Мистерията на изчезналия амулет

Осемнадесет

Лорд Господар отмести поглед от мен и с бегъл интерес извърна очи към Малуш.

– Дойдох да го довърша сам – каза. – Беше наистина зле. Ти ми спести неприятностите. Как го направи? – Той ме огледа – кръвта по лицето ми, дрехите и ръцете, очебийната липса на наранявания. Бавна усмивка се разля по екзотичното му, красиво лице. – Яла си Ънсийли, нали?

Не казах нищо. Но, предполагам, прочете нещо в очите ми. Зад него на входа стояха около дузина Ънсийли от каста, която не бях виждала. Носеха черни униформи с червени отличителни знаци, очевидно негова лична охрана.

Той се засмя.

– Каква изненада си ти! Красавица като сестра си, но Алина никога нямаше да го направи.

Името на сестра ми на устните на убиеца ù ме вбеси.

– Повече не произнасяй името ù! Нищо, което се отнася до нея, не е твое. Нищо никога не е било – отвърнах. Ако Баронс ми отнемеше тази битка, щях да го убия.

Ала нямаше да я започна сега. Не тук. Не тази вечер.

Гласът на лорд Господар стана по-дълбок, по-твърд, затъркаля се като трясъка на легион гласове. Направи нещо в главата ми. Отекна, прошепна, преподреди нещата.

– Дай ми амулета! Веднага!

Вдигнах го и му го подадох, чудейки се какво става и защо се подчинявам. Амулетът проблесна със слаба, синьо-черна покана в мига, в който го докоснах. Очите на лорд Господар се разшириха леко. Бързо взе амулета.

– Още една изненада – промърмори той.

„Точно така, копеле, аз

съм

велика, затова внимавай!“ – исках да кажа, но вече не контролирах гласните си струни.

– Стани! – нареди той. Амулетът блесна в ръката му, засенчвайки слабата светлина, която бях успяла да сътворя и с която толкова се гордеех.

Станах рязко, като кукла на конци. Умът ми се съпротивляваше, но плътта се подчиняваше. Поклащах се пред облечения в червена роба лорд Господар, взирах се в лицето му, твърде красиво, за да бъде човешко, и чаках да властва над мен. Това ли бе направил със сестра ми? Може би не я бе измамил, просто е нямала избор, както аз сега.

– Ела! – заповяда. Обърна се и започнах да го следвам като автомат.

Баронс изскочи от сенките и ме удари като ракета, поваляйки ме на земята.

Лорд Господар се обърна във вихрушка от дипли.

– Тя остава с мен – каза Баронс. Неговият глас също се затъркаля с трясъка на множество гласове, отеквайки в черепа ми. Разбира се, че оставах с него. Какво съм си мислела?

Това, което лорд Господар направи след това, бе толкова непонятно за мен, че стоях и мигах към отвора няколко минути, след като си бе отишъл.

Той хвърли поглед към моя загадъчен наставник, кимна на пазачите... и напусна.