Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Пролог

Двумачтовата шхуна „Сънят на Рени“ препускаше на североизток с напълно издути платна. Капитан Мърл се бе хванал за перилото на кърмата и гледаше как бурята се спуска над кораба му. Пришпорен до краен предел, корпусът стенеше страховито, а въжетата издаваха писъци, каквито Мърл никога не бе чувал.

Бурята напредваше от юг като стена от мрак, една непробиваема фасада от дебели черни облаци, надвиснали над пришпорените от вятъра вълни. Но не бурята тревожеше капитан Мърл, въпреки неестествено бързото й появяване; „Сънят на Рени“ бе прекосявала най-бурните морета, известни на джакатанските3 капитани, от северното море на Калт до мощните пасати на Галс южно от Стратем. Не, това, което смразяваше сърцето му от страх, бяха небесносините проблясъци, които приличаха на ледени висулки сред вълните в основата на врящата облачна стена. Никой не ги бе виждал от толкова близо. Или по-точно никой, който бе оцелял достатъчно дълго, за да разкаже видяното.

Мърл и другите капитани ги наричаха Ездачи. За някои те бяха морски демони или Ездачи на Бури. Същества от лед и море, които смятаха този тесен отрязък за свой и не допускаха навлизане в техните владения. Единствено джакатанските предци на Мърл знаеха с какви дарове можеха да откупят живота си южно от остров Малаз. Защо тогава Ездачите ги преследваха? Какво ги беше привлякло толкова на север?

Мърл обърна гръб на шибащия вятър. Братовчед му Без-око се бореше с щурвала. Краката му бяха разкрачени широко, а ръцете му трепереха, сграбчили лоста на широкото колело. Корабът хлътна напред в бразда между вълните и Мърл се хвана още по-здраво, готов за гръмовния удар.

— Да не сме забравили някой от даровете? — провикна се той над воя на вятъра.

Без да отлепя очите си от вълните, Без-око поклати глава.

— Не сме — извика той. — Опитахме ги всичките.

Той погледна през рамо с едно бледо синьо око.

— Освен последния.

Мърл трепна. След това се изтегли към средата на кораба с помощта на въжетата. Палубата вече бе станала опасно хлъзгава под слой от гладък лед. Понесена от вятъра скреж, остра като игли, се заби във врата и ръцете му и му пусна кръв. Освен последния. Но той никога не би изпълнил този ритуал. Чем да го притегли в ледената си прегръдка — всички моряци на „Рени“ му бяха кръвни роднини! Мърл си спомни единствения път, когато бе станал свидетел на този ритуал: чернокосата глава на горкото момче, подаваща се над вълните, бледите ръце, отчаяно опитващи да се вкопчват във водата. Той потрепери от студа и от нещо много по-лошо. Не, не можеше да направи това.

Мърл коленичи до слаба фигура, завързана за гротмачтата, сякаш свита в сън. С ръка, безчувствена от ледената солена пяна, той погали бледата буза. А, скъпа Рени, толкова съжалявам. Дойде ти твърде много. Кой може да се надява да укроти буря като тази?

Ледът до Мърл се пропука, когато неговият помощник-капитан Хоген се блъсна в мачтата и я прегърна с ръка.

— Да извадя ли оръжията?

Мърл с мъка преглътна желанието да се изсмее. Изгледа преценяващо Хоген, за да види дали мъжът не се шегуваше. За жалост той изглеждаше напълно сериозен. В брадата му блестеше лед, а очите му бяха пусти и мрачни. Сякаш вече бе мъртъв. Мърл изстена вътрешно.

— Добре, направи го щом искаш.

Той присви очи и погледна нагоре към горния край на мачтата. Една фигура бе възседнала напречната греда на разклонението. Нещо блестеше над панталоните, ризата и ръцете й: тънък слой лед.

— И свали младия Моул от там.

— Момчето не отговаря. Мисля, че студът го е довършил.

Мърл затвори очи при поредния фонтан от пяна и прегърна мачтата.

— Забавяме — отбеляза Хоген с безизразен глас.

Мърл едва го чу през вятъра. Усещаше как подгизналите му дрехи изсмукват жизнената му топлина. Разтрепери се неудържимо.

— Лед по платната. Скоро ще се скъсат.

— Трябва да го свалим. Да го отчупим с чукове.

— Опитвайте на воля.

Хоген се изкашля дрезгаво и с мъка се отдели от мачтата. Мърл продължи да виси на нея. Изведнъж осъзна, че нямаше нищо против да срещне края си тук, с Рени, корабът, който бе кръстил в нейна чест. Той бе буквално заобиколен от роднини — дори верният и тромав Хоген му бе роднина по брак. Мърл погледна надолу. Как искаше да погали дългата черна коса, която трептеше и дрънчеше като наръч ледени висулки.

— Ездач ляво на борд! — разнесе се вик. Замаяният Мърл се изненада от това, че някой от моряците му бе достатъчно нащрек, за да вдигне тревога. Той се обърна наляво и присви очи, опитвайки се да пробие с поглед солената пяна, пръскаща високо над планшира.

Покрай кораба минаваха вълни, които бяха два пъти по-високи от мачтите, разпенени от лед и скреж. Тогава Мърл я видя — блестяща сапфирена фигура, която се показа над повърхността на водата, с шлем, броня и дълга пика от остър лед, притисната в хълбока. Жребецът, който фигурата бе възседнала, изглеждаше като кръстоска между див звяр и бясна вълна. На Мърл му се стори, че съществото му хвърли мрачен, загадъчен поглед над предпазителите за скули от замръзнали рибешки люспи. И тогава, точно толкова внезапно, колкото се бе появил, Ездачът се гмурна обратно в разпененото море. Мърл си припомни сините китове, които бе виждал да подскачат пред носа на кораба. Още един Ездач се показа над водата малко по-навътре. След това още един. Те яздеха вълните пред кораба, но сякаш не го забелязваха. Нима това бяха мъже от древната раса на Джагътите, както твърдяха някои? Той ги гледаше и се чувстваше странно равнодушен, сякаш всичко това се случваше с някой друг.

Моряк на име Ларл се хвана здраво за перилото и насочи арбалет към най-близкия Ездач. Стрелата прелетя много настрани. Мърл поклати глава — какъв беше смисълът? Вече бяха мъртви. Не можеха да направят нищо. Тогава си спомни скорпиона за преследвания, отскубна се от мачтата и се насочи към кърмата. Без-око все още стоеше вдървен на щурвала, с разперени ръце, взрян право напред. Мърл обви една безчувствена ръка около оръжието и сграбчи коляновия лост с другата. Желязото се впи в плътта му сякаш бе нажежено до червено и откъсна дълги ивици кожа от дланта му. Мърл не усети нищо и продължи да се бори с механизма.

— Какво искат? — извика Мърл на Без-око. Сълзите в очите му замръзнаха и го заслепиха. Скорпионът не искаше да се помести. Той отлепи ръката си от леденото желязо. Кръвта замръзна като дрипи от червен плат. Без-око не му отговори, дори не се обърна. Мърл се хвърли към щурвала и мушна ръката си между ръчките.

Без-око нямаше никога повече да отговаря на въпросите му. Кормчията бе замръзнал за щурвала и се взираше право напред в падащата нощ, а единственото му око бе побеляло от скреж. Ризата и панталоните му тракаха на вятъра, вкочанени и твърди като дъски.

Мърл го гледаше ужасено. Все пак получи своя отговор в пустия поглед на Без-око, насочен право напред към безкрая. Ездачите не се интересуваха от тях. Те бяха тук по друга причина, откликваха на някакъв нечовешки позив, който ги бе накарал да препуснат на север — една завоевателска армия, нападаща това, което толкова дълго ги бе държало като затворници в тесния проход: остров Малаз.

Корабът стенеше като измъчван звяр. Носът му се издигна, натежал от лед, след което се потопи под една вълна. Ударът отскубна Мърл от щурвала. Когато пяната се стопи, Без-око остана сам да управлява ледената гробница. Твърдите като дъски платна паднаха на дъските и се разбиха на парчета. Лед покриваше мачтите и палубата, обвил кораба като тъмно сърце, което продължаваше да пори вълните.

Бурята препускаше на север като приливна вълна, закриваща хоризонта. От гръмоносния мрак изплува флотилия от смарагдови планини, прорязани от дълбоки пукнатини, а снегът по върховете им улови блясъка на залеза.

Напредваха като неунищожими обсадни машини, строени за да подчиняват континенти. По фланговете препускаха Ездачите, с вдигнати пики, насочени на север.

Слаб вятър простенваше над обширната долина от втвърден хумус, с разпилени навред черни вулканични скали, където пясъчните вихрушки танцуваха и сновяха. Приличаха на пламъци от охра, които изникваха на едно място, но бързо изчезваха, за да се появят отново някъде другаде. Долината се простираше във всички посоки до хоризонта, еднаква и монотонна. Самотна фигура се придвижваше с бавното куцукане на сакат човек.

Една вихрушка се спусна към фигурата и я загърна във въртящ се облак от жълтеникавокафяв прах. Фигурата продължи да ходи без да спира, без да вдигне ръка или да извърне лицето си. Пясъчната вихрушка я остави и продължи безцелно по своя спираловиден маршрут. Фигурата вървеше право напред, а усуканият й десен крак дълбаеше пясъка при всяка стъпка.

Тя носеше прокъсаните останки от нещо, което може би някога е било дебел плат върху броня от кожа и люспи. Голите й ръце висяха сухи и тънки като кости, облечени в кожа. Зеленясалият бронзов шлем обграждаше лице с празни дупки вместо очи, огромна пропаст вместо нос и сухи устни, разкриващи изгнили зъби. През гърба й бе преметнат ръждясал меч.

В далечината се появи тъмно петно, но фигурата продължи мъчния си път, напред и все напред под мрачното и мъгливо небе, с форми, които може би бяха птици, прелитащи високо в облаците. Фигурата спря само веднъж. Погледна на една страна и остана така няколко секунди, напълно неподвижна. Далечният хоризонт се бе променил. Бледо-сребърна светлина блестеше над тъмното синьо като мираж на далечни планини. Фигурата гледаше натам, но скоро пак тръгна.

Далечното петно се превърна в хълм, а хълмът в менхир4. Фигурата докуцука до подножието на гранитното острие, което бе два пъти по-високо от нея, и спря. Чакаше, обърната с лице към менхира, докато пясъчните вихрушки кръстосваха равнината. Вертикални канелюри5 бяха издълбани в камъка като белези от ноктите на свиреп звяр. Спираловидно надолу по камъка се извиваха фини сребърни символи. Фигурата коленичи схванато и се вгледа по-отблизо, но не в йероглифите, а в кафявата, махагонова форма, свита в основата на менхира.

Издатината се размърда и надигна безкосместа глава, покрита с люспи. Бадемови очи от разтопено злато примигнаха и се фокусираха. Широките гърди от ъгловати плочи се издуха, когато нещото си пое дъх.

— Все още си с нас, Джедел — отбеляза приклекналата фигура. Гласът бе сух като мумифициран труп. Изправи се.

— И аз се радвам да те видя, Еджуокър.

Еджуокър се извърна и погледна към долината с празните си очни ябълки, взрян в сребърносиньото натъртване на хоризонта.

Джедел поклати глава и изсумтя. Протегна един крак от бронирани плочи и смъртоносни рогови шпори, раздвижи широките си рамене. Напрегна се и понечи да се надигне, но не успя. Ръцете му изчезваха зад гърба, потънали до китките в голия гранит на менхира.

— Какво те води насам?

Еджуокър се обърна.

— Нещо да е минавало оттук, Джедел?

Жълтите зъби на създанието проблеснаха в нещо, което можеше да се нарече усмивка.

— Вятър. Прах. Време.

— Питам, защото нещо се задава. Усещам го. Ти…

Кехлибарените очи се присвиха.

— Знаеш, че този малък кръг е целият ми свят сега. Нима си дошъл да ми се подиграваш?

— Знаеш, че аз съм не по-малко ограничен.

Джедел изгледа Еджуокър от главата до петите.

— Не и за мен. Горкият Еджуокър. Все още оплаква поробването си. Но ти беше тук дълго преди тези, които убих, за да завзема Трона. И ето те пак тук, дълго след като тези, които ме оковаха, умряха и бяха забравени. Чувал съм неща за теб… слухове.

— Силата, която усещам, е нова — каза Еджуокър, сякаш другият не бе казал нищо.

— Нова?

— Много вероятно.

Джедел се намръщи, сякаш не знаеше как да възприеме думата „нова“.

— Изпитват Владението6?

— Да. Ти какво мислиш?

Джедел надигна глава и подуши въздуха с ноздрите си, тънки като цепки.

— Нещо със сърце от лед и още нещо… нещо лукаво, скрито, като размазано отражение.

— Нещо е хвърлило око на Трона.

Джедел изсумтя.

— Малко вероятно. Не и след толкова време.

— Наближава Свързване. Аз съм на страната на Дома. Може би ще се опитат да го завладеят. Кой знае — възможно е ти да бъдеш освободен.

— Освободен? — изплю Джедел. — Ще ти покажа моята свобода.

Той изправи бутовете си и опита да се надигне; ноктестите му крака потънаха в прахта. Раменете му се разтресоха. Плочите на ръцете му започнаха да скърцат и пращят.

Известно време нищо не се случваше. Еджуокър гледаше мълчаливо. Прах се виеше около издяланите страни на менхира. Той сякаш вибрираше. Внезапен изблик на сребърна светлина от върха на монолита заслепи Еджуокър. Тя препусна надолу по спиралата от сребърни йероглифи, като ставаше все по-ярка и побърза, докато накрая Еджуокър извърна лице от огнения й плам.

Джедел се изхили лудешки.

— Ето го, идва! — надвика той водопада от набъбваща, блестяща сила.

Изведнъж кълбото от енергия се заби в Джедел, който изпищя. Земята се изметна. Еджуокър бе изхвърлен назад. Прах и пясък се надигнаха мързеливо, подети от слабия вятър. Когато се уталожиха, Еджуокър видя Джедел, който лежеше неподвижно, разчекнат в основата на менхира. Пушек излизаше от цепките на очите и от открехнатите му челюсти.

Безплътното лице на Еджуокър остана безизразно. Известно време той мълчеше, а след това се понадигна.

— Джедел? Чуваш ли ме? Джедел?

Джедел изстена.

— Помниш ли?

Все още проснат по очи, Джедел кимна замислено.

— Да. Това е името ми. Джедел.

Той сви рамене в прахта.

— Помниш ли кой те окова?

— Които и да са били, отдавна са си отишли.

— Помня ги. Бяха…

— Не ми казвай! — Джедел се изправи. — Искам да си спомня. Запълва времето. Чакай… спомням си нещо… — той издърпа краката си далече от Еджуокър и изсъска през зъби. — Слух за теб!

Еджуокър се отдалечи от менхира с куцукане.

След малко Джедел извика:

— Върни се. Моля те. Освободи ме. Имаш силата да го направиш. Знам, че това е така!

Еджуокър не отвърна. Продължи да върви.

— Освободи ме, проклет да си! Трябва да го направиш!… Проклет да си!

Джедел дръпна силно ръцете си. Прахта от менхира литна като шал. През нея йероглифите блестяха като фин филигран, нажежен до червено.

— Ще те унищожа! — крещеше Джедел. — Ти и всички, дошли след теб! Всички!

Той отново започна да се гърчи и да крещи от болка и гняв. Земята се залюля и Еджуокър залитна. Той погледна назад към менхира. Нещото се мяташе и гърчеше в облак от изрината пръст в основата на камъка. Стълб от прах се виеше към небесата.

Еджуокър продължи да върви. Закъсняваше, а времето и небесният танц на селенията не чакаше никого. Дори същества, които бяха луди и могъщи като онова, оковано зад него. Когато умът му бе бистър, то си спомняше пълното си име — Дже’ Делекааран. Спомняше си и това, че някога бе управлявало цялото селение в ролята на негов Крал. Васал на Ке’тезани, обитателите на най-далечните области на Сянка. И въпреки лудостта си, Джедел бе прав за едно нещо: беше минало много време от последния път, когато някой бе сядал на Трона. Тази липса тревожеше Еджуокър при всяко Свързване. Но този път имаше и нещо друго, нещо още по-тревожно и толкова рядко срещано, че той едва го бе разпознал… спираловидната възможност за промяна.