Мистерията на изчезналия амулет

Девет

Като говорим за обичаните и изгубените, ще спомена, че ми оставаше един ден, за да разчистя апартамента ù. До полунощ трябваше да махна всички вещи на Алина, в противен случай хазяинът имаше право да ги изхвърли на улицата. Бях пакетирала нещата ù преди седмици. Само трябваше да ги завлека до вратата, да повикам такси, да платя допълнително на шофьора, за да ми помогне да ги натоваря, и да ги откарам до книжарницата, където да ги опаковам и да ги пратя у дома.

Не можех да повярвам, че напълно съм загубила представа за времето, но се налагаше да се бия с чудовища, да търпя разпитите на полицията, да претърсвам гробище, да върна баща си у дома, да отклоня от смъртта брата на мафиот, да се справям с нова работа и да посещавам незаконен търг.

Беше цяло чудо, че изобщо успях да направя нещо. Наистина.

И така, неделя следобед на трийсет и първи август – последния ден от договора за наем на Алина. В този ден сестра ми би трябвало да е пакетирала нещата си и да чака такси, което да я закара до летището, та най-после да се върне у дома в Джорджия при безкрайните летни плажни купони на границата с есента. Този ден ме завари да изтръсквам капещ чадър и да трия обувките си в постелката пред вратата ù. Стоях няколко минути там, отърквах ненужно обувките си и дишах дълбоко. После се зарових в чантата за пудриерата, за да махна прашинката от очите си, които сълзяха.

Апартаментът на Алина беше над една кръчма в Темпъл Бар, недалеч от Тринити, където тя учеше през първите няколко месеца след като бе пристигнала. По онова време все още посещаваше редовно занятията, но след това стана напрегната, загуби тегло и започна да се държи странно.

Разбирах защо бях забравила да разчистя апартамента ù, но сега, когато стоях в него, не можех да повярвам, че съм забравила дневника ù. Алина бе пристрастена. Не бе в състояние да живее без дневник. Водеше дневник от малка. Никога не пропускаше и ден. Знаех. Някога я издебвах и го четях, а после я измъчвах с тайните, които бе решила да довери на някаква тъп тефтер вместо на мен.

По време на престоя ù зад граница, тя доверяваше най-големите си тайни на един тъп тефтер вместо на мен и аз се нуждаех от него. Ако някой не ме бе изпреварил и не го бе унищожил, някъде в Дъблин съществуваше запис на всичко, което ù се случи, откакто стъпи в тази страна. Алина беше невротично подробна. На тези страници вероятно имаше отчет за всичко, което бе видяла и почувствала, за това къде бе ходила и какво бе научила, как бе открила какво сме аз и тя, как лорд Господар я бе подмамил да си падне по него, и се надявах да е сигурна следа към местоположението на Шинсар Дъб. Кой притежаваше книгата, кой я транспортираше и по каква тайнствена причина. „Сега знам какво е – каза в последното си безумно телефонно съобщение – и знам къде...“ Обаждането прекъсна рязко.

Бях сигурна, че Алина е на път да каже, че знае къде е. Надявах се да е написала в дневника си и да го е скрила някъде, където е мислела, че аз и само аз бих могла да разбера как да го намеря. Винаги намирах дневниците ù. Със сигурност ми бе оставила следа как да намеря най-важния.

Пъхнах ключа в ключалката, разтърсих дръжката, опитвайки се да я завъртя – ключалката се инатеше, – отворих вратата и зяпнах в момичето, което стоеше вътре, взираше се в мен и размахваше бейзболна бухалка.

– Дай ми го! – настоя тя, протягайки ръка и кимайки към ключа. – Чух те и вече се обадих на полицията. Откъде имаш ключ за моя апартамент?

Прибрах ключа в джоба си.

– Коя си ти?

– Аз живея тук. Коя си ти?

– Ти не живееш тук. Сестра ми живее тук. Поне до полунощ днес.

– Няма начин. Подписах договор за наем преди три дни и предплатих. Ако имаш проблем, говори с хазяина!

– Наистина ли повика полиция?

Тя ме прецени хладно.

– Не. Но ще повикам, ако трябва.

Това беше облекчение. Още не бях виждала инспектор Джейни днес и бях доволна от отсрочката. Сега ми оставаше само той да се появи и да ме арестува за влизане с взлом или по някое друго измислено обвинение. Погледнах момичето.

– Къде са нещата на сестра ми? – настоях. Всички грижливо пакетирани кашони бяха изчезнали. Нямаше прах за снемане на отпечатъци по пода, нямаше пръснати наоколо счупени стъкла, нямаше нарязани мебели, нямаше разкъсани пердета. Всичко това бе изчезнало. Апартаментът беше безупречен и бе преобзаведен с вкус.

– Откъде да знам? Тук нямаше нищо, когато се нанесох.

– Кой е хазяинът? – попитах. Бях зашеметена. Бяха ме изключили. Докато се колебаех дали да разруша стените и подовете за цялостно, но ужасно скъпо търсене на дневника, бях отклонена от други неща, а после изгубих всички лични вещи на сестра ми.

Някой живееше в нейния апартамент. Не беше честно. Имах още един ден!

Щях да продължа да споря, докато слънцето не залезеше, докато часовникът не удареше дванайсет и последният удар не иззвънеше, ако новата наемателка бе казала нещо друго, а не това, което каза.

– Човекът долу на бара се грижи за нещата вместо него, но може би трябва да говориш със собственика.

– И кой е той?

Тя сви рамене.

– Не съм го виждала. Някакъв на име Баронс.

Почувствах се като плъх в лабиринт, а всички останали бяха хора, носеха лабораторни костюми, гледаха как бягам сляпо нагоре и надолу по задънените коридори и се смееха.

Оставих новата наемателка в мълчание. Излязох на уличката зад кръчмата, облегнах се на една зазидана врата, за да се скрия от ситния дъжд, и позвъних на Баронс от мобилния телефон, който бе оставил снощи пред вратата ми с три записани номера.

Първият беше ДБ. Този използвах сега. Другите два бяха мистериозни – АНМСМ и АУ.

Беше ядосан, когато отговори.

– Какво? – изръмжа. Чувах звуците от падащи неща, чупещо се стъкло.

– Кажи ми за сестра ми! – излаях в отговор.

– Тя е мъртва – каза той саркастично. Нямаше друго падане.

– Къде са нещата ù?

– Горе, в стаята до твоята. За какво е всичко това, госпожице Лейн, и не може ли да почака? Малко съм зает точно сега.

– Горе? – възкликнах. – Признаваш, че си ги прибрал?

– Защо не? Аз бях неин хазяин, а ти не изчисти мястото навреме.

– Бях там навреме. Имах време до края на деня.

– Беше уморена и заета, тъй че се погрижих вместо теб – оглушителен трясък подчерта думите му. – Не ми благодари!

– Бил си хазяин на сестра ми и не си направи труда да ми кажеш? Каза, че не я познаваш! – изкрещях аз, за да ме чуе над грохота, идващ от слушалката. Добре, може би изкрещях, защото бях бясна. Беше ме излъгал. Право в очите и безочливо. За какво още ме лъжеше? Трясъкът на гръмотевица над мен ме вбеси още повече. Един ден щях да избягам от Джерико Баронс и от този дъжд. Един ден щях да си намеря слънчев плаж, да разположа задника си на него и да пусна корени. – Освен това – сопнах се – името ти не беше на писмото, което получихме за щетите по апартамента.

– Човекът, който се грижи за наемите ми, прати писмото. И не знаех, че е твоя сестра. Не знаех, че съм неин хазяин, докато адвокатът ми не се обади преди няколко дни да ми каже, че има проблем с един от имотите ми – чу се глухо тупване и Баронс изгрухтя. След миг каза: – Той звъня в къщата ви в Ашфорд, но никой не му отвърна. Не искаше да е отговорен за изхвърлянето на собственост на наемател на улицата. Чух името, направих сметка, погрижих се – последва глухо „ох“ и сякаш телефонът на Баронс падна с дрънчене на пода.

Нещата интересно се преобърнаха. Горе на стълбите си бях казала „А-ха!“. Бях напълно убедена, че крие някаква лична връзка със сестра ми, че съм намерила доказателство за нея, доказателство за злодейството му, нещата като по чудо щяха да си дойдат на местата и най-накрая щях да намеря някакъв смисъл, но отговорът му бе напълно логичен. Двама от клиентите ми в „Тухларната“ притежаваха много имоти и никога не се включваха лично в управлението им, стига да нямаше някакъв проблем. Не виждаха нищо от документацията, освен ако нещо не трябваше да влезе в съда, и никога нямаха ни най-малка представа кой наема някой от апартаментите им.

– Не мислиш ли, че е ужасно съвпадение? – настоях аз, щом чух, че отново е на линията. Дишаше тежко, сякаш бягаше или се биеше, или и двете. Опитах се да си представя с кого или с какво би могъл да се бие Баронс, че да го затруднява толкова, и реших, че не искам да знам.

– Давя се в съвпадения по-дълго, отколкото искам да си мисля. Ти?

– Да – съгласих се. – И възнамерявам да стигна до дъното им.

– Направи го, госпожице Лейн!

Той звучеше враждебно. Усетих, че е готов да затвори.

– Чакай малко! Кой е АНМСМ?

– Ако не можеш да се свържеш с мен – изскърца той.

– А АУ?

– Ако умираш, госпожице Лейн. Но на твое място бих се обадил на този номер само ако съм сигурен, че умирам, иначе аз лично ще те убия – чух мъж да се смее.

Линията прекъсна.

– Ти също ги виждаш – казах с тих глас, докато сядах на пейката до леко луничава червенокоска.

Бях намерила Шийте зрящ в двора на Тринити. Момиче като мен.

На връщане към книжарницата небето се бе поизяснило, затова минах през колежа, за да гледам хората. Въпреки че слънцето едва пробиваше през облаците, следобедът беше топъл и хората бяха излезли навън, някои учеха, други се смееха и говореха.

„Щом съзреш Фае – посъветва ме Баронс, – гледай не към него, а към тълпата, за да видиш кой още го гледа!

Съветът се оказа разумен. Трябваха ми няколко часа, но най-накрая я забелязах. Това, че имаше толкова много Фае в града, помогна. Изглежда, че на всеки половин час минаваше по едно Момче носорог с някой от поверениците му. Или виждах нещо изцяло ново – като това, което и двете гледахме.

Младото момиче надзърна над книгата си и ме дари с празен поглед, който бе истинско съвършенство. Ореол от къдрава кестенява коса обрамчваше крехки черти, имаше малък прав нос, уста като розова пъпка, дръзка челюст. Дадох ù четиринайсет, най-много петнайсет години, а видът ù на Шийте зрящ вече бе почти безупречен. Накара ме да се чувствам като пълен некадърник. Сама ли се беше научила, или някой друг я беше обучил?

– Съжалявам, какво? – каза тя, примигвайки.

Погледнах обратно към Фае. Беше се проснало по гръб на ръба на един терасиран фонтан, сякаш поглъщаше неравномерните слънчеви лъчи. Беше стройно, прозирно, чудесно. Като онези прелестни, полупрозрачни картини на Феи, които са толкова популярни в днешната култура. Облак от фина коса обграждаше изящното му лице и имаше дребно, слабо момчешко тяло с малки гърди. Беше голо и не се затрудняваше с Обаяние. И защо ли? Нормалните хора не можеха да го видят, а според Баронс мнозина Фае вярват, че Шийте зрящите са измрели много отдавна или са се стопили до незначителен брой.

Подадох на момичето дневника си, отворен на страницата, на която бях скицирала Фае.

Тя трепна, захлопна го и се взря в мен.

– Как смееш? Ако искаш да се вкараш в опасност, давай, но не повличай и мен със себе си! – викна тя. Грабна книгата, раницата и чадъра, скочи и хукна с котешка грациозност.

Втурнах се след нея. Исках да я разпитам за толкова много неща. Исках да знам как е научила какво е. Исках да знам кой я е обучил и исках да се срещна с тази личност. Исках да науча повече за наследството си, и то не от Баронс, който имаше планове в плановете. Кого заблуждавах? Въпреки че беше с години по-млада от мен, в този град бе самотно и един приятел щеше да ми дойде добре.

Бях добър спринтьор. Помогна ми и това, че носех кецове, а тя беше със сандали. Въпреки че се стрелкаше от улица на улица, изблъсквайки туристи и продавачи, аз продължавах да я настигам и накрая тя се гмурна в една уличка, спря и се завъртя. Отметна огнените си къдрици и ми хвърли поглед. С котешки светещите си зелено-златисти очи тя огледа светкавично уличката, настилката, стените, покривите, а накрая небето над тях.

– Небето? – намръщих се. Това изобщо не ми харесваше. – Защо?

– Дявол да го вземе! Как, по дяволите, си оцеляла толкова дълго?

Тя беше твърде млада, за да ругае.

– Внимавай с езика! Майка ми би ти измила устата.

Тя ми хвърли войнствен поглед.

– Моята майка щеше да те предаде на Съвета и щеше да ги накара да те заключат за това, че си опасност за себе си и за другите.

– Съвет? Какъв съвет? – попитах. Нима бе възможно? Имаше ли толкова много като нас? Бяха ли организирани, както Баронс каза, че са били в старите дни? – Имаш предвид съвет на Шийте...

– Млъкни! – изсъска тя. – Ще докараш смъртта на всички ни.

– Има ли такъв? – настоях. – Съвет на... знаеш, хора като нас? – попитах отново. Ако беше така, трябваше да се срещна с тях. Ако още не знаеха за лорд Господар и неговия портал, трябваше да научат. Може би можех да прехвърля цялата тази гадна работа на някого другиго, на цял съвет. Да си измия ръцете, да се съсредоточа в мисълта за отмъщение, може би дори да получа помощ в изпълнението му. Дали сестра ми не ги беше познавала, дали не беше се срещала с тях?

– Млъкни! – тя отново огледа небето.

Това ме правеше неспокойна.

– Защо все гледаш нагоре?

Тя затвори очи, поклати глава и изглеждаше така, сякаш призоваваше Исус, Мария, Йосиф и всички останали светци да я дарят с търпение. Когато отново отвори очи, скочи към мен и изтръгна дневника изпод ръката ми.

– Писалка! – настоя тя. Извадих една от чантата и я пуснах в ръката ù.

Тя написа:

„Ти и аз сме тук, но вятърът е навсякъде. Не му хвърляй думи, които не искаш да бъдат последвани до теб.“

– Това е ужасно мелодраматично! – опитах се да омаловажа нещата дори само за да прогоня ледените тръпки по гърба си.

– Това е едно от първите правила, които учим – каза тя с язвителен поглед. – Аз го научих, когато бях на три. Ти си стара. Трябва да знаеш.

Наежих се.

– Не съм стара. От кого го научи?

– От баба ми.

– Ето, ти имаш от кого. Аз бях осиновена. Никой не ми е казал нищо. Трябваше да уча всичко сама и мисля, че се справям ужасно добре. Колко добре би се справила ти съвсем сама?

Тя сви рамене и ме дари с поглед, който казваше, че би се справила много по-добре от мен, защото е умна и специална. О, самоувереността на младостта! Колко ми липсваше!

– Е, какво има на небето? – настоях. Бях ли плъх, както се чувствах, и имаше ли сови над главата ми?

Тя обърна на чиста страница и написа още една дума. Въпреки че мастилото беше розово, думата се появи мрачна и злокобна на страницата. „Ловци“ – пишеше. Ледът, който почти бях успяла да прогоня, се върна като мразовит шип, забит в гърба ми, и се плъзна през сърцето ми. Ловците бяха ужасяващата каста крилати Ънсийли, чиято първична функция бе да ловят и да убиват Шийте зрящи.

Тя затвори дневника.

– Били са забелязани – каза само с устни.

– В Дъблин? – отвърнах ужасена, оглеждайки внимателно небето.

Тя кимна.

– Как се казваш?

– Мак – отвърнах тихо. Исках ли името ми да се носи по вятъра? – А ти?

– Дани. Мак коя?

– Лейн – това беше достатъчно засега. Колко бе странно да имаш чувството, че не притежаваш съвсем последното си име.

– Къде мога да те намеря, Мак?

Започнах да ù казвам номера на новия си мобилен телефон, но тя поклати бързо глава.

– Във времена като това се придържаме към старите начини. Къде си отседнала?

Дадох ù адреса на „Книги и дреболии „Баронс“.

– Там работя. За Джерико Баронс – огледах внимателно лицето ù, за да разбера дали го познава. – Той е един от нас.

Тя ме изгледа странно.

– Мислиш ли?

Кимнах и отворих на чиста страница в дневника. Написах:

„Има ли много като нас?“

„Не съм аз тази, която ще отговаря на въпросите ти – надраска тя. – Някой ще се свърже с теб скоро.“

– Кога?

– Не знам. От тях зависи.

– Трябват ми отговори. Дани, видях неща. Съветът знае ли какво става в този град?

Светлите ù очи пламнаха и тя поклати яростно глава.

Изгледах я раздразнено.

– Е, кажи на твоя някой да побърза! Нещата бързо се влошават – отново отворих дневника.

„Аз съм Нул – написах. – И знам за лорд Господар и за Шинсар...“

Светкавично изтръгна дневника от ръката ми и съдра страницата, преди да мигна. Направи го толкова плавно и бързо, че писалката ми все още бе във въздуха над страница, която вече не беше там, и все още оформях буквата Д.

Нищо нормално не можеше да се движи толкова бързо. Тя беше реагирала с нечовешка скорост. Взрях се в устатото, палаво лице.

– Какво си ти?

– Същото като теб. Скрити таланти се будят във времена на нужда – каза тя, наблюдавайки ме. – Ти имаш своите таланти, аз имам моите. Всеки ден научаваме все повече за това кои сме били и какво ставаме отново.

– Ти ме остави да те хвана – обвиних я. Можеше да ме надбяга за едно тупване на сърцето. Кого заблуждавах? Това хлапе сигурно можеше да прескача малки сгради.

– И?

– Защо?

Тя сви рамене.

– Не трябваше, но бях любопитна. Роуина прати неколцина от нас да те намерят, да научат къде си отседнала. Естествено, аз съм тази, която те забеляза първа. Тя те изкара много силна – огледа ме пренебрежително. – Но май не е така.

– Коя е Роуина? – попитах. Имах предчувствие и то не ми харесваше.

– Стара жена. С посребрена коса. Изглежда крехка. Но не е.

Точно както подозирах, старата жена, която срещнах през първата си нощ в Дъблин и станах жертва на гнева ù, тъй като се загледах прекалено дълго в първото Фае, което видях. По-късно, когато В’лане едва не ме изнасили в музея, просто си стоя, без да направи каквото и да е. След това ме последва, настоявайки, че съм осиновена.

– Заведи ме при нея! – казах. Мразех я, задето разкъса моя свят с думите си. Но имах нужда да узная повече за нейната истина. Тя ме нарече О’Конър, спомена някой на име Патрона. Знаеше ли откъде съм дошла? Почти не можех да си позволя следващата мисъл. Тя ме плашеше толкова, колкото ме очароваше, чувствах я като предателство спрямо родителите си, към всичко, което бях и което съм правила през последните двайсет и две години. „Имах ли роднини някъде в Ирландия? Братовчед, чичо, смеех ли да мисля за това... сестра?“

– Роуина ще определи времето – каза Дани. Когато се намръщих и отворих уста да споря, тя отстъпи назад и вдигна ръце. – Хей, не се сърди на мен! Аз съм просто пратеник. А тя ще ми скъса ушите, че изобщо съм ти предала някакво съобщение – внезапно се ухили поразително. – Но ще ù мине. Мисли, че съм нещо изключително. Имам четирийсет и седем убийства.

Убийства? Фае ли имаше предвид? С какво ги убиваше това нахакано хлапе?

Тя се обърна и тръгна така,сякаш имаше крила на краката, и аз знаех, че нямам никакъв шанс да я хвана. Защо аз не получих свръхчовешка скорост? Можеше да ми свърши работа вече десетки пъти.

– Мак – изстреля тя през рамо, – още нещо. И ако споменеш пред Роуина, че аз съм ти казала, ще излъжа. Но трябва да знаеш. Няма мъже сред нас. Никога не е имало. Каквото и да е твоят работодател, той не е един от нас.

Върнах се през Темпъл Бар с късовете музика, носеща се от отворени прозорци, и с шумните клиенти, препъващи се през отворените врати на кръчмите.

Когато за първи път минах през тази част на града, ме обсипаха със свиркания и подвиквания, а аз им се насладих. Бях онзи тип момичета, които, за да привлекат внимание, се обличат в хващащи окото тоалети, съчетани с подходящи аксесоари. Тази вечер с торбестите дрехи и практичните кецове, без никакъв грим и със зализана от дъжда коса, преминаването ми през изпълнения с крек купонджийски квартал мина незабелязано и бях благодарна за това. Единствената тълпа, която ме интересуваше, беше тази в главата ми. Мислите се тъпчеха във всяко ъгълче на мозъка ми и се ръгаха с лакти, докато се опитваха да привлекат вниманието ми.

До този момент Баронс бе единственият ми източник на информация за това какво съм аз и какво става около мен. Но току-що научих, че има друг източник на информация, който бе организиран. Имаше други Шийте зрящи, които се бореха и убиваха Фае. Най-малкото едно смело четиринайсетгодишно момиче със скорост на супергерой.

Досега, без дори да знам името ù, се отнасях скептично към Роуина. Смятах я за свадлива стара жена, която вероятно познава неколцина други като нас и е достатъчно стара, за да си спомни поне малко от знанията Шийте. Не бях и мечтала, че може да е включена в общност на Шийте зрящи, в активна мрежа със съвет и правила, и с майки, които да учат децата си от раждането им как да се справят с това, което са. Древният анклав, за който Баронс ми каза на гробището, съществуваше и до днес.

Бях ядосана, че не ме покани в тази общност в нощта, в която се срещнахме, нощта, когато видях първото Фае и едва не се издадох. Всъщност щях да се издам, ако тя не се бе намесила.

Но не, тя не ме взе под крилото си, когато толкова отчаяно се нуждаех от помощ, и не ме научи как да оцелявам. Роуина ме прогони и ми каза да ида да умра на друго място.

И точно това щях да направя – щях да умра, ако пътят ми не се бе пресякъл с този на Джерико Баронс.

Необучена и без представа за това какво представлявам, някое от чудовищата Ънсийли – щях да отказвам да повярвам, че са истински, щеше да ме убие. Може би някоя Сянка щеше да ме превърне в хартиена обвивка следващия път, когато несъзнателно се залутах в изоставения квартал. Може би Сивият мъж щеше да унищожи красотата ми за по-кратко време, отколкото ужасната коса, лошите дрехи и бързо сменящите се приоритети. Може би Многоустото нещо щеше да обърне многото си усти към мен или може би щях да привлека вниманието на лорд Господар, да свърша като негов личен детектор на ОС, да бъда използвана и убита точно като Алина.

Каквото и да беше Баронс, в крайна сметка той ме спаси. Отвори очите ми и ме превърна в оръжие. Не Роуина и нейната весела банда Шийте зрящи. Бих предпочела сурова любов пред никаква.

„Няма мъже Шийте зрящи – каза Дани. – Никога не е имало.“

Е, имах новини за нея. Баронс можеше да вижда Фае, той ме обучи и се биеше рамо до рамо с мен срещу тях. А това беше повече, отколкото Роуина или някой друг изобщо бе направил за мен.

Не се съмнявах, че тя ще прати човек да ме потърси съвсем скоро. Беше пуснала нейните Шийте зрящи на лов за мен. Знаеше, че притежавам една от Светините на Сийли. Онзи ден в музея, когато В’лане ми натрапи смъртоносната си сексуалност, тя ме видя да го заплашвам с копието. Когато най-накрая се измъкнах, ме настигна и се опита да ме накара да ида някъде с нея. Но това беше твърде малко, твърде късно. Изостави ме за втори път онзи ден в музея. Гледаше ме как се събличам пред хората и как се въртя като безмозъчна разгонена кобила към едно Секс-до-смърт-Фае, без да си мръдне пръста да ми помогне. Когато настоях да разбера защо не се бе опитала да направи нещо, каквото и да е, тя каза студено: „Един издаден е един мъртъв. Двама издадени са двама мъртви. Не можем да поемаме рискове, които да ни издават. Особено аз.“.

Тази стара жена беше важна. Тя имаше информация за мен, за това коя съм. И когато пратеше някого за мен, щях да отида.

Ала само с внимание и предпазливи стъпки.

При третата ни среща нещата щяха да са много различни. Щеше да се наложи тя да се доказва пред мен.

Беше тъмно, когато се върнах в книжарницата. Минах по страничната уличка и обиколих до задния вход, стиснала по едно фенерче във всяка ръка. Забелязах, че Баронс е заковал счупения прозорец на гаража.

Нямах натрапчиви мисли за Сенките. Просто проверявах, за да съм сигурна, че статуквото все още е... ами същото. Един от враговете ми си бе устроил базов лагер точно пред задната врата. Най-малкото, което всеки добър войник би направил, е да разузнава редовно, за да е сигурен, че няма ново развитие.

Нямаше ново развитие. Прожекторите бяха включени, прозорците бяха затворени. Прокарах ръка по челото си с въздишка на облекчение. Откакто Сенките влязоха в магазина, не можех да ги изхвърля от ума си, особено онази – голяма и агресивна, която ме заплаши в салона на Баронс и сега се движеше неуморно напред-назад на ръба на мрака.

Примигнах.

Тя оформяше едно от пипалата си в нещо, което приличаше на юмрук с вирнат нагоре човешки пръст – знаете кой. Със сигурност не се учеше от мен, нали? Отказах да приема мисълта. Нямаше място в главата ми, умът ми бе пълен. Беше трик на сенките, нищо повече.

Обърнах се към стълбите и бях на последното стъпало с ръка на бравата, когато почувствах присъствието му зад мен.

Мрак.

Празнота.

Огромно като нощта.

Обърнах се, така неумолимо привлечена, сякаш черна дупка се бе отворила зад гърба ми и бях засмукана в неговия хоризонт на събитията⁵.

Привидението стоеше неподвижно, наблюдаваше ме в тишината, спокойно като смъртта. Мастилените поли на широката му, закачулена роба шумоляха на лекия вятър.

Свих очи. Нямаше вятър. Дори най-лек ветрец не повяваше в задната уличка. Нито един косъм на главата ми не шаваше. Облизах пръст и го вдигнах. Въздухът бе замрял, застоял.

Ала все пак робата на привидението се вълнуваше, тласкана от повей, какъвто нямаше.

Супер! Ако търсех доказателство, че таласъмското видение, което ме преследва, е заблуда, току-що го получих. Очевидно бях фотошопнала това нещо от кадри, складирани в паметта ми, събрани от филми, от детски приказки за духове и от други книги. В медийните банки на ума ми робата му винаги се къдреше, никога не виждах лицето му, а то винаги носеше наточено, извито, смъртоносно острие, поставено на висок прът от абанос – като този, който мъкнеше сега. Беше съвършено. Твърде съвършено.

Защо си причинявах това?

– Не разбирам – казах. Естествено, привидението не каза нищо. Никога не казваше, нито щеше да каже. Защото Смъртта не стоеше в уличката с мен, чакайки с търпение, родено от вечността, за точния момент, в който да продупчи билета ми и да осребри моя жетон. Вечният пешак не държеше палтото ми – фин, но безспорен сигнал, че танцът за мен е свършил, че балът е приключил, че нощта е минала.

И ако исках още доказателства за това, че клишираният дух беше просто това – видение, плод на възбудено въображение, – трябваше само да си припомня, че Баронс, Джейни и Дерек О’Баниън не го видяха, когато бяха близо до него. Джейни и О’Баниън не бяха точно убедително доказателство, но Баронс беше. Мили боже, той можеше да надуши целувка по мен! Той не пропускаше нищо.

– Да не е, защото убих Роки О’Баниън и хората му? Затова ли продължавам да те виждам? Защото събрах дрехите им и ги хвърлих на боклука вместо да ги пратя в полицията или на съпругите им? – рекох. Бях получила своя дял класове по психология в колежа. Знаех, че напълно здрав човешки ум би могъл да си прави номера, а моят не беше здрав. Беше натежал от мисли за отмъщение, от съжаления и от бързо увеличаващи се грехове. – Знам, че не е, защото убих всички онези Ънсийли в склада или защото намушках Малуш. Това ме кара да се чувствам – изучих го за момент. Колко честна трябваше да бъда със себе си, за да се отърва от него? – Да не е, защото оставих мама у дома в Ашфорд да скърби. Боя се, че тя никога няма да се оправи без мен.

Или мрачният замисъл на това нещо се бе породил много преди това? Дали семената му не бяха посети в някой топъл слънчев ден до плувния басейн. Ден, в който се протягах лениво, разглезената ми кожа събираше тен, а аз слушах щастлива, безмозъчна музика, докато на шест хиляди и петстотин километра кръвта на сестра ми изтичаше на мръсна уличка в Дъблин?

Може би беше, защото говорех с Алина всяка седмица в продължение на месеци и нито веднъж не забелязах нищо в гласа ù, нито веднъж не извадих глава от щастливия си малък свят достатъчно, че да усетя, че има нещо нередно в нейния. Или защото изтървах глупавия си мобилен телефон в басейна и бидейки твърде мързелива да взема друг, пропуснах нейното предсмъртно обаждане и моя последен шанс в живота да чуя гласа ù.

– Да не е, защото я провалих? Това ли е? Да не би да те виждам, защото се срамувам, че съм тази, която е жива?

Мрак се завихри под гуглата на привидението, безименен, копринен мрак без вина, който обещаваше забвение. Дали подсъзнателно не го търсех? Дали животът ми не бе станал толкова чужд и ужасен, че исках да спре и (точно обратното на мъчителния страх от смъртта, мислех, че заслужавам смърт) дали не утешавах себе си с обещанието за нея?

Не, това бе твърде сложно за мен. Нямах самоубийствени наклонности. Аз вярвах в щастливата развръзка и дори всички чудовища и вина на света нямаше да променят това.

Тогава какво? Не можех да се сетя за нищо друго, от което би трябвало да се чувствам зле, и, честно казано, не бях в настроение да търся, да се психоанализирам, строена там с ненужен зъбобол.

Не бях яла нищо след закуска, краката ме боляха от целодневното ходене и бях уморена. Исках обилна храна, топлина и добра книга за четене.

Не трябваше ли да съм способна да прогоня собствените си демони? Чувствах се като най-големия идиот, но опитах.

– Махай се, подъл демон! – извиках и запратих фенерчето по него.

То премина право през него и отскочи от тухлената стена отзад. Когато издрънча на павираната улица, моят Мрачен жътвар беше изчезнал.

Невероятно много ми се искаше да вярвам, че няма да се появи отново.