаш да се оттеглиш от имперска служба?

— Не, сър. Просто работих много за пенсията си — Темпър си пое дъх, след което продължи. — Строя си лодка, нали разбирате. Най-красивото нещо, което някога…

Ръка се подаде от пелерината и му даде знак да мълчи.

— Добре. Вратарю, позволи на този мъж да излезе.

— Тъй вярно, сър.

В далечния край на входния тунел, Лубен вдигна връзката с ключове и отключи малката вратичка в голямата порта. Темпър мина през нея. Лубен подаде главата си след него и се усмихна накриво.

— Никога не си ми казвал, че си строиш лодка.

— Цуни Гуглата, сакат гърбушко.

Лубен се разсмя безшумно и му отвърна с жест, който нямаше нужда от думи, след което затръшна вратичката. Ключалката изщрака.

Темпър заслиза по стръмния склон на Крепостния път. Той представляваше стълбище, издълбано в самата гръд на скалата, което правеше четири остри завоя, спускайки се по склона на носа. Всеки сантиметър от него бе в обсега на насочените към града крепостни катапулти. Високо горе един облак се бе довлякъл над острова, събрал сили над Морето на бурите. Нощта щеше да е неприятна. Островитяните вярваха, че Ездачите на Бури причиняват най-лютите ледени бури, които идваха от юг.

Скалата се издигаше като острието на нож, разделящо пристанищния град от северната граница на Малаз. В основата й се бяха сгушили Светлините, кварталът на богатите, разчитащ на сигурността, която осигуряваше надвисналата отгоре крепост. На запад и на юг градът се извиваше в бърканица от криви улици около реката и блатистия бряг на залив Малаз. Отвъд зеленееха схлупени хълмчета, продължаващи до хоризонта. Дим от печки се стелеше над покриви от плочи и кремък. Тук-там светеха фенери. Облачният фронт доведе слаб ръмеж, който скри прекрасната гледка към пристанището. Капките мокреха врата на Темпър като ледена слюнка.

Напоследък пристанището се използваше предимно за военен превоз, но все пак се въртеше и търговия, част от която дори бе законна. Въпреки това днешното пристанище бе само една бегла сянка на това, което бе в миналото. Пусти къщи гледаха към порутени складове и люлеещи се, разядени от вълните кейове. Някога пристанище на пиратски флот, после таласокрация8, а след това империя, градът сега изглеждаше населен по-скоро с призраци, отколкото с хора. Той бе дал името си на империята, но бе загубил своята тактическа и стратегическа стойност, с изключение на функцията си на отправна точка на военни кампании при разрастването на империята към далечните морета.

Корелското нашествие бе променило това за известно време, разбира се, и островитяните отново бяха повярвали в светлото бъдеще на своя остров. Но кампанията се бе оказала истинска катастрофа — една бездна, в която изчезваха мъже и ресурси. Сега градът и островът бяха като западнали свърталища на духове. Докато мислеше тези неща, Темпър изведнъж осъзна защо точно сега тази пъпка на дирника на империята бе приела първия куриерски катер, който бе виждал откакто бе пристигнал: това бе послание за поданиците. Машинарията на имперското управление се бе завърнала там, откъдето бе тръгнала, колкото и краткотрайно да бе това завръщане.

Преди последния завой Темпър присви очи и се взря през ситния дъждец. Видя Твърдината на Мок през процеп в ниските облаци. Изглеждаше като кораб в бурно море, който бе загубил равновесие и всеки момент щеше да се преобърне.

Темпър прокара ръка през късо подрязаната си коса, за да я избърше от дъжда, след което продължи. Зачуди се дали на такава нощ не й се полага напитка, която бе по-силна дори от тъмното пиво на Кууп.

Киска се бе излегнала на студените корабни дъски и споменът за тези възвишени мечти, толкова живи само допреди няколко дни, караше бузите й да се изчервяват от срам. Колко детински се бе държала! Най-неприятният й спомен бе малоумният шок, втрещената, онемяла изненада, която се бе изписала на лицето й, когато на входа на Твърдината друг телохранител, несъмнено Нокът, я бе дръпнал настрани за ръката като дете.

Играй си другаде. Няма да имаме нужда от услугите ти.

Споменът, който се връщаше отново и отново, бе почти достатъчен, за да я накара да удари с юмрук по дървото. Но тя се овладя и вместо това прехапа устната си толкова силно, че по езика й прокапа кръв.

Как можеха да направят това? Малаз бе нейна територия! Като дете, Киска бе проучила всяка сграда и всеки склад, беше запомнила наизуст всеки завой, всеки зид и всяка задънена уличка в града. Пел дори й бе казал, че ако можеше да прави назначения, щеше незабавно да я вземе в гарнизона като офицер от разузнаването. Нямаше нещо на този остров, което да не можеше да открадне, стига да поискаше.

Проблемът бе, че на този остров нямаше нищо, което да си струва да се открадне. Така че тя се зае с това да наблюдава дребните крадци и главорези: бандата на Спендър, която владееше крайбрежието; пирати джакатанци, които от време на време плячкосваха кораби. Всеки, който пускаше котва в пристанището.

Но те просто я дръпнаха настрани. Може би това болеше най-много от всичко. Защото бе ненужно и необмислено; защото тя наистина се бе надявала, че те могат да… Киска се спря навреме, преди пак да започне да мисли за това. Нямаше да понесе отново да си спомни наивните си надежди, нещата, с които се бе хвалила пред хора. Те наистина бяха имперски Нокти. И наистина придружаваха Имперски Юмрук. Може би един от само стотината администратори, управители и дори генерали на армии.

Киска стисна зъби толкова силно, че я заболяха. И какво, ако не беше завършила едно от онези префърцунени офицерски школи в Унта, Ли Хенг или Тали? И какво, ако нямаше достъп до магията на Лабиринтите? Беше достатъчно добра, за да върши работата си без тези знания. Леля Агайла често й казваше, че има природен талант за този вид работа. Киска вярваше, че с нищо не отстъпва на един агент от разузнаването.

Посещението на този имперски служител беше втори шанс, изпратен от боговете, който не биваше да пропуска след миналогодишния престой на военния конвой. Тогава, докато се презапасяваха с продоволствие, войниците бяха наложили новия декрет на Регента срещу магията и нещата бързо бяха излезли извън контрол. Агайла я бе заключила в стаята й, казвайки, че го прави за нейно добро, точно когато талантите и знанията й можеха да бъдат най-полезни. Това бе идеалната възможност да докаже способностите си и да привлече вниманието на някой влиятелен човек, който да прецени правилно възможностите й. Киска се бе зарекла, че никога повече няма да позволи на жената да се меси в плановете й да се спаси от този остров. Е, когато пожарите бяха плъзнали из града и бунтовете свършиха с безразборно клане, тя неохотно трябваше да признае, че Агайла може би бе спасила живота й. Въпреки това, когато всички на острова искаха войниците да си тръгнат възможно най-скоро и ги изпращаха с псувни и обиди, Киска бе гледала как огромните тромави транспортни кораби се отдалечават от залива със сърце, натежало от мъка. В този миг тя бе стигнала до заключението, че никога няма да се измъкне от този остров-затвор, въпреки таланта си.

Точно този талант й бе позволил да забележи странните действия на куриерския катер, въпреки че бе слязла до пристанището просто от скука. Веднага бе надушила, че тук имаше нещо нередно. Несъмнено това бе свързано по някакъв начин с присъствието на имперския служител. Но възможно ли бе катерът да е дошъл на острова, само за да предаде едно съобщение? Тогава защо всичко бе толкова тайно? И не беше ли странно това, че още не бяха разбрали какво бе това съобщение? Какво чакаха? Ледени капчици погъделичкаха Киска по гърба, но тя дори не трепна. Катерът почти се бе обърнал в бързината си да стигне пристанището, а сега просто стоеше…

А! Движение. Четирима от екипажа заслизаха един по един по мостчето към кея, който бе малко по-нисък от палубата на кораба. Носеха наметала от тюленска кожа и държаха ръцете си скрити под широките кожени гънки. Заеха позиции около единия край на мостчето с въжени перила. Киска предположи, че всеки мъж държеше зареден арбалет под наметалото си, може би вътрешно производство на Нокътя: винтово обтягане, без лък. Подобно оръжие бе завързано за хълбока й в момента, купено с всичките пари, които Киска бе притежавала от един търговец, който нямаше представа как работеше този непознат за него механизъм.

След като се вгледа отблизо в товара през усилващия се дъжд, един от мъжете направи знак на кораба. Носеше коженото кепе на равнинец, а над устната му се мъдреше дългият извит мустак на човек от племената Сети. Той поклати глава и се изплю на дъските. Отвращението му от претъпкания док и лошата видимост бе очевидно дори от отдалечената позиция на Киска.

Пети мъж се зададе по мостчето, средна височина, слаб. Беше облечен с тъмна пелерина с гугла, носеше кожени ръкавици и ботуши. Спря и се огледа. Силният вятър изду гуглата и Киска зърна болезнено тясно лице, сякаш издялано от гладък махагон и лъскав гол скалп.

Мъжът от Сети отново направи жест с ръка към кораба. Другите трима се струпаха около него. Киска разпозна вариация на езика на жестовете, развит от пехотинците командоси и после присвоен от почти всички останали имперски служби, включително и от Нокътя. Още не си бе намерила учител, който да я научи на него.

Тръгнаха по пристана. Завесата от дъжд се затвори след тях и петимата мъже се сляха с надвисналия мрак на обсадните стени и с тъмнината на облачната вечер. Но Киска не хукна да ги преследва. Спомни си на какво я бяха учили и веднага осъзна, че бе напълно възможно неколцина мъже да бяха останали назад, за да следват другите от разстояние.

Беше в стила й да дава на плячката си предостатъчно преднина, особено ако тя вярва, че никой не я следи. Киска смяташе, че притежава инстинктивно знание за маршрута на мишената, каквото бе демонстрирала и като дете, когато играеха на криеница по улиците на града със завързани очи. Обичаше да се шегува, че просто следваше дирите на животното. Тя почти извика от изненада, когато един облечен в сиво мъж се появи иззад дузината мръсни бъчви пред нея. Киска бързо се сниши и го разгледа. Замалко щяха да я разкрият. Откъде в името на Кралицата се бе появил той? Дъвчейки устната си, мъжът надникна над една бъчва, след което я заобиколи и продължи напред с бодра стъпка и ръце, стиснати зад гърба.

Още един телохранител? Но никой друг не бе слязъл от кораба. Беше сигурна в това. Разузнавач? Тогава защо бе останал назад? Киска реши да се вслуша в един от съветите на Агайла, а именно, че всеки беше враг до доказване на противното.

Тя изчака мъжът да се отдалечи, след което се шмугна след него. Предположи, че който и да беше той, нямаше да изпусне мъжа от куриерския катер от погледа си, така че реши да го последва. Когато стигна колибата на караула, Киска погледна назад към бъчвите, осъзнавайки какво я бе смутило във внезапната поява на мъжа. По-рано бе претърсила целия товар. Тогава зад бъчвите нямаше никого и просто бе невъзможно някой да се бе промъкнал там без тя да го види.

Това оставяше само една възможност — възможност, която бе отвъд уменията й, но която мъжът очевидно бе използвал. Миризмата на магията на Лабиринтите я накара да бъде още по-предпазлива. Може би все пак трябваше да докладва за това. Но на кого? Ноктите бяха поели командването на Твърдината от името на безименния имперски служител. Мисълта да докладва бездушно на Нокътя, който вече бе срещнала, или на някой от неговите другари я изпълваше с ужас. Да бъдат проклети в Лабиринтите на Кралицата. Реши да следва дирята и да види какво ще се случи.

В дъното на улица „Дяволица“ Темпър забеляза стария Ренгел, който се бореше с капаците на един прозорец на приземния етаж, захапал любимата си лула. Както обикновено, старецът си дуднеше нещо.

Пътят бе пуст, с изключение на пенсионирания пехотинец и шивач на платна, което изненада Темпър, защото още не бе ударила първата вечерна камбана.

— Добър вечер.

Ренгел се обърна.

— А? Добра вечер? — процеди той през зъби. Присви очи, кимна кисело и се обърна към капака. — Такава е. Освен това е зла. Изненадан съм да те видя навън. Мислех си, че си по-умен от това.

Темпър се ухили. Думите на Ренгел винаги бяха или сладникаво сантиментални, или черногледо цинични, в зависимост от това дали беше пиян или трезвен. Темпър прецени, че в момента бе леко наквасен, но нощта бе още млада. Той погледна към ниските облаци, препускащи по небосвода, подгонени от вятъра.

— Не изглежда толкова зле.

— А? Зле? — Ренгел погледна нагоре и се начумери. — Не говоря за проклетото време, глупако. — Той задърпа капака. — Проклет, ръждясал, Тогг да те изяде, Гуглата да те вземе…

Темпър се приближи.

— Дай да го видя.

Ренгел отстъпи и започна яростно да пухка лулата си.

— А ти къде си роден, момче?

Темпър разгледа мандалото и се усмихна. Опита да си спомни последния път, когато някой го бе нарекъл момче.

— Итко Кан или там някъде. Защо?

Темпър чу как Ренгел изсумтя зад гърба му.

— Ако беше роден тук, тази вечер щеше да си стоиш вкъщи, повярвай ми. Не знаеш. Бунтовете, кланетата и тем подобни, които бяха предсказани за тази година. Може би дори предизвикани. Лунна сянка. Душите на мъртвите излизат под Лунната сянка. Те и други неща излизат, дори по-лоши.

Темпър успя да помръдне мандалото и да затвори кепенка.

— Лунна сянка? Чувал съм за нея. Но съм нов тук.

— Редки са, слава на боговете.

Ренгел пристъпи напред. Миризма на ръждивлист, топено лепило, пот и джин лъхна Темпър и проникна дълбоко в ноздрите му. Старецът се олюля, сякаш го бе духнал насрещен вятър, след което изпусна гъст облак дим.

— Миналия път не бях на острова, защото служех на борда на Ездачът на бури. Бях малък сополанко, това беше преди почти петдесет години. Бездните на Сянката се отварят. Навън излизат прокълнати души и нови биват засмукани. Демони плъзват по улиците. Чух ги. Вият така, сякаш искат да погълнат душата ти. — Той мушна Темпър в гърдите с дръжката на лулата си. — Избягвай всеки, който е бил докоснат. Те ще бъдат отнесени.

Докоснат. Често срещан термин за всеки, който познаваше Лабиринтите. Уменията, в които трябва да навлезеш, можеха да бъдат научени, но доста по-често се случваше човек просто да е роден с тях — Талантът. Несъмнено в миналото е имало много хора, покварени от тази дарба, които са изчезвали през нощта. Но според Темпър те най-вероятно са били отвличани от суеверната тълпа и изгаряни на клада или бесени. Обърна се към Ренгел и му кимна тържествено, а старецът му отвърна със същото.

Жена се развика над главите им:

— Ренгел!

Вдовицата Тийл хвърляше мълниеносни погледи над тънкото перило на един прозорец на втория етаж. Темпър се усмихна и махна за поздрав. Той винаги се смайваше от това колко много вдовицата приличаше на тлъст лешояд, заметнат с черен шал. Тя изчезна и затръшна капака на прозореца.

Ренгел прехапа лулата си и промърмори нещо под мустак. Темпър почука по мръсните дървени летви на капака.

— Здрав като скала, струва ми се. Аз също смятам да стоя на закрито тази нощ, така че не се тревожи. Ще дегустирам пивото в Обесения.

Веждите на стареца потрепнаха заинтригувано.

— Какво? Ще дегустираш, така ли? — рече той и се ухили, изпускайки поредното валмо дим. — Е, не бързай с решението, а?

Темпър се засмя.

— Богове, не. Сигурно ще ми отнеме цялата нощ, та чак до сутринта.

Ренгел се поколеба на прага, след което направи знак с пръст на Темпър да се приближи. Изръмжа тихо:

— Какво знаеш за Завръщането?

Темпър поклати глава, объркан.

Старецът му махна да си върви, нетърпеливо или може би отвратено.

— Стой на закрито, приятелю. Зли неща ще завладеят нощта.

Темпър отстъпи назад, чудейки се как да разбира това предупреждение. Ренгел почука на вратата и посочи нещо, изписано с тебешир на дървото, след което я хлопна. Трясъкът отекна надолу по тясната уличка.

Табелата на Хана на Обесения на Кууп беше точно това: рисунка на обесен мъж със завързани зад гърба ръце, а главата му бе наклонена под невъзможен ъгъл заради счупения врат. Дъждът, който вече се сипеше свободно, връхлиташе на пориви. Пелерината на Темпър висеше тежка и студена от раменете му. Чуваше как вълните се блъскат в пилоните на няколко пресечки оттук, а заливът лъщеше в далечината като продължение на дъжда.

Облаците все още задържаха малко от дневната светлина, но здрачът скриваше всичко, което бе на повече от един хвърлей разстояние. Вечерта се превръщаше в нощ, която да смрази кокалите и притъпи живеца на жителите на Малаз. Темпър нямаше търпение да седне на обичайното си място, което бе съвсем близо до огромното огнище. Надяваше се Корин да се отбие, за да я пита за Лунната сянка и тази работа с предсказанието… въпреки че бе изминала почти седмица от последния път, когато разговаряха. Всъщност той се опасяваше, че никога повече нямаше да я види. Сам беше стигнал до няколко заключения. Това със „Завръщането“ му намирисваше на онзи култ, който боготвореше Келанвед, мъжът, който заедно със своя другар Танцьора бе основал и построил Империума. Двамата бяха в неизвестност от години. Някои смятаха, че бяха мъртви, други пък вярваха, че бяха попаднали в някакъв вид магьосническа изолация.

От другата страна на пътя от Хана на Обесения се гърбеше ниската каменна стена на това, което местните смятаха за най-древната постройка в града. Изоставена каменна къща, вече твърде западнала, за да може да бъде възстановена. Досега Темпър не й бе обръщал особено внимание, но разказът на стария Ренгел му бе припомнил друго местно суеверие: вярването, че къщата е била построена преди града и винаги е била обитавана от призраци.

Носеха се слухове, че именно там са живели Келанвед и Танцьора, заедно с неколцина други, сред които били Дасем и настоящият Регент Въслата, докато кроели своите планове за това, което последва. Като я гледаше сега, в тъмната, влажна нощ, с черните крайници на мъртви дървета около нея и с пустия и гробовен двор отзад, къщата наистина изглеждаше зловеща. Местните предпочитаха да се преструват, че не съществува, но когато трябваше да я споменат, неизменно я наричаха „Скръбния дом“9. Самият Темпър не можеше да повярва, че човек със здрав разум би живял тук — което означаваше, че Келанвед и Танцьора може би някога се бяха взирали навън през опустелите й прозорци. Той сви рамене и се извърна. Разбира се, че бе обладана от призраци. Според него цялата Империя бе обладана от призраци, по един или друг начин.

Двама мъже стояха в дъжда пред Хана на Обесения с гърбове, притиснати в стената. Бяха достатъчно близо до входа, единият от едната страна, а другият от другата, за да може Темпър да чуе как капките барабанят по кожените им пелерини. Беше почувствал погледите им още, когато бе взел последния завой преди хана. Но сега гледаха встрани.

— Гадна нощ за стража — ухили се Темпър на единия от мъжете.

Очите на мъжа проблеснаха в негова посока, огледаха го от главата до петите и после отново се насочиха към влажната нощ.

— Чакаме приятел.

Темпър спря пред стълбите, които водеха надолу към входа. Всички знаеха, че Ханът на Обесения бе кръчма на ветерани, така че тези двамата нямаше защо да се преструват, че не стоят на стража заради някой свой приятел вътре. Той почти отбеляза този факт, но после размисли: изглеждаха зелени. Може би просто не знаеха правилата на играта. Чувствайки се стар, Темпър заслиза по стълбите.

Кръчмата на Кууп бе втората най-древна постройка в град Малаз или поне в това се кълнеше Кууп. Истина или не, сградата наистина бе дълбоко вкопана в улицата, а външните й стени бяха огромни плочи дялан варовик — досущ като този, от който бяха направени стотиците безименни развалини из целия остров. Салонът на хана се намираше толкова под нивото на улицата, че стръмното стълбище до входната врата бе досущ като стълбата на кораб, която водеше от палубата до кабините и салона. Изтърканите стъпала бяха мокри и хлъзгави, а на прага се бе образувала локва от дъждовна вода. Пелерината на Темпър се оттичаше в локвата, докато той изцеждаше водата от косата си. Хвана желязната дръжка на дъбовата врата, а с другата ръка докосна белезите от длета, които се пресичаха по ниския трегер на сградата, деликатни като паяжини. Той вярваше, че всеки има своите лични суеверия, най-вече войниците и моряците. Това бе едно от неговите. За Темпър то бе израз на признателност към забравените строители, които бяха вдигнали каменните блокове. Нещо като благословия, не бе сигурен дали дадена или приета, както и молитва за собствената му сигурност. Все пак той живееше на втория етаж. Или по-скоро на нивото на улицата. Тесният му като стрела прозорец отстоеше на не повече от един лакът разстояние над уличката между хана и варосаната тухлена къща на Сийл зад него.

Салонът на Хана на Обесения бе голям и широк, а гредите на тавана бяха достатъчно ниско, за да може човек да ги докосне или, ако не внимаваше, сериозно да нарани главата си на тях. През годините тези греди бяха слагали болезнено рязък край на безчет пиянски вечери. Два реда дебели каменни колони се извисяваха в центъра на помещението и сякаш маркираха пътя към веселата камина с големината на лодка, която се намираше точно срещу вратата. Дълги дъбови маси се протягаха от двете страни на тази централна алея, всяка огряна различно от огъня в зависимост от това колко близо бе до него. Каменните стени бяха голи и напълно безлични с изключение на някоя и друга ниша с окачена вътре слаба лампа. Но повечето светлина в помещението идваше от бронзовите маслени лампи, висящи от дебели железни куки, забити дълбоко в колоните и стените. Огромната камина осветяваше далечния край на салона с потрепваща кехлибарена светлина, разпръскваше студения въздух и правеше цялото помещение много по-уютно.

Имаше много пушек и въздухът бе задимен, но поне бе топъл и сух. Темпър разхлаби пелерината си. От двете му страни мъже говореха, смееха се и пиеха. Много по-голяма тълпа от обикновено. Освен това по-млада и по-шумна. Анджи мина наблизо с червеникавокафява стомна, опряна в хълбока и започна да допълва халбите. Кимна разсеяно на Темпър, вече изтощена. Той й се усмихна в отговор, но нея вече я нямаше. Горкото момиче. Беше свикнала да обслужва мълчаливи стари пияндета, които ближеха един напръстник алкохол в продължение на два или три получаса. Но тази вечер определено щеше да заслужи надницата си.

Когато Темпър мина между масите, той усети тежестта на множество погледи и спря, но нито един от мъжете не го погледна в очите. Вместо това се втренчваха в чашите си или в масата и започваха да мърморят, сякаш с надеждата той да продължи по пътя си като всеки гост, който не беше добре дошъл. Това бе необичайно поведение за мъже, които изглеждаха достатъчно жилави и корави, за да са избягали от някой затворнически кораб или за да попълнят постоянния недостиг на гребци във флотата на Империята. Темпър се насочи към обичайното си място, усещайки странния заряд във въздуха.

Когато мина покрай последните маси, той зърна група опърпани на вид мъже, облечени в прокъсани туники и пелерини, които изглеждаха като намерени на улицата. Мъжете седяха заедно с неколцина други, чиито белези и яки тела говореха за военна служба. Необичайна тълпа за хана на Кууп. Но старият Ренгел го бе предупредил да очаква странна нощ.

Някой седеше на любимата му пейка до задната стена. Виждайки колко претъпкан бе ханът, Темпър бе очаквал това, но все пак се подразни. Не можеше ли Кууп да запази любимата му маса? Бездруго плащаше наем на проклетия кръвопиец. За какво даваше тези пари? За малката килийка горе? За ужасната храна?

Мъжът, седнал на мястото му, носеше кожена жилетка върху ватирана ленена риза, която висеше на дрипи над кожените му гамаши. Намазнените кожени ремъци за пристягане на китките не можеха да скрият белезите по кожата на ръцете му: сбръчкани остатъци от изжулена плът, тънки, бледи полумесеци, оставени от метално острие и гневните розови петна на кожа, заздравяла след изгаряне. Главата му бе сведена ниско и той разговаряше тихо със съседа си, който се бе свил в сянката.

За миг Темпър се поколеба. Чудеше се дали да заговори мъжа. Не, че очакваше той да му отстъпи мястото си — просто искаше да го накара да вдигне глава, за да разгледа чертите му. Но лицето на мъжа остана извърнато на една страна. На Темпър му се стори, че го криеше нарочно. Той съкрати разстоянието помежду им още малко, но точно тогава Кууп се материализира на пътя му. Беше излязъл от една тясна странична вратичка. Съдържателят огледа салона с ръце, скръстени зад кожената престилка. Махна към единствената празна маса и Темпър тръгна натам; беше изкарал половин ден на смяна и не възнамеряваше да прекара дори секунда повече на крак.

Кууп седна с него.

— Извинявай за това, Темп — рече той и вдигна една гарафа, пълна с прасковено бренди.

Темпър кимна.

— Голяма тълпа — отбеляза той, но Кууп продължи да налива брендито без да му отговори. Темпър сви рамене и вдигна пълната чаша с бренди за наздравица.

— За Империята — каза Кууп и също вдигна чашата си.

— За морското дъно — отвърна Темпър и погълна питието.

Кууп подсвирна и опря гръб в стената, за да разгледа по-добре клиентите си.

— Да, различна сган. Но е само за тази нощ.

— Лунна сянка.

Кууп го погледна.

— Да, така е. Но за първи път чувам за нея.

Извади един парцал изпод престилката си и избърса потното си чело, след което подсуши рехавия си перчем от къдрава червена коса.

Темпър се облегна на масата с лакът и кимна към салона.

— Грубовати ми изглеждат…

Кууп махна с ръка, сякаш за да прогони думите му като досадни мухи.

— Тихи са, имайки предвид младостта им. Досега нищо не са счупили, ако не броим печатите на две бъчви тъмна бира.

Изкикоти се самодоволно.

Темпър въздъхна. Според него най-големият недостатък на Кууп беше неговият непоклатим оптимизъм. Идваше на такива щедри дози, че ако човек не го познаваше достатъчно добре, би решил, че е празноглав. Темпър си помисли, че може би Кууп имаше причина да бъде вечно изпълнен с надежди, при всичкото това злато, което минаваше през ръцете му.

Зачуди се дали по-късно да не навести Сийл. Боговете знаеха, че тази нощ младият взводен лечител сигурно имаше нужда от компания. Но момчето сигурно вече бе потънало до лакти в медицинския си шкаф. Изведнъж на Темпър му дойде по-добра идея и той махна на Кууп да се приближи.

— Да си виждал Корин наоколо?

Пивоварят го дари с широка усмивка и би го смушкал закачливо с лакът, ако смръщената гримаса на Темпър не го бе предупредила, че ще получи юмрук в отговор. Усмивката му се стопи, докато обмисляше въпроса.

— Не, не мога да кажа, че съм я виждал. Съжалявам, Темп.

Темпър сви рамене и се облегна назад.

— Мислех си, че поне ще се сбогува с мен.

— Същият стар Темп, винаги мислиш най-лошото. Ще ти изпратя една халба тъмно.

Кууп се изправи и плесна Темпър по рамото.

Темпър му махна да се разкара и наклони стола си назад, така че да се опира в стената. Видя само едно-две познати лица наоколо, а всички маси около неговата бяха отрупани с хора. Лицата принадлежаха на други двама мъже, отседнали при Кууп: Фаро Балкат, слаб и съсухрен пръч, който поглъщаше паралтова10 вода сякаш не беше отрова и рядко знаеше дали беше ден или нощ. Другият беше Тренек. Той беше великан, широкоплещест и тъп като бедерин11, който понякога работеше като охранител за Кууп в замяна на безплатна бира.

Въпреки че пивоварят бе отхвърлил с лека ръка киселите му предсказания, Темпър се боеше, че може би никога повече нямаше да види Корин и да бъде промушен от острия й като талийска кама език. Беше я срещнал… преди по-малко от месец, нали така? А вече очакваше всяка тяхна среща с нетърпение, което изненадваше самия него. Обичаше да слуша нейните разкази за легендарни военни кампании, прокарани с щедро количество вино. Опита се да си припомни последния им разговор: беше ли изтърсил нещо по-глупаво от обичайните непохватни намеци? Може би някоя дебелашка шега за два стари бойни коня, делящи една конюшня за топлина? Въпреки че и двамата бяха ветерани и виждаха света през същите цинични очи, тя се отнасяше с него така, сякаш не беше обикновеният войник, за когото се представяше. Може би Темпър просто си въобразяваше, но нима не беше възможно тя да вижда нещо повече от това?

Анджи излезе от стаичката на прислугата и пътьом тропна пред него една калаена халба, пълна с тъмна малазанска бира. Той й махна да се върне, но тя поклати глава и кимна към жадната сган. Минавайки покрай една маса наблизо, един от мъжете я стисна за дупето. Тя се завъртя и го поля с бира, след което трябваше да я спрат, за да не разбие чашата в черепа му. Отвред се чуха подсвирквания и весели възклицания.

Избликът накара мъжа, седящ на любимото място на Темпър, да вдигне глава. Изгарянията на ръцете му стигаха чак до лицето и изведнъж Темпър осъзна какво ги бе причинило: имперски алхимични муниции. Най-вероятно запалителна бомба.

Грубияните се успокоиха под неодобрителния му поглед и това изненада Темпър. Сред войниците, които познаваше, подобен поглед би предизвикал хвърлен стол, халба или каквото беше под ръка. Темпър видя как мъжът отново се обърна към събеседника на своята маса. Той ръкомахаше и сякаш имитираше промушване с меч. Късият ръкав на туниката му се запретна за миг и разкри татуировка: извит мост на фона на пламъци. Емблемата на бригадата на Подпалвачите на мостове.

Темпър се почувства така, сякаш пламъците бяха обгорили собственото му сърце. В другия край на салона седеше мъж, с когото може би се бе срещал в миналото — в един различен живот. Копнежът да побегне накара ръцете му да затреперят. Бързо сведе глава и заби поглед в халбата си. По-вероятно беше двамата никога да не се бяха срещали; знаеше това. А и Мостовакът сигурно изобщо нямаше да го забележи и това щеше да си остане просто едно неприятно докосване до миналото. Принуди се да отпие още веднъж. Топлото малазанско пиво се изля в гърлото му като горчив мед. Почти се разсмя на глас, мислейки си за страха, който го бе сковал само допреди миг. Богове, човече! Една година след края на службата, а вече се държиш като пъзливо жребче.

Темпър понадигна поглед и огледа задимената стая. Вечерта беше студена и дъждовна; любимото му място до камината бе заето; миналото му се хилеше като череп на мъртвец от съседната маса и Корин за пореден път го бе зарязала сам, след като бяха прекарали толкова много вечери заедно, разказвайки си истории. А може би последния път имаше нещо особено в очите й. Темпър реши, че беше време за едно достойно оттегляне от негова страна. Освен това в стаята му го чакаше шише домашно червено вино, запазено точно за такива вечери, в които нищо не потръгваше както трябва.

Той стана и бутна стола си назад. Почувства как всяко едно око в салона се залепя за гърба му. Отвори вратата за прислугата, приведе се и пристъпи в едно преддверие, което Кууп бе превърнал в складово помещение чрез добавянето на няколко рафта. Стаята бе тъмна, студена и претъпкана. Темпър можеше да докосне двете стени без да протяга ръцете си. В стената имаше отвор, който едва побираше раменете му, въпреки че те бяха по-широки от раменете на повечето мъже. Той водеше до спираловидно стълбище, което извеждаше в кухнята и стаите, които Кууп даваше под наем, както и надолу към мазетата.

Темпър започна да се изкачва. Постоянното студено течение, което идваше от дълбините на сградата, го блъскаше в гърба и вледеняваше тила му. Зачуди се защо един Подпалвач на мостове би дошъл на острова. Сега, когато вече бе на път към стаята си, той изпита непреодолимото желание да се върне в салона, да седне до мъжа и двамата да се впуснат в спомени за отминалите дни. Но историите за пътешествия на пенсионирани или уволнени ветерани обикновено се оказваха тъжни или безинтересни. Темпър можеше да си представи съдбата на един такъв войник, напуснал бригадата на Подпалвачите на мостове: нито една служба нямаше да бъде достатъчно интересна и дори в пехотата щеше да се чувства като затворен в клетка. По-добре направо да го уволнят от военна служба. А след това — безцелно шляене и отегчителен цивилен живот.

Темпър му съчувстваше: когато собственото му място в бригадата бе заето от друг, той бе преживял нещо подобно. Дори се представи в местния гарнизон с фалшиви документи с надеждата да се върне към единствения живот, който бе чувствал като свой.

Но тазвечершната загадка не се изчерпваше с тайнствения мъж, заел любимото му място в хана. Минавайки покрай кухнята, Темпър махна за поздрав на готвача Салил, който му кимна в отговор, след което продължи да си вее с едно ветрило, седнал на стръмните стъпала, водещи към тясната уличка. Темпър заопипва пътя си нагоре в мрака към стаите на горния етаж, някои от които Анджи и нейните приятелки използваха за курвалък, а една беше заета от самия Кууп. Докато прекосяваше тесния коридор, Темпър си помисли, че и преди бе виждал подобна група дрипави мъже като тълпата, събрала се в салона тази вечер. Бяха слезли от една галера, дошла от другото островно селище Яката, закотвена за през нощта на един от обществените докове.

Той спря пред вратата, разгадал мистерията. Съдовете, регистрирани в Яката, можеха да се възползват от едно право, което позволяваше „пресичане“ на пътя на неимперски кораби близо до крайбрежието на Кюон13 Тали. Или с други думи древната традиция на пиратството бе оцеляла в Яката. Този мъж, този бивш бригадир от Подпалвачите на мостове, сигурно се чувстваше съвсем като у дома си в такава престъпна компания.

Сигурно се бяха подслонили заради наближаващата буря; нищо чудно, че бяха оставили двама мъже на стража пред входа на хана. В Малаз сигурно имаше много представителства на търговски картели със стоки, „освободени“ от същите тези мъже.

Темпър извади ключовете, които държеше на кожен каиш около врата си. Беше почти сигурен, че бе успял да разгадае причините и характера на тълпата долу. Сега можеше да си пийне хубаво вино на спокойствие, без повече да мисли за тези мъже. Това, което оставаше да разбере, бе дали тази работа с Лунната сянка беше пълна глупост или не.