Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Епилог

Еджуокър куцукаше бавно през залата с кривите стени, тъмни като стъкловидна нощ. Следваше диря на пода, иначе покрит със слой прах, дебел един пръст. Дирята свършваше пред двама проснати мъже, неподвижни като самия прах. Еджуокър спря и дълго гледаше надолу към тях, сякаш търсейки признаци на живот.

— Какво, в името на Безименните, искаш? — изграчи единият.

Еджуокър наклони глава в плитък поклон.

— Поздрави и добре дошъл, Господарю, в Дома на Сянка.

Този, който бе проговорил, се изправи в седнало положение и щракна с пръстите на лявата си ръка към някой, който беше зад рамото на Еджуокър. Той се обърна и видя двойник на лежащия мъж, стиснал оголени остриета. Когато Еджуокър се приближи, за да разгледа тялото на пода, то изчезна.

Седналият мъж се изкикоти.

— Извинения. Старите навици умират трудно. Ти си?

— Еджуокър.

Мъжът кимна замислено.

— А, да. Спомням си името. Споменават те… тук-там.

Мъжът вдигна едната си ръка.

— Помогни ми да се изправя… а това е… Котильон.

Оръжията в ръцете на Котильон изчезнаха и Еджуокър видя, че не бяха истински оръжия, а сенките на оръжия и осъзна, че отсега нататък тези двамата щяха да създават каквото си поискат от суровия материал на тяхно разположение.

Мъжът се изправи на крака и посегна към гърдите на Еджуокър. Изгърбен и прошарен, той изглеждаше като грохнал старец, но движенията му бяха бързи като на котка. Мъжът се огледа. Погледът му попадна на изкривените измерения на залата и веждите му се сключиха недоволно.

— Не — реши мъжът. — Изобщо не ми харесва.

Махна с ръка и залата загуби очертания и се промени. Еджуокър се озова в главната зала на крепостта. Босите му крака бяха стъпили върху каменни плочи, а в едната стена зееше каменно огнище. Над главата му се протягаха черни греди към мрака отвъд. Мъжът се огледа и кимна, доволен от себе си.

— Така е по-добре. Засега. Котильон, искаш ли да направим обиколка на Владението?

— Ами този?

— А. Еджуокър. Ти можеш да бъдеш наш водач.

— Не мисля.

Старецът застина. Примигна и рече:

— Съжалявам. Какво каза?

— Не изпълнявам заповедите ти.

Бастун смушка Еджуокър в гърдите. Не можеше да си спомни кога се бе озовал в ръцете на старчето.

— Може би трябва да призова Хрътките, за да те разкъсат на парчета?

— Няма да направят това.

— Наистина ли? Защо?

— Защото всички сме едно семейство. Роби на Сянката.

Старецът се втренчи в него и веждите му подскочиха.

— А, разбирам. Бил си похитен от Сянката. Роб си на Дома. Много добре. Ще преглътна малките ти своеволия. Но помни, че ти може и да си роб на Сянката, но аз владея Сянката. Никога не забравяй това.

Еджуокър не отвърна.

Старецът се облегна с ръце на сребърната вълча глава на бастуна си. Той и неговият другар Котильон постепенно избледняха, като истински сенки, огрени от събралата се лунна светлина. Не след дълго напълно изчезнаха.

Еджуокър се обърна и излезе от Дома с куцукане. Щом се озова в откритата равнина, той се насочи към пустия хоризонт. Пясъчни вихрушки го следваха по петите. Колко пъти, чудеше се той, бе слушал същите или подобни думи от претендент за Трона? Никога ли нямаше да се научат? Колко дълго щеше да издържи този, чудеше се Еджуокър. Запита се как бе възможно нито един от дългата върволица претенденти да не си бе направил труда да научи защо Тронът бе празен. Все пак… може би имаше някаква причина за това.

Въпреки това присъствието на този обещаваше нови и интересни времена за Сянката. Трябваше да бъде благодарен на тези мъже, защото в крайна сметка единственото нещо, което присъствието им можеше да донесе на неумолимия безкрай на Селението, бе потенциалът за промяна и чрез него — възможността за… развитие.

Странното създание не приличаше на нищо, което момчето и сестра му бяха виждали преди. Бяха излезли да ловят раци на вечерния отлив и го откриха заклещено между две облепени с миди скали, полузаровено в пясъка. Въпреки приглушените молби на сестра му да се махат оттук, момчето взе една пръчка и бодна бледата форма с върха.

— Това е удавник — прошепна момичето слисано.

— Не е — отвърна брат й, който се отнасяше с пренебрежение към знанията на сестра си за ловенето на риба и за всичко останало. — Има люспи. Риба е.

Момичето надникна над рамото на брат си, коленичил до бледото нещо. Блясъкът на чезнещата дневна светлина й напомни за сиянието, което всяка нощ оцветяваше гребените на вълните. За да подразни брат си, тя попита:

— Така ли? Каква риба е тогава?

Лицето на момчето се нацупи от раздразнение при този глупав момичешки въпрос.

— Не знам. Голяма. Определено смърди на риба.

Миризмата не можеше да се отрече. Но момичето не се задоволи с това обяснение. Стори й се, че вижда око, което ги гледаше през плетеницата от водорасли в единия край на тялото. С надеждата да изплаши малкия си брат и той да се съгласи да се махнат оттук, тя прошепна:

— Труп е. Удавник. Ела, иначе призракът му ще те погне.

Момчето я изгледа предизвикателно.

— Не ме е страх.

Сестра му не отвърна, защото бе видяла как бледата форма помръдва. Тя вдигна ръка, лъскава в мрака. Водораслите около лицето се свлякоха, разкривайки ъгловати като остриета черти и очи от разтопено злато.

Момичето изпищя. Момчето извика от ужас, когато студената ръка се обви около глезена му. Двете деца се деряха в пустия здрач, а устата на нещото мърдаше, но думите бяха заглушени от двойните писъци. След това създанието освободи крака на момчето.

Хълцайки, то побягна на четири крака, а сестра му хукна пред него и го задърпа за туниката, сякаш нещото все още стискаше глезена му. Тялото зад тях се свлече сред скалите.

След залез-слънце една самотна факла наближи скалите. Приливът се пляскаше и пенеше сред черните им, влажни зъби. Старецът заобикаляше локвите и деретата, издигнал факлата високо. Насрещният вятър развяваше дългата му бяла коса и брада. На брега светещият фенер разкри братчето и сестричето, стиснали ръцете си.

Старецът напредваше бавно и предпазливо. Размахваше факлата пред себе си, осветявайки пропасти между скалите и дълбоки вирове. Обърна се към децата и извика:

— Тук?

— По-нататък — отвърна момичето задъхано.

Старецът изтегли нож от колана си. Острието бе тънко, но остро. Размени ножа и факлата в ръцете си и продължи да навлиза в прилива. След като ледената вода стигна кръста му, той реши, че е нагазил достатъчно навътре. Щеше да се качи на последните останали високи скали, щръкнали като бастион сред вълните, след което щеше да се върне при внуците си и да им каже, че призракът се бе върнал на дъното на морето.

Братчето и сестричето гледаха как дядо им се катери по хлъзгавите скали сред пръските на придошлите води, а след това изчезва в процепите помежду им. Чакаха, умълчани и пребледнели. Не смееха да продумат. На момичето й се струваше, че дядо им се бавеше твърде много. Брат й прочисти гърлото си и прошепна:

— Мислиш ли, че го е хванало?

— Шшшт! Разбира се, че не — утеши го момичето. Но се чудеше — ами ако наистина го бе хванало? Какво можеха да направят те? Къде можеха да отидат? В града? Пайър бе на един ден път оттук. И освен това на каква помощ можеха да разчитат там?

Момичето бе изтръгнато от мислите си, когато брат й рязко си пое дъх и ледената му ръка стисна нейната до болка. Тя вдигна глава и видя как призракът слиза по скалите. Но той носеше факла и никой призрак не би носил факла, независимо от това колко бе могъщ. Докато гледаше как дядо й стъпва от скала на скала, една нова, още по-смущаваща мисъл нахлу в главата й: дори дядо им да се върнеше жив и здрав, как можеха да бъдат сигурни, че призракът не го бе обладал? Тя бе чувала, че привиденията са пословично хитри създания и кой можеше да каже какво се бе случило в мрака, между скалите и морската пяна?

Дядо им най-накрая издрапа от водата, ухилен широко. Той обясни на брат й, че призракът се бе върнал на дъното на морето. Но тя знаеше, че той лъжеше. Призракът го бе обладал. Виждаше това в очите му — виждаше нещо ново в тях, нещо, което не беше там, когато бе тръгнал. Брат й бе твърде малък, за да го забележи. Но нещото беше там и не си отиде, дори когато той им каза, че морските духове често посещавали брега, но после винаги се връщали в дълбините, точно както бе направил този. Тя кимна, но не можеше да я заблуди. Реши да го държи под око.

Докато вървеше към вкъщи, старецът не чувстваше ръката на внука си, стиснала неговата и не забелязваше умисленото изражение на внучката си, която вървеше след тях с фенера. Вместо това виждаше кипналите кехлибарени очи на мъжа от морето с коса от водорасли — Ездачът на Бури. Ездачът му бе проговорил и за свое изумление старецът го бе разбрал. То се бе обърнало към него на развален корелски, езикът, който говореха на острова южно от Канала, където Ездачите и жителите на Корел воюваха от години за Стената — издигнатата от човеците барикада между земята и морето. Собственият му дядо бе твърдял, че семейството им идва от Корел и го бе научил на няколко думи и изрази, когато бе момче — достатъчно, за да разбере разваленото произношение на Ездача. Според него имаше логика в това Ездачите да си мислят, че корелският е езикът на всички човеци.

Докато умираше, проснат сред скалите и заливан от морската пяна, Ездачът му бе задал въпрос — един-единствен въпрос, който на свой ред отприщи лавина от въпроси в мислите на стареца.

— Защо ни убивате? — попита Ездачът и го зяпна, мислейки, че чуждоземецът не разбира думите му. Ние убиваме тях? Те бяха демони, които разцепваха кораби и дърпаха моряци към дъното. Но Ездачът му бе задал въпроса още три пъти, преди старецът да събере достатъчно смелост, за да се пресегне и да пререже гърлото му. Никога нямаше да забрави изненадата си, когато кръвта на Ездача шурна топла и червена върху ръката му.