Мистерията на изчезналия амулет

Шестнадесет

Както сигурно сте се досетили, не умрях наистина, не последвах съдбата на сестра си, сама в уличка, победена от чудовища в мрачното сърце на Дъблин.

Родителите ми нямаше да изискват друго тяло от летищните власти. Поне не точно сега.

Но бях помислила, че умирам. Когато достъпът на кръв към ума ти е отрязан в задушаваща хватка, не знаеш дали нападателят ти възнамерява да задържи натиска върху сънните ти артерии за десет секунди – достатъчни, за да изпаднеш в безсъзнание, – или за още по-дълго – докато сърцето ти спре, а умът ти загине. Бях приела, че привидението иска да ме убие.

Нямаше да мине много време, преди да ми се поиска да беше ме убило. Съвзех се с кисел, химически вкус в устата, който ме накара да заподозра, че съм била дрогирана. Изгарящата болка в китката ми беше придружена от странна неподвижност и тежест и от миризмата на мокър, покрит с мъх камък. Задържах очите си затворени и дишането си равномерно, опитвайки се да направя оценка на себе си и на обкръжението си, преди да се издам на всеки, който можеше да ме гледа, че съм в съзнание.

Бях боса и ми беше студено, носех само дънки и тениска. Ботушите, пуловерът и якето бяха изчезнали. Имах смътен спомен как губя чантата си в уличката. Дотук с мобилния телефон, който Баронс ми бе дал. Като говорим за Баронс, той щеше да ме намери. Щеше да проследи гривната и...

Сърцето ми потъна. Не усещах гривната на ръката си. Всъщност единственото, което усещах, бе нещо кораво и тежко около китката ми. Чудех се кога и къде е била свалена гривната ми, къде бях сега и колко време бе минало. Чудех се кой или какво беше привидението. Въпреки че лорд Господар носеше подобна закачулена роба в кървавочервено единствения път, когато го видях, не вярвах, че тези двама злодеи са един и същ. Те имаха някои общи аспекти на природата си, но съзирах нещо много различно у привидението.

Лежах напълно неподвижна и слушах. Ако някой се спотайваше наблизо, си създаваше много главоболия да не издаде присъствието си.

Отворих очи и се взрях нагоре.

Никой не каза нищо злокобно като: „А-ха! Будна си. Нека мъчението започне!“, затова рискувах да хвърля поглед към китката си. Носех гипс.

– Едва не ти откъснах ръката – каза един глас и аз едва не изскочих от кожата си. – Кървеше до смърт. Това наложи поправките.

Седнах бавно, внимателно. Главата ми бе замаяна, езикът удебелен. Китката ми представляваше купчина пищящи нерви, ръката ми гореше чак до рамото.

Огледах се. Бях в каменна килия – древна пещера – зад железни решетки върху тънък палет на пода. Отвъд решетките стоеше моето привидение.

– Къде съм?

Качулката му прошумоля, докато говореше.

– В Бърен. Под него, за да бъдем точни. Знаеш ли къде е Бърен? – попита. В гласа се долавяше усмивка. Къде бях чувала този глас? Шипящ, копринен, беше познат... но различен... тонът бе плавен, а думите свободно оформени.

Да, знаех къде е Бърен. Бях го виждала на картите си и бях чела за него по време на скорошния ми опит да се отърва от провинциализма си. От ирландското Бойриан, което означаваше велика скала или скалисто място. Това беше карстов пейзаж в графство Клер – варовиков район от приблизително триста квадратни километра, а прочутите Скали на Мохер се намираха в югозападния му край. По напуканата варовикова повърхност, изсечена от карст или от цепнатини в камъка, човек можеше да открие неолитни гробове, портални долмени, високи кръстове и дори петстотин пръстеновидни укрепления. Под Бърен имаше върволица от пещери и километри лабиринтообразни проходи и пещери, някои отворени за туристи, повечето неизследвани, неразработени и твърде опасни за обикновения пещерняк.

Аз бях под Бърен.

Това беше стотици пъти по-лошо от това да съм в бомбоубежище. Със същия успех можеше да съм погребана жива. Мразя ограничените пространства, колкото и тъмното. Съзнавайки, че над главата ми има тонове и тонове скала, плътна и непроницаема, отделяща ме от въздуха, от откритите пространства и от възможността да се движа свободно, ме обзе клаустрофобия. Лицето ми сигурно бе издало ужаса ми.

– Виждам, че знаеш.

– Къде са нещата ми? – не биваше да мисля за това къде съм, в противен случай щях да се срина. Трябваше да се съсредоточа върху измъкването. Особено върху гривната. Тук ли бе свалена?

Или на уличката? Не можех да попитам. Отчаяно трябваше да разбера.

– Защо?

– Студено ми е.

– Студът е най-малкият ти проблем.

Това несъмнено беше истина. Дори да успеех да се освободя, как щях да намеря пътя навън от това място? По тъмни тунели, през наводнени пещери, без компас, без чувство за ориентация. Колкото и отчаяно да исках още информация за дрехите, гривната и копието, се боях да го притисна, боях се, че твърде много интерес може да направи тъмничаря ми подозрителен, а последното, което исках да направя, бе да накарам привидението да изхвърли нещо, което можеше да остави да се въргаля наоколо, нещо, което би могло да спаси живота ми. Как действаше гривната? Можеше ли Баронс да я проследи под земята?

– Кой си ти? Какво искаш? – попитах аз.

– Живота си – каза той. – Вместо това ще взема твоя. По същия начин, по който ти отне моя. Парче по парче.

– Кой си ти? – повторих. За какво говореше това нещо?

То вдигна ръка и дръпна назад качулката.

Потреперих силно. За момент бях толкова ужасена, че не можех да направя нищо друго, освен да се пуля. Потърсих в лицето нещо, каквото и да е, което да разпозная. Трябваха ми няколко минути, за да го открия в очите.

Те бяха мъртви, лимонени, нечовешки.

Малуш!

Изметох го преждевременно от игрална дъска. Грешах, толкова много грешах! Вампирът не бе мъртъв.

Това беше по-лошо от мъртъв.

Всички тези пъти, когато поглеждах привидението, когато го виждах през прозореца късно нощем или на уличката, или в гробището с Баронс, е бил Малуш, който ме е наблюдавал. Всички тези пъти, когато омаловажавах моя Мрачен жътвар като част от въображението ми, вампирът всъщност е бил там, някак. Потреперих отново. Била съм близо до него толкова често, без да осъзнавам в каква опасност съм. Той е бил в задната уличка в нощта, когато влязоха Сенките, в нощта, когато разбих гаража на Баронс. Започнал е да ме наблюдава малко след като го бях намушкала. Чудех се защо бе изчакал толкова дълго, за да действа.

Помъчих се да не гледам останалата част от него. Бе станала гротескна. Нищо чудно, че носеше качулката спусната ниско. Криеше лицето си. Погледнах настрани. Не можах да го понеса.

– Гледай ме, кучко! Виж делото си! Ти направи това с мен – изръмжа той.

– Не, не съм – казах мигновено. Може да не знам много, но знаех, че никога не бих направила нещо такова на никого, дори на най-лошия си враг.

– Напротив, ти го направи. А аз ще ти причиня по-лоши неща, преди да свърша. Ще умреш, когато аз умра. Може да минат седмици, може да минат месеци.

Погледнах отново към него и се опитах да говоря, но не можах. Лицето му, някога по готически, по байроновски красиво, сега бе чудовищно.

– Не съм направила това – настоях. – Няма начин. Аз само те намушках в корема. Не знам как останалото от теб е станало толкова... толкова... – оставих изречението да свърши там, по-милостиво и за двама ни. – Сигурен ли си, че не го е направил Баронс? – Не беше много мъдро от моя страна да обвинявам Баронс, но в момента, при тези обстоятелства, изобщо не се чувствах мъдра. Чувствах се малка и ужасена. Малуш ме смяташе за отговорна за това, в което се бе превърнал, а това, в което се бе превърнал, бе по-лошо от всичко, което бях виждала във филмите, които бях гледала, или в кошмарите, които бях имала.

– Ти ме намушка с копие, което убива Фае, кучко!

– Но ти не си Фае – възразих. – Ти си вампир.

– Части от мен бяха Фае – изсъска той.

Устата му не се затвори напълно, пръски слюнка прелетяха през решетките и попаднаха върху кожата ми. Пареха като киселина. Избърсах ръцете си в тениската.

– Какво? – недоумявах. Как можеше части от някого да са Фае? Но все пак точно така изглеждаше. Сякаш копието бе убило части от него. Късове от лицето на Малуш бяха все още мраморнобели и красиви по вампирски, други части бяха обезобразени като от проказа. Почерняла вена минаваше от дясната му буза, през челюстта и до средата на врата като изгнила жила в телешко. Буцата над лявото му око бе сива и влажна. По-голямата част от брадичката и долната му устна се бяха сринали в мокро септично разлагане. Беше ужасно. Не можах да спра да зяпам. Дългата му руса коса бе опадала, оголвайки подпухнал череп, нашарен от мрежа тънки, черни вени.

Осъзнах, че сигурно затова ръката ми бе потънала в корема му. Части от тялото му също се разлагаха, което обясняваше променените му походка и глас. Да не споменаваме устата, която не се затваряше и затрудняваше говора. Дали и отвътре гниеше? Отвратена, избързах ръка в дънките.

– Погледни ме! – каза той, жълтите му очи горяха като фенери в деформирания череп. – Проучи ме! Скоро ще познаваш това лице така добре, както и собственото си. Ще бъдем близки. Много близки. Ще умрем заедно – присви очи. – Знаеш ли коя е най-лошата част? – попита и не изчака отговор. – В началото виждаш как части от теб да гният. Взираш се в огледалото, мушкаш пръст в топящата се плът. Чудиш се дали трябва да изчегърташ изгнилото, или да го оставиш. Да го превържеш. Осъзнаваш, че ухото ти или част от стомаха ти вече не подлежат на поправка. Губиш себе си на степени. Мислиш, че можеш да живееш с това, но после заминава следващата част, после следващата и разбираш, че най-лошата част не е когато се будиш, за да откриеш, че още една част от теб вече не е жива, а нощите, когато лежиш буден в ужас какво ще откриеш на сутринта. Дали следващото ще бъде ръка? Око? Дали ще ослепея, преди да умра? Дали ще бъде езикът ми? Членът ми? Топките ми? Не реалността е това, което те погубва, а възможностите. Чакането, часовете, когато лежиш буден и се чудиш какво ще последва. Не е болката на момента, а очакването на следващата болка. Не е самото умиране. Това би било облекчение. А отчаянието да живееш, глупавата шибана нужда да продължиш много след като си намразил това, в което си се превърнал, много след като дори не можеш да понасяш да се гледаш. Ще изпиташ това, преди да съм свършил с теб – устните му (едната изваяна, розова и плътна, другата изгнила) оголиха зъбите. – Погледни ме! Живях като Смъртта с години. Играх тази роля за тях. Доставях Смърт на последователите ми, облечен като велика готическа съблазън. Давах им я в кадифе и дантела, миришеща на секс. Издигнах ги по-високо, отколкото са били с какъвто и да е наркотик. Танцувах с тях в смъртта. Разкъсвах гърлата им и пиех кръвта им, а те свършваха под тялото ми. Никой ли няма да направи същото за мен? Никой ли няма да танцува с мен в мрака?

Не можех да намеря думи.

Усмивката му бе ужасна, смехът му – още по-лош. Звучеше влажно, грешно. Той протегна напред ръце, сякаш за валс.

– Добре дошла, партньорке за танц! Добре дошла на моя бал тук, в пещерата на Ада! Смъртта не е привлекателна. Не идва обвита с коприна и ухаеща сладко, каквато бе за моите избрани. Тя е самотна, студена и безжалостна. Отнема всичко, преди най-накрая да вземе теб – той отпусна ръце. – Имах всичко. Държах света за топките. Чуках всичко, което исках, когато поисках. Бях боготворен, бях богат и щях да бъда една от новите велики сили на света. Аз бях дясната ръка на лорд Господар, а сега съм нищо. Заради теб.

Той дръпна качулката си, нагласи я, после се обърна и тръгна.

– Така че, мисли, красива кучко – подхвърли той през рамо, – за това, че скоро няма да бъдеш толкова красива! Мисли за сутринта и за това какъв ужас те очаква там! Опитай се да спиш! Чуди се какво може да те събуди! Сънувай! Сънищата са единственото, което ти е останало сега. Аз притежавам реалността ти. Добре дошла в моята реалност!

Лежах върху палета и се взирах в каменния таван. Отидох на онова място на Шийте зрящ в главата и открих нещо. Бях способна на илюзия. Не от типа на Фае, която въздейства на другите, а такава, каквато само аз можех да видя. Беше достатъчно. С ума си нарисувах облаци и синьо небе върху тавана на пещерата и отново дишах.

Наистина ли едва преди три месеца лежах край басейна в къщата на родителите си, облечена в любимия си розов бански на точки, сърбах студен сладък чай и слушах Луис Армстронг да припява какъв чудесен свят?

Песента, която в момента свиреше на въображаемия ми айпод, беше „Магистрала към ада“. Бях на магистралата и дори не знаех. Това бе скоростен път. Пред него аутобаните изглеждаха като игра за охлюви. Общо три месеца от Щатите до гроба, а месец от това време бе прахосан през един-единствен следобед в игра на волейбол с копие на сестра ми в света на Фае.

– В’лане? – казах с лека настойчивост. Призовах слаб вятър, който да разнесе пухкавите облаци по тавана. – Тук ли си? Някъде? Наистина мога да се възползвам от помощ точно сега – за известно време (нямах представа за времето тук) призовавах Секс-до-смърт-Фае пламенно. Обещавах му неща, без да знам колко ще съжалявам. Но щях да съжалявам повече, ако се наложеше да умра.

Нямаше полза.

Където и да беше, не ме чуваше.

Какво се бе случило с Малуш? Какво имаше предвид, когато каза, че части от него са Фае? Как би могъл човек – или вампир в случая – да бъде Фае? Според разбиранията ми или си Фае, или не си. Можеха ли Фае и човек да се размножават и дали щеше поколението да е отчасти Фае?

Но не това бяха данните, които отчитах за Малуш. Всеки път, когато го срещнех, се съсредоточавах директно върху него, опитвайки се да усетя какво е той. Винаги беше объркващо, а сега още повече. Както и да бе станал отчасти Фае, не бе роден такъв. Беше нещо, което бе станал. Но как? Беше ли като вампирството? Трябваше ли да те ухапят? Или да правят секс с теб? Какво?

Облаците изчезнаха. Поддържането на илюзията бе трудна работа, а между болката в китката и последствията от наркотиците, които ми бе дал, за да ме държи в безсъзнание, докато ме транспортира от Дъблин до Бърен, ми бе останала малко енергия. Умирах от глад. Беше ми студено и бях ужасена.

Превъртях се на една страна и се загледах извън моята килия.

Бях затворена в края на дълга, овална каменна пещера, осветена от факли по стените. В другия край имаше метална врата, закрепена в стената.

В средата на пещерата имаше ниска каменна плоча, която приличаше на жертвен олтар. На нея имаше ножове, бутилки и вериги. Три пищни, брокатени стола във викториански стил бяха придърпани около нея. Малуш бе донесъл дрипи от готическото си минало в смъртта.

В стените на влажната пещера имаше други килии или дупки. Някои бяха тесни и малки като кутии с решетки, в които да бъде напъхан някой. Други бяха достатъчно големи – за дузина затворници. Моята килия беше между други две, от които ме деляха решетки, но те бяха празни. В няколко килии отсреща понякога нещо мърдаше. Повиках другите обитатели, но нямаше отговор. Малуш ли бе създал това място, или се намирах в някаква древна тъмница, останка от по-варварски времена, заровена толкова дълбоко в земята, че е била забравена?

Облаци. Превъртях се и отново ги нарисувах на тавана. Треперех. Фрази като „дълбоко в земята“ просто не бяха за мен. Имах няколко приятели, които бяха пещерняци. Винаги съм мислела, че са откачалки. Защо да влизаш в земята по-рано, отколкото трябва?

Добавих слънце и ослепително бял плаж към илюзията, облякох се в розово. Нарисувах сестра си в картината.

Накрая заспах.

Разбрах, че е в пещерата с мен в мига, в който се събудих.

Фае, но не Фае. Можех да го усетя. Тъмен рак, грешност.

Главата ме болеше от спането върху каменна възглавница. Болката в китката бе намаляла от пищящи нерви до болка на плътта и кръвта, което бе много по-поносимо. Бях толкова гладна, че почти нямах сили да се движа. Да не мислеше да ме умори от глад? Бях чувала, че за около три дни можеш да се обезводниш. Колко дълго трябваше да карам? Нямах усет за време в това място. Дали часовете щяха да са като дни? Дали дните щяха да са като месеци? Колко време съм била в безсъзнание? Колко дълго бях спала?

От това колко бях гладна, прецених, че е минал поне ден, може би два. Имам бърз метаболизъм и трябва да ям често. При условие че ме хранеше и поеше, на какво щях да приличам след седмица? След месец?

Обърнах се предпазливо. В килията ми имаше хляб и малка кофа с вода. Нахвърлих им се като животно.

Докато късах хапки от сухия, твърд хляб и ги тъпчех в устата си, гледах Малуш през решетките. Беше с гръб към мен. Беше свалил качулката. Задната част на подутата му глава без коса изглеждаше гангренясала. Къдри дантела покриваха врата му и облечените с черни ръкавици ръце, където робата се бе дръпнала. Дори и разлагащ се, все още се обличаше в стил „готик“. Седеше пред ниската каменна плоча и ако не бърках, също ядеше нещо, като издаваше отвратителни звуци. Видях сребърния проблясък на срязване, чух звука от острие върху камък, хрущене. Чудех се с какво се хранят разлагащите се вампири. Според авторите на „Вампири за глупаци“ те не ядяха. Пиеха кръв. Тялото му и столът ми пречеха да виждам плочата.

Изядох хляба твърде бързо и в резултат в стомаха ми заседна твърда, горчива буца тесто. Въпреки ужасната жажда пих вода внимателно. Нямаше тоалетна в адската ми килия. Ирония са униженията, които ни се случват при значително по-големи проблеми. Сякаш да те убие врагът ти, не е чак толкова ужасно, колкото да си принуден да уринираш пред него.

Къде беше Баронс? Какво бе направил, когато не се бях появила в книжарницата онази нощ? Тръгнал е да ме търси? Още ли бе някъде навън и търсеше? Дали Малуш и Ловците бяха хванали и него? Отказах да повярвам. Нуждаех се от надежда. Със сигурност, ако Малуш бе хванал Баронс, щеше да се хвали, щеше да го е затворил някъде, където да го виждам. Беше ли се върнал в книжарницата, ядосан, мислейки, че отново съм отишла с В’лане и ще се върна следващия месец с бански и слънчев тен?

Къде беше гривната?

Защо, о, защо не му позволих да ме татуира? Какъв ми беше проблемът? Дори ако ме беше жигосал между бузите на петунията ми, нямаше изобщо да ми пука, стига сега да можеше да ме измъкне оттук. Какво съм си мислила? Бях такава идиотка!

„Една гривна може да бъде премахната, госпожице Лейн. Татуировка не може.“

Бях научила урока си по трудния начин. Въпросът беше дали щях да оцелея.

– Къде ми е копието? – попитах Малуш. Ако беше тук, сигурно и гривната беше тук.

– Копието не е твое, кучко – каза вампирът, вдигна ръка и поднесе нова хапка към устата си. Успях да зърна ръката му – носеше лъскави, твърди черни ръкавици. Чудех се дали ръцете му са започнали да гният и носи ръкавици, за да запази формата им. Той подъвка минута-две. – Никога не си била достойна за него. Пуснах слух, че е в мен. Който ме възстанови, ще го получи.

– Наистина ли мислиш, че можеш да бъдеш възстановен? – Приличаше на нещо, което е било съживено от гроба. Не виждах как такава щета може да бъде поправена.

Той не ми отговори, но усетих яда му, който смрази помещението.

– Ако си бил дясната ръка на лорд Господар, защо той не те излекува? Той предвожда Ънсийли. Трябва да е много могъщ – изпробвах аз.

Той изплю нещо. Зърнах червени жили, преди да падне на пода зад плочата. Сурово месо ли ядеше?

– Той е нищо в сравнение с Фае. Имам нужда от истинско Фае, пълнокръвно. Може би самата кралица ще дойде за копието и ще ми даде еликсира на живота в замяна. Ще ме направи истински безсмъртен.

– Защо да го прави, когато би могла просто да те убие и да вземе копието?

Той се извъртя и се взря в мен. Лимонените му очи бяха полудели от ярост. Облаците бяха моята илюзия. Кралицата, даряваща му вечен живот, бе неговата илюзия и аз току-що я разбих.

Повдигна ми се, преди да проумея какво виждах. Някои неща не трябва да бъдат филтрирани през съзнанието, те те удрят в стомаха. Парче сурова плът висеше наполовина извън гниещата му уста и той държеше още едно парче в ръка. Плътта беше розово-сива, капеща и блестеше с бели гнойни пъпки. Вече знаех какво ядеше.

Момче носорог беше оковано за плочата. Живо. Това, което беше останало от него, се гърчеше в агония. Малуш ядеше Ънсийли!

Хлябът моментално се превърна в развалена буца мая, която нарасна и бе на път да се излее. Не го допуснах. Трябваше ми енергия. Преглътнах трудно. Кой знае кога отново щеше да ме нахрани?

– Ти! Ти си този, който ги яде! Но защо? – Не беше съвпадение, че полуизядените тела бяха намерени там, където виждах моето привидение. Малуш бе този, който бе ял Момчето носорог в гробището онази нощ, когато го претърсвах. Той бе оставил полуизядения кошмар в контейнера точно зад книжарницата. Толкова близо, а аз не знаех!

Той натъпка хапката в устата си с пръсти. Тя трептеше и се съпротивляваше през цялото време. Виждах как „храната“ мърдаше зад бузите му. Плътта, която ядеше, не бе просто сурова. Както и онова Ънсийли на масата, тя бе още жива.

– Чудиш ли се, кучко? И аз ти се чудех. След като ме намушка, веднага ми стана лошо. Не знаех какво ми е. Лежах в леговището си отровен, осъзнавайки бавно какво си причинила с копието. Тогава започнах да мисля какво ще направя с теб. Реших да те шпионирам. В началото бях твърде слаб и можех само да те наблюдавам и да планирам, но отмъщението ме направи силен. То и изяждането на повечето от последователите ми – той се изсмя. – Докато лежах в онази стая, докато чаках този момент, вонящ до небето, и докато гледах как гния, проведох толкова много разговори, имах толкова много близки срещи с теб. Във всички тях ти ме боготвореше, преди да умреш. Искаш ли да ме опознаеш? Скоро ще научиш всичко. Ще наричаш мен лорд Господар – отхапа още едно парче. – Той ме научи да ги ям.

– Защо? За какво? – Ето най-после малко информация за врага ми.

– За да мога да ги виждам.

– Кои? Имаш предвид Фае? – попитах недоверчиво.

Той кимна.

– Да не казваш, че ако някой яде Ънсийли, ще развие способността да вижда Фае? Нормален човек или вампир?

Той сви рамене.

– Накарах двама от телохранителите си да ядат. Оказа се сполучливо.

Чудех се какво е направил с телохранителите. Не попитах. Не виждах как би оставил конкуренция в каквато ù да е форма да живее и евентуално да го предизвика. Ако Малуш наистина бе вампир, много се съмнявах, че би се кланял на някого.

– Защо лорд Господар е искал да ги виждаш?

– За да ме привлече за каузата си. Той искаше парите ми, връзките ми. Аз исках неговата сила. И щях да я отнема, цялата, но тогава се появи ти. Бях спечелил много от слугите му на моя страна. Те още ми служат – той натъпка още една хапка в устата си и затвори очи. За миг по съсипаното му лице се разля скверно изражение на чувствено удоволствие. – Не можеш да си представиш какво е усещането – каза той, докато дъвчеше бавно, почти усмихнат. После рязко отвори очи, трескави от омраза. – Или какво беше усещането, преди да ме повредиш. Беше изключителен наркотик. Даде ми власт в черните изкуства, сила на десет мъже, усили сетивата ми и лекуваше смъртни рани толкова бързо, колкото бяха нанесени. Направи ме непобедим. Сега съм лишен от този екстаз. Докато ги ям, съм силен и не мога да умра, но нищо повече. Заради теб!

Още една причина да ме мрази. Бях му отнела избрания наркотик. На всичко отгоре бях нанесла нелечима рана, заради която яденето на Ънсийли очевидно бе непреодолимо. Рана, която го убиваше бавно, една част Фае след друга. Не разбирах съвсем това.

– Яденето на Ънсийли превръща ли те във Фае накрая? Това ли правехте ти и лорд Господар? Ядяхте Фае, за да станете Фае?

– Майната му на лорд Господар! – изръмжа той. – Аз съм твоят свят сега.

– Изоставил те е, нали? – предположих. – Когато те е видял такъв, те е пратил да умреш. Вече не си служел на целите му.

Ярост забръмча във въздуха. Вампирът се обърна и изряза още едно парче плът. Докато се движеше, тъмната му роба се раздели и видях проблясъка на нещо златно и сребърно, инкрустирано с оникси и сапфири, което висеше на врата му.

Малуш беше взел амулета! Той ни беше изпреварил в имението на уелсеца онази нощ!

Но ако имаше амулета, защо не го бе използвал, за да се излекува? Отговорът дойде бързо. Баронс ми каза, че кралят на Ънсийли го изработил за наложницата си, която не била Фае, и че човек трябва да е велик, за да призове силите му. Малуш беше отчасти Фае. Което значеше, че или частта му Фае не му даваше достъп до силата на амулета, или, въпреки машинациите му да се издигне до такъв ранг, Джон Джонстън Джуниър просто не беше велик.

Може би аз бях.

Трябваше да взема амулета.

Една още по-мрачна мисъл последва първата. Малуш е бил този, който така брутално бе убил всички хора. Как го беше обобщил Баронс? „Който или каквото и да бе убило пазачите и персонала онази нощ, го бе направило или с безпристрастния садизъм на чист социопат, или с безмерна ярост.“

Е, с какво си имах работа? Със социопат или с безмерна ярост? И двете не вещаеха нищо добро за мен. Вероятно можех да манипулирам избухливец. Но не бях сигурна, че някой би оцелял от социопат.

Малуш се изправи, обърна се, извади нежно избродирана носна кърпичка от обемистите поли на робата си и попи брадичка. После се усмихна, оголвайки кучешките си зъби.

– Как е китката ти, кучко?

Беше много по-добре, но той я счупи отново.

Сега ще оставя нещата на въображението ви.

Въпреки че може да не изглежда така, това не е история за мрака. А за светлината. Халил Джубран¹⁴ казва: „Радостта ти може да те изпълни единствено толкова дълбоко, колкото тъгата те е издълбала.“. Ако никога не си вкусвал горчивина, сладкото е просто още един приятен вкус на езика ти. Някой ден ще побера много радост.

Основното е, че Малуш не искаше да умра. Още не. Той знаеше много изобретателни начини да причинява болка, без да оставя трайни, съкрушителни рани. Повече искаше да предвкусвам ужасите, които бе решил да ми причини, отколкото да ги осъществи, за да чувствам същия безпомощен страх, който той бе изпитал. През всички тези седмици, в които бе лежал в бърлогата си, борейки се с отровата в тялото си, бе планирал смъртта ми в подробности, а сега имаше намерение да отдели много време за извършването ù. Едва след като ме нарани толкова, колкото би могъл, без да ме обезобрази, щеше да започне осакатяването. Каза ми, че за всяка част, която бе изгубил, аз също щях да изгубя по нещо. Той имаше подръка лекар, който да възстановява раните след варварските му хирургии и да ме държи жива.

Две от неговите Ънсийли ме държаха в началото. Накрая той ги отпрати, влезе в килията ми и започна по-лично нападение. Изглежда, чувстваше, че имаме специална, интимна връзка. Говореше неспирно, докато ме нараняваше, казваше ми неща, които не пробиваха замъгления ми от болка мозък, но по-късно, когато водите се избистреха, излизаха на повърхността и тогава осъзнах, че наистина беше прекарал много време в разговори с мен в главата си. Думите му бяха репетирани и бяха произнасяни в безпогрешно подбран момент за максимално ужасно въздействие. Вампирът Малуш, с готическото си имение тип семейство Адамс, с дрехите в стил „стиймпънк“ и с прелъстителното си изобразяване на смъртта, винаги е бил шоумен, а аз бях последната му зрителка по неволя. Каза ми, че преди да свърши с мен, аз ще се държа за него, ще търся подкрепата му и ще го умолявам за утеха дори докато ме унищожава.

Има физическо и психологическо мъчение. Малуш бе майстор и в двете.

Държах се. Не пищях много. Все още. Упорито се държах отстрани за спасителната си лодка от оптимизъм в морето на болката. Казвах си, че всичко ще бъде наред, че Малуш може да ми е взел гривната, но никога не би изхвърлил реликва, която би могла да се окаже полезна за него някак, особено толкова древна и толкова скъпа. Уверявах се, че я е захвърлил някъде наблизо в пещерата и че Баронс ще я проследи и ще ме намери. Болката щеше да спре. Нямаше да умра тук. Животът ми не бе свършил.

После ми пусна бомбата.

С прокажена усмивка на лицето, той се приближи толкова близо до мен, че гадната воня на гниеща плът едва не ме задуши и потопи спасителната ми лодка, прати я право на дъното на морето. Каза ми да забравя за Баронс, ако това е моята надежда, ако това ме задържа да се поддам на безмозъчна паника, защото Баронс никога няма да дойде. Малуш се бе погрижил да свали „хитрата ми малка гривна локатор“ в уличката, където ме бе хванал, заедно с чантата и дрехите ми. Беше я оставил да лежи там, сред счупени бутилки и отпадъци.

Ловците ни бяха донесли тук. Не бяхме оставили следа по земята, която да бъде проследена. Те бяха истински наемници и Малуш бе предложил по-висока цена за временните им услуги. Нямаше шанс Джерико Баронс или някой друг някога да ме намери или да ме спаси. Бях забравена и изгубена за света. Бяхме той и аз, сами, в недрата на земята, до горчивия край.

Изрази като „недрата на земята“ наистина ми действаха. Мисълта, че гривната ми лежеше безполезна на онази уличка, ми подейства дори по-лошо. Бях на часове път от Дъблин, под тонове камък.

Малуш бе прав. Без гривната никога нямаше да бъда намерена, жива или мъртва. Мама и тате поне бяха получили тялото на Алина. Моето никога нямаше да се появи. Какво щеше да им причини безследното изчезване на втората им дъщеря? Не бях в състояние да понеса мисълта за това.

Баронс го нямаше. Не можех да разчитам на В’лане. Ако се навърташе около мен по обичайния начин, щеше да е прекратил всичко това досега. Нямаше да позволи на Малуш да ме измъчва, което значеше, че е заминал някъде, вероятно по някакви задачи на кралицата си, и че можеха да минат месеци човешко време, преди отново да дойде тук. Оставаше Роуина и нейната група здраво контролирани Шийте зрящи, а тя ясно бе изразила чувствата си: „Никога няма да рискувам десет, за да спася един.“.

Малуш беше прав. Никой нямаше да дойде за мен.

Щях да умра тук, в тази нещастна, мрачна адска дупка в ръцете на гниещо чудовище. Никога повече нямаше да видя слънцето. Никога нямаше да усетя трева или пясък под краката си. Никога повече нямаше да слушам друга песен, никога нямаше да вдишам сладкия, напоен с цвят въздух на Джорджия, никога нямаше да вкуся пилето с орехи и прасковения пай на мама.

Той щеше да ме превърне в парализиран инвалид чрез бавни, безкрайно малки стъпки. Страданието, което възнамеряваше да причини на останките от тялото ми, бе прекалено ужасяващо, за да позволи умът ми подробностите да стигнат до ушите ми. Изключих се. Повече не чувах.

Надеждата е важно нещо. Без нея сме нищо. Надеждата оформя волята. Волята оформя света. Надеждата ми бе умряла, но ми бяха останали няколко неща. Воля, отчаяние до голяма степен и шанс.

Блестящ, златен и сребърен, инкрустиран със сапфири и оникс шанс.

Бях яла днес. Още не бях толкова лошо пребита и едната ми ръка бе здрава. Кой знае в каква форма щях да бъда утре? Или на следващия ден. Не можех да мисля за бъдеще на това място. Вероятно никога повече нямаше да съм толкова силна, колкото бях в момента. Наистина ли щеше да ме измъчва с психотропни наркотици, както бе казал? Мисълта, че контролът върху ума ми ще ми бъде отнет, беше по-лоша от мисълта за още болка. Дори нямаше да имам разум, за да се опитам да се боря. Не можех да позволя това да се случи.

Налагаше се да действам – сега или никога. Трябваше да знам. Бях ли велика? Можеше да нямам друга възможност да разбера. Можеше да ме окове следващия път. Или по-лошо.

Той все още говореше. Изглежда, не му пукаше дали го чувам и че вече не отговарях с трепване на онова, което казваше. Това беше изпълнението, за което живееше. Нездраво жълтите му очи горяха с откачен фанатизъм.

Когато посегна отново към мен, аз се хвърлих напред, сякаш търсех прегръдката му. Това го стресна. Пъхнах ръката си дълбоко под робата му, затърсих амулета и стиснах здраво, когато го открих. Беше като да сложа ръка върху лед. Металът бе толкова студен, че пареше, сякаш разяждаше плътта ми до кост. Изтласках болката. За миг нищо не се случи. После мрачен огън, синьо-черна светлина започна да пулсира в гънките на робата му измежду пръстите ми.

Получих своя отговор. МакКайла Лейн имаше потенциал за величие.

Щях да се задоволя с малко суперсила и карта, които да ме измъкнат оттук. Дръпнах, но веригата бе изкована от дебели брънки. Не можах да я скъсам. Спомних си как главата на стареца бе почти откъсната. Бяха ли подсилени брънките с магия? Напрегнах волята си, опитах се да издърпам амулета през гниещия му врат. Полупрозрачният камък блесна, окъпвайки пещерата с мрачно сияние.

– Ти, кучко! – вампирът, изглежда, не можа да повярва.

Бях права. Той не бе в състояние да го накара да действа. Усмихнах се самодоволно.

– Предполагам, че просто нямаш точните неща.

– Невъзможно! Ти си никоя, нищо!

– Това нищо ще ти нарита задника, вампир – блъф, блъф, блъф. Молех се да има поне малко истина в него. Когато веригата се скъса рязко, аз се препънах назад в стената, стиснала амулета.

За миг той се взря невиждащо. Прокара ръка по врата си и знаех, че се чуди как съм свалила амулета, след като той почти бе обезглавил последния му собственик, за да го изтръгне. После лицето му се изкриви от бяс. Той се нахвърли върху мен. Зъбите разкъсваха, юмруците летяха, опитваше се да си върне амулета, преди да успея да го използвам.

Свих се на кълбо, стисках амулета, предпазвах го и се съсредоточих върху него свирепо.

Нищо не се случи.

Нагънах горещото място в мозъка си и се опитах да наложа волята си. „Унищожи го! – наредих му. – Разкъсай го на парчета! Убий го! Спаси ме! Накарай го да умре! Нека живея! Накарай го да спре да ме удря, накарай го да спре, накарай го да спре!“

Но ударите продължаваха да валят. Не повлиявах на реалността никак.

Амулетът беше по-студен от смърт в ръката ми, студът се просмукваше нагоре към рамото ми. Излъчваше мрачна светлина, предлагайки ми смразяваща, необятна сила. Това арктическо нещо в ръката ми имаше призрачен живот. Усещах пулсирането му, туптенето на нетърпелив, мрачен пулс. Чувствах, че иска да го използвам. Жадуваше за цел, но имаше нещо, което не разбирах за него, нещо, което трябваше да сторя, за да го направя мой. Тогава разбрах, че не съм скъсала веригата. Амулетът се бе откъснал по своя собствена мрачна воля, бе избрал да дойде при мен, защото бе усетил, че мога да го използвам.

Но спираше дотук. Аз трябваше да разбера как да го накарам да действа.

Какво трябваше да направя?

Малуш бе забил зъби във врата ми, разкъсваше плътта. Твърдите му, напъхани в ръкавици юмруци бяха като движещи се със сто километра в час бухалки по страните ми. Опитваше се да ме принуди да се разгъна, за да вземе амулета. Болката бързо ставаше по-силна, отколкото можех да понеса.

Мрачната светиня беше безполезна.

Ако имах време да проуча как да я накарам да работи за мен, щях да имам шанс.

Успях само да вбеся истински Малуш. Доказах, че съм велика, а той не беше.

Той продължаваше да ме налага, когато внезапно проумях характера му. В същността си, под чудовищното злодейство, вампирът бе угаждащ си, разглезен грубиян. Изобщо не беше социопат, а изпуснато от контрол капризно дете, което не можеше да понася някой друг да има по-добри играчки, повече богатство или по-голяма власт, а в моя случай – да е по-велик от него. Ако не притежаваше всичко това, то щеше да го унищожи.

Припомних си телата, които бе оставил в имението на уелсеца. Ужасния начин, по който бяха убити хората.

Никой нямаше да дойде да ме спаси. Не можех да накарам амулета да работи. Колкото и да бе изгнил, аз никога нямаше да съм физически съперник на Малуш. Нямаше измъкване. Това бе истината.

Когато ти отнемат контрола над твоя свят, оставяйки те без друг избор, освен да умреш (единствената разлика е как го правиш – бързо или бавно), животът се свива до едно горчиво хапче. Болката, която изпитвах, го правеше по-лесно за преглъщане.

Нямаше да му позволя да ме направи инвалид.

Нямаше да му позволя да ми отнеме разсъдъка. Някои неща са по-лоши от смъртта.

Той бе ослепял от ярост, по-наситена отпреди. Беше на път да изгуби напълно контрол. Напрегнах се да я подхраня, да го избутам от ръба.

Спомних си какво ми каза Баронс за миналото на Джон Джонстън Джуниър. За мистериозната „случайна“ смърт на родителите му и за това колко бързо се бе отделил от всичко, което те бяха подкрепяли и защитавали. Спомних си как Баронс провокира Малуш с намеци за корените му и за вампирската мигновена ярост, нелогичната му омраза към собственото му име.

– Откога си ненормален, Джей Джей? – изпъшках между ударите. – Отпреди да убиеш родителите си ли?

– Името е Малуш, кучко! За теб – лорд Господар. А баща ми заслужаваше да умре. Наричаше се филантроп. Прахосваше наследството ми. Казах му да спре. Той не спря.

Баронс провокира Малуш, като го нарече Джуниър. Това беше моето име, което Алина ми даде. Нямаше да го извратя, като го наричам с него.

– Ти си този, който заслужава да умре. Някои хора са родени лоши, Джони.

– Никога не ме наричай така! Никога няма да ме наричаш така! – изкрещя той.

Бях улучила името, което вампирът мразеше дори повече от Джуниър. Беше ли това специалното за него име на майка му? Дали не беше умалителното на баща му?

– Не аз съм те направила чудовище. Ти си се появил такъв, Джони. – Почти бях обезумяла от болка. Не усещах ръцете си. От лицето и от врата ми капеше кръв. – Джони, Джони, Джони! – припях аз. – Джони, малък Джони! Никога няма да бъдеш нещо друго, освен...

Следващият удар превърна скулата ми в пихтия. Паднах на колене. Амулетът се изплъзна от ръката ми.

– Джони, Джони! – казах. Поне мислех, че казах. Убий ме, молех се! Убий ме сега!

Следващият удар ме размаза в задната стена на пещерата. Краката ми се натрошиха. Милостиво изпаднах в забвение.