Мистерията на изчезналия амулет

Единадесет

–В’лане! – изръмжах. Аз бях гола, значи той беше близо.

– Време е за нашия един час, МакКайла – каза един безтелесен глас.

– Върни ме обратно веднага! Баронс има нужда от мен. – Как ме беше преместил толкова чисто от една реалност в друга? Мен ли беше преместил, или световете? Дали не бях Пресяна? А дори не го видях, нито усетих да ме докосва, нищо.

– По време, което аз избера – такава беше сделката ни. Ще я обезчестиш ли? Да разваля ли и моята част от нея?

Можеше ли да направи това? Да върне времето и да ме хвърли обратно в пълната със Сенки книжарница, свита пред врага ми с твърде малко останали клечки? Или имаше предвид да пусне Сенките обратно вътре още сега и когато се върнех от Уелс, щеше да се наложи отново да я прочиствам, този път без неговата помощ? Нямах желание да се изправя пред нито едно от двете.

– Аз не я обезчестявам. Ти го правиш. Върни си ми дрехите!

– Не обсъждахме нищо за облекло в сделката ни. Сега сме на равна нога – ти и аз – измърка той зад мен. Завъртях се с ярост в очите и омраза в сърцето. Той също беше гол.

Всички мисли за Баронс, отварящи се врати на мазета и потенциални опасности зад тях изчезнаха. Нито имаше значение как се бях озовала тук. Аз бях тук.

Коленете ми станаха на прах. Сринах се на пясъка.

Погледнах настрани, но очите ми не искаха. Централната ми нервна система служеше на друг господар и не се интересуваше от воля. Воля? Какво беше воля? Документи, които подписваш, в случай че умреш, това беше. Нищо общо със сегашното ми положение. Всичко, което трябваше да направя сега, бе да поверя тялото си на Маестрото пред мен, който щеше да свири на него както никой друг, да го гали до невъобразимо кресчендо, изтръгвайки акорди, които никой никога не е издавал, нито пък някога ще наподоби.

Гол принц Фае е гледка, която прави всички други мъже крайно незадоволителни.

Той пристъпи към мен.

Аз потреперих. Той щеше да ме докосне. О, боже, той щеше да ме докосне!

В течение на многото ми срещи с В’лане щях да се опитвам нееднократно да го описвам в дневника си. Щях да използвам думи като ужасяващо красив, божествен, притежаващ нечовешка сексуалност и смъртоносен еротизъм. Щях да го наричам фатален, неотразим, щях да го проклинам. Щях да го желая страстно. Щях да наричам очите му прозорци към сияещ рай, щях да ги наричам порти към ада. Щях да изпълвам цели страници с драсканици, които по-късно нямаше да имат никакъв смисъл за мен, съдържащи колони от антоними: ангелски, дяволски; създател, унищожител; огън, лед; секс, смърт... Не съм сигурна защо тези две теми изглеждат противоположни, освен може би, защото сексът е възхвала на живота и процес, чрез който го създаваме.

Щях да съставя списък с цветове от всеки блещукащ нюанс на бронзовото, златното, медното и кехлибареното, познати на човека. Щях да пиша за масла и подправки, за аромати от детството, аромати от сънищата. Щях да давам воля на многословни енциклопедични записи, опитвайки се да уловя сетивното претоварване, което беше принц В’лане от Фае.

И щях да се провалям всеки път.

Той е толкова красив, че кара част от душата ми да плаче. Не разбирам тези сълзи. Те не са като сълзите, които проливам за Алина. Не са съставени от вода и сол. Мисля, че са съставени от кръв.

– Изключи! Го! – изстъргах.

– Не правя нищо – отвърна. Спря на пясъка до мен, извиси се над мен. Части от него, от които се нуждаех, тези съвършени, невероятни части, които изгарях да усетя в себе си, да уталожат моята ужасна, нечовешка похот, бяха на една ръка разстояние. Свих юмруци. Никога нямаше да посегна. Не за Фае. Никога!

– Лъжец!

Той се засмя и аз затворих очи. Лежах и треперех на мекия бял пясък. Фините песъчинки върху кожата ми бяха като ръце на любовник, бризът по зърната ми като горещ език. Молех се океанът да не започне да обгръща никаква част от мен. Щях ли да се разпадна? Дали клетките ми щяха да изгубят сцеплението, необходимо да се поддържа формата на моята човечност? Щях ли да се пръсна до далечните краища на Вселената, снежинки от прах, носени от капризния вятър на Фае?

Завъртях се, за да притисна зърната си в пясъка. Докато се обръщах, бедрото ми докосна нежната, копнееща плът на венериния ми хълм. Свърших яростно.

– Ти, копеле... аз... мразя... те! – изсъсках.

Отново стоях. Напълно облечена в прилепналия гащеризон, с копие в ръка. Тялото ми бе хладно, далечно, нито грам страст не помръдваше в това, което преди миг бяха пламнали слабини. Аз бях господар на волята си.

Нападнах с копието без колебание.

Той изчезна.

– Опитвам се само да ти напомня какво ти и аз можем да споделим, МакКайла – каза той зад мен. – Изключително е, нали? Както подобава на изключителна жена.

Завъртях се и мушнах отново. Знаех, че той пак ще изчезне, но не можех да се спра.

– Коя част от „не“ не разбра? „Н“ или „е“? „Не“ не е „може би“. Не е „обичам да играя грубо“. И никога, никога, никога не е „да“.

– Позволи ми да поднеса извиненията си – каза и отново бе пред мен, облечен с роба в цвят, който никога не бях виждала и не бих могла да опиша. Накара ме да мисля за крила на пеперуда срещу небе с цветовете на дъгата, обагрено отзад от хиляда слънца. Очите му, някога стопен кехлибар, горяха в същия странен нюанс. Нямаше как да изглежда по-извънземен.

– Няма да ти позволя нищо – казах. – Нашият час свърши. Ти опозори сделката ни. Обеща ми, че няма да ме притискаш със секс. Ти наруши това обещание.

Изгледа ме дълго, после очите му отново станаха стопен кехлибар и отново беше светлокафявия принц Фае.

– Моля те! – каза той и от начина, по който го каза, знаех, че няма такава дума в езика на Фае.

„За Туата Де няма разлика между създаването и унищожаването – каза Баронс. – Има само застой и промяна.“ Нито пък за тези нечовешки същества имаше такова нещо като извинение. Океанът би ли се извинил, че е покрил главата и е напълнил дробовете на човека, който е паднал в него?

В’лане бе използвал думата за мен. Може би я бе научил от мен. Беше я използвал като смирена молба. Тя ми даде почивка, сякаш това беше намерението му.

– Моля те! – каза той отново. – Изслушай ме, МакКайла! Още веднъж съгреших. Опитвам се да разбера твоите начини, твоите желания. – Ако беше човек, щях да кажа, че изглежда засрамен. – Никога преди не съм бил отхвърлян. Не го понасям добре.

– Ти не им даваш възможност да те отхвърлят. Ти изнасилваш всички.

– Не е вярно. Не съм използвал Шидба-джай върху несклонна жена от осемдесет и две хиляди години.

Зяпнах. В’лане беше на осемдесет и две хиляди години?

– Виждам, че събудих любопитството ти. Това е добре. Аз също съм любопитен за теб. Ела! Седни с мен! Нека говорим за себе си! – той отстъпи назад и махна с ръка.

Два шезлонга се появиха между нас. На плетена масичка между тях имаше кана със сладък чай и две пълни с лед чаши. До по-близкия до мен шезлонг в пясъка бе забодено шише от любимото ми слънцезащитно масло, а до него – купчина дебели кърпи в пастелни цветове. Чаршафи от ярка раирана коприна долетяха от нищото, издуха се веднъж на бриза и покриха шезлонгите.

Солен въздух целуна кожата ми. Погледнах надолу.

Гащeризона ми го нямаше и отново бях без копие. Носех секси розови бански с прашки, със златна верига на корема, от която висяха два диаманта и рубин.

Примигнах.

Чифт дизайнерски очила се появиха на носа ми.

– Престани! – изсъсках.

– Просто се опитвам да предвидя нуждите ти.

– Недей! Обидно е.

– Поседни с мен за един час под слънцето, МакКайла! Няма да те докосна. Няма... както ти казваш... да те притискам със секс. Ще говорим, а при следващата ни среща няма да повторя същите грешки.

– Каза това миналия път.

– Направих нови грешки този път. Няма да направя и тях.

Поклатих глава.

– Къде е копието ми?

– Ще ти бъде върнато, когато напуснеш.

– Наистина ли? – изненадах се. Защо би ми върнал убиваща Светиня Фае, създадена от неговата раса, щом като знаеше, че с нея бих убила още Фае?

– Смятай го за жест на добрата ни воля, МакКайла!

– Нашата?

– Моята и на кралицата.

– Баронс има нужда от мен – казах отново.

– Ако настояваш преждевременно да прекратя нашия час, защото мислиш, че съм го обезчестил, няма да те върна в Уелс и пак няма да си полезна за него. Остани или си върви, но няма да си с него. И, МакКайла, вярвам, че твоят Баронс би ти казал, че не се нуждае от никого.

Това беше вярно. Чудех се доколко познава Баронс. Попитах го. Сигурно са се обучавали при един и същи майстор на увъртането, защото В’лане каза само:

– В Дъблин вали непрестанно. Виж!

В тропическия изглед пред мен се отвори малък квадрат, сякаш беше обелил назад небето и палмите и беше отворил прозорец към моя свят. Видях книжарницата през него. Улиците бяха тъмни, мокри. Щях да съм сама там.

– Вали сега. Да те върна ли, МакКайла?

Погледнах към малката книжарница, към сенчестите улички от двете ù страни, към инспектор Джейни, който седеше под една улична лампа от другата страна на улицата и наблюдаваше входа ù, и потреперих. Това, което се виждаше надолу по улицата, не беше ли неясното очертание на моя личен Мрачен жътвар? Бях толкова уморена от дъжд, от мрак и от врагове на всеки ъгъл. Усещах слънцето божествено върху кожата си. Почти бях забравила какво е. Светът ми изглеждаше мокър и навъсен от месеци.

Отместих поглед от депресиращата гледка към небето. Слънцето винаги ме е карало да се чувствам силна, цяла, сякаш получавам от него нещо повече от витамини. Сякаш лъчите му носят нещо, което подхранва душата ми.

– Истинско ли е? – кимнах към слънцето.

– Толкова истинско, колкото и твое – прозорецът се затвори.

– Мое ли е?

Той поклати глава.

– Във Фае ли сме?

Той кимна.

За първи път, откакто пристигнах така безцеремонно, проучих обкръжението си. Пясъкът бе лъчистобял и мек като коприна под голите ми крака, океанът бе лазурен, а водата толкова чиста, че можех да видя цели градове от корали с цветовете на дъгата под него, с малки златни и розови рибки, плуващи в рифовете. Една русалка танцуваше върху гребена на вълна, после изчезна под водата. Приливът хвърляше пясък по плажа в блестяща сребърна пяна. Палмови дървета шумоляха на бриза, пускайки тучни алени цветове по брега. Въздухът миришеше на редки подправки, на екзотични цветя и на солени морски пръски. Прехапах устна на път да кажа: „Толкова е красиво тук!“. Нямаше да похваля света му. Неговият свят объркваше моя. Неговият свят нямаше място на нашата планета. Моят имаше.

И все пак... слънцето винаги е било моят наркотик. И ако той играеше честно – имам предвид, ако не се опиташе да ме изнасили отново, – кой знае какво можех да науча?

– Ако ме докоснеш или по някакъв начин се опиташ да повлияеш на волята ми, времето ни заедно спира. Ясно?

– Твоето желание е заповед за мен – устните му се извиха победоносно.

Свалих слънчевите очила и погледнах за кратко към слънцето, надявайки се да притъпя унищожителната красота от тази усмивка от ретините си, да я прогоря от паметта си.

Нямах представа кой или какво беше наистина В’лане, но знаех едно. Той беше Фае, при това извънредно могъщ. В тази битка знанието бе убедителна сила, а информацията можеше да ме запази жива. Баронс управляваше своя свят благодарение на изключителните си познания и аз не можех да си позволя да пропусна възможност да разпитам Фае, а изглеждаше, че В’лане по някаква причина би ми казал.

Може би щеше да излъже за някои неща и да каже истината за други. Ставах все по-добра в това да отсявам казаното от хората. Научавах се да чувам истината в лъжите им и лъжите в истината им.

– Наистина ли си жив от осемдесет и две хиляди години?

– По-дълго. Тогава просто беше последният път, когато използвах Обаяние, за да прелъстя жена. Седни и ще говорим!

След миг колебание седнах сковано на ръба на шезлонга.

– Отпусни се, МакКайла! Наслади се на слънцето! Може да е последната ти възможност да го видиш за доста дълго време.

Чудех се какво има предвид. Дали се смяташе за синоптик? Или би могъл наистина да контролира времето и да предизвиква валежи? Протегнах крака против волята си и се излегнах назад. Взирах се в сапфиреното море, наблюдавах как грациозните алабастрови птици вадят риба от вълните.

– Е, колко си стар?

– Това – каза той – никой не знае. В това въплъщение съм живял сто четирийсет и две хиляди години. Наясно ли си с нашите въплъщения?

– Пиете от Котела.

Той кимна.

Колко време отнема, чудех се, да полудее? Моите кратки двайсет и две години ме изпробваха силно. Изглежда, забравянето можеше да е утеха. Отчетох усложненията от изтриването на паметта и осъзнах защо едно Фае може да го откаже. Ако е прекарало петдесет или сто хиляди години да наблюдава, да учи, да изгражда съюзи и да създава врагове, в мига, в който се лиши от паметта си, вече няма дори да знае кои са тези врагове.

Но те ще знаят кой е той.

Чудех се дали някое Фае някога е било принудено от други от неговата раса да пие, за да ги избави от огромните, пусти степи на лудостта. Или може би от по-нечестиви причини.

Чудех се, като се има предвид, че В’лане знаеше точно къде бях и какво правех, дали той е отговорен за касапницата в имението на уелсеца.

– Ти ли открадна амулета?

Той се засмя.

– А, значи това сте търсили. Чудех се. Той усилва волята, МакКайла.

– В какъв смисъл?

– Аз нямам за какво да го използвам. Моята воля не се нуждае от усилване. Моята воля оформя света. Амулетът е създаден за такава като теб, без воля, за която да говорим.

– Само защото не можем да манипулираме реалността с мислите си, не значи, че нямаме воля. Може би наистина оформяме реалността, само че по друга скала и вие не я виждате.

– Може би. Кралицата подозира, че случаят може да е точно такъв.

– Така ли?

– Затова ме прати да ти помогна, за да можеш ти да ни помогнеш и заедно да осигурим оцеляването на двете ни раси. Научи ли нещо за Шинсар Дъб?

Помислих за момент. Трябваше ли да му кажа? Какво трябваше да му кажа? Вероятно можех да я използвам като предимство.

– Да.

Палмовите дървета спряха да се поклащат, вълните замръзнаха, птиците замряха насред гмуркането си. Въпреки слънцето, аз потръпнах.

– Би ли пуснал света отново? – попитах. Беше зловещ така застинал. Нещата отново се раздвижиха.

– Какво си научила?

– Познаваше ли сестра ми?

– Не.

– Как е възможно? Ти знаеше за мен.

– Научихме за теб, защото наблюдавахме Баронс. Твоята сестра, за която научихме след това, не познаваше Баронс. Техните пътища не са се пресичали, следователно и нашите. Сега ми кажи за Шинсар Дъб!

– Защо наблюдавахте Баронс?

– Баронс трябва да бъде наблюдаван. Книгата, МакКайла!

Още не бях свършила. Книгата беше голяма информация, със сигурност заслужаваше повече в замяна.

– Познаваш ли лорд Господар?

– Кого?

– Шегуваш се, нали?

– Не. Кой е този лорд Господар?

– Той е този, който вкарва тук Ънсийли. Той е техният водач.

В’лане изглеждаше изненадан. Не повече, отколкото се чувствах аз. И двамата с Баронс знаеха толкова много, но им липсваха късчета съществена информация. Бяха толкова умни в някои сфери и толкова слепи за очевидни истини.

– Той Фае ли е? – настоя В’лане.

– Не.

Изглеждаше скептичен.

– Как е възможно? Фае не биха следвали човек.

Не казах, че е човек. Той беше нещо повече от това. Но начина, по който В’лане току-що се бе подиграл с думата човек, – сякаш форма на живот не би могла да падне по-ниско – ме вбеси, затова не си дадох труда да го поправя.

– Ти си този, който вероятно знае всичко.

– Всемогъщ, не всезнаещ. Често сме заслепени от това колко много виждаме.

– Това е абсурдно. Как може да сте заслепени от зрение?

– Представи си да си способна да виждаш атомната структура на всичко около теб, МакКайла! Минало, настояще и част от бъдещето и да съществуваш в тази бъркотия. Представи си да притежаваш съзнание за безкрайни измерения! Представи си да си в състояние да разбереш безкрайността! Едва шепа от твоята раса са постигали такова съзнание. Представи си да виждаш възможните последици от всяко свое незначително действие, което би могла да извършиш, от най-лекото си издишане към бриза, във всички реалности, но не можеш да ги събереш заедно в сигурен финал, защото всяко живо нещо е в постоянно движение. Само в смъртта има застой и дори тогава той не е абсолютен.

Беше ми доста трудно да действам на моето дребно късогледо човешко ниво.

– Значи, това, което казваш накратко – обобщих аз, – е, че въпреки цялото ви превъзходство и сила, вие не сте по-умни или по-добри от нас. Може би сте дори по-лоши.

Едно тупване на сърцето се проточи в още половин дузина тупкания. После той се засмя хладно.

– Присмивай ми се, ако искаш, МакКайла! Ще седя на смъртното ти легло и тогава ще те попитам би ли предпочела да си на мое място. Къде е този човешки глупак, който се смята за господар на каквото и да било?

– ЛаРу 1247. Складът зад къщата. Огромен долмен. Той ги води през него. Имаш ли нещо против да го размажеш заради мен?

– Твоето желание е заповед за мен – рече и изчезна.

Взирах се в празния шезлонг. Наистина ли бе отишъл да разруши долмена, през който влизаха Ънсийли? Щеше ли да убие и лорд Господар? Дали отмъщението, към което се стремях, щеше да бъде постигнато толкова разочароващо безславно? И без да присъствам там като свидетел? Не исках това.

– В’лане! – извиках. Но нямаше отговор. Нямаше го. И аз щях да го убия, ако убиеше убиеца на сестра ми без мен. Мрачната треска, която бях хванала в онази първа нощ, когато стъпих в Дъблин, се бе превърнала в треска от различен вид, в кръвна треска. Сякаш исках да бъде пролята кръв заради сестра ми. Да бъде пролята от моята ръка. Тази дива Мак вътре в мен все още не бе извисила глас, все още не говореше с моята уста, но двете говорехме на един и същи език и се съгласявахме за критични неща.

Щяхме да убием убиеца на сестра ми заедно.

– Джуниър? – каза мек, напевен глас. Глас, който не съм очаквала да чуя отново.

Потръпнах. Беше дошъл отдясно. Взрях се във вълните. Нямаше да погледна. Бях във Фае. Не можех да вярвам на нищо.

– Джуниър, хайде! Аз съм тук! – опита се да ме придума сестра ми и се засмя.

Едва не се превих на две от болката. Беше точно като смеха на Алина. Сладък, чист, пълен с безкрайно лято и слънце и със знанието, че нейният живот е омагьосан.

Чух удар на длан по топка за волейбол.

– Бебе Мак, да играем! Денят е идеален. Донесох бирата. Ти взе ли лимоните от бара?

Моето име е МакКайла Евелина Лейн. Нейното е Алина МакКена Лейн. Бях Джуниър на две нива. Понякога тя ме наричаше Бебе Мак. Някога отмъквах лимони от бара на „Тухларната“ в събота. Беше евтино, знам. Никога не съм искала да порасна.

Сълзи прогориха очите ми. Преглъщах дълбоко и се принуждавах да вдишвам и да издишвам. Свих юмруци. Поклатих глава. Взрях се отново в морето. Тя не беше там. Не чух тупването на топка в пясъка. Не подуших парфюма ù с бриза.

– Пясъкът е идеален, Джуниър! Като прах е. Хайде! Томи ще идва днес – подразни ме тя. Падах си по Томи от години. Той излизаше с една от най-добрите ми приятелки, затова се преструвах, че не мога да го понасям, но Алина знаеше.

„Не поглеждай! Не поглеждай! Има духове и има по-лоши неща от духове!“

Погледнах.

Зад волейболната мрежа, раздувана от нежния тропически бриз, стоеше сестра ми, усмихваше се и чакаше да играем. Носеше любимия си неонов бански, а русата ù коса бе опъната назад в скоклива опашка през дупката на избелялата бейзболна шапка, която бе взела в Кий Уест през пролетната ваканция преди две години.

Започнах да плача.

Алина изглеждаше поразена.

– Мак, скъпа, какво има? – Тя пусна топката, мина под мрежата и забърза през пясъка към мен. – Какво има? Някой нарани ли те? Ще му изритам жабешката петуния! Кажи ми кой! Какво ти направи?

Сълзите ми преминаха в хлипове. Загледах се в сестра си, трепереща от силата на моята скръб.

Тя се отпусна на колене до мен.

– Мак, убиваш ме. Говори ми! Какво има? – Прегърна ме и аз плачех във врата ù, изгубена в облак от прасковен шампоан, парфюм, плажно масло „Хавайски тропик“ и дъвката, която винаги дъвчеше на плажа, за да скрие миризмата на бира в дъха си от мама.

Усещах топлината ù, копринената ù кожа.

Докосвах я.

Зарових пръсти в косата ù и изхлипах.

Липсваше ми косата ù. Липсваше ми моята. Липсваше ми Алина. Липсвах си аз.

– Кажи ми кой ти причини това! – каза тя и вече също плачеше. Никога не сме могли да понесем сълзите си. Накрая винаги плачехме заедно. После сключвахме договори, че винаги ще се подкрепяме, ще се грижим една за друга. Бяхме започнали да съчиняваме договори, които сега знаех, когато тя е била на три, а аз на една и сме били изоставени в свят, който не е бил нашият... за да ни скрият, започвах да подозирам.

– Наистина ли си ти, Алина?

– Погледни ме, Джуниър! – Тя се дръпна и с една от кърпите изсуши сълзите ми, после изсуши своите. – Аз съм. Наистина съм аз. Виж, тук съм! Боже, колко ми липсваше! – засмя се отново и този път аз също се засмях.

Когато изгубиш някого, когото обичаш, без предупреждение, ти мечтаеш да получиш възможност да го видиш само още веднъж. Моля те, Боже, само още веднъж! Всяка нощ след погребението ù лежах будна в стаята си до нейната и ù пожелавах лека нощ, макар да знаех, че никога повече няма да получа отговор.

Лежах там, стискайки снимки, представяйки си лицето ù в най-малки подробности, сякаш ако можех да го пресъздам напълно, щях да мога да го взема в сънищата си и да го използвам като карта, която да ме отведе при нея.

Някои нощи не можех да видя лицето ù и плачех, умолявах я да се върне. Предлагах всякакви сделки на Бог. Той не ги приемаше, между другото. В отчаянието си предлагах сделки на всеки или всичко, което вероятно можеше да ме слуша.

И нещо ме бе чуло. Това бе моят шанс да я видя отново. Не ми пукаше как. Не ми пукаше защо. Попивах всяка подробност.

Там беше бенката, високо на лявата ù буза. Докоснах я. Там бяха луничките по носа ù, които я побъркваха, малкият белег на долната ù устна, останал от удара с китара, който ù нанесох, без да искам, като бяхме деца. Там бяха тези слънчеви зелени очи, като моите, но с повече златни пръски. Там бе дългата руса коса, каквато беше и моята.

Тя носеше малки обици от чисто сребро с форма на сърце. Събирах пари шест месеца, за да ги купя от „Тифани“ за двайсет и първия ù рожден ден.

Това беше Алина чак до ноктите на краката, лакирани с любимия ù летен нюанс – кораловочервено. Никак не отиваше на банския ù и ù го казах.

Тя се засмя и тръгна през пясъка.

– Хайде, Джуниър! Да играем!

Седях замръзнала един дълъг миг.

Не мога да ви разкажа всички мисли, които минаха през главата ми тогава: „Това не е истинско, не може да е. Може би е. Може би е опасно. Възможно ли е това да е сестра ми в друго измерение, да е друга нейна версия, но съвсем същата Алина? Побързай, разпитай я за дневника ù, за лорд Господар и какво е станало в Дъблин! Не ù задавай въпроси! Може да изчезне.“. Всички тези мисли минаха бързо и оставиха една-единствена директива в дирята си: Играй със сестра си тук и сега! Приеми момента какъвто е!

Станах и затичах през пясъка, ритайки бяла прах с пети. Краката ми бяха дълги, тялото ми силно, сърцето ми цяло.

Играх волейбол със сестра си. Пихме бира „Корона“ на слънцето. Не бях донесла лимони, разбира се, но намерихме цяла купа в хладилника и ги изстискахме в бутилките, месото им се плъзгаше по ледените стени. Никоя бира нямаше да има толкова добър вкус като онзи ден с Алина в света на Фае.

Накрая се проснахме на пясъка и поглъщахме слънцето, а с пръстите си закачахме края на вълните. Говорихме за мама и тате, говорихме за училище, за хубавите момчета, които минаваха наблизо и се опитваха да ни придумат да изиграем още една игра на волейбол.

Говорихме за намерението ù да се премести в Атланта и как аз щях да напусна работа и да отида с нея. Говорихме за това, че най-накрая се отнасям сериозно към живота.

Точно тази мисъл ме отрезви. Винаги съм искала да започна да се отнасям сериозно към живота, а ето ме тук, точно такава, каквато бях тогава – вървях по най-малкото съпротивление, най-лесния път и правех това, което ме караше да се чувствам добре сега, а последствията да вървят по дяволите!

Обърнах се и я погледнах.

– Това сън ли е, Алина?

Тя се обърна към мен и се усмихна.

– Не.

– Реално ли е?

Тя се усмихна отново, тъжно.

– Не.

– Тогава какво е?

Тя прехапа устна.

– Не ме питай! Просто се наслади на деня!

– Трябва да знам.

– Това е дар от В’лане. Един ден на плажа с мен.

– Илюзия – казах. Вода за човек, изгубен в пустинята от два дни и половина без вода. Не би могъл да откаже, дори да е отровна. Знаех добре, но това не ме спря да опитам: – Значи, ако те попитам как се запозна с лорд Господар или къде да намеря Шинсар Дъб?...

Тя сви рамене.

– Не знам тези неща.

Не бях изненадана. В’лане сигурно я бе извадил от спомените ми, което значеше, че тя ще знае само това, което аз знаех, и да питам за нещо друго, освен за преживяванията, които помнех, или за сегашното ми положение, беше безполезно.

– От колко време съм тук? – Като създание на В’лане, тя трябваше да знае.

Тя отново сви рамене.

– По-дълго от един човешки час?

– Да.

– Мога ли да си тръгна?

– Да.

– Мога ли да избера да остана?

– И да имаш всичко, което искаш, МакКайла. Завинаги.

Алина никога не ме наричаше МакКайла. Всъщност никой не ме наричаше така – нито родителите ми, нито някой от приятелите ми. Само В’лане. Той ли беше зад тези слънчеви очи? И все пак исках да остана тук, да се изгубя на този плаж, в това слънце, да преживявам този ден отново и отново до края на живота си. Да забравя дъжда и страха, болката и несигурното ми бъдеше. Бих могла да умра щастливо на хамак под слънцето след седемдесет години, заобиколена от изгубените си мечти.

– Обичам те, Алина! – прошепнах.

– И аз те обичам, Мак! – отвърна с шепот тя.

– Съжалявам, че те разочаровах! Съжалявам, че пропуснах обаждането ти! Съжалявам, че не разбрах, че нещо не е наред!

– Никога не си ме разочаровала, Мак. Никога няма да го направиш.

Сълзи изпълниха очите ми. Откъде идваха тези думи на опрощение? Дали леденият принц Фае разбираше повече човешките емоции, отколкото показваше?

Прегърнах Алина, вдишах дълбоко и запаметих всяка сетивна подробност, която алчно успях да събера.

После стиснах очи и се оттеглих в онова място в главата ми, което бе толкова чуждо, и подхраних огъня. Когато го подкладох достатъчно горещ и достатъчно висок, промърморих:

– Покажи ми истината! – и отворих очи.

В’лане беше коленичил на пясъка пред мен.

– Никога повече не прави това с мен! – казах с тих глас.

– Не се ли наслади на времето с нея?

– Това не беше тя.

– Кажи ми, че не се наслади!

Не можех.

– Тогава ми благодари!

И това не можех да направя.

– Колко време е минало?

– Щях да те върна, но не исках да прекъсвам удоволствието ти. Толкова малко време имаш напоследък.

– Ти каза, че няма да отнемеш повече от един час от времето ми.

– И така възнамерявах. Ти избра да останеш във Фае, когато я последва през пясъка. Разбирам, че свободата е стока, която хората ценят високо. И ти дадох свобода.

Понечих да оспоря подмолните му методи, но той притисна пръст към устните ми. Пръстът бе топъл, силен, но нямаше абсолютно нищо, присъщо на Фае в допира му. В’лане се сдържаше заради мен. Усещах го като мъж – силен, солиден, секси мъж, нищо повече.

– Някои рани имат нужда от мехлем, за да заздравеят. Илюзията е най-великият мехлем. Кажи ми, скръбта ти по сестра ти намаля ли?

Обмислих думите му и осъзнах стресната, че е истина. Макар да знаех, че Алина, с която преди малко си играех, с която плаках, която прегръщах и умолявах за прошка, не беше истинска, денят ми под слънцето с нея ми бе дал някаква възможност за сбогуване, която нямах преди. Знаех, че Алина, която ме бе опростила, не беше моята Алина, но думите ù ме утешиха по същия начин.

– Никога повече! – повторих. Илюзията можеше да е мехлем, но бе също така опасна. В живота ми имаше достатъчно опасности.

На лицето му проблесна усмивка.

– Твоето желание...

Затворих очи за миг, опитвайки се да изчистя Алина от мислите си. Гледката, ароматът и звукът от нея се носеха около мен. От прегръдката ни все още пазех миризмата на парфюма ù по кожата си. Щях да изживея отново всеки миг и той отново щеше да ме утеши. Отворих очи.

– Какво стана с лорд Господар?

– Складът бе изоставен. Унищожих долмена. Изглежда, никой не беше ходил там от седмици. Подозирам, че не се е върнал на това място, след като е било разкрито. Кажи ми всичко, което знаеш за него!

– Уморена съм – казах. – Нашият час свърши. Върни ме сега!

– Кажи ми за Шинсар Дъб! Дължиш ми го.

Казах му каквото знаех, че съм усетила да минава покрай мен по улиците на Дъблин, да се движи бързо в някаква кола покрай книжарницата преди малко повече от две седмици. Той ми зададе много въпроси, на които не можах да отговоря, защото близостта с Мрачната книга ме бе пратила в безсъзнание, факт, който той смяташе за забавен.

– Ще се видим отново, МакКайла – каза той.

После вече го нямаше, а аз бях някъде другаде. Примигнах. Въпреки че не прекратих времето ни заедно преждевременно, В’лане все пак не ме върна в Уелс. Остави ме в „Книги и дреболии Баронс“. Вероятно просто за да вбеси Баронс.

Отне ми няколко мига, за да се пренастроя и съсредоточа. Да смениш реалностите изцяло и толкова бързо, изглежда, надвишава това, което човешкият мозък може да обработи (не сме били създадени за такъв начин на пътуване). Ето защо умът ни се изпразва за няколко секунди. В това време сме уязвими. Може да попаднем на засада в такъв момент.

Незабавно стрелнах ръка към копието. С облекчение открих, че отново е там, в колана, закопчан на моя...

– Ха-ха, В’лане – измърморих вбесена.

...секси розов бански.

– Задник! – нищо чудно, че ми беше студено.

Тогава мозъкът ми обработи това, което бях видяла, и ахнах.

„Книги и дреболии „Баронс“ бе преобърната.

Масите бяха катурнати, книгите бяха изтръгнати от рафтовете и пръснати навсякъде, дреболиите бяха счупени. Дори малкият ми телевизор зад гишето бе унищожен.

– Баронс? – повиках предпазливо. Беше нощ и лампите бяха включени. Моята въображаема Алина ми каза, че е изминал повече от един час. Беше ли същата нощ, почти призори? Или беше нощта след опита ни за кражба? Дали Баронс се бе върнал вече от Уелс? Или все още бе там и ме търсеше? След като така рязко бях изтръгната от реалността, кой или какво бе минало през онези врати на мазето?

Чух стъпки – ботуши по дърво, и се обърнах в очакване към междинните врати.

В рамката на входа стоеше Баронс. Очите му бяха като черен лед. Той се взря в мен за миг, оглеждайки ме от глава до пети.

– Хубав тен, госпожице Лейн. Е, къде, по дяволите, беше през последния месец?