Мистерията на изчезналия амулет

Осем

Уелс е една от четирите съставни части на Обединеното кралство. Англия, Шотландия и Северна Ирландия са останалите три.

Ирландия (да не се бърка със Северна Ирландия!) е суверенна държава и член на Европейския съюз.

Цялото Обединено кралство, разположено на около двеста четиридесет и три хиляди квадратни километра, е малко по-малко от щата Орегон. Островът Ирландия – общо Северна Ирландия и Република Ирландия – е грубо пресметнато с площта на щата Индиана.

Разположен на двайсет и една хиляди квадратни километра, Уелс е мъниче. За сравнение Шотландия е с четири пъти повече площ, а щата Тексас е трийсет и три пъти по-голям.

Знам всичко това, защото го проверих. След като сестра ми беше убита, аз бях изхвърлена с неизпробвани крила от моето нежно оперено гнездо в Ашфорд, Джорджия, и очите ми се отвориха по повече от един начини. Прецених себе си и осъзнах, че наред с други недостатъци нямам цялостен усет за нещата. Опитвах се отчаяно да се разделя с провинциализма си, като се обучавах сама за заобикалящото ме от птичи поглед. Ако знанието е сила, искам по възможност да го имам цялото.

Полетът от Дъблин до Кардиф отне малко повече от час. Приземихме се в Рууз – на около десет минути от столицата – в единайсет и петнайсет. Един шофьор тръгна след нас и ни съпроводи до чакащия сребрист майбах 62. Нямам представа къде отидохме след това, защото никога не съм била в такава кола и бях твърде заета да изследвам луксозното купе, за да забележа нещо повече от уличните светлини, прелитащи покрай нас, последвани от мрак отвъд панорамния стъклен покрив. Наклоних седалката си почти хоризонтално. Изпробвах опциите за масаж. Погалих меката кожа и блестящото дърво. Наблюдавах скоростта, с която профучавахме в нощта през апаратите на покрива.

– Когато пристигнем, ще заемеш мястото си и няма да мърдаш – каза Баронс за пети път. – Не си чеши носа, не си играй с косата, не си трий лицето и независимо какво ти казвам, не кимай! Говори ми, но тихо! Хората ще слушат, ако могат. Бъди дискретна!

– Неподвижна като котка, тиха като мишка – повторих, преглеждайки подбора на филми към моя личен телевизор с плосък екран. Колата беше способна на това, което критиците наричат „скоростно изпълнение“, вдигайки от нула до сто за пет секунди. Баронс трябва да е сериозен колекционер, щом нашият домакин бе изпратил такава кола за него.

Не забелязвах обкръжението си, докато Баронс не ми помогна да изляза от колата, затъквайки ръката ми в неговата. Облеклото ми за тази вечер ми харесваше повече от всичко, което ми бе избирал досега. Носех черен костюм „Шанел“, който бе съвсем делови, обувки със секси токчета, които никак не бяха делови, и изкуствени диаманти на ушите, китките и врата. Бях зализала късите си тъмни къдрици с гел зад ушите. Изглеждах като купчина пари и това усещане ми харесваше. На кого не би му харесало? Досега най-скъпият тоалет, който бях обличала, беше роклята ми за бала. Винаги съм смятала, че следващата скъпа рокля, която облека, ще бъде тази, която тате ще ми купи за сватбата, и ако животът е добър, ще имам още около половин дузина между нея и погребението ми. Определено никога не бях залагала на висша мода, скъпи коли, незаконни търгове и мъже, които носят копринени ризи и италиански костюми с платинени и диамантени копчета за ръкавели.

Когато най-накрая погледнах наоколо, стреснато открих, че сме на безлюден селски път. Корави мъже в още по-корави костюми ни поведоха към сенчеста пътека през гората и ни спряха пред обрасъл рид. Бях озадачена, докато не разтвориха гъстата зеленина, разкривайки стоманена врата отстрани на насипа. Поведоха ни през него, надолу по безкрайна тясна стълба от бетон, през дълъг бетонен тунел, обграден с тръби и жици, към голяма, правоъгълна стая.

– Ние сме в бомбоубежище – каза Баронс в ухото ми. Почти три етажа под земята.

Нямам нищо против да ви кажа, че ме побиваха тръпки, и то не малко, от това, че съм толкова дълбоко под земята и че има само един изход, който беше далеч назад, а между нас и него имаше дузина тежко въоръжени мъже. Нямам клаустрофобия, но обичам да виждам открито небе над себе си или поне да знам, че то е точно от другата страна на стените, с които съм обградена. Усещането тук бе по-скоро като да съм погребана жива. Мисля, че по-скоро бих умряла в ядрена катастрофа, отколкото да живея в бетонна кутия двайсет години.

– Прелестно! – измърморих. – Това да не е като твоето под... Ох! – ботушът на Баронс беше върху крака ми и ако натиснеше още малко, щях да стана на палачинка.

– Има време и място за любопитство, госпожице Лейн. Това не е такова. Тук всичко, което кажеш, може и ще бъде използвано срещу теб.

– Съжалявам! – казах и наистина го мислех. Можех да разбера, ако не искаше тези хора да знаят, че има подземно хранилище. И ако не бях толкова объркана от обстановката, щях да помисля, преди да го изтърся. – Слез от крака ми!

Той ми хвърли поглед, който не подлежеше на описание, защото имаше няколко такива погледа и всеки можеше да напише томове книги.

– Бдителна съм, кълна се! – казах сърдито. Мразя да се чувствам като риба на сухо, а аз не само че плясках по брега, но и бях дребна рибка сред акули. – И няма да кажа и дума повече, освен ако не говориш с мен. Така добре ли е?

Той ми отправи стегната и доволна усмивка и се отправихме към местата си.

Стаята беше в бетон от пода до тавана без никакви довършителни работи. Оголени тръби и жици минаваха по цялата дължина на тавана. В средата имаше четиридесет метални сгъваеми стола – по пет реда с по четири стола на всеки от двете страни на тясна пътека. Повечето столове вече бяха заети от хора с елегантно вечерно облекло. Тези, които разговаряха, го правеха с приглушен шепот.

В предната част на помещението имаше централен подиум, ограден от маси, покрити с предмети, украсени с драпирано кадифе. Още подобни предмети бяха подредени на стената зад него.

Баронс ме погледна. Внимавах да не кимна.

– Да – му казах, докато заемахме местата си на третия ред вдясно. Усещах го още откакто бяхме влезли в убежището, но нямаше как да разбера дали е реликва на Фае, или истинско Фае, докато не успеех да разгледам всички индивиди наблизо. Нямаше хвърлено Обаяние, всички в стаята бяха хора, което значеше, че някъде под цялото това кадифе има много мощен ОС. По скалата за гадене от едно до десет (десет за Шинсар Дъб, а повечето други неща бяха максимум три или четири и нищо досега между шест и десет, освен самата десетка, която ме накара да изгубя съзнание) това бе на пето място и аз измъкнах от джоба си хапче антиацид. Бях почнала да ги пия, за да ми помогнат срещу неудобството да нося копието през цялото време, което между другото бях оставила на бюрото на Баронс по-рано по негово нареждане, за да го завърже за своя крак. Не исках да се лиша от него, но тесният ми костюм не оставяше места за криене. Доверието между мен и Баронс беше крехко, но бях сигурна, че той ще ми върне копието бързо, ако ми потрябва.

– Затварят вратата в полунощ – устните му докоснаха ухото ми и аз потръпнах, което, изглежда, го развесели. – Всеки, който не е вътре дотогава, не влиза. Винаги има неколцина в последната минута.

Хвърлих поглед към часовника му. Оставаха три минути и половина и още половин дузина свободни столове. През следващата минута бяха заети пет. Оставаше един празен отпред. Въпреки че аз протягах врат, изучавайки всяко лице, Баронс се взираше право напред.

„Ти трябва да си повече от мой детектор на ОС тази вечер, госпожице Лейн – каза ми в самолета. – Трябва да бъдеш мои очи и уши. Искам да анализираш всички, да слушаш всичко. Искам да знам кой издава възбуда към определен предмет, кой печели загрижено и кой губи лошо.“

„Защо? Ти винаги забелязваш повече от мен.“

„Там, където отиваме тази вечер, да забелязваш друг освен себе си, се смята за признак на несигурност, на слабост. Ти трябва да забелязваш вместо мен.“

„Кой правеше това досега? Фиона?“

Баронс просто не ми обръща внимание, когато не желае да отговаря.

И така, аз бях зелената, която се оглеждаше наоколо. Не беше толкова лошо, колкото очаквах, защото никой не поглеждаше обратно към мен. Някои погледи проблясваха леко, сякаш се възмущаваха от това да бъдат изучавани, след като естеството на играта ги спираше да отговорят на взирането.

Струваше ми се глупаво, че всички са се наконтили толкова само за да седят на метални столове в прашно бомбоубежище, но когато става дума за толкова богати хора, парите не са нещо, което те имат, парите са тяхната същност, а те щяха да се обличат по този начин до гроб.

Имаше двайсет и шест мъже и единайсет жени. По възраст варираха от началото на трийсетте до белокос мъж в инвалидна количка, който беше поне на деветдесет и пет и бе придружен от кислородна бутилка и бодигардове. Бледата му кожа бе толкова тънка и прозрачна, че можех да видя мрежата от вени по лицето му. Беше болен от нещо, което го изяждаше жив. Беше единственият, който погледна право в мен в отговор. Имаше плашещи очи. Чудех се какво може да иска човек, който е толкова близо до смъртта. Надявам се, когато стана на деветдесет и пет, единствените неща, които искам, да са три – любов, семейство и хубава домашна храна.

Повечето разговори бяха за неудобството от местоположението на търга, за калните поражения, които кратката разходка през гората бе нанесла върху обувките на гостите, за мрачното състояние на съвременната политика и за дори още по-мрачното време. Никой не спомена предметите, които щяха да участват в търга, сякаш нямаше как да им пука по-малко за това какво се предлага. През цялото време, докато се преструваха, че не се интересуват от никого и от нищо около тях, те хвърляха алчни погледи, като измисляха действия, с които да оправдаят движението. Две жени извадиха украсени със скъпоценни камъни пудри и провериха червилата си, но далече не изследваха устните си в тези хитри огледала. Четирима изпуснаха различни неща от скута си, за да се отместят и да ги вземат. Това, че тези хора хвърляха предмети, за да се сдобият с извинение да огледат, бе малко смешно по един тъжен начин.

Седем души станаха и се опитаха да отидат до тоалетната. Въоръжените пазачи отхвърлиха молбите им, но те поне успяха да огледат наоколо.

Никога не съм виждала по-алчна и по-параноична група хора. Баронс не се вписваше в нея, както и аз. Ако бях дребна рибка, а те бяха акули, той беше една от онези неизвестни риби, които се крият в най-дълбоките и най-тъмните места на океана, където слънчевата светлина и хората никога не ходят.

Изискан джентълмен със сива коса и спретнато подрязана брада влезе в стаята и за миг помислих, че е последният участник, но той се запъти право към подиума. По пътя поздрави мнозина топло и по име със силен британски акцент и с искрящи очи.

Когато стигна до подиума, поздрави всички ни с добре дошли, изброи кратък списък с условия, които всички се бяхме съгласили да спазваме просто по силата на присъствието ни, и каза, че всеки би могъл да си тръгне още сега, ако реши (чудех се мрачно дали ако някой наистина решеше, щеше да му бъде разрешено да живее). После уточни приемливите методи за плащане и точно когато търгът щеше да започне, един много известен мъж, когото бихте разпознали (виждате го по телевизията непрекъснато), се плъзна на последния стол.

Търгът започна с Моне и за мен всичко стана още по-сюрреалистично. В онази нощ научих, че обикновеният човек никога няма да види някои от най-красивите предмети на изкуството и артефакти на света, а те ще се продават и занапред чрез тайната мрежа на супербогатите.

Видях картини, за които светът не знаеше, че са били нарисувани; артефакти, за които не можех да повярвам, че са оцелели през вековете, както и ръчно подвързаното копие на пиеса, която никога не е била и никога нямаше да бъде изпълнена, а това бе гибелна загуба за човечеството. Научих, че има хора, които биха платили състояние, за да получат нещо, което е единствено по рода си, заради простото удоволствие да го имат, а шепа измежду техните равни да им завиждат за притежанието.

Наддаванията бяха главозамайващи. Една жена плати двайсет и четири милиона долара за картина с размера на ръката ми. Друга жена купи брошка колкото орех за три и половина милиона долара. Известният мъж купи творба на Климт за осемдесет и девет милиона. Имаше бижута, някога принадлежали на кралици; оръжия, собственост на някои от най-известните злодеи в историята; дори италианско имение, допълнено с частен самолет, и колекция класически коли.

Баронс се сдоби с две древни оръжия и с дневник, писан от шефа на някакво тайно общество. Седях върху ръцете си, за да не започна да се въртя, чаках без дъх, докато разкриваха всяко съкровище, и изпитвах сериозни затруднения да сдържам главата си неподвижна, което е значително по-трудно, отколкото изглежда. Поривът да махна къдрица коса от лицето си, която се бе измъкнала от гладката ми прическа, стана почти нетърпим. Досега нямах представа колко често тялото издава мислите ми, докато няколко пъти не се хванах на път да свия рамене, да се поклатя или да кимна с глава. Не беше чудно, че Баронс ме разбира толкова лесно. Нощта не бе спокойна, но бе незабравима. Когато ОС най-после беше разкрит, нямах представа какво е, но Баронс знаеше и го желаеше непреодолимо. Бях се научила и аз да го разбирам.

Беше украсен със скъпоценни камъни амулет приблизително колкото юмрука ми – а аз имам малки ръце – изработен от злато, сребро, сапфири и оникс, и според информационната брошура – от няколко неопределими сплави и от също толкова тайнствени скъпоценни камъни. Пищната позлатена обвивка на амулета приютяваше огромен полупрозрачен камък с неизвестен характер и бе окачена на дълга, дебела верига. Имаше колоритна история, датираща далеч по-рано от развитието на хомо сапиенс, и бе изработен за любимата наложница на митичен крал, познат като Круз.

Всички участници в търга получиха папка с подробности за потеклото на предмета – поредица от притежатели, от която очите ми едва не изскочиха, прочитайки я над рамото на Баронс. Всеки притежател на амулета през годините фигурираше ярко в историята или в митологията. Дори аз, която бях спала през повечето часове по история, разпознах имената им. Някои бяха героично добри, други ужасно лоши. Всички бяха велики.

Очите на водещия блестяха, докато говореше за амулета и за неговата „мистична“ способност да изпълнява най-дълбоките желания на собствениците си.

„Добро здраве ли търсите? – попита той тихо хриптящия мъж, прикован за инвалидния стол. – Дълголетие? За един от собствениците му – по случайност уелсец като вас, сър – се смята, че е живял стотици години.“

„Може би имате политически домогвания – предложи той на известния мъж. – Бихте ли искали да водите великата си нация? А да имате още по-голямо богатство?“

Можеше ли да стане още по-богат? Почудих се. Ако бях на негово място, щях да се спра на по-хубава коса.

„Може би искате да си върнете сексуалното желание и привлекателност? – припя той към повехналата красавица с горчиви бразди около устата и тлеещи въглени за очи. – Да спечелите обратно съпруга си, а неговата млада съпруга... да кажем... да получи заслужено наказание?“

„Може би – подразни той мъж на четвъртия ред, който имаше най-желаното изражение, което съм виждала – бихте искали да победите всичките си врагове.“

Наддаванията се взривиха.

Баронс седеше неподвижен през цялото време и гледаше право напред. А аз въртях глава безсрамно. Сърцето ми думтеше, а не бях вложила дори петак в търга.

Продължих да чакам Баронс да наддава и ставах все по-тревожна, когато той не го направи. Круз очевидно беше легендарният създател на гривната, която В’лане ми бе предложил. Беше реликва на Фае, невероятно могъща, и дори да не я използвахме самите ние, не трябваше да бъде в този свят. Беше ОС. Инстинктът ми на Шийте зрящ ме караше да го измъкна от света на хората, където изобщо не биваше да се намира, в грешни ръце можеше да подпомогне велико зло, а това бе доказал германският диктатор, който някога го бе притежавал.

Облегнах се на Баронс и притиснах уста към ухото му.

– Кажи нещо! – изсъсках. – Наддавай!

Той положи ръка върху моята и я стисна. Кост притисна нежно кост. Млъкнах.

Наддаванията достигнаха астрономически размери. Нямаше начин Баронс да има такива пари.

Не можех да повярвам, че просто ще го изпуснем.

Наддаването се ограничи до петима ревностни съперници. После до двама – известния мъж и умиращия. Когато достигна осемцифрена сума, известният мъж се засмя и се отказа. „Вече имам всичко, което искам“ – каза той и приятно се изненадах да видя, че наистина го мислеше. В стая с недоволни, ненаситни хора той бе искрено щастлив с Климт и с живота си въобще. Издигна се значително в очите ми. Реших, че харесвам косата му, и се възхитих, че не го интересува какво мислят другите за нея. Браво на него!

Час по-късно търгът свърши. А няколко часа по-късно, благодарение на частен самолет (едва ли можете да превозите незаконни стоки с държавен) стояхме пред книжарницата малко преди да съмне. Бях толкова изтощена, че проспах полета. Събудих се с леко отворена уста и с похъркване едва когато кацнахме, а Баронс ме гледаше развеселен.

Бях бясна, че изпусна този ОС. Исках да знам докъде се простира силата му. Исках да знам дали би могъл да ме предпази по-добре от гривната, която В’лане предложи.

– Защо поне не наддаде за него? – попитах сърдито, докато той отключваше вратата.

Той ме последва вътре.

– Купувам само това, което трябва, за да поддържам фасон и да получавам покани. Всяка придобивка, направена на такъв търг, се наблюдава и записва. Не обичам хората да знаят какво имам. Никога не купувам нещата, които искам.

– Е, това е просто глупаво. Как ги получаваш тогава? – присвих очи. – Няма да ти помогна да откраднеш това нещо, Баронс.

Той се засмя.

– Не го ли искаш? Водещият търга беше неточен, госпожице Лейн. Това не е амулетът на Круз. Самият крал на Ънсийли е създал тази дрънкулка. Това е една от четирите Ънсийли Светини.

Преди няколко месеца нямаше да повярвам на нещо като Светини, но пък тогава нямаше да повярвам и на това, че съм способна да убивам.

Светините бяха най-свещените, най-могъщите и най-страстно желаните реликви на Фае. Имаше четири Светли или Сийли Светини – Копието, Мечът, Котелът и Камъкът. Както и четири Мрачни или Ънсийли Светини – Амулетът, Кутията, Огледалото и най-ужасната от тях – Шинсар Дъб.

– Видя кой го е притежавал в миналото – каза Баронс. Дори да не го искаш, можеш ли да оставиш една Мрачна Светиня на свобода в света?

– Това не е честно! Да използваш моята Шийте зрящност срещу мен, за да ме накараш да извърша престъпление.

– Животът не е честен, госпожице Лейн. А ти, изглежда, си затънала до уши в престъпления. Свиквай!

– Ами ако ни хванат? Може да ме арестуват. Може да свърша в затвора – нямаше да оцелея в затвора. Скучните униформи, липсата на цвят, рутината на съществуването в изправителното заведение биха ме разнищили напълно за седмици.

– Аз ще те измъкна – каза той сухо.

– Супер! Тогава ще бъда беглец.

– Ти вече си, госпожице Лейн. Такава си, откакто сестра ти умря – той се обърна и изчезна през междинната врата.

Зяпнах след него. Какво знаеше Баронс? Аз знаех, че бягам оттогава, но как беше научил той?

След като Алина бе убита, започнах да се чувствам невидима. Родителите ми не ме виждаха. С нарастваща честота ги хващах да ме гледат със сърцераздирателна смес от копнеж и болка и знаех, че виждат Алина в лицето ми, в косата ми, в маниерите ми. Те търсеха нея в мен, призоваваха призрака ù.

Вече не съществувах. Не бях Мак.

Бях тази, която живееше.

Той беше прав. Правосъдието и отмъщението бяха само част от мотивацията ми да напусна Ашфорд. Избягах надалеч от скръбта си, от тяхната болка, от това да съм сянка на друг човек, обичан безгранично, но горчиво загубен, а Ирландия бе достатъчно далеч.

Най-лошото беше, че сега се озовах в смъртоносен маратон, отчаяно бягах за живота си, като се мъчех да остана на стъпка пред всички чудовища, а пред себе си не виждах финалната линия.