Мавърик

Приятелска игра

Някой открадна коня ми от конюшнята в Елуд, Казъс — вероятно някой обиден некадърен играч — и нямаше много-много какво да направя. Трудно би могло да се каже, че с шерифа Дуули сме приятели, а и бях създал прекалено много потенциални заподозрени на масата за покер в бара „Плачещата върба“, за да си губя времето да разследвам случая сам.

Така че се сбогувах не особено сърдечно с този досаден град и се отправих към свежи пасища. Торбата на седлото ми беше пълна с кеш, така че можех да си позволя нещо по-породисто от мулето, което яздех, но си броях всеки цент. Покер-играта на века започваше след десет дни в Сейнт Луис и все още не ми достигаха три хиляди за таксата за участие.

Като излизах от един прашен каньон, възседнал топуркащото си муле, се натъкнах на керван каруци, отправили се към обетованата земя. Кимнах на пионерите с тъмни шапки, огромни бради и мрачни лица — най-вероятно някакви религиозни хора, може би мормони — повдигнах шапка на облечените в басмени рокли дами, които се усмихнаха свенливо и извърнаха погледи. Отзад в една от каруците забелязах две момчета, десет-единайсет годишни, които играеха карти. Надеждата на новата генерация.

Местните жители сигурно смятаха Кристъл Ривър за елмаз, сгушен край брега на притока, чието име селцето бе заело. Всъщност, натовареният черен път с два дълбоки коловоза водеше към главна улица — покрита с речен пясък, за да се намали до минимум вдигането на прах — която разкриваше гранично градче, съвсем малко по-неприятно от повечето. Разбира се, имаше градска конюшня с плевня отгоре и ковачница отпред. Имаше и магазин на „Трапнълс“ и железария на „Хардгроувс“, подредени един до друг, които споделяха ярко боядисан дървен навес, хвърляш сянка над една дъсчена веранда, и аптека на „Хейс“ с огромни стъкленици пълни с разноцветни течности и избелели от слънцето хапчета на витрината.

Но най-вече притежаваше огромно количество дървени постройки, чиито натруфени фасади се хвалеха с повече барове и игрални домове от Уичита и Додж Сити взети заедно.

С други думи, селски град по мой вкус.

Бях дошъл в Кристъл Ривър, за да взема едни пари от банката — не с грабеж, разбира се. По стечение на обстоятелствата — един от онези приятни и редки обрати в живота на човек — местният банкер ми дължеше пари, макар и да имаше гадния навик да отлага издължаването. Мулето ми тъкмо си проправяше път по главната улица, когато един дилижанс слезе от подобния на шлеп ферибот и затрополи по улицата. Въпреки речния пясък доста прах се вдигна право в лицето ми.

Не че в момента имаше някакво значение. Бях покрит с повече мръсотия от прост кравар.

Дръпнах юздите и спрях мулето пред банката, където една бележка ме уведоми, че банката Кристъл Ривър ще бъде затворена до утре сутринта. Изсумтях, перспективата да загубя още време не ми бе много приятна.

Ако успеех да събера няколко дълга оттук до Сейнт Луис, единият от които бе на местния банкер, щях да вържа входната такса за Шампионата по покер на река Мисисипи. Нямаше нужда да търся другаде средства. Нямаше нужда да се изкушавам от игралните домове на Кристъл Ривър.

От друга страна, хазартът никога не ме е изкушавал. Едно от най-често срещаните погрешни мнения за мен и брат ми Барт е, че сме комарджии. Наричай ни така на свой риск: ние сме тексасци и лесно се обиждаме.

Ние сме, ще ти кажа какво, ние сме играчи на покер.

И както ни учеше нашият Татко: покерът ни най-малко не е хазарт.

Така че когато вързах мулето си за стълба пред Кристъл Палъс — сграда толкова величествена, че дори имаше втори етаж и табела, на която пишеше ДАВАМЕ СТАИ, — аз не се поддавах на изкушение, а се вслушвах във вътрешния глас на разума. Проправих си път до рецепцията и оплешивяващият чиновник, смръщил нос да задържи пенснето си, смръщи също така и лице при вида на един покрит с прах скитник, без съмнение — и неплатежоспособен.

— С какво мога да ви бъда полезен, сър?

Посегнах към джоба на ризата си и извадих една-единствена сгъната на квадрат банкнота. Разгънах я и разкрих цялото й стодоларово великолепие.

— Стая — казах аз и бутнах банкнотата към него. — И гореща вана.

— Разбира се, сър!

Усмивката и промяната в поведението му бяха така внезапни и радикални, че не можах да не се ухиля. Поклатих глава и се записах в регистрационната книга, прибрах рестото и тогава — с торбата от седлото на рамо и карабина в ръка се отправих към стълбите.

— Момент, сър!

Погледнах назад. Той четеше името ми в книгата.

— Има телеграма за вас!

— Донеси я.

Той охотно приближи:

— Искате ли да ви я прочета?

— Не.

Въпреки това я прочете.

— В нея пише само: „Пази си гърба“. Няма подпис, знаете ли от кого е?

— Да.

— Заповядайте — каза той затворнически, подаде ми я и изприпка обратно до рецепцията.

Хвърлих един поглед на телеграмата, сгънах я и я прибрах в джоба, където преди това беше стодоларовата банкнота. После се качих горе.

А ако се чудите от кого е телеграмата, не си губете времето да чакате да ви кажа.

Това е последната ми карта.

След една гореща вана отново се почувствах човек. Когато на здрачаване заслизах по стълбите с черния си стетсън, облечен във фрак, с тясна вратовръзка, копринена жилетка в зелено и черно и най-красивата дантелена риза с жабо, която някога бе ушивал парижки шивач, сигурно съм бил видение от друг свят.

Кристъл Палъс беше селско видение от въртящи се колела, тракащи зарове и долари, които минаваха от една ръка в друга. Бизнесът вървеше добре за това време на деня. Барманът бе постоянно зает. Клиентите, които варираха от скотовъдци до местни търговци, опитваха късмета си на рулетка, колелото на късмета привличаше други, а много седяха на маси и играеха фаро, ред дог и двайсет и едно.

Бях у дома си.

Но нито една от тези игри не бе моята игра. Като слизах надолу по стълбите, гледката на това провинциално казино ми напомни за времето, когато Татко ни подбра с Барт — бяхме не по-високи от катарамата на ръчно направения му колан, и ни заведе в казино Ел Пасо. Той махна с ръка с един всеобхващащ жест и гласът му бе строг и повелителен като на баптистки проповедник.

— Момчета — каза той, — огледайте добре. Това тук е известно като хазарт. Пазете се далеч от него. В игрите на случая като тези човек няма никакъв шанс.

Кимнах на Барт и той ми кимна.

Тогава Татко се усмихна и каза:

— Момчета… играйте само покер.

Само на една маса се играеше покер и казиното не участваше. Ето така обичах. Единственото правило на Татко, което постоянно нарушавах, бе: „Синко, никога не играй с непознати. Достатъчно неприятности си имаш с хората, които познаваш.“

Но човек, който играе покер така добре като мен, трябва непрекъснато да се мести, за да може да играе, а човек, който пътува толкова много, колкото мен, трябва да поема някои рискове, дори и да не обича да губи. И именно поради тази причина аз влизам в една игра на покер по същия начин, по който бях влязъл във ваната, — първо натопих палеца на крака си в горещата вода. Просто я изпробвах.

Така че преди да попитам за свободния стол, известно време наблюдавах. Преценявах играчите.

Трима от тях бяха типични простолюдни играчи — спечелят малко, загубят малко. Единият беше кравар, който често псуваше и после се извиняваше на човека до него, пастор, който казваше: „Благодаря ти, Исусе“, когато харесваше картите си. Другият държеше железарията и залагаше малко повече, но все пак твърде малко, за да има значение.

Другите трима играчи бяха по-интересни. Едно хлапе, което едва ли бе на възраст да бъде изобщо тук. Мършав изтърсак с млечно шоколадово бомбе и тъмно сако, в което се губеше. Изглеждаше така, все едно че ако пие питие със сламка, има опасност да падне в него.

Но револверът, който носеше в добре смазан кобур, професионално вързан за крака, показваше, че не трябва да се приема несериозно.

До него, чудо на чудесата, имаше красива жена. Или може би не красива, но наистина хубава, а за човек, който два дни се е скитал из пущинаците в компанията на муле, празник за очите. Беше облечена в елегантна сатенена рокля, синя като нощно небе, русата й коса бе вързана отзад с панделка, а на млечнобялата й шия блещукаше огърлица от черни мъниста. Носеше грим, но не тежкия грим на танцьорка.

Не играеше покер много добре, но във флиртуването бе истински виртуоз.

До нея седеше още един играч, когото те наричаха по незнайни причини Ангела. Брадат мъж, гледащ мрачно изпод широкополото си черно сомбреро — огромен, вонящ и отблъскващ. Той би накарал дори ловец на бизони, който току-що се е върнал от прерията, да си потърси друго място да седне.

Но хубавата дама изглежда нямаше нищо против — повечето играчи на покер, добри или лоши, не биха имали. Те обичат играта.

Ангела седеше и се мръщеше на картите си, които изглеждаха миниатюрни в огромните му лапи. След една седмица той и неговите приятелчета щяха да сложат примка на врата ми и да хвърлят в краката на коня ми торба, пълна с гърмящи змии. Но той не спомена нищо за това, а и аз някак забравих да го питам.

— Зает ли е столът? — питах аз.

— Сега вече е зает — каза дамата. Имаше южняшки акцент, чуруликащ като любовната песен на пойна птичка и фалшив като предизборните обещания на политик.

Аз дръпнах назад стола и й се усмихнах, тя също ми се усмихна, дори още по-мило.

— Казвам се Анабел Брансфърд.

Тя ми подаде ръка и аз я поех.

— Брет Мавърик, госпожо — казах аз. — От тексаските Мавърик.

Тя ме огледа, като спря поглед на вратовръзката и копринената риза.

— Да не сте случайно професионален картоиграч?

— Съвсем не случайно — казах аз, като седнах. — Напълно целенасочено.

Демонстрирах лъчезарната си усмивка на останалите играчи, като леко се надигах от стола си, за да направя нужните бързи и неофициални запознанства, придружени от ръкостискания, когато срещнах свирепата, бикоподобна физиономия на мъжа, наричан Ангела.

Той стискаше тестето карти в огромната си лапа, в която то се губеше като кибритена кутийка, и нямаше никакво намерение да стиска ръката на такъв като мен:

— Играта ми харесва както си е — изръмжа той.

— Защо реагирате така прибързано — казах аз, като отговорих на напрежението с усмивка. — Аз нося много преимущества на масата.

— Като например?

— Почти никога не блъфирам и абсолютно никога не лъжа.

— Не ви вярвам.

— Понякога и на мен ми е трудно да го повярвам. Но този път казвам истината.

— Играта си ми харесва — каза Ангела, гласът му не се повиши, но стана по-напрегнат, — точно както си е.

— Сигурен съм, че мога да променя мнението ви — извадих пари и разгънах банкнотите. — Имам намерение поне един час да губя.

— Играем Дроу покер с пет карти — бързо каза Ангела, очите му се бяха разширили при вида на парите ми.

И около час губех често от Ангела, както и другите — това не бе учудващо. Грубиянът често сплашва съиграчите си и когато направи голям залог, те му дават пода, без да го заслужава.

Отне ми около един час да усетя играта, да разбера кой е силен, кой блъфира и кога откъде може да се очаква сериозно вдигане. Щом веднъж преценя хората, вече мога да действам съобразно обстановката.

Хлапакът с бомбето имаше безизразно покерджийско лице и винаги държеше картите близо до хилавите си гърди, за да не ги види някой. Но забелязах, че всеки път, когато има добра ръка той толкова силно ги стискаше, че още малко и щеше да ги смачка.

Сега краварят: колкото по-добра ръка имаше, толкова по-небрежно хвърляше чиповете си.

Ангела се издаваше, когато имаше средно добра ръка: започваше бавно да мести петте си карти, слагаше най-горната отдолу, следващата най-горна отдолу и така.

Пасторът, ами той сигурно казваше молитва преди всеки залог, тъй като дълго се взираше в картите си, преди да даде кесаревото на пода. А когато изобщо залагаше, печелеше.

Но тази вечер Господ не му даваше често карти.

Човекът от железарията си играеше с вратовръзката, когато имаше добра ръка, но се опитваше да разбере дали наистина е достатъчно добра.

Общо три неща издаваха Анабел, най-сладкото от които беше, че си пъхваше нокътя на палеца под мъничките си красиви бели предни зъби, което означаваше, че блъфира. Блъфираше често и не добре, макар че понякога вадеше силни ръце, а от време на време изглеждаше почти толкова добра играчка, колкото и кокетка.

Скоро разбрах кога да не наддавам срещу нея: когато придобиеше изражение на казвам-ви-такава-малка-глупачка-като-мен-нищо-не-разбира-от-тези-карти и започваше да се кикоти като момиченце, значи имаше абсолютно сигурна много силна ръка.

И от други неща имаше какво да се научи. Като начина, по който държаха чиповете си: Анабел държеше своите старателно подредени. Ангела беше немарлив, чиповете му лежаха разпилени пред него, като че ли някой ги бе разсипал там. Краварят не можеше да спре да си играе със своите, особено когато играеше една от онези ръце, които горе-долу стават и аматьорите не са достатъчно умни, за да се откажат от тях.

След час и половина не бях спечелил нито една ръка. Хвърлих са картите — Ангела отново бе спечелил — и станах.

Ангела се ухили.

— Стига ти толкова, а?

— Отивам до тоалетната. Ще ми запазите ли стола?

На връщане оттам спрях за чаша вода. Като се облегнах на бара, видях през прозорците как тъмнината нежно обгръщаше Кристъл Ривър. Неколцина граждани крачеха по дървените тротоари, фенерджията здравата се трудеше, коли със запалени светлини бавно се плъзгаха покрай казиното.

Обратно на работа.

При вида на моята чаша Анабел надигна красивите си вежди.

— По-скоро ми приличаш на човек, който пие бърбън и сода.

Седнах и се усмихнах.

— Моят Татко казваше: „Синко, никога не докосвай твърд алкохол или тежка работа“. Добър съвет, универсален.

Ангела ми хвърли най-гадния си поглед и това, което последва, си беше доста гадно:

— Мисля, че чух повече от достатъчно за тоя твой „Татко“.

— Ти май не се радваш много-много да ме видиш — казах аз — като се има предвид, че аз съм човекът, който те прави богаташ?

Това го накара да се ухили, показвайки жълтите си зъби, и забрави за моя Татко.

— Тогава да играем покер — каза той.

— Хайде — съгласих се.

След няколко раздавания хванах три шестици, играехме само аз и хлапакът с бомбето. Той свали картите си: две двойки — аса над дами.

— Е — казах аз, като се присегнах към чиповете, натрупани в центъра на масата, добър пот — може би все пак късметът е на моя страна.

Хлапакът докосна лявата си вежда и започна да я гърка.

Бе присвил очи все едно го болеше главата. Промърмори нещо, което не можах съвсем да разбера.

— Какво каза, момче?

— Ами, ъъ, казах… не мисля, че тази игра трябва да се брои.

Звучеше като осемгодишно дете, което току-що се е събудило посред нощ.

— Не мислиш, че тази игра трябва да се брои? — аз погледнах другите играчи, те всички просто вдигнаха рамене. Дори Ангела изглеждаше изненадан от този жалък хленчещ изблик. — Имаш ли някаква разумна причина за това, синко?

Той отговори толкова тихо, че аз едва го чух:

— Не внимавах в играта.

— Не си внимавал в играта. Ами добре… знаеш ли какво ще ти кажа…

Спрях, защото ме погледна. Не познавах това момче, но познавах добре този поглед. Познавах и очите. Те бяха студени и жестоки, очи, които не знаеха жал.

Това бяха очи на убиец.

— Как се казваш, синко?

— Джони Хардин — каза той.

Оставаше да е Джон Уесли Хардин. Чувал бях, че Хардин се смята за най-страшния наемен убиец на запада, предпочиташе да го наричат „Уес“. Също така бях чувал, че Хардин е убил първата си жертва на единайсет.

— С какво се занимаваш? — попитах аз.

— С оръжие.

— Търговец на оръжие?

— Не.

— Разбирам. Значи тогава си майстор на оръжие?

— Не. Работата ми най-вече е да убивам хора.

Трябваше да задам тези въпроси. В края на краищата Татко казваше: „Никога не залагай сляпо.“

— Тъй като си още жив — казах аз, — следва да заключа, че си наистина добър в занаята.

Присви очи, съвсем леко.

— Държиш ли да разбереш?

Тихият слаб глас бе станал жесток като очите.

Наблюдавах го. И двете ми ръце бяха върху масата, все още готови да придърпат чиповете. Пръстите ми се движеха по зеления филцов плат и небрежно барабаняха. Тогава се ухилих.

— Всъщност не — казах аз. — Да кажем, че тази игра е била просто за упражнение, става ли?

Хардин бавно кимна.

Аз се облегнах и махнах към купчината чипове.

— Вземи колкото смяташ, че ти се полагат. Аз ще се задоволя с останалото.

Анабел, която изглежда бе започнала да си пада по мен, внезапно ме погледна с крайно разочарование. И друг път съм забелязвал този поглед върху женски лица.

Ангела, от друга страна, бе вързал презрението си на лицето като бандитска кърпа, само че не се криеше зад него: показваше го на целия свят.

— Винаги ли си бил толкова безгръбначен — изплю той.

Помислих върху това. После кимнах.

— Май да. Поне откакто се помня.

— Безгръбначен — повтори Ангела с отвращение, клатейки глава.

— Татко винаги ми казваше: „Който удря и бяга, доживява и друг път да бяга.“

Плъзнах назад стола си и той издаде стържещ, скърцащ звук в дървения под, което привлече вниманието на всички. Станах, отворих сакото си и го дръпнах назад, за да могат всички да видят колта 44 калибър в също така добре смазания ми кобур, закопчан за бедрото.

— Да ви кажа честно — казах аз, — смелостта доста се надценява. Какво донесе тя на Кастър?

Хлапакът ме наблюдаваше, ръката му увиснала близо до пистолета. Разочарованието бе изчезнало от погледа на Анабел, но тя сега май съжаляваше, че не е избрала по-цивилизовано място, където да играе покер. Всички останали очи на масата бяха приковани в мен, включително и тези на Ангела, които бяха присвити и изразяваха уникалната комбинация от хитрост и глупост.

— Ти си убиец — казах аз. — Стрелец. А моята игра е хазартът, или да бъда точен — покерът, който е по-безобиден начин човек да изрази дълбоко вкоренените си антисоциални импулси в сравнение с твоя занаят. Не си ли съгласен?

Очите му отново се присвиха, но сега объркване бе заменило жестокостта.

— Така си и мислех — казах аз хрисимо. — Какъв шанс има картоиграч като мен срещу стрелец като теб? Какъв е моят залог?

Тогава извадих револвера си.

Не за да го застрелям. Просто да го накарам да погледне в дългата цев на моя 44 и да си помисли. Да си помисли дали някога е виждал някой толкова бърз колкото мен.

Съдейки по слисаното му изражение, не беше виждал.

— Ами да, не бих имал никакъв шанс — казах аз спокойно.

Тогава завъртях пистолета по тексаски, както Татко ни учеше мен и Барт, и колтът гладко се плъзна обратно в уютния си кожен дом.

Анабел се наведе заговорнически към хлапака и попита:

— Това бързо ли беше?

Хардин преглътна и кимна, само веднъж.

— Така си и помислих — каза тя и също кимна. — Стори ми се доста бързо.

Седнах, облегнах се и взех картите.

— Мой ред е да раздавам, нали?

— Да, сър — каза хлапакът.

— Бих ли могъл да предложа нещо? За в бъдеще да внимаваш в играта?

— Разбира се, сър — каза той.

— Дроу2 — казах аз.

Хардин потрепна на стола си, но аз държах ръцете си отгоре, едната от които държеше тестето.

— Играем Дроу покер. Мой ред е да раздавам, не помните ли?

Въздишки на облекчение, кашляне и мърморене изпълниха няколкото мига тишина, нарушавана само от шума при разбъркването на картите.

Анабел се усмихна кокетно и прошепна.

— Тази шега не беше ли прекалено опасна, Бърт?

— Казвам се Брет — прошепнах на свой ред аз. — Не, не смятам. Мисля, че Джони вече е извън играта.

Започнах да раздавам и когато стигнах до Ангела, той не изглеждаше особено впечатлен от малката демонстрация на пистолетни умения, която бях направил.

— Та казваш, че обичаш да играеш на карти? — попита той грубо.

— Това е моята страст.

— А как става това, когато губиш през цялото време.

Аз само се усмихнах и продължих да раздавам.

— О, не губя през цялото време, понякога само през първия час, час и нещо.

— А след това какво става?

— Ами вероятно ще спечеля всичко. Кой има двойка валета или нещо по-добро, за да отвори, господа… Мис Брансфърд.

— Мисис Брансфърд — каза Анабел.

— Жалко — отговорих аз.

— Пас — каза мъжът от железарията.

— Пас — каза Ангела. — Не си ли малко прекалено уверен в себе си, Мавърик?

— Не. Просто съм опитен. А вие, отче. Можете ли да отворите?

И разбира се, започнах да печеля. Не всяка игра, но повечето. Хлапакът стискаше здраво картите си и залагаше, а аз удвоявах залога и той се отказваше. Краварят залагаше съвсем-съвсем небрежно, аз удвоявах и той се отказваше. Анабел се изкикотваше момински и залагаше, аз се отказвах и тя естествено печелеше. Ангела правеше големи застрашителни залози, аз правех още по-големи и той се отказваше. Мъжът от железарията си оправяше връзката и залагаше, аз правех голям залог, защото знаех, че макар вероятно да има добри карти, те не са достатъчно добри.

И печелех.

Известно време продължи така. Нещата се развиваха в две посоки: моя милост обра всички с изключение на Ангела, и всички, освен Ангела го приемаха леко.

Ангела, от друга страна, беснееше, тъй като големите му залози не ме отказваха достатъчно често, и лицето му бе почервеняло от яд. В момента имаше една от онези горе-долу добри ръце, сигурен бях — бавно разместваше петте си карти.

Пък и очите му го казваха: имаше доста силна ръка, но достатъчно силна ли беше?

Очевидно бе разбрал, че грубиянската му, заплашителна тактика не върши работа, така че направи разумен залог и се облегна.

А аз направих голям залог. Всъщност огромен залог — като избутах почти всичките си чипове в центъра на масата.

— Мамка му! — каза Ангела и хвърли картите си на масата.

— Печелиш — каза ми Анабел.

— Госпожо — казах аз и вдигнах леко шапката си. Оставих картите си и започнах да си събирам чиповете.

Ангела леко се изправи в стола си, пресегна се през масата и сложи ръце върху картите ми.

— Не си платил да ги видиш — припомних му аз.

— Достатъчно съм платил! — озъби се той и обърна картите ми.

Имах един Поп. Не кой знае каква ръка в дроу покера.

Той се изправи на крака и изрева.

— Но ти нямаш дори и една двойка!

— Не, нямам — казах аз. — Не че това ти влиза в работата.

— Ти каза, че никога не блъфираш!

Аз вдигнах показалец леко назидателно.

— Казах, че никога не лъжа и това си е така. Казах, че почти никога не блъфирам. Е, това бе един от тези редки случаи.

Ангела трепереше. Гледката не бе особено приятна. Може би останалата част от името му бе „на Смъртта“.

— Ти лъжеше през цялата игра.

— Час и половина ти печелеше, приятел. Честно и почтено. Но аз внимавах, а ти не. Когато хванах особеностите на игра на всекиго, нещата започнаха да се развиват в моя полза. Така се играе тази игра.

Огромните ръце се свиха в юмруци с размер на бутове.

— Току-що те нарекох лъжец, мистър.

Вдигнах рамене.

— Ти ме нарече и „безгръбначно“ преди малко. Предполагам, че просто си се шегувал. Това все пак е приятелска игра.

Ангела беше червен от гняв, заслепен от бяс, мечешките му лапи се протегнаха през масата, ръцете му се присегнаха към сакото ми. Аз станах, ритнах назад стола си и заотстъпвах, когато чух зад мен глас.

— Това е той! — извика някой. — Това е Мавърик!

— Има Господ! — извика друг прегракнал глас. — Остави го, приятел. Ще се оправиш с него, когато ние свършим!