Мистерията на изчезналия амулет

Седемнадесет

Не знам откъде идват сънищата. Понякога се чудя дали са генетични спомени, или са съобщения от нещо божествено. Предупреждения може би. Сигурно идваме с книжка с инструкции, но сме твърде тъпи, за да я прочетем, защото сме я изхвърлили от „рационалния“ си ум като нерационален отпадък. Понякога мисля, че всички отговори, които ни трябват, са заровени в подсъзнанието ни, в сънищата. Книжката е точно там и всяка нощ, когато полагаме глава на възглавниците си, тя се отваря. Мъдрите я четат и я взимат под внимание. Останалите от нас се опитват колкото могат по-усърдно при събуждането да забравят всяко тревожно разкритие, което може да са намерили там.

Като дете имах повтарящ се кошмар. Сънят беше за четири отделни, едва различими вкуса. Два от тях не бяха толкова неприятни. Два обаче бяха толкова гадни, че се будех, задушавайки се от собствения си език.

Усещах един от гадните вкусове сега.

Просмукваше се през бузите и езика ми, караше ме да оголвам зъби и най-накрая разбрах защо никога не успях да го назова. Не беше вкус на храна или напитка. Беше вкус на емоция – съжаление. Дълбока, остра скръб, която извира от дъното на душата, за грешките, които сме направили, за действията, които е трябвало или не е трябвало да предприемем, много след като е твърде късно и нищо не може да бъде направено или развалено.

Бях жива.

Но не това беше моето съжаление.

Баронс се беше надвесил над мен.

И това не беше моето съжаление.

Беше изражението на лицето му, което ми казваше по-честно от лекарска прогноза, че няма да оцелея. Бях жива, но не задълго. Спасителят ми бе тук, моят странстващ рицар бе пристигнал, за да ме спаси, но аз бях провалила всичко.

Беше твърде късно за мен.

Бих могла да оцелея само ако не се бях отказала от надеждата.

Изхлипах. Мисля. Почти не усещах лицето си.

Какво ми каза в онази нощ, когато обрахме Роки О’Баниън? Слушах. Дори реших, че звучи ужасно мъдро. Просто не го бях разбрала. „Шийте зрящ без надежда, без непоклатима решителност да оцелее, е мъртъв Шийте зрящ. Шийте зрящ, който вярва, че го превъзхождат с оръжия и по численост, може да насочи това съмнение право в челото си, да дръпне спусъка и да пръсне собствения си мозък. Наистина има само две позиции, които човек може да заеме към каквото и да било в живота – надежда или страх. Надеждата укрепва, страхът убива.“.

Сега го разбрах.

– И-истински... ли си? – попитах едва. Бях разкъсала устните си със зъби. Езикът ми беше удебелен от кръв и съжаление. Знаех какво се опитвах да кажа. Не бях сигурна дали е разбираемо.

Той кимна мрачно.

– Беше... Малуш... жив – казах му.

С трепкащи ноздри и присвити очи той изсъска:

– Знам. Подушвам го тук, навсякъде. Това място вони на него. Не говори! По дяволите! Какво ти е направил? Какво си направила? Да не си го вбесила нарочно?

Баронс ме познаваше твърде добре.

– Той ми к-каза, че ти... няма... да дойдеш – беше ми студено, много студено. Освен това имаше странно малко болка. Чудех се дали това не означава, че гръбначният ми стълб е увреден.

Той се огледа диво наоколо, сякаш търсеше нещо, и ако беше който и да е друг мъж, щях да нарека емоционалното му състояние безумство.

– И ти му повярва? Не, не отговаряй! Казах да не говориш. Просто не мърдай! Мамка му! Мак! Мамка му!

Нарече ме Мак. Лицето ме болеше твърде много, за да се усмихна, но го направих вътрешно.

– Б-Баронс?

– Казах да не говориш! – изръмжа той.

Вложих цялата си енергия, за да продължа:

– Н-не ме оставяй... да умра... тук! – „Да умра... тук“ отекна слабо към мен. – Моля те! Отнеси ме... под... слънцето. – Погреби ме с бански, помислих. Положи ме до сестра ми!

– Мамка му! – избухна той отново. – Трябват ми неща! – Беше прав, отново оглеждаше пещерата с този обезумял вид. Чудех се какво ли ще намери тук. Шините нямаше да помогнат този път. Опитах се да му го кажа, но нищо не излезе. Опитах се също да му кажа, че съжалявам. Но и това не стана.

Сигурно бях мигнала. Лицето му беше близо до моето. Бе пъхнал ръка в косата ми. Дъхът му топлеше бузата ми.

– Тук няма нищо, което мога да използвам, Мак – каза той глухо. – Ако бяхме някъде другаде, ако имах определени неща, съществуват... заклинания, които бих могъл да направя. Но няма да живееш достатъчно дълго, за да те отнеса там.

Последва дълга тишина или той говореше, а аз просто не го чувах. Времето нямаше значение. Аз се носех.

Лицето му отново беше над мен, тъмен ангел. Баски и пикти, беше ми казал. Престъпници и варвари, бях се присмяла. Красиво лице, въпреки цялото това варварство.

– Не може да умреш! – рече. Гласът му бе равен, непреклонен. – Няма да ти позволя.

– Тогава... ме... спри! – успях да кажа, но не бях сигурна, че иронията, която вложих, е преминала в тона ми. Гласът ми бе слаб, писклив. Поне чувството ми за хумор не бе изчезнало. И поне Малуш не бе успял да ме превърне в чудовище, преди да умра. Това беше оптимистично. Надявах се татко да се погрижи добре за мама. Надявах се някой да се погрижи за Дани. Исках да я опозная по-добре. Под цялото това наежване бях усетила сродна душа.

Не отмъстих за Алина. Сега кой би го направил?

– Това не е каквото исках – каза Баронс. – Това не е каквото бих избрал. Трябва да го знаеш. Важно е да го знаеш.

Нямах представа за какво говореше. Същината на нещо гризеше ума ми. Нещо, за което трябваше да мисля. Избор, който да бъде направен.

Усетих пръстите му върху клепачите си. Той ги затвори.

Но още не съм умряла, исках да му кажа.

Ръката му беше като топъл натиск върху врата ми. Главата ми се отпусна на една страна.

„Н-не ме оставяй... да умра... тук!“ – отекваше отново в главата ми. Бях удивена от това колко слабо и глупаво звучах. Колко безнадеждно. Цялата пух и никаква стомана. Бях жалка с главно Ж.

Усетих втория гаден вкус. Той стегна вътрешната страна на бузите ми и слюнката изпълни устата ми. Изследвах вкуса, превъртайки го на езика си като вкиснало вино. Този път разпознах отровата, преди да я изпия. Малодушие.

Продължавах да правя същата грешка. Отказвах се от надеждата, преди боят да е свършил.

Моят бой не бе свършил. Не харесвах избора си – всъщност, можеше да презра избора си, – но битката не бе свършила.

„Даде ми власт в черните изкуства – каза Малуш за яденето на Ънсийли, – сила на десет мъже, усили сетивата ми и лекуваше смъртни рани толкова бързо, колкото бяха нанесени.“

Можех да пропусна черните изкуства. Бих приела силата и усилените сетива. Особено бях заинтересувана от частта за лекуването на смъртни рани. Провалих една възможност да живея тази нощ. Нямаше да проваля друга. Баронс беше тук сега. Килията бе отворена. Можеше да стигне до Фае на плочата, да ме нахрани с него.

– Баронс! – Принудих очите си да се отворят. Бяха тежки, натоварени с монети.

Лицето му беше във врата ми и той дишаше тежко. Оплакваше ли ме? Вече? Щях ли да му липсвам? Бях ли започнала да знача поне мъничко за този енигматичен, твърд, поразителен, завладяващ мъж? Осъзнах, че за мен значи нещо. Добър или зъл, прав или грешен, значеше нещо за мен.

– Баронс – казах отново, този път по-силно, влагайки всичко, което ми бе останало. То не беше много, но достатъчно, за да привлече вниманието му.

Той вдигна глава. На светлината на факлите лицето му бе като издялано. Изражението му бе безрадостно. Тъмните му очи бяха прозорци на бездънна пропаст.

– Съжалявам, Мак!

– Вината... не е твоя – успях да кажа.

– Вината е моя по повече начини, отколкото можеш да си представиш, жено.

„Жено“ ме нарече. Бях израснала в очите му. Чудех се какво ще мисли скоро за мен.

– Съжалявам, че не дойдох за теб! Не трябваше да те оставя да се прибереш сама.

– С-слушай! – казах. Щях да стисна настоятелно ръкава му, но не можех да помръдна ръцете си.

Той се наведе по-близо.

– Ънсийли... плоча? – попитах.

Сключи вежди. Хвърли поглед през рамо, после погледна към мен.

– Там е, ако това имаш предвид.

Гласът ми беше ужасен, когато казах:

– Донеси... ми... го!

Той вдигна вежда и примигна. Погледна към гърчещото се Ънсийли и можех да видя как умът му работеше.

– Ти... какво... беше ли Малуш... – той спря. – Какво точно казваш, Мак? Да не ми казваш, че искаш да ядеш това?

Не можех да говоря. Разделих устните си.

– По дяволите, намислила ли си го! Имаш ли представа какво може да ти причини?

Опитах един от нашите безсловесни разговори. Казах:

„Доста добра. Например да ме съживи.“

– Имах предвид лошата страна. Винаги има лоша страна.

Казах му, че ще по-лошо, ако умра.

– Има по-лоши неща от смъртта.

„Това не е. Знам какво правя.“

– Дори аз не знам какво правиш, а аз знам всичко – сопна се той.

Щях да се изсмея, ако бях способна. Високомерието му нямаше граници.

– Това е мрачно Фае, Мак. Възнамеряваш да ядеш Ънсийли. Разбираш ли го?

„Аз умирам, Баронс.“

– Не ми харесва тази идея.

„Имаш ли по-добра?“

Той вдиша рязко. Не разбрах какво точно проблесна през лицето му. Мисли, твърде сложни, отвъд разбирането ми, мисли, които той отхвърли. Но се поколеба няколко дълги секунди, после кимна рязко с глава в яростно отрицание и знаех, че му е хрумнала друга идея, но я е сметнал за по-лоша от тази.

– Нямам по-добра идея.

Държеше нож. Баронс ме дари с подигравателна усмивка, докато отиваше към плочата.

– Крилце или кълка? Ах, боя се, че няма кълки – каза и сряза Фае.

Те нямаха и крилца, но оцених хумора, колкото и черен да беше. Той се опитваше да облекчи ужасната реалност на предстоящото ми блюдо.

Не исках да знам каква част от него ям, затова затворих очи, когато Баронс вдигна първото парче плът на Ънсийли до устните ми. Не можех да го гледам. Достатъчно лошо беше, че хрупаше на места и продължаваше да мърда през цялото време, докато го дъвчех. И през цялото време, докато го преглъщах. Мънички парченца пърхаха в стомаха ми.

Плътта на Ънсийли имаше по-лош вкус от всичките четири от кошмара ми, взети заедно. Предполагам, че книжките ни с инструкции имат значение само този свят, не за света на Фае, което не е проблем за мен. Бих намразила сънищата за всички лоши вкусове и от техния свят.

Дъвчех и се давех, давех се и преглъщах.

МакКайла Лейн, барманка и лъскаво момиче, ми крещеше да спра, преди да е станало късно. Преди да не можем вече отново да бъдем щастливото, младо, южняшко момиче, което бяхме. Тя не разбираше, че бе твърде късно за това.

Дивата Мак клечеше в прахта, мушкаше земята с копието си, кимаше и казваше: „Да-а-а! Най-после малко истинска сила. Давай я!“.

Аз – тази, която се опитваше да свърже двете – се чудех каква цена ще платя за това. Беше ли основателно безпокойството на Баронс? Щеше ли яденето на Фае да направи нещо ужасно с мен, да направи и мен мрачна? Или се превръщаш в мрачен само ако имаш семето на мрака поначало? Може би яденето на Фае един-единствен път нямаше да ме промени изобщо. Малуш беше ял постоянно. Вероятно честотата бе убийствена. Имаше много наркотици, които човек можеше да опита няколко пъти, без да плати твърде висока цена. Може би живата плът на мрачно Фае щеше да ме излекува, да ме направи по-силна и да има малко лоши последици.

Може би нямаше значение, защото основното беше, че направих грешката днес или тази нощ, или каквото време от денонощието беше в момента, да се откажа от надеждата твърде скоро и че нямаше да я повторя. Щях да се боря да живея с всички средства и да платя цената, без да се оплаквам. Никога повече нямаше да приема смъртта. Щях да се боря с нея до последната секунда, без значение какви ужаси се изправяха пред мен. Срамувах се от себе си, че се бях отказала от надеждата.

„Не можеш да вървиш напред, ако гледаш назад, Мак – казваше винаги тате. – Така ще налиташ на стени.“

Зарязах съжаленията си, един потискащ багаж. И отворих уста, гледайки напред.

Той отряза още едно парче плът и ме нахрани, после друго. Дъвчех по-силно, преглъщах по-енергично. Изпълни ме смразяваща жега и аз потреперих като в хватката на жестока треска. След още няколко парчета усетих как тялото ми започва болезнения процес на срастване. Не беше приятно. Извиках. Баронс покри устата ми с длан, обви ръце около мен и ме притисна към себе си, докато се мятах и стенех. Предполагах, че усилията му да ме задържи тиха значеха, че или Малуш е наблизо, или някой от слугите му.

Когато най-лошото отмина, ядох още и търпях жестокия цикъл отново и отново. Притисната до топлата му кожа, аз се излекувах. Потръпвах и се гърчех, но израснах отново цяла. Разкъсванията от вътрешната страна на устата ми зараснаха до гладка лигавица. Костите се изправиха и сляха, сухожилията и разкъсаната кожа се свързаха сами, натъртванията изчезнаха. Беше агония. Беше чудо. Чувствах как живата плът на Ънсийли прави нещо с мен. Усещах как променя вродената ми структура във всяка клетка, изпълвайки ме с нещо древно и могъщо. Лекувайки всяка болест, отнасяйки ме отвъд идеалното смъртно здраве в царството на изключителното.

Бавен, сладък приток на еуфория започна да расте в мен. Тялото ми беше младо, по-силно отвсякога.

Протегнах се, отначало внимателно, после с растящо въодушевление. Нямаше болка. Докато се движех, мускулите ми се свиваха като пружини. Сърцето ми туптеше, вливайки в мозъка ми могъща кръв, подсилена с кръв на Фае.

Аз седнах. Аз седнах! Бях на ръба на смъртта, а сега отново бях цяла. Повече от цяла. Като насън прокарах ръце по лицето и тялото си.

Баронс седна до мен. Наблюдаваше ме, сякаш чакаше внезапно да ми изскочи втора, чудовищна глава. Ноздрите му трепкаха. Той зарови лице в мен и вдиша.

– Миришеш различно – каза грубо.

– Чувствам се различно. Но съм добре – уверих го. – Всъщност чувствам се удивително! – засмях се. – Чувствам се фантастично. Чувствам се по-добре отвсякога. Това е невероятно!

Станах, протегнах ръка и свих юмрук. Ударих каменната стена. Едва го усетих. Ударих я отново, силно. Кожата по кокалчетата ми се разкъса... и заздравя моментално. Кръвта едва бликна, преди раната да изчезне.

– Видя ли това? – възкликнах. – Силна съм. Аз съм като теб и Малуш, вече мога да ритам задници.

Изражението му бе мрачно, когато стана и тръгна. Тревожеше се твърде много. Казах му го.

– Ти не се тревожиш достатъчно – отвърна той.

Беше трудно да се тревожа, когато допреди малко чуках на вратата на Смъртта, а сега се чувствах, сякаш щях да живея вечно. Сякаш бях отскочила шокиращо бързо като лошо балансирано махало и бях рикоширала от дълбините на отчаянието до еуфория, от убийствено безсилие до невиждана сила, от раздиращ ужас до способността сама да ужасявам. Кой можеше да ме нарани сега? Никой!

Най-после усещах, че като Шийте зрящ имам някои предимства. По-големи от поразителната бързина на Дани. Аз имах свръхчовешка сила. Нямах търпение да я изпитам, да открия какво мога да правя. Бях замаяна от безстрашие. Бях пияна от сила, от това колко е добре да съм аз.

Затанцувах с лека боксьорска стъпка към Баронс.

– Удари ме!

– Не бъди глупава!

– Хайде, удари ме, Баронс!

– Няма да те ударя.

– Казах, удари... Ох! – той ме повали с удар. Костите ми вибрираха, когато главата ми се килна назад. И отново напред. Поклатих я. Нямаше болка. Засмях се. – Удивителна съм! Виж ме! Едва го усетих – танцувах от крак на крак, преструвайки се, че го удрям. – Хайде! Удари ме отново! – Кръвта ми бе наелектризирана, тялото ми – непроницаемо за всякакви рани.

Баронс клатеше глава.

Ударих го в челюстта и главата му се килна назад.

Когато се върна обратно, изражението му говореше: „Позволявам ти да живееш.“.

– Доволна ли си сега?

– Болеше ли?

– Не.

– Може ли да опитам отново?

– Купи си боксов чувал.

– Бий се с мен, Баронс! Трябва да разбера колко съм силна.

Той разтри челюстта си.

– Силна си – каза хладно.

Засмях се доволно. Тази южняшка красавица беше сила, с която трябва да се съобразяват. Беше невероятно. Бях могъща. Бях играч. Щом отново да си вземех копието, щях да бъда още по-добра. Игралното поле срещу злото току-що бе изравнено.

Говорейки за изравняване, исках Малуш. Мъртъв. Сега. Копелето бе разбило желанието ми за живот. Той беше живо, дишащо напомняне за срама ми.

– Случайно да видя Малуш по пътя насам? Като говорим за това, как ме намери? Той излъга за гривната, нали?

– Не го видях, но бях по-загрижен да намеря теб. Пещерната система под Бърен е огромна. Ще те изведа – погледна часовника си. – С малко късмет, ще излезем оттук за час.

– След като убием Малуш.

– Ще се върна и ще се погрижа за Малуш.

– Не – казах ледено. Хвърлих му поглед, който го предизвикваше да спори. Бях напомпана с адреналин. Нямаше начин да оставя някой друг да се бие в тази битка вместо мен. Тя беше моя. Бях платила за нея с кръв.

– Дай на жена малко сила – каза той сухо.

– Той ме пречупи, Баронс – гласът ми потрепери.

– Всеки, когото си заслужава да познаваш, се пречупва поне веднъж. Веднъж. Няма срам, няма безчестие, ако оцелееш. Ти успя.

– Ти пречупвал ли си се някога? – попитах. Кой и какво е могло да пречупи Джерико Баронс?

Той се взря в мен през мъждиво осветената пещера. Светлината от факлите трепкаше по мургавото му лице, вдълбаваше бузите му и караше очите му да изглеждат като кладенци, изпълнени с тлеещи въглени.

– Да – каза той накрая.

По-късно щях да питам как, кой. Сега исках само да знам:

– Уби ли копелето?

Не бях сигурна дали извивката на устата му беше усмивка, но не знаех как иначе да я определя.

– С голи ръце. След като убих жена му – той махна с ръка към вратата на килията. – Ти води, госпожице Лейн! Аз ще пазя гърба ти.

Отново бях „госпожице Лейн“. Очевидно бях Мак единствено смъртно ранена или умираща. Щяхме да говорим и за това по-късно.

– Той е мой, Баронс! Не се бъркай!

– Освен ако не успееш да се справиш с него.

– Ще се справя – заклех се.

Пещерната система беше огромна. Чудех се как Баронс изобщо ме е намерил. Носехме факли, които взехме от стената, изкачвахме се и се спускахме през тунели и пещери без ред. Бях виждала снимки на туристическите части на Бърен. Изобщо не бяха като тези тук. Бяхме много по-дълбоко под земята и много далеч от отъпканите пътеки, в неизследваните части на лабиринта от пещерни системи. Представих си, че ако безразсъдни пещерняци някога намереха пътя насам, Малуш просто щеше да премахне проблема, като ги изяде.

Никога нямаше да открия пътя си навън.

Бях боса, но или скалите не порязваха краката ми, или раните заздравяваха още щом се отвореха. При нормални обстоятелства за мен мракът и тесните пространства биха били причина за силна тревога, но това Ънсийли, което изядох, бе направило нещо с мен. Не изпитвах страх. Беше ободрително. Сетивата ми бяха изключителни. Можех да виждам на слабата, трепкаща светлина на факлите толкова добре, колкото и на дневна светлина. Можех да чуя създанията, които ровеха в земята. Подушвах повече миризми, отколкото можех да разпозная.

Малуш се бе нанесъл тук. Беше пренесъл в пещерите повечето викториански мебели, които видях в къщата му. В една зала, която бе превърнал в пищен готически будоар, видях моята четка за коса на една маса до легло, покрито с лекьосана сатенена покривка. До четката имаше черна свещ, няколко мои косъма и три малки шишенца.

Баронс отвори едно шишенце, подуши.

– Той те е шпионирал, проектирайки себе си. Някога имала ли си чувството, че те наблюдават?

Разказах му за привидението. Натъпках четката в задния си джоб. Не исках да докосвам нищо, което той бе докосвал, но нямаше да оставя части от себе си тук, под земята, в адското му владение.

– И никога не ми каза? – избухна той. – Колко пъти го видя?

– Хвърлих фенерче през него. Мислех, че не е истински.

– Как да те опазя жива, ако не ми казваш всичко? – сопна се той.

– Как очакваш да ти казвам всичко, когато ти никога не ми казваш нищо? Не знам нищо за теб.

– Аз съм този, който ти спасява живота. Това не ти ли говори нещо?

– Да, но защо? Защото имаш нужда от мен. Защото искаш да ме използваш.

– Защо бих искал да те спасявам? Защото те харесвам? По-добре да си полезна, отколкото харесвана. Харесването е емоция. Емоциите – той вдигна ръка и я сви в юмрук – са като да държиш вода. Отваряш ръка, там няма нищо. По-добре да си оръжие, отколкото жена.

Точно сега бях и двете. И исках Малуш.

– Можеш да ми дъвчеш петунията по-късно. И аз има да те хокам.

Намерихме копието в подплатена с кадифе кутия до лаптопа му. Чудех се как лаптопът работи тук долу, но осъзнах, че всички светлини по него бяха с онзи странен синьо-черен нюанс на студена светлина, която амулетът излъчваше. Малуш го захранваше с черна магия.

– Чакай! – Баронс набра няколко команди и екранът светна. За част от секундата се появи страница с текст, а после от компютъра изригнаха ледени искри и той угасна завинаги.

– Успя ли да зърнеш нещо? – попитах.

– Имаше много наддаващи за копието. Видях две от имената – отвърна той и отново погледна часовника си. – Взимай копието и да тръгваме!

Посегнах към копието, сгушено в кадифето, и точно щях да го извадя от кутията, когато се дръпнах, ударена от внезапна ужасна мисъл.

Хлопнах капака. Когато взех кутията и я пъхнах под мишница, Баронс ме изгледа със странен поглед. Свих рамене и продължихме.

Напуснахме будоара и влязохме в друга пещера, натъпкана с книги, кутии и буркани със съдържания, които не подлежат на описание. Както изглеждаха нещата, Малуш се бе забъркал в черна магия много преди да срещне лорд Господар. Сред колекцията на вампира от отвари, пудри и настойки имаше пръснати момчешки съкровища. Почти успях да видя британското момче, невидимо в сянката на видния си властен баща, намразило всичко. Видях го да се бунтува. Да се очарова от света на готиката, толкова различен от неговия. Да изучава черна магия. Да планира убийството на баща си на двайсет и четири годишна възраст. Малуш е бил чудовище много преди да се откаже от християнството.

Складовата пещера се отваряше в дълъг, широк тунел, осветен от факли. На стената имаше стоманена врата. Беше заключена. Нито Баронс, нито аз можахме да я отворим с ритници. Баронс положи двете си длани върху нея. След един дълъг миг каза: „А!“ и бързо замърмори неразбираеми думи. Вратата се отвори, разкривайки тясна и дълга около четиристотин метра пещера. В нея имаше килии с Ънсийли. Тук беше личният запас на Малуш. Чудех се как ги е заловил.

Внезапно го усетих – водовъртеж от гниене и ярост, спускащ се по тунелите към нас.

– Той идва насам – казах на Баронс. – Мисля, че има нужда от храна. Каза, че трябва да яде постоянно.

Баронс ме изгледа остро.

Знаех точно какво мисли.

– Не е защото е пристрастяващо – защитих се аз, – а защото части от него са се превърнали във Фае от яденето на Ънсийли и копието е отровило тези части.

Баронс се взря в мен.

– Части от него са се превърнали във Фае? И копието го е отровило? И ти си знаела това, преди да ядеш Ънсийли?

– Припомни си алтернативата, Баронс!

– Ето защо остави копието в кутията и я затъкна под ръката си. Боиш се да го носиш сега, нали?

– Преди имах оръжие. Сега аз съм оръжие – заявих. Обърнах се и тръгнах да излизам от пещерата, като нямах намерение да разкривам колко дълбоко ме тревожеше това, че може да съм се сдобила не само със силата на Фае... но и с неговата слабост. Вече не исках да докосвам копието. Ако случайно се набодях, щях ли и аз да започна да гния? В какво щях да се превърна? Подобна на врага по колко начина? – Той е на път – казах през рамо. – Предпочитам да не яде отново.

Баронс пристъпи зад мен и затвори вратата. Измъкна шишенце от джоба си и осъзнах, че е отмъкнал някои от нещата на вампира. Пръсна няколко капки на вратата и заговори отново на онзи език, който не разбирах. Огледа се наоколо и познах, че това, което видя, не му харесва. – Добрият войник избира мястото на битката. Ти си споделила същата плът с него. Ако можеш да го усещаш, обзалагам се, че и той може да те усети. Ще те последва.

– Какво търсим?

– Място без изход. Искам това да свърши бързо.

Пещерата, която избрахме, беше малка, тясна и изпълнена със сталактити и сталагмити. Имаше един вход, който Баронс възнамеряваше да запечата, щом Малуш влезе. Подадох му кутията с копието. Той ми направи знак да го скрия зад купчина камъни. Нямаше да дам на Малуш възможността да използва оръжието срещу мен. Освен това вече бях установила, че то е убило само части от него, а това не бе достатъчно. Исках го мъртъв целия.

– Как да убия вампир? – попитах Баронс.

– Надявай се да не е!

– Не ми харесва този отговор.

Той сви рамене.

– Само този мога да ти предложа, госпожице Лейн.

Усещах Малуш, че се приближава. Баронс бе прав. Някак ястието, което бяхме споделили, ни беше свързало. Не се съмнявах, че може да ме усети така ясно, както и аз него.

Вампирът беше вбесен... и гладен. Не бе успял да влезе в хранилището си. Каквото и да бе направил Баронс, входът бе запечатан успешно. Казах ви, че моят загадъчен домакин има бездънна торба с трикове. Наистина започвам да се чудя откъде ги взима.

Той беше близо. Тялото ми бръмчеше от очакването.

Малуш пристъпи през отвора. Беше смъкнал качулката и усмивката му бе повече от страховита.

– Все още не си достоен противник за мен, кучко.

Беше застанал на входа, осветен отзад от факли, черната му роба шумолеше. Усещах емоциите, които се носеха от разложената му плът. Миришеше толкова безстрашно, колкото се чувствах аз. Той вярваше в това, което каза. Щях да му докажа, че греши. Присвих очи, преценявайки го. Сигурно мислеше, че ме превъзхожда, но бягството ми го бе разтревожило и той нямаше да пристъпи в пещерата, докато не разбереше как съм успяла.

Присмях му се:

– Ела и ме хвани тогава!

– Как се измъкна от килията?

– Остави я отключена – излъгах.

Той обмисли това за момент.

– Няма начин да си помръднала. Счупих ти и двата крака. И ръцете. Как стигна до Ънсийли?

– По същия начин, по който омагьосах малкия ти „хладилник“ долу. Добра работа свърших, нали? Не можа да влезеш. Имам малко представа от черна магия. Ти ме подцени.

Той ме проучи. Знаеше колко могъща бе магията на хранилището му и ако можех да си служа с черна магия до такава степен, значи бях способна на много неща. Усетих как се отпуска.

– Това прави нещата много по-интересни. Знаеш ли, поиграх си с тази идея. Сега ще изгнием заедно. Ще те нахраня още и ще те намушкам със собственото ти шибано копие.

Очевидно още не знаеше, че копието липсва.

– Донеси го! – измърках.

Той развърза робата си и я остави да падне на пода. По бухналата му дантелена риза имаше петна. Носеше корави, тесни кожени панталони. Подозирах, че е по същата причина, по която носеше корави ръкавици. Исках да влезе в пещерата. Тогава Баронс щеше да запечата изхода и нямаше да има път навън.

Затанцувах като боксьор.

– Хайде, Джони, да поиграем!

Той се мушна през входа с нечовешка скорост и сключи ръка около врата ми. Видях Баронс да се издига зад него и му изстрелях безсловесна команда: „Не се намесвай!“.

Сграбчих китката на Малуш и го ритнах в чатала с коляно със силата на десет мъже. Плътта между краката му бе твърде мека. Коляното ми се плъзна няколко сантиметра в тялото му.

– Не усещам нищо там, кучко – изплю той.

– Ами тук? – цапнах го по ухото с цялата си сила. Кръв шурна от черепа му и той се олюля. Гледах как раната се изцерява толкова бързо, колкото бе нанесена. Дали и с мен щеше да стане така?

Скоро разбрах. Той счупи носа ми. Носът се намести сам. Едва не му откъснах ръката от рамото. Тя вися безполезно няколко мига, после той ме удари отново, силно както винаги.

– Когато свърша с теб, кучко, ще отида в Ашфорд. Помниш ли малката си изповед? – присмя ми се той. – Каза ми, че майка ти е там. Може би ще те оставя жива достатъчно дълго, за да видиш какво ще направя с нея.

Размазах лицето му в каша от кървава плът. Щеше да свърши тук и сега. Малуш никога нямаше да излезе от тези пещери, дори да трябваше да остана тук цяла вечност. Той се опита да откъсне ухото ми. Аз почти го захапах, но размислих, не ми бяха съвсем ясни вампирските правила. Не исках кръвта му да стигне до устата ми. Ритнах го в коляното. Когато то се раздроби и той политна надолу, аз паднах върху него, ритах, удрях, ръмжах.

Усетих как нещо в мен се развива и ми хареса.

Времето загуби смисъла си за мен. Ние бяхме като неразрушими машини. Биехме се до безсъзнание, дълго след точката на разума. Аз съществувах само за едно – да го накарам да падне, да остане долу и повече да не помръдне. Вече не знаех кой е той. Вече не ми пукаше коя съм аз. Нещата се бяха разградили до най-основните термини. Малуш вече нямаше дори име или лице. Той беше Враг. Аз бях Унищожител. Разбирах само повелята на битката, жаждата да убия.

Запратих го в стената на пещерата. Той ме запрати в сталагмит с човешки ръст, който се разпадна от удара. Станах и отново се счепкахме, удряхме, ритахме, грухтяхме.

Внезапно Баронс застана между нас и ни раздели със сила.

Обърнах се към него, ръмжейки:

– Какво правиш, по дяволите?

– Ти! – Малуш изглеждаше зашеметен. – Как се озова ти тук? Оставих гривната на уличката. Няма начин да си ме проследил.

Зяпнах Баронс. Как ме беше намерил?

– Не се бъркай, Баронс! Битката е моя.

Баронс ме изненада напълно с половин дузина бързи удара в главата и стомаха.

Превих се на две замаяна.

Малуш се засмя.

Бях приведена ниско, ребрата ми пукаха и се възстановяваха за няколко секунди. Гърдите ми горяха сякаш дробът ми беше пробит.

Малуш спря да се смее със задавен звук.

Когато се изправих, Баронс държеше Малуш с ръка през врата. Удари ме отново и аз отново се превих. Баронс се бе сдържал, когато ме удари първия път. Беше ме потупал любовно в сравнение с това, което ми сервира сега.

Копелето го направи още три пъти. Всеки път, щом станех, юмрукът му се стоварваше върху лицето ми, преди да мога да се изправя изцяло. Чувствах се така, сякаш мозъкът ми дрънчеше в черепа.

Петия път, когато станах, Малуш бе на земята, неподвижен. Разбрах защо. Главата му вече не беше на раменете. Той го беше убил! Баронс бе отнел възможността да си отмъстя, бе ми отнел удоволствието да унищожа този, който едва не унищожи мен!

Нахвърлих се върху него. Беше опръскан с кръв, дишаше тежко, главата му бе отпусната, очите присвити, а яростта се изливаше от него на плътни, опасни вълни. Как смееше да е ядосан на мен? Аз бях обидената! Моята битка бе прекъсната, в мен бе запечатана жажда за кръв, турбодвигател бе форсиран до червената линия.

– Вампирът беше мой, Баронс!

– Провери зъбите му, госпожице Лейн! – каза той – Те са козметични удължения. Не е бил вампир.

Ударих го леко по рамото.

– Не ми пука какъв е бил! Това беше моят бой, копеле!

Той ме удари със същата лека, предупредителна сила.

– Твърде дълго време ти трябваше, за да го довършиш.

– Кой си ти, за да решаваш колко дълго е твърде дълго? – тупнах го още веднъж по рамото.

Той върна удара със същата сила.

– Ти се наслаждаваше.

– Не съм!

– Усмихваше се, подскачаше на пръсти, насъскваше го.

– Опитвах се да приключа боя! – ударих го по рамото, този път силно.

– Изобщо не се опитваше да го приключиш – сопна се той и също ме удари. Едва не се катурнах. – Ти удължаваше битката. Перчеше се.

– Не знаеш за какво говориш, мамка му! – извиках.

– Вече не виждах разлика между вас двамата – изрева той.

Забих юмрук в лицето му. Лъжите се изтърколват встрани от нас. Истините са тези, които най-силно се стараем да заглушим.

– Тогава не си гледал достатъчно добре. Аз съм тази с циците.

– Знам, че ти си тази с циците. Те са в шибаното ми лице всеки шибан път, когато се обърна.

– Може би трябва да контролираш либидото си, Баронс.

– Да ти го начукам, госпожице Лейн!

– Само опитай! Ще ти наритам задника.

– Мислиш, че можеш ли?

– Дай да видим!

Той се вкопчи в тениската ми и ме притегли към себе си, докато носовете ни се докоснаха.

– Ще си го получиш, госпожице Лейн. Но помни, че ти го поиска! Така че, дори не си помисляй да се опиташ да потупаш по тепиха и да се откажеш от боя!

– Да чуваш някой да реве „чичо“, тук, Баронс? Аз не чувам.

– Добре.

– Добре.

Той пусна тениската ми, сграбчи косата ми и допря устата си до моята.

Аз избухнах.

Избутах го и го притеглих по-близо. Той ме върна обратно и ме дръпна по-плътно към тялото си. Издърпах косата му. Той издърпа моята. Не се бореше честно. Всъщност бореше се съвсем честно. Не предлагаше учтивости.

Захапах устната му. Той ме препъна и ме бутна на каменния под. Ударих го. Настани се между краката ми.

Разкъсах ризата му отпред, оставих я да виси на парцали от раменете му.

– Харесвах тази риза – изръмжа той. Надигна се над мен като тъмен демон, лъщеше на светлината на факлите, от него капеха пот и кръв, торсът му бе покрит с татуировки, които изчезваха под колана на панталона му.

Той сграбчи края на тениската ми, разкъса я до врата ми и вдиша рязко.

Ударих го. Ако и той ме беше ударил, не можах да го усетя. Устата му отново беше върху моята; усетих горещата коприна на езика му, острото преднамерено скърцане на зъбите му, размяната на дъх и тихите, отчаяни звуци на нуждата. Цунами от похот – без съмнение подсилена от Фае в кръвта ми – се разби в мен, поваляйки ме и повличайки ме в едно опасно море. Нямаше спасителна лодка в тези дълбоки, убийствени води, нито дори фар, който да осветява пътя ми към брега със своето меко, кехлибарено обещание. Съществуваше само бурята на Баронс и тази, която, изглежда, бях аз и дори да имаше тъмни сенки, движещи се във водите под краката ми, които трябваше да огледам добре и да размисля дали да се опитвам да плувам в тях, не ми пукаше.

Той се прилепи към мен и започна подлудяващо еротично и ритмично блъскане и триене. „Самотно момче. Сам мъж. Сам в пустинята под кървавочервена луна. Война навсякъде. Винаги война. Спиращ дъха вятър сироко, помитащ всичко над коварните отсяващи се пясъци. Пещера в скална стена. Убежище? Никъде не беше останало убежище.“ Езикът на Баронс беше в устата ми и някак аз бях вътре в Джерико Баронс. Образите бяха негови.

И двамата чухме звука в един и същи момент и се разделихме толкова бързо, както се бяхме събрали, пръскайки се в противоположните страни на малката пещера.

Задъхана, се взрях в него. Той дишаше тежко, бе присвил очи.

„Още ли е омагьосан?“ – произнесох само с устни, като имах предвид входа на пещерата.

„Само да задържа. Не да прогонва.“

„Е, омагьосай го отново!“

„Не е толкова лесно.“

Той се стопи в сенките зад един сталагмит.

Съсредоточих вниманието си върху вратата, опитах се да усетя какво идваше и се вцепених.

Фае... но не Фае. Последвано от поне десет Ънсийли.

Загледах се покрай тялото на Малуш към входа, напрегната като пружина. Проблясък на злато и сребро привлече окото ми в светлината на мъждукащата факла.

Амулетът! Как можах да забравя? Беше затрупан на купчинка от веригата, между тялото на Малуш и вратата. Трябва да беше паднал, когато Баронс обезглави вампира.

Стъпките приближаваха.

Хвърлих се към Светинята.

Крак в ботуш стъпи отгоре ù точно когато стигнах до нея. Плъзнах поглед нагоре по крака и погледнах право в очите убиеца на сестра ми.