Мистерията на изчезналия амулет

Три

Все пак не беше странстващ рицар.

Беше В’лане. А аз мислех, че нещата не могат да станат по-лоши.

Не рицар, но принц. От Светлия двор на Сийли, ако може да се вярва на нещо, което той казва. И едва ли странстващ. В’лане е Секс-до-смърт-Фае. Те не бродят в търсене на приключения и романтика, те подбуждат страст.

Погледнах надолу, за да видя дали все още съм с дрехите си. С облекчение открих, че съм облечена. Кралското семейство на Фае излъчваше толкова мощна сексуалност, че тя заличаваше всеки инстинкт за самосъхранение, който имаме, замъгляваше ума на жената, провокираше еротичните ù сетива отвъд всичко, което е създадена да преживее, и я превръщаше в нечовешки възбудено животно, молещо за сексуално облекчение. Първото нещо, което жената правеше, когато някой от тях се появеше, е да започне да се съблича.

В ръцете на автор на любовни романи това може да е възбуждащо, дори секси. Всъщност е ледено, ужасяващо и най-често завършва със смърт.

Ако

жената е оставена жива, тя става

При-я

– почти неспособна да реагира, пристрастена към секса с Фае.

Погледнах отново към Сянката и набързо запалих още една клечка. Ако не друго, тя ме гледаше дори още по-съсредоточено.

– Тогава ми помогни! – сопнах се аз.

– Значи ли това, че приемаш дара ми?

При първата ни среща преди няколко седмици В’лане ми предложи една мистична реликва, позната като Гривната на Круз. Жест на добра воля, заяви, в замяна на помощта ми да намерим

Шинсар Дъб

за неговата владетелка – Авийл, кралицата на двора Сийли. Според

него

гривната защитаваше този, който я носи, от различни гадости, включително от Сенките.

Според моя упорит домакин и ментор с Фае – Светли или Мрачни, винаги има уловка и те не вярват в пълното разкриване. Всъщност те изобщо не вярват в разкриването. Бихме ли разкрили намеренията си на кон, преди да го яхнем, или на крава, преди да я изядем?

Може би гривната щеше да ме спаси. Може би щеше да ме пороби.

Може би щеше да ме убие.

При последната ни среща В’лане се опита да ме изнасили на обществено място, не че да бъда изнасилена на усамотено място щеше да е по-добре. Но когато си възвърнах самоконтрола, открих, че съм почти гола насред тълпа от воайорстващи идиоти. Беше болезнен, омразен спомен. Събирах много такива напоследък.

Мама ме бе възпитала по-добре. Искам това да се отбележи за идните поколения: Рейни Лейн е добра, почтена жена.

Разказах на В’лане щедро и с ярки подробности какво ще му направя при първа възможност и точно къде ще натикам копието си, убиващо Фае – с острия като бръснач връх напред, – щом свършех. Изпъстрих ругатнята с цветущи прилагателни. Не ме биваше особено в ругаенето, но един барман получава образование независимо дали го иска.

Оставаха ми четиринайсет клечки. Запалих нова.

В’лане се изправи, сякаш беше в рамка зад Сянката. Кожата му бе от блестящо злато, очите – от чист кехлибар; беше нечовешки красив на фона на кадифената нощ. Мисля, че се носеше във въздуха. Той отметна косата си – позлатен водопад с проблясващи метални искри, спускащ се върху мъжко тяло с такова чувствено съвършенство, такова хедонистично изкушение, та нямах съмнение, че Сатаната се е смял в деня на сътворението му и смехът му е звучал точно като на В’лане сега. Когато смехът му утихна, той промърмори:

– А беше толкова сладка, когато дойде тук!

– Откъде знаеш каква съм била, когато дойдох тук? – попитах. – Откога ме наблюдаваш?

Принцът на Фае вдигна вежда, но не каза нищо.

И аз вдигнах моята. Той беше Пан, Бакхус и Луцифер, оцветен в хиляди нюанса на желание, от което можеш да умреш. Буквално.

– Защо не влезеш? – попитах сладко. Имах подозрение, което исках да изпробвам.

В’лане сви устни и беше мой ред да се смея. Баронс беше удивителен!

– Не можеш да минеш през стражите, нали? Затова ли не съм гола? – попитах. Пуснах клечката точно когато започна да пари пръстите ми и запалих нова. – Стражите да не намаляват някак твоята си...

Не можах дори да довърша изречението. Горски пожар от омаломощаваща сексуална нужда пламна в мен (

азсъмгладнапрегладнялаумирамбезтебмолятезащонемидадешмолятетоваоткоетосенуждая

), прогори въздуха в дробовете ми, изпържи мозъка ми и овъгли гърба ми.

Сринах се на пода като човешка пепел.

Сексуалният ад, който срина всяка клетка в тялото ми, изчезна също толкова внезапно и неочаквано, колкото се появи. Беше ме оставил студена и за кратко агонизираща от болка, изгладняла за удоволствия, които могат да бъдат опитани единствено на банкетна маса, на която никога не е предвиждано да седят хора. Забранен плод. Отровен плод. Плод, за който една жена би могла да продаде душата си. Може би дори да предаде човечеството.

– Внимавай,

Шийте зрящ

! Реших да те пощадя. Не притискай късмета си!

Стиснах челюсти, станах и запалих още една клечка, изучавайки враговете си на трепкащата светлина. И двамата щяха да ме погълнат. Само че по различен начин. Ако трябваше да избирам, щях да се спра на смърт от Сянка.

– Защо реши да ме пощадиш?

– Искам да бъдем... каква е вашата дума? Приятели.

– Откачените изнасилвачи нямат приятели.

– Не бях наясно, че съм откачен изнасилвач, иначе нямаше да предложа.

– Ха! – възкликнах. Бях се подготвила за това.

Той се усмихна и аз разпознах порива да повярвам, че всичко е чудесно в моя свят, който внезапно почувствах като илюзия. Кралското семейство на Фае бе способно на психически удар. Баронс каза, че цялото им същество е създадено да прелъстява на всяко ниво. Обаяние, натрупано върху илюзия, върху измама. Не можеш да повярваш и на една тяхна дума.

– Не съм свикнал да общувам с човеци и съм известен с това, че подценявам въздействието си върху тях. Не разбирах колко дълбоко Шидба-джай би те разстроило. Бих искал да започнем отново – каза той.

Пуснах кибритената клечка и запалих друга.

– Започни, като ме отървеш от Сянката!

– С гривната ще можеш да се разхождаш сред тях свободно, без страх. Никога повече няма да си толкова уязвима. Защо би отказала такава сила?

– Защо ли? Да видим! Може би защото ти се доверявам по-малко, отколкото на Сенките. – Сянката беше твърде глупава, за да е измамна. Или поне така мислех.

– Какво е доверието,

Шийте зрящ

, освен очакване другият да се държи по определен начин, съвместим с предишните му действия?

– Страхотно определение! Разгледай предишните си действия!

– Направих го. Ти си тази, която не ме вижда ясно. Дойдох да ти предложа дар, който да защити живота ти. Ти си красива жена, която се облича, за да владее мъжкото внимание. Признавам ти го. Не знаех, че Шидба-джай ще те наскърби толкова. Дори ти предложих да ти доставя удоволствие без цена. Ти ме отхвърли. Може би бях обиден. Ти ме заплашваш с оръжие, откраднато от нашата раса. Изтъкваш ми причини да не ми се довериш, а самата ти правиш неща, които убиват доверието ми. Ти си подозрително, крадливо същество с убийствени наклонности. Въпреки продължителните ти заплахи да правиш долни неща с мен, аз оставам тук, сдържайки това, което те обижда, предлагайки ти помощ.

Кибритените ми клечки намаляваха. Колко умно бе обърнал нещата, сякаш той не беше направил нищо нередно, а

аз

бях опасната.

– Престани с играта, Камбанке, и ме отърви от проблема ми! После ще говорим.

– Наистина ли? Ще говорим?

Намръщих се и запалих нова клечка. Имаше уловка някъде тук, но не бях сигурна каква е.

– Казах, че ще говорим.

– Като приятели ще говорим.

– Приятелите

не

правят секс, ако натам клониш – казах. Не беше вярно, но той не го знаеше. Аз съм наследничка на поколението „сексът си е просто секс“ и го мразя. Не само приятели, а и хора, които не могат да се понасят, правят секс. Веднъж хванах Натали и Рик, двама души, за които знам със сигурност, че не могат да се понасят, да се чукат в тоалетната на „Тухларната“. Когато по-късно попитах Натали какво се е променило, тя отговори, че нищо, все още не можела да го понася, но тази вечер със сигурност изглеждал секси. Никой ли не разбира, че сексът е това, за което го приемаш, и че ако го третираш като нещо незначително, значи е нещо незначително? Вече не чистя тоалетните. Оставям това на Вал. Тя стои по-долу в йерархията.

През последните няколко години търсех добра, старомодна среща, от онзи тип, в който момчето се обажда, прави планове, взима те с кола, която не е на баща му или на другата му приятелка, и те води на място, дето показва, че е мислил какво може да ти хареса. Не на такова, по което той би си паднал, например последния филм „колко голи цици можем да натъпчем в този филм, за да замаскираме пълната липса на замисъл“. Търсех онзи тип среща, която започва с добър разговор, има приятна и задоволяваща среда и завършва с дълги бавни целувки и замечтаното чувство, че вървиш по облаци.

– Не намеквах това. Двамата ще седим и ще разговаряме за нещо повече от заплахи и страхове и за разликите между нас. Ще прекараме един от твоите часове като приятели.

Не ми хареса колко внимателно го беше изразил.

– Един от

моите

часове?

– Нашите часове са много по-дълги,

Шийте зрящ

. Виждаш ли колко свободно общувам с теб? Разказвам ти за нашите неща. Така започва доверието.

Нещо у Сянката привлече вниманието ми. Отне ми минута да разбера какво. Държанието ù се бе променило. Все още бе хищническо, но вече и ядосано. Можех да я усетя по същия начин, по който усетих подигравката. Можех да усетя също така, че ядът ù не бе насочен към мен. Запалих още една клечка и размислих. Имах още четири клечки и тревожното подозрение, че В’лане може би прави нещо, за да сдържа безформения паразит.

Възможно ли бе тази неестествено силна Сянка да ме вземе дори в светлината, ако В’лане не беше тук точно сега? Дали не я задържаше още от началото?

– Един час – казах с мъка. – Но няма да взема гривната. А ти няма да правиш това, с което ме възбуждаш. И ми трябва кафе, преди да започнем.

– Не сега. По време, което аз избера, МакКайла.

Наричаше ме по име, сякаш бяхме приятели. Не ми хареса ни най-малко. Запалих предпредпоследната си клечка.

– Добре. Оправи проблема ми!

Чудех се с какво точно се съгласих и колко още искания ще направи В’лане, преди да ме отърве от Сянката. Не се съмнявах, че ще го провлачи колкото е възможно повече. Но той просто имитира копринено „Нека бъде светлина!“ и внезапно всички лампи в стаята светнаха.

Сянката се взриви, пръсна се на безброй тъмни парчета. Те задраскаха към нощта като обезумели хлебарки, бягащи от бомбардирана стая, и можех да усетя, че Ънсийли изпитва неописуема болка. Ако светлината не ги убиваше, определено беше тяхната версия на ада.

След като последната трептяща частица се измъкна през прозореца, аз се втурнах и го затворих. Уличката отново бе ярко осветена. И празна.

В’лане го нямаше.

Събрах фенерчетата, затъкнах ги обратно в колана и тръгнах из магазина да търся спотайващи се по ъглите или криещи се в килерите Сенки. Не намерих нито една. Всички светлини отново бяха включени – вътре и вън.

Това ме разтревожи дълбоко. Както лесно В’лане ми бе помогнал, така би могъл да ме потопи обратно в мрак, ако му се приискаше, без дори да се налага да влезе в магазина.

Какво още би могъл да направи? Колко могъщ бе Фае от кралската династия? Не трябваше ли стражите да му пречат да влияе на физическите обекти отвъд тях? Като говорим за стражи, защо не бяха задържали навън Сенките? Дали Баронс пазеше собствеността само срещу лорд Господар? Ако можеше да прави такива трикове, защо не пазеше цялата сграда срещу всичко? Освен, разбира се, от клиентите на магазина, макар да бе очевидно, че книжарницата е просто прикритие – на Баронс му трябваха още пари точно толкова, колкото на Ирландия още дъжд.

Аз

имах нужда от отговори. Беше ми писнало да не ги получавам. Бях заобиколена от егоистични, непредсказуеми, раздразнителни, нахакани задници и имах усещането, че ако не мога да ги бия, трябва да се присъединя към тях. Бях уверена, че и аз мога да съм нахакан задник. Просто ми трябваше малко практика.

Исках да знам повече за Баронс. Исках да знам дали живее в тази сграда, или не. Исках да знам повече за тайнствения му гараж. Неотдавна се изпусна и спомена нещо за хранилище три етажа под земята. Исках да знам какво складира мъж като него в подземно хранилище.

Започнах с магазина. Предната част беше точно това, каквото изглеждаше – еклектична и добре заредена книжарница. Пропуснах я и минах към задната част. Първият етаж беше безличен като музей, свободно и прекомерно запълнен с антики и предмети на изкуството. Тук нищо не даваше истински поглед към ума на мъжа, който бе събрал това множество творения. Дори кабинетът му, стаята, която очаквах да предложи някакво персонално изображение, представяше само студеното, безлично отражение на голямо огледало с дървена рамка, което заемаше стената между две библиотеки от черешово дърво зад богато украсеното бюро от петнайсети век. На първия етаж нямаше спалня, кухня или трапезария.

Всички врати на втория и третия етаж бяха заключени. Имаше тежки, солидни дървени врати със сложни ключалки, които не можех да разбия, нито да отключа. Започнах крадешком да въртя бравите, защото се боях, че Баронс може да е в някоя от стаите, но когато стигнах до третия етаж, вече здраво ги разтърсвах и яростно ги сритвах. Тази нощ се събудих в мрак. Уморих се да стоя на тъмно. Уморих се от това всички останали да имат контрол върху светлините.

Запътих се обратно надолу по стълбите и навън към гаража. Дъждът бе спрял, но небето все още бе забулено от буреносни облаци, а зората бе обещание, на което не бих повярвала, дори да не бях преживяла двайсет и две години от живота си. Долу на уличката вляво Сенките неспокойно оформяха и променяха мрака по ръба на изоставения квартал.

Пернах ги назад. С две ръце.

Изпробвах вратата на гаража. Заключена, разбира се.

Отидох до най-близкия затъмнен прозорец и го разбих с дръжката на фенерчето. Звънът от счупеното стъкло успокои душата ми. Не звънна аларма.

– На ти, Баронс! Предполагам, че светът ти не е толкова съвършено контролиран все пак – рекох. Сигурно го пазеше като книжарницата срещу други заплахи, но не срещу мен. Отчупих назъбените краища, за да не се порежа, промуших се през рамката и тупнах на пода.

Включих осветлението, после просто постоях там около минута, ухилена като идиот. Бях виждала колекцията му и преди, дори се бях возила в няколко от колите, но гледката на всички заедно, една блестяща фантазия след друга, е истинска треска за някой като мен.

Обичам колите.

От гладки и спортни до приклекнали и мускулести, от луксозни седани до високоскоростни купета, от последна дума на техниката до неподвластни на времето класики – аз съм фанатик на тема коли. А Баронс ги притежава до една. Е, може би не всичките. Още не съм го виждала да кара бугати – хиляда и три конски сили и един милион долара цена едва ли мога да очаквам, но той има почти всяка кола от мечтите ми, чак до един стингрей, оцветен не в какво да е, а в британско състезателно зелено.

Там черно мазерати, приклекнало до Улф Кунташ. Тук червено ферари, готово да замърка, до... – усмивката ми умря на мига – черния майбах на Роки О’Баниън, напомнящ ми за смъртта на шестнайсет мъже. Това не трябваше да се случва с хора, които не заслужават да умрат, и поне част от вината тежеше на моята съвест. Шестнайсет умрели, които бях чествала, защото ми бяха откупили временно отлагане на екзекуцията.

Как се справяте с такива противоречиви чувства? Тук ли се предполага да порасна и да започна да мисля разделно? Дали разделното мислене е просто друг начин за делене на греховете ни, разпределяйки няколко тук, други там, като разбутваме вътрешната си подредба, за да скрием трети и да можем да продължим да живеем с тежестта на всеки от тях поотделно, защото заедно биха ни удавили?

Изтласках всякакви мисли за коли от ума си и започнах да търся врати.

Гаражът някога е бил търговски склад и нямаше да съм изненадана, ако заемаше почти цяла пряка. Подовете бяха от изгладен бетон, стените представляваха бетонни панели, гредите и трегерите бяха от стомана. Всички прозорци бяха боядисани в черно – от стъклените панели до тавана до двойните прозорци на нивото на земята при вратите, един от които бях разбила. Гаражът имаше един-единствен портал за разтоварване.

Освен него и купчина коли, нямаше нищо. Нито стълбища, нито килери, нито капаци в пода, скрити под гумени постелки. Знам. Погледнах, нямаше нищо.

И къде бяха трите подземни нива и как трябваше да стигна до тях?

Стоях насред огромния гараж, заобиколена от една от най-красивите колекции на коли в света, скрита на невзрачна уличка в Дъблин, и се опитвах да мисля като странния му собственик. Беше безполезно усилие. Не бях сигурна, че има мозък. Може би на мястото му имаше само студен ефикасен микрочип.

По-скоро

почувствах

, отколкото чух шума като тътен в стъпалата ми.

Кривнах глава и се заслушах. След миг паднах на ръце и колене, избърсах тънкия слой прах от пода и притиснах ухо към студения бетон. Далеч под мен в недрата на земята нещо виеше.

Звучеше подивяло, животински и от този вой всички фини косъмчета по тялото ми настръхнаха. Затворих очи и се опитах да си представя устата, способна да издаде такъв звук. Нещото продължи да вие отново и отново, всеки смразяващ душата вой продължаваше минута или повече, отекваше нагоре по бетонния си гроб.

Какво имаше

долу?

Що за създание притежаваше такъв капацитет на белите дробове? Защо издаваше такъв звук? Беше по-мрачен от стон на отчаяние, по-празен от погребална песен, беше безрадостното, измъчено виене на нещо, за което нямаше спасение, нещо изоставено, изгубено, осъдено на агонията на ада без начало или край.

Кожата на ръцете ми настръхна.

Чу се нов плач, този повече уплашен, отколкото измъчен. Той се надигна в страховит концерт с дълъг, ужасен вой.

И двата спряха.

Настана тишина.

Почуках с кокалчета по пода от объркване, чудейки се точно колко не на място си пъхах носа.

Вече не се чувствах нито задник, нито нахакана. Тръгнах обратно към стаята си. Когато пристъпих на уличката, вятърът понесе боклук по паважа и плътната облачна покривка се раздели, за да разкрие парче тъмно небе. Зората щеше да дойде след мигове, но луната все още бе ярка и пълна. Отдясно на мен в Мрачната зона Сенките вече не се свиваха в тъмата. Бяха избягали от нещо и това нещо не беше нито луната, нито зората. Наблюдавах ги от прозореца си напоследък. Те отстъпваха с нощта в различни степени, а най-големите от тях се мотаеха до последно.

Погледнах наляво и затаих дъх.

– Не! – прошепнах.

Точно отвъд обсега на прожекторите от сградата стоеше висока, покрита в черно фигура, дипли от полунощна тъкан шумоляха на вятъра.

Няколко пъти през изминалата седмица мислех, че съм зървала нещо през прозореца късно през нощта. Нещо толкова банално, та бях отказала да повярвам, че е истина. Нямаше да повярвам и сега.

Фае бяха достатъчно лоши.

– Ти не си там! – казах му.

Втурнах се през уличката, взех стъпалата с един скок, изритах вратата и връхлетях вътре. Когато погледнах назад, привидението го нямаше.

Разсмях се треперливо. Знаех добре.

Никога не е било там.

Взех душ, изсуших си косата, облякох се, грабнах студено капучино от хладилника и стигнах долу точно навреме за появяването на Фиона и на полицията, която дойде да ме арестува.