Мавърик

Опасности, трудности и клопки

Когато и последната лопата пръст бе хвърлена, слънцето вече бе слязло ниско и небето изпъстрено с виолетово и оранжево, а сенките ни падаха дълги и криви върху гроба на нашия безименен кочияш. Сложих лопатата, която с Кош си бяхме разменяли, обратно в отделението за инструменти, но ако подобна съдба някога ни сполетеше, надявахме се всеки пътник да прояви същата доброта и към нас.

Стояхме над гроба с шапки в ръце, между нас беше Анабел.

— Каза, че баща ти е бил пастор — напомних му аз. — Ти ще кажеш думите.

Кеш кимна и зарецитира „Отче наш“. Аз се присъединих към него. Анабел направи същото някъде към средата.

— Предполагам — каза Кошър някак неловко, — някой трябва да каже няколко добри думи за покойния.

— Откъде да знаем, че е бил добър? — измърмори Анабел, като за миг забрави южняшкия си акцент. Лицето й, изкривено от яда, бе жестоко. — Не знаем абсолютно нищо за дъртака, освен че умря, докато ни возеше и за малко не ни уби.

Кошър хвърли разочарован поглед към нея.

— Така е, не знаем! — каза тя и тръсна предизвикателно къдрици. — Дори не знаем името му… в портфейла му имаше само един списък с публични домове.

— Слаба е плътта — каза Кош.

— Слаба е и аз съм гладна — каза тя. — А ти каза, че трябва да опитаме да стигнем до тази страноприемница преди да се стъмни.

Аз също бях гладен и като Анабел не бях много-много по церемониите, нито пък приемам живота на сериозно. Но смъртта? Това бе нещо друго.

Започнах да пея:

— Смайваща благодат, как сладък е звукът…

Гласът ми ехтеше из неплодородния пейзаж. Не звучеше никак лошо. Внезапно Кош се присъдени към мен.

— … който спаси грешник като мен — пеехме ние.

В двуглас. Освен това гласът му не беше лош.

Жестокостта напусна лицето на Анабел, красотата се върна и бях сигурен, че тя вече съжалява за това, което е казала. Трогнала я бе хармонията на нашите гласове.

— … загубих се — пеехме тримата — но сега отново съм добре…

Тя имаше прекрасен глас, висок, чист като планински поток, макар че не бе много сигурна в думите. Тя спря, когато стигнахме:

— … бях пленник, но сега съм свободен.

Но когато започнахме следващия куплет, тя отново се присъедини към нас, и тримата пяхме така все едно пеем заедно от години. Едва ли имаше църква в страната, която не би ни приела с радост в лоното си.

— През много опасности, трудности и клопки — гласовете ни се сляха и зазвънтяха из местността — аз вече минах. — Но благодатта дотук изведе ме невредим. И благодатта до дома ми ще ме заведе…

Когато ехото от красивата ни песен замря, ние казахме по една безмълвна молитва, всеки по свой си начин, измърморихме „Амин“ и оставихме нашия спътник в последния му земен дом.

Отправихме се към въпросната страноприемница, за да се наядем и да намерим подслон за през нощта.

На следващата сутрин, когато напуснахме странноприемницата добре нахранени и още по-добре отпочинали, тримата решихме да пътуваме заедно на капрата. На Анабел й се хареса идеята да бъде на въздух и да се наслаждава на изгледа, пък и не й се нравеше да пътува сама в купето. Кош и аз се сменяхме на юздите, като и двамата му хванахме цаката много бързо. Конете се държаха добре, а пътят не ни поднасяше никакви изненади.

Докато не завихме и не видяхме малък керван каруци.

Риданията бяха като самотна тъжна песен, която съпровождаше трагична гледка — четири каруци, брезентовите им покривала бяха изгорели, а дървените им обръчи бяха почернели от огъня и още тлееха. Жени и деца бяха се скупчили около проснатите тела на мъжете, плачеха и нареждаха. Мъжете изглежда бяха само ранени, не убити, което бе известна утеха. Няколко оседлани коне и волове лежаха мъртви под силното слънце и угощаваха мухите.

Животът в Дивия запад често бе тежък за заселници като тези. Хората се давеха, като преминаваха реки. Цирей на врата на дете водеше до треска и смърт. Холера, дизентерия. Каруци се чупеха. Домашни животни умираха, ухапани от змии. Но никое от природните нещастия не можеше да се сравни с мъката, която човек можеше да причини на друг човек.

Приличаше на индианско нападение. Преди много години съм виждал подобни тъжни сцени, по време на скаутските ми дни. Единственото нещо, което можеше да се сравни по жестокост, бяха набезите на щатските войници срещу безпомощните индиански села.

Но тези дни бяха отдавна и безвъзвратно отминали. Все по-малко заселници си проправяха път из тази суха земя, а и враждебно настроени индианци не бяха останали — благодарение на хора като мен.

Дръпнах юздите и спрях дилижанса, а Кош скочи на земята с пъргавината на човек, двойно по-млад от него, и буквално спринтира към пострадалите коли.

В мига, в който се освободи от надзора на Кошър, Анабел измъкна отнякъде плоско шише и отпи голяма глътка. Миризмата на уиски не можеше да се сбърка. Като избърса устата си с опакото на нежната си ръка, тя ми подаде бутилката, но аз поклатих отрицателно глава.

— Извинявай — каза тя. — Забравих за въздържанието ти от твърд алкохол и тежка работа.

Кошър търпеливо разговаряше с две жени, чиито разкъсани басмени рокли и бели бонета се развяваха на сухия бриз. Дори от това разстояние се виждаше, че са майка и дъщеря. Кошър направи жест към нас и те всички тръгнаха към дилижанса.

Помогнах на Анабел да слезе и го посрещнахме край пътя.

Кошър с едно джентълменско махване на ръка ги представи.

— Това е мисис Колбърт и дъщеря й Милисънт.

— Моите съболезнования за нещастието ви, мадам — казах аз и свалих шапка.

— Казват, че е индианско нападение — информира ме Кошър.

Майката, кокалеста жена на около петдесет, с небесносини очи като красив антипод на преждевременно състареното й лице, бе на ръба на истерията.

— Беше ужасно, толкова ужасно — каза тя. — Тези диваци се нахвърлиха върху нас и… и…

Тя не можеше да намери думи, но очите й казваха всичко.

Но аз възразих!

— Моите уважения, госпожо, обаче не са били индианци.

Гримасата й бе свирепа.

— Целите бяха намазани с цветовете на войната, крещяха, виеха, кряскаха…

— В тези части на страната няма враждебно настроени индианци…

Не искаше и да чуе. Тя потрепери и притисна към гърдите си подсмърчащата си дъщеря — приятна девойка на около двайсет — все едно бе малко дете. Анабел започна внимателно да ги разпитва за нападението, а Кошър ме дръпна настрана.

— Казах им, че ще ги откараме обратно в Кристъл Сити — каза той. — Мисля, че ще можем да ги натъпчем всичките в дилижанса или отгоре върху купето.

— Това значи да се позабавим, нали?

— Само един ден.

— Трябва да отида на шампионата по покер…

Майката бе започнала да плаче. Кошър я гледаше съжалително и разбрах, че съм загубил.

— Те застреляха мъжете ни — нареждаше тя — подпалиха каруците ни, избиха конете и воловете ни…

— Ще взема само един кон — прошепнах аз на Кош. — Ще могат да ми отделят едно от тези седла върху мъртвите животни, а ти можеш…

Но продължавайки да описва извършените зверства, гласът на жената се заиздига:

— … и откраднаха колата с всичките ни пари…

— Пари? — казах аз.

Приближих бедната жена.

Тя отново ридаеше.

— Латерната на детето ми, няма я… отиде си завинаги…

Накрая и дъщерята проговори:

— Взеха дори сватбената ми рокля! За какво им е притрябвала сватбената ми рокля, мамо?

— Прощавайте — казах аз. — Споменахте нещо за пари?

— Мавърик — каза Кошър, гласът му бе нисък, звучен и проповеднически:

— Спазвай известно приличие, сър!

Взех ръката на жената и я погалих.

— Знам, че ви е трудно — казах аз тихо и с разбиране. — Точно колко бяха парите?

Дори Анабел бе отвратена от мен.

— Ти си чудовище! — каза тя. После пристъпи между мен и жената като ме пунтираше и с глас, преливащ от престорено съчувствие попита:

— Точно колко бяха парите?

А майката и дъщерята, прегърнати в мъката си, подсмърчайки и сподавяйки риданията си, отговориха в един глас:

— Трийсет хиляди долара.

Анабел слисано ме погледна. Все едно някой я бе праснал по главата. Вероятно аз съм изглеждал по същия начин.

Нахвърлихме се върху двете жени и започнахме да ги разпитваме така бързо и напрегнато, че излекувахме мъката им и я заменихме със страх.

— Спри! — изкрещях аз и Анабел млъкна.

Двете жени се бяха сгушили една в друга и трепереха от страх.

— Госпожо — казах аз кротко, стараейки се да ги успокоя (както и себе си, и Анабел) — ако си получите обратно трийсетте хиляди долара, бихте ли платили за това десет процента?

Бърза като заек, майката каза:

— Пет.

— Майко — изгъгна момичето, което бе загубило латерната и сватбената си рокля, — дай им всичко, което искат.

Кошър, който стоеше настрана, кръстосал ръце, поклащаше глава строго и неодобрително.

— Лешояди — беше редакторският му коментар.

Кокалестата госпожа вече не бе нито разстроена, нито уплашена, просто делова.

— Наистина ли мислите, че можете да ни върнете парите? Това е всичко, което имаме… всичко, което имахме…

Дарих я с една вдъхваща доверие версия на лъчезарната си усмивка и понечих да отговоря, но Анабел ме изпревари.

— Можете да разчитате на нас! — каза тя.

Направих недоволна гримаса.

— Какво искаш да кажеш с това „нас“. Не си спомням да съм взимал съдружник…

— За десет процента — каза майката, кръстосала ръце като индиански вожд. — Искам тези диваци да си платят за това, което направиха!

Зарадвах се да чуя за десетте процента, но трябваше да й кажа истината.

— Госпожо, повярвайте ми. Бил съм индиански скаут, когато бях малко по-голям от вашата дъщеря. И няма никакви, повтарям, никакви враждебно настроени индианци в тази част на страната.

Глух тътен сложи точка в края на изречението ми, но след това последва още един и още един, докато изречението ми се превърна във въпрос от ескалираща каденца, която ехтеше от хълмовете.

Индиански бойни барабани.