Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Пета глава Заблуди и съдби

Киска видя застиналият до нея Артан направи знак на Хатар в мрака. Телохранителят не можеше да повярва на това, което му заповядваха. Артан повтори жеста. Бесен, Хатар прибра оръжията си в ножниците и се отдалечи от вратата.

Мек смях отекна из стаята; звукът излизаше от всяка сянка. Киска усети познатото настръхване на косъмчетата по врата й и веднага осъзна какво бе това: проникване в Лабиринт. Беше усещала подобно нещо в компанията на Агайла, когато леля й седеше с крака, събрани под нея и раздаваше карти от Драконовата колода. Но този път чувството бе много по-силно: странно изместване и зловещо предчувствие.

До нея Артан рязко си пое дъх и зае поза, като очевидно се приготвяше за сблъсък, който нито бе очаквал, нито бе искал.

— Мъдро решение, Тай — промърмори глас, който бе тих и фин като коприна, шумоляща на слаб вятър.

Киска прехапа писъка си. Гласът сякаш извираше от всяка сянка — идваше дори зад гърба й, който бе прилепен за студената стена.

Поклонникът стоеше в коридора. Той свали гуглата си. Лицето и главата му бяха съвсем обикновени: гъста черна коса, подстригана късо, тясно лице, фини черти. Никакви белези. Но очите му светеха като лъскав черен кехлибар. Той влезе в стаята, погледна към Хатар и се усмихна. Пренебрежителното му изражение ужаси Киска.

Ръцете на Артан или на Тай, се свиха в юмруци, отпуснати до тялото му.

— Добър вечер, Тай.

— Добър вечер.

Киска хвърли един бърз поглед на Артан. Тай? Не беше възможно това да е умалителната форма на Тайсхрен… нали? Имперски върховен маг и най-големият талант, работещ за Империята!

Мъжът в робата се изкикоти. Тънката му усмивка се разшири. Изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не избухне в смях, развеселен от шега, която само той разбираше.

— И какво те води тук тази нощ?

— Както винаги — отвърна Артан, — загрижеността ми за Империята.

Веждата на мъжа подскочи.

— Значи все още се придържаш към тази износена идея за неутралитет. Винаги си бил покорен.

— Винаги служа дългосрочно.

— Дългосрочно? Винаги служиш на себе си, Тай — рече мъжът и очите му проблеснаха към Киска. — И кой е това?

Тъмните ями на очите му очароваха Киска; искаше да му отговори. Изведнъж жадуваше да каже всичко на този мъж, да му разкаже всичко за себе си. Ръката на Артан я стисна болезнено за рамото. Тя трепна и не каза нищо.

— Тя е с мен.

Усмивката се разшири.

— Винаги си имал око за талант, а, Тай?

Артан не отвърна, а само стисна устни, сякаш за да прехапе някаква язвителна забележка. Когато видя това, мъжът въздъхна, а усмивката му се превърна в отегчено изражение.

— Можеш да останеш тук само при условие, че няма да се месиш, Тай. Не мърдай оттук, докато всичко свърши. Всички горе са участници… разбираш ли?

Артан кимна. Мъжът наклони главата си на една страна.

— Тогава до сутринта.

— Може би.

Тайнствената усмивка отново се появи.

— Да. Разбира се. Може би.

Той се обърна, излезе през вратата и зави към стълбището.

Киска зяпаше мястото, където бе стоял до преди малко. Искаше да провери дали наистина си бе отишъл.

— Това наистина ли беше той? — прошепна тя на Артан.

Той направи знак на Хатар, дръпна един стол и се отпусна уморено до дългата маса. Хатар затвори вратата.

— Тук би трябвало да сме на сигурно място — рече Артан, докато разтриваше челото си. Срещата с мъжа сякаш го беше изтощила, което изненада Киска, защото по-рано бе видяла само раздразнение и презрение, изписани на лицето му, изправен срещу петдесетима въоръжени поклонници.

Той направи знак на Киска да седне.

— Наистина той? — повтори Артан. — Не от плът и кръв, ако това имаш предвид. Просто бе изпратил… образ. Тази нощ очевидно е много зает. Което е разбираемо.

— Нарече те Тай.

— Така е.

Киска облиза устните си.

— Което е умалително за Тайсхрен?

— Не — изръмжа Хатар.

Артан… Тай махна уморено с ръка.

— Да — отвърна той.

Богове! Киска удивено си помисли, че седеше до един от най-великите магьосници в историята. Много хора се кълняха, че Тайсхрен беше по-могъщ от самия Император. Искаше да го попита толкова много неща, но как можеше едно нищожество като нея да задава въпроси на личност като него? Киска си спомни с растящ ужас начина, по който се бе държала с Тайсхрен. Как я бе изтърпял досега? Погледна го скришно: изведнъж се бе превърнал в нещо чуждоземно, нещо напълно отделено от собствения й живот.

Свещ се запали от само себе си на пода. Хатар я взе и запали с нея свещника на масата. Топлата, мека светлина съживи стаята. Стените бяха покрити с широки гоблени, които най-вероятно бяха военна плячка, както и с щитове, флагове и множество корабни знамена отпреди Империята в най-различни цветове и форми. Тайсхрен седеше в тази част на масата, която бе най-отдалечена от вратата, на стол от тъмно дърво с висока облегалка. Хатар се върна на позицията си до вратата, а Киска седна на един стол между масата и стената.

Тя прочисти гърлото си и прошепна:

— Сега какво?

— Сега? — отвърна Тайсхрен, облегна се и издиша. Очите му изглеждаха хлътнали и изтощени. — Сега чакаме.

Киска кимна и погледна към тавана.

— Тихо е.

Тайсхрен трепна при тези думи.

— По малазански — рече той. — Докосването на убиеца. Шумоленето на плат. Глътка вино. Проблясък на острие, тънко като змийски зъб. Името ти, прошепнато точно преди мракът да се спусне.

Той поклати глава, тъжно и замислено. Светлината от свещите позлатяваше очите му. Изведнъж попита:

— Ами ти?

Киска се стресна.

— Какво аз?

— Кажи ми за себе си.

Киска се изчерви от смущение. Сведе глава. Как можеше да е толкова спокоен, когато всеки момент над главите им можеше да се отвори Бездната?

— За мен? Какво да ти кажа? Няма нищо за казване. Родена съм тук. Баща ми умря в открито море, когато бях много малка. Не го помня добре. Беше моряк. Майка ми е шивачка.

Киска погледна към него. Тайсхрен я наблюдаваше внимателно над пръстите, с които бе захлупил устата си. Гърлото й пресъхна.

— А обучението ти? — попита той. — Как започна това?

Киска преглътна и отново се изчерви, но не успя да спре усмивката, която разтегна устата й.

— Може да се каже, че беше случайно. Влязох с взлом в магазина на Агайла и тя ме залови.

Тайсхрен се облегна назад и се разсмя. Раменете му се отпуснаха, сякаш от тях бе паднала някаква тежест. Той се ухили и Киска изведнъж загуби представа за възрастта му. Грижливо пазените му черти говореха за живот, прекаран в предпазливост и пресметливост. Но смехът и усмивката го подмладяваха с десетилетия.

— Бях много млада — добави Киска, с накърнено честолюбие.

— Трябва да си била, за да се опиташ да обереш Агайла.

— Каза, че си я срещал. Познаваш ли я?

Мисълта, че Агайла познаваше някого с толкова много власт очароваше Киска — сякаш леля й бе водила двойствен живот.

Тайсхрен поклати глава.

— Само по репутация. Може да се каже, че двамата сме колеги.

Киска се облегна назад. Колеги? Това вече бе нещо. Киска бе удивена от факта, че познаваше някой, когото Тайсхрен считаше за свой колега. А какво щеше да си помисли Агайла, ако знаеше как я бе нарекъл един от най-великите магьосници? Всъщност може би нямаше да се зарадва. Тя рядко говореше за политика, но всеки път, когато го правеше, презрението в гласа й бе толкова горчиво, че можеше да накъдри сушените корени, висящи от рафтовете.

Киска гледаше този мъж с крайчеца на окото си, как седи спокойно на няколко каменни стени разстояние от конфликта, който можеше да реши съдбата му. Изглеждаше неестествено спокоен, дори умислен: един дълъг, почти изящен показалец галеше върха на острия му като клюн нос. Погледът му сякаш бе обърнат навътре. Може би разсъждаваше върху развръзката на събитията горе и върху собствената си съдба. Но може би мислеше за друго — все пак бе казал, че е неутрален по въпроса. Агайла понякога наричаше имперския магьоснически кадър, който Тайсхрен ръководеше, сбирщина от чиновници. Като такъв, той би трябвало да е безразличен относно това кой седи на трона. Но може би имаше свои лични амбиции.

Въпреки напрежението, Киска не я свърташе на едно място. Тя с мъка пребори подтика да се размърда неспокойно и погледна към Хатар. Дори той, свирепият, плосколик син на степите, се влияеше от заредената с напрежение атмосфера. Киска видя как вдига поглед към квадратните камъни на тавана. Блесналите му очи оглеждаха грапавата им повърхност, сякаш с надеждата да разберат какво се случва отвъд.

Киска облиза пресъхналите си устни и прочисти гърлото си.

— За какво мислиш? — прошепна тя на Върховния маг.

Очите на Тайсхрен, златни на светлината на свещите, се насочиха към нея. Съзнанието му изплува от дълбините на мислите му и той отвърна с тих, леко озадачен глас:

— Чудя се кой кого е хванал в капан. Въслата е заложила капан горе за Келанвед. Но той е избрал времето и мястото на идването си преди много време — кой знае преди колко — и отдавна се готви за тази нощ. Така че може би този капан е за нея. Тя най-вероятно съзнава това, но не може да го избегне. Трябвало е да дойде. И двамата е трябвало да дойдат — той се намръщи, а бръчиците около устата му станаха дълбоки като бразди. — А какво се надяват да постигнат Келанвед и Танцьора? Последователите им бяха избити и разпилени. Нямат организирана подкрепа, с изключение на култа на Сянката на Танцьора, но те преминаха в нелегалност и са прекалено малобройни. Ако се върнат, правомощията им няма да бъдат признати от Ноктите.

— А Олег и неговото съобщение?

Магьосникът се намръщи и докосна едното си слепоочие, сякаш за да успокои пулсираща там вена.

— Да. Олег. Нашият мистик отшелник. Който се самоизмъчва и самобичува. Може би докаран до лудост от собствените си нереализирани амбиции? Или един неразумно пренебрегнат пророк? — Тайсхрен въздъхна. — Ако следвам правилно неговата логика, Келанвед и Танцьора трябва да се самоубият. А просто не мога да приема това. Познавам ги добре и нито един от тях не би го направил.

Самоубийство? Не, Киска също не можеше да си представи това. Не и тези двамата. Келанвед бе преодолял твърде много препятствия, за да се добере до властта. Би унищожил всеки и всичко, застанало на пътя му. Това бе негова запазена марка.

Тайсхрен се размърда и вдигна глава като хрътка, надушила своята плячка.

— Слушай — прошепна той и погледна към тавана.

Киска прехапа долната си устна и вдигна глава. Чакането, страхът и несигурността бяха сковали мускулите на раменете и врата й. Не бе помръдвала от толкова време, че коляното на ранения й крак бе изтръпнало. Тя го сви и се изпъчи, за да освободи напрежението, събрало се в мускулите на гърба й. Какво се случваше сега? С периферното си зрение видя как Хатар се плъзга към тях като котка с оголено оръжие.

— Как ще…

Тайсхрен вдигна пръст пред устата й.

— Слушай.

Киска напрегна слуха си. През стените проникваше подмолното туптене на прибоя. Изстиващите камъни пукаха и пращяха.

Изведнъж го чу. Далечно тропане и слабо шумолене, което започна от единия и се насочи към другия край на тавана.

Келанвед.

Разбира се, тя никога не беше виждала Императора, но бе слушала много описания — някои си противоречаха и повечето бяха неясни. Много хора споменаваха бастуна и бавната му походка, но никой не забравяше да изтъкне преклонната му възраст, както и черната кожа и рунтавата сребърна коса на далхонски старейшина от саваната на югозападен Кюон Тали. И всички, разбира се, споменаваха неговата слабост към сиви и черни дрехи.

Сякаш за да потвърдят подозренията на Киска, Тайсхрен и Хатар се спогледаха.

Изведнъж отгоре й се спусна съкрушителна тежест като невидимата ръка на бог. Киска почувства, че някъде наблизо минаваше нещо огромно, притихнало в мрака, като талийски воин, който бе на една ръка разстояние. Смъртоносно присъствие, което бе твърде титанично, за да й обърне внимание. Погледна към Тайсхрен и видя, че той се мръщи, притиснал слепоочията си с пръсти. Капка кръв падна от носа му.

„Той е“, помисли си тя, изумена. „Дори аз го чувствам.“

Стъпките изведнъж спряха. Последва дълга тишина. Представи си разговор и се запита дали Тайсхрен изгаря от желание да разбере съдържанието му. Но от друга страна човек като него сигурно би се отегчил от нещо толкова тривиално като размяна на предупреждения и заплахи.

Тогава варовиковите камъни на тавана помръднаха и по главите им се посипа пепел. Беззвучната ударна вълна събори Киска на колене и изпука ушните й тъпанчета. Свещите изгаснаха. По камъните горе издрънча метал. Киска предположи, че това бяха оръжия. След това чуха тупвания и трополене, сякаш на земята падаха тела. Вик, нечленоразделен вик на ярост, който постепенно заглъхна. В напрегнатата тишина, която последва, Киска не смееше да си поеме дъх.

Обля я светлина и тя видя, че Хатар бавно и спокойно палеше свещите. Киска не можеше да повярва колко хладнокръвен беше този човек.

Острият писък на жена прониза камъка като шило и тя подскочи на стола си. Погледна към Тайсхрен, но безизразното му лице не й подсказа нищо. Нима това беше краят на Въслата? Нима Келанвед и Танцьора бяха спечелили? Но Киска не бе доловила нито отчаяние, нито смърт в този писък. Вместо това, той сякаш бе пропит с разочарование и отмъстителна злоба.

Тайсхрен прочисти гърлото си. Попи потта по челото си с кърпичка и стана от масата. Нагласи пелерината на раменете си и направи някакъв знак на Хатар. Мъжът я погледна. Тясната цепка на устата му под плоския нос се изви в подигравателна усмивка. Тайсхрен вървеше към вратата и не забеляза реакцията на своя телохранител.

Хатар се изпречи на пътя на господаря си, закривайки вратата с широките си рамене. Тайсхрен спря изненадан. Отново му направи знак. Киска се чудеше какво става и дали трябва да се чувства в опасност. Изведнъж почувства тежестта на извития нож на Лубен, втъкнат в колана й. Но тези двамата не възнамеряваха да я наранят, нали?

Хатар бе сложил ръцете си на дръжките на ножовете, но все още не ги бе извадил от ножниците. Погледна злобно към Киска и изплю:

— Не.

Киска се изправи и се придвижи към средата на масата, така че да има нещо солидно помежду им. Разтри хълбока си на мястото, където се бе ударила. Какво беше това — премахване на следите? Искаха да я накарат да замълчи завинаги? Но защо Хатар би отказал да направи това? Според Киска той би се насладил на възможността да я изкара от играта. И защо бяха чакали до сега?

Тайсхрен продължи да жестикулира разпалено. Хатар просто се усмихваше, показвайки жълтеникавите си зъби. Поклати глава. Тайсхрен се извърна към нея. Изглеждаше слисан и раздразнен.

— Е — започна той и я погледна в очите, — изправени сме пред дилема. Аз трябва да се кача горе. Хатар отказва да остане тук, за да те пази, а според мен е твърде опасно, за да те оставим сама — Тайсхрен се изкашля в шепа и тънката му вежда подскочи. Сякаш бе прочел мислите й. — Как предлагаш да разрешим тази дилема?

Киска облиза устните си.

— Вземете ме със себе си.

Тайсхрен се обърна към Хатар, сякаш това бе сложило точка на спора. Телохранителят се намръщи, вбесен. Направи знак. Киска предположи, че бе отрицателен. Тайсхрен му отвърна със свиване на рамене, което сякаш потвърди подозрението й, че въпросът бе решен. След това й махна да се приближи.

— Ще останем заедно. Ще вървиш от едната ми страна, на две крачки зад мен. Не казвай нищо и изпълнявай всичко, което ти кажем. Съгласна ли си? — Киска, която почти бе спряла да диша, успя само да кимне. — Добре тогава.

Тайсхрен погледна към Хатар. Мъжът неохотно отстъпи встрани и Тайсхрен мина през вратата. Киска се приближи. Телохранителят не каза нищо, но горещият му неодобрителен поглед сякаш прогори дупка в черепа й.

Киска и Хатар изкачиха стълбите, вървейки рамо до рамо на две крачки зад Тайсхрен. Тя се почувства така, сякаш я бяха приели в свитата от телохранители на великия магьосник. Киска изведнъж осъзна, че щеше да направи всичко по силите си, за да оправдае това доверие. Но се молеше да не й се налага.

Хатар я гледаше косо. Устните му се извиха в презрителна усмивка, оголвайки острите му зъби. Тя му отвърна със същото. Мъжът поклати глава и се изсмя, сякаш за да каже: „Само почакай“.

Отпред мъждукаше светлина. Тези коридори бяха по-топли, по-уютни и напълно пусти. Не след дълго завиха по пищно украсен коридор, от двете страни на който имаше врати от полирано дърво. Под-Юмрук Пел и неговата свита бяха обитавали тези стаи през последните седем години, но не и през тази нощ. Киска се зачуди къде ли беше той сега, но бързо прогони тази мисъл. Сигурно се бе заключил в избата долу или се бе напил и заспал в леглото си.

Тайсхрен крачеше бавно и спокойно надолу по коридора. Минаваха покрай сребърни огледала и портрети на непознати на Киска мъже и жени, глигански глави, мечове и пленени гербове, каквито тя никога преди не бе виждала, с изключение на черната вертикална линия и светло синята вълна на Корелри далече на юг. Топла светлина от огнище се изливаше от една отворена врата в края на коридора и караше сенките да танцуват лудешки. Студено течение погали Киска по бузата и тя чу далечното дихание на прибоя.

Тайсхрен спря на прага, закривайки гледката с тялото си. Тук течението беше още по-силно и издуваше пелерината му. Той даде знак на Хатар, след което влезе. Воинът изсумтя, дръпна Киска за ръкава и й даде знак да стои близо до него. Киска преглътна и опита да успокои дишането си. Горната устна на Хатар отново се изви нагоре, сякаш очакваше, че тя всеки момент ще припадне.

Когато стигна прага, я връхлетя такава горещина, сякаш бе влязла в пещ. А ноздрите й се изпълниха с миризмата на дим и горчивото желязно ухание на разлята кръв. Хатар се придвижи към едната страна на вратата. Киска пристъпи към другата и притисна гръб в топлите камъни.

Стаята беше дълга и правоъгълна. Тя се зачуди дали не се използваше за нещо като приемна. Нямаше никакви мебели или покъщнина. В лявата стена зееше огромно огнище, където пращеше силен огън. Подът бе осеян с трупове като изхвърлени парцали. Най-голямата купчина бе до една разбита двукрила врата, която водеше до балкон. Всичките бяха Нокти. Киска преброи дванадесет.

В средата на стаята една жена седеше върху единствената мебел: най-обикновен дървен стол. Кестенявата й коса бе подстригана късо и по военному. Синкавият оттенък на кожата й разкриваше напанския й корен. Беше облечена в зелена копринена риза, раздрана и опръскана с кръв, широк изумрудено зелен пояс и торбести панталони. Краката й бяха мръсни и покрити с мазоли, сякаш обикновено ходеше боса. Един Нокът, коленичил до нея, превързваше ръката й. Киска го позна — това бе мъжът, който бе влязъл в битка с бронирания колос. Казваше се Опосум.

Въслата. Киска бе поразена от това колко дребна изглеждаше тя, а спокойствието и хладнокръвието й бяха впечатляващи. Човек трудно можеше да предположи, че току-що се бе изправила срещу двете най-опасни личности в най-новата история на Кюон Тали. Но все пак тя бе трета в този списък.

Тайсхрен тръгна да прекосява дългата стая. Въслата гледаше как се приближава и на устата й цъфна малка иронична усмивка. Когато измина половината път, магьосникът спря и погледна надолу към голия под. Киска също погледна натам, но не видя нищо — освен една фина малка спирала от червена прах. Хатар до нея изсъска през зъби. Очите на воина святкаха, а юмруците му бяха побелели, стиснали дръжките на дългите му ножове. Тайсхрен бавно и внимателно събра пелерината си и я изтупа. След това продължи, като прескачаше труповете сякаш бяха локви на кална улица. Точно пред Въслата той се наведе и повдигна главата на трупа, който лежеше най-близо до стола й. Киска разпозна тялото.

— Аш — промълви Въслата. — Бивш лейтенант от Бригадата на Подпалвачите на Мостове. И един много целенасочен човек — тя вдигна превързаната си ръка. — Киселина.

Тайсхрен се изправи и се обърна към разбитите врати на балкона. Приближи се и погледна през тях към нощното небе.

— Отишли са си значи?

Въслата кимна, но троснато, сякаш нещата не се бяха развили така, както бе искала. Киска присви очи и видя една тояга сред локвите кръв на пода пред балкона. Бастун от тъмно дърво, може би абанос, със сребърна дръжка. Киска го зяпна. Богове! Това ли беше? Нима той бе мъртъв?

Втори Нокът влезе в стаята от балкона. Той бе необикновено висок, куцаше с единия крак и държеше дясната си ръка притисната в тялото. Ръкавът му бе просмукан с кръв. Гуглата му бе дръпната назад и разкриваше дълга, ослепително бяла коса, смугло лице, орлов нос, козя брадичка и черни облещени очи. Киска никога преди не го бе виждала.

— Организирай издирване на труповете — нареди Въслата на Опосум. Той се поклони и отстъпи назад, след което се насочи към вратата. Киска го изгледа, когато мина покрай нея, и видя дълбок разрез на гърдите му, а пелерината му бе пропита с кръв. Но главата му, скрита под гуглата, не се обърна към нея. Сякаш мъжът имаше мисия и всичко останало бе маловажно.

Тайсхрен излезе на балкона. Каменните перила бяха изкъртени или взривени и отвъд козирката нямаше нищо друго освен студен нощен въздух. Магьосникът погледна надолу, хванал се за нащърбения ръб на стената. Пелерината му се издуваше на вятъра и плющеше, а отдолу към тях се носеше сънливият шепот на прибоя.

Тайсхрен се обърна към Въслата, а ботушите му изскърцаха по осеяния с отломки под.

— Не можеш да бъдеш сигурна…

— Достатъчно сигурна съм — отвърна му тя рязко. — Напълно сигурна. Всичко свърши. Край. Дори съм учудена, че си направи труда да дойдеш.

Мъжът погледна към балкона и промърмори:

— Всъщност дойдох тук по друга причина… ако искаш да знаеш.

В очите на Въслата припламна гняв като черен огън и тя вдигна здравата си ръка към Върховния Маг, сякаш искаше да го смачка в юмрука си. Киска почти извика, за да го предупреди, но огънят в очите на Въслата изгасна точно толкова бързо, колкото бе пламнал. Тя се засмя.

— Прави се на важен лорд пред подчинените си, Тай, не пред мен. Това, че си тук, опровергава думите ти.

Магът се обърна към нея. Киска видя как той примигва, сякаш изобщо не бе забелязал реакцията на жената. Но как бе възможно това? Двамата бяха работили, воювали и кроили планове заедно от поколения. Несъмнено се познаваха достатъчно добре, за да може всеки да знае как да предизвика гнева на другия и кога точно да спре, преди да е станало твърде опасно. Очевидно Тайсхрен искаше да напомни нещо на Въслата.

Магьосникът сви рамене, бавно и нехайно, сякаш му бе безразлично.

— Щом настояваш. Все пак на мен ми изглежда…

— Не ме интересува как ти изглежда на теб — отсече тя и огледа превързаната си ръка. — Всичко свърши. Вече не съм Имперски Регент. Ще седна на трона и ще си взема ново име, под което да управлявам. Какво ще кажеш за това?

Тайсхрен не каза нищо. Киска предположи, че той вече бе обмислил внимателно всички възможни развръзки.

— Да живее Императрицата — извика Нокътят от балкона и потърка врата си с ръка, скрита под зелена кожена ръкавица. Тайсхрен изгледа мъжа, който му отвърна с хищническа усмивка. Киска усети откритата неприязън на магьосника към тези служители на трона. Тя се зачуди как щеше да протече тази среща преди няколко години, когато Келанвед и Танцьора все още присъстваха на сцената. „Щеше да бъде истинско гнездо на усойници“, помисли си тя.

Тайсхрен направи кратък поклон. Киска не можеше да разбере дали беше искрен, или подигравателен.

— Да живее наистина — каза той.

Въслата му отвърна със също толкова кратко и формално кимване.

— Добре. А сега на работа. Трябва да обсъдим много неща…

Тя наклони глава към Хатар и Киска, чието сърце подскочи от вниманието.

Тайсхрен махна към Нокътя.

— Ами той?

Тънка усмивка разтегна устните на Въслата.

— Нокътят не е част от управленската структура, Тай. Всеки един от тях е упълномощен лично от мен и се явява в някаква степен мой представител. Топър ще остане.

Тайсхрен направи още един мимолетен поклон и отстъпи назад, след което рече на Хатар:

— Твоята задача тази нощ приключи. Вземи я и се върнете в трапезарията. Наспете се. Ще дойда при вас по-късно.

Хатар стисна ядно зъби, но кимна. Тайсхрен махна на Киска за сбогом и се обърна. Хатар й направи знак да тръгва и я побутна към коридора. Изненадана от бързата развръзка, Киска хвърли един последен поглед през рамо. Това ли беше всичко? Без да й каже дори една дума на раздяла? Хатар я смушка между лопатките, за да върви по-бързо.

Когато излязоха в коридора, Киска го изгледа гневно и изсъска:

— Исках да му кажа нещо.

Лицето на воина остана безизразно.

— Не сега. Утре.

Киска се отпусна и спря да се дърпа.

— Добре — отвърна тя и ускори крачка. — Просто се надявам, че няма да ме отпратите. Положих доста усилия, за да говоря с него.

Тя се разсмя при тази мисъл.

Лицето на Хатар си остана напълно пусто и Киска млъкна. Беше осъзнала, че се оплаква точно на човека, на когото изобщо не му пука.

В трапезарията Киска изгледа как Хатар запречва вратата с един стол, след което пали свещите и сяда в ъгъла. Той вдигна краката си на масата, без да събува ботушите си, разкопча колана си и го сложи наблизо, така че двата дълги ножа да са му под ръка.

Киска седна на един стол от другата страна на масата.

— Какво беше това с червения прах горе? Какъв е този прах? Отрова?

Хатар зяпаше тавана, но сега я погледна. Очите му бяха присвити и непроницаеми.

— Чувала ли си за отатаралската руда?

— Нещо, свързано с магия?

— Прави магията безполезна — отвърна той и пак вдигна глава към тавана. — Горе в тази стая той е безпомощен.

— Значи Въслата е заложила капан в стаята — предположи Киска, — или просто е хвърлила прахта, а Келанвед…

Хатар кимна отривисто.

— Изравняване на силите. После битката става въпрос на ножове и численост.

Киска млъкна и се опита да си представи какво се бе случило горе: сакатият Келанвед, безполезен товар в една обикновена битка. Танцьора, който се опитва да се сражава, но същевременно да го защитава. Двамата отстъпват към балкона, отчаяно опитвайки се да избягат. Колко трупа бе видяла? Дванадесет? Киска поклати изумено глава.

— Сега какво?

— Сега нищо. Ще чакаме.

Тя захапа устната си. Гледаше Хатар, който се взираше в мрака. След малко попита:

— Намрази ме от самото начало. Какво имаш против мен?

Едва забележимо свиване на устните издаде това, че той се колебаеше дали да й отговори. Накрая изръмжа:

— Тази нощ загубих трима добри приятели. Имаш твърде високо мнение за себе си, ако мислиш, че имаш нещо общо с настроението ми, момиче.

Киска заби поглед в пода, изчервена. За кого се мислеше този мъж? Но в същото време… за кого се мислеше тя? В неговите очи тя бе просто един досаден цивилен, при това от женски пол — нищо повече от един риск за сигурността, който му пречеше да изпълнява клетвените си задължения.

Киска събра ръце в скута си, загледана в прашната повърхност на масата.

— Съжалявам. Ти изпълняваш дълга си. Виждам това. Но не възнамерявам просто да изчезна за твое удобство. Преживях много тази нощ. Може би не по-малко от теб. Трябва да е било за нещо!

Киска вдигна глава и избърса гневните сълзи, появили се в очите й. Погледна предизвикателно към Хатар, като очакваше той да й се присмее, но зяпна изумено: главата на мъжа бе клюмнала, устата му бе полуотворена, а гърдите му се спускаха и издигаха ритмично. Заспал! Проклет да бъде! Как можеше да заспи!

Докато го гледаше, Киска усети как собствените й клепачи натежават. Коляното, рамото и хълбокът й я боляха и настояваха за почивка. Тя въздъхна, стана и отиде до огнището. Събра малка купчинка подпалки и цепеници. Скоро огънят тръгна и тя опря гръб в стената и се зави с пелерината си. Все още не беше сигурна дали щеше да преживее тази нощ, но притесненията й се удавиха във физическото й изтощение и не след дълго брадичката й опря в гърдите.

На края на Крепостния път двамата поклонници, които бяха съпроводили Темпър до стълбите, излязоха от мрака, за да го пресрещнат. Той се направи, че не ги вижда. По-слабият се изхили, когато Темпър мина покрай него, сякаш лично бе участвал в клането горе и знаеше всички тайни, които се бе заклел да пази. Мисълта разгневи Темпър. Той се закова на място и се обърна към тях. Нито един от двамата не бе заслужил правото.

Мъжете спряха, но много по-близо от преди — всъщност на една ръка разстояние. Слабият кимна с глава към Твърдината.

— Чиста загуба на време, нали? Както вече ти казах, сега служиш на моя господар.

— Трябва да се научиш на уважение.

Мъжът погледна своя спътник и се засмя.

— Господарят ни те изпрати да изпълниш една задача, войнико. Направи го и дръж езика си зад зъбите.

— Ако Танцьора е твоят господар, тогава да, сключих сделка с него. Но тя не включва това да търпя устати палета като теб.

Юмрукът на Темпър излетя и се стовари отстрани на главата на поклонника.

Опърлената гугла отхвръкна назад и разкри млад мъж с късо подстригана руса коса и брада. Той зяпна, онемял от изумление, докато от разкъсаната му буза сълзеше кръв. Той изтегли нож от робата си. Без да продума, набитият му другар отстъпи встрани. Младежът размаха ножа пред лицето си. Беше го хванал с опакото на ръката си.

— Пралт ни предупреди, че си опасен мъж, войнико. Но аз казвам, че си отживяла реликва. Ще те изпратя при господаря си.

— Говориш твърде много, за да се страхувам от теб, момче.

Поклонникът изръмжа и нападна. Темпър се изненада. Не беше очаквал младежът наистина да го атакува. Острието перна ръба на една счупена желязна люспа и почти улучи пролуката под мишницата на ризницата. Темпър хвана младежа за врата и стисна. Ножът го одраска отстрани. Темпър сграбчи ръката, изви острието и го заби в стомаха на младежа. Ножът проникна малко под ребрата. Поклонникът се сгърчи и издаде приглушен стон.

Темпър го вдигна за врата и го хвърли настрани. Младежът се просна на земята и се сви на кълбо около ножа като набучено насекомо. Изстена. Темпър погледна към другия мъж.

— Да тръгваме — рече той и закрачи надолу към Пролива на Кътър. След няколко секунди чу стъпките на набития поклонник, които му подсказаха, че той бе тръгнал след него.

Много преди да стигне къщите от стария квартал, който заобикаляше Скръбния дом и Хана на Обесения, Темпър видя битката. Ледената нощна мъгла се бе сгъстила, но в нея проблясваха фосфоресцентни експлозии. Скрити отвъд виеха Хрътките. Бяха много и воят им почти заглушаваше пращенето на суровата енергия и малките експлозии.

Това напомни на Темпър за най-ужасните сражения, в които бе участвал: магьоснически дуели, в които повече войници умираха от странични експлозии от освободените Лабиринти, отколкото от остро желязо. Един поклонник изплува от мъглата пред него и се закова на място. Очевидно го бе чакал. Махна му да продължи. Темпър стисна зъби и тръгна, а поклонникът закрачи редом с него. Предишният му придружител спря, което говореше за някаква вътрешна йерархия в организацията. Може би тези, които участваха в битката, знаеха повече и по-важни тайни. Или, разсъждаваше Темпър, те бяха тези, които култът бе готов да жертва в случай, че Бездната спечелеше.

Непрогледната мъгла скриваше всичко. Постройките изчезнаха и изведнъж от двете му страни се появиха още поклонници. Зачуди се дали не го бяха вкарали в част от самия Лабиринт. Потънал в мисли, Темпър бе сварен неподготвен, когато нещо като прилеп излетя от мъглата. Той извика и се наведе, а призрачната фигура до него махна с ръка. Нещото се сгърчи и отлетя надалече. Темпър поклати невярващо глава: съществото бе изглеждало като парче летяща сянка. Наведе се към поклонника до себе си, който му се ухили из дълбините на гуглата си.

— Къде сме? — изръмжа той.

Придружителят му сви рамене.

— Никъде, честно казано — отвърна той и махна на Темпър да продължи напред. — Хайде, нямаме много време.

Докато вървяха, Темпър изведнъж осъзна, че изкачваха лек наклон, а това под краката им беше калдъръм. Тук мъглата бе по-рехава и след още няколко крачи той и придружителят му изплуваха от нея. Отпред се извисяваше Скръбният дом, заобиколен от рушащата се стена. Навсякъде наоколо стояха поклонници. Но градът бе напълно изчезнал, погълнат от мъглата. Сякаш той, убийците и Домът бяха пренесени на друг остров. Високи облаци скриваха небето и правеха светлината, която сякаш идваше отвсякъде, зловеща и дифузна като сипването на зората. Пред главната порта се бе събрала групичка поклонници и придружителят му го поведе към тях.

Темпър огледа Скръбния дом. Черните капаци на прозорците му пречеха да види какво се случваше вътре. Но дворът на къщата привлече вниманието му: мъртвите черни клони на дърветата потрепваха като сгърчени пръсти, а голата земя се издуваше и тресеше, сякаш нещо под нея мърдаше. Темпър помириса прашния въздух, сякаш излязъл от отдавна запечатана крипта. Усети и миризма на озон от постоянния заряд на Лабиринта.

Поклонник в светла роба се отдели от групата и пресрещна Темпър. Махна на придружителите му да си вървят.

— Пралт? — попита Темпър.

Той кимна и подкани Темпър да го придружи до стената от натрупани камъни.

— Значи това е тя? Сянката?

— Не, не съвсем. По-скоро е мост. Междинен стадий, създаден от специалните условия на тази нощ.

— А Хрътките?

— Те останаха от другата страна. Няма нужда да се притесняваш за тях. Имаме си други грижи.

Темпър долови иронията в тези думи и веднага осъзна, че „грижи“ бе огромно омаловажаване на проблема. Той спря и стисна дръжките на оръжията си.

— Добре. Досега ви играх по свирката. Но сега съм тук и искам да знам за какво става въпрос.

Пралт се обърна към двора на къщата, след това погледна Темпър. Дори от толкова близо, Темпър виждаше само мрак в гуглата му и това го ядосваше. Убиецът скръсти ръце, като ги пъхна в широките ръкави на робата си сякаш бе свещеник.

— Нападение върху Къщата. Съвсем просто.

Темпър се намръщи.

— Укрепления?

— А, да. Това е главното ни притеснение. Никой не знае какво точно представлява Къщата. Някои твърдят, че е просто портал. Други смятат, че самата тя е същество — същество, което се намира в няколко селения едновременно. Каквато и да е истината, ние със сигурност не сме първите, опитали се да я покорят. Безброй много хора са се опитвали през вековете и нито един не е успявал. И всички те днес са роби на Къщата и участват в нейната защита.

Пралт замълча, сякаш за да позволи на думите му да впечатлят Темпър.

— Гениално, нали? — попита той накрая. — С времето защитата на Къщата става все по-силна. Много впечатляващо.

Темпър го гледаше втренчено, онемял. След това се засмя.

— Просто забрави, Пралт. Няма начин тази окаяна шайка от убийци да спечели битката. Не знаете какво правите.

Гуглата кимна в съгласие.

— О, да. Нямаме огневата мощ, за да надвием Къщата. Но това никога не е била целта ни.

Темпър се намръщи. И преди тези думи не бе харесвал посоката, в която се развиваха нещата, а сега вече бе сигурен, че щеше да я намрази.

— Не обичам да ме използват за примамка.

Гуглата се обърна към него. След малко Пралт каза меко:

— Винаги са те използвали по този начин, Темпър. Дори Мечът не беше нещо различно: знаме, което да привлича вниманието на най-силните врагове. Стръв, която да захапят.

Темпър стисна юмруци и кокалчетата му побеляха. Но вместо да избухне, той рязко си пое дъх и затвори очи. Дасем бе говорил за това. Веднъж се бе нарекъл гръмоотвод на армията. И всички го знаеха — той, Ферул, Пойнт и останалите. Но тогава не бяха имали нищо против, защото бяха млади и вярваха, че Дасем бе непобедим. Така че какво значение имаше? Нека всички се опитат — Мечът винаги щеше да надделее. Никога не мислеха за тези, които печелеха от кръвта и потта им.

— Силни думи — изръмжа накрая Темпър и погледна към Къщата, — особено от някой, който иска моето съдействие.

— Нищо, което казваме сега, не може да промени миналото. А ти даде думата си.

Темпър изсумтя и свали ръкавицата си, съдрана от зъбите на Хрътката. Потърка белега на брадичката си с показалец, след това кимна.

— Да. Предполагам, че направих това. Добре. Да тръгваме.

Пралт го подкани към портата. Темпър шляпна ръкавицата в бедрото си, мислейки: „Така значи — вилазка18 за отвличане на вниманието“. Бързо влизане и бързо излизане. Това означаваше, че истинската атака щеше да дойде от друга посока и да бъде много по-незабележима. На Темпър му се струваше, че знае кой щеше да я води.

Пред портата към тях се присъединиха другите поклонници. Темпър ги разгледа. Това ли беше? Само шестима? Пралт проведе още един разговор със своя другар, като гуглите им почти се докосваха. Темпър не го свърташе на едно място и стисна железните дръжки на мечовете си. Дали щяха да нападнат всички заедно, или бяха запланували нещо специално за него? Темпър нямаше толкова високо мнение за себе си, за да смята, че наистина се нуждаеха от помощта му. Или, че бяха разчитали на него. Не, струваше му се, че участието му в офанзивата бе импровизирано. Промяна в последния момент. Сега вече беше сигурен, че мрази положението, в което бе изпаднал. Но бе дал думата си — честта бе единственото нещо, което му бе останало. Щеше да участва, но ако нещата загрубееха твърде много, щеше веднага да се оттегли. Струваше му се, че няма да му се наложи да чака дълго.

Пралт и другарите му приключиха разговора си. Размениха си няколко знака с ръце. Темпър не разбираше езика на жестовете им — не беше стандартен малазански. Това изобщо не му се нравеше. Косъмчетата по врата му вече бяха настръхнали.

Пралт се обърна към него.

— Приготви се. Ще си в центъра между мен и Жасмин.

Темпър кимна на Жасмин, която му отвърна с едва доловимо наклоняване на гуглата си. Той извади дългите си мечове и размърда рамене, за да загрее мускулите. Пралт се приближи до обикновената на вид порта от ковано желязо.

В този момент някой зад тях извика и стресна Темпър:

— Не влизайте в двора!

Темпър се обърна. Там стояха Фаро Балкат и Тренек. Изглеждаха по същия начин, по който винаги бяха изглеждали: Фаро немощен и с влажни очи, Тренек огромен и тъп като бедерин. Единствената разлика бе, че сега Тренек стискаше дълга брадва с остър шип, опряна в земята, а Фаро се бе отърсил от наркоманския си ступор. Поклонниците веднага се втурнаха към тях и ги обградиха. Фаро не им обърна внимание, точно както по-рано не бе обърнал внимание на войниците в Хана на Обесения.

Пралт се обърна към тях и им се поклони.

— Нашата мисия не се пресича с вашата — обяви той. — Защо сте тук?

Фаро го изгледа с отвращение. Темпър никога не беше виждал стареца по-изпълнен с енергия.

— Не си играй игрички с мен, робе на Сянката. Когато пресечете границата, вие ще я отслабите и това не ни харесва.

Пралт сви рамене.

— За съжаление е така, но аз знам ограниченията на ролите ви. Не можете да спрете някой, който иска да влезе в двора на Къщата.

Възлестите ръце на Фаро се свиха в юмруци.

— Това е вярно — рече той и направи крачка напред. — Затова ви моля да не правите това. Играете си със сили, които не можете да си представите.

Пралт поклати глава и се извърна. Темпър се втренчи в мъжа. Какво означаваше това за него?

— Чакат ни — прошепна Жасмин напрегнато. — Трябва да действаме сега.

Пралт се обърна към портата.

— Войнико! — извика Фаро и Темпър се обърна. — Не влизай. Няма да излезеш жив.

Темпър вдигна меч за сбогом.

— Съжалявам, Фаро. Дадох думата си.

Темпър говореше с непоколебимост и увереност, които не чувстваше. Стомахът му се бе свил на топка от страх и той беше сигурен, че бе заложил много повече, отколкото бе готов да загуби.

Портата изскърца, когато Пралт я бутна. Фаро млъкна. Тренек вдигна дългата си брадва.

Пътека от плочки стигаше до стъпалата, които водеха до вратата на Къщата. От двете страни на пътеката имаше голи могили, които приличаха на набързо изкопани гробове на бойното поле. Беше тихо, а Къщата изглеждаше тъмна и мъртва. Пралт и Жасмин напреднаха от двете му страни и Темпър ги последва. Изглеждаха неестествено спокойни и дори не бяха извадили оръжията си. Изминаха половината разстояние до вратата и спряха. Пралт се обърна към него.

Темпър отвърна на погледа му, разколебан. Облиза напуканите си устни.

— Ние сме дотук — рече Пралт. Звучеше странно тържествен. — Идеята не беше моя. Съжалявам. Заповед на Танцьора. Сбогом, войнико.

Пралт и Жасмин изчезнаха. Темпър се завъртя: другите трима също си бяха отишли. Сякаш бе влязъл напълно сам. Голата земя от двете страни на пътеката се повдигна. Влажната почва се ронеше и димеше, а клоните на дърветата се усукваха и пращяха. Синьо-зелени пламъци танцуваха върху тях и върху ниските каменни стени. Тренек бе запречил портата, опрял брадвата си в земята. Фаро стоеше зад него, а още по-нататък се бяха скупчили всички поклонници, включително Пралт и Жасмин, които го гледаха със скръстени ръце.

Темпър ги посочи с меча си и тъкмо се канеше да ги заплаши с това, че ще извади сърцата им и ще ги стъпче под ботушите си, когато от Къщата се разнесе пронизително стържене. Той се обърна и мускулите му станаха твърди като камъни. Вдигна оръжията си и се приготви. Вратата се отвори със скърцане, от касата се посипа прах. Вътре зейна непрогледен мрак, който веднага бе закрит от туловището на нещо огромно, което вървеше към прага.

Предаден. Точно както при онази последна битка за Ю’Гатан. Така и не научи урока си. Темпър отметна глава назад и нададе писък на неукротима ярост, който бе толкова мощен, че облада цялото му тяло и го възпламени.

Агайла и Обо стояха на една скала, издигната в поток от сурова сила. Приливът бе залял брега и се блъскаше в скалите горе. Вятърът ги удряше с лед и суграшица, но се разделяше на две точно преди да достигне малкия им кръг от безветрие. Покривът от облаци над главите им се плъзгаше по върховете на хълмовете, скриваше небето и се протягаше навътре към сушата, сякаш за да захлупи целия остров. Далече на юг гръмоносните облаци се издигаха високо, мрачни и разпенени, обсипвайки морето с непрестанен заряд от светкавици, които озаряваха нападателния танц на далечните Ездачи.

Обо усети нечие присъствие зад гърба си и се обърна. Очите му намериха двете фигури, които се спускаха по голото било. Едната даде знак на другата да остане сред скалите, след което продължи сама надолу, тъмната й роба, развята на вятъра. Втората фигура намери подслон в сянката на един висок каменен плинт и клекна с лакти, опрени в коленете и риза, която изглеждаше натежала от влага.

— Някой идва.

Агайла не отвърна. Обо се обърна към нея: тя седеше приведена напред, обхванала главата си с ръце, сякаш се страхуваше да не се пръсне.

— Твоето момче, Агайла. Изглежда загубих облога.

Тя вдигна глава, но очите й бяха напълно пусти. След малко живецът в тях се върна и тя примигна, изпъчи гръб и се изправи.

— Добре. Много добре.

Докато фигурата се приближаваше, с плешиво теме, блеснало на лунната светлина, Обо изпсува.

— Така. Значи си помолила него. Не му вярвам. Никога няма да се отърве от вонята на Червея.

— Той е свободен от всякакви обвързвания, Обо. Иначе нямаше да го помоля — отвърна Агайла и се поклони на новодошлия. — Добре дошъл, Тайсхрен.

Магьосникът отвърна на поздрава.

— Обо — каза той и се поклони. Обо му обърна гръб. Тайсхрен посочи на юг. — Това е неизчислимо по-лошо, отколкото си представях.

Агайла кимна.

— Ние скриваме най-лошото от обитателите на острова. Ужасно е, нали?

— Напомня ми на Императора в най-жестоките си мигове.

Обо излая:

— Как може един глупак с остра пръчка да се сравнява с това!

Той изгледа злобно и двамата. Когато Тайсхрен отвърна на погледа му, Обо отново се извърна и погледна на юг. Това, което видя там, го накара да потрепне.

Тайсхрен забеляза изтощението на Агайла и схванатата поза на Обо. Подкани жената да седне.

— Губите.

Агайла кимна, твърде изнурена, за да се преструва.

— Да. Ще загубим още преди пукването на зората. Освен ако… освен ако не се включиш.

— Но някаква сила е противостояла. Къде са те?

— Той беше преодолян.

— Той? Един магьосник срещу всичко това? Няма човек, който… може би Оссерк…

Обо отново изсумтя.

Агайла потърка челото си с пръсти.

— Така ли, Тай? Ти най-добре от всички трябва да знаеш, че има древни сили, които биха се присмели на ламтенето за власт на твоя Келанвед. Пътищата към Възнесението са много по-разнообразни, отколкото си представяш — каза Агайла, въздъхна и се изправи. — Но сега нямаме време за това. Кампанията на Въслата срещу магьосничеството уязви всички ни. Остана съвсем малко талант, на който той можеше да разчита и затова беше надвит.

— Тя нямаше как да знае какви ще бъдат дългосрочните последици от действията й.

— Но ти знаеше — отбеляза Агайла.

Обо се извъртя към тях.

— Така ли?

С напълно безизразно лице, Тайсхрен положи ръце на коленете си.

— Имах някакво предчувствие, да. Не ми хареса това, че древното равновесие на сили се бе изменило — той вдигна глава и срещна погледа на Обо. — Но се кълна в Безименните, че не подозирах докъде ще стигнат нещата… че ще станат толкова… опасни.

Обо погледна към Агайла и изплю:

— И това е човекът, към когото си се обърнала за помощ?

Тайсхрен бе изненадан от силата на гнева, който стисна сърцето му при тези думи: никой не се държеше с него по този начин. Беше преглъщал подигравките на Келанвед и пренебрегвал криворазбраното съперничество на Въслата, но никой преди не бе говорил за него с такова презрение. Той извади чифт мокри ръкавици от ярешка кожа от джоб в подплатата на пелерината си и ги надяна на ръцете си. Започна да свива и отпуска юмруци, успокоявайки гнева си с мисълта, че Обо все пак си беше Обо. Този човек би затръшнал врата в лицето на самия Гугла.

Агайла ги наблюдаваше безмълвно с тежък поглед. Тайсхрен прогони неприятното чувство, че някой го съди и откри, че се чувства гузен.

— Но й позволи да го направи — отбеляза Агайла.

Тайсхрен прие поканата да оправдае действието си или по-скоро бездействието си.

— Ако се бях противопоставил на заповедите на Въслата, щях да предизвикам ненужни подозрения.

— Подозрения в…?

— Съучастничество, заговор, симпатии към него.

— А. Разбирам — отвърна Агайла. Тя махна мокрите кичури от лицето си и избърса челото си с ръка. Тайсхрен щеше да й предложи кърпичка, стига да имаше такава, която да не бе подгизнала. Агайла въздъхна и го погледна. — Горкият Тайсхрен. Един ден ще се събудиш и ще осъзнаеш колко безсмислено е това политиканстване на дребно и това стратегическо маневриране. Но преди да помъдрееш ще се опариш още много пъти и ще затриеш хиляди хора. — Тъмните очи на жената се впиха в него. — Дори не си стигнал достатъчно далече в разсъжденията си, за да започнеш да се чудиш каква е цената, нали?

Тайсхрен я зяпна. Откакто бе завършил обучението си в храма, никой не бе неутрализирал защитата му толкова лесно. Беше потресен.

— Искаш помощта ми или не?

— Точно това е. Може би нямаме нужда от твоята помощ.

Тайсхрен примигна изумено и избърса влагата от устата си. Пред него стояха две сили, да, беше готов да признае, че бяха сили, изправени пред пълно унищожение под напора на неизразимо могъщ враг, но се отказваха от неговата помощ?

— Но, островът… хиляди души…

— Хайде стига. Повече загинаха при завладяването на Унта. Не се преструвай, че съдбата им те интересува. Не. Но ако ние с Обо се провалим… е, тогава ти наистина трябва да се намесиш, нали?

— Така ли? Казваш, че не ме е грижа за хората тук, но в същото време ще се намеся, за да ги защитя? Съжалявам, но трябва да те разочаровам, Агайла. Ще се отдръпна от пътя им.

Обо, който бе мълчал толкова дълго, изсумтя при тези думи.

— Нима? — рече Агайла и се обърна на юг. — Наистина ли така ще направиш?

Тайсхрен погледна натам, накъдето гледаше тя. Това, което видя, прогони всички мисли от главата му, сякаш някой бе спуснал завеса и той за първи път видя ужаса, пред който бяха изправени. Сетивата на обикновените хора възприемаха случващото се като една безпрецедентно люта буря, но климатът бе просто страничен ефект на една много по-дълбока битка между съревноваващи се селения. Тайсхрен призова Тирския си Лабиринт и проучи работата на тайнствените магьосници на Ездачите на Бури, Владетелите на Жезъла. Изглеждаше като завеса от енергия, досущ като трепкащата светлина, която понякога се появяваше над северното небе през нощта. Нещото започваше от самите върхове на атмосферата и прорязваше разделителна линия през небосвода, която за разлика от човешките магьоснически манипулации не свършваше във водата, а се гмуркаше надолу в нея. С вътрешното си око Тайсхрен проследи стремглавото й спускане и с ужас видя, че тя продължаваше надолу и още надолу, през дълбоките бездни и незнайните пукнатини в леда, където той зърна сияйно сърце от неземен лед. Сърце, което пулсираше и се издуваше пред очите му. Тайсхрен наруши връзката, замаян от шеметното чувство за сила, каквото бе изпитвал само веднъж преди — като молител пред стария си учител Д’рек, Червеят на Есента, който глозга Света.

— Можеш да решиш да се оттеглиш, Тайсхрен — отбеляза Агайла. — Малаз ще падне и вече няма да е преграда пред нашествието на Ездачите. Но това е една древна тревога, нали? Че ако се освободят от ограничението на пролива, те ще завземат всички морета? Ще се превърнат в заплаха за цялата Империя?

Тайсхрен кимна предпазливо. Още не беше сигурен накъде биеше жената.

— Да. Разбира се.

Агайла потрепери и скръсти ръце пред гърдите си. След това погледна Тайсхрен право в очите.

— Но ако те не искат самия остров? Помисли за това. Какво се намира в Малаз, на един хвърлей разстояние от брега? Ами, ако това не е някаква безмозъчна буря, която се опитва да избяга от пролива, а добре обмислен ход с цел добиването на власт и влияние? — Тя махна с ръка към морско-небесния катаклизъм, широк колкото самия хоризонт. — Кажи ми, Тайсхрен — може ли Домът да издържи на всичко това?

Той трепна и я погледна слисано. Домът? Какво знаеха тези чуждоземни създания за Скръбния дом? Но… какво всъщност знаеха за тях? Ездачите бяха една енигма. Събирателна точка на непознати сили и неизвестни потенциали. В едно беше сигурен — това, което Агайла казваше, беше напълно възможно. Може би островът не беше просто на пътя им. Може би го искаха — може би искаха да го завземат. Тайсхрен прокле Агайла — тя и всички останали, верни на Чародейката, които виждаха всичко и гледаха навсякъде. Но трябваше да помогне. Не можеше да рискува да се случи това, което бе предрекла. И Тайсхрен беше напълно сигурен, че тя бе разчитала точно на това.

— Много добре, Агайла — рече той и се поклони. — Печелиш. Ще разполагаш с моята сила. До последната капка. Ездачите трябва да бъдат спрени.

— Не очаквай да те разцелувам или нещо такова — промърмори Обо.

Отначало Киска си помисли, че сънуваше. Нещо я гъделичкаше, някакво чувство. Струваше й се, че някой я наблюдава. Знанието за това къде спеше бавно се просмука в съзнанието й и тя се събуди.

Тъмнокожа жена се бе надвесила над нея и протягаше ръце към гърлото й. Киска скочи на крака и жената се дръпна уплашено. Ръцете на Киска се стрелнаха към пояса, ръкавите и накрая яката й, но не откриха оръжия. Тя изръмжа.

Жената се изправи и вдигна ръце в помирителен жест.

— Спокойно, дете. Стресна ме.

Киска се огледа. Хатар го нямаше, коланът му с ножове също бе изчезнал. В огнището светеха въглени, а свещите бяха изгорели. Собственото й острие лежеше на масата. Някой стоеше на прага: беше гърбушкото или с други думи именно мъжът, който й бе дал меча.

— Аз съм стреснала теб? — рече Киска и се засмя. Изпъчи гръб и присви очи от болката, която я захапа за хълбока и коляното.

Това бе напанката военен маг, работеща за наемниците. Жената кимна.

— Да. Намираше се под лека опека — лечителен сън. Просто опитвах силата му, когато ти се събуди и го наруши без да се замисляш. Съпротивлението ти е необикновено силно.

Киска изсумтя, пренебрегвайки думите на жената. Какво всъщност целеше тя? Къде беше Хатар? Къде беше Тайсхрен?

— Къде са всички? Кое време е?

Жената коленичи над огнището да стопли ръцете си и може би, за да я увери в добронамереността си.

— Надявахме се, че ти ще ни кажеш. Тук няма никой. Твърдината е празна. А времето? — тя сви рамене. — Малко след десетата камбана за нощта, струва ми се.

Киска взе оръжието си от масата и го прибра.

— Ако искаш отговори, просто се качи горе. Сигурна съм, че Ноктите ще се радват да ти помогнат.

Дрънченето на стомана обяви приближаването на гърбушкото. На слабата светлина на въглените Киска видя, че той носеше ръждив и очукан стоманен шлем. Приведеното му тяло бе окичено с брони на пластове — ризница със стоманени плочи на раменете, гърдите, стомаха и ръцете. Освен това носеше и брадва с дълга дръжка. Киска го зяпна ужасено, убедена, че никой нормален човек не би издържал на огромната тежест.

— Тя не ти мисли злото, момиче — изръмжа той. — Всички са си отишли. Какво знаеш за това, което се е случило тук?

Киска изгледа единия, а после другия.

— Какво значение има? Всичко свърши. Въслата победи.

Жената трепна.

— Била си там? Видяла си?

Тогава Киска си спомни с кого разговаряше и бузите й поруменяха.

— О, Аш. Видях го. Мъртъв е. Съжалявам.

Жената поклати глава и въздъхна.

— Аз не съжалявам. За него е по-добре, че е мъртъв. Трябваше да умре много по-рано. Тези времена не бяха по вкуса му. Все пак… дължа му много.

Киска извърна поглед.

— Е, радвам се, че ти си добре.

— Значи си видяла и него?

Киска потри ръцете си, за да ги стопли. Беше станало неестествено студено. Чувстваше се изстинала и гладна, но освежена, сякаш бе спала цяла нощ. Дори коляното й бе заякнало — все още я наболяваше и бе малко схванато, но вече можеше да го сгъва без да прехапва устни от болка.

— Не. Не го видях. Качих се веднага след това. Въслата каза, че Кел… че те са паднали от балкона. Никой не може да оцелее при такова падане. Поне сто клафтера19 са.

Лубен и жената се спогледаха скептично.

Засегната, Киска направи крачка встрани.

— Това беше достатъчно за Въслата. Тя каза, че всичко е свършило. Дори… — Киска млъкна и преглътна. — Е, всички се съгласиха.

Но още докато говореше, тя започна да се чуди. Къде бяха Хатар и Тайсхрен? И Въслата? Дали именно Тайсхрен я бе омагьосал с тази лечителна магия — ако това наистина беше магия, както твърдеше жената? Дали бяха излъгали за това какво се бе случило горе? Ако беше така, значи едва ли е било заради нейното присъствие. Не, сигурно са имали други причини, най-вероятно различни причини. Може би бяха излъгали по навик. Малазанският начин, както бе прошепнал Тайсхрен с горчива ирония. Сега Киска долови и самообвинение в думите на Върховния Маг. Тя потърка ръце в бедрата си и извърна поглед.

— Не знам. Мислех, че всичко е свършило.

— Е, не е свършило — рече жената троснато. — Това е сигурно.

Киска я погледна, озадачена.

— Тук има огромно смущение в Лабиринтите — обясни жената. — Чувствам го толкова силно, колкото силна е бурята, насочила се към този остров. Сигурно всички са отишли там.

— Скръбния дом — прошепна Киска, спомняйки си думите на Олег.

Жената я изгледа остро и сякаш преценяващо.

— Да. Скръбния дом. Всичко това — тя посочи към тавана, — е било просто за отвличане на вниманието. Странична атракция.

— Но всички тези трупове. И Аш.

Жената се обърна към въглените в огнището.

— Няма нищо по-убедително от едно клане — каза тя, взе един ръжен от стойката до огнището и изрина останалите въглени, като ги пръсна из пепелта. — Няма какво повече да научим тук, Лубен — обърна се жената към гърбушкото със заповеден тон, който изненада Киска. — Отиваме в Дома.

Лубен изсумтя в съгласие и превъртя брадвата в ръцете си. Киска се замисли. Това, че независимият, циничен гърбушко се подчиняваше толкова безропотно на заповедите на жената, й се стори много показателно. В странноприемницата тя се бе държала като втора по ранг след Аш, който, ако можеше да се вярва на Въслата, беше бивш офицер от бригадата на Подпалвачите на Мостове. Може би рангът й бе равносилен на командир на взвод.

— Вземете ме със себе си — изтърси Киска.

Жената се усмихна на пламенните й думи, но поклати глава.

— Не. Твърде опасно е.

— Ще съм ви полезна. Знам неща.

Жената я изгледа и наклони главата си на една страна.

— Като например?

Киска облиза устните си и опита да си спомни всичко важно, което й бе казал Олег, заедно с нещата, които самата тя подозираше.

— Знам, че трябва да стигнем там преди зазоряване, но използването на Лабиринт би било опасно, защото Хрътките са чувствителни към Лабиринтите и може би дори пътуват през тях, когато си поискат. Знам, че се случва нещо в този Дом. И, че… — Киска се опита да си спомни точната дума, която Олег бе използвал, — че тя може да е портал към Сянката…

— Достатъчно!

Киска млъкна, шокирана. Жената вдигна извинително ръка.

— Извинявай. Но е по-добре някои неща да не се изговарят на глас, където и когато и да било.

Тя се обърна и започна да крачи замислено из стаята. Киска я гледаше напрегнато и отчаяно искаше да се опита да я убеди, но в същото време се страхуваше да не я раздразни с настойчивостта си.

— Ще я държа под око — обади се Лубен от мрака отвъд слабото сияние, идващо от огнището.

Жената изгледа Киска.

— Добре — каза тя. — Щом искаш да дойдеш — ела. Но ще правиш това, което ти казвам.

— Да.

— Името ти е Киска, нали?

— А ти как се казваш?

Жената й отвърна с усмивка, от която черната татуировка на челото й се набразди.

— Корин. Я ми кажи — пътувала ли си някога през Лабиринт?

Първата мисъл на Киска бе да излъже, тъй като се уплаши, че липсата на опит ще сложи край на шансовете й. Вместо това поклати глава, ядосана на собствената си неопитност.

Устните на Корин се свиха за миг и сърцето на Киска подскочи, но после тя сви рамене.

— Няма значение. Просто стой близо до мен. Лубен, ти стой отзад.

Гърбушкото изсумтя нетърпеливо.

— А Хрътките? — попита Киска.

Отново тази смела, жива усмивка.

— Просто трябва да се движим бързо — отвърна Корин и махна с ръка.

Въздухът пред огнището затрептя, сякаш от него бълваше горещина. Появиха се сиви ивици, които изсветляха до блестящо сребърно. Срещнаха се и се сляха, създавайки висящо във въздуха огледало от живак, чиято повърхност се вълнуваше като вода.

От разговорите си с Агайла Киска знаеше, че този Лабиринт бе Тирски, Пътят на Светлината. Беше чувала, че Чародейката, Кралицата на Сънищата, практикуваше Тир.

Корин пристъпи напред и изчезна в плаващия овал от живак сякаш се бе гмурнала в него.

Киска се поколеба, леко уплашена, въпреки любопитството си.

— Побързай, момиче — подкани я Лубен. — Няма да е хубаво да я загубим — ще се скитаме по пътищата завинаги.

Пришпорена от ужаса на тази мисъл, Киска скочи напред. Нямаше представа дали Лубен я бе последвал. Сякаш бе скочила в зала, пълна с огледала. Нейни отражения и отражения на Корин продължаваха оттук до безкрая. Изведнъж стотиците отражения на Корин се обърнаха и посегнаха към нея. Киска стоеше напълно неподвижно, а сърцето й препускаше от паника. Коя бе истинската? Към коя трябваше да се обърне?

Корин изплува от едно свое отражение като плувец, излизащ от водата. Киска протегна ръка и въздъхна облекчено, когато тя срещна плът.

— Къде е Лубен?

Корин придърпа Киска по-близо.

— Всеки върви по свой път в Тир. Сега стой близо до мен.

Те закрачиха напред, без да помръдват или поне така й се струваше на Киска. Според нея изобщо не напредваха, но Корин продължаваше да я тегли напред. Докато изучаваше едно от отраженията си, Киска изведнъж започна да вижда разликите — някои съвсем малки, други стряскащи. В едно от отраженията си тя бе болезнено мършава и облечена в дрипи; в друго бе осакатена — дясната й ръка липсваше от лакътя надолу. Това изпрати трепет надолу по тази ръка — спомен от детството за рана, която бе получила при падане. В трето отражение тя бе облечена в черната роба на Нокът. Киска почти извика от изумление.

— Какво става? — извика тя на Корин и я дръпна назад. — Какво означават всички тези отражения?

Корин се обърна, а татуировките по челото й потъмняха от раздразнение.

— Виждаш отражения?

— Да. Ти не виждаш ли?

Веждите на Корин подскочиха. Беше се впечатлила.

— Така. Значи си природен талант. Тир ти подхожда — заключи тя и отново задърпа Киска напред, като извика през рамо: — Това са просто възможности, фантазии. Не им обръщай внимание. Те не са причината да сме тук.

— А ти какво виждаш?

Корин отговори без да се обръща.

— Вървя по каменен мост над бездна, а навсякъде около мен небето е синьо.

Киска погледна към объркващите, постоянно менящи се сребърни стени, които я заобикаляха — дори отгоре и отдолу.

— Защо? Защо мост над бездна? Как?

Корин хвърли поглед през рамо, а устните й бяха разтегнати в същата тайнствена усмивка.

— Обичам да мисля за нещата по този начин — много по-безопасно е. Що се отнася до това „как“ — е, отговорът ще отнеме години.

Киска кимна и се намръщи. Да. Години обучение и практика. Същите умствени упражнения и медитиране, които Агайла се бе опитала да й натрапи преди толкова време, като се бе отказала едва след като Киска бе отворила един прозорец към покрива и бе рискувала да падне от третия етаж, само и само да не продължава да седи неподвижно с часове и, както самата тя се бе изразила, да се опитва да пресече погледа си. След това Агайла бе спазила уговорката им: бе продължила да я обучава, но вече не я караше да упражнява таланта си. Просто я бе предупредила, че някой ден ще съжалява за този избор.

Киска почти веднага се убеди в това, но проклетата й гордост не й позволяваше да го признае. Същата упорита гордост, която преобръщаше провалите в успехи в главата й и после я караше да се хвали с тях! Сега Киска изпитваше единствено срам от това детинско своеволие. След тази нощ щеше да помоли Агайла да й прости.

Мислите за Агайла и споменът за шумоленето на пищно бродираната й рокля и гъстата й кестенява коса накараха косъмчетата по врата на Киска да настръхнат. Тя се забави, чувствайки се замаяна, след което се закова на място, когато едно от отраженията пред нея се накъдри като повърхността на езеро, в което някой бе хвърлил камъче. То се измени и почерня, разкривайки жена, седяща на брега, блъскана от поривите на ледения вятър и заплашвана от ниските облаци. Жената вдигна глава и Киска видя леля си такава, каквато никога преди не я бе виждала: изтощена, измъчена, лицето й изопнато и бледо, косата й мокра и в безпорядък от вятъра. Агайла вдигна глава, объркана и разтревожена.

— Не тук, дете — рече тя с прегракнал глас.

Киска се хвърли към нея.

— Агайла!

Но отражението пак се промени и от него изплува Корин. Погледът, който й хвърли напанката, накара Киска да си помисли, че й бяха пораснали криле. Татуировките на лицето й сякаш пулсираха.

— Какво, в името на Древните, си мислиш, че правиш?

Киска запелтечи:

— Стори ми се, че видях някой. Някой, когото познавам. Тя е в беда. Трябва да отида при нея!

Корин промърмори нещо и направи яден жест с ръка. Нямаше и следа от предишната й палава усмивка.

— Не усещам нищо. Стой с мен. Това не е място за игрички.

Засегната, Киска отвори уста, за да се оправдае, но жената хукна напред без предисловие. Киска се завтече след нея, опитвайки се да не изостава.

— Трябва да напуснем преди да достигнем целта — извика Корин през рамо. — Нещо е запречило пътя — виждаш ли го?

Зрението на Киска не стигаше по-далече от собственото й отражение, увиснало зад Корин. Чувстваше се така, сякаш вървеше към себе си, но без да може да се достигне.

— Не виждам нещо по-различно от преди — рече Киска.

Но Корин не й отвърна. Беше изчезнала.

Викът замръзна на устните на Киска, когато огледалното сребърно на Лабиринта потъмня и се сгъсти, превръщайки се в непроницаема мъгла. Обучението й я накара да преглътне писъка, за да не издаде местоположението си, тъй като веднага осъзна къде бе попаднала. Това бе третото й посещение в Селението на Сянка.

Киска стоеше на плоска равнина от прах и изтъркана от вятъра пръст. Над главата й бе увиснало бледо оловно небе. От голямо разстояние се надигна протяжен, дълбок рев — вятърът или някоя Хрътка.

Пред нея се извисяваше оголена скала, каквато никога преди не бе виждала. Приличаше на безразборна купчина от огромни кварцови остриета, черни и мръсни като замръзнал дим. Помисли си за камъните, които Агайла държеше в магазина си — купчините кварцове и солни кристали. Опушен кварц! Точно на това й приличаше! И се променяше. Докато гледаше, отделните остриета се изместиха, завъртяха, изчезнаха или станаха повече или по-малко прозрачни. Цялата структура изглеждаше неопределена и постоянно се променяше. Дори не можеше да каже колко бе голяма. Беше красива и сякаш й говореше. Киска имаше чувството, че тя знае отговорите на всяка мистерия и на всеки въпрос, който искаше да й зададе за Агайла. Всичко, което трябваше да направи, бе да влезе и веднага щеше да разбере какво правеше Агайла в момента. Дори къде беше Тайсхрен. Можеше да попита всичко. Съдбата на баща й. Кой ще бъде първият й любовник. Киска направи една крачка към скалата.

Нещо препречи пътя й. Ръка, твърда като камък, я избута назад.

— Не е възпитано да зяпаш от толкова близо — прозвуча бездиханен глас.

Това бе създанието от моста, Еджуокър. Киска примигна замаяно и разтри очите си с ръце. Какво се бе случило? Нима нещо бе… Можеше да се закълне, че се бе случило нещо странно. Тя сви рамене, но държеше лицето си извърнато от кристалната скала.

Отвъд нея пясъците оголваха гранитен хълм, който се спускаше към гладко езеро, в чиито води безцветното небе се оглеждаше като в огледало. На отсрещния бряг се извисяваше гигантска стена от лед; ледникът, който по-рано бе само една далечна крива на хоризонта. Сега ледът се бе ширнал като безкрайна равнина. Над него танцуваха светлини, каквито бе виждала в южните небеса през нощта: дъги и завеси от светлина, които проблясваха и трептяха.

Киска ли се бе придвижила или грамадата от лед бе напреднала?

— Това е Сянка — рече Киска на създанието. То наклони глава в съгласие. — Не трябва да съм тук.

— Но продължаваш да упорстваш.

Тя погледна към празните ями, където трябваше да са очите му — нима се бе пошегувал?

— И ти пак ще ме върнеш?

— Може да се каже, че това е мой дълг.

— Преди да го направиш — какво е това? Онова нещо? — попита Киска и посочи към скалата от кварцови кристали.

— Това е Домът на Сянка. Сърцето на Сянката, така да се каже.

— Наистина ли? Това? Но то е…

— Живо. Точно така. И много опасно.

— Опасно? Но какво ще стане с… тези, които го завладеят?

То сви мършавите си рамене.

— Тези, които сядат на трона, идват и си отиват — каза Еджуокър и вдигна ръка, за да посочи към ледника от другата страна на езерото от разтопена вода. — Но това е истинската опасност.

— Какво е то?

— Нещо чуждо за това царство. Напомня ми на Джагътите, но в същото време е много различно от тях. Те поне приличаха малко на теб. Говори се, че преди много време Джагътите неволно го допуснали в този свят, тъй като ледената им магия станала твърде могъща.

— Но един луд, един убиец може да завземе трона! Няма ли да направиш нищо по въпроса? Той също не принадлежи тук!

Съществото не се извърна от ледника.

— Вярно е. Но това е по-смъртоносната заплаха. Трябва да съм готов в случай, че то си пробие път и достигне Дома.

— Да си пробие път?

— Опитват се да го спрат. Но тази преграда може да рухне всеки момент. Силите на тези, които му противостоят, са на привършване.

Киска почти изхленчи:

— Но Кел… но какво ще стане с трона?

— Съжалявам. Това е малък проблем. Много по-важни неща са заложени на карта по време на това Свързване.

— Малък!

Нещото обърна главата си към нея и на Киска й се стори, че чува как изсушената плът на врата му изпращява.

— Да. Широката перспектива. Наистина съжалявам. Сега трябва да тръгваш.

— Но чакай! Имам толкова много въпроси. Аз…

Опалесцентно сиво се обви около Киска и скри всичко от погледа й като димна завеса. Отнякъде наблизо се разнесоха писъци, викове, трясък на оръжия. Чу жена да крещи нещо — името й?

Киска се приведе, готова за битка. Посегна към издуващата се завеса от дим.

— Корин?

— Тук съм.

Киска се завъртя. Не виждаше нищо друго, освен мъгла. Дали се бе върнала в Малаз? Но къде точно? Озърташе се, взирайки се напразно в гъстата мъгла.

— Корин? — прошепна тя и внимателно изтегли извития нож.

— Тихо — предупреди я далечен глас.

Това Корин ли беше? Що за игра беше това?

— Къде си? Покажи се!

— Точно зад теб — каза някой в ухото на Киска.

Тя замахна, а празният дим се завихри около ножа й. Киска прехапа паниката, която се надигна в стомаха й. Стискаше юмруците си толкова силно, че ноктите й бяха задълбали в дланите. Не мисли за това, което може или не може да се случи: остани спокойна. Това бе война на нерви и тя губеше.

„Ослушай се, момиче“, нареди си Киска. „Ослушай се. Какво чуваш?“ Киска напрегна слуха си и опита да изолира приглушените викове и писъци и да долови нещо друго — шумолене, шепот, дишане. Ето! Стъпка вдясно от нея. И вик на ярост, който беше или много далечен, или заглушен. Лубен?

Отново! Кожа върху камък. Сега зад нея и по-близо. Без да чака нов подигравателен шепот, Киска се хвърли напред с протегнати ръце. Докосна груб плат с дясната си ръка. Сграбчи го и го дръпна към себе си.

Платът бе сив. Поклонник.

Студено острие се заби в рамото на Киска, а ръкавът на убиеца я плесна през врата. Тя разпозна маневрата по позата на противника и реагира напълно автоматично. Хвана ръката, заби лакътя си в гърлото на нападателя и го намушка в гърдите. Поклонникът се свлече на земята.

Киска се хвърли върху тялото и захлупи устата с ръка. Заслуша се. След като се увери, че бяха сами, или по-точно, когато й писна да се ослушва, тя се вгледа в поваления враг. Беше млада жена. Може би ударът й бе развалил магията за дегизиране или падането бе причинило това, но лицето на жената бе оголено, а гуглата й лежеше на калдъръма. Няколко малки балончета се появиха на устните й. Опитваше се да си поеме дъх. Кожата и косата й бяха светли, скулите високи и слаби — красива жена. Може би талийка, от богато семейство. Киска внимателно измъкна камата измежду пръстите й. Ноктите й бяха чисти и поддържани, а дланите меки. Очите на жената проследиха тънкото острие, когато Киска го вдигна пред лицето си.

— Защо? — прошепна Киска.

Жената изхриптя. Дъхът й бе плитък и влажен. Силен вой прониза мъглата — беше като писък в ухото на Киска. Тя все още не можеше да успокои мускулите си, които потрепваха. Жената се усмихна при тази гледка. Това бе в чест на победата й над Киска, триумфална усмивка заради издайническия страх, който бе показала.

Киска изръмжа и се надигна. Огледа завихрените завеси на мъглата. Хрътката към нея ли препускаше? Може би мисията на поклонничката бе да я забави достатъчно, за да може Хрътката да я настигне. Игра на криеница. Киска се прокле за това, че й бе съдействала. Беше останала твърде дълго на едно място като пълна глупачка. Беше реагирала, вместо да поеме инициативата. Беше попаднала право в капана.

Тихо пуфтене я накара да се обърне. Видя две зелени очи, увиснали в мъглата. Зелени — този път бяха различни. Не, че това имаше значение. Киска вече бе виждала хрътка от близо и сега напълно се отчая. Тогава звярът бе разбил врата и сдъвкал десетина тежко въоръжени и бронирани мъже. Сега единствените възможности, които й бяха останали, бе да бъде нападната в гръб, докато бяга, или разкъсана в битка. Тя извика от ярост при тази несправедливост и се втурна към очите с голото острие в ръка.

Спъна се на шестата стъпка. Водещият й крак изрита някаква неравност в земята. Превъртя се напред, оглушена от пронизително огнено пращене и викове на голямо разнообразие от езици. След това удари главата си в стена. Лежеше замаяна, докато над главата й се къдреха фосфоресцентни енергии.

Великанът излезе от вратата на Дома, като се наведе, за да избегне трегера. Чуждоземна, богато украсена броня от бронзови плочи и релефна кожа блестеше на гърдите, ръцете и краката му. Златен пояс бе преметнат през нечовешки широките му рамене, а от друг, около кръста му, висяха два меча. Лицето му бе скрито в шлем от полирано желязо, украсен с бронзови спирали. Ръцете му бяха покрити с ръкавици от бронзови люспи.

Темпър отстъпи назад и хвърли бърз поглед през рамо. Тренек бе запречил паянтовата порта, вдигнал брадвата на нивото на гърдите си. Когато привидението слезе по стъпалата, камъните на пътеката потънаха под тежестта му. Темпър чу смаяни викове зад себе си, прерязани от киселинния смях на Фаро.

— Виждате ли! — изкрещя старецът и гласът му изпляска като камшик. — Глупаци! Предизвикахте Джагъта. Най-великият от тези, които не са успели да подчинят Дома. Вижте срещу какво трябва да се изправите!

Темпър се приближи до портата, но се закова на място, когато Тренек го заплаши с брадвата.

— Пусни ме да изляза, проклет да си!

Поклонниците зад Тренек и Фаро се разпръснаха, като Пралт и Жасмин бяха сред тях. Прикриха се зад ниската стена.

— Войнико — извика Фаро на Темпър, — ти влезе по собствена воля. — Фосфоресцентните проблясъци на енергията от Лабиринта танцуваше върху изтънелите му ръце. — Съжалявам, но не можем да позволим на никой да излезе от двора. Ти направи своя избор.

Какво? Но той бе влязъл току-що. Е, бездната да ги погълне всичките! Стените бяха достатъчно ниски и можеше да ги прескочи. Трясък на мечове накара Темпър да се завърти. Джагътът държеше остриетата си в готовност. Те блестяха, а лунната светлина танцуваше по гладкия метал. Нещото отново ги блъсна. Над Дома избухна светкавица.

Земята се надигна и от недрата й се протегнаха стотици скелетоподобни ръце, които започнаха да рият пръстта и да драпат навън като трупове, опитващи се да излязат от гробовете си. Саянски енергии трептяха по стените, докато клоните на дърветата се гърчеха и люлееха. Целият този шум, воят, пращенето и ужасените писъци на поклонниците оглушаваха Темпър.

От двете страни на пътеката се протягаха жилести ръце, покрити с изсушена плът. Темпър изрита най-близката, но тя сграбчи крака му и използва инерцията, за да се измъкне от земята. Между него и стената имаше гора от грабливи ръце, като злонамерена реколта, която искаше да го издърпа под земята. Зачуди се дали можеше да ги изкоси с остриетата си, но Джагътът почти го бе достигнал. Темпър застана в поза за битка, но се съмняваше, че щеше да издържи повече от един удар. Но точно като Сърджън Рес, Джагътът почти не го забеляза, защото визьорът му бе обърнат към портата зад него. Само краката му се движеха, като ботушите му потъваха тежко в земята при всяка стъпка. Съществото измъкна остриетата си със светкавична скорост. Темпър парира първия удар, но вторият го запрати назад, сякаш го бе блъснала стенобойна машина. Претърколи се и се просна по корем на студената, хлабава почва.

С лице, потънало в пръстта, Темпър се задави и не можеше да си поеме дъх. Чу тежките стъпки на Джагъта през врявата — съществото напредваше към портата. Темпър се чувстваше така, сякаш под него се виеха и гърчеха змии. Глас изкрещя и вкамени замаяните му мисли: „Ставай, човече! Отиди до стената!“

— Добре — рече той на гласа, плюейки пръст. — Движа се.

Все още стиснал мечовете си, Темпър запълзя като изтощен плувец, порещ вълните към далечен бряг. Премина през морето от грабливи, полуразложени ръце — до този момент мъртвите сякаш бяха твърде заети с това да се освободят от пръстта, за да му обърнат внимание. Изведнъж към тупурдията се присъединиха нови звуци — тежко дрънчене като от наковалня и силен вой, който идваше от портата.

Темпър продължи да се влачи. Примитивната стена вече бе на една ръка разстояние, смехотворно ниска, почти безполезна. Зад нея притича един поклонник, без дори да погледне надолу към него. Темпър видя цели трупове, които бяха издрапали от пръстта. Някои носеха древни брони. Нещо сграбчи крака му. Той изрита, но нещото не го пусна. Темпър се превъртя и погледна крака си — скелетоподобна ръка се бе обвила около глезена му. Страхът изтръгна писък от гърлото му и той се завъртя и замахна към нещото няколко пъти. Преряза ръката, но други го награбиха. Темпър продължи да сече. Жилите се чупеха като сухи клони и той успя да освободи крака си.

Все още скован от ужас, Темпър запълзя още по-бързо, но земята под него се измести и напука. Отвътре излезе сладникавата миризма на гниеща плът, а след това през цепките се подадоха пръсти с дълги, черни нокти. Измъкналите се трупове се хвърляха към стената и нападаха поклонниците отвъд нея. Уловиха един за ръкава и го издърпаха в двора. Обвиха тънките си ръце около него и го завлачиха под земята, а писъците му секнаха, едва когато главата му се скри под пръстта.

Темпър се бе облещил, ужасѐн. Бърн да му е на помощ — той щеше да е следващият! Скочи към стената, но нещо го дръпна за крака и не успя да я достигне, като остриетата му одраскаха камъка. Държеше го труп. Темпър го изрита и разбитият му череп се люшна. След това заби юмрук в гръдния му кош и го смаза, а нещото най-накрая го пусна.

В гърлото му се изля гореща горчилка. Можеше да се изправи срещу всеки воин от всяка страна под слънцето — но това! Избута се нагоре и тъкмо се канеше да прескочи стената, когато нещо се заби в хълбока му и го прекатури.

Проснат по гръб в пръстта, Темпър се извъртя, за да погледне стената. Там стоеше Нокът, облечен в черно и стиснал жезъл в ръка. Какво, в името на Финир, правеше този Нокът тук? Виковете и експлозиите от енергия отговориха на въпроса му. Черното се сражаваше със сивото в хаотично меле от дим, мъгла, огън от Лабиринтите и фучащи, развени роби. На портата Тренек и Фаро се биеха с Джагъта и никой не събираше смелост или глупост да се намеси в титаничния им дуел. Покрай стените поклонниците и Ноктите се сражаваха с мъртвите рамо до рамо. Труповете сякаш не толкова защитаваха стените, колкото се опитваха да ги прехвърлят.

Нокътят, който го бе ударил, дръпна гуглата си назад и разкри дълга черна коса и лице, тясно като острието на брадва. Опосум. Мъжът изглеждаше така, сякаш досега се бе сражавал — робата му бе скъсана и опръскана с кръв. Опосум се ухили на Темпър така, както един изгладнял мъж би се ухилил при вида на печен вол.

Темпър го покани в двора с махване на ръка. Опосум поклати глава. Темпър се изправи и понечи да се втурне към копелето, но се спъна. Нещо бе сграбчило глезена му и не го пускаше. Кракът му вече потъваше в рохкавата пръст.

— Да потънеш в Бездната на Гуглата, дано! — изкрещя той.

— След теб! — отвърна му Опосум, надвиквайки експлозиите от магия.

Разярен, Темпър хвърли един от мечовете си към Нокътя, който го изби с жезъла си. Опосум се засмя, махна му за сбогом, отстъпи назад и изчезна.

Темпър се опита да стане, но потъна още повече. Едва не се разплака от безсилие. Почти бе успял! Ако не беше това копеле Опосум, вече щеше да е избягал. С отчаян вик той зарови ръце в пръстта и започна да опипва крака си. Това не беше ръка, а някакъв корен. Хватката му бе желязна. Темпър го задърпа, но нещото бе яко като въже.

Вниманието му бе привлечено от особено ожесточена размяна на магии. Експлозиите идваха от дъното на склона, където малкото останали поклонници се бяха скупчили на едно място и се опитваха да се оттеглят под настъплението на Ноктите. Тренек и Фаро продължаваха да удържат огромния Джагът на портата. Ноктите бяха заменили поклонниците от другата страна на стената, опасваща Дома, но по уплашените им викове Темпър заключи, че не се справяха по-добре.

Сухо пращене го накара да се обърне. Едно от изсъхналите дървета в двора се протягаше към него. Дървото! Проклетото дърво го държеше! Неподправеният ужас прогони всички останали мисли от главата му. Темпър хвърли втория си меч над стената, изтегли двете си ками и заби късите, тежки остриета в земята.

Веднага щом желязото го докосна, коренът помръдна и дървото се разтресе от горе до долу. Темпър си помисли, че го бе надвил, но тогава коренът се обви още по-плътно около глезена му и дръпна крака му още по-дълбоко в земята — до коляното. Темпър изръмжа от болка и ужас, вкара едната си ръка в пръстта и започна да реже и кълца. Сега болката пламна в другия му крак, който също бе издърпан надолу в земята. Темпър започна бясно да сече и да мушка пръстта около себе си. Но веднага след като бе прерязал един корен, друг се обвиваше около него. Клони го сграбчиха за ръцете. Един от предпазителите му за скули вече се опираше в пръстта и той знаеше, че бе въпрос на време преди корен да се обвие около врата му. От мястото, където лежеше, Темпър виждаше дървото, черно на фона на мътното небе. Огледа го. Беше съвсем тънко, чворесто и уродливо. Дънерът не бе по-дебел от китката му, нито по-висок от самия него. Темпър се ухили, мислейки си „Съвсем си ми близо, копеленце“. С вик на ярост, той извади ръцете си от земята и се хвърли напред.

Може би Киска бе лежала в несвяст дълго време — нямаше как да е сигурна. Но изведнъж долови движение с периферното си зрение и чу глас, който бе познат и съвсем близо.

— Много съм изненадан да те видя тук.

Киска примигна и по бузите й се търкулнаха сълзи от болка. Тя присви очи и погледна към набразденото, разкривено от лудостта лице на Олег Викат. Сянката, която мъжът хвърляше, изглеждаше изключително плътна тук, където и да бе това „тук“. До нея се извисяваше купчина безразборно натрупани гранитни и варовикови блокове — точно там бе цапнала главата си.

— Къде сме? — прошепна тя, примижа от болка и разтри черепа зад ухото си.

Олег я подхвана с ръка, за да я изправи и посочи над стената.

— В окото на бурята.

Киска изстена и опря брадичка в ниската стена. Стояха пред единствената постройка в Малаз, в която никога не се бе осмелила да влезе. Старата къща с нелепото име „Скръбният дом“. Може би бе суеверие, но тя никога не бе виждала някой да влиза или излиза оттам и бе използвала това като извинение. Какво я интересуваше нея една изоставена къща?

Намираха се зад къщата, близо до задната стена, която стигаше до кръста й. В двора отвъд нея се издигаха четири големи могили, които приличаха на купчини смет. От върховете им се виеше пара, сякаш наскоро ги бяха обърнали. Сплескани, усукани дървета с черни клони бяха израснали тук-там, привидно безразборно. В единия ъгъл имаше грамада от гранитни плинтове, натрупани като карти и покрити с пълзящи растения, плъпнали из целия двор. Що се отнася до самия Дом — прозорците му изглеждаха тъмни и пусти, а задната врата бе тесен слугински вход, целият обрасъл с плевели, до който се стигаше по стълби.

Нищо не помръдваше освен потрепващите клони на дърветата. Киска чу пукот на светкавици от предния двор. Далечината бе обвита в няколко пласта мъгла, но тя успя да различи труповете, лежащи върху и около стената. Не видя нито Корин, нито Лубен. Къде бяха те?

Тихо съскане върна вниманието й върху Олег. Той гледаше над стената, приведен и напрегнат като настръхнал котарак. Тя погледна натам, накъдето гледаше и не видя нищо.

— Какво има?

— Не ги ли виждаш?

— Не. Къде?

Киска нямаше нужда да пита „Кой?“, тъй като бе доловила омразата в тона на Олег.

— Погледни между двете най-далечни могили. Виждаш ли как се мърда бръшляна?

Киска погледна натам и след няколко секунди видя как рогозката от растителност помръдва и се разтяга, сякаш нещо бе минало през нея. След това бръшлянът почерня, изпуши и се превърна в пепел.

Олег изрева, стиснал юмруци:

— Нееее! Ще избяга!

Обърна се към нея.

— Беше в Сянката. Срещна ли се с Древния?

— Древния?

Олег изсъска нетърпеливо:

— Този, който наблюдава границите.

— О, да. Срещнах го.

— И? Какво ти каза? Къде е той? Ще се намеси ли?

Киска простена вътрешно.

— Не може или по-скоро не иска. Съжалявам.

Ръцете на Олег се стрелнаха към гърлото на Киска, но се спряха в последния момент. Тя отстъпи назад. Олег я изгледа злобно и промърмори нещо, след което започна да търка дланите си в стената, но бързо и треперливо, сякаш камъните бяха горещи и пареха пръстите му.

— Нищо работа — чу го да нарежда. — Ще го видя поробен за цяла вечност! Трябва да е мой!

Магията на Лабиринтите изпращя и проблесна, заслепявайки Киска. Когато тя отново погледна към Олег, той бе от другата страна на стената и пълзеше из двора на четири крака. Към него се протягаха увивни растения, но веднага почерняваха и се превръщаха в пепел.

Скоро той стигна мястото, където бръшлянът потрепваше. Киска чу вик — предизвикателство или предупреждение. Към Олег пропълзя друг мъж, но тя успя само да го зърне, преди между двамата да избухне взрив от златна и виолетова светлина, който разтърси близките дървета и изрина земята около тях. Силата на взривната вълна разтресе стената и събори Киска по гръб. Около нея се посипаха камъни и пясък. Тя се изправи на колене и надникна над стената, като засенчи очите си с ръка от силното сияние. Олег бе коленичил и изливаше змиеподобен бледоморав поток от енергия от ръцете си право върху гърба на мъжа. Въпреки това той продължаваше да пълзи към Дома.

Тогава друга фигура изскочи като пепелянка от изораната могила и обви ръцете си около жертвата на Олег. Фигурата бе облечена в дрипи, които покриваха кльощавото й тяло и издължените, странно несъразмерни крайници. Приличаше на плашило.

Олег извика победоносно и прекрати потока от енергия, който бе призовал. В последвалата тишина ушите на Киска писнаха. Заловеният мъж драпаше и размахваше ръце, докато го влачеха към могилата. Сега Киска го виждаше много по-ясно: нисък мъж от Дал Хон, сивокос и с разкъсани и окаляни дрехи. Келанвед или това, което бе останало от него, заловен малко преди да достигне целта си. Той нададе пронизителен писък и размаха ръце, като напразно се опитваше да се вкопчи в пръстта. Олег стоеше на колене на димящата земя и се кикотеше злобно.

Появи се трета фигура и сърцето на Киска подскочи.

Танцьора! Той залиташе, пелерината му бе изчезнала, а ризата му висеше на парцали. Тялото и ръцете му бяха опръскани с кръв, която капеше върху изораната земя. Преди Киска да успее да го предупреди, той грабна Олег и го вдигна от земята сякаш бе вързоп парцали. Запрати го към гърчещите се фигури. Скелетоподобното създание веднага освободи Келанвед и стисна Олег. Сбориха се. Олег пищеше, а съществото мълчеше. Танцьора се намеси и издърпа Келанвед настрани. Заедно те изминаха последните няколко крачки до Дома и се облегнаха на стената, докато Олег се гърчеше и пищеше, а съществото бавно го дърпаше надолу в пръстта.

Олег изчезваше малко по малко. „Но той е мъртъв — само един дух“, помисли си Киска. Как бе възможно това? Но може би тук, в двора на тази къща, разликата между плът и привидение изчезваше. Може би тук Домът залавяше всеки, който влезе.

Не след дълго дрезгавите крясъци на Олег секнаха. Киска погледна към могилата. Единственото нещо, което помръдваше там, бе пръстта, която хлътваше и улягаше. Междувременно Келанвед и Танцьора се бореха с тясната, изкорубена задна врата. Танцьора най-накрая я отвори и се шмугна вътре толкова бързо, сякаш го бяха издърпали. Келанвед зачака. Той сякаш усети погледа й и се обърна към нея. Киска понечи да залегне зад стената, но нещо я накара, нещо я подмами да остане права. Изнурена усмивка разтегна устните на Келанвед, сякаш би бил развеселен, ако му бе останала енергията за това. Киска се почувства призована да прехвърли стената. Той просто вдигна брадичката си и тя се почувства задължена да влезе. Прехвърли единия си крак през стената. Но камъкът произведе гореща искра, която я прободе, и Киска извика, и падна назад.

Някой в двора изпсува ядно и нещо като огромен юмрук се блъсна в стената. По гърба й заваляха камъни, близнаха я горещи пламъци. Киска скочи на крака и започна да пляска с ръцете, косата и дрехите си, докато в двора отекваше подигравателен смях. Той рязко спря, когато се тресна врата.

Киска хукна. Искаше да тича през мъглата до края на времето, далече от всички тези ужаси, но една сива фигура застана на пътя й. Тя изпищя, мислейки, че Танцьора я бе догонил, за да я убие. Но фигурата се изклатушка покрай нея като ранено животно и се срина до стената със стон. Остана да лежи там, като трепереше и хленчеше. Киска посегна към нея, чувствайки странно състрадание към клетото създание, но дълбок рев и трясък на стомана привлече вниманието й. Вдигна глава и видя как брониран великан се сражава с мъж, въоръжен с огромна брадва и подпомогнат от крехък на вид старец. Магията, която пращеше помежду им, бе разорала и обгорила земята около тях.

Смях. Киска погледна надолу към поклонника. Той беше млад мъж със светли очи, изпълнени с отчаяно примирение, въпреки тихото кикотене. Той изтри устата си, оставяйки кървава диря през лицето си.

— Всичко свърши — рече той и стисна очи от болка. — Загуба или победа… всичко свърши.

Пръстите на хлъзгавата му от кръв ръка се разтвориха и на земята падна кама. Главата му клюмна.

Киска го зяпна.

— Свършило е? — повтори тя.

Той кимна, напълно изчерпан. Киска се канеше да го попита какво точно бе свършило, но отстъпи бързо назад, когато над камъните се подаде покрита с кал бронирана ръка. Тя се обви около врата на младежа и го издърпа през стената. Младежът сякаш изобщо не се впечатли. Изчезна без да се съпротивлява.

Ръкавицата се появи пак, като се улови за стената. Последваха я глава и рамене, главата скрита под боен шлем с предпазители за скулите и врата. Съществото изпъшка, а дъхът му бе влажен и накъсан. Промърмори нещо на себе си. Диви очни белтъци святкаха в мрака на шлема. Киска отстъпи назад. Беше виждала това създание… или нещо, което приличаше на него в Твърдината на Мок. Може би бе избягало точно от там. То се прехвърли през стената и се строполи на земята с трясък. От бронята се посипа пръст. „Така значи“, помисли си Киска. „Беше се измъкнало от гроба“. Но странно защо в другата си ръка съществото стискаше отчупен клон на дърво.

То лежеше на земята и гърдите му се надигаха и спускаха… надигаха и спускаха? Нима беше живо? Киска се опита да реши дали да намушка създанието сега, когато изглеждаше уязвимо, или просто да побегне. Докато се колебаеше, то се преобърна и започна да пълзи, дишайки тежко и дрезгаво. Изведнъж Киска осъзна, че това бе единственият звук в нощта. Всичко останало бе притихнало. Ушите й звънтяха при отсъствието на трясъка на стомана и взривовете магия. Тя се извърна към Дома. Великанът и мъжът с брадвата просто стояха и се гледаха, и изведнъж Киска го позна — пияницата от хана на Кууп! Но как бе възможно това? Нима тази нощ всички бяха загубили ума си? Ръцете на бронирания гигант висяха отпуснати до тялото. Не изглеждаше победен или ранен, просто наблюдаваше търпеливо. Старецът се провикна, обръщайки се към създанието на чужд език, изпълнен с пискливи музикални гласни. След малко великанът му отвърна на същия език.

Нима това бе краят на битката? Киска се огледа. Дворът приличаше на бойно поле, осеяно с трупове — но пък той винаги си бе изглеждал така. Наоколо нямаше никой друг. Хоризонтът бе все така заперден от гъста мъгла. Киска се зачуди дали над града се бе съмнало. Усети до болка познат хлад, сякаш мракът и мъглата бяха част от една обикновена зимна сутрин на остров Малаз, когато рибарските лодки напускаха пристаните със скърцане от морската скреж.

Надолу по склона отвъд портата, черни фигури се появяваха и изчезваха от поглед. Нови сражения? Последни отчаяни дуели? Но тя не чу никакъв звук. Може би това бе поредният номер на мъглата. Въпреки това Киска се почувства изложена на показ. Нещо идваше към нея през мъглата. Фигури, които й изглеждаха познати и веднага след като се увери в това, тя скръсти ръце и се ухили широко.

Тайсхрен и Хатар изкачиха късия склон, като телохранителят подкрепяше магьосника, който накуцваше. Може би беше ранен? Киска не видя рани. Изглеждаше просто блед, измъчен и изтощен. Той поклати бавно глава, когато я позна. Хатар се навъси, сякаш котката, която бе хвърлил в реката, току-що бе изплувала.

Киска се опита да скрие огромното облекчение, което изпита при вида на Върховния Маг. Спомни си начина, по който се бе държала преди — нахакано и предизвикателно. Но това бе момичето, което го бе последвало от пристанището до Твърдината на Мок преди толкова много време. Сега се чувстваше напълно различна. Тя се провикна:

— Добре ли сте? Какво правите тук?

Тайсхрен й отвърна със слаб глас:

— А ти как се озова тук?

— Един приятел ме доведе.

— Приятелят ти е показал лоша преценка.

Киска нямаше търпение да му разкаже нещата, които бе видяла, но ако бе научила нещо тази нощ, то това бе да бъде предпазлива при разкриването на информация. Когато магьосникът се приближи, Киска усети неприятен хлад, който сякаш го бе обвил като зимна аура. От раменете му се виеше пара.

— Какво става там? — попита тя и кимна към фигурите в мъглата.

Тайсхрен се поколеба. След това й отвърна с въздишка:

— Въслата отдавна подозираше, че предатели от ордена й са се присъединили към култа на Сянка. Сега просто разчистват.

Киска изсумтя.

— Разчистват? Защо се изразяваш толкова изтънчено? Избиват поклонниците на култа. Те са врагове, нали така?

— Нещо такова. Стари врагове.

— Е, сега вече е късно за това.

На Киска й се стори, че изнуреното му изражение изведнъж се изостри.

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид, че докато поклонниците се жертваха, за да отвлекат вниманието на Ноктите, видях как двама мъже влизат в Дома през задната врата. Двамата, които Въслата твърдеше, че са умрели.

Тайсхрен примижа, сякаш думите й го бяха зашлевили през лицето. Поклати глава.

— Не. Бъркаш.

— Бъркам? Видях ги!

Магьосникът преглътна гневния си отговор и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Киска — каза той силно и ясно, — ти трябва да грешиш, защото двамата с Въслата се съгласихме, че тези двамата са мъртви. Разбираш ли?

За трети път тази нощ Киска искаше да възрази и да каже „но“, и за трети път осъзна, че ако запази мълчание и устои на това желание, може да спаси живота си. Затова просто кимна на думите на Тайсхрен и стисна зъби. Хатар повтори кимването, като очите му подчертаха безгласното предупреждение.

Тайсхрен махна с ръка, сякаш за да покаже, че всичко това вече бе зад тях.

— Ще видя дали Пазителят иска да говори с мен, а после ще се върнем в Твърдината на Мок. Трябва да дойдеш с нас.

Киска се огледа. От Корин и Лубен все още нямаше следа. Съгласи се. Нямаше представа как иначе щеше да излезе от мястото, каквото и да бе то, където се намираше.

Тайсхрен се освободи от опеката на Хатар и продължи сам към портата, като куцаше силно. Спря на почтително разстояние от стареца и се обърна към него. Киска бе твърде далече, за да чуе думите му. Старецът отвърна остро. Погледът му нито за миг не се отклони от бронирания великан, който стоеше като бронзова статуя на крачка от отворената порта. То бе спряло да напада, но не изглеждаше победено. Киска имаше чувството, че създанието чакаше нещо, може би събираше сили за нова атака. На няколко крачки от него пазачът стоеше с вдигната брадва, готов за битка. Въпреки че бе много висок, той едва стигаше до раменете на гиганта. Но беше почти толкова широкоплещест и тялото му имаше формата на огромна каменна шпора. Досега великанът не бе успял да го надвие.

Двамата мъже си размениха няколко думи. Изглеждаха много различно, но Киска остана с впечатление, че бяха като братя. Може би това бе краят на сражението? Възпитан разговор върху килим от трупове, после топъл огън и утре нова задача? Ами тя? Можеше ли да се върне към предишния си живот на шпиониране и дребни кражби, знаейки нещата, които бе научила тази нощ? Спомняйки си нещата, които бе вкусила? А островът й бе изглеждал малък и незначителен преди!

Изведнъж Хатар замръзна и изкрещя. Киска зърна висок поклонник на Сянката, застанал зад пазача. В следващия миг той се сгърчи и строполи на земята без да издаде звук. Убит на място или поне така изглеждаше.

Великанът се хвърли към портата. Магии от Лабиринтите избухнаха в завеса от наситеночервени и сребърни пламъци и разтърсиха земята, а Киска загуби равновесие и тупна по дупе. Великанът изрева и напредна към границата, а старецът вдигна ръце и вложи цялата си сила, за да го спре.

Киска изпълзя настрани с една ръка, вдигната пред лицето, за да предпази очите си от изпепеляващия блясък. Когато великанът мушна едната си ръка през прага, Тайсхрен се присъедини към защитата. Потоци от сурова магия се стрелкаха нагоре-надолу по хълма в безразборни взривове от светлина. Киска отново загуби равновесие, опитвайки се да устои на огромното натоварване. Чу как Хатар изрева от ярост и хукна към портата. Изчезна в сиянието от чиста, нажежена енергия.

Мигове по-късно телохранителят изплува от горящата пещ, влачейки Тайсхрен след себе си. Стовари магьосника до Киска. Половината коса на Хатар бе изчезнала, а от бузата и ухото му се извиваха струйки дим. Дясната му ръка висеше накриво, опърлена до черно. От дълбока рана там бликаше тъмна кръв.

Киска не видя рани по тялото на Върховния Маг. Крайниците и торсът му изглеждаха непокътнати, въпреки че от носа и ушите му шуртеше кръв, а очите му бяха кървясали.

— Трябва да го заведем да го излекуват — извика Хатар на Киска. Гледаше я като полудял и Киска с ужас видя отчаяние в очите му. — Помогни ми!

— Но демонът… ще избяга ли?

— Само той може да го спре, ако избяга! Носи го!

— Но…

— Вдигни го!

Хатар изхлипа, докато се опитваше да изтегли един от ножовете, втъкнати в пояса му.

Киска преглътна по-нататъшните си възражения. Издърпа магьосника на крака, преметна ръцете му през раменете си и го качи на гърба си. С помощта на Хатар тя хвана увисналите му ръце и се понесе напред, докато краката на магьосника се влачеха зад нея. Хатар я избута надолу по склона. Тя почти се препъна, като при всяка стъпка коленете й пламваха от болка. Очакваше всеки момент да се сблъска челно с нещо в мъглата. Хатар я догони и използва незасегнатата си ръка, за да закрепи Тайсхрен на гърба й. Подтичваха по този начин дълго време, рамо до рамо, след което Хатар я изпревари.

— Следвай ме — промърмори той, докато куцаше напред. Кръв капеше от ръката му като вода от цепната стомна. Въпреки че тежестта на гърба й заплашваше всеки момент да я прекатури, Киска забърза след телохранителя, черпейки сила от неговия пример.

Почти се хлъзна, когато стъпи на влажния калдъръм. Хатар се подпираше на тъмна форма в мъглата: тухлена стена. Той допря главата си в стената и затвори очи. Мъглата изтъняваше в далечината, увиснала на парцали. Киска осъзна къде се намираха.

— Познаваш града — предизвика я Хатар.

— Да.

— Най-близкият медик или лечител? — попита той и облиза устните си. Принуди се да отвори очи. Преди лицето му бе с цвета на щавена кожа, но сега бе бяло като мъглата. — Къде?

Киска се огледа и се замисли. Намираха се в стария град, не много далече от Скръбния дом. Помисли още малко, след което кимна наляво.

— Натам.

Темпър се наслаждаваше на факта, че не бе изгубил съзнание дори за миг — дори когато дървото започна да му шепти.

И едва ли някой щеше да го обвинява, ако беше припаднал, тъй като дървото му бе обещало с дрезгавия си глас да изпрати корени надолу в гърлото му и да се нахрани с кръвта в сърцето му, както и да раздира и разкъсва душата му до края на времето, хранейки се с болката и ужаса му.

Но го беше надвил! Беше го извил, усукал и изтръгнал с корените! Той не се предаде. Никога не се беше предавал. Свирепите и безмилостни военни кампании в Кюон Тали, Фалар и Седемте Града го бяха калили. Самият Дасем го бе избрал от строя: за очевидна твърдоглавост, както се бе пошегувал защитникът. Беше служил на Меча повече от десетилетие. Но сега всички бяха мъртви и той бе останал сам. Последният къс. Ферул и Дасем си бяха отишли. Нима това бе приветствието на Гуглата?

Ръце се обвиха около него и го обърнаха. Лице се взираше в неговото. Жена с татуировка… Корин. Погледът й се плъзна по лицето и надолу по тялото му; не хареса начина, по който прехапа долната си устна, ужасена от това, което виждаше.

— Как изглеждам? — изграчи той.

Тя ахна, изумена от това, че още можеше да говори.

— Толкова зле, а?

— Самият Гугла! Можеш ли да станеш?

— Не знам. Отдавна не съм го правил — отвърна Темпър и опита да се изсмее, но само изхрачи малко кървава пръст.

Появи се второ лице: бледо, разтревожено. Лубен.

— Изглеждаш като залък, който е бил сдъвкан, глътнат и после повърнат.

— Помогни ми да се изправя и ще те напердаша за тези думи.

Те го хванаха за ръцете и го издърпаха нагоре.

— По-късно — изломоти Лубен. — Сега да се махаме оттук. Ноктите и сиворобите са залисани с това да се избиват взаимно. Просто ще излезем през задната вратичка, а?

Темпър забеляза, че гърбушкото бе донесъл мечовете му. Не му отговори, защото бе стиснал зъби в агония — кръвта се връщаше в краката му. Корин го гледаше сякаш бе направен от стъкло и всеки миг щеше да се пръсне на парчета.

От портата прозвуча писък. Лубен се обърна и изръмжа от изненада. Внезапна детонация подкоси новосъбудилите се крака на Темпър и той отново се строполи на земята. Взривът му напомни за стотиците морантски алхимични експлозии, които бе преживявал. Земята се изметна и надигна и дробовете му пламнаха от горещия въздух, който бяха поели. Темпър се претърколи, стиснал шлема си. Над портата се извиваха и гърмяха кърваво червени и сребърни потоци енергия като огромен водопад. В двора на къщата черната фигура на Джагъта се сражаваше с някого.

Темпър се обърна към Лубен и надвика експлозиите:

— Толкова зле, колкото си мисля?

Лубен кимна и се намръщи отвратено.

— Един сивороб повали мъжа с брадвата. Струва ми се, че старецът и още един мъж също си отидоха! — Гърбушкото допълзя до Темпър и взе ръката му. — Самият Гугла ще пристигне всеки момент. Да се махаме!

Темпър взе мечовете си от Лубен и го избута настрани.

— Не. Тези двамата пазеха портата с цел. Не можем да позволим на това нещо да излезе.

— Проклет да си, Темпър! Това не е твоя битка! Остави на Ноктите да се тревожат за великана.

Темпър се засмя.

— Те са твърде хитри за това. Отдавна избягаха.

Корин се хвърли на земята до него.

— Вие, двамата, какво чакате? Да се махаме оттук!

Темпър посочи.

— Виж.

Черна димяща фигура изпълзя изпод водопада от магии. Темпър се изправи и се заклатушка към нея. След няколко крачки Лубен изникна до него и го подпря. Когато наближиха, гърбушкото изсвири с уста при вида на разкъсания труп в краката им. Суровата енергия го бе изпекла. Не можеха да познаят чий е — ръцете липсваха, а от раменете се подаваха бели, сцепени кости.

Темпър извърна лице от пушека и вонята на разтопена плът.

— Фаро — прошепна той.

От портата се разнесе нов гръм. Завесата от магии потрепна и се накъдри като езеро, в което някой бе хвърлил камък. Тя се измени пред очите им.

— Войнико… — изсъска глас и безплътните челюсти се открехнаха.

— Мили Богове! — изграчи Лубен, задави се и отстъпи назад, кашляйки.

— Войнико…

Темпър коленичи до овъгления труп.

— Фаро?

— Мини през процепа, войнико — рече му бездиханният глас, сякаш самата земя бе проговорила. — Поеми товара.

— Ами огньовете?

Трупът вдигна черната си, изпечена ръка и го посочи.

— Приеми Закрилата!

Темпър се почувства отвратен и напълно изстискан. Опря ръце на коленете си. Защо винаги нещата опираха до него? Не беше ли направил достатъчно?

— Приемам — отвърна той, сякаш това бе единственият отговор, на който бе способен и сякаш точно това го бе накарало да дойде на този остров от самото начало.

Темпър погледна към потоците магия и се почеса по брадичката с опакото на ръкавицата си.

— Ами тези пламъци?

Отговор не последва. Той погледна надолу. Трупът лежеше неподвижно. Темпър почувства, че това, което бе държало Фаро на този свят, го бе напуснало. Усети как гърлото му пресъхва от страх. Какво точно бе обещал?

Корин пристигна и клекна до него.

— Старецът?

Темпър кимна и отново погледна към пулсиращата огнена буря. Отвъд нея видя фигури, които се оттегляха в мъглата.

— Вече няма значение.

Усети ръката й върху рамото си.

— Трябва да тръгваме. Веднага.

— Корин… можеш ли да ме предпазиш от тези магии?

— Какво?

— Можеш ли да ме защитиш от тях?

Корин го зяпна, ужасена.

— Ти си луд!

— Можеш ли!

Погледът й прескочи от него на портата, после отново се върна на него. Темпър зърна нещо в очите й — проблясък на боен дух, на жажда за битка. Но страхът го потуши. Тя поклати глава.

— Забрави.

Той погледна към жилетката й, където трябваше да е закачена емблемата с моста и пламъците.

Корин улови погледа му и веднага се изчерви.

— Проклет да си! Как смееш!

Но той продължаваше да я гледа и да чака.

Тя въздъхна и отново погледна към завесата от магии.

— Може би… но за малко.

Той кимна, пое си дълбоко дъх и тръгна към портата.

— Само един удар на сърцето! — извика тя след него.

Темпър продължи да върви.

— Това ще ми е достатъчно — промърмори той, — едва ли разполагам с повече време.

Спря точно пред водопада от енергия и закри очите си от блясъка. Видя неясната форма на великана отвъд.

Завесата изглеждаше много по-тънка и не толкова непроницаема като преди. На Темпър му се искаше да знае точно с колко време разполагаше, преди тя окончателно да се свлече, но отново го бяха помолили да запълни пролуката, точно както бе направил Дасем, и той просто не можеше да откаже.

Лубен изникна до него. Той дори не се извърна към Темпър, за да види реакцията на воина. Темпър погледна към Корин, която сви рамене и оформи с устни: „Много малко време“.

Темпър кимна, нагласи ръкавиците си и отпусна рамене. Забави дишането и успокои сърцебиенето си. Извика на Лубен:

— Влизаме бързо. Ти стой ниско, аз високо.

Лубен кимна отривисто и вдигна брадвата си. Темпър надяна шлема си.

— Сега! — извика Корин.

Темпър скочи в завесата от магии и усети как косата му се подпалва, а доспехите му се нагряват така, сякаш ги бе хвърлил в пещ. Но кожата му не се овъгли, въпреки че енергията пращеше и се усукваше около него. Опърлената пътека, по която вървеше, съскаше под краката му при всяка стъпка. Чувстваше Лубен до себе си.

След само три стъпки сянката на Джагъта падна върху тях. Опитите на съществото да избяга от двора на Дома му се бяха отразили почти толкова пагубно, колкото на Фаро. Бронзовите доспехи димяха на раменете и гърдите му. Металът се бе разтекъл и почернял. Но мечовете блестяха дори по-ярко от преди, сякаш самите те горяха.

Темпър атакува, като замахна високо. Едното му острие се заби в плочка на рамото, плъзна се и рикошира в шлема. Лубен подсече съществото, а после го намушка със смъртоносния шип на върха на брадвата.

Джагътът се обърна и изби шипа, след което посече Лубен през рамото и гръбнака. Гърбушкото се срина до Темпър.

Бяха прахосали първата си и най-добра възможност. През следващата частица от секундата Темпър реши да смени тактиката. Той изрева и се хвърли напред, надявайки се да направи впечатление на полудял от ярост див звяр. След два удара, които си размениха, Джагътът се хвана — създанието отстъпи, чакайки сляпата ярост на Темпър да му отвори възможност за довършващ удар. Но Темпър го бе изтласкал назад от прага на портата. Границата от магии се затвори като затръшната врата.

Темпър спря да напада. Беше награден с частица колебание в своя противник, което говореше за нарушен ритъм. В този миг Темпър почувства удовлетворение от това, че гамбитът му се бе оказал успешен, но и нещо друго: нови сили, които сякаш се изливаха от земята и стрелкаха нагоре по краката му. Оловната тежест на изтощението и болката се отдели от него като пласт мръсотия, отмит от свежа, съживителна струя вода. Над него се спусна вътрешният мир, който го бе превел жив и здрав през хаоса на безброй битки. Позволи си една свирепа, широка усмивка.

Джагътът блъсна остриетата си едно в друго и отново напредна. Темпър не виждаше лицето му, но си представи, че съществото вече го гледаше с нови очи, решено на всичко да го накълца на парчета заради това, че се бе осмелил да му се противопостави. Атаката се изля върху Темпър като вълните на разбесняло се море. Той удържа позицията си, като се приведе ниско под ударите като скала, която не можеше да бъде отместена. Парираше ударите, като внимаваше да не строши собствените си, много по-леки остриета. Джагътът му отваряше много възможности за удар, но Темпър отказваше да ги използва, отказвайки да предаде позицията си.

Скоро той осъзна, че не бе изправен пред смъртоносната артистичност на воини като Сърджън или Дасем — майстори на меча, чиито удари не можеха да бъдат предвидени, защото никой не издържаше достатъчно дълго срещу тях, за да научи стила им. Вместо това съществото разполагаше само със сурова сила, като директния, неустоим устрем на приливна вълна. Остриетата на Джагъта смазаха камъните от двете му страни и изораха земята около тях.

Темпър знаеше, че не бе способен да отклонява такива удари, но нещо му вдъхваше сила, която се вливаше в краката му директно от земята под тях и го караше да се чуди — нима това бе истинска Опека? И ако беше, то на кого служеше той сега?

Точно тогава стилът на атаките се промени — съществото бе изоставило стремежа си да го довърши с един решителен удар и започна да го изтощава с по-безопасни, но тежки и постоянни удари. Това щеше да отнеме повече време, но беше по-сигурно. И Темпър трябваше да се съгласи с тази преценка. Вече бе изразходвал пресните сили, които се бяха влели в него при затръшването на портата. Разчиташе единствено на сляпото си упорство и реакциите му ставаха все по-бавни и по-уморени. Остриетата минаваха все по-близо и по-близо. Изведнъж престанаха да свистят към него.

Темпър се надигна изумен.

Джагътът отстъпваше. Темпър рискува да се огледа. Беше сам. Всички и всичко останало беше изчезнало. Наоколо се ширеха голи, закръглени от времето хълмове. И Домът вече не беше къща. На нейно място се извисяваше купчина мегалитни блокове, която приличаше на срутена грамада. Дори дърветата и могилите в двора бяха изчезнали. Джагътът стоеше неподвижно с вдигнат шлем и гледаше на югозапад.

Многоцветни светлини проблясваха в ясното нощно небе. Видя тъмен купол от съзвездия, странно изопачени. Към хоризонта се протягаше синьо-зелено сияние, каквото бе виждал само веднъж в открито море, когато корабът му бе минал близо до бреговете на вледенените планини Фен. Темпър забеляза, че дъхът му излизаше от шлема под формата на пара, а крайниците му се бяха вкочанили от студ. Къде, в името на Бърн, се намираше?

Джагътът обърна шлема си към него и посочи на юг с единия си меч.

— Провалиха се — рече то на чист талийски.

— Кой се е провалил? — попита Темпър, стреснат от обръщението.

Джагътът проговори отново, сякаш Темпър не се бе обадил:

— Никога не разчитай на несигурни съюзници, човеко. Винаги ще те разочароват.

Темпър си напомни да не сваля гарда си. Играта се бе променила, но нищо чудно да бе станала още по-опасна — беше слушал достатъчно истории за Джагъти, които си служат с хитрост и подаряват отровни подаръци. Той осъзна, че се чувстваше силен. На каквато и сила да служеше, тя очевидно бе решила, че е достатъчно силен, за да спре нападението на създанието. Може би и Джагътът осъзнаваше това и затова се бяха озовали тук. Промяна на стратегията. Почувства силата на погледа му като гигантска ръка, която го буташе назад.

— Знаеш ли кой съм аз, човеко?

Темпър с мъка откри гласа си.

— Не.

— Аз съм Джена. Знаеш ли това име?

Джена? Беше се сражавал с жена през цялото това време?

— Не.

— Наистина ли? — то поклати глава. — Колко дълбоко сте потънали в невежество вие, човеците. Преди много време бях един от учителите на вашия вид. Отгледахме ви от калта. Знаеш ли това?

Темпър удари юмруци в бедрата си, за да ги стопли.

— Не.

— Ние бяхме могъща раса по времето, когато предците ти се обличаха с кожи и се въргаляха в собствените си изпражнения. Дадохме ви огън! Защитихме ви от К’Чаин!

Темпър сви рамене. Той не бе учен, а войник.

— Това, което ти казвам, човеко, е… кажи ми какво искаш и ще го получиш.

— Какво?

— Какво искаш? Можеш да си поискаш всичко. Просто отстъпи. Нищо в твоя свят не е недосегаемо за мен. Може би искаш да управляваш? Ще ти издълбая царство, голямо като континент. Власт? Ще те науча на неща, напълно забравени от всички хора в днешния свят. Богатства? Мога да те заведа на места, където са скрити несметни богатства, които не можеш дори да си представиш. Безсмъртие? Знам как да предпазя плътта ти от зъбите на времето. Отстъпи и всичко това може да бъде твое. Всичко, което си пожелаеш. Какво ще кажеш?

Темпър изсумтя презрително. Някои неща никога не се променят. Сякаш самият старец стоеше пред него и му обещаваше от пиле мляко. Спомни си как съветът от благородници на провинция Кюон Тали бе сключил сделка с Келанвед, след което той ги бе заловил и обезглавил до един. Освен това, знаеше един израз за измама и предателство: да преговаряш с Джагът. Темпър застана предизвикателно и стегна мускулите на ръцете си, за да ги затопли.

— Искам да се върнеш обратно в дупката, откъдето си изпълзяла.

Джагътът поклати глава, сякаш от жал.

— Виждам, че ти липсва достатъчно въображение, за да прозреш каква несравнима възможност се е отворила пред теб. Разочарована съм… но не и изненадана.

Темпър очакваше подновяване на битката след този отказ, но Джена не тръгна към него. Вместо това отново посочи на юг с меча си.

— Идва още едно разочарование.

Без да изпуска Джена от поглед, Темпър си позволи да извърти очите си на юг. Някой бавно изкачваше склона към голия камък. Някой, който беше ранен или сакат. Темпър зачака с вдигнати оръжия. Джена се обади, сякаш за да поддържа разговора:

— Почна ли да се тревожиш за времето тук, човеко? Колко от нощта е изминала? Дали изобщо е изминало някакво време? Ограниченото ти въображение започна ли да обмисля този пипкав проблем?

Всъщност не беше, но Темпър не смяташе да признае това пред Джена. Какво намекваше създанието? Че ще го държи тук, където и да се намираха, завинаги? Възможно ли беше това? Нима трябваше да стои на стража тук до края на времето? Темпър стисна още по-силно дръжките на оръжията си. Забеляза, че железните копчета на ръкавите му вече бяха покрити със скреж.

Джена се извърна.

— Доведох те при Омтоуз Феллак. Това е домът на моя вид. Нашият Лабиринт, както ги наричате вие. Той е нас и ние сме него. Тази нощ на Свързване ми позволи поне това: да посетя стария си дом — шлемът се обърна към Темпър. — Що се отнася до теб, човеко. Времето, такова, каквото го знаеш, не тече тук. Мога да те държа в този Лабиринт цяла ера и да те върна един миг след като сме тръгнали.

Тя втъкна оръжията в пояса около кръста си, след което свали шлема си и го стисна под мишница. Погледна го с блесналите си очи, в които блещукаше нечовешка емоция. От широката й паст стърчаха кучешки зъби, големи като бивни, но с изключение на това, чертите й бяха почти човешки, но твърде големи: чело, голямо като склон на планина, широки скули и лъвска грива, сплъстена и мазна от пот. Десетина малки плитки бяха вързани със златни нишки и кожени каиши — войниците ги наричаха миши опашки.

— Помисли върху предложението ми, човеко — рече тя и скръсти дългите си ръце. — Имаме време.

Светът се срина под нозете на Темпър. Нима бе обречен да се сражава с това чудовище години, може би дори векове? Не се съмняваше какъв край го чакаше тогава — посечен или полудял. Да бъде проклет този Фаро до бездните на Д’рек! Той щеше да знае какво да направи, ако беше на негово място; защо не го бе предупредил? Какво можеше да направи сега? Той беше просто един войник. След като измина цяла вечност, Джена се обърна към някой зад него:

— А какви подаръци носиш ти, скитнико потаен?

Темпър се извърна така, че да държи и двете същества под око. За негова изненада, новодошлият беше съществото, което го бе спасило по-рано тази нощ — Еджуокър. Съсухреното създание притискаше към гърдите си дълъг предмет, обвит в парцали. От него излизаха тънки струйки дим.

Еджуокър спря малко преди да достигне ниската стена и хвърли товара си вътре. Предметът се търкулна и парцалите се развиха. Избухна мъгла, гъста като пушек от запалени зелени листа. Тя се разсея и разкри нещо като жезъл, издялан от скъпоценен камък: кристал, прорязан от лилави, светло сини и жлъчно зелени вени. Нещото се разпени пред очите им, изтля и изчезна.

— Нося доказателството за твоя провал, Джена. Ездачите бяха отблъснати. При това Свързване няма да има успех на този фронт. Поклонниците на Сянката се оттеглиха. И освен това съм тук, за да те спра, ако решиш да поемеш по пътя на Сянката, докато този тук е запречил главния ти изход. Възможностите ти се изпаряват една след друга. Какво ще правиш?

Великанът се обърна към Темпър.

— Чу ли това, човеко? Сега всичко зависи от теб. Само ти стоиш на пътя ми. Виж мъдростта на това да приемеш предложението ми. Не е ли очевидно, че ще те преодолея?

Темпър вдигна мечовете си. Не си спомняше кога ги бе снижил. Обърна се към Еджуокър:

— Тази ме заплаши, че може да ме държи тук завинаги. Вярно ли е това?

Съществото дълго време мълча, преди да му отговори:

— Полуистина. Но какво е времето за теб или за мен? Аз мога да чакам. Времето е нищо за мен.

Темпър изсумтя гневно.

— Аз не мога. Не мога да стоя тук завинаги! Какво имаш предвид? Истина ли е, или не?

— Говориш с един Джагът, човеко. Свързването е като затъмнение между селенията. Дори тук то се случва и преминава. Времето на Джена е ограничено.

Жената Джагът се изсмя презрително. Посочи към съществото.

— Казва ти това, което искаш да чуеш, човеко. Двамата с него сме стари врагове и той знае, че ако отстъпиш, ролята на следващ защитник на пътя ще стане негова. Той ще трябва да запълни пролуката и се страхува от това, че ще бъде унищожен. Той е страхливец, който се надява да извлече полза от твоята саможертва. Не хвърляй живота си на вятъра. Остави него да поеме ролята, която по право е негова — да застане той на твое място.

Темпър се опита да духне в ръцете си, за да ги стопли. Рискува да погледне Еджуокър в очите.

— Вярно ли е това?

— Отново полуистина. Вярно е това, че съм тук, за да не й позволя да спечели свободата си — да застана на пътя й така, както стоиш ти. Но аз мога да й попреча да проникне единствено в Сянката. Всички останали пътища ще останат отворени. Включително този към твоя свят.

— Измама! — извика Джена. — Или ще застане на твое място, или няма да го направи! Не му позволявай да се измъкне от отговорността си.

Темпър сви рамене.

— Аз нямам думата.

Джена пристъпи към него и Темпър с мъка се спря да не отстъпи назад. Вдигна оръжията си толкова високо, колкото смееше, въпреки че жената не бе вдигнала своите. Все пак имаше различни видове оръжия.

— Горкият човек. Аз правя всичко по силите си, за да пощадя живота ти, но ти не ми съдействаш.

Очите й светеха като златни фенери и Темпър примижа. Вместо това се втренчи в туловището на създанието, стисна зъби и зачака.

— Темпър, нали така? — попита Джена и поклати глава, когато той кимна утвърдително. — Но разбира се! Темпър от Меча! — тя протегна ръце. — Каква глупачка съм била. Кой друг може да устои на един Джагът? Но това е чудесно.

Темпър започна да трепери под внезапния порив на леден вятър. Откри, че не може да разтвори юмруците си — бяха замръзнали за дръжките на оръжията му. Не усещаше краката си, а мислите му бяха станали бавни и тромави. Примигна и счупи тънкия лед, сковал клепачите му.

— Какво имаш предвид? — попита той.

Джена снижи гласа си до шепот.

— Имам предвид, че това е чудесно, защото знам със сигурност, че Дасем Ълтър е още жив.

Темпър се сепна.

— Какво?

— Да, вярно е. Жив е. И мога да го открия! Съдбата нарочно е наредила нещата така, че да ни събере — ти, неговият последен и най-прочут другар, и аз, която мога да те заведа при него.

Темпър се намръщи. Устните му бяха изтръпнали от студ, а зъбите го боляха. Той прошепна:

— Лъжеш.

— Не. По този въпрос няма защо да лъжа, защото фактите говорят сами за себе си. Той е жив.

Джагътът се приведе напред и главата й вече бе почти на една ръка разстояние от Темпър. Жегна го остро безпокойство.

— Не говоря ли истината, Еджуокър? — попита Джена.

— Не мога да кажа дали този мъж е жив или не.

— Ха! Не можеш или не искаш? Забележи колко пестелив е станал изведнъж с мъдростта си, човеко.

Мислите на Темпър пълзяха, сковани и лепкави, сякаш и студът бе сковал и тях. Дасем жив? Наистина? Тогава защо трябваше да хвърля живота си на вятъра?

— Ще огранича мъдростта си до един последен коментар, смъртни човеко — произнесе Еджуокър със своя бездиханен, сух глас.

— Какво? — изръмжа Темпър, раздразнен от сухите като пясък думи на съществото.

— Внимавай за студа, човеко. Внимавай за леда, който сковава. Внимавай за мраза, който заглушава.

Темпър чу, сякаш от голямо разстояние, как Джагътът ръмжи, след което зад него отекна силна експлозия, сякаш границата отново бе атакувана. Главата на Темпър бе натежала, а брадичката му опираше в гърдите. Той отвори очи и видя, че дебел пласт лед сковаваше краката му до коленете, а стъпалата му бяха покрити със слой от чисто черен лед, който сякаш бе израснал като кристал от цепнатини в самата земя.

Нещо в Темпър изпищя, вкаменено от първичен ужас. Огнена буря от енергия избухна над главата му. Но вместо да изпепели плътта и разтопи металната му броня, тя накара крайниците му да запеят и Темпър вдигна остриетата си тъкмо навреме, за да парира два мощни удара на Джена. Тя се хвърли напред, обезумяла от ярост. Нападаше с безмилостна целенасоченост, а шлемът й се въртеше на камъните зад нея, захвърлен. Ледът, сковал краката на Темпър, избухна на пара, която бе засмукана от пращящата магия.

Джена ревеше и удряше отново и отново, като сякаш целеше да забие Темпър в земята. Но той удържа на натиска. От земята през него протичаше сила, която се сблъскваше с голата мощ на стоманата, сипеща се над него. Сражаваха се така дълго време, но изведнъж Джагътът вдигна едното си острие и го насочи към завесата от магия. Аурата веднага изчезна, оставяйки след себе си пронизителен гръм, който се търкулна по хълмовете около тях. Джена залитна, като ръмжеше и плюеше като освирепял звяр. Темпър с ужас осъзна, че почти се бе вслушал в обещанията на това разпенено чудовище.

Изведнъж всичко затрептя и нощното небе избледня. Зад Джагъта отново се появиха могилите и дърветата, а над Темпър отново се извиси смръщената осанка на Дома.

Той се разсея за миг и почти бе обезглавен от светкавичен удар, който се заби във върха на шлема му. Острието се вряза в желязото и изви главата му назад. Пред очите му избухнаха искри и главата му се замая. Все пак успя да парира следващите няколко смъртоносни удара, но реакциите му ставаха все по-бавни. Следващият удар отсече няколко люспи от рамото му. Извика от болка, когато острие се впи в дясното му бедро. Защитата му се сриваше. Беше ли издържал достатъчно дълго? Дали бе имало някаква полза от такъв кратък сблъсък?

Джена се изви и опита да отбие хвърлено по нея оръжие: брадва. Но острието се заби в горната част на ръката й и тя изрева от болка.

Точно в този миг Темпър приклекна и успя да събере сили. Джена замахна, но нещо друго полетя към нея над рамото на Темпър: пращяща бяла енергия, която се заби в плочата на гърдите й. Джагътът отстъпи една крачка назад и започна да сипе дрезгави псувни. Но после отново нападна, неизтощима като природна сила. Мощта й изпълни Темпър със страхопочитание. Може би никога нямаше да се умори. А той вече бе напълно изстискан. Стори му се, че чува викове, заглушени от рева на водопада от енергия. Следващата атака бе най-свирепата, хаотична, безразборна и отчаяна. Темпър отклоняваше ударите, а ръцете му се тресяха от болка и изтощение. Джена изпищя от безсилие към небето, след което вдигна ръка и се приготви да хвърли меча си с върха напред.

Темпър знаеше, че вече бе мъртъв. Той неволно напрегна мускулите си и спря да диша. Но вместо да го прониже, Джена се олюля и падна на колене с трясък на стомана.

Дълго време стоя неподвижна, опряла остриетата си в земята.

— Аз съм дотук, човеко — изломоти тя. — Не ми остана нищо.

След това се изкикоти гърлено.

— Сега ще видиш как Домът възнаграждава предателството на своите слуги.

От почвата се подадоха корени, които се обвиха около краката на Джагъта. Тя се опита да ги разкъса с ръце, но те само се затегнаха и я повалиха на една страна. Корени, дебели колкото юмруци, се усукаха около туловището й. Докато я дърпаха надолу в горещата пръст, тя се усмихна на Темпър.

— Внимавай, човеко, иначе и твоята съдба ще е такава.

Златните й очи се задържаха върху неговите, сякаш за да го издърпат със себе си. Главата й потъна под пръстта. Последни изчезнаха ръцете й, все още стискащи димящите мечове.

Темпър примигна, за да махне потта, стекла се в очите му. Опита се да преглътне, но устата му бе пресъхнала. Напълни дробовете си с хладен въздух и видя как мъглата се разсейва. Но тя не разкри нито насечени трупове, нито разкъсани роби, нито разпръснати оръжия. Скръбният дом все така го зяпаше със слепите си очи, но сега около него имаше други сгради. Темпър се изправи, с юмруци, изтръпнали около дръжките на мечовете и тяло, смазано от изтощение. Ръка го докосна по рамото и той подскочи. Залитна като труп и в последния момент успя да се опре в ниската каменна стена.

— Съмна се — рече Корин и го подкрепи с рамо. — Опитахме се да ти кажем…

Лубен стоеше зад нея и се озърташе, сякаш очакваше повторно нападение на поклонниците на Сянката.

— Съмнало се е? — изграчи той. Оформи думата с уста, затъпял от умора. Съмнало се е. Корин се хвърли да го хване, когато краката му се подкосиха и той падна на земята, влажна от утринната роса.