Мистерията на изчезналия амулет

Тринадесет

–Какво става в задната уличка, мамка му?

Погледнах нагоре. Дани стоеше на вратата на книжарницата, а ранното следобедно слънце блестеше в кестенявите ù къдрици и къпеше нежните ù черти в светлина. Веселото младо момиче носеше униформа от светлозелени панталони и поплинена риза на бели и зелени райета, украсена с детелина и буквите КБП. Изглеждаше сладко и невинно, но аз знаех какво е всъщност. Не бях сигурна обаче кое ме стресна повече – нейното присъствие или слънчевата светлина. И двете се бяха промъкнали към мен, докато четях, потопена в новините от деня.

Върнах вниманието си към страшната история. Един мъж беше убил цялото си семейство – жена, деца, доведени деца, дори кучето, – после бе подкарал колата си през половината град, право в подпорите на един бетонен мост със сто и двайсет километра в час, недалеч от мястото, на което бяхме с Баронс миналата нощ. Според приятели, съседи и колеги, никой не можеше да го обясни. Бил е любещ съпруг, чудесен служител в местния кредитен съюз и баща за пример, който редовно намирал време за спортните и учебните събития на децата си.

– Ако искаш да ругаеш, Дани – казах ù, – направи го някъде другаде!

– Майната ти! – отвърна тя.

– Много зряло – казах, без да поглеждам нагоре. – Да демонстрираш зрелост като ругаеш... Както милиард други тийнейджъри. Направи нещо оригинално! – У дома рядко четях друго, освен неделния вестник, по-точно страниците за живот, стил и мода. Дали престъпленията винаги са били толкова ужасни? Аз просто никога не съм ги забелязвала? Толкова ли незаинтересована съм била от престъпността?

Дани вкара колелото си.

– Няма нужда да правя нещо оригинално. Аз съм оригинална – тя се поколеба. – Е, какво става отзад?

Свих рамене.

– Имаш предвид колите? Нямам представа – нямах намерение да признавам на някого от общество на Шийте зрящи, че съм откраднала светиня на Фае, като по този начин съм уредила смъртта на шестнайсет души. Четях много за паранормалното и, изглежда, имаше едно златно правило: Не вреди на невинни! Хората някак едностранно се съгласяват с това правило. Ирония, категорично подчертана от вестника, който четях.

– Не. Имам предвид наполовина очистения Гръг.

– Гръг?

Тя го описа. Това, което беше останало от него.

– Аз ги наричам Момчета носорози – отвърнах и оставих вестника. – Има един отзад, наполовина изяден.

Тя кимна и устните ù се извиха.

– Момчета носорози, разбирам. Те са сиви, тромави и издават смешен звук в гърлата си.

– Гръг да не е името на кастата им Ънсийли? – попитах. Беше ли това истинско знание на Шийте зрящи? Жадувах за него. Исках обяснения, правила. Исках някой да хване живота ми и да го проумее. Исках Шийте компендиум⁷.

Тя сви рамене.

– Не знаем нищо за Ънсийли. Просто така ги наричаме. Твоето име ми харесва повече. Е, ще го довършиш ли, или се възбуждаш, като го измъчваш? Какво правиш с другите части? Държиш ги в буркан ли? – Тя се огледа наоколо, търсейки тези буркани с изражение, което казваше едновременно „толкова съм отегчена“ и „хей, суперяко“.

– О, Боже! Мислиш, че аз... Не, Дани, не се възбуждам, като ги измъчвам. Не знаех, че е отзад. – Много ме тревожеше факта, че нещо достатъчно голямо и лошо, за да изяде Ънсийли, е наблизо, а аз дори не го познавам. Тревожеше ме дори повече от твърдението на Дани, че съм толкова извратена. Кой беше модел за подражание на това хлапе? Откъде ù бяха хрумнали тези идеи? Телевизия? Видеоигри? Децата в днешно време изглеждат опасно впечатлителни и нечувствителни, сякаш животът им някак е приел пропорциите на комикс и следователно значението на комикс... или липсата на значение. Ако прочета за още една група момчета тийнейджъри, убили бездомен човек и казали: „Не знам защо го направихме, беше като... ами нали знаете, онази интернет игра, която играем“, ще започна да намушквам хора с моето копие и проклето да е златното правило! – Ти уби ли го? – попитах.

– С какво? – тя изпъна деликатния си хълбок. – Да виждаш меч, закачен за униформата? Вързан някъде за колелото ми?

– Меч? – примигнах. Със сигурност тя нямаше предвид Меча. – Имаш предвид Сийли светинята, Мечът на светлината? – Четох за него в проучванията си. Беше единственото друго оръжие, с което може да бъде убито Фае. – И с него си извършила четирийсет и седем убийства? Ти го притежаваш?

Тя ми хвърли самодоволен поглед.

– Как, за бога, си го намерила? – попитах изумена. Според последната книга, която прочетох, Мечът беше под закрилата на кралицата на Сийли.

Самодоволният вид избледня малко.

Присвих очи.

– Роуина ти го е дала – казах. От оклюмалото ù изражение разбрах, че съм познала, и продължих: – Тя го държи и не ти позволява да го носиш често, нали?

Дани се намръщи и подпря колелото на стената.

– Тя мисли, че съм ужасно млада. Убила съм повече Фае, отколкото всичките ù целуни-задници, които праща навън, а тя все още се държи с мен като с дете. – Тя пристъпи към гишето и ме изгледа от горе до долу. – Обзалагам се, че Роуина греши за теб. Какви специални сили имаш? Не виждам нищо специално в теб.

Без повече думи, аз заобиколих касата, избутах междинната врата и се отправих към задната част на магазина.

Какво ядеше Ънсийли под прозореца на стаята ми? Не ми харесваше ни най-малко. Не стига, че се тревожех за Сенките и за това какво имаше под гаража, а сега трябваше да се тревожа и за нещо, което яде чудовища? Нито пък ми харесваше, че такова нещо се е случило вече два пъти в непосредствена близост до мен. Дали такива страховити пирове се случваха из целия град, а аз просто не знаех, защото не излизах много? Или аз ги привличах по някакъв начин? Беше ли съвпадение, или нещо повече?

Избутах задната врата и огледах уличката наляво и надясно.

След няколко мига го забелязах. Почти две трети от него ги нямаше, а това, което бе останало – главата, раменете и остатък от торс – бе хвърлено в един препълнен контейнер за боклук. Като разкъсаното Фае в гробището, това също бе в очевидна агония.

Забързах надолу по стълбите, разхвърлях малката планина от боклук и се наведох над него.

– Какво ти причини това? – попитах аз. Нямаше да има милостиво убийство този път. Исках информация в замяна.

То отвори устата си, издаде безмълвен, хленчещ звук и аз се обърнах настрана. Освен липсващите ръце и крака, то нямаше и език. Каквото и да бе спряло, преди да го погълне, бе искало да страда и го бе оставило неспособно да говори или да общува по какъвто и да е начин.

Извадих копието от кобура, който бях пригодила под якето си тази сутрин, и намушках Момчето носорог. То умря с вонящ порив на леден дъх.

Когато натрупах обратно купчината смет, Дани ме чакаше с опулени очи.

– Ти притежаваш копието! – каза тя почтително. – И какъв чудесен кобур! Толкова е компактен, че бих могла да го нося навсякъде. Бих могла да ги убивам денонощно. Супербърза ли си? – попита тя. – Ако ли не, вероятно аз трябва да притежавам копието – добави и посегна към него.

Сложих го зад гърба си.

– Хлапе, опитай се да пипнеш копието ми и ще ти направя по-лоши неща, отколкото някога си виждала! – заканих се аз. Нямах представа за какво говорех, но мислех, че ако някой се опита да ми отнеме копието, онази дива Мак вътре в мен, която мразеше розово и не възразяваше особено да гледа Момчето носорог да се гърчи във вечна болка, може да направи нещо, за което и двете да съжаляваме. Е, поне една от нас би съжалявала. Ставах твърде сложна за собствения си ум. Дали Дани щеше да се опита да го вземе със своята суперскорост? Дали щях да открия нещо в онова горещо, чуждо място в черепа ми, с което да се боря с нея?

– Не съм хлапе! Кога вие, шибаните възрастни, ще забележите това? – сопна се Дани и се обърна.

– Когато спреш да се държиш като хлапе. Защо дойде тук?

– Загазила си – подхвърли тя през рамо. – Роуина иска да те види.

Оказа се, че КБП е съкращение за Корпорация „Бързи пощи“ – куриерска служба, а Дани беше момиче за доставки, което обясняваше униформата и колелото.

Беше два следобед в четвъртък, когато окачих табелата „Затворено по-рано“ на вратата на книжарницата и заключих.

– Не трябва ли да си на училище, Дани?

– Частна ученичка съм. Повечето от нас са частни ученици.

– Какво мисли майка ти за това, че тичаш наоколо и убиваш Фае? – опитах. Не можех да си представя, че майката на някое дете е съгласна с това. Но предполагам, когато има война, а ти си роден войник, изборът не е голям.

– Тя е мъртва – каза Дани равнодушно. – Умря преди шест години.

Не казах, че съжалявам. Не изрекох никоя от баналните фрази, към които хората прибягват във времена на скръб. Те не помагат. Всъщност дори дразнят. Изказах съболезнования на нейното ниво.

– Това е шибано скапано, нали? – казах разпалено.

Тя ми хвърли изненадан поглед и равнодушието се стопи.

– Да, така е. Мразя го.

– Какво стана?

Устата ù се изкриви.

– Един от тях я пипна. Някой ден ще разбера кой е и ще убия копелето.

Сестри по отмъщение. Докоснах рамото ù и се усмихнах. Тя изглеждаше стресната, несвикнала към съчувствие. Преди шест години Дани сигурно е била на седем или на осем.

– Не знаех, че са тук от толкова време – казах, като имах предвид Ънсийли. – Мислех, че едва наскоро са освободени.

Тя поклати глава.

– Не я пипна Ън.

– Но аз мислех, че... другите – говорех неясно, понеже си спомних вятъра – не ни убиват заради... ти знаеш.

– Спогодбата? Това е скапана кранта. Никога не са спирали да ни убиват. Е, може би някои са спрели, но повечето от тях не са.

Вървяхме по останалия път в мълчание, като Дани буташе колелото си. Тя не искаше да говори на улицата. Заобиколихме Темпъл Бар и пресякохме река Лифи.

Куриерска служба КБП заемаше триетажна сграда, боядисана в същото светлозелено като панталоните на Дани, украсена с вишнево и декорирана с високи, сводести прозорци. Емблемата над входа беше избродирана и на ризата на Дани, но детелината бе деформирана и непропорционална. Нещо в знака ме смути. Ако се бях озовала на тази улица сама и го бях видяла, щях да вляза в сградата без колебание, обхваната от неустоим импулс.

– Омагьосан е – обясни Дани, като ме видя, че го изучавам. – Привлича хора като нас. Както и рекламата във вестника. Тя ни събира от много време.

– Мислиш ли, че ми казваш неща, които тя не би искала да знам? – попитах. Чудно къде беше лоялността ù? Не беше ли създание на Роуина?

Дани размисли около минута и внезапно улових част от характера ù. Също като мен тя не се доверяваше на никого. Не напълно поне. Питах се защо.

– Мини отзад! – каза палавата червенокоска и скочи на колелото. – Закъснявам за доставки. Ще се виждаме, Мак.

Отзад имаше десетки колела в бяло и зелено, четири мотора и десет вана за доставки, всички украсени със същата деформирана детелина. КБП може и да беше прикритие, но явно въпреки всичко бизнесът процъфтяваше.

Качих се по задното стълбище на сградата и почуках. Една жена на около четирийсет с очила без рамки и блестяща шапка от кафява коса отвори вратата, въведе ме вътре и нагоре по две стълбища до стая в края на коридор и ме остави пред вратата, без да каже и дума. Усетът ми на Шийте зрящ ме зачопли. Имаше или Фае, или Фае ОС отвъд тази врата, а аз се съмнявах, че е истинско Фае. Роуина вероятно държеше меча на Дани подръка, а може би и други реликви.

Отворих вратата и пристъпих в красиво подреден кабинет с дървен под, облицовани с дърво стени и огромна камина. Слънчева светлина се разливаше от високи прозорци, обградени с кадифе. Лампи огряваха всяко кътче. В един момент разбрах, че включването на всички възможни лампи е характерна черта за Шийте зрящите. Ние мразим мрака.

Старата жена седеше зад старинно бюро, но днес не ми се стори толкова стара. При предишните два случая, когато я видях, носеше развлечени дрехи. Днес бе облякла тюркоазен костюм с класическа кройка и бяла блуза и изглеждаше с двайсет години по-млада, по-близо до шестдесет и нещо, отколкото до осемдесет и нещо. Сребърната ù коса бе прибрана в плитка, която обграждаше главата ù като корона. Кремавите перли, които блестяха на ушите, на врата и на китката ù, бяха в същия сияещ цвят като косата ù. Роуина изглеждаше елегантна, властна и въпреки дребната си фигура, „пълна с пикня и оцет“, както би казал баща ми. Предположих, че тъжната и състарена външност, която надяваше на обществени места, бе преднамерена и полезна. Хората са склонни да даряват размъкнатите старци със специална невидимост, сякаш като не ги забелязват, няма да позволят на старостта в самите тях да пропълзява все по-близо до повърхността с всеки удар на часовника.

Очила на верижка почиваха върху гърдите ù. Тя ги вдигна и ги плъзна върху деликатно заострения си нос. Те увеличиха размера, свирепия цвят и още по-свирепата интелигентност в острите ù сини очи.

– МакКайла! Заповядай! Седни! – каза тя живо.

Кимнах ù сдържано и пристъпих в стаята. Огледах се наоколо, чудейки се къде е мечът. Имаше нещо Фае в тази стая.

– Роуина!

Очите ù проблеснаха и знаех, че не оценява фамилиарността. Добре. Имах намерение да постигна равнопоставени взаимоотношения, а не зависимост, типична за наставник и ученик. Тя бе загубила шанса си да ме наставлява, когато ми обърна гръб. Гледахме се в мълчание, което се проточи. Аз нямаше да проговоря. Това беше нашата първа битка на волята. Нямаше да е последната.

– Седни! – каза тя отново, посочвайки стол пред бюрото.

Не седнах.

– О, за бога, превий си гръбнака, момиче! – излая тя. – Тук сме семейство.

– Нима? – попитах. Облегнах се на вратата и скръстих ръце. – Защото там, откъдето идвам, семейството не изоставя своите в нужда, а ти направи това два пъти. Защо ми каза да отида да умра онази нощ в кръчмата? Ти събираш Шийте зрящи. Защо не повика и мен?

Тя наклони глава назад и се вгледа през носа си, преценяващо, измерващо.

– Беше труден ден. Бях загубила трима от моите. А ти беше там, на път да издадеш себе си и светците само знаят още колко наши, ако някой не те беше спрял.

– Трябва да е било очевидно, че нямах представа какво съм.

– Беше очевидно, че си очарована от Фае. Казах ти, мислех, че си При-я, една от пристрастените към тях. Нямаше начин да знам, че е първото Фае, което си виждала, или че не си наясно какво си. На При-я не може да се помогне. Когато е нанесена такава вреда, волята се унищожава и умът буквално изчезва. Никога няма да рискувам десет Шийте зрящи , за да спася една.

– Изглеждах ли, сякаш умът ми го няма? – настоях.

– Всъщност, да – каза тя равно. – Така беше.

Помислих отново за онази нощ, първата ми в Дъблин. Страдах ужасно от часовата разлика, бях обзета от скръб, чувствах се горчиво самотна и току-що бях видяла нещо, което не можеше да е там. Вероятно съм изглеждала малко... втрещена, дори празна. И все пак...

– Ами в музея? Ти ме изостави и там – обвиних я.

Тя скръсти ръце и се облегна на стола.

– Ти сякаш беше в съюз с принца Фае и отново бе При-я. Ти се събличаше за него. Какво очакваше да помисля? Едва когато те видях да го заплашваш с копието, започнах да разбирам, че не е така. Като говорим за това, трябва да видя това копие. – Тя стана, заобиколи бюрото с пъргавината на много по-млада жена и протегна ръка.

Изсмях се. Беше луда, ако мислеше, че ще ù дам оръжието си. По-скоро бих го забила в сърцето ù.

– Не, няма.

– МакКайла – каза тя строго, – дай да видя копието! Ние сме твои хора. Ние сме сестри в тази война.

– Сестра ми е мъртва. И нея ли видя? И нея ли отсъди така бързо? И нея ли отпрати? Каза ли ù да отиде да умре сама? Защото тя умря – казах горчиво. – Фае я разкъсаха на парчета.

Роуина изглеждаше стресната.

– Каква е тази сестра?

– О, моля те! – извиках. Ето затова я мразех. Не просто защото ме бе отхвърлила и бе разбила вярванията ми за семейството ми, а защото не бе открила сестра ми. С всичките си омагьосани табели, реклами, шпиони на колела, защо не беше привлякла Алина? Защо не я беше обучила? Защо не я бе спасила?

– Беше в Дъблин от месеци. Ходеше по кръчмите през цялото време. Как не си попаднала на нея?

– Би ли очаквала да срещна всеки човек? – сопна се тя. – Дъблин е голям град и едва наскоро се организирахме. До неотдавна бях заета другаде. Колко време е била сестра ти тук? Как изглеждаше?

– Беше тук осем месеца. Беше руса като... каквато бях аз първия път, когато ме срещна. Имаше същите очи. По-атлетична фигура. Малко по-висока.

Роуина загледа лицето ми, сякаш попиваше и разбиваше чертите ми, опитвайки се да ги постави в произволен ред на друга жена. Най-накрая поклати глава.

– Съжалявам, МакКайла, но не. Никога не съм срещала сестра ти. Трябва да ми кажеш какво е станало. Ти и аз сме сестри не само по зрение и кауза, ние сме сестри по загуба. Кажи ми всичко!

– Не сме сестри по нищо и няма да ти дам копието си, стара жено! – креснах. Нямаше да ме изиграе със съчувствие.

Тя ме изгледа твърдо.

– Отпратих те първия път. Втория път се опитах да те уговоря да се върнеш тук с мен, но ти отказа. И двете се отхвърлихме по веднъж. Няма да повторя същата грешка. А ти?

– Трябвало е да намериш сестра ми. Трябвало е да я спасиш.

– Нямаш представа колко ми се иска да бях я намерила. Нека вместо това да спася теб!

– Нямам нужда от спасяване.

– Ако работиш с Джерико Баронс, имаш.

– Какво знаеш за Баронс?

– Че няма и никога не е имало мъже Шийте зрящи, МакКайла. Това е дар по женска линия.

Присмях се.

– Дар? Той уби сестра ми и съсипа живота ми. Колкото до Баронс, какво е той тогава? Защото със сигурност може да вижда Фае и ми помага да ги убивам, което е повече, отколкото си направила ти.

– Това ли е всичко, което някой трябва да направи, за да спечели доверието ти, МакКайла? Да се бие до теб? Тогава да отидем да убиваме Фае още сега! Знаеш ли какво има в сърцето му? В ума му? Защо го прави? Какво преследва?

Не казах нищо, защото нямаше какво да отговоря. През повечето време не бях сигурна дори дали има сърце, а каквито и мисли да го занимаваха, той строго ги охраняваше.

– Така си и мислех. Той не ти казва нищо, нали?

– Той ми каза повече за това какво съм, отколкото ти.

– Не си ми дала възможност.

– Дадох ти две.

– Опитай отново, МакКайла! Готова съм да говоря. Готова ли си да слушаш?

– Ти знаеш ли какво е той? – притиснах я.

– Знам какво не е и това е всичко, което ми е нужно. Той не е един от нас. Ние сме чисти в сърцето, чисти в намеренията. Виждаш ли детелината? – Роуина посочи картина зад бюрото на голяма зелена детелина върху украсен със злато фон. – Погледни я! Знаеш ли защо се смята за късмет, и то по-дълго, отколкото някой може да си спомни?

Поклатих глава.

– Преди да бъде детелината на триединството на Свети Патрик, беше наша. Това е емблемата на нашия Орден. Това е символът на древните ни сестри, които я гравирали на вратите си и я рисували на знамена преди хилядолетия, когато се местели в ново село. Това бил техният начин да покажат на жителите му кои са и какво ще правят там. Когато хората виждали нашия знак, устройвали пиршество и празнували две седмици. Приветствали ни с дарове от най-добрата им храна, вино и мъже. Състезавали се в турнири, за да си лягат с нас – тя се плъзна към рисунката, грабвайки молив от бюрото. – Това изобщо не е детелина, а обет – добави и проследи линиите на двата долни листа отляво надясно с гумата. – Виждаш ли как тези два листа правят странична осмица, като хоризонтална лента на Мьобиус⁸? Това са кръстосани две букви S, а краищата им се срещат. Третият лист е изправено Р.

Значи затова детелината бе деформирана! Изправеният лист бе по-плосък от лявата страна, дръжката бе права.

– За повече от хиляда години са ни забравили, добавили са няколко заврънкулки, от време на време четвърти лист и сега смятат, че носи късмет – тя изсумтя. – Но ние не сме забравили. Ние никога не забравяме. Първото S е за „Виждам“⁹, второто е за „Служа“¹⁰, а Р – за „Закрилям“¹¹. Самата детелина е символ на Ейре – велика Ирландия. Лентата на Мьобиус е нашият залог за вечна закрила. Ние сме Шийте зрящите и ние пазим човечеството. Закриляме го от Древните. Ние стоим между този свят и всички останали светове. Ние се борим със Смъртта в многото ù образи и сега, повече отвсякога, ние сме най-важните хора на тази земя.

Едва не се впуснах да пея възторжената и емоционална „Дани бой“¹², а дори не знаех думите. Беше ме накарала да се чувствам част от нещо огромно. Беше ми дала тръпка, но аз я отхвърлих. Никога не съм била голям почитател на групите и е трудно да искаш да членуваш в клуб, който те е отхвърлил два пъти. Да, не забравям лесно и съм злопаметна. Щях да направя с нея това, което правех с всеки друг. Г.и.¹³ Мак Лейн. Щях да изпомпам от нея цялата информация, която ми бе нужна.. По-късно щях да взема дневника си на някое тихо място, да направя записки, да реша на кого да се доверя... така да се каже, или поне кого да включа за известно време.

– Предполагам, че имате колекция от истории и записи някъде? – попитах. Ако беше така, с радост бих ги погледнала.

Тя кимна.

– Имаме. Имаме повече информация за Фае, отколкото би могъл да събере един човек за дузина животи. Някои от нашите... да кажем, по-малко физически предразположени членове, бяха вербувани, за да ни вкарат в двайсет и първи век. Заеха се с тежката задача да прехвърлят всичко в електронни файлове. Нашата библиотека, въпреки че е огромна, се разпада по шевовете.

– Къде е тази библиотека?

– В един стар манастир на няколко часа от Дъблин.

Стар манастир. Да. Щях да убия Баронс следващия път, когато го видех.

– Би ли искала да я видиш?

С всяка частица на съществото си. Исках да кажа заведи ме, покажи ми, още сега, разходи ме нагоре и надолу из тези зали, научи ме коя съм. Но не го казах. Ами ако ме изведеше сред хълмове, овце и руини, ако събереше сборище от предани на нея жени и откраднеше копието ми? Разбирах цената на оръжието си. Имаше само две, с които можеше да се убие Фае. Тя имаше едното, както и много последователи, които не бяха въоръжени. Не изглеждаше честно дори за мен. Не ме интересуваше честността. Интересувах се от собственото си оцеляване.

– Може би някой път – казах аз уклончиво.

– Нека ти покажа какъв е вкусът на това, което пропускаш! – Тя се върна при бюрото си, отвори едно чекмедже и извади дебел том, увит в кожа и завързан с връв. – Ела! – каза и го сложи на бюрото, даде ми знак да приближа. Отвори го, като разгръщаше зацапаните от времето страници грижливо. – Мисля, че този текст може да те заинтересува. – Прокара пръст надолу по страницата. Беше някакъв азбучен архив, речник на Шийте зрящи и ние бяхме на буквата В.

Ахнах.

В’лане: Принц от двора на Светлината, Сийли. Член на Висшия съвет на кралица Айвийл и понякога консорт. Основател на Дивия лов, силен привърженик на елита, много привлекателен. Нашата първа записана среща с този принц се е състояла в...

Тя затвори книгата и я върна в чекмеджето.

– Хей! – протестирах. – Не съм свършила с четенето. Кога и каква е била първата среща? Колко си сигурна в тези бележки? Категорична ли си, че е Сийли?

– Принцът Фае, когото задържа на разстояние в музея, е роден в Двора на Светлината и е бил със своята кралица от зората на времето. Ела при нас, МакКайла, и ние ще споделим с теб всичко, което имаме.

– И какво ще поискате в замяна?

– Вярност, подчинение, обвързване. Ще имаш дом, семейство, убежище, благородна кауза и знанията на вековете ще са на твое разположение.

– Коя е Патрона?

Тя се усмихна леко, тъжно.

– Жена, за която някога имах огромни надежди, убита от Фае. Ти приличаш на нея.

– Каза, че съм приличала на О’Конър. Има ли О’Конър в организацията ви? Хора, с които може да имам връзка?

Тя наклони глава и ме изгледа отново изпод носа си с неясно одобряващо изражение.

– Говорила си с майка си. Много добре. Не бях сигурна, че ще го направиш. И?

Стиснах зъби. Не можех да ù кажа, че е била права.

– Искам да знам коя съм, откъде съм дошла. Можеш ли да ми разкриеш това?

– Мога да ти помогна в търсенето на истината.

– Има или няма О’Конър в организацията ви? – настоях. Защо никой не ми даваше пряк отговор?

Сянка премина през лицето ù. Тя поклати глава.

– Кръвната линия умря, МакКайла. Ако си О’Конър или издънка на този клон, ти си последната.

Обърнах се, дълбоко засегната. Досега не осъзнавах колко силно подхранвах надеждата за кръвни роднини, но тя бе безцеремонно убита с няколко думи.

Ръката ù на рамото ми бе нежна, макар да знаех, че е направена от желязо.

– Ти си наша роднина, МакКайла.

– И О’Конър ли са били убити от Фае?

– Ти стоиш пред една врата, дете, с един крак вътре и един отвън. Трябва да решиш. Вратата може да се затвори.

Обърнах се и я погледнах.

– Къде е Шинсар Дъб?

– О, не е ли това въпросът?

– У вас ли е?

– Питаш за неща, които само Убежището има право да знае. Няма да ти отговарям.

– Кои са Убежището?

– Нашият Съвет, на който Патрона беше председател. Ти Нул ли си?

– Да. – Тя смени скоростта толкова бързо, че отговорих без колебание. Приех тактиката ù и изстрелях към нея: – Какви са тези Фае, които се плъзват в хората и никога не излизат?

Тя вдиша рязко.

– Видяла си такова създание?

Кимнах.

– Как изглежда? – попита. Разказах ù и тя възкликна: – Мили Боже, същото, което Дани ми описа в деня, когато те е срещнала. Значи това прави? Чувала съм слухове, че съществува такова Ънсийли. Не знаем какви са и как да ги наричаме.

– Не можах да го видя, тъй като влезе в нея.

– Минало е извън зрението ти на Шийте зрящ? Имаш предвид, че е носило човешкото като Обаяние, а ти не си била способна да проникнеш през него? – Тя изглеждаше толкова разтревожена, колкото и аз. – Уби ли го?

– Как бих могла, без да убия момичето?

В очите ù блесна укор.

– Значи си го оставила да върви наоколо, изглеждайки като човек? Колко хора ще умрат сега, защото ти си била твърде добра, за да отнемеш един живот? Ще тежат ли тези смърти на съвестта ти, Шийте зрящ? Или ще се престориш на невинна? Тя вече не е била човек от момента, в който това Фае е влязло в нея.

Разбирах гледната ù точка и същевременно я намирах за отблъскваща.

– Първо – не знаеш това. И второ – не мога просто да отида при абсолютно невинно момиче и да го убия.

– Тогава предай това оръжие на някого, който може! Когато си я оставила да си тръгне, ти си отхвърлила кръвта на един живот от ръцете си, но си приела кръвта на десетки. То ще я убие. Това правят Ънсийли.

– За теб всичко е черно и бяло, нали?

– Сиво е просто друга дума за светло черно. Сивото никога не е бяло. Само бялото е бяло. Няма нюанси.

– Плашиш ме, стара жено.

– Ти ме плашиш, дете – отвърна тя. Затвори очи и пое дълбок дъх. Когато ги отвори, укорът бе изчезнал. – Ела в манастира! Вече познаваш Дани. Запознай се с още от сестрите си! Научи за нас! Виж какво правим и защо! Ние не сме чудовища. А Фае са. Това е война, която само ще се влошава. Ако не посрещнем тяхната безпощадност с непоколебима твърдост и съответната безпощадност, ще загубим. Тези, които не действат, противодействат. Тези, които противодействат, умират по-скоро.

– Знаеш ли за лорд Господар и за плановете му да освободи всички Ънсийли?

– Няма да отговарям повече на твоите въпроси, докато не направиш избор. Нямаме отстъпници сред нас. Аз не позволявам. Или си с нас, или си срещу нас.

– Има отсенки на сивото, Роуина. Нито съм с вас, нито съм против вас. Аз се уча и решавам на кого да се доверя. Вместо да ме заплашваш, ме убеди!

– Опитвам се. Ела в манастира!

Исках. Но при моите условия, когато се чувствах в безопасност, а сега не можех да си представя такава ситуация.

– Ще държим връзка.

– Всеки миг, който губиш, е миг, в който можеш да умреш сама там навън, вместо в съюз със сестрите си, където ще бъдеш в безопасност, МакКайла.

– Ще поема този риск.

Докато излизах, тя извика:

– Защо Дани не можа да те намери цял месец?

Помислих да излъжа, но реших да оставя нещата да се развиват естествено.

– Защото бях във Фае с В’лане – казах, докато прекрачвах прага.

Тя изсъска.

– Ако си При-я и той те е пратил да проникнеш сред нас...

– Не съм ничия марионетка, Роуина – казах, без да поглеждам назад. – Нито негова. Нито на Баронс. Нито твоя.