Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Втора глава Назначения

Рибарят остави коричката хляб на масата до паницата с гореща супа. Отиде до прозореца, където един парцал се вееше на мразовития южен вятър. Жена му се обърна към него от стола си до огнището.

— Какво има, Тобен?

Той дръпна парцала и погледна на юг. Когато се обърна, очите му бяха мрачни.

— Трябва да изляза, любов моя.

— Сега?

Тя пусна в скута си пуловера, който кърпеше.

— Да.

— Не можеш да ловиш риба на светлината на тази луна.

— Вярно е — тази луна привлича други неща.

— Никога преди не е трябвало да излизаш.

— Не — отвърна той и се приближи до нея. Нежно измъкна пуловера от ръцете й. — Нещата не са такива, каквито бяха преди. Всичко е излязло извън контрол.

Тя вдигна ръка и той я стисна. Жената въздъхна.

— Не излизай — прошепна тя и стисна ръката му. — Моля те, не го прави. Страх ме е.

Той се приведе, за да целуне очите й. Слепите й, взрени в нищото очи.

— Съжалявам, пиленцето ми. Трябва да го направя.

— Тогава знаеш, че излизаш с моята любов.

— Да, скъпа моя.

Рибарят навлече пуловера. След това изрина малко жарава от огнището в мангала, после напълни късата си глинена лула и я запали с въглен от огъня.

— Лека нощ, любима — рече той и се усмихна. — Ще попееш за мен, нали?

Тя вдигна ръка.

— Знаеш, че винаги го правя. Върни се скоро.

— Така ще направя. Колкото мога по-скоро.

Тя се извърна към вратата и чу как вятърът стене по скалите, а океанът се притиска в брега с бавно, но настоятелно упорство. Вратата се затръшна. Тя сведе глава и скръсти ръце в скута си.

Студеният вятър духаше без да отпуска. Горе в небето препускаха облаци — знаменосци на плътния облачен фронт, завзел целия южен хоризонт. Нищо не помръдваше сред барачките по южния бряг на остров Малаз, под сребърното око на новоизгрялата луна, с изключение на рибаря, който вървеше бавно към залятия от вълните морски чакъл. Мангалът му искреше като факел в бръснещия вятър. За момент той спря и се заслуша; стори му се, че бе чул вой на хрътка, понесен от вятъра. Обърна премрежен поглед на юг и направи гримаса: синьо-зелени светлини проблясваха като пламнали мачти, пронизали тъмния хоризонт от облаци и вода. Моряците вярваха, че тези светлини примамват мъже към дъното и ги обричат на смърт.

Рибарят видя, че приливът почти бе достигнал лодката му на брега. Закрепи мангала в желязната поставка до мястото на гребеца, подпря носа на лодката с рамо и подскочи като опарен: дебела люспа лед покриваше дървото като втора кожа. Той изпсува безгласно и положи ръка върху дървото. Ледът се разтопи, кондензира се върху полираното от времето дърво и се превърна в пара, която вятърът открадна. Пеейки тихичко под нос, рибарят избута носа на лодката. Тя се плъзна по камъните и навлезе в морето. Когато водата достигна бедрата му, той скочи вътре.

Докато гребеше, рибарят си пееше една песен, която бе стара още по времето, когато първите мъже и жени бяха стъпили на този остров. Прегърбените, обветрени хълмове потънаха в далечината, сякаш самият вятър ги бе отнесъл.

С едното гребло той обърна лодката сред вълните, след което застана с лице към кърмата, като носа на лодката бе насочен на юг. Между нея и Малаз, който вече бе една далечна черна резка на северния хоризонт, морето се надигаше на тежки вълни, гладки като древните островни планини. Градушка бомбардираше белите гребени на вълните около лодката, но не докосваше сивата коса на рибаря, вееща се на вятъра. Дълбоки океански вълни, високи колкото кораб, надвисваха над него, разпенени и посребрени от лед и мраз. Но после се спускаха под носа на лодката, нежни и хрисими като тучна ливада, а рибарят продължаваше да си тананика на вятъра.

От юг се задаваше фронтът на бурята, един гъст и тъмен покров от разбеснели се облаци. Снегът и лапавицата се разтапяха на дъжд и разсейваха много преди да достигнат лодчицата. Светкавици пореха облачната плът, а дъното на облачния фронт просветваше в изумрудено и тъмно синьо. Рибарят не виждаше това; той гледаше на север, захапал лулата си, и пееше своята песен, докато вятърът крадеше думите от устата му.

Киска скоро изгуби от поглед мъжа, който бе изскочил пред нея толкова внезапно. Това отново й замириса на Лабиринтите и започна да се надява, че възможността да бъде проследен изобщо не му бе дошла на ум. Ако се бе досетил, сега щеше да е зад нея или може би щеше да я наблюдава от някоя пътека в Лабиринта на Мрака на Рашан, или дори от владенията на самия Гугла, Пътят на Смъртта. Независимо от това, че проникването в Лабиринтите в нощ като тази не й изглеждаше особено разумно.

Следвайки своята мишена и нейните телохранители, Киска бе навлязла във вътрешността на острова през складовия район и бе минала през най-бедните квартали, пълни с магазини за вехтории, лихвари и щавачи. Ако мишената й продължеше в същата посока, скоро щеше да се озове в един още по-ужасен район на Малаз, „Мишката“ — най-мръсната, мизерна и пропаднала част на града.

На първата кална улица, пресечена от дъски, използвани като мостове, мишената й зави рязко на север. Киска не бе изненадана от тази внезапна смяна на посоката; представи си отвращението на чужденците при вида на миризливите канални нечистотии и прогнилите кухненски отпадъци, плуващи в зловонна вода, изливаща се от близкото блато. Щеше да й бъде съвсем лесно да ги следи през лабиринта от улички, особено сега, защото повечето от тях бяха просто лепкави пътеки, проправени сред черните развалини, останали от бунтовете миналото лято. Но тя не обичаше да идва тук, най-вече защото бе израснала в тази част на града и бе прекарала по-голямата част от живота си опитвайки се да изпълзи оттам.

Мишената й постепенно се насочи към богатия търговски център. Прекосиха голям брой търговски улици, движейки се почти винаги на север, нагоре по тесни калдъръмени улички и покрай витрините на магазини, сега затворени и заключени поради бързо падащата нощ. Навлязоха в квартала на търговците на платове и започнаха да катерят хълмовете на североизток, които водеха до Светлините, достолепния богаташки квартал. Повечето имения стояха празни зад високите си порти и огради. Сега служеха за провинциални вили на собствениците си — аристократичните семейства, които бяха прехвърлили интересите си на север, през Протока на Ветровете и в Имперския двор в Унта.

Вечерта бързо изстиваше. Мразовит южен вятър, роден в Морето на Бурите, връхлиташе острова на шумни, смразяващи кръвта пориви. Облачният покров над града се носеше на север като димна завеса. Тежката й пелерина се издуваше и закачаше за обвитите в бръшлян железни огради, които очертаваха булевардите в района. Но единият ръб на пелерината винаги прилепваше плътно над десния й хълбок, защото там бе скрит арбалетът.

Киска спря в сянката на една древна колона — плинт за мраморната статуя на Нахт, острозъбото и крилато същество, което според легендите някога бе обитавало острова. Улиците бяха безлюдни. Последните хора, които бе видяла, ако изключим мишената и неговия ескорт, бяха неколцина скитници. Приведени под напора на вятъра и загърнати в прокъсани шалове, те бързаха към домовете си, подгонени от тъмнината.

Тази вечер. Точно тази вечер. Лунната сянка; Празникът на Всички Души; Нощта на Сенките. Имената нямаха край. Като малка, Киска бе научила всички стари легенди — истории, които бяха толкова фантастични и баснословни, че тя въздъхваше от досада всеки път, когато майка й ги споменаваше. Това бе до преди няколко дни, когато бе чула, че по някакъв тайнствен начин бяха предрекли Лунна Сянка за тази нощ. Оттогава бе подслушала няколко разговора, които кръжаха около зловещи истории за чудовищни хрътки, отмъстителни сенки и местната забележителност, известна като Скръбния дом. Когато това име се споменаваше, хората отправяха неясни предупреждения и разказваха още по-мрачни легенди; разкази за могъщи злодеи, които някога живели там и сякаш черпели злите си сили от самото място — Келанвед, Танцьора, Въслата и черното сърце на Империята, което предстоеше.

От историите, които бе чула, тя можеше да заключи, че всеки един жител на острова е имал праотец или роднина, изчезнал безследно по време на Лунна сянка. Циникът в Киска предполагаше, че нощта е била използвана като оправдание от безброй стари брантии и непрокопсани съпрузи, решили да изоставят семействата си.

Тя не се съмняваше, че точно в този миг майка й се бе барикадирала в стаята си и мълвеше горещи молитви, отправени към Чем, местния морски култ, надявайки се боговете да защитят нея и дъщеря й. Ако Киска бе разговаряла с нея през последните няколко дни, майка й най-вероятно щеше да се опита да я задържи вкъщи през тази нощ, точно както бе направила Агайла по време на бунтовете заради новите закони на Регента. Но още от малка Киска се бе научила да пренебрегва забраните на майка си, така че защо да я слуша сега? Особено след като това бе първата Лунна Сянка през живота й.

Мъжете, които следваше, крачеха смело по безлюдните улици. За тях тази нощ бе като всички останали. Дори, ако знаеха легендите, което бе съмнително, те най-вероятно щяха да ги вземат за чудат местен обичай, по време на който избягали души, чудовища и злодеи плъзват по улиците на Малаз. Отживелите суеверия на родния й остров караха Киска да се срамува. Но какво щеше да стане, ако прекратеше преследването? Ако решеше да се скрие в някой свещен район или храм? Ако се предадеше сега, тя вече можеше да си представи пренебрежителното ухилване на Нокътя, който я бе изненадал на покрива. Все пак какъв талант можеше да се очаква от местните хора?

Напред в далечината, сплескани под ралото на облачния мрак, нейната плячка и телохранителите му продължаваха да вървят нагоре по улицата. Тъкмо, когато взеха завоя и изчезнаха, от земята се надигна мъгла, която вятърът поде и завихри. Киска остана прикрита. Не знаеше дали мъжете не я чакат зад завоя. Можеше да мине покрай тях и да разбере този факт, едва когато студеното желязно острие се вреже между ребрата й. Или по-скоро, когато коприненото въже се пристегне около врата й като примка.

Киска се обви по-плътно с пелерината и опита да изтръска страха от сърцето си така, както би изтръскала влагата от плата. Просто трябваше да продължи напред с вярата, че още не я бяха усетили. Иначе нервите й просто щяха да се скъсат.

Завоят разкри тясно шосе, с две релси, издълбани в камъка през вековете от колелетата на каруци. Групичката бе изчезнала. В дъното на шосето, между две високи стени, се извисяваше огромна порта от дялано дърво. Киска знаеше какво имаше отвъд нея. Семейното имение на Е’Кариал. То беше скромно по размер, сравнено с останалите имения тук, но уютно, или поне така изглеждаше отвън. Освен това в него отдавна не живееше никой. Ако това бе среща, Киска не можеше да си представи по-усамотено място за нея. Разбира се, това можеше да означава също така, че пословично невежата издънка на клана Е’Кариал бе дошла в града, за да хвърли едно око на наследството си.

Тя рязко си пое дъх и прекоси шосето. Спря в началото на отсрещната уличка, където бръшлянът бе толкова избуял, че едва виждаше през него. При всяка стъпка гърбът й изтръпваше, прободен от въображаеми ками. Но обвитите в бръшлян стени я погълнаха без проблем. Тя изтича до една друга уличка, този път от кал, която водеше до задната порта на имението. Заобикаляйки дълбоките локви и борейки се с трънливия храсталак, който постоянно закачаше пелерината й, Киска почти пропусна нишата, скрита в сенките.

Тя коленичи пред покритата с мъх врата, оправи пелерината си и се заслуша. Дъжд барабанеше по върховете на листата, вятърът брулеше клоните над главата й и морският прибой ромолеше в далечината, блъскайки се в бреговете на острова. Вратата смърдеше на разложение, а нишата на входа на влажен хумус. Разбира се, тя не бе възнамерявала да отваря вратата. И един поглед бе повече от достатъчен, за да се увери, че това вече бе невъзможно: част от тежестта на стената се бе свлякла върху касата. Ако блъснеше разядените дъски, най-вероятно щеше да се изтърколи направо в задния двор. Това бе просто един по-добър начин за подслушване от това да подаде главата си над оградата.

Не чу никой, а стоя заслушана достатъчно дълго: петдесет удара на сърцето й. Най-вероятно бяха вътре в имението. Време беше да опита да прехвърли стената. Тя излезе от нишата и изгледа преценяващо каменните блокове и бръшляна, който се бе вкопчил в гладката им кожа. Никакъв проблем. За да си осигури прикритие, тя се покатери на място, където имаше три високи дървета арускус, израснали едно до друго в двора, скривайки оградата от поглед. След като подаде главата и раменете си над върха, тя разгледа градината. Изглеждаше дори по-зле от последния път, когато я бе видяла. Издигнатите лехи сега съдържаха единствено изсъхнали стебла и плевели. Патиото по средата бе окъпано в матова лунна светлина и заобиколено от мъртви листа. И точно там, на една мраморна пейка, която бе толкова бяла, че светеше в нощта, един до друг седяха двама мъже. Киска замръзна.

Не беше чула нищо, защото те мълчаха. И двамата гледаха към южното небе. Изглеждаха така, сякаш мълчаливо изучаваха облаците. Този вдясно бе мъжът, когото бе последвала, с дръпната гугла, обръснат скалп, тъмен като кирпич и дълга плитка, преметната през едното рамо. Другият бе старец, блед като призрак, белокос и с тънки рамене, прегърбени като свити криле, докато главата му бе наклонена под ъгъл. Седяха неподвижни като статуи и моментът сякаш се проточи вечно. Не можеха ли да помръднат, да промълвят нещо, да направят нещо? Киска се зачуди колко дълго можеше да остане в това положение, увиснала на стената и крепяща се на пръстите на краката си, пъхнати в една тънка цепка.

След известно време, което й се стори цяла вечност, но всъщност беше едва сто и петдесет удара на сърцето й, луната се показа през една пролука в облаците и сребърната й светлина прониза нощта като хвърлено копие. Старецът отметна глава назад и се засмя зловещо. Изглеждаше доволен от себе си, сякаш нещо, което бе казал, току-що се бе потвърдило. Мъжът от куриерския катер отвърна неохотно и уклончиво, но продължи да изучава нощното небе. Киска напрегна слуха си, за да улови думите им, но клоните над главата й шептяха и пращяха.

След още няколко разменени реплики, старецът грабна ръката на другия мъж и излая нещо. Мъжът се надигна и избута ръката от пелерината си. Каза нещо тихо на стареца, който не му отвърна, след което мъжът от катера тръгна към предния двор на имението. Старецът остана седнал, с клюмнала глава, сякаш бе гадател, който търсеше отговори и закономерности в изпочупените плочки и мъртвите листа, подухвани от вятъра. Киска внимателно се спусна долу.

На какво бе станала свидетел току-що? На една най-обикновена среща между двама отчуждени роднини или двама стари приятели? Тайна среща, да, но това не беше престъпление. Имаше нещо в това нощно рандеву, което й напомняше на ритуал, на някакъв обред. Старецът може би беше отритнат роднина. Нищо чудно Киска да бе попаднала на нещо, което семейство Е’Кариал искаше да остане скрито, някаква унизителна тайна. Трябваше да поразпита наоколо. Все пак събирането на информация бе част от работата.

Разнесе се силен вой — някакво куче в града виеше към блесналата луна. Звукът смрази Киска и й припомни разказите за демонични хрътки, които се срещаха толкова често в легендата за Лунната сянка. Ако този вой продължеше през цялата нощ, което бе много вероятно, Киска можеше да си представи историите, които щяха да се разказват утре сутринта на пазара — истории за смъртоносни нападения и ужасяващи свръхестествени зверове. Хората щяха да вярват в това, в което искаха да вярват.

Киска тъкмо се канеше да си проправи път назад през мокрите листа, когато чу нещо, дошло от другата страна на стената и се закова на място: тракане по плочките. Тя се поколеба за миг, чудейки се дали си го бе въобразила, но после скочи на стената, за да провери. Пейката бе празна, но до нея беше приклекнал мъжът от пристана, който по-рано я бе изненадал с внезапното си появяване. Той се изправи над вързопа в краката си и изчезна в нищото така, сякаш сенките се бяха обвили около него. Киска ахна. Магията на Лабиринтите. Трябваха й няколко секунди, за да осъзнае какво беше оставил след себе си, свито на плочките: старецът, лежащ неподвижно по корем.

Киска се пусна и завъртя, след което притисна гръб в бръшляна на стената. По главата й се посипаха капчици. Беше ли я видял? Сега нея ли щеше да се опита да убие? Киска извади дългия си нож. Дръжката му бе специално пригодена за париране на удари и това бе най-тежкото оръжие, което носеше, като изключим арбалета, който сега тя извади и насочи към уличката. Мъжът беше алхимик, това бе очевидно. Но кой Лабиринт? Начинът, по който сенките го бяха глътнали, й говореше за мрака на Рашан, но имаше и нещо друго, нещо различно. И това я плашеше най-много от всичко. Осени я ужасна мисъл: ами, ако този мъж беше Нокът? Изглеждаше достатъчно способен. Тя потрепна от ужас: пристигането на неизвестно официално лице, телохранители от Нокътя, всичката тази тайнственост… да не би да се бе натъкнала на имперски Регент, който разчистваше сметките си? Ако това бе така, значи с нея бе свършено. Припомни си онази стара мъдрост: Ноктите никога не пътуват за удоволствие! Киска почти се изсмя на глас, но вместо това затвори очи и извлече утеха от тежестта на ножа, чиято дръжка стискаше в юмрука си.

Времето се точеше и най-накрая, с известна неохота, Киска трябваше да признае пред себе си, че никой не се опитваше да я убие. Вместо да стои и да чака смъртта, тя можеше да се опита да научи повече за това, което се бе случило тук. Прибра ножа в ножницата му и отново се покатери на стената. Нямаше никой наоколо. Луната обливаше занемарените градини с мъртвешкия си блясък. Второ куче започна да вие в нощта и звукът я стресна. Богове! Звучеше така, сякаш проклетият звяр бе точно зад гърба й!

Кой можеше да храни такива животни? Киска реши, че още преди пукването на зората щеше да намери звяра и да го намушка с ножа си, ако някой не я изпревареше. Тя внимателно се спусна в заградения двор.

Старецът бе промушен два пъти в гърба. Киска се зачуди дали това бе извършено по заповед на нейната мишена. Може би той бе направил предложение на стареца? Предложение, което не можеше да бъде отказано? А може би не знаеше за убийството. Възможно бе Ноктите или някой друг да бе решил, че тази среща не е трябвало да се случва. Тя преобърна трупа и започна да опипва дрехите.

Плъзна ръката си в туниката, която все още бе топла от кръвта. Мъжът сграбчи китката й и очите му се отвориха. Напълно инстинктивно Киска извади ножа и го заби в гърдите на мъжа, натискайки дръжката с цялото си тегло. Смъртоносен удар, беше сигурна в това, но старецът продължи да я гледа втренчено и да стиска китката й. Мъртвешко вкочаняване? Той се усмихна по ужасен начин и отвори уста. Текна ручейче кръв, което прокапа по брадичката му. Постоянен, необясним натиск я дръпна надолу към него. Кървавите устни се изпънаха в неодобрителна гримаса.

— Но аз съм мъртъв, разбираш ли? — прошепна той влажно. — И Лунната сянка е изгряла.

Изправена пред ужас, за който я бяха предупреждавали, но в който така и не бе повярвала, Киска напълно забрави своето откъслечно и неофициално обучение и изпищя.

Темпър се бореше с разядената от ръжда ключалка на вратата си, когато някой изрече името му от другия край на коридора. Той извърна поглед от упоритата ключалка. Корин му махна да се приближи иззад една открехната врата. Той изпъна гръб и понечи да я поздрави, но нещо в изопнатото й изражение го спря. Тя му махна отново, още по-нетърпеливо, и той тръгна към нея по коридора. Когато стигна вратата, Темпър се ухили и опита да надзърне в стаята зад нея. Тя бе една от онези, които Анджи и другите момичета използваха за да предлагат услугите си. Веждата на Темпър подскочи.

— Е, мислех си, че никога няма да ме…

— Просто влизай, проклет да си — изсъска тя, отвори вратата и го издърпа вътре.

Въпреки очевидния гняв на жената, Темпър не можеше да престане да се хили като идиот. Бяха съвсем близо един до друг в малката стаичка, не по-голяма от килер. Езикът й, остър като даруджистанска рапира, пронизваше всеки, който дръзнеше да се приближи твърде много. Но тук, в това тясно помещение, Темпър изведнъж пропадна в бездните на тъмно кафявите й очи и се изгуби във филигранните детайли на черната й татуировка, която започваше от върха на носа и стигаше до челото й.

Понякога му се струваше, че вижда интерес в тези очи, таен, прикрит интерес, но тази вечер в тях се четеше единствено загриженост. Беше бленувал за подобна среща, обикновено, когато алкохолът бе замъглил преценката му или самотата изпразнила гърдите му от топлина и той просто жадуваше да си поговори с някого. Но сега се чувстваше неловко, пронизан от ясния й поглед. Корин поклати глава.

— Не можеше да не дойдеш тази вечер, а?

За миг Темпър се почувства като непрокопсан съпруг, който се бе прибрал вкъщи след тридневен запой. Засмя се и посочи към стаята си.

— Корин — аз живея там. Къде искаш да отида?

— В казармите! Трябваше да останеш там. Защо просто не… о, няма значение.

Тя му махна да мълчи.

— Чуй ме — продължи Корин. — Имаме само минутка. Това, което ще ти кажа и направя, ще кажа и направя, за да спася живота ти. Разбираш ли?

Бяха много близо и той долови женственото й ухание — парфюм от някое непознато цвете? Чуждоземни подправки? Тамян? Някой му беше казал, че Корин бе наполовина напанка: кожата й бе наполовина тъмна. Темпър примигна и преглътна. Ето го и него, стар боен кон, отдавна излязъл в пенсия, но пръхти към минаваща наблизо кобилка.

— За да спасиш живота ми? Корин, смятам да си легна, прегърнал бутилка червено вино. Това е всичко… освен ако ти не си наумила нещо друго…

Очите й проблеснаха гневно.

— Проклет идиот. Опитвам се да спася безполезната ти кожа.

Тя вдигна юмрук и разтвори дланта си. На бледата плът лежеше малка значка. Металът бе изрисуван и емайлиран с емблемата на Подпалвачите на мостове — каменна арка над поле от пламъци. Бригадата на Подпалвачите на мостове, някога част от Трета армия, към която принадлежеше мъжът долу. Армия, която Дасем, с Темпър до него, бе повел към Фалар и Седемте града.

Единствената мисъл в главата му беше: значи я заобикаля миризмата на дим. Тежка, дрезгава миризма, която придобиваше смъртоносно значение в компанията на тази значка.

— О, не — простена той. — Гугло, не. Защо? Какво искаш?

По коридора се чуха стъпки. Корин се наведе към него.

— Искам да правиш това, което ти казвам, защото знам кой си. Познах те. Бях при Ю’Гатан. Видях как Мечът се чупи. Знам — каза тя и докосна ръката му. Кожата й бе топла и твърда през ризата. — Не се замесвай тази нощ и това ще си остане наша тайна. Просто… не се замесвай.

Вратата зад него се отвори. Той се обърна. Мъжът с белезите от изгаряне стоеше в коридора, а зад него стърчаха двамата му съседи по маса с вдигнати арбалети. Мъжът изгледа Корин, която му отвърна с кратко кимване.

— Невъоръжен е — каза им тя.

Единствената мисъл в главата на Темпър бяха думите й: знам кой си. Това означаваше ли, че е била изпратена? За да го наблюдава? Той се чувстваше напълно зашеметен, сякаш всичко, от което се бе крил през изминалата година, се бе срутило отгоре му като подкопана стена.

Погледът на мъжа бе измамно празен.

— Казвам се Аш — рече той меко. — Сержант Аш. Ти, от друга страна, си мой затворник.

Накараха го да седне на една маса в ъгъла. До него беше Кууп, а отсреща седяха Тренек и старият Фаро Балкат. Старецът изглеждаше заспал, облегнат на стената, с очи, които се взираха в нищото. От боядисаните му в лилаво устни се точеше мазна лига. Странно защо Тренек нежно го подпираше с огромната си лапа. Темпър хвърли кръвнишки поглед на Кууп, който изглеждаше повече объркан, отколкото разтревожен, след което се обърна към Аш. Беше казал, че е сержант, но най-вероятно беше офицер. Стоеше в центъра на стаята и се съвещаваше с Корин и неколцина други.

— Какво ще правят? — прошепна Кууп.

— Не знам — отвърна Темпър. Отначало бе помислил, че са дошли за него, че най-накрая бяха стигнали до неговото име в дългия списък на Въслата с врагове. Но сега се чудеше.

— Какво се случи? — попита Кууп.

Пивоварят извади парцалчето и попи изпотеното си чело.

— Аз съм си виновен — изхлипа той. — Не мога да повярвам, че го направих. Накараха ме да освободя целия си персонал. Как можах да се хвана на това?

— Но защо, човече? Защо?

Кууп примигна тъпо.

— Крадци са, разбира се. Шайка проклети крадци!

Темпър едва не се изсмя. Обърна се и опита да улови погледа на Корин.

— Не, Кууп. Мисля, че е нещо повече от това.

Корин срещна погледа му, но лицето й остана безизразно, сякаш го виждаше за първи път. Той кимна едва доловимо, за да й покаже, че е разбрал и погледна встрани — право в очите на Тренек. Грамадният мъж се втренчи в него, или по-скоро през него. Челото му бе плувнало в пот. Стискаше ръба на масата толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Темпър бе разговарял с Тренек само два-три пъти. Мислеше го за глупав и безвреден, като малко дете, затворено в тялото на великан. Беше ли ужасѐн от всичко това, или просто безумно разлютен? Темпър си мислеше, че трябваше да каже нещо успокоително на тези мъже, но не знаеше какво.

Той наклони леко главата си на една страна и започна да разглежда мъжете, които ги бяха взели в плен. Повечето от тях, някъде около тридесет, се бяха събрали близо до вратата и си шепнеха възбудено. Аш, Корин и около десетима други седяха заедно на две маси, прилепени една за друга. Темпър предположи, че средната възраст на втората група бе около тридесет и пет. Те стояха прави и нагласяха каишите на оръжията си, а някои дърпаха нагоре коланите си и ги пристягаха. Двама-трима пушеха къси глинени лули. Никой не говореше. Темпър разпозна трима уикски туземци, мустакати и облечени в обковани с желязо ризници от варена кожа с бронирани ръкави; двама тъмнокожи от Дал Хон, като бузите на единия бяха украсени с извитите разрези на лицевото белязване; докато дясното око на другия бе млечно бяло; един напанец, нисък и набит като пън, синкавата му кожа избеляла до силурско зелено; двама мургави мъже от Седемте Града, облечени в ризници под дълги туники, които бяха затегнали с колани, а останалите най-вероятно бяха от Кюон Тали, облечени в армейски малазански ризници, единият с няколко реда сини стоманени ромбове, вковани в кожата. Всеки един от войниците притежаваше арбалет, който или бе преметнал на гърба си, или бе оставил на масата пред себе си. Къси мечове висяха от колани и стърчаха над рамене. Ветерани, най-вероятно всичките Мостоваци.

Другата група бе съставена от дрипавите скитници и главорези, които Темпър бе разпознал по-рано. Много от тях носеха извити къси мечове, прибрани в ножниците с ефесите напред, както правеха джакатанците, докато други носеха обикновени талийски дълги ножове и извити ками от Дал Хон, а двама бяха препасали дълги, двуостри унтански мечове за дуелиране. Бяха облечени в шарен миш-маш от брони, като най-тежките бяха жилетките от варена кожа и дебелите кожени туники.

Някои все още нагласяха кожите си, очевидно чувствайки се неудобно в тях. Темпър извърна поглед, отвратен: градски здравеняци, но сред тях нямаше нито един ветеран. Погледна към Аш. Какво можеше да се надява да постигне с тях? А Корин? Свела глава, тя си шушнеше нещо със сержанта. Темпър се втренчи в нея без да мига, надявайки се силата на погледа му да я накара да вдигне глава. Знаеше, че Корин бе маг, но беше ли маг от кадрите на Подпалвачите на мостове? Досега бе смятал, че всички те са загинали по време на кампаниите в Седемте Града и Дженабакъз.

Темпър въздъхна и потърка очите си. „Всички богове над и под нас!“, помисли той и поклати глава. Седемте Града. Ю’Гатан. Почти можеше да помирише слабото пустинно ухание на канела, да почувства садистичната жега. Този ден, това предателство — върнаха се като промушване в гърдите с кама и той потрепна. Спомни си как се бяха вдигнали облаци прах, които изгориха гърлото и заслепиха очите му; спомни си ордите защитници на Седемте Града. Видя Дасем, невероятно пронизан, подкрепян от Хилт. Спомни си как бе зърнал Дасем да се препъва, да се държи за гърдите. Беше казал нещо на Темпър, някаква шега или думи за сбогом, заглушени от писъците на битката.

Темпър осъзна, че бе стиснал зъби и отпусна челюстта си, след което освободи напрежението, сковало мускулите му с една дълга, бавна въздишка. Сега двамата с Корин знаеха един за друг. Какво точно искаше тя от него? Може би нищо. Може би това бе просто едно предупреждение да държи главата си сведена и да не се намесва, иначе тя щеше да го разкрие. Може би наистина просто се опитваше да спаси кожата му. Темпър се наведе напред и опита да улови погледа й през стаята.

Изведнъж се разнесе кучешки вой, който мина през стените на хана като морантски снаряд. Издигна се и утихна, дълбок, кънтящ, най-свирепият и сластен вой, който Темпър някога бе чувал. Корин потрепна сякаш нещо я бе захапало, хвърли един паникьосан поглед към Темпър, след което бързо се извърна. Младите здравеняци започнаха да се озъртат с разширени от страх очи. Ръцете на ветераните трепнаха и те посегнаха към арбалетите си.

С крайчеца на окото си Темпър видя как една лукава и смущаващо кретенска усмивка разтегля дебелите устни на Тренек. Темпър преглътна, защото устата му изведнъж бе пресъхнала. Седеше тук, пленник на тайфа безскрупулни престъпници или дезертьори, предаден от една жена, в компанията на един глупак, един безмозъчен, разлигавен старец и един олигофрен, огромен като бедерин, и то в нощта, от която местните най-много се бояха. Възможно ли беше нещата да станат по-лоши?

Клепачите на Фаро Балкат се отвориха и разкриха белтъците на очите му. С напълно спокоен глас, сякаш си поръчваше нещо за пиене, той обяви в тишината:

— Лунната сянка е изгряла.

Киска се чудеше дали халюцинира. Изведнъж се бе озовала просната по гръб на тясното дъно на едно дълбоко дефиле. Реки от облаци се точеха като панделки по нощното небе над нея. Вятърът засипваше главата й с прах и фучеше по извивките на каньона. Тя потърка очи. Какво се беше случило? Лаещ смях я накара да скочи на крака.

Мъж се плъзна надолу по склона на каньона, като използваше ръцете и краката си при слизането, задълбавайки с лакти, за да се спира. Стигна дъното, падна и се претърколи, а мантията му се развя и разкри бели пищяли. Това бе мъртвият старец. Той скочи на крака и се втурна към нея. Киска побягна. Старецът изкрещя една дума и Киска се закова на място. Краката й бяха изтръпнали. Той я заобиколи и застана пред нея, ухилен като една от статуите на Нахт в градините и по улиците на Малаз. Киска все още можеше да мърда ръцете си, така че го удари с юмрук през устата, а той полетя назад, изненадан. Изведнъж Киска се почувства свободна и побягна към извивката на каньона.

След два завоя коритото свърши със задънен край под формата на скали, наслоени като нагънат плат. Киска изръмжа и се хвърли към тях. Започна да драпа нагоре с нокти. След като бе изкатерила около два човешки боя, прогнилите пластове започнаха да се ронят под нея като крехка стара кожа и тя се плъзна надолу, като обели хълбока и брадичката си. Известно време лежеше в прахта и дишаше тежко.

— Нищо не е толкова лесно, колкото изглежда, нали? Трябва да запомня това за после.

Киска изпищя и скочи на крака, вадейки ножа си.

Старецът се изхили и изтупа мръсотията от робата си.

— Аз съм мъртъв. Забрави ли?

Киска не позволи на върха на острието дори да трепне.

— Къде сме? Какво става?

Широката, налудничава усмивка на стареца се върна на лицето му. Той разпери ръце и се огледа.

— Великолепно е, нали? Това място?

— Какво си ми направил?

— Място — продължи старецът, — за чието съществуване от хиляди години се развиват теории. Място, чиито характерни черти съм извлякъл от древни източници. Едно място, едно селение, което, ако изобщо принадлежи на някого, принадлежи на мен. Моето селение, което аз трябва да управлявам като сюзерен. Пътят на Сянката.

Този мъж е напълно ненормален.

— Върни ме обратно. Не искам да съм тук. Искам да се върна вкъщи, в Малаз.

Той вдигна един крив пръст.

— А. Но ти си там, не виждаш ли? Все още се намираш на окаяното си малко островче. В същото време си тук. Две реалности, които се припокриват. Две места в едно и също време. Това се нарича Свързване.

— Не ми пука как се нарича. Върни ме обратно!

Устните на мъжа помръднаха, но думите му бяха заглушени от рева на звяр, който отекна в лабиринта от каньони около тях. По склоновете заваляха малки камъчета. Косъмчетата по ръцете и врата на Киска настръхнаха. Това не беше куче…

Мъжът погледна към склона на каньона, а лицето му посърна.

— Имаме по-малко време, отколкото се бях надявал.

Острието в ръката на Киска трепна. Тя искаше да побегне, да изпищи, да моли за помощ.

— Време за какво? Какво е…

Мъжът й махна да замълчи.

— Чуй ме. Казвам се Олег. Преди много години при мен дойде един мъж. Твърдеше, че се интересува от тайнството на моето познание. Започнахме да работим заедно. Споделяхме знания. Уменията и контролът му над Лабиринтите ме изумиха. Мен! Аз не признавам равен в тези умения, но той…

Старецът закри очите си с ръце, след което нададе нечленоразделен писък на ярост.

— Той ме предаде! Открадна откритията ми и ме остави да умра! — извика Олег и юмруците му се плъзнаха надолу към устата. — Работата на живота ми — изстена той, взрян в нещо невидимо. — Провалена. Изличена. Откъсната от мен като крайник. Зрението ми. Моето дар слово.

— Върни ме обратно, Олег — прошепна Киска. — Моля те…

Старецът вдигна лице към небето и извика:

— Ти… няма… да… успееш!

Киска го зяпна, изумена от крайността на неговата лудост.

Без да обръща внимание на камата й, той я хвана за раменете и я прикова с поглед. Очите му бяха като ями, в които нещо се гърчеше. Нещо неземно.

— Този мъж беше Келанвед, Император на Малаз. Тази нощ той ще се върне на острова. Ноктите и тяхната господарка несъмнено мислят, че се връща, за да завземе трона, но всички, които вярват в такива неща, са глупаци. Връща се, за да опита отново да влезе в Скръбния дом. Те преследват друга, много по-велика цел. Той и Танцьора.

Ръцете на Олег пареха върху раменете й. Киска опита да му се изплъзне, но той я стискаше като звяр. По някаква причина не можеше да се принуди да използва камата, за да се освободи — може би, защото не искаше да научава точно колко безполезна щеше да се окаже тя.

Олег продължи, а очите му вече бяха напълно бели.

— Ако успеят, това селение, в което се намираме, Владението на Сянка, ще стане тяхно! Преди много време Келанвед и Танцьора влязоха в това проклето място, което ти наричаш Скръбния дом и откриха нещо странно там. Трябваха им стотици години, за да разберат тези странни открития.

Той сведе глава с болезнена гримаса.

— Както и моите изследвания, разбира се. Но сега са готови. Трябва да бъдат спрени. Кажи… кажи на мъжа, когото срещнах — онзи сляп глупак! Кажи му, че самият аз влязох в Сянката и видях всичко. Бях прав!

Киска успя да се освободи и отстъпи назад.

— Но как мога да му кажа?

Олег отвори уста да й отвърне, но думите му бяха заглушени от титаничен, всепроникващ вой. Киска бързо се обърна, очаквайки да види звяра точно преди да сключи челюстите си около врата й. Но вместо това видя, че зад нея вече не се извисяваше скалистият задънен край на каньона, а имаше две лъкатушещи пътеки, разклоняващи се около изваяна от вятъра скала с формата на дърво. Тя се обърна към Олег.

— Какво се случва?

Олег прокара ръце през рошавата си коса.

— Напрягането от това да ги отклонявам ме изтощава — промърмори той сякаш на себе си. — Не остава много време.

Очите му се спряха на Киска.

— Кажи му… този мъж… преосъществяването трябва да е моментът на удара. На такъв като него може да бъде сложен край само по един начин — погребване! Кажи му, че Келанвед е планирал да загуби всичко, за да спечели всичко. Вече мога да предскажа, че триумфът му ще бъде гарантиран от неговото поражение.

— Какво, в името на Кралицата, означава това?

Олег се сгърчи.

— Той не бива да успява! Тронът е мой! Времето ни свърши.

— Но чакай, аз…

Зрението на Киска се замъгли и пейзажът почерня. Тя се препъна и падна. Влажен вятър я погали по лицето и тя чу ритъма на далечния прибой, като бавното биене на огромно сърце. Трупът на Олег лежеше в краката й, сред парчета от счупени плочки. Киска опипа с ръка главата си, която пулсираше болезнено. Какво се бе случило? Беше ли се случило нещо? Тя клекна до тялото и докосна кръвта, просмукала се в дрехите. Още беше влажна и лепкава. Какво се бе случило току-що? Какво беше това — някаква магия, илюзия? Ненормалните брътвежи на един луд?

— Проклет да си — прошепна тя на празната шушулка, която сега представляваше тялото на стареца. — Какво ми стори?

Тя се огледа. Откога бе стояла тук, изпаднала в транс? Над главата й се стелеха разтрошени облаци, от които на пресекулки се сипеше ледено студен дъжд. От време на време през облаците проблясваха звезди, но съвсем слабо, сякаш наплашени от дебелата сребърна луна, клекнала над хоризонта. Киска се извърна, разтърсена от думите на стареца.

Чудеше се какво да направи — да прекара остатъка от нощта, скрита в храсталаците до имението или да изтича да каже на някого какво бе чула току-що. Но на кого? Твърдината на Мок и Ноктите? Едва ли. Според Олег те бяха една от съревноваващите се сили. Една група сред многото на бойното поле, което тази нощ бе по-задръстено, отколкото те подозираха. Киска не беше сигурна, че може да си позволи просто да отиде при тях на сляпо. Тогава къде? Под-Юмрук Пел? Той беше предал цялата власт в ръцете на Ноктите, без дори да вдигне дебелия си задник от стола! Не, имаше само един човек на този остров, който можеше да й помогне да проумее всичко това: леля й Агайла. Тя щеше да знае какво трябваше да направи. Но все пак…

Киска погледна тялото. То изглеждаше противно плоско, сякаш заради загубата на кръв и тайни. Може би всичкото това говорене не беше нищо повече от последното инстинктивно излияние на един луд. Побъркан интригант до последния си дъх. Тази мисъл беше утешителна. Да, най-вероятно точно това се бе случило. Всичко друго… е, всичко друго звучеше твърде налудничаво.

Тя се обърна към крайбрежните хълмове, прегърнати от малки ниски облачета. Бурята сякаш не обещаваше нищо по-драматично от една красива игра на сенки и няколко часа силен дъжд. Трепереща от студ и напълно изтощена, Киска се загърна по-плътно в подгизналите си дрехи и прибра мократа си коса зад ушите. Такива мрачни, печални нощи винаги я потискаха. Тя се зачуди колко време беше изминало и дали щеше отново да успее да надуши следите на своята мишена по пътя за къщата на леля Агайла — мъжът, с когото Олег й бе заповядал да разговаря. Може би все още имаше някакъв шанс. И какво, ако отново успееше да го открие? Какво трябваше да направи? Да го пресрещне и да му каже, че има съобщение за него от един призрак?

Тя се обърна и изсумтя, когато видя това, което беше зад нея. Там стоеше мъжът с тъмно сивата пелерина, с вирната глава и поглед, вперен в нея. Пристъпи напред. Отблизо изглеждаше доста по-нисък, отколкото си бе представяла. Киска мушна дясната си ръка в пелерината и хвана дръжката на арбалета. Той вдигна ръце, все още стиснати в юмруци, и ги раздалечи. Между тях нямаше нищо, но Киска разпозна стойката на удушвача.

— Кой си ти? — попита тя тихо. Устоя на желанието да вдигне ръка към гърлото си. Той се приближи, без да продума. Киска отстъпи назад и обмисли възможностите си: колко далече беше стената? Там имаше ли някакво прикритие? Колко бързо можеше да бяга този мъж?

Тя мина покрай мраморната пейка и трупът на Олег, вървейки назад.

— Кой си ти! — извика тя, тъй като вече не я беше грижа за секретността на мисията й.

Той се ухили като хищник и продължи да напредва. Защо всички убийци бяха толкова самоуверени?

Той вдигна ръце над главата си, сякаш се надяваше, че може просто да се приближи и да я удуши. Прескочи трупа на Олег. Или по-скоро стъпи през него. Кракът му изчезна. Тя изтегли арбалета и стреля, но стрелата профуча през един безплътен образ, топящ се в сенките.

Успя да изплюе едно „Мамка му“ преди телта да се обвие около врата й изотзад. Ледено студена болка се вряза в плътта й като нож. Не можеше да диша. Искаше да изпищи, да се моли, да плаче, да направи нещо, каквото и да било. Но през гърлото й не можеше да премине нищо.

Убиецът се наведе напред и опря брадичката си в рамото й.

— Щях да те подмина — издиша той в ухото й. — Но ти беше толкова настоятелна. Това не е твоя работа. Ти си нещо, залепило се за ботуша ми. Сега те пращам при моя господар.

Киска усети как юмруците от двете страни на врата й се стягат за последното, фатално дръпване. Тя изви гръб, размаха ръце, изрита — но нищо не го разколеба.

Тогава нещо изплува в зрителното й поле като риба, издигнала се от непрогледните дълбини. Тяло и лице, които приеха форма… Олег. Сянката посочи към нещо над рамото й и устните помръднаха. Вятърът довя думи на гърлен език. Нещо избухна до Киска, чу се вик. Тя се завъртя в мрака, разперила крайници като звезда. Някъде наблизо някой пищеше и Киска се приземи на влажната, глинеста земя.

Тя бавно отвори очи. Дрехите й бяха горещи и прогизнали. Въртеше й се свят; ушите й звънтяха и пулсираха. Отново ли беше припаднала? Не, ревът на гръмотевицата все още звучеше като ехо, а от пелерината й се извиваше дим. Тя лежеше в северната леха в имението на Е’Кариал, жива, невредима, или поне така се чувстваше. Надигна се на четири крака, след което се изправи на два. Олюля се, чувствайки се напълно гроги, след което си проправи път през крехките стебла и треви до патиото.

Мраморната пейка беше преобърната. До нея имаше дупка в плочките, от която в мъгливия дъжд се издигаше пара. Истински удар на светкавица? Или магьосничество? Трупът лежеше там, където бе лежал преди. От убиеца нямаше следа.

Тя изпсува, или поне се опита. Това, което излезе от гърлото й, беше нещо средно между кашляне и крякане. Плесна с длан нагорещения плат на пелерината си. Как бе успяла да оцелее? Киска отметна косата си назад и залитна към прекатурената пейка. Беше твърде тежка и нямаше да може да я вдигне, така че просто се свлече на единия извит мраморен крак. Пръстите й проследиха раната на гърлото й. Пое си рязко дъх, вдигна ръка пред лицето си и се втренчи в ръкавицата. Кръвта бе тъмна, влажна и искряща на лунната светлина. Може би все пак не бе оцеляла.

Това й се стори много забавно. Киска се засмя, след което ахна от болката. Дъхът на Гуглата! Болеше я дори, когато преглъщаше. Може би това бе добър знак. Все пак призраците не чувстваха болка, нали така?

Тя си пое дълбоко дъх и почувства как въздухът стърже разранената плът на гърлото й като телена четка. Това определено бяха новини, които трябваше да съобщи на Агайла. Прикритието на Лунната сянка се използваше за уреждане на стари сметки. Трябваше да тръгва. Цялата тази суматоха нямаше как да не е привлякла нечие внимание. Все пак това беше кварталът на аристократите.

Звънтенето в ушите й бавно заглъхна. Стори й се, че чува далечни звуци: вой на хрътка. Точно така — свиреп вой. И още по-далечни пронизителни викове, които може би бяха писъци. В главата й влетя мисъл, от която болката й постихна: може би тази нощ всички бяха твърде заети, за да ги е грижа.

След думите на Фаро, сержант Аш погледна към масата на Темпър. Погледът му, закачулен и мрачен, се отклони за миг към един от мъжете му, след което отново се върна на пергамента, който изучаваше с Корин и неколцина други. Този мъж, според Темпър също ветеран от бригадата на Мостоваците, стана от мястото си и прекоси салона. Стъпките му отекваха като плесници в тишината.

— Накарай стареца да замълчи.

Носеше ризница с железни ромбове, занитени във варената кожа, както и кръгъл гладък шлем от черна стомана. Върхът на носа му беше отсечен. Имаше и тънък мустак, увиснал под брадичката. Изглеждаше отегчен, сякаш не го бе грижа дали старецът щеше да мълчи или не. На Темпър му се струваше, че в този случай външният вид не лъжеше. Щеше да пререже гърлото на Фаро, ако той се обадеше отново. До него Кууп зяпаше с увиснало чене, останал безмълвен от шок. Тренек продължаваше да гледа в нищото. Ръката на мъжа се обви около костената дръжка на кама, втъкната в колана му.

— Ще го накараме да млъкне — каза Темпър бързо.

Мъжът се поколеба, огледа ги, изсумтя и се отдалечи. Кууп зяпаше след него.

— Господи! Мислиш ли, че щеше да…

— Млъквай, Кууп.

Кууп трепна, засегнат. Темпър присви очи и хвърли поглед към Аш и останалите, събрани около далечната маса. Изучаваха нещо… може би карта?

Воят прозвуча отново, този път по-далечен. Мъжете се спогледаха, след това огледаха стените на хана. На Темпър му се стори, че напрежението в салона бе толкова плътно, колкото бяха завесите от дим, увиснали над масите. Фаро отново помръдна. Сякаш сънуваше нещо неприятно. Тренек нежно стисна рамото на стареца и Фаро промърмори нещо: някакви безсмислени брътвежи или може би друг език. Но Тренек сякаш го разбра. Стисна отново, кимна.

Вниманието на Темпър бе привлечено от стърженето на краката на пейки и тежки стъпки на ботуши по каменния под. Мъжете се готвеха да излязат навън. Аш стоеше до вратата и даваше заповеди на петима от тях. Темпър реши, че това бяха сержантите. С дванадесетимата ветерани и още около тридесет наемници, Аш имаше на свое разположение четиридесет въоръжени мъже. Плюс Корин; един истински маг би бил безценен. Но какво се надяваха да постигнат? Ограничена тактическа цел? Но каква можеше да е тя на този затънтен остров? Единственото, за което се сещаше, бе Твърдината, но в това нямаше смисъл. Там нямаше нищо, което да струва повече от един човешки живот. Освен ако целта им не беше нещо, а някой… официално лице на посещение в Малаз. Покушение? Но никой не тръгваше да покушава един човек с четиридесет въоръжени мъже. Тогава може би… похищение? Темпър поклати глава. Нелепо!

Аш и Корин тръгнаха към тяхната маса. Мъжът спря на една ръка разстояние от тях и започна да наглася една от бронираните си кожени ръкавици.

— Имате думата ми, че ще видите зората, но само, ако седите тук и не създавате неприятности на хората ми — рече той и погледна към тях. — Разбирате ли?

Само Темпър кимна. Кууп усукваше парцала си с ръце, а Тренек вдигна глава, но погледна не към Аш, а към Корин. Изглеждаше така, сякаш се канеше да й зададе въпрос.

— Добре тогава — каза Аш и се отдалечи. Корин остана на място и изгледа Темпър по начин, който сякаш казваше: „Прави това, което ти казва“. Той просто я гледаше, несигурен как да отвърне. Корин хвърли любопитен поглед към Фаро, сякаш го виждаше за първи път.

Темпър гледаше как мъжете се точеха навън. Пламъците на мангала подскачаха, подхванати от поривите влажен въздух, влитащи през вратата. Корин нарочно се бавеше, за да излезе последна. Очите им се срещнаха през задимената стая. Тя сви извинително рамене, след което излезе. Останаха само четирима мъже. Те изглеждаха като обикновени наемници, събрани от улицата, или поне така му се стори на Темпър. Най-вероятно пред вратата бяха оставени още двама на стража, които щяха да бъдат сменени с напредването на нощта. Четиримата седяха около една маса, която се намираше на половината път от тяхната маса до вратата. Някой веднага извади Кости. Дълго време единствените звуци в салона бяха воят на вятъра отвън, пращенето на пламъците, тракането на плочиците и тихият разговор на мъжете. Темпър ги изучаваше с поглед. Какви бяха шансовете им? Можеше ли да разчита на Кууп? На Тренек?

Беше виждал великана да разтървава мъже по молба на Кууп. Просто взимаше по един пияница под всяка мишница и ги изхвърляше навън. Но наемници? Темпър погледна към Тренек и едва не изпсува на глас; глупакът дремеше! Устата му бе открехната и лигава, а клепките затворени. Дишаше бавно и дълбоко; широките му гърди се надигаха и спускаха като духалото на ковач. Темпър изсумтя ядосано. Тази нощ сякаш всички бяха полудели.

Наемниците се засмяха и се облегнаха назад. Един от тях, най-младият, стана от стола си и закрачи наперено към тяхната маса. Хилавият младеж носеше дълга кожена ризница, срязана отстрани, която подритваше нагоре при всяка крачка. Гъстата му къдрава черна коса стърчеше във всички посоки под твърде малкия шлем. Той пъхна палците си в колана и ги изгледа от високо. Просто едно момче, помисли си Темпър кисело, с рехаво русо мустаче над горната устна. Но точно такива като него бяха най-опасни, защото имаха да доказват много.

— Къде е хубавата стока, кръчмарю? — попита той. Кууп го зяпна с разширени от изненада очи. Младежът се намръщи и премести ръката си на дръжката на ножа, втъкнат в колана му. — Не ме прави на глупак или ще използвам това.

Темпър смушка Кууп с лакът и пивоварят сякаш се събуди от дълбок сън.

— Килерът — изпъшка той, — през онази врата. Стъклени шишета.

Младежът отиде до вратата, отвори я и след малко се върна, стиснал кафяво шише. Мина покрай тяхната маса.

— Имаш ли лед в кухнята, старче?

Кууп се намръщи объркано и поклати глава.

Младежът изсумтя недоволно и се върна на масата при другарите си.

— Какво носеше? — прошепна Темпър на Кууп.

— Морантски дестилиран алкохол.

Темпър го зяпна.

— Богове, човече. Това е чист алкохол. Откога го криеш в килера?

Кууп заби поглед в ръцете си.

— Извинявай, Темп. Използвам го, за да подсиля питиетата.

— Ще са ослепели до няколко часа, но не мога да чакам толкова дълго.

Кууп отвори уста да отвърне, но един от наемниците се провикна:

— Мълчете вие там, проклети да са очите ви! Стига с това шепнене.

Кууп затвори устата си. Темпър изпъна гръб и стегна мускулите на ръцете си, но после реши да не се втурва слепешката към мъжете и отново се приведе. Щеше да почака още няколко минути, за да види какво ще стане.

Наемниците играеха на Кости и пиеха щедри глътки от кафявото шише, и пъшкаха, когато алкохолът възпламеняваше гърлата им. Темпър мълчаливо ги прокле за това, че бяха такива глупаци и аматьори — най-безполезните мъже от групата. Разбира се, че Аш не би оставил добри войници да ги пазят; имаше нужда от всички полезни хора за това, което бе планирал. Темпър стисна юмруци и реши, че не можеше повече да понася бездействието си и извика на наемниците:

— Наистина ли очаквате Аш да се върне за вас?

Кууп го зяпна.

И четиримата мъже се обърнаха, очите им блеснали в мъглата от пушек, бълващ от мангала.

— Затваряй проклетата си уста, Гуглата да те вземе!

— Значи вече ви е платил, така ли?

Най-младият от четиримата скочи от масата, но един от другите го дръпна надолу и изръмжа:

— Затвори тази уста или ще закова езика ти за ченето.

Темпър се намръщи в мъглата от дим. Почти бе разочарован, че не бе успял да ги подтикне към действие. Поне тогава всичко щеше да свърши, по един или друг начин. Търпението не бе едно от достойнствата му. Реши да ги нападне след петдесет удара на сърцето си. Това шише щеше да му свърши чудесна работа вместо оръжие. Трябваше да действа; дори не бе сигурен накъде се бяха запътили Аш и неговата банда.

Ботушът на Кууп подритна неговия. Темпър го погледна. Пивоварят бе пребледнял като призрак, а очите му бяха изскочили от орбитите си. Гледаше към земята. Темпър проследи погледа му и видя мъглата, която се стелеше по каменния под като напредващ прилив, дълбок около един палец. Извираше иззад малката врата на килера. Това тъмно стълбище към студените мазета, където никой никога не слизаше. Солиел да им е на помощ! Не стигаше бурята навън, но какво бе това, което влизаше при тях тук вътре?

Изведнъж Фаро подскочи и накара Кууп да извика уплашено. Очите на стареца, които изведнъж бяха станали ясни и разбиращи, накараха Темпър да извърне поглед; те бяха прозорци към дълбини, много по-големи, отколкото което и да било мазе. Фаро промърмори на Тренек:

— Штол ег’на лемал.

Това бе език, който Темпър никога преди не бе чувал, въпреки че му звучеше като староталийски. Но Тренек разбра. Очите му се насочиха към предната част на салона.

Младият наемник скочи на крака.

— Накарайте този стар…

Вой на хрътка разкъса въздуха в стаята на парчета. Звучеше така, сякаш звярът бе пред вратата на хана. Наемниците замръзнаха и се спогледаха. Очите им светеха ярко на светлината на огъня. Тогава се разнесе писък, мъжки писък, изпълнен със страх и безнадеждност, който завърши с отчаян, сърцераздирателен хлип. Мъжете излетяха от столовете си. Изтеглиха оръжията от ножниците и започнаха да се съвещават. След това най-възрастният се приближи до вратата. Свободната му ръка се насочи към резето.

— Бел? — извика той. — Бел? Там ли си?

Резето изскърца силно, когато войникът го издърпа. Отвори вратата навътре и погледна навън. Влетя леден вятър, който развълнува пламъците и завихри облаците от дим и мъгла. Темпър чу съскането на дъжда.

Наемникът се провикна нагоре по стълбите:

— Бел? Тео?

Въздишка от другата страна на масата накара Темпър да се извърне. Фаро промърмори на Тренек:

— Скоро, приятелю. Много скоро.

Старецът вече говореше с тежък талийски акцент.

Тренек кимна. Двамата не обръщаха никакво внимание на Темпър и Кууп. Последният седеше с изскочили от ужас очи, притиснал парцала до устата си.

Младият наемник изръмжа и тръгна към тяхната маса с изваден нож. Бледото му лице лъщеше от пот. Размаха ножа първо към Тренек, после към Темпър, но когато те не реагираха, той се обърна към Фаро. За да го достигне, наемникът трябваше да се пресегне през Тренек и Темпър виждаше, че младежът няма желание да направи това. Ножът се тресеше в ръката му. Трепереше от нерви, безсилие и страх. Темпър знаеше, че това бе моментът, в който много мъже се пречупваха.

— Накарайте го да млъкне или Боговете са ми свидетели, ще убия копелето. Ще го направя!

Темпър кимна. Тренек и Фаро се държаха така, сякаш никой не бе проговорил.

— Илай! — извика най-възрастният наемник. — Илай, ела тук, проклет да си!

Младежът се обърна и се отдалечи от масата им, като ходеше прегърбен и суркаше ботушите си по пода. Вратата бе затворена и четиримата отново започнаха да си шепнат. На Темпър му се струваше, че спореха относно това кой трябваше да излезе навън и да провери какво се бе случило с двамата им другари пред вратата.

Тогава тихият огън в масивната камина изгасна. Никой не продума. Сега единствената светлина идваше от мангалите и факлите, рехава и опушено жълта. Пламъците в огнището не бяха издухани или потушени, а сякаш направо засмукани обратно в камъка. Мокър студ захапа Темпър за глезените. Чувстваше как около хана се събира магия, която бавно расте и се издува, като гейзер, готов да избухне. Беше изпитвал това много пъти на бойното поле. Съвсем скоро балонът щеше да се спука.

Темпър се обърна към Фаро и процеди през зъби:

— Спри. Няма смисъл да влошаваш нещата.

Старецът примигна и обърна към него сълзящите си очи. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да запази равновесие, стъпил на острието на нож.

— Нещата — обяви той, — ще се влошат много, ако не напуснеш това място веднага.

Темпър зяпна и се изправи. Какво кроеше проклетият старец?

Илай беше чул.

— Това беше! — извика той и закрачи към тях.

Темпър погледна умолително към другите трима наемници. Те му отвърнаха с погледи, пълни с мързеливо безразличие. Никой не помръдна.

Илай размаха ножа си.

— Излез оттам.

Фаро сякаш изобщо не виждаше младия мъж. Продължаваше да гледа в празното пространство.

— Хайде стига — рече Темпър, стараейки се да звучи разумно, — не виждаш ли, че старецът се е натряскал?

Острието се насочи към него.

— Ти — изсъска Илай. Зениците му бяха разширени. — Ти да мълчиш, Бездната да те изяде!

Темпър не отвърна. Отначало се бе почувствал обнадежден от това, че при тях не бе останал нито един ветеран. Сега му се искаше поне един да го бе направил. Всеки ветеран, който бе участвал в имперски битки, независимо дали са били на сушата или в морето, щеше да подуши опасността, щеше да усети странността, да почувства заряда в атмосферата. Въздухът вонеше на Лабиринтите, на магьосничество. И единственото, което можеше да направи един обикновен войник при тези обстоятелства, бе да си плюе на петите.

Фаро наруши тишината, като обяви:

— Всички вие бяхте предупредени.

Илай се хвърли към масата, но Тренек го сграбчи за ръката. Изви я рязко и Темпър чу изпукването на костта, а след това писъка на Кууп. Тренек пусна ръката и Илай се изправи, зяпнал назъбената кост, стърчаща от месото. Отметна глава назад и нададе писък, който бе прерязан като с нож, когато Тренек стисна гърлото му с ръка. Масата бе поръсена с дъжд от горещи кървави капки и Илай падна на земята по гръб.

Кууп изпищя отново, но Темпър захлупи устата му с ръка. Той стоеше напълно неподвижно, загледан в изцъклените очи на Фаро.

Последва зашеметена тишина, нарушена рязко от тропота на ботуши, когато тримата наемници хукнаха към Тренек. Чуха се псувни, прегракнал вик и силен трясък, когато едно от телата се заби в тежка дъбова маса. След това тишина. Всичко това се случи в рамките на няколко секунди.

Кууп опитваше да се измъкне от хватката на Темпър, но изведнъж се вкамени. Фаро гледаше през масата. Устните му се извиха в доволна усмивка. Темпър освободи Кууп, който положи глава на масата и започна да хлипа.

— Тръгнете си сега — каза Фаро. — Сянката… и Останалите… идват. Предвестниците вече са тук. Трябва да сме готови.

Темпър преглътна и кимна. Кууп си пое дъх да каже нещо, но Темпър отново захлупи устата му и стана от масата, влачейки пивоваря след себе си. Тренек стоеше с гръб към стаята и препречваше входа като гранитен обелиск.

Темпър задърпа Кууп към задната врата, но земята бе покрита с телата на наемниците. Всичките бяха мъртви, смазани от тежки юмручни удари. Пивоварят само зърна безформените трупове и веднага припадна.