Мавърик

Последната карта

Нищо не може да се сравни с разкоша на хубав хотел, а „Сан Францискън“ бе един от най-хубавите в Калифорния. Бях наел луксозен апартамент с всички удобства, които не могат да се намерят във всеки дом, но в момента се бях изпънал в една от няколкото огромни вени на общата баня, където меките пешкири са по-дебели и от бифтеците в ресторанта на „Сан Францискън“.

Дали има нещо по-успокояващо от гореща вана, изпълнена с малки гъделичкащи мехурчета, резултат от някакви специални чуждоземски соли, със сигурност не мога да ви кажа. Дрехите ми бяха сгънати близо до мен, до обувките и чантата с парите — която носех навсякъде през последните няколко дни. А също така и кобура с пистолета ми.

Бях полузаспал и напълно щастлив.

Но бързо излязох от това състояние, когато чух познатото, зловещо щракване на запънат пистолет. Звукът отекна в белите фаянсови стени на помещението.

Дори не бях чул да се отваря вратата — наистина беше добър, трябва да му се признае.

Нямаше нужда да се присягам за пистолета си — той ме държеше на мушка. Стоеше пред мен с изсечената си челюст, очи като мъниста и сивите си добре поддържани мустаци.

— Стара ненужна реликва, а? — каза Кошър.

Наблюдавах го как приближава. Ръката му бе над кобура на пистолета.

— Не мога да се справя и с мъртвец, а? — изръмжа той.

— Ами ето ме тук, синко. И със сигурност ще се справя с теб.

Усмихнах се, взех сапуна и лениво затърках гърдите си.

— Това някак ми харесва, за мъртвеца.

Той се изсмя гръмогласно.

— Имаш късмет, че съм такъв всеопрощаващ добър християнин.

— Надявам се Комодора да не създава проблеми.

Той поседна на ръба на ваната срещу мен и лъчезарно се усмихна.

— Няма, не и след като изстрелях в него халосните патрони от пистолета, който ми подхвърли… — той снижи глас, имитирайки ярост. — „Никога в живота си не съм извършвал хладнокръвно убийство, но ще направя две изключения, следващия път като видя Мавърик и следващия път като видя теб!“

Аз се изсмях, той също. Смехът ни приятно отекна в банята.

— Така му се пада на мръсника — казах аз, — задето е измамил Барт на „Лорън Бел“.

Той кимна строго.

— Заслужаваше си времето и усилията да му го върнем тъпкано на копелето лъжливо.

— Както казваше старият ми Татко: „Да измамиш измамник е дълбоко удовлетворително, дори религиозно изживяване“.

Сетихте ли се коя е последната ми карта? Погледнете.

— Не си спомням да съм казвал подобно нещо — каза Татко, — а освен това ще съм ти благодарен, ако престанеш да ме наричаш „стария“. Майка ти и аз се сдобихме с вас на съвсем млада възраст.

— Да, естествено, като сме се родили, сме били съвсем млади.

Той се намръщи, извади пурета от джоба си и я запали.

— Знаеш какво исках да кажа. Цял живот ме цитираш погрешно и вече, честна дума, ми писна…

— Ако те цитирах точно, какво щяха да си помислят хората за теб? Че говориш глупости? Затова аз трябва да ги дооправям.

Той понечи да отговори, но после се почеса по главата и каза:

— Знаеш ли, синко, още не съм се регистрирал, но тези вани изглеждат много съблазнително… Мислиш ли, че от хотела ще имат нещо против?

— Скачай във ваната, Татко!

Не след дълго Татко бе във ваната срещу мен, изтегнал се доволно в горещата вода и пенестите соли. Показа ми няколко номера с едно тесте карти. Никой не може да прави разбъркването Мавърик по-добре от Татко.

— Бедните невежи глупаци — каза той — да си мислят, че един герой от евтини романи е истински човек.

— Много хора четат разказите на Нед Бънтлайн за шериф Зейн Кошър, Татко, а на корицата пише „всички събития и герои са истински“.

— Най-добрият начин да пробуташ лъжа е да й сложиш етикет „истина“.

— Това трябва да го запомня.

— Знаеш ли, Брет — каза той, — щях почти да припадна, когато даде на онзи негодник Ангела да цепи картите, след като така се бях измъчил да сложа асото пика отгоре на колодата.

— Може би имам тайни способности и мога сам да си доставя асо без твоята помощ — рекох аз. — Може би съм благословен, или пък просто късметлия.

— Или може би след като той ги цепи, ти просто върна тестето, както си беше.

Аз също пушех пурета. Издухах нагоре кръгче дим и се ухилих.

— Може би.

Щракването на запънат пистолет проехтя познато и все така зловещо.

Никой от нас не се обърна. Нямаше защо. Дори не бяхме чули да се отваря вратата. Тя наистина бе добра — трябва да й се признае.

Без дори да поздрави, Анабел — облечена в зеления си като долар пътнически костюм — насочи малкия си пистолет към нас, докато с другата ръка премести дрехите, обувките и пистолетите ни по-далеч от ваните.

После хвана с прекрасната си ръчичка дръжката на чантата.

— На рецепцията ще намерите един чуден подарък — каза тя мило, южняшкия й акцент чуруликаше с пълна сила.

— И какво представлява той?

— Чисто нова копринена риза… внос от Париж, Франция. Компенсация за онази, дето развалих.

Татко изглеждаше искрено трогнат.

— Много мило, Анабел. Това наистина е мило от твоя страна.

— Хей — казах аз, — не бъди толкова любезен. Тя ни ограбва.

— Как е истинското ти име? — попита го тя. — Някак не мога да те наричам „Татко“.

— Дори и ако някога имаш нещастието да се омъжиш за този разбойник — каза Татко, — ще ти бъда много благодарен, ако не ми оказваш честта да ме наричаш с това прозвище. Казвам се Бурегард, скъпа… но близките ми приятели ме наричат „Бу“.

Тя се усмихна криво и поклати глава. Вързаните отзад с панделка руси къдрици заблещукаха.

— Забележително семейство сте — призна тя.

— Как се сети? — попитах я аз.

Тя се усмихна хитро.

— Вярвай повече на ученичката си! И вие си имате някои неща, с които се издавате. И двамата сте един ръст, еднакво сложени, очите и на двамата са ви като мъниста…

Татко седна във ваната си.

— Възразявам срещу подобно определение.

— … целувате се еднакво…

— Какво каза? — измърморих аз.

— … служите си с пистолетите по един и същ начин… и двамата пеете едни и същи погрешни думи на „Смайваща благодат“. Текстът е „сляп, но сега съм свободен“, а не „бях пленник“, глупаци такива.

Татко бе озадачен.

— Сигурна ли си в това, скъпа?

— Абсолютно сигурна — тя надникна първо в неговата вана, после в моята. — И, разбира се, има разни други физически особености, които също споделяте… но защо не оставим този разговор?

И като държеше нашата чанта в красивата си ръчичка, тя ни изпрати въздушна целувка — дали бе предназначена за Татко или за мен, или за двама ни, не мога да кажа, макар да бях сигурен, че мненията ни няма да съвпаднат по този въпрос — тя наистина ни остави.

Щракването на затварящата се врата бе далеч по-малко зловещо от всички тези запънати пистолети.

Татко се изтегна във ваната и дръпна от пурата си.

— Май не си особено разстроен, татко?

— Няма да е трудно да проследим красива жена като нея. Чудя се кого ли от нас е проследила дотук?

Свих рамене.

— Кой знае? Това бе последната й карта и тя не ни я показа.

Татко се усмихваше, потънал в блянове.

— Знаеш ли, синко, ако някой трябваше да ни ограби, радвам се, че това бе моята малка Ани.

Изправих се рязко и малко вода се изля от ваната.

— Твоята малка коя? Твоята малка какво? Не мислиш ли, че си малко старичък за момиче на нейната възраст?

— Тя е жена, синко.

— Така да е, самата мисъл за теб и нея… и казвам това, имайки предвид, разбира се, че ти си ме отгледал и възпитал и питая към теб дълбоко уважение…

— Разбира се.

— Ме отвращава.

Той се изкикоти.

— Синко… никога ли не съм ти казвал, че завистта е една от характерните черти на младостта, които не си заслужава да се култивират?

— Да, прав си. Ревнувам — казах аз, сега вече наистина малко ядосан. — Какво значение има някаква малка разлика във възрастта? В края на краищата, когато тя е на сто, ти ще си само на сто тридесет и пет.

Той поклати назидателно двата пръста, в които държеше пуретата.

— На твое място щях по-внимателно да подбирам думите си. Това великолепно същество може някой ден да ти стане мащеха.

— Бе доста по-вероятно да ти стане снаха!

— Виж сега — каза той. — Това щеше да е истинска катастрофа. На теб ти липсват зрелостта и опита, които се изискват, за да се задоволят нуждите на жена като Анабел.

— Тя друго ми каза.

— Аз знам едно — каза той, като че ли бе опечален — знам това, което тя ми каза поверително за теб… и някои твои недостатъци… как да кажа… на любовната арена?

— Лъжеш, та се късаш.

Той сви рамене.

— Може би.

Тогава избухнахме в смях. Той приятно прокънтя в облицованата с фаянс баня.

— И така — каза Татко, — това, което ни остана след всичките ни усилия и блъскане, е една вносна копринена риза на стойност половин милион долара.

— Не — казах аз, като поразмислих. — По-скоро половин милион долара плюс вносна копринена риза… чантата е пълна с изрезки от каталог за селскостопански инструменти.

Нещо, което се надявах Анабел да оцени по достойнство.

Очите на Татко светнаха и усмивката му бе олицетворение на алчността.

— Добре тогава, синко, а къде са парите?

— В ботушите ми. Твоята половина е в левия.

Излязох от ваната и без да обръщам внимание на водата, която капеше от мен, отидох до нещата ни, взех ботуша с дяла на Татко и му го подадох.

В усмивката му се появи нещо вълшебно, нещо гордо, когато той извади пачките от коженото им хранилище.

Трябва да призная, че също се чувствах горд, щастлив бях от това, което аз и Татко бяхме постигнали. Той очевидно търсеше точните думи, за да изрази топлите си чувства, но за пръв път като че ли езикът му изневеряваше.

Той седна във ваната и заразглежда банкнотите. После каза топло:

— Брет… синко… трябва да ти кажа нещо!

— Какво, Татко?

— Имам чувството, че си ми дал по-малко. Тази работа не може да остане така. Трябва да се качим в стаята и да ги преброим.

— Това ще ни отнеме цяла седмица — казах аз сърдито, — като знам, че аритметичните ти способности се изчерпват с броенето на пръсти.

Той обмисляше какво да отговори, но се отказа и вместо това се усмихна лъчезарно, набута банкнотите обратно в ботуша ми. Тъй като все още бях извън ваната, сложих един стол под дръжката на вратата, в случай, че Анабел се върне.

После се върнах в топлата сапунена вода. Татко и аз лежахме и се наслаждавахме на спокойствието. Мила семейна картинка.

Започнах да си тананикам „Смайваща благодат“ и след малко татко се присъедини към мелодията. Песента звучеше плътно, силно и съвършено, отекваше в бялата баня.

И пеехме думите както, по дяволите, ни харесва.