Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)

Шеста глава Развръзки

Силното ухание на къкрещ бульон нахлу в сънищата на Киска. Тя се усмихна, протегна и изсъска, когато всичките й крайници пламнаха от болка. Нещо докосна рамото й и тя отвори очи. Блед, дебел мъж изписка уплашено и се дръпна назад.

— Какво искаш? — попита го тя.

Той се ухили смутено и посочи под нея.

— Престилката си. Лежиш върху престилката ми.

Тя го позна: Кууп, съдържател на Хана на Обесения. Погледна надолу и видя, че бе заспала на дървена пейка, покрита с одеяла, прокъсан юрган и дрехи, намачкани на топка.

— Извинявай — каза тя, мръдна ръката си и мъжът издърпа престилката си.

— Казах ти, че ще се събуди — отбеляза някой от другия край на стаята.

Киска осъзна, че бе облечена в чужди дрехи: дебел вълнен пуловер, от тези, които мразеше, защото я правеха да изглежда като дете, както и дълга пола от кърпен лен. Свали краката си на пода и разтърка очи. Намираше се в частно жилище, на приземния етаж. Вратата изглеждаше така, сякаш нещо я бе изтръгнало от пантите. Улицата отвъд беше пуста и окъпана в слънчева светлина. Момче с мръсни боси крака търкаше тъмни петна на дървения под, а наблизо седеше мъж с дълга черна коса, закриваща очите му и сърбаше яхния, стиснал коричка хляб. Кууп отстъпи към вратата и се поклони от благодарност за престилката си.

— Ще се видим по-късно, Кууп — извика мъжът и размаха влажната коричка.

Кууп отново се поклони. След това се засмя нервно и бързо излезе през вратата.

Киска опита да стане, но болката, възпламенила се в коляното й, я накара да прехапе език и да седне обратно на пейката. Докуцука до масата и се хвана за нея, за да се задържи на крака. Образът пред очите й се размаза, а сърцето й се разтупка като полудяло. Стисна се за хълбока. Болката там заплашваше да я превие.

Мъжът скочи и й помогна да седне на един стол.

— Внимателно — предупреди я той. „Малко късно за това“, помисли си Киска.

Все пак седна, изтръпнала от болка.

— Благодаря. Какво му е на него?

— О, когато пристигна снощи, той много се уплаши. Разбирам, че и ти си имала поводи да се страхуваш.

Тя се засмя.

— Да, аз… — изведнъж млъкна и се огледа. — Къде са те?

— Кои?

— Тай… мъжете, с които дойдох. — Киска скочи и изсумтя, когато болката в хълбока се завърза на възел. — Пак ли са си отишли?

Мъжът я докосна с ръка и накара отново да седне.

— Отпусни се. Имам съобщение за теб, а на огъня има гореща яхния. Хапни си малко.

— Кой си ти? О. Ти си лечителят, нали? Да, ще си хапна малко.

— Казвам се Сийл. А ти?

— Киска — отвърна тя и дръпна пуловера. — Защо съм с тези дрехи?

— А, извинявай — рече Сийл и сви рамене. — Най-доброто, което успях да намеря. Трябваше да изгоря старите ти дрехи.

Той се приближи до черното гърне и загреба една паница яхния.

„Изгорил ги е?“, зачуди се Киска. „Наистина ли е трябвало да ги изгори?“

— Е, Киска. Като говорим за уплаха, снощи ти направо ме втрещи.

Тя пое паницата димяща яхния, откъсна си малко хляб и започна да се храни като невидяла. Не бе предполагала, че е толкова гладна. Сийл я гледаше как се храни с тънка усмивка на уста.

— Къде са те и как са? — успя да попита тя между два залъка.

— Имаме време. Живи са. Единият, мисля че беше равнинец от племената Сети, беше много зле и трябва да отбележа, че съм много горд от работата си по него. Другият… е, той сам се погрижи за себе си. Но се гордея и с работата си по теб.

— По мен?

— Да. Изкълчване и натъртване на костите на коляното. Няколко порезни рани и натъртвания на кожата. И най-лошото: натъртен бъбрек и разкъсани мускули. Най-вероятно резултат от силен сблъсък или удар.

Киска се намръщи, спомняйки си удара. Беше се почувствала така, сякаш масата я бе прерязала на две, но въпреки това бе продължила да тича. Удивително е какво може да направи човек, ако е изплашен до смърт. Тя преглътна и опита да потисне гаденето, надигнало се в стомаха й.

— И?

— И?

— Какво е съобщението? Къде са те?

Сийл изпъна гръб.

— А! Питаш ме какво трябва да направиш за различните контузии, нанесени по тялото ти? Е, аз предписвам обилно хранене. А ако тази вечер ти стане лошо, предлагам ти да повърнеш. За целта можеш да изядеш няколко сварени листа от елша. Освен това те съветвам да не излизаш много през следващите няколко седмици. Почивай си и не се натоварвай излишно. Строго ти забранявам да се биеш и да тичаш. Разбираш ли?

Киска зяпна лечителя и едва сега забеляза изопнатото му лице, хлътналите му очи, потънали в сенки и треперещите му ръце, стиснали паницата. Той улови погледа й и махна апатично с ръка.

— Недей да ми благодариш.

Сийл изглеждаше като пребит. Очевидно бе призовал своя Денълски20 Лабиринт и го бе изстискал до последната капка, за да постигне това, което е било нужно. Тя подозираше, че му дължеше много повече, отколкото й бе казал. Киска избута паницата настрани за момент и прочисти гърлото си.

— Е, имаш ли съобщение за мен, или нямаш?

— О, да — отвърна той и се ухили, доволен от себе си.

— И? То е?

Сийл размаха пръст.

— А! Лечението винаги има първенство. Дояж яхнията си.

Момчето изникна до лакътя на Киска и я подкани с черпак, пълен с вода. Разсеяна за миг, тя го взе и отпи. Водата беше сладка, хладка и свежа, най-вероятно дошла от кладенец. Тя му благодари. Момчето се бе вторачило в нея с големите си кафяви очи, пълни с любопитство.

— Това е всичко, Джонат — рече Сийл. Момчето се върна при тъмните петна на пода и възобнови търкането. — Синът ми Джонат — похвали се лечителят.

Киска кимна, но след това се опомни и го изгледа навъсено. Напъха още малко хляб в устата си и рече през него:

— Мисля, че знам какво е съобщението.

Сийл се усмихна топло.

— Беше много зле снощи. Не си ли спомняш?

— Не, не си спомням. Съобщението е, че са долу на пристана, нали?

Сийл я зяпна и очите му се разшириха. След това се изкашля и разсмя едновременно, удари се с юмрук в гърдите и започна да се клати на стола.

Киска вече бе на крака. Усмихна му се самодоволно и му махна с опакото на ръката си.

— Добра работа — успя да промълви той. — Много добра, наистина.

Тя изкуцука навън и пое по Пътя на Змиорката.

Жителите на Малаз посрещнаха зората като изумените от късмета си жертви на тайфун, последван от земетресение. Лица се взираха в утрото през прозорци с решетки и едва открехнати врати. Въпреки че слънцето вече се бе изкатерило високо над града и само една тънка връзка облаци разваляше съвършената синя паница на небосклона, повечето жители на острова сякаш още не бяха повярвали, че снощният кошмар е свършил.

Докато вървеше надолу по улицата, Киска видя лица, които я наблюдаваха с тревога. Осъзна каква гледка представляваше, с твърде големия си пуловер и дълги поли, събрани в ръка. Сийл бе избрал най-ужасния миш-маш от дрехи, който бе успял да намери. Все пак трябваше да бъде благодарна, че мъжът имаше някакви женски дрехи в дома си.

Отначало втренчените погледи я дразнеха. След това реши да не й пука. Срещаше групички подозрителни граждани, обикновено скупчени около някаква развалина или тъмно петно на калдъръма. Те си шепнеха и сравняваха истории от миналата нощ, а Киска просто отминаваше, куцукайки, стиснала зъби и масажирайки хълбока си. Хората спираха да шепнат и открито я зяпваха, а когато отминеше отново започваха. Поне не я сочеха, казваше си тя.

Не след дълго Киска стигна крайбрежната улица и видя суетня на палубата на куриерския катер. Хора се качваха и слизаха, носейки снаряжение и запаси. Тя слезе внимателно по стъпалата до пристана.

Позна повечето работници на кея — бяха местни пристанищни хамали. А някои от мъжете на палубата изглеждаха като моряци. Те проверяваха такелажа и дънеджа. Хатар седеше на покрива на каютата и се гледаше в огледало от полирано сребро, облегнато на навито въже. Ръката му бе превързана с бял плат и провесена пред гърдите. Главата му блестеше, гладка и влажна, сякаш току-що я бе обръснал, а половината му лице беше ярко розово, на мехури и намазано с някакъв мехлем. До него имаше кофа, а брадичката му бе насапунисана. Идиотът се опитваше да се обръсне с една ръка.

— Хей! — извика Киска от кея.

Хатар я погледна без да кимне или промълви дума за поздрав. Вместо това удари с юмрук по покрива и отново се обърна към огледалото. Накриви устата си на една страна и се вгледа в брадичката си. На Киска й се стори, че устните му изглеждат странно и изведнъж осъзна, че мустакът му го нямаше — беше загубил половината снощи, а сега се бе отървал от другата половина.

След малко Тайсхрен излезе от каютата. Беше облечен в торбести панталони и дълга синьо-зелена туника. Опашката му бе преметната през рамо и намазана с олио. Изглеждаше така, сякаш бе прекарал цялата нощ в сладки сънища на мек матрак.

— Поздрави — извика той.

— Тръгвате.

— Да. Скоро.

Киска кимна. Чувстваше се глупаво. Навлажни устните си с връхчето на езика си. Това беше. Златната й възможност щеше всеки момент да отплава. Можеше ли да си позволи да я изпусне?

— Вземете ме с вас — избълва тя, облекчена и ужасена от молбата, която най-накрая бе отправила и която бе обмисляла цяла нощ.

Тайсхрен погали устните си с показалец.

— Наистина ли? Официално ли предлагаш услугите си? — попита той, а Киска кимна сковано. — Е, тогава трябва да говориш с моя началник-щаб.

Тайсхрен посочи към Хатар.

Киска посърна. Агайла постоянно й бе натяквала, че трябва да прикрива емоциите си, но след тези думи просто не можеше да не поклати отчаяно глава и да спре раменете си, които увиснаха унило. Молеше се Тайсхрен да се бе пошегувал, но не смееше да го попита. Беше сигурна, че ако скочеше на катера, Хатар просто щеше да я изхвърли през борда — еднорък или не.

— Какво ще кажеш, Хатар? — попита Тайсхрен.

Мъжът продължи да оглежда брадичката си.

— Има потенциал — каза той. — Но оскъдна дисциплина.

— Дисциплина! — извика Киска, която не можеше да повярва на ушите си.

Хатар замръзна, с нож, опрян в гърлото. Втренчи се в нея и дори от това голямо разстояние, Киска почувства леденото неодобрение на този поглед. Тя преглътна и кимна извинително.

— Както казах, оскъдна дисциплина.

— Може би трябва да я научиш — предложи Тайсхрен. — Обучението може да помогне.

Хатар се намръщи.

— Може би — кимна той. — Да. Може би след няколко години, тя ще може да…

— Няколко години!

Хатар скочи на крака и замахна. Ножът изсвистя и се заби в дървения кей пред краката на Киска.

— Може би след няколко години ще се научи да не прекъсва хората!

Киска се намръщи. Проклетата й голяма уста! Проклетото й нетърпение! Искаше да се извини, да им обясни, че това бе много важно за нея. Но този път се въздържа. Още едно избухване и сигурно щяха да я изпратят по живо по здраво. Вместо това клекна, извади ножа и го хвърли на Хатар. Той го хвана и се усмихна.

— Много добре.

Отново започна да се бръсне, като се мръщеше на отражението в огледалото. Киска искаше да се засмее — мъжът сигурно никога не се бе виждал без мустак. Тайсхрен се поклони и хлътна обратно в каютата.

Киска се облегна на една каца и се хвана за хълбока. Гледаше как хамалите разнасят бурета с вода и припаси нагоре-надолу по кея. След това погледна към Хатар. Това да ли беше, или не? Какво беше неговото решение? Мълчанието му се проточи. Трябваше ли да каже нещо?

— Е?

Хатар вдигна глава.

— А?

— Е? Какъв е твоят отговор? Предложих услугите си. Приемаш ли?

Хатар погледна огледалото и прокара острието по брадичката си.

— Тръгваме след две камбани. С теб или без теб — рече той и я посочи с ножа. — Разбираш ли?

— Да! О, да!

Тя хукна надолу по кея, но изведнъж се закова на място, обърна се и го посочи с пръст, сякаш за да го спре да не отплава веднага.

— Да. Ще бъда тук. Абсолютно. Благодаря. Ще видиш!

Киска отново драсна и изкачи половината стъпала, преди хълбокът й да се схване и дъхът й да секне. Тя изпъшка и се хвана за изваяната амбразура, за да не падне. „По-бавно, момиче“, каза си тя. „Не припадай точно сега. Спокойно“. Първо щеше да говори с Агайла, а след това трябваше да се прибере вкъщи, за да съобщи новините на майка си. Тя щеше да се зарадва, нали? Да, разбира се. Агайла щеше да я подкрепи. И щеше да й пише. Веднага, когато намереше време.

Киска крачеше по нанагорнището на улица „Корал“, а слънцето топлеше врата и бузите й. Горещите лъчи източиха напрежението от мускулите й и успокоиха болката, сковала цялото й тяло. Беше много по-спокойна и уверена, отколкото се бе чувствала някога. Нима това сладко усещане се дължеше на знанието, че съвсем скоро щеше да обърне гръб на този остров — и може би никога повече нямаше да стъпи тук? Киска се наслади на тази мисъл.

Минаваше покрай хора, които замаяно кръстосваха улиците и зяпаха разрушенията след битката, счупените прозорци и сринатите къщи. Те се гледаха втренчено, сякаш искаха да се уверят един друг, в присъствието на такива неопровержими доказателства, че предишната нощ е била само един луд кошмар.

Киска завари улица „Заможна“ необикновено пуста. През всеки друг ден от годината тя щеше да бъде задръстена от търговци, клекнали на рогозки или заобиколени от стоките си, натъпкани в кошници. Дори помиярите, които обикновено тичаха насам-натам и лаеха пронизително, бяха изчезнали. Може би бяха ужасени от миризмите, предположи Киска. Почука на вратата на Агайла. Гирляндите от изсушени цветя висяха отпуснати, а мускусната им миризма изненада Киска.

— Лельо! Ехо! Там ли си?

Докато Киска чакаше, една старица буташе кола с момици нагоре по улицата. След малко я облегна на една стена, извади лулата от устата си и кимна за поздрав.

— Добро утро — отвърна Киска.

— Да благодарим на Бърн и на Дамата за него!

— Да. Да им благодарим.

Старицата издиша кълбенце дим, след което обяви:

— Почти бях изядена от едно от тези създания.

— Така ли?

— О, да. Но цяла нощ се молих на самия Гугла и демоните ме пожалиха.

— На Гуглата? — повтори Киска стреснато.

— О, да. На Гуглата се молих. Старият Дрънкач на Кокали. Моля те, пощади душата ми, бедната ми, немощна, износена душа. Вземи тази на съседа ми. И виж ти — той взе душата на съседа.

Старицата се изкикоти и намигна.

Киска се засмя нервно. Опонн да я избави от този луд остров! Отново почука на вратата, докато старицата гонеше мухите от момиците си.

— Агайла! Отвори! Аз съм, Киска.

Тишина. Киска бутна тежката дървена врата и тя се отвори. Изненадана, тя надзърна в мрака на магазина. Наведе се през прага и извика:

— Агайла?

— Влез, момиче — подкани я старицата от другата страна на улицата. — Никой не влиза там, ако тя не иска. Давай смело.

Киска влезе и затвори вратата. За всеки случай пусна резето.

— Лельо?

Нищо. Тя се мушна между рафтовете. Откри Агайла в задната част на магазина, седнала на стол и обвила главата си с мокра кърпа.

— Лельо?

Агайла вдигна кърпата и се вторачи в нея с мътен поглед.

— О, здравей, дете.

— Лельо, какво правиш?

Агайла се облегна назад и притисна кърпата в лицето си. От паницата с вода на съседния стол се виеха тънки струйки благоуханна пара.

— Простудих се.

— О. Добре ли си?

— Да, да. Просто съм изморена. Много, много изморена — отвърна тя и махна с ръка към Киска. — А ти? Виждам, че си жива и здрава.

Киска дръпна един стол и седна до нея.

— Да, добре съм. Лельо, случи се най-прекрасното нещо. Днес е най-страхотният ден в живота ми…

— Напускаш Малаз.

— Лельо! Как разбра?

— Единственото нещо, което може да те направи толкова щастлива.

Киска хвана ръката й.

— О, лельо. Не, че искам да те напусна. Просто трябва да се махна от този остров. Разбираш това, нали?

Агайла покри ръката на Киска със своята и се усмихна.

— Да, дете. Разбирам.

След това се преви в пристъп на остра кашлица и закри устата си с кърпата.

Киска я изгледа тревожно. Откакто познаваше Агайла, не си спомняше някога да я бе виждала болна.

— Наистина си добре, нали?

— Да, да. Добре съм. Просто нощта бе много изморителна за мен. Една от най-изморителните, които помня.

Киска я огледа критично.

— Стори ми се, че те видях…

— Просто си сънувала, дете. Едно видение в нощ, пълна с видения.

— Все пак имаше нещо…

Призрак на усмивка разтегна устните на Агайла.

— Просто сенки.

Киска не й повярва, но времето напредваше. Тя се изправи.

— Трябва да тръгвам… не мога да се бавя.

Агайла се хвана за стола и се изтласка на крака. Киска я подхвана.

— Да, да — рече й тя. — Разбира се. Тръгвай. Тичай при скъпата си майка. Да се увери, че си добре.

— Да, така ще направя. Благодаря ти, лельо. Благодаря ти за всичко.

Агайла я дръпна към себе си и я прегърна. Целуна я по челото.

— Изпрати ми писмо скоро или се кълна, че ще ти изпратя проклятие.

— Ще ти пиша.

— Добре. Сега тичай. Не карай Артан да те чака.

Киска бе преполовила улица „Заможна“, преди в главата й да се пръкне въпросът: „Откъде Агайла знаеше това име?“ Тя се закова на място и почти реши да се върне, за да я пита. Но времето я притискаше и Киска подозираше, че сбогуването с майка й щеше да отнеме много повече време, отколкото си бе мислила.

Въпреки че погледът му се пресичаше и трябваше да почива на всеки десетина крачки, за да не се строполи в несвяст, Темпър продължаваше да се изкачва по Крепостния път към Твърдината на Мок. Това, че бе станал от леглото и ходеше, беше истинска лудост, но нямаше да пропусне тазсутрешните събития за нищо на света. Около главния вход на крепостта вече се бе събрала тълпа — търговци и граждани, изпаднали в паника, които отправяха молби и оплаквания към Под-Юмрук Пел. Облечен в дебела пелерина, която бе взел от Хана на Обесения, Темпър си проправи път през шарената сган. Откри Лубен да хърка в един стол, облегнат на влажната стена. Гърдите под жилетката му бяха омотани с бинтове.

— Събуди се, мързел такъв!

Едното око на гърбушкото се открехна. Темпър се учуди колко червено изглеждаше то. Лубен го огледа от краката до петите. Облиза устните си и се намръщи от вкуса.

— Какво, в името на погребалната яма на Гуглата, правиш тук?

— На дневна стража съм.

— На какво? Дневна стража? Богове, човече, почини си малко! Караш ме да се чувствам стар само като те гледам. Вземи си болничен.

— И какво — да изпусна зрелището?

Лубен изсумтя.

— Е, щом искаш… — отвърна той и му подаде една калаена манерка. — Да се подсилиш малко за изпитанията, които те чакат.

Темпър прибра манерката под ризата си.

— Благодаря. Ще се видим по-късно.

Лубен се намести на стола си, изсъска от болка и изпъна гръб.

— Предполагам. Ако не успея да ти избягам навреме.

Преди да стигне казармите, Темпър бе заговорен цели четири пъти. В крепостта цареше хаос и имаше повече напрегнато шептене и пребледнели лица от когато и да било преди. Изкикоти се на това, докато внимателно навличаше ризницата и стражарската си униформа. Искаше да се разсмее, но вместо това стисна зъби, разтри схванатите мускули на ръцете си и изпъна натъртения си гръб. Други стражи постоянно влизаха и излизаха и Темпър с удоволствие отбеляза, че повечето бяха живи и здрави, въпреки че на никой не му се приказваше. Единственото лице, което не видя, бе това на онзи негодник Ларкин.

Темпър спря Уес, млад новобранец от долините на юг от Ли Хенг.

— Къде е Ларкин?

Младежът го зяпна, а очите му се разшириха от удивление.

— Не чу ли?

Стомахът на Темпър се сви.

— Какво да съм чул?

— Арестуваха го. Снощи отказа да застане на поста си. Наруши заповедите.

Темпър избухна в смях, което накара Уес да подскочи от изненада. Той ахна.

— Обвинението е много сериозно — скара му се мъжът.

Темпър му махна да се пръждосва. Младежът го изгледа любопитно през рамо, след което се отдалечи.

Все още кикотейки се, Темпър взе копието си и тръгна към вътрешното стълбище. Чувстваше се в по-добро настроение, отколкото някога си спомняше. Чейс стоеше на укрепленията. Само преди ден Темпър не би повярвал, че някога ще се зарадва да види младоликия офицер, но тази сутрин се случи точно това. Като никога Ноктите бяха оставили на мира местния гарнизон.

Чейс се обърна към него.

— Закъсня, войнико — сопна му се той, но звучеше по-скоро разсеян, отколкото ядосан.

— Сборих се с една бутилка снощи и загубих — отвърна Темпър и се облегна с лакти на зъбера.

— Защо ли не съм изненадан? — рече Чейс с презрение.

— Е — започна Темпър и махна към вътрешния двор и мъжете, които се лутаха назад-напред, — каква е цялата тази суматоха?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

— Не — провлачи Темпър, — не мога да кажа, че знам.

— Костите на Гулгата, човече! А си страж тук! — възкликна Чейс, но успя да овладее възмущението си. Изглеждаше неспособен да проумее пълната липса на заинтересованост на Темпър. Почти му обърна гръб, отписал го като загубена кауза, но вместо това въздъхна. — Докато снощи си се търкалял пиян под масата, тук имаше опит за покушение срещу официалното лице — съобщи му той, след което се приведе към него и снижи гласа си. — Чух, че сражението било бързо и особено брутално.

— Така си чул, а? Искаш да кажеш, че гарнизонът не е бил вдигнат под тревога?

Чейс прочисти гърлото си, внезапно смутен. Извърна поглед.

— Не. Всичко се е случило горе, в кулата. Не чухме нито звук.

Темпър скри усмивката си. Човекът звучеше разочарован. Темпър се почеса по брадичката и каза:

— Ами нощната стража?

Чейс се приближи, напълно забравил неодобрението си отпреди малко.

— Точно така! Чух да казват, че цялата нощна стража не видяла нищо! Какво ще кажеш за това?

Темпър примигна.

— Моля?

— Лабиринтите — прошепна Чейс и му намигна. — Не сме имали шанс.

— Аааа — кимна Темпър разбиращо. — Колко несправедливо от тяхна страна, а?

Чейс се извърна, а в лешниковите му очи проблесна гняв.

— Ето пак! Винаги се подиграваш и не взимаш нищо на сериозно. Е, всичко опира до шанса, да знаеш. Близнаците на шанса и времето. Просто си имал повече късмет. Така че едно ще ти кажа — Гуглата да те отнесе, дано! Къде беше ти, когато Твърдината гореше, а? Под масата, прегърнал шишето! Освен това изглеждаш така, сякаш си се бил с някой друг пияница!

Чейс се отдалечи с маршова стъпка и Темпър се загледа в гърба му. Не беше сигурен как да възприеме този изблик, така че просто се изхили тихичко на себе си. Ах, младост! Толкова убедена в способностите си, но и толкова несигурна в тях. Темпър се облегна на зъбера и положи главата си на варовиковия зъбец. Чувстваше се така, сякаш коне го бяха влачили през камъни, което всъщност не беше чак толкова далече от истината. Но не успя да спре самодоволната усмивка, която разцепи лицето му на две; отново го беше направил. Отново се беше мушнал в пролуката. Отново бе удържал крепостта.

През цялата минала година бе правил едно-единствено нещо — бе бягал. И един въпрос го бе преследвал навсякъде: беше ли му останала достатъчно сила? Можеше ли отново да застане на стража? И дори по-важно от това: беше ли останало нещо, за което си струваше да се бие? Е, сега знаеше и се чувстваше по-добре. По-уверен в себе си. Дори чувстваше благодарност за всичко, което се бе случило.

Особено Корин. Нямаше да успее без нея. Трябваше да й каже това тази вечер и да я попита дали възнамеряваше да остане, при положение, че това, за което бе дошла на острова, бе приключило. Може би дори щеше да й признае, че се надяваше да остане, защото подозираше, че ще прекара много време на този остров. Много вечери в Хана на Обесения на Кууп.

Темпър разтри рамото и протегна крака си, като през цялото време се мръщеше. Поне нямаше да заспи, тъй като половината мускули в тялото му пулсираха от болка. Ветропоказателят на крепостта стоеше напълно неподвижен. Темпър го зяпна — проклетото нещо изглеждаше замръзнало срещу вятъра. Извърна се от блясъка на деня и се отдаде на това, което винаги облекчаваше работата му: да съзерцава морето.

Ниско долу заливът блещукаше сънливо. Проливът сякаш задържаше дъха си. В трепкащата далечина се виждаха няколко бойни кораба. В пристанището бяха закотвени търговски каравели и барки, които нежно се поклащаха на вълните. Погледът на Темпър попадна на куриерския катер. Платната му бяха опънати и той се отдалечаваше от залива с голяма скорост — дори при това спокойно море. Беше го видял да пристига малко преди здрачаване вчера, а днес отново бе поел на път малко преди обедната камбана. Пратката е била доставена, предположи Темпър.

Каква нощ за извършване на куриерска доставка! Той мързеливо се замисли за това съвпадение. Възможно ли бе това да е Въслата или някой друг, на път за Унта или отвъд? Едва ли. Твърде обикновен транспорт за тях. Въслата и другите вече щяха да са напуснали острова чрез Лабиринтите. Във всеки случай той им пожела на добър час и се надяваше нито един от тях повече да не стъпи на острова.

Отпи от манерката, за да отпразнува тази мисъл.